БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА ГОВОРЕНЕТО И НЕГОВИТЕ ПРОЦЕДУРИ

БОГДАН БОГДАНОВ

За задачата и подхода    
Задачата, която си постaвям, e да коментирам основното, което прави
в този текст       човешкото говорене. Като казвам “прави”, имам предвид следните две положения, често свързани в едно говорене – постигането на нещo, за което не става дума в неговия текст, и внушението, което се  прави в този текст, че нещо е такова, въпреки че то не е такова. Защо се заемам с този коментар? Защото говоренето е типично човешко действие, което посредничи към ред други действия и в този смисъл подпомага тяхното разбиране.
      Като казвам “посредничи”, имам предвид подобен ход - от една по-непосредствена проява на говорене към самото говорене, после към свързани по-опосредствено с него други подобни човешки действия, примерно като четене и писане, а после преминаване и към още по-опосредствени действия като разбиране, мислене и правене. Това е като че ли смисловото основание и за прехода от говорене към правене във формулираната по-горе задача. Разбира се, към нея ме насочва и обикновеният мотив, че приемам съвременната научна теза, че човешкото говорене е и правене, и искам да внеса уточнения в нея.
      Тезата може да се изкаже и просто, и по-разгърнато, както постъпих и аз, като казах, че правенето се дели на две правения. Също и за самото говорене казах просто, че то е правене, а после, като добавих едно “и”, казах, че реалното говорене не е само правене. Така с тази добавка вече казвам, че освен споменатото по-горе двояко правене, ще коментирам и другото, което не е правене в говоренето, но което също е нещо определено и едно. Да, но и в така уточнената задача има проблем. Той е, че свеждам по-реалното повече до едно или две. Говоря за говоренето в единствено число, докато говоренията са повече, и казвам, че основното в тях се свежда до две проявления, докато те са повече.
      В какво е по-точно проблемът? В това, че в тези твърдения не правя разлика между съществуването на едното и двете и съществуването на повечето. А те съществуват по различни начини. Разбира се, има естествено решение, тъй като казването е само момент в едно говорене. В следващите след него други казвания допуснатото неразличаване може да се коригира. Може, но само компромисно. Първо, защото никое реално – и нещо, и място, и събитие, не може да се изкаже по съвпадащ с него начин, и, второ, защото никоя същност и основно положение не съществуват по начина, по който се говори за тях.
      Това се отнася и за разликата в съществуването на едното говорене и на двете негови проявления. Те са по определен начин по-близо до реалното, за което говорят, отколкото е говоренето за едното. Затова и замених в поставената задача едното на говоренето-правене с по-доброто на ставащото в него, което според мен е устроено бинарно. Нататък ще предложа и работно определение за това тaка устроено говорене. Веднага се повдигат следните два въпроса. Първият е защо наричам това определение работно? Защото според мен то ще е по-валидно в този текст. Вторият въпрос следва от този отговор. Той е дали има общовалидни определения? Има, когато става дума за естествено по-константни явления, вече сведени до понятия.
       Докато говоренето не е обичайно понятие и означава подвижно явление-нещо и в по-реалния си план като практика на говорене, и като говорене, което представя тази практика. Което означава, че в определени моменти говоренето се ограничава и става по-еднозначно, докато в други се изпълва с повече значения. Така че всъщност редуването на първото с варианти на второто е онова по-точно, в което е проявено едно говорене, а то трудно се подава на общовалидно определяне.
       Как би постъпило по въпроса редовото научно разбиране? Би опростило тази динамика до една или друга константа-същност-трайна истина. Или казано с парафраза, би разбрало това подвижно понятие-нещо чрез спирането му. Което би било стопроцентово говорно правене. Докато аз следвам не особено популярния принцип, че ако не всички, поне повечето обекти в човешкия свят, особено обектите в нашето говорене, са динамични и променливи. В тях, разбира се, има и константи с различна трайност, които обаче са само моменти в тяхната променливост.
      А как е устроена тази говорна променливост? От тройното съотнасяне между самите подвижни думи и словесни изрази, които постоянно се заместват помежду си, техните подвижни значения, с които става същото, и самите подвижни обекти, означавани и правени чрез думите, словесните изрази и техните значения. Като говоря за “подвижни обекти”, естествено различавам тяхната подвижност като обекти в речта на едно говорене от подвижността им като предмети във външния свят. Които две подвижности отвреме-навреме съвпадат. Това е и най-стабилното значение на думата “истина”. По-често обаче те не съвпадат. Което именно избягваме чрез т.нар. говорно правене.

