ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
 |
|
| По долното течение на Ахерон или как се променя пейзажът |
|
 |
|
ПЕТЪР ДИМИТРОВ
Откриващата ни се действителност като истина за много текстове
ЕПИР Най-напред – защо Епир? Защото непременно това ще ни даде сведения за вече станалите митични “дорийски инвазии (нахлувания)”. Неминуемо се налага необходимостта да разгледаме данните на целокупната наука, ако искаме да не повтаряме клиширани фрази на съвременни описвачи на елинската култура. В едно изключително изследване върху крайбрежните системи имаме и подобаващ резултат от геоморфологично, топографско и разбира се археологическо проучване в минали времена. В долината на реката Ахерон са намерени не малко останки. От литературата, поне от 8 в. пр. Хр., Омир е очертал едно интерсно поле, за което можем да прочетем в Одисеята, песен 10, ст. 499-565.
В този епизод трябва да направим уточнения, за да стане разбираем. Одесей е при Кирке (или побългарено ‘Кирка’), нимфа, божество от по-долен ред, но безсмъртна. Одисей в своя ‘ностос’, т.е. завръщане към малкото си царство на остров Итака, преминава през много премеждия, които са наложени от битието му на воин и най-вече заради това, че със своите другари убива Едноокия (Циклоп) Полифем, сина на Посейдон. В плен на жестоката Кирке, Одисей все пак е пуснат да си замине заедно със спътниците си. Но той иска да посети подземното царство, където властва Хадес (тук пак побългарено “Аид”), за да се види с прорицателя Тирезий (на старогръцки Тейресиас) и да получи прорицание. Хадес, откъдето на български думата ад, се намирал от другата страна на Океана, т.е. морето, което заобикаля сушата, както са били представите на древните. И там е Персефоне, дъщерята на Деметра, която Хадес похитил и завел в подземното царство. Както е казано в стих 510 “чернолистни тополи и неродовити ракити” – това е според Омир част от флората на мястото, което ни интересува. Защото реката Ахерон, която отвежда в ада, се намира в Епир. “След като дълго се валях и дълго ридах на леглото,
с тези слова отговорих на гиздавокосата Кирка: 500
„Кирко, в това пътешествие кой ще ми бъде водител?
Кой е достигнал дома на Аида със черния кораб?”
Рекох така, и отвърна ми тя, над богини богиня:
„Зевсороден Лаертиде, герой находчив Одисее,
никак не се безпокой, че ти липсва водач през морето. 505
Мачтата само сложи, върху нея платната опни и
плавай без страх. Ще повее веднага дъхът на Борея,
щом като с кораба вече преплаваш нашир Океана,
гдето е равният бряг и дъбравата на Персефона
от чернолистни тополи и неродовити ракити, 510
кораба там закотви до въртопа дълбок океански,
ти пък самият слезни в плесента на дома на Аида. Там в Ахеронт устремява водите си Пирифлегèтон
заедно с Кòкит, а той е ръкав на водите на Стикса.
Сливат се край канара многошумно и двата потока. 515
Най-сетне стигнеш ли близо, герое, където те пращам,
ров изкопай на квадрат приблизително лакът на лакът,
около рова възлей възлияние на мъртъвците
най-напред с мляко и мед, след това с кехлибарено вино,
трето с вода. Посипи го със светло брашно ечемично. 520
И към безмощните сенки молба възнеси, обещай, че
ще принесеш от Итака най-тлъстата ялова крава
в жертва на тях върху клада със дарове много изрядни,
а на Тирезий отделно дарение да обещаеш
в жертва овен чернорунен и личен от твоето стадо. 525
След като там се помолиш на славия сонм от покойни,
Черна овца и овен принеси им въз ямата жертва.
Нека към Ереб да гледат. А ти настрани извърни си
към океанските струи лицето. Тогава при
тебе цели рояци души от покойници скъпи ще дойдат. 530
В същото време поръчай на своите мили другари
да одерат умъртвените с мед безпощадни животни,
в огън да ги изгорят и безсмъртните те да приканят –
бога всемощен Аид и ужасната Персефонея,
бързо пък сам измъкни кръз бедрото двуострия меч и 535
седнал въз рова, недей позволява на сенки безмощни
да приближават кръвта, докато не разпиташ Тирезий.
Скоро и сам той, водачо на войни, ще дойде при тебе,
да ти открие на пътя посоката и дължината,
как у дома да се върнеш по рибните морски пътеки.” 540
Рече така, и веднага изгря златотронна Зората.
Кирка тогава ми даде и плащ, и хитон да надяна.
Сложи си нимфата дълга и светлосребри одежда,
нежно тъкана, ефирна, опаса снагата си с пояс –
целия в злато, след туй на лицето си булото спусна. 545
Аз, през палата преминал, заръчах на моите хора,
след като с кротки слова ги пробуждах, на всеки отделно:
„Хайде станете, другари, от сладкия сън се свестете!
Време е вече да тръгнем. Напъти ме мощната Кирка.”
Рекох така аз и лесно придумах сърцата им смели. 550
Но и оттам не изведох без загуби всички другари.
Най-млад от всички ни беше на нашия кораб Елпенор,
в битките най-малко храбър и в разума най-малко силен.