За по-основното, което става     Както и при ред други понятия-неща с действен характер,
в човешкото  говорене     говоренето е понятие, но е и динамично нещо, което се дели на вътрешна и външна проява в отношение на свързване и отделяне. Говорене е и вътрешното на изричан протичащ текст, но и външното на протичаща ситуация, която ту влиза, ту не влиза в него. Някой казва и говори нещо, но прави и друго, което не е изразено в говорения текст. Говоренето освен това влиза и в отношение с други възможни говорения в цяло, което също се нарича говорене.  
      В подобно разширяване влиза и съвременната научна теза, че говоренето е и правене. Разработена по няколко несъгласувани начина, тезата се изказва и декларативно като кратко твърдение. Именно във втория случай тя е типично говорно правене. По-активно е обаче друго говорно правене - практическото противопоставяне между по-неточното редово и по-точното научно говорене. Защо казвам, че е говорно правене? Защото скритото в него твърдение е във висока степен нереално - т.нар. научно и редово говорене повече си приличат отколкото се различават.
      Ако едното в говоренето е т.нар. външно и има и друго вътрешно в него – самото казвано от него, това вътрешно също е устроено бинарно от допълващите се и наслагващите се в него едно рефлексивно назоваване-разглеждане на нещо съществуващо, съществувало или трябващо да съществува и друго репрезентиращо казване-представяне също на нещо съществуващо, съществувало или трябващо да съществува. Обръщам внимание на това, че и в двата случая говоря за едно нещо. В реалните говорения-нанизи обаче се говори рефлексивно и репрезентиращо за повече неща едновременно, които се изреждат, наслагват едно върху друго, а и се свързват в мрежи-модели за свят.
      След като умножих нещата, за които се говори, за да се приближа до реалните говорения, поради същото основание трябва да разгърна и пункта на онова, което нарекох “трябващи да съществуват”. По горните няколко начина по-реалните говорения говорят като за съществуващи и за неща, които не съществуват или които съществуват не така, както се говори за тях. Така правенето във външната ситуация на говоренето влиза и в текста на самото говорене.
      Но какво представлява едно говорене в плана на реферирането към съществуващи, съществували и несъществуващи неща, за които се смята, че трябва да съществуват? То е ред-наниз от моменти на съвпадане и несъвпадане на следните три страни - на по-пряко дадените думи и езикови изрази, на по-косвено дадените техни значения и на още по-косвено дадените неща-обекти, които в хода на това говорене стават ту по-вътрешни благодарение на значенията и употребяваните думи и езикови изрази, ту се възприемат и като външно съществуващи.
      Оттук и последствието, че при всяко говорене се редуват моменти на пълни покривания-съвпадания, на частични покривания и на пълни несъвпадания на тези три страни. Това редуване е основното съществено, което става в човешкото говорене - говорещият говори по този неравен начин с редуващи се моменти, защото има работа с външен свят, който постоянно усвоява, в който участва, но и който прави, външен свят, който и сам се променя, но който променя и самият говорещ.
      В името на това подвижно означаване-правене на неща говорещите правят и нови значения, думи и езикови изрази, а и езици. Ползват един или друг съществуващ език и се отнасят към един или друг съществуващ свят, като за да ги ползват и за да се отнасят към тях, те ги моделират и променят. Затова човешката реч е и набор от модули, които способстват за това променяне.
 
За отношението между мислене    Добър пример са двете думи “говорене” и “мислене”.
и говорене    Те са две и като думи, и като значения, и като неща-обекти, които означават. На равнището на самите думи мислене и говорене вече се свързват от наставка, която вкарва и в двете значението протичане. Това значение ги успоредява и поставя в отношение. Говоренето е и мислене, както и мисленето е и един вид мълчаливо говорене. Така влизащи в един вид пулсиращо отношение, двете стават отвреме-навреме страни на динамично нещо, останало не само на български без име.
     Това не отменя следната разлика между тези две страни - че говоренето не се е оценностило, от което не е последвало и свеждането на повечето негови проявления до едно най-добро, както е станало с мисленето, което се е оценностило и чиито повече проявления са се свели до най-доброто на чистото мислене. Естествено с последствие и за говоренето, тъй като това мислене е започнало да се смесва с говоренето, в което то се осъществява. По-големият проблем обаче е, че другите видове мислене са престанали да се смятат за мислене и са се слели с говоренията, в които стават.
     Но, така или иначе, по-малко в съвременната философия и наука и повече в съвременното редово говорене се е наложило улеснението, че и в писаните, и в устните текстове,  и в нашето мислене има и трябва да се търси един смислов ред. Това улеснение на свой ред е наложило следните две бинарности – първата по-осъзната между мисленето и говоренето, а втората по-неосъзната между доброто говорене, в което се мисли, и другите говорения, в които се мисли по-частично. Кое е по-реалното истинно положение? Че смисловите редове в устните и писаните текстове са винаги повече и че те стават още повече при естествено наслагващите се над тях контексти. Като казвам контексти, имам предвид, първо, контекста, който се поражда от самия текст, второ, външния контекст, към който текстът се отнася, и, трето, контекста, който се наслагва допълнително, когато някой се заема с разбирането на този текст.
      Не съществува обаче и е трудно да се изработи методика за отделянето на тези винаги повече смислови редове. А това би било полезно, защото от преплитането на тези редове се поражда всъщност комплексният смисъл на тези устни и писани текстове. Който смисъл при това не е просто вече изграден, но продължава да се доизгражда в хода на тяхното разбиране.