Той от другарите там надалече, натегнал от вино,
място прохладно потърсил в свещения дом на Цирцея. 555
И щом в просъница чул суетене и говор на хора,
скочил в мига на крака, но уплашен забравил, че трябва
да се извърне назад, за да слезе по дългата стълба,
а се търкулна от покрива долу. Строши си веднага
вратния прешлен. Душата му слезе в подземното царство. 560
После, преди да излезем на другите рекох словата:
„Може би мислите вий, че се връщаме по домовете
в мила родина! Но Кирка ни друга цел предопределя:
мрачния дом на Аид и на Персефонея ужасна,
там да попитам душата на тивския старец Тирезий.” 565
(Превод от оригинала: Г. Батаклиев, 1971) Какво ли няма в това силно поетическо описание и както вече се разбра, това е основна отлика на древното от сегашното и в това се корени трудността на възприемането и разбирането на древната елинска (а и не само елинска) мисъл. Затова е и трудно да гледаме на древните сведения поотделно (дискурсивно) и да ги анализираме преди да ги свържем в заключение. Античната мисъл, макар и на пръв поглед близка и понятна, в крайна сметка ни се изплъзва и ние се загубваме в меандрите й, освен ако не сме си избрали подробен план и не го следваме, както се върви по път с карта в ръка. Но... ето плана: Да анализираме даденостите на пейзажа с резултатите от постиженията на модерната точна наука и да се опитаме да теглим изводи и да правим заключения от гледната точка на разбирането за елинската култура. Какво забелязваме: на първо време фрапантна разлика между древните сведения от Омир насам, но и археологическите разкопки също не достигат да попълним липсващото в картината. Долината сега е съвсем различна! Това е резултатът, а другото – нашите модерни представи, дошли от интерпретирането на сведения от книгите, са направо идилични и не са верни. Кое къде и как е било? Какви са били формите, съществували в древността? Това е валидно за всяко едно описание, не само за долината на реката Ахерон. Изследвачите Mark R. Besonen, George (Rip) Rapp и Zhichun Jing (Hesperia Supplements, Vol. 32, Landscape Archaeology in Southern Epirus, Greece 1(2003), 199-263 Besonen, M. 1997. "The Middle and Late Holocene Geology and Landscape Evolution of the Lower Acheron River Valley, Epirus, Greece" (M.S. thesis, University of Minnesota) виждат в случая несъответни измерения на Сладкото езеро или Сладкия залив, сега залива Планари, където нито природата, нито очертанията съотвтстват на езерото при древния Ахерон, нито дори описанията на възвишението Кастри през класическата епоха (около 5 в. пр. Хр.). Отношението между хора и заобикаляща среда в южната част на Епир е може би концептуално най-силната част на този регионален проект. Какво по-добре би обяснило странното в живота на обитателите на тази “дорийска” земя, ако ли не обстоятелствата на природната среда. Най-напред надпреварата между археолози и естествоизпитатели довежда до изненадващото твърдение за датирането или т.нар. хронология, която, както вече видяхме, в археологията се основава само на относително датиране и не особено надеждния метод с С 14. Но и британецът Nicholas Hammond, авторът на модерната още от 1967 г. теза за дорийските нашествия теза, проучвайки Епир, твърди, че заливът на Ахерон е бил доста по-обширен (Hammond 1967, 69) в старите времена, както свидетелстват и древните писатели Тукидид (История на Пелопонеската война, 1.46.1-5), Страбон (География на Елада 7.7.5) и др. Тукидид казва, че по време на войната коринтяните държали в залива 150 кораба. Според Хамънд в залива има големи наноси, което е потвърдено от геологическите проучвания. По-ясна става картината и се достига до абсолютна хронология (т.е. самостойна) с разкриване на еволюцията при Сладкия залив. Топографският анализ ни дава основание да твърдим, че езерото/заливът е имал друга форма. С. Дакарис ( The Nekyomanteion of the Acheron, Athens 1993), гръцки изследвач, Найджъл Хамънд и други изследвачи изследват директни сведения, но все пак са били повлияни от днешната действителност. Те са надценили размерите на очертанията и не са държали сметка за разполагането им във времето. Това се дължи главно на липсата на съчетаване на данните за еволюцията на езерото с тези от геоморфологичните изследвания. Спецификата се занимава с това как е възникнало и кога езерото/залива, природата на водите, което довежда до второ важно наблюдение. Езерото е било реалност, за което говорят и по-късни писатели като Плиний, Ливий, Павзаний (Plin., HN4.1.4; Livy 8.24; Paus. 1.17.5). В почти наше време William Leake през 1809 г. описва залива и долината като мочурище с няколко отделни открити басейни. За него недвусмислено в подножието на хълма Кастри се е намирал наносният мочур на Ахерон, но и той не е допуснал, че природата и размерите в античността са били различни. По същество явно езерото е било по-малко, но после с наносите се е разляло и станало по-плитко и е заело по-голямо пространство. За последните пет хиляди години геологическите и екологическите реконструкции ни позволяват да видим накратко следната картина на еволюция. Между 1050 и 1040 г. пр. Хр. се откриват овъглявания и останки от коренища, ок. 1500 г. пр. Хр. – разложена растителна маса, с примеси от органична материя, може би култивирани треви и др. растения, почти вкаменена; още по-стар органичен материал от ок. 3500 г. пр. Хр.; а дърво от много по-късно – от 2-3 в. и пр. Резултатите отново ни показват как морето е навлязло на изток на около 500-900 метра в долината и това е станало ок. 2100 г. пр. Хр. В няколко С 14 анализа самостойната хронология е стабилна за крайбрежната линия за времето от края на 3-то хил., та чак и до сега. В заключение, както още от Омир се знае, долината на реката, която водела към подземното царство, е имала друга оформеност, различна от сегашната. Сегашният залив е много по-малък, а езерото на митичния Ахерон го няма. Самият Ахерон сега тече южно от Кастри, докато в онези стари времена е било точно обратното – намирал се от северната му страна. Четири хиляди години са били необходими за да стане това. През това време крайбрежието на Сладкото езеро се е придвижило на около 6 километра. Значи след средата на 7-то хилядолетие бавно морското ниво спада и така се е образувало мочурището. Около две хиляди години по-късно, когато започва епохата на бронза, морето достига северния край на залива и образува една тясна ивица, ръкав покрай хълмовете. Днешната сателитна снимка ни показва това: на сайта на западното крайбрежие, при Превеза, до т.нар. залив Амвракикос. Ако се върнем към Одисеята, в песен 10 ст.508-515, там са описани събития, които ни отвеждат поне в 12 в. пр. Хр. Няколко реки, Пирифлегèтон заедно с Кòкит, ръкав от водите на Стикс, се вливат в Ахерон. Езерото не се споменава и това дава основание на някои да смятат, че то се образувало по-късно през историческата епоха – през Архаиката и Класическото полисно време на 5 в. пр. Хр. Тукидид фактуализира, че “до него е проливът за морето”. Т.е. езерото и морето (Тукидид има предвид Сладкото езеро) са били съвсем близо и само една тясна ивица ги е разделяла. Ето точно какво е казал Тукидид в 4 книга, гл.46 на своята История: “има пристанище и над него се намира град, настрана от морето, в Елеатида в Теспротида, наричат го Ефюра. Като тече през Теспротида река Ахерон се влива в залива (където е пристанището), откъдето идва и името му...”. Интересни са три аспекта: изследването на палеолитните данни от терена, използването на резултатите от съпоставянето им за идеи за това как са били заселени тези земи през палеолита, и накрая дали може да се направи стратиграфия и хронология. Т.нар. “палеореконструкции” на околната среда могат да покажат влиянието на хората, живяли по тези места, върху природата, където те са ловували и използвали огъня, а по-късно и обработвали терени. Картината от палеолита и мезолита е бедна, по-скоро природната среда е оказвала своето влияние върху хората. Геоморфологичните процеси, климатът, отдръпването на морето, промените в течението на реките, флората и фауната са важните показатели.
Както и преди палеолита (преди 10-то хилядолетие) средата в южен Епир е била много различна. Климатът е бил много по-студен и много по-сух, ледници са сковавали планината Пиндос, а континеталният шелф (крайбрежната ивица) е бил равнина след отдръпването на морето. Брегът в следствие на това е слабо засегнат от влиянието на вълните. Флората е обедняла и е имало само ниски храсти, типична степна растителност, а дърветата били рядкост и само в закътани места, като долове и пр. Тревопасните големи животни като бизони, диви биволи, диви магарета, антилопи били повече на брой от човеците. Но както често пъти става, след студеното идва топло или.. пълен мраз. В случая снеговете и ледовете са се стопили и нивото на водите се е повдигнало и равнините са били наводнени, тревата за животните е останала под водата, а крайбрежието се е променило. Това на свой ред довело до буйно избуяване на дървета в доловете и равнинните терени, появили се елени, прасета и пр. Довлечените от водите коренища, остатъци от човешки заселвания и др. затлачили коритата на реките, те се разклонили, образували разливи, делти. Но по-важно е, че човешката дейност е вече непрестанна. Карстовите форми, варовикът улеснил образуването на басейни с прясна вода и по това се анализира и как са били заселени областите в Епир около брега. Не е безинтересно да се спомене за изследванията на почвата. Червени наноси (седименти) служат за датиране през времето на палеолита. В комбинация с археологическите находка те са ценни ориентири за приблизителното определяне на хронологията. За появата ма мочури в общия пейзаж на Епир вече говорихме. Остава да кажем,че планината Пиндос отделя Епир от източна Гърция, а заливите на Коринт и Амбракия – от централна и южна Гърция. Така обитатаващите там са били относително отделени и независими в културно отношение, но и по-близки с Балканите и Италийския п-ов, отколкото с останалата част на древна Елада и Егея. До Балканите се е стигало лесно по долините на централния масив в северо- или югозападна посока. До Италия се е стигало в ледниковите времена по крайбрежните равнинни терени, а в по-топлите – по море. През Коринт до южна Италия било по-сигурно човек да мине, отколкото по пълния с опасности (и до сега!) път покрай Пелпонес. Това са били факторите, които са притегляли човеците към Епир за векове било по суша или море, от Италия или югоизточна Европа. През палеолита това е било по-сигурно убежище сред богатата природа. Тук пак да кажем, че именно в терените с “червена земя” се са запазили следи от тези ранни заселници. Тогава как Епир е “помогнал” за по-многобройното заселване. Както и да е било, дали заселниците са се “усамотявали” тогава и са се самоизолирали е друга тема, за която можем само да гадаем, но факт е, че и до ден днешен тази тенденция е запазена. Почти всички исторически известни заселвания след епохата на бронза, около началото на епохата на желязото, се намират в непосредствена близост до разглежданите богати екосистеми, с много води и благодатни почви (не забравяйте “терра росса”, червената пръст) , а и с ценни разнообразни археологически артефакти. Ето това е приносът на този интердисциплинарен метод (думата ‘метод’ е на старогръцки и думата за ‘лов’ на знание, проучване’) на изследване на природните дадености – да ни помогне да разберем как се е стигнало до изразеното поведение на човека. Вече споменахме за усиленото развитие в и около Сладкия залив/езеро в историческата епоха, за която имаме и литературни, но и други писмени сведения. Осем хиляди години са се изминали откакто първите заселници на източната част на областта около древния Коринт са започнали да оставят сериозни следи. Колко можем да сме сигурни, като казваме, че познаваме тази област и можем смело да дадем определения за миналото от преди 10,000, 8,000 или 4,000 години? Науката е напреднала в изнамиране на метод за определени детайли, но до по-общи заключения не се достига. И ние ще се въздържим от тях.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Уважаеми г-н д. К.,
Благодря за вашия специален интерес. Да се изложи и оцени целесъобразността на използването на пристанещето като търговски модел е сложна задача, която не ми е на мене работа да излагам. Ще кажа тук някои съображения от гледната точка на изследвач на минойско-микенското минало.
Пристанищната търговия е концепт, за да започне да се описва обмена между чужди, различни култури. Каквито са минойската и местната в Епир. Разбира се, става дума за непазарни отношения, които зависят от централизирана администрация, както е напр. на Крит и другаде, където властва ванаксът, т.е. царят. Според Полани това схващане предполага създаването на универсална институция за “международна” търговия, отвъдморска, ако се вземе предвид минойското в Епир и отвъд Адриатика към Ю. Италия, т.е. Куме. Това е наистина една фаза, предхождаща установяването на международни пазари.
При този модел стоките са относително “застраховани”. Той се е появил именно в крайморски зони и лагуни (напр. Сладкото езеро). Запазени са следи от условия за закотвяне, за приставане, за складиране и прехвърляне на стоки.
Възможно е тези места да са били закътани. Според Херодот (4.196) : 196. Картагенците разказват също и следното: че в Либия имало едно място и едни хора, които живеели отвъд Херакловите стълбове. Като пристигнели при тях и разтоварели стоките си, поставяйки ги една до друга на брега, те се качвали отново на корабите и вдигали пушек. Местните хора, като виждали пушека, идвали при морето и оставяли вместо стоките злато и се оттегляли на известно разстояние. Картагенците слизали да видят и ако златото им се сторело на стойност колкото стоките, го вземали и се оттегляли; ако ли не — качвали се обратно на корабите и стоели там, а местните жители прибавяли друго злато към това, което били оставили, докато картагенците останели доволни. Нито една от двете страни не постъпвала несправедливо. Нито картагенците се докосвали до златото, преди то да се е изравнило по стойност със стоките им, нито пък другите се докосвали до стоките, преди картагенците да са взели златото.”
Не знам дали има смисъл да повтарям, че става дума за Африка и за хора отвъд Гибралтар.
Такива работи и интересни.
Надявам се, че не съм досадил много на уважаемите форумци с моите “линии”.
|
| Тема № - 70 |
Коментар № - 7171 |
|
Петър А. Димитров - 2013-02-04 22:40:54 |
|
|
Здравейте! За себе си отдавна приемам форума и като комфортен формат за дистанционно обучение, затова ще си позволя от името на по-възрастните „студенти“ да помоля професор Димитров за продължение с „пристанищния модел“. Повече сведения за пра-икономиката и мореходния стоков обмен на онази първоначална Европа могат да ни наведат и към днешни асоциации.
А уважаемата Габриела, знаеща очевидно тънкости около орфическите таблички, бих се надявал, ако ѝ е възможно и смята за уместно, да повдигне още малко „завесата“ за тяхната научно-познавателна стойност и преводно-тълкувателния напредък по тях.