За двете основни процедури    Редно е да повторя защо ме занимава не друго, а говоренето.
в човешкото говорене     Защото с него не се е случило намаляващото обсега му оценностяване, станало с мисленето, и защото като добър посредник към други човешки дейностни форми, в по-добра степен от мисленето, то позволява да се осъзнае основното, което правят човешките същества в своята идеална и реална среда - те я разбират и усвояват, но и постоянно я доправят и правят наново.  Именно това обслужват двете т.нар. основни процедури в човешкото говорене. Едната от тях е предимно рефлексивно действие, свързано с означаване и разбиране, а другата е предимно репрезентиращо действие, свързана с показване и представяне.
       Доколкото и двете са налице в текста на едно говорене, те обикновено се редуват в него. По-честият случай обаче е, че се смесват и наслагват. В реалните говорения се редуват моменти на различни комбинации от двете с предимството на едната. Това комбиниране става, защото тези две процедури си приличат по функция - и двете имат  за прицел не друго, а справянето със ставащото двойствено говорно нещо при човешкия допир с реалното, за което се говори.  При т.нар. рефлексивна процедура то е, че нещо се разбира и само по себе си, но и заедно с друго, а при т.нар. репрезентираща процедура то е, че едно представяно се представя и като отделно, но и като свързано с друго. Освен това и при двете, макар и с различни средства, и едното, и свързаното с друго се разбират и представят статично, но и динамично като ходове на промяна.
      Разбира се, определени говорения са по-цялостно репрезентиращи или по-цялостно рефлексивни. Това не отменя правилото, че във всяко от тях е налице и другото, което не се сочи от името му. В по-чистото рефлексивно говорене, първо, рефлексирането се редува с паузи на репрезентиране, и, второ, рефлексирането в него пулсира между свои прояви в различна степен. В този пулсиращ ход става и спиране на рефлексирането в по-константни значения и истини, като на свой ред те било само се утвърждават със синонимна замяна на думи и идеи, било се подкрепят с примери. Т.е. и в двата случая спирането не отпада и не се влиза в по-активно рефлексиране.

За процедурата на спирането при     Това спиране в определени значения и истини се налага
рефлексивното говорене     от външната ситуация, която мотивира контекстово това говорене. Към тази външна неподложена на рефлексия нужда това говорене да протича именно така се добавя още една нужда – то да бъде вярно навсякъде и винаги. Тези две нужди се индуцират взаимно от голямата цел да се отстранят следните две екзистенциални  затруднения – човек да живее, говори и мисли в променяща се среда и да мисли за себе си не като за оригинално непроменящо се, а като за пулсиращо свързващо-отвързващо се с други като него същество. 
      Всеки от нас е различен. Имаме грижа да пазим своята различност. Но имаме и противоположна грижа - актовете на разбиране и правене, в които участваме, да са и общи дела поради общия език и общите стандарти на правене. Така, бидейки различни, ни се налага да бъдем, и то по много начини, и други. Това затруднява и ни изправя пред необходимостта да парираме това пулсиращо свързване-отвързване.
     Говоренето предлага радикално решение - добър брой константни значения и истини, които пораждат един вид константна среда, в която, бидейки различни, сме и идеално като че ли по непроменящ се начин свързани. Това отстранява и другото, което ни тежи - че нашето “себе си” не е чак толкова безапелационно различно, а е пулсация между по-скоро относително различното наше и редуващите се моменти на свързване с различни по обхват всички. Ето и един от генералните инструменти за осъществяване на това говорно правене - личното местоимение в множествено число “ние”.
     Ясна непроменима по форма дума, то винаги е с различен обхват, разбира се, при условие, че не уточняваме кое е човешкото множество, означавано в този момент. Оттук и последствието, че “ние” е толкова ефективен инструмент за говорно правене. И научното говорене, и голям брой редови говорения го ползват постоянно. И аз го ползвам в този текст. Пиша го мотивиран от извънтекстовия аргумент, че ако бъде изложено това основно, което обсъждам, познаването и усвояването му ще доведат до по-добър ред в човешкото говорене, а оттук и до благо за някакви всички с неясно какъв обхват.
      Което между другото потвърждава вече казаното - че никое говорене не протича смислово само в текста си, а че непременно включва и контекст-паратекст-свят, от който черпи аргументи за едни или други необходими истини. Те, разбира се, не са истини, но вършат следното добро - спират неправомерното разгръщане на текста и правят от него именно този текст. Така че това т.нар. спиране е важен термин за разбиране на механизма на правеното в едно говорене.
      Аз коментирах по-горе външните спирания, които стават в ситуацията на говоренето, но актът на спирането е налице и в текста на говоренето. Спирането е във второто на т.нар. репрезентираща процедура, която внася в текста външното на нещо реално съществуващо. Универсален механизъм на пауза, репрезентирането е и спиране на рефлексирането, т.е. на онова, което е по-собствено текстовото в едно говорене. Което е и един вид скрито твърдение, че няма и не може да има абсолютно текстов текст и че всеки текст развива паузи за представяне на едно или друго външно реално. Защото по-истински съществува реалното, докато рефлексията и значи и самият текст не съществуват така истинно.

Заключение     Та какво излиза, че е говоренето, според тази теза или по-скоро хипотеза? Процедура по справяне с двойственостите, пораждани от нашия речеви досег с реалното.
      Но дали това определение не изравнява двете основни процедури, които се комбинират в по-цялото на всяко говорене? Изравнява ги само донякъде. Защото, допълвайки се, посочването-представяне и рефлексирането правят и нещо, което другото не може. Кои са тези неможения? Посочимото винаги е предметно изразено и може да се представя. Същевременно има безброй непосочимости. Те могат да се представят в определен род текстове. Което обаче не е репрезентиране, а е, казано по-точно, презентиране на въобразено.
      Друг е режимът на справянето с непосочимото при по-рефлексивното говорене. Залепено за думата и фразата, които го означават, непосочимото става предмет на обикновено твърдение, че предметът съвпада със своето значение. Това е и проста репрезентация поради опредметяването на това значение и внушението, че думата-значение-нещо съществува реално. Което, разбира се, е невярно. Но не става дума само за казване. Казването е и недовършено правене, което може и да завърши.
      И то наистина отвреме-навреме завършва с реално произвеждане на посочим предмет. Толкова многото посочими предмети, които ни заобикалят в човешката среда, не са съществували по-рано. Някой някога ги е произвел, първо, словесно, а после и реално. Веднъж произведени, те са продължили да се възпроизвеждат и ето че сега съществуват и могат да се посочват. Което е доста сигурно доказателство колко размита е в човешката среда границата между само мислимото непосочимо и предметно осъщественото посочимо, а и  между мисленото, казваното и правеното. Това на свой ред позволява да се направи следното заключение.
      Говоренето не само външно се аргументира от едно или друго последващо правене, то е и вътрешно пропито от правене горе-долу по същия начин, по който и човешкото правене е пропито от толкова степени и форми на говорене и мислене. От това следва и възможността да се твърди, че и самото човешко съществуване може да се разбира като един вид бавен неравен ход на свързване на тези пръснати негови дейностни проявления, които постоянно се свързват и отделят и поради друго, но и с оглед на евентуално по-добро свързване. Съществуването ни в говорно и всякакво друго правене е и за евентуално постигане на по-добри свързвания.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Включвам се с бърза реплика към коментара на ГГ или по-точно към „Оттук възниква въпросът дали говоренето по същество променя това, за което говори? Виждате добре какви два отговора се очертаха в дискусията. По-тесният отговор е, че промяна настъпва само в малък брой говорения, които се наричат с термина „перлокутивни актове“ (напр. при кръщаване на кораб, отговор с „да“ или „не“ по време на сватба и т.н.). За тях говори в последния си коментар Иван Младенов.“ Това, разбира се, е и своеобразна реплика към коментара на професор Иван Младенов, който казва, че перлокутивните актове са малко, затова е било възможно Остин и Сърл да ги опишат – т.е. перлокутивните актове са крайно уточнени и че „ще ти счупя главата“ бил обикновен речеви акт. Доколкото си спомням обаче Остин, не само че в прав текст казва „убеждаването и сплашването са перлокутивни актове“, но и отваря една много важна скоба, говорейки за „изрази с отслабена валидност“ – сред които е и литературата. Правенето, за което говори професор Богданов, попада именно в тази по-голяма парадигматична перлокутивност, която също „чрез вършенето на х върши у“. Именно този вид перлокутивност е заложена в двете процедури на говоренето - репрезентиращото презентиране, които най-добре се виждат в литературата. Правенето обаче е заложено и в голямата перформативна формула на присвояващото преобразуване.

Т.е. става въпрос за две много различни „правения“ – така както и в текста на професор Богданов всъщност става въпрос за два вида спирания – научното спиране и спирането на реторичната ситуация, познати до някаква степен за нас от „Разказ, време и реалност“ – където обаче ставаше въпрос за спиране на време.
Тема № - 71 Коментар № - 7218 vesselina vassileva - 2013-02-28 01:46:36
Скъпи Маркизе, не се отказвайте от вашия словесен лапидариум. Вие всъщност донякъде вече сте го направил във форума, остава ви само да подберете някои по-ярки камъни и да ги подредите. Въпросът е, дали когато събираме камъни (от което занимание и аз съм изкушен) или опаковки от едно и друго, не правим несъзнавано и нещо, което постоянно правим и в своето говорене, примъквайки към себе си оттук-оттам изпаднали от някакво свързано цяло смислови съдържания без функционални форми и изпаднали форми без функционални съдържания, за да ги облечем в нови форми и изпълним с нови съдържания? Та аз така си представям вашия текст за събитията в България – като шарена колекция от случки, в която се коментират веднъж самите случки и втори път новите форми и смислови съдържания, които те са получили в цялото на текста. Защото сами по себе си случките имат един смисъл и една форма, а свързани заедно в речта на текста придобиват друг смисъл и друга форма. Позволявам си да ви съветвам, защото чета коментарите ви с удоволствие и често разпознавам в тях неща, които сам бих казал.

Впрочем, като прочетох днешния първи постинг на Маркиза, реших да напиша, че всички българи – и Маркиза, и аз, и нашите близки и приятели, че и правителството в оставка – страдаме силно от комплекса на незавършеността по отношение на онова, което започваме да градим заедно, и ето, казвам го направо, но добавям към него и другото, което би трябвало да осъзнавам, че освен национален комплекс, дължащ се на историческите обстоятелства, принудили ни в твърде големи периоди от време да знаем, че някой друг решава и действа вместо нас – т.е. че сме повече поданици, отколкото граждани, както каза проф. Богданов – повсеместната ни незавършеност е също така израз на по-дълбоката, общочовешка грижа да оставаме отделни същества, живеещи само в прилежащия си, привичен свят.

Та какво друго демонстрира премиерът Борисов през последните няколко дни, ако не това, че освен свързан с държава е и отделен човек с прилежащ свят и значи най-напред с тяло, което може да се разбунтува срещу официалната личност на премиера? Този аспект от случващото се почти не се коментира – че един човек, който демонстрираше, че е ограничил личния си свят за сметка на обществения, изведнъж рязко се откачи от обществото и започна да действа като отделен редови човек, преживяващ и нервни кризи, и болести. Което на свой ред го лишава от нещо по-важно – от опората на несъмнено по-развития от личния обществен ум, който придобиваме, когато сме добре свързани в група.