Дружески привет от Бургас, с неговото дъждовно днес, поокастрено откъм корабни места и кранове, сънуващо ново оживление пристанище!
|
| Тема № - 70 |
Коментар № - 7170 |
|
Dekarabah - 2013-02-04 16:45:55 |
|
|
Знаейки, че този текст има способността да отваря много неочаквани и нови линии за разговори, ще добавя следното:
1) Защо древността в Епир да не се погледне и като истина за икономиката тогава и сега?
2) “Микенци” в Епир и дали всички са били такива
Археологията (вж. текста на Габриела) недвусмислено ни дава преки свидетелства за контакти на местните с микенската култура, според намерената керамика от 1400 до 1190 г. пр. Хр.
Какво е намерено: погребална могила – толос, укрепена крепост и вносни керамични и бронзови съдове от егейски тип.
Най-интересното в случая е предположението, че крайбрежието на Епир влиза в “морската” търговска карта към Южна Италия и Балканите! Основна трудност е несистематичното проучване (за което се иска сериозно финансиране) на района. Микенските находки (има такива не малко и у нас) не са поставени в тяхната заобикаляща среда, в общностен план, а нито в търовско-икономически контекст.
Т.е. не само микенците в политически и икономически план би следвало да ни занимават, но и местните общности в тяхния обмен с микенците в подробности.
Общото място тук е старо колкото и общуванията в Егея, имам предвид индоевропейци и неиндоевропейци.
Ето някои “факти”, които стоят на погледа ни. Най-силно е било (според намерените артефакти) присъствието на микенци при долното течение на Ахерон. И сега пак отиваме при Сладкото езеро, където е точката на вливането на Ахерон в Адриатическо море.
За икономистите е интерсно мнението на Карл Полани за т.нар. от него пристанищна търговия като модел за взаимодействията на местните и микенците.
С пристанищния модел се цели да се напредне в описването обичайните уреждания в този вид търговия.
Архитектурните останки от микенски тип сочат към по-сложни връзки освен мимолетните търговски сделки. Толосът при Кипери (ок. 15 км северно от устието на Ахерон) е мястото на находки, като напр. алабастрони, глинени кани за разливане, киликси (чаши). Има и податки за отломъци, намерени край толоса, принадлежащи към т.нар. “циклопски градеж”. Има и основи от може би съседно селище.
Най-силното свидетелство е на хълма, издигащ се на осемдесет метра, спускащ се полегато на запад към морето. Там се е намирала крепост, опасана със стена с големи квадратни каменни блокове. Тя все още може да се види там. Южната й порта с нейната архитектура прилича на намерената в Гла, Централна Гърция.
В научната дискусия Сладкото езеро се смята за свидетелство за микенската експанзия на север и северо-запад (към Ю.Италия) от най-ранни времена. Изглежда, че руда и други природни дадености са в основата на този интерес.
Ако има интерес за икономиката, бихме могли да продължим напред с данни за пристанищния модел.
|
| Тема № - 70 |
Коментар № - 7169 |
|
Петър А. Димитров - 2013-02-01 12:27:17 |
|
|
"Ако погледнем към епизода с лестригоните от острова на Еет"
Тук съм допуснал грешка! да се чете: от острова на Антифат(ес)
Моля за вашето извинение! Благодаря! |
| Тема № - 70 |
Коментар № - 7168 |
|
Петър А. Димитров - 2013-01-28 22:33:24 |
|
|
Две бързи думи от /негова благост/ маркиза, заслушан и загледан през последните дни и часове в „исторически” политически актуалности.
Преди всичко, уважаеми професор Димитров, благодаря почтително и суетливо за определянето на моето пребиваване в този отворен /и доста непокорен на моменти/ форум като „маркизовия период”. Като отхвърлим спокойно спорадичните опити за бледа наукообразност в характеристиките на моята волнодумност, споменност и „макаренковщина”, то наистина от този период накрая може да останат единствено шегите и искреното ми желание да срещаме дните си по-яростно претръпнали и несъборени в униние. Лично за мен, това е главната хватка в работенето и живеенето. Със същата сила тя носи успех и във всяка форма на ново учене, домогване до внезапни инвенции и, примерно, хитроумни занаятчийски решенийца. Последното съм го проигравал многократно и поне в него съм сигурен… Разбира се, не казвам, че е добре човек да се опитва да композира реквием в някаква толкова облекчена приповдигнатост. Самият маркиз, както прочелите знаят, и той е редил полутъжни стиховце в моменти на униние. Такъв е животът, не е вечно нахилен като ром с предна златна коронка.
И второ, тъкмо споменавам и „злато”, а и проф. Димитров ми е харесал „рударите”, като говорим за огромното историко-археоложко наследство по земите си /тук ще вмъкна, че и аз се доверявам повече на вероятността за дълга уседналост на култури по Балканите и Черноморието/, защо не се запитаме, какво и в чии „предприемчиви” ръце и компетенции да е бъдещето на реалното българско рударство?...Зелената ни еко-угриженост и мислене не са за оставяне, но Швейцария без рударство, скотовъдство, овощарство и тънко занаятчийство скоро няма да я впечатлим и „сплашим” с догонване. Въпреки определен напредък в банковото и кредитното насищане на /бедна/ глава от населението, пряко разгорещения до бяло ядрено-енергиен диспут, в който току-виж и при нас започнат да прехвърчат по-едрички мезони, кварки и мюони. Така и войнстващата за парична подкрепа родна научна общественост направо ще си ги щрака на лента, именува и патентова. А политиците и едрото национално-отговорно предприемачество ще понапълнят кесията. И ще се обърнат с лице и милосърдно към простосмъртното гражданство, имащо напоследък някои не толкова простовати виждания и по швейцарски тиктакащи предложения…
Две думи и пак, от Епир, от Омир…и цамбур в политическия булгар-вир. Тъй приключват обикновено „амбициозните” коментарни одисеи на вашия верен приятел – маркиза. Не му се гневете. Гледайте семестърът да е успешен! Той е вашето истинско плаване.
|
| Тема № - 70 |
Коментар № - 7167 |
|
Dekarabah - 2013-01-28 21:50:12 |
|
|
Драги г-н д. Карабах,
Каква ти шега, няма я! Де да имаше! Вашите отзовавания са ясни, а оставете дюните при Несебър, имах предвид моите отдавнашни истински приключения между Долни чифлик и Меден рудник. Истински мразовити мъгляви дни. Но това е минало.