Пиша този коментар, както става ясно, и в отговор на Маркиза, но и с желанието двете теми – за говоренето и за случващото се в България – да се свържат. Това свързване не е лесна задача най-вече поради навика на голямата разделеност между научния и обществения дискурс. Воден от идеята за обективистична истина, първият никак не иска да се бърка в твърде субективното, наситено с идеологии поле на втория, докато вторият по особен начин смята, че първият скрито помага на интереси срещу общественото благополучие. Чета редовно коментарите на политолози и социолози във в-к „Дневник“, после хвърлям едно око и на коментарите, които читателите на вестника оставят под тях. Това са двата мотива, които се повтарят постоянно: от страна на политолозите упрекът, че обществото общо-взето не разбира какво иска и за какво всъщност говори, защото му липсва политическа култура и специален език, а от страна на обществото твърдението, понякога изказвано остро и като обикновена сръдня, че политолозите говорят онова, което партийните централи им поръчат. Разбира се, нито едното, нито другото е напълно вярно. Но е вярно, че научният език често остава дистанциран от редовата реч, да не кажа високомерно дистанциран.

В текста на проф. Богданов за говоренето има основа за преодоляване на това разделение. Тя е в избора на термина, с който се обсъжда темата. Всички говорим, всички ни интересува как говорим и какво правим с думите, значи е редно да говорим за самото говорене освен с научни теории и термини на латинска основа, също и с уважение към самата човешка реч. В този смисъл изборът на думата „говорене“ от страна на проф. Богданов е напълно уместен. Уместен обаче беше и въпросът на Дмитрий защо проф. Богданов не говори за „реч“, а предпочита „говорене“. Той отговори, но бих искал да допълня няколко неща по неговия отговор. Доколкото означават реалността на езиковия опит или езиковата практика, думите „говорене“ и „реч“ наистина са синоними. Обаче тези две думи означават и различни неща. Първо, говоренето е финален акт, то има начало и има край, докато речта, съставена от неограничено множество реални говорения и възможности да се говори, е хем разчленена на отделни актове, хем принципно безкрайна. И, второ, говоренето – и устно, и писмено – е най-често от страна на един субект, който независимо от своята вътрешна свързаност между различни роли и от външната си свързаност с други субекти, е именно един, докато речта е и с много субекти едновременно. Така говоренето попада в, струва ми се, по-точна троична парадигма или схема. От една страна, то може да се противопостави на чистото или научно-рефлексивно мислене, което, в опита да постигне трайна, универсална истина, като че ли се опитва да се освободи от всичко субектно, съответно и от физическата крайност на субекта, която се пренася върху всички негови актове, в това число и върху неговото слово. От друга страна, то може да се противопостави на речта – с повече субекти, постоянно прекъсваща и започваща отново, постоянно разделяща и противопоставяща субектните истини, но и опитваща да ги свърже в някаква по-голяма цялост.

В какво, с оглед на тази троична парадигма, се състои ключовата роля на говоренето? Ако се приеме, че светът е набор от статични неща и положения и едновременно с това постоянно променящ се организъм и че чистото мислене отразява неговата статична страна, докато речта – в смисъла на постоянно възобновявано говорене – отразява неговата динамична страна, тогава говоренето е онова, което осигурява интеракцията и свързаността между двете феноменологични страни на света и съответно между двете основни действия на човешкото разбиране – мисленето и изказването на мисли. Проф. Богданов е казал в заглавния си текст, че в говоренето, посредством представянето на едно нещо като отделно и като свързано с други неща, се постига, в условията на постоянно променящата се действителност, моментно съвпадение между нещото, неговото значение и думата, с която то се означава. Тук накратко бих добавил, че това моментно съвпадение между нещо, дума и значение може да се нарече и „ситуативна истина“ или „релативна истина“, т.е. истина, която е напълно валидна за вътрешния и външния контекст на говоренето, но не е валидна за всички случаи. И че тази ситуативна или релативна истина, зависима и от субекта на говорене, и от условията на говорене, по необходимост не отменя, а допуска възможността това, за което се говори, да бъде изказано и като друго в друга ситуация. Затова и проф. Богданов всъщност доста точно нарича изказването на истината в говорния акт „спиране“. Така е, всяко говорене ограничава смисъла на онова, за което говори, но никога не го изчерпва.

Оттук възниква въпросът дали говоренето по същество променя това, за което говори? Виждате добре какви два отговора се очертаха в дискусията. По-тесният отговор е, че промяна настъпва само в малък брой говорения, които се наричат с термина „перлокутивни актове“ (напр. при кръщаване на кораб, отговор с „да“ или „не“ по време на сватба и т.н.). За тях говори в последния си коментар Иван Младенов. Но се забелязва и по-широк отговор на въпроса и не бива да го пропускаме. Той е, че като говорим за нещо като за отделно и притежаващо тези и онези качества, винаги говорим, повлияни от текста или неговия контекст, за същото и като за свързано с други неща, значи и като за някакво друго, което или притежава или би могло да притежава и други качества и смисли.