Хареса ми вашето обръщение “рудари” и се замислих, подсещайки се за “червената глина” в Епир. Старобългарската дума руда означава “червено”. Има някаква връзка може би. Така би могло да се отговори и на уважаемата д-р Гичева относно траките в 4-то хилядолетие. Но как да се докаже кои са били. Сигурно е, че “рударите” биха могли да имат връзка със северняците, за които говорят британците и за които се мисли като за древни елини, тръгнали от Епир. Но.. знае ли човек!
Всъщност нишката, напипана от Р.Гичева, е богата на инвенции. Имаме отново смесени интерсдисциплинни погледи към темата за културното и средата. Такова нещо ми се струва, че липсва в нашата родна наука. А може би имаме геоморфологични описания, проучвания за нашите земи?
В предишното си писание отварям дума за образа на герои и заобикаляща среда във връзка със странстванията на Одисей. Не са ли Омировите образи особени сборни реминицсценции за минали събития? Пространствената ориентация на пътуването на Одисей е от Илион/Троя до Херакловите стълбове (днес Гибралтар). Струва ми се,че
Поетът гледа към миналото с наслада и ни припомня особените моменти на древните разкази. Но ни ги припомня с цел да не забравяме, че има враждебни сили за човека, който преброжда територии, и че всичко е забулено в мъглата на нимфите, които могат да ни изненадат.
Сега две думи за индоевропейците и онези, които са били неиндоевропейци. Не бива да забравяме, за оскъдните сведения, както за това откъде и как възнква тезата за индоевропейското. Тв е преди всичко теза за ИЕ праезик, прото-индоевропейски и пр. Хипотетичността на сведенията се редува с добре изведени и подплатени с данни “истории на думите”, с етимологии, но и с аналитични етюди за културната им история.
Моята позиция съм изразил по-подробно и мои книги и пр. публикации. Очаквам сега по-младото поколение да погледне и изследва със страст онези пътеки, отлично описани от Р.Гичева. Защото описаното за Епир не може да няма отношение с историята на културата на нашите земи.
За миграциите – привърженик съм на тезата, изказана отдавна от професор Александър Фол: миграции по същество няма, защото хората са били малко на брой и е било трудно да се изминават големи разстояния, било е опсано, а и се е изисквал опит.
|
| Тема № - 70 |
Коментар № - 7166 |
|
Петър А. Димитров - 2013-01-28 17:07:32 |
|
|
Форумът е притихнал и чака. Може би края на семестъра. Ония дни видях в НБУ забележително по-голям брой студенти от обичайно.
Искам да отворя разговор за новоповдигнатите теми. Напомнят ми предмаркизовото време. Но не само. Имам една позната, която намира форума за приказки като на агората. Дали това е лошо? И какви са приказките от агората? През 5 в. пр. Хр. там се изявяват Есхил, Софокъл (поет, адмирал от флота), Еврипид, Херодот, Тукидид и всички останали известни и по-малкко известни пишещи, актьори и пр.
А знаем, че агора и форум са подобни централни места за гражданите от общността.
За агората знаем сигурно от надписи, че е била място само за граждани. Момчетии и жени не са били допускани освен аристократки по изключение, но без да участват в мъжкия бизнес; освен това било е почитано свещено място с хрмове, теменоси и библиотека!
Как Омир е извайвал образите си? Може да разберем, ако разгледаме оригиналния текст от форума. 11-та песен (на английски й казват книга) е Некюйа или песен/история за мъртвите, а нашият текст е от 10. песен, в която има много подобни пасажи. Омир подготвя слушателя (а сега читателя) за голямото събитие, слизането в царството на Хадес.
Най-напред за Кирке, която на латински е Киркеа, а по-късно Цирцеа. Тя има определние-епитет като “с добре сплетени коси” , което в българския превод е предадено с “гиздавокоса”. Това ни насочва към една епоха, когато източниата ‘мода’ на обличане и сресване идва от Лидия (а в още по-стари времена от Месопотамия), от западното крайбрежие на Анатолия, по-късно наричано Мала Азия. Омир следва тази линия, която е от неговото време и в това няма нищо неестествено. Той е от съседна и близка Йония.
Какво се крие зад тази опасна нимфа в светлина, която превръща другарите му в прасета? И какво означава намесата на Хефест, който му дава тайно биле-ротивоотрова, за да не бъде омагьосан от Кирке?
Омир най-вероятно иска да ни покаже постоянното присъствие и пристрастие на олимпийските богове, макар и многоопитният герой Одисей да е предмет на омразата на Посейдон и въобще всичко, свързано с море и вода. Всичките му беди идват от морето (Океана), изворните нимфи (неади) не му помагат. Цялото му завръщане към Итака е по море от Илион. Троянският му успех е силно оспорван. Омир го показва като не особено щастлив, много пъти натъжен от загубите на другари. Ако погледнем към епизода с лестригоните от острова на Еет и чудовището (цар Антифатес) , което изяжда голяма част от другарите му, пак ще забележим, че нещастието му идва по думите на царя на Еолия, Айолос, който при повторното неуспешно морско приключение не му дава помощта си, защото се завръща “омразен на богоете”, сиреч него, Одисей, го чакат още несполуки и премеждия.
Одисей при Ламос, островът на Антифатес, остава да чака другарите си на своя черен бърз кораб и не слиза на острова (ст. 95). Малко по-натам той е на острова на родната сестра на Еет (Айетес), син на Хелиос (Слънце) и Персе – Кирке! Еет е известен с с това (вж. песен 12, ст. 70), че държи златното руно, което Аргонавтите били донесли от Колхида.
Друго интересно – на Ламос хората на Одисей (ст. 105) “срещнали там пред вратите девойка със стомна в ръцете, на Антифат, лестригонския цар, дъщерята могъща. Тъкмо пред бистрите струи на извор Артакия (някъде на юг в Хелеспонта) слязла, гдето от ручея всички си черпели за домовете.”
Според митовете от миналите времена преди Омир, този за пътешествието на Аргонавтите (които отишли в Колхида за златното руно) е в задния план на всички истории от 5-та до поне 12-та песен на Одисеята. Всички “епизоди” са за приключения по острови, свързани са с богове и нимфи, както и с дъщери на царе от тези острови: Навсикаа на Алкиной от острова на феаките, Кирке, Антифат и дъщеря му от Ламос, която е при извора Артаке и пр. Затова е пасажът от 12 песен, ст. 65-72, за сирените, Скила (85 и 245) и Харибда (ст. 104) и пр.
В стиховете (500- 563) Кирке вече помага на Одисей. Той я пита кой ще му бъде водач по пътя към подземното царство и показва, че познава опсностите, казвайки “къмто Хадес никой никога не е пристигал с черен кораб”. Както се вижда от ст. 506, Кирке му нарежда да стои кротко и само да сложи мачтата и бели платна. Което ще рече да даде знак за успешно завръщане. Както е в историята с Тезей и баща му Егей, където Тезей се завръща с Ариадна от Крит, но забравя за уговорката с платната и пристига в Атина (Пирея) с черни вместо бели.