Обръщам се към случващото се в момента в България, за да се опитам общо и накратко да покажа как се проявява горният механизъм. Когато политиците и политолозите говорят за ставащото, те говорят най-често с оглед на конкретна случка. И какво правят? Казват какво означава тя. Веднъж сама по себе си и втори път отнесена до нещо по-голямо, на което тя е резултат или симптом. Този начин на говорене ограничава значението на представяното събитие до едно. Но това не означава, че въпросното събитие има наистина само едно значение. Напротив, живеем в среда, в която всеки говори публично и немалко хора и действат. Поради което и веднъж ограниченото от говоренето значение на събитията се отваря отново – било от казаното от други хора, било от други събития. Но това е единият аспект на механизма. Другият е, че когато спорим за значението на станалото, се борим за собствената си гледна точка, но без да го осъзнаваме, се борим и за друго – за една по-трайна гледна точка или истина, около която могат да се обединят повече хора. Именно с оглед на тази по-трайна и всеобхватна гледна точка станалото, по чийто смисъл се изказваме, може реално да се промени. Така че ако гледаме към настоящите протести, в тяхното обсъждане веднъж се спори за същността на това, което става, и, разбира се, тази същност се назовава с повече думи – криза, провал, ново начало, събуждане на гражданското общество и т.н. - и втори път се говори с пълно съгласие – без обаче това съгласие да се осъзнава, – че и това, което ни се случва, и плурализма, с който го обсъждаме, е най-вече поради ценността на демокрацията. Че демокрацията е нещо добро, е по-трайната истина, която присъства във всички наши говорения от последните седмици, независимо как тълкуваме станалите събития. Съответно това е и модусът, спрямо който говорещите определят посоката на промяна на онова, за което говорят.
Тема № - 71 Коментар № - 7217 Георги Гочев - 2013-02-28 00:19:09
Драги колеги и приятели. Не нарочно се откъснах от Форума, за десетина месеца. Беше ми и трудно, и чоглаво. Но понякога, някакво друго текстово „говорене-казване”, ни заробва. А с моите 81-82 години намаляват и мозъчните ми възможности за раздвояване – (къде е професор Богданов, с неговите скромни 71).

Гони ме вече и трудно запаметяване, в кратковременния регистър. Е, поработвал съм яко, благодаря на Бога. Ако посетите блога ми, от т.м. в Мрежата, ще видите две нови научни есета (за „Трите духовни универсума”– помислете, с „вътрешен говор-реч”, кои са те и чрез кои множества „те ни говорят”; вкл. и чрез езика на „хипотетичните конструкти”; и за „Съревнователните универсалии” – там заключавам, че „Човекът е компетитивно-агонално същество”; в трите „граматики” и степени на: „добър”, „по-добър” и „най-добър”; сами ги наименовайте; аз се опирам и на ваши идеи; напр. за... „агонален характер на античната култура”).

Появи се и един мой, неочакван по-обемен текст за „ ИНДИВИДНА ДЕМОКРАЦИЯ-И/Д “, в осем части, от 93 с. (От днес започвам публикуването, на тези „части”, в блога ми). Обичам израза – „Текстът пише сам себе си”.

Именно за тази моя концепция за И/Д-2013г., (станала за жалост и болезнено „злободневно говорене-правене днес “, съм наклонен, да ви „кажа кратко”.

Ще споделя и „Текстовите заключения (стр.80-93 )”; резюмирани в 5 стр.; в мое - (все още „неизпратено писмо, - но изговорено”, до Президента и до водачите на Протестиращите); .........

Видимо ще се отклоня, от дълбоката научно-концептуална и скрита същина, на заглавния текст „ЗА ГОВОРЕНЕТО и НЕГОВИТЕ ПРОЦЕДУРИ “, кoйто изказ магнетично ме привлича. Това е нов синтез, (на новия му труд -2012г.) и показ, на един методично формиран, висок и подчертано оригинален, като цяло за мен и евристичен, БОГДАНОВ СТИЛ на „ скрито концептуално – текстово говорене-правене”. Този продуктивен, научно-есеистичен стил е може би, казване-конципиране; в ЛОГИСТИЧНО ПРЕМЕРЕН уж РЕДОВИ ИЗКАЗ; (на иначе пре-мерено опрян, върху предиктивни метатеоретични концепти); подредени раздвижено, от един „екзистенциален структуралист” и хуманитар-херменевт, за какъвто „сам се обговаря“.

Не бих могъл да бъда на висотата на философско метатеоретичните, наистина ВЪЗХИТИТЕЛНИТЕ текстове-изкази на Иван Методиев и Димитър Вацов, и същото за философски обогатени, контра-коментари, от топлия Богданов „скрит говорен диспут” – с Другите; със Света и главно със Себе си. (Не успях да прочета Петър Димитров и за това, не бива да „бърборя”; защото „бърборещото говорене и празнословенето” е и само-унижаване; но го „уважих и слушах” на Семинара; бях впечатлен от „наратологичния му емоционално увличащ говор”).
............

Аз, от над 57 години с любов робувам на друг , по-стеснен, психологически и персонологичен дискурс , с „изследвачески жаргон”; моите емперико-теоретични „процедури на изказ и правене” са от по-ниско; но и базално ниво; което се верифицира и стохастично (било по Стюдент; било факториално; било с контент-анализи, вкл. и от т.г.); и предефинира, в „знаково-семиотични модели-формули”; знаете ги, макар и с „мълчаливо и говорно- несподелено пренебрегване”; и затова 8 месеца бях в режим на „авто-диалог”;

трудно ми е да партнирам и на сензитивно – широките хоризонти, на Георговото „кон-текстово говорене”; който, все с лекота „актуализира и артикулира” своите солидни концепти, (вкл. за Перикловата и Обамова демокрация). Сред нас, старите и нови Форумци, е и Дима Варзоновцев, за чието по-често участие жадуваме и за „ядрено-концентрираните му мисловни избухвания”. И не накрая, ще благодаря на обичния ни Маркиз, че изпълва емоцинално и мъдро с „ живително- събитийни споделяния “ , нашето „форумно разноречиво говорене”. Нека бъде все така искрено „рефлексивен” (а то: в самата „ рефлексивност “, да включва и в „спонтанен изговор”, самото „презентиране”; и обратното).
............