По принцип белият цвят след Тезей е цветът на траура в гръцката религия.
Ще отговоря на скорошните публикации е един следващ момент.
Благодаря ви!
|
| Тема № - 70 |
Коментар № - 7165 |
|
Петър А. Димитров - 2013-01-28 15:19:33 |
|
|
Здравейте отдадени рудари на миналото и търпеливи градинари на днешното наше духовно поле! Радвам се на умното форумно слънцегреене посред януари /и посред ставащото зимно и мъгливо пред очите ни на граждани/.
Уважаеми професор Димитров, убеден съм, че се шегувате, привиждайки мъглявост из последните маркизови постове. Такава е моята природа, тревожна, лесно възбудима, доста недоверчива, опитваща се да напредва в по-добро и трайно дори и в самота, а напоследък сред стотици анонимни приятели. Що се отнася до Несебърските и други дюни, както и до дивия, пред-архаичен Иракли, както и до толкова много божии дарове по нашето по-малко от 400-километрово Черноморие, не се съмнявайте: Заедно с всички вас аз, отдавна и с буца на гърлото, проклинам безхаберното търгашеско Опустошаване на едно свещено за европейската цивилизация крайбрежие! Видимо от все повече изследвания и хипотези – предбиблейско гнездо на уседнала /може би прединдоевропейска/ култура. А дори и да не разгадаем никога докрай пълнотата на потъналото в шелфа, защо да не оставим поне някоя друга дюна или първичен плаж, та от тях да сочим на Европа и света особеността на местата и бреговете български. Защото само с новото лого на българския туризъм, колкото и шарено и иносказателно да е пръкнато, едва ли бихме впечатлили знаещи /и търсещи повече от хапване, пийване и онова третото/ гости.
Доколкото имам информация, в тази проблематика образовано, законово уредено и далновидно са се ориентирали и най-случайните тихоокеански и африкански курортно-туристически дестинации. Да не ви говоря за споменавания от мен преди време Уелс, където, освен морски фарове и някой близък до брега замък или вехта страноприемница, няма да видите нищо построено нито от старо-, нито от новобогаташи. Е, имат си на места караванни къмпинги за край-океанско живеене, отдих, спорт и любуване, в които цари ред, чистота и тишина, нарушавана единствено от весели детски викове…Предполагам, че подобна е картината и по преобладаващата част от над 30 000-километровата брегова ивица на Британските острови. Някой ще каже, страх ги е било да не ги плющят океански ветрища и бури, да не ги докопват лесно нашественици и пирати. Може, но явно столетия наред по тия места, и във времена на строителен растеж /бум/, и в години на кризисно предприемаческо „дебнене“, е плющял и вятърът на суровия закон…Толкова за знаенето как се съхраняват ценности и как се мисли и живее не ден за ден, което дълбоко интересува хора, каквито са форумците.
И две думи за друга част от „мъглявината“ на маркизовите пообаждания. В решителна степен тя се дължи на личните ми размисли и придвижвания по темата за дългите смисли и основания на демокрацията, която полезно, с проницателни аспекти бе разгърната във форума. Напоследък с журналистическото си ухо често дочувам внушението, че демократичното не е нужно да се обговаря, а трябва да се кове и бъхта с по-суров инструментариум. Нещо като онази приказка за лозето, молитвата и мотиката…Не й се доверявам, приятели…Помня, като дете, като отидех с дядо и баба на лозето, малко, с една дива „алжирка“, оставено им за скромно ползване от победилото те-ке-зе-се, те го окопаваха и загърляха нежно, говореха сладко под пролетното слънце на мен, защо и как се обгрижват лозите, но и шептяха нещо пред всеки стар корен. И от това мило обговаряне ли, в късно лято се наливаше едно грозде, сякаш Дионис бе полягал в нашето лозенце…А аз и до днес опирам душата си, преборвам страховете си и наливам надеждите си от спомени като този. За това молитвено-демократично свещенодействие на дедите си върху разрешената им за /ретроградното/ частно ползване земица. Тези скромни, небоящи се от труд и лоши години хора, мисля си, знаеха много древни правила за ползотворно живеене в общност, за това, какво е писан и неписан закон, кое е важно за оцеляването на рода и кое – за цялото на България. Бил съм малък, за да знам, питам и чуя повече от тях тогава. Но все нещо е влязло в огряната ми от вдигалото се вече на копраля „сияйно комунистическо светило“…Някога може да ви разкажа как точно е „влязъл доброволно“ в ТКЗС-то същия този демократично настроен маркизов дядо. Ще се смеем през сълзи, както често го правим.
Но смехът, както отбелязва проф. Димитров, е все пак една от най-великите и несвършващи храни за умните българи. Особена и крепяща „хранителна добавка“, по-силна от всички омрази, с които разполагаме и току ги размятаме като аборигенски бумеранги.
Като давам съвети за „правилно хранене“, възхитен съм от коментара на д-р Росица Гичева. И от сериозната стойност на сегашната сесия!
Успех, и много не губете време с маркизовите мъглословия. Вари го, печи го – объркана, поетизираща душичка.
|
| Тема № - 70 |
Коментар № - 7159 |
|
Dekarabah - 2013-01-21 14:57:03 |
|
|
Голям почитател съм на една от темите, поставени за дискусия от професор Димитров – природната среда и културата. Всяка година в курсовете си по старогръцка или тракийска култура пропускам множество други теми, със сигурност много важни, но темата за отношенията природа-култура не само никога не пропускам, но й отделям и много време. Не знам случайно или не, но и в момента точно нея преподавам - утре (понеделник) непременно ще отворя форума пред студентите в съответния час.
Защо и аз я смятам за много важна? Не само защото от природните условия зависи дали съответните общности ще си строят къщи от лед, камък, дърво, кирпич, или ще живеят в колиби. Не само защото неблагоприятните природни условия стимулират особено интензивно развитие на културата, за разлика от благоприятните.
Убедена съм, че дори храната, която е обичайна за една общност, въздейства на проявите на съответната общностна култура. Причините за това виждам, например, в различната био-химична среда, която храната предоставя на тялото, и в която функционират мозъците на хората от съответната общност. Човек сигурно вижда и прави света по различни начини, ако е на различни диети. И това няма как да се отнася само за силно въздействащите психоактивни храни и питиета, при които разликите са потресаващо огромни. При по-обикновените храни разликите в културното възприятие и поведение сигурно не са толкова потресаващи, но със сигурност следва да ги има.
Убедена съм, че дори пейзажът, в който човек е израсъл и с който е свикнал, оставя културен отпечатък и предпоставя нагласи в психиката му, които се проявяват в разбирането и поведението. Аз съм родена в долинка в подножието на две планинки. Стената на планината бе първото нещо, което виждах когато станех от леглото - давала ми е усещане за сигурна защита, предполагам, освен красотата на дърветата и цветовете им. Свикнала съм да не виждам безкрайни хоризонти, не ми и харесват - чувствам се дребна песъчинка във вятъра, изложена на всякакви непознати опасности. В равното на Русе не ми беше хубаво от пейзажна гледна точка. Най-неприятното усещане за равнина изпитах, когато минавах с влак през Унгария – безкрайно равно, отворено за неочаквани и непознати лошотии (така съм го възприемала несъзнателно). Чудех се не им ли е скучно на унгарците в това плоско, еднакво, някак празно за мен място. Харесва ми, когато погледна през прозореца да виждам стената на планината, покрита с гора. Идеален пейзаж за мен е и Софийският – такова не много голямо поле, че накъдето и да погледна да видя стените на планини-гори. Наричам си моя Софийски пейзаж „пейзаж-леген”. Хубаво ми беше и в Елевсинското поле - и то е почти леген, може би по-точно би било да го нарека „ликнос” (леген с един равнинен изход). И пейзаж-ликнос харесвам много, защото точно такъв е рожденният ми пейзаж. Няма да подхващам темата за планината като диво-отвъдно място, и подозрението ми, че нагласите ми да се занимавам с религии и отвъдности също може да са формирани отчасти от винаги близката до мен в реален природен план планина.
Професор Димитров показва в текста си, че вижданите от нас неточности в описанията на ландшафта от античните автори, изглежда не са неточности, защото ландшафтът се е променял във времето. Извлякъл го е чрез тезата на Mark R. Besonen, George (Rip) Rapp и Zhichun Jing (Hesperia Supplements, Vol. 32, Landscape Archaeology in Southern Epirus, Greece 1(2003), 199-263 Besonen, M. 1997. "The Middle and Late Holocene Geology and Landscape Evolution of the Lower Acheron River Valley, Epirus, Greece" (M.S. thesis, University of Minnesota), аргументирана с резултати от интердисциплинарно проучване. Много хубава статия! Благодаря, че ни я посочихте, професор Димитров (Добре, че имаме и JSTOR)!
Или – Омир е описал мястото на Одисеевата Некия сравнително точно? И аз мисля така - и сега внушителните останки на Некромантейона са си там, на хълм до епирското селце Месопотами, край мястото където се сливат три(те) реки: първо Перифлегетон и Коки(ю)тос, и после, точно под хълма на Некромантейона, двете реки (вече заедно като една) се сливат с Ахерон.
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/2/2f/Acheron_today.JPG
Хълмът си е хълм, намира се на края на планинска верига, поради което няма как да е бил заливан напълно нито от морето, нито от Сладкия залив, нито от езерото Ахеруза. На всички карти от публикацията на Mark R. Besonen, George (Rip) Rapp и Zhichun Jing за промените в ландшафта през хилядолетията, въпросният хълм си седи над водите. Там трябва да е била Епирската Ефира (прочутото място на Некромантейона, идентифициран с мястото на Одисеевата Некия), защото е по-близо до морето, а на хълма Кастри по-навътре в сушата, вероятно се е намирал другият известен от писмени извори град в района – Пандосия. Сградите на Некромантейона се датират най-рано от ІV в. пр. Хр., а има артефакти най-рано от VІІ в. пр. Хр. - не много време след времето на Омир, но пък и в Омировото описание няма сгради.
За съжаление, не съм ходила там, гледала съм го с часове на снимки и видео. Благодаря на професор Димитров, че повдигна такава тема, за да поговорим повече за това място (след като преди година-две правих мечти-планове, как ако тръгнем на пътуващ семинар с кораб за Итака, където са открили микенски дворец, да не пропуснем да минем и през мястото на Одисеевата Некия в Епирската Ефира).
Ето линк към филмче за мястото, разкопките и находките, с водещ археологът, който е провел тези (и други) разкопки, правил е и други проучвания в региона - Сотирис Дакарис (цитиран и от професор Димитров). За съжаление, филмчето е на гръцки, но бавното разхождане из пейзажа, около и вътре в обекта, дава добра представа за мястото и находките.
http://www.ert-archives.gr/V3/public/main/page-assetview.aspx?tid=0000069222&tsz=0&autostart=0
Има една старица (прекрасна, говори със сладки думи), която играе в нагласени сцени от филма, но и която разказва за гробището, което са направили техните предци точно над археологическия обект. Споделя как са кълнали археолозите да им падне Св. Яни на главите, заради това, че ще осквернят гробището (хълмът е наречен на Св. Йоан Предтеча, има и църква от ХVІІІ в., на която той е бил патрон). После на хората от Месопотами им става интересно и странно, развълнувани са от откритието, че под тяхното гробище е имало старо прорицалище на мъртвите. Задават й въпроса (вероятно) дали вярва, че душите на мъртвите съществуват и след смъртта. Отговаря като нас, с хипотези:
„Може да е вярно. Нали ги сънуваме? Може ли да се загуби напълно един човек, както се загубва една овца? Казвам си, може да е вярно, но може и да не е вярно. Е, сега, знам ли, може пък да е вярно. Защото бог ни помага, прекръстваме се, молим го за толкова неща, за деца, за работа, и той сякаш ни помага. Душите, които отиват долу, сме ги виждали, защото сме вадили ... Мен да питаш - погребала съм двадесет и пет годишно дете и съм го извадила на кокали. Знам какво е. Може и да е вярно, това което казват за душите. Ние знаем ли, обаче? Не. Ще го разбера ли, когато отида там, не знам. Но дали може да е така – може да е така. Казвам само, че може, не че е сигурно!”
По другата тема ми е трудно, не е от тези, които разбирам добре, даже по-скоро много малко знам и разбирам.
Дали професор Димитров казва, че подозираните нашественици от север, т. нар. „дорийци”, са траки (може би прото-траки?), както като че ли се подразбира от коментарите му? Не знам. Той винаги говори с много недоизказано и на мен не ми е лесно.
Идва ми нещо (като че ли) в подкрепа, ако това е казвал. Ако не е, си го вземам обратно.