Синтезното „текстово говорене и правене “, посветено на една моя работна концепция за т.нар. „Индивидна демокрация–И/Д “ (юни 2012-13г.), която се опира на идеи на Токвил, Цв.Тодоров, главно на Улрих Бек, Хабермас, Бауман, Кардон, Розанвалон, Д’Ирибари, В.Шимборска и с контент анализ върху 123 текста на Г.Лозанов от „Мое дясно”-2011 и други колеги от в. Култура (Хр.Буцов, М.Новков, М.Бодаков) и от Лит.вестник, както и работа на терен с около мои 700 "съ-граждани" и пр.;

ще ви изпратя в резюмиран изказ от 5 стр., върху незавършен ръкопис от 93 стр.,(последните можете да зърнете; в още неподрения ми блог; - знаете и „разговорката” за обущаря, който е с незакърпени обувки; за самия Ницше, макар и апологет на силния Индивид, „четем-правим” и следния Разказ: при посещение на близки, които парично „подпомага” хуманно; при завалелия дъжд; подгизват скъсаните му обувки; пробити отстрани; и те мокрят краката му; изговореното утешение е – „Душата да не е пробита”; поуката е, че силен в И/Д, не означава егоистичен и користен, а...алтруистичен).

Да се „споделя доверително”, че за първи път, от 57 години насам и за самия мен изненадващо, „структурирам мисловно и терминологично", една нова „тематично обединена предметология”, каквато е т.нар. И/Д. Никога, в нито една своя публикация, до юни 2012г., нямам нито един „заглавен текст-анализ-правене”, с термина-понятие-конструкт Демокрация и техните производни. От друга страна, неотстъпно съм изследвал Индивидът и Личностната индивидуалност, потопени в конкретен „Свят и Действителност”.
..............

Този ход на „публично говорене-споделяне-правене” си позволих, след добрия тон на „съ-чувствителност и солидарност”, който бе зададен, от „авто-коментарното говорене” на професор Богданов, върху собствения си заглавен текст за „ГОВОРЕНЕТО и НЕГОВИТЕ ПРОЦЕДУРИ”, (рефлектиран също социетално и вълнуващо, главно от Георги и Маркиза; към които ще се прилепя и аз).

Според колегата Вацов, задълбочено обсъждания текст (от Методиев, Георги и самият автор), представлявал и „писмено-говорна експресия”, на последния заинтригуващ Богданов труд – който ще си купя и ще посетя, с новата книга, и нашия Семинар: за да си кажем нещо чрез „жив допир”; с ръкостискане; с „ авто-граф”; с поглед; лицеизраз и трудно намирани думи и други знаци; за едни, ситуативно комбинирани „вербално-невербални” жестове с форумци; и „мълчаливи контакти-казвания” на интерактивната, колегиална взаимност – от безбрежния феноменологичен репертоар:

на езиците на мозъка; на вербалната реч; на езиците на тялото; на лицето; на погледа и пр.; и то в различни „+ и –" модалности и нюанси. Каква разговорно-споделяна, изнендваща и поетична Красота -(за която, Морис и Йордан, могат „омайващо да ни по-говорят и над-говорят”).

А дали знаем какво означават – „Поетичното говорене”; „Политическото говорене”; „Технократското” или „Гражданско-общественото”.