Героят Теспрот(ос), основателят Ефира, епонимът на автохтонното племе и на областта Теспротия, се смята за син на Пеласг. Значи, според митичните разкази, древните елини са смятали, че е Епир е бил населен от пеласги. И Додона е пеласгийско светилище, пак според легендите. И тук - хипотезата за трако-пеласгийската общност. Както за Тесалия, и за Епир може да се мисли поне като за ярко изявена контактна зона (и смесено население) между елини, траки и македони.
В науката отдавна съществуват два възгледа за индоевропеизацията и, както е обичайно, се противопоставят – за „идващите” и „ставащите” индоевропейци. А може би, би било хубаво да не се противопоставят, или да се използват заедно и в противопоставеността си.
Това го предлагам и на себе си, защото (заради нагласите си и дълбоките кладенци на немоето-мое) съм по-привлечена от „ставащите” индоевропейци, въпреки че знам, че и двата възгледа са хипотези - несигурно и неясно нещо. А от друга страна – много ме привличат и семитите, много са ми интересни, харесвам ги, и в никакъв случай не ги поставям по-долу от индоевропейците.
Малко повече ме смущава визията-теза за постоянно пътешестващите племена на индоевропейците, които като пристигнат някъде, идващи от някъде (винаги от север на местопристигането), завоюват земята, отварят куфарите с индоевропейската култура, разпръскват-засяват реалии, индоевропеизират, затварят куфарите и пак потеглят. По-малко ме смущава визията-теза за „ставащите” (правещите себе си), а не „идващите” индоевропейци. Аргументи – нови реалии се усвояват-установяват много по-стабилно, когато са възприети-научени с мир, интерес, желание и с полза, отколкото когато са насилствено наложени от чужди по култура нашественици. Напълно споделям визията на професор Димитров за важността на „спейса”. Пространството, ландшафтът, климатът, подземните изкопаеми, флората и фауната, дори храната формират културата, задават (често невъзможни за пренебрегване) рамки за културата. Например, местата, в които няма находища на железни руди, западат и се обезселяват значително в началото на желязната епоха (Пелопонес). Не подценявам наличието на големи групи мигриращи хора, но съм по-склонна да мисля, че ролята на местните в трансформационните процеси е по-съществена, дори само заради това, че те са онази винаги по-многобройна общност, която по-дълго е обживявала културно съответния ландшафт, полезни изкопаеми, флора, фауна и пр. Пример с миграцията на прабългари при славяни и траки по бъдещите наши места – едно голямо нещо се съхранява от тяхната култура – името на държавата и етнонимът, а другото останало тяхно е твърде малко (още няколко думи). Думите, обаче, наистина не са точно онова, което са нещата, както много пъти ни повтаря професор Богданов.
И аз, като старицата от Месопотами (не от Месопотамия!), бих се презастраховала по етносната тема – „Казвам си, може да е вярно, но може и да не е вярно. Е, сега, знам ли, може пък да е вярно. ... Ние знаем ли, обаче? Не. Но дали може да е така – може да е така. Казвам само, че може, не че е сигурно!”
Имам и един въпрос: имаме ли следи от местни неиндоевропейци на Балканите?
|
| Тема № - 70 |
Коментар № - 7158 |
|
Росица Гичева - 2013-01-20 21:29:54 |
|
|
Ще си позволя да уточня, че Кимерийското царство е първото, за което говори Херодот. Кимерийците (познати в Библията като Гомер) живели на бреговете на Черно море. Според един коментатор те са траки.
За това има основания: смесването на спомените от най-древната история на културата на индоевропейците и представите на Херодот. Херодот – да не забравяме това – си представя света доста плосък, заобиколен от Океана. Скитите живеели там, където падали “пера”. Не е знаел за снега.
Херодот в 4.11 казва, че те били изгонени от Азия от скитите и се установили в гръцкия град Синопе, който е пак в Азия, на брега на Черно море. В 1.6 те нападат Йония по времето на Гигес, а не по времето на Ардюс, както твърди Херодот (вж. Cambridge History of Iran, vol.2, 91-109). „Киммериой” — Техните набези в Мала Азия са засвидетелствани в асирийските документи за времето от края на VІІІ докъм 70-те години на VІІ в. пр. Хр., в които са познати като Гиммираи. Вж. Иванчик (Иванчик, А. И.1996. Киммерийцы. Древневосточные цивилизации и степные кочевники в VІІІ-VІІ веках до н.э. Москва.) За кимерийското „нашествие” от южноруските степи към Предна Азия. Вж. Василева (Василева, М. 1997. Кимери и фриги – общи проблеми на историографията – Минало, 2, 18-27).
Що се отнася до Епир, той е на една крачка от Кюме (Куме), просто на отсрещния бряг на Адриатика. Всичко на север и в севера е забулено в мъгли и студ. Само за Тракия Херодот не мисли така. Защо ли?
Така мисли и А.Янкова: през 18. и 19. век се мисли едно, но после археологията напредва. Ще ми се да се погледнем твърдението й, че “можем да съпоставим идеята за различното/варварското, която е също толкова чужда и oтначало така необяснима, каквито са силите на природата. Пътят на реката като своеобразен край на света, но и като начало на нещо ново и непознато.” Особено последното за реката като край на света, но и начало на нов свят ми звучи много нео-Херодотовско.
Аня, вдъхновена от данните на археологията, вижда и други интересни точки: тя се пита е ли е или не е възможно Ахерон да олицетворява и границата между две култури? Стигаме, струва ми се до онова, което професор Богданов изказва като особена своя теза – “настоявам, че темите трябва да се осъзнават, колкото се може повече, и да се завършва с осъзнавани заключения.” Надявам се, че въпросът на Аня ще го зарадва.
И у Габриела нещата се тртират откъм фактологията и тя достига до осъзнавани заключения.
Тя навлиза в лингвистиката и показва интердисциплинен усет, основан на добри познания. Тук връзките Ахерон/Харон/ и Ахарон и тяхната етимологична свързаност поне в старогръцки е определно предизвикваща коментари. Що се отнася до Ахайой от по-старото Ахаивой, нейното “Известно е, че през II хилядолетие пр.Хр. ахейците, идвайки не са заварили празни територии, а сключили съюз със завареното местното население на Пелопонес и Крит. През вековете се настанили все по-навътре към Балканите.” е в съзвучие с моето двуделно третиране и постановка.
Какво ни остава сега? Ще чакам и г-н Маркиза да се изяви по морски. Текстът му е като зимна мъгла над Несебърските дюни. А в София сега грее слънце.
Благодаря на форумците и оставам да чакам с уважение и нетърпение.
|
| Тема № - 70 |
Коментар № - 7157 |
|
Петър А. Димитров - 2013-01-20 13:36:02 |
|
|
|
|
|