27 февруари 2013г., София Искро Косев
Тема № - 71 Коментар № - 7216 Искро Косев - 2013-02-27 21:33:14
И още една съвсем кратка бележка, за да не ме вземете за пълен наивник и откачалник.
Преди дни професор Михаил Константинов, математикът, вещ и в изборните дела, предупреди – „да не си съборим съвсем къщичката“. Тя такава, в нея още си има ток, водица, приютява ни. Таксите и социално-битовата “ножица“ се разтвориха предела на поносимото. Но наизлязоха множества, бълваме огън и жупел по улици, кафенета, през вълните на медиите, мобилните и интернет операторите. Смели говорители подреждат искания. По-непревъзбудени умни глави търсят и публикуват изходни послания. „Рапаните“ отвориха олихвяваните си авоари, хвърлят пари и подгряват масовки, за да умножат охаосяването. Отчаяни, стигнали до края на житейската си твърдина люде трагически-саможертвено се самозапалват. Нещата не могат да бъдат омекотявани с емоционалните „премъдрости“ а ла маркиз-стайл. Давам си сметка за това.
Но дните наистина са за заедност и общо вярно усилване. За стряскане и покаяние за мнозина! Нали си спомняме Дядо Славейковото: „И не знаем, не можеме, не щеме / да работим за себе със време“… Речено за българското племе. Иначе ще си останем свободни единствено в творческите предели на опростения и най-тъжен солипсизъм. За стихчета става, но в нашия случай е обезболяващо хапче, не е неотложна хирургия.
Кафа от теб (бургаско разговорно), казва сам на себе маркиза и влиза в собствените си граждански покаяния. Дано да е за по-дълго. Това не значи, че няма да следя форума, парламентарните и народните вълнения, както и медийната достоверност и загриженост с остро внимание.
Тема № - 71 Коментар № - 7215 Dekarabah - 2013-02-27 16:04:25
Не издържам. Не ставам за екипна работа, знам си го отдавна. Малкият ми бизнес и той ме изкриви доста в тази плоскост през последните двайсет и няколко години. Тъй че, с молба да ме разберат професор Богданов и д-р Гочев, пак драскам, напирам, клатя форумния сал.
Смешен сте, маркизе, казва в такива ситуации маркизата. Аз си знам, повече и от нея, колко смешен човечец съм. Ако почна да ви разказвам комичните ситуации, през които се овъргалях в живота си, ще се спукате от облекчителна веселост и добронамерено кискане. Има обаче там и тъжно-поучителни моменти. Опитвам се, при сгоден случай, да разкажа, драматизирам и „обясня“ това стичане на нещата на децата и племенничката си, на прекрасните внучки на Маркизата, едната от които е подела „световна“ борба за спасяване на делфините и пингвините, а напоследък и изобщо на всичко живо, което не е от рода хомо сапиенс. Дотам, че престана да яде месо. Дори и от цаца. С маркизата треперим да не се откаже и от растенията.
Та. От лапидария на негова маркизова милост нищо няма да излезе. Докато мисля и подреждам в последните денонощия, по-скоро той ми се получава като някакъв рапаниариум. Рапанът към и след средата на миналия век беше пренесен по нашето Черноморско крайбрежие, залепен за плавателния корпус на съветски и български риболовни траулери и някои търговски съдове (може да се предположи и подводници) от далечното Японско море. Той много бързо, някак по Ленински, състави и организира своята „партия“, разхвърли нагоре-надоле своите енергични комисари, започна да множи своите „първично-партийни ядки“ и…настъпателно да се впива в популациите на черната мида, да изсмуква с мощния си мускул нейната по-крехко защитена, нежна и пречистваща морските води вътрешност. До пълно унищожение…Днес на бургаския плаж ще видите все пак разни черупки и останки, но най-малко от черната мида. Която често е нахранвала и вашия смешен маркиз в едно отдавнашно, безоблачно-лятно, но не много сито детство…Пренасяхме, или просто си криехме къс тенекия по плажния храсталак, далдисвахме из познати скалисти места, а най-едрите екземпляри лежаха по по-дълбокото пясъчно дъно, дращехме с понарязани ръце, спасявахме се взаимно, ако някой се нагълташе със солена вода, набирахме си улов, печахме и лапахме…Къде сте, приятели мои от ония лета?...За някои чувах през годините разни неща и истории. Повечето смешно-тъжни. Като самата маркизова. Днес само усмихнатият Аполон и всемилостивият, непоказващ ни се Господ са мълчаливи свидетели на ония ранни летни следобеди.
…Но животът си върви – стремителен, глухичък. Тази песновка (с доближено до рапан ухо) ви я подавам, защото и с българския преход към пазарно благополучие и демократичност от по-стойностен вид се получи подобно алчно, необуздано гастрономично поглъщане. Разбира се, малко вероятно е Японско море (и японците), а в известна степен дори и съветските подводници, да са главните виновници за нашето крушение…Те са си гледали техните японски и съветски работи. И са си кусвали от техните си рапани. Велики сили и държави са (впрочем заливът с най-много рапани в Японско море е кръстен на Петър Велики), но пред вкуснотията на мезенцето от рапан всички сме равни. И доволни. И някак омиротворени. ( Сега, ако ме чуе внучката на маркизата, ще намери доводи и срещу тази моя смешновата тенденциозност.) И няма да ми е лесно да ги отхвърля, поочистя и полирам. Както бих го направил с черупката на някой рапан. Тя е отлична ученичка в елитна софийска гимназия. Умна, прелестна за нас с маркизата, подрастваща блондинка. Не и върви единствено в любовта. Иначе е отличничка, педантично същество, винаги недоволно от себе си. Доколкото разбирам, то се подхранва и от неоснователни критики, бележки и подвеждания от страна на някои брюнетки (по-нехайни в ученето) на нейната възраст. Винаги се сме се стремили с маркизата да й дадем кураж, че след години тая история ще остане назад и будеща единствено шоколадов смях и разбиране. Но тя не е склонна да приеме нещата толкова буквално опростени…Господи,Боже наш, колко бързо, „заплашително“ и без да се съобразяваш с нас променяш СМИСЛИТЕ?!
За свое утешение и може би предстоящо занимание маркизът е събрал през годините, след пролетни и есенни бури, по бургаския плаж и други места, няколко кофи с подбрани черупки от рапани и последната черна мида. Държи ги по мазетата из самостоятелната, но демократизирано ползвана жилищна общност, която спастрихме с маркизата. Там е и истинският негов лапидариум – хубави камъни от морски места и речни корита на България. Винаги хвърлям някой-друг в багажника на старото ни Фау-Ве. Чували сте за него. С риск маркизата да ме мъмри, докато се приберем в Бургас. За да се оправдая, аз й обещавах: Ще дойде ден, ще ги вложа в нещо приложно-сувенирно. Ще се вдигне покупателното самочувствие на българина, ще се раздвижат нещата и в малкия бизнес…Така, в непринуден спор и недоизказана взаимна недоверчивост пътувахме и довличахме облите и плоски камъни до Бургас.
Това засега, от рапано-лапидариума на маркиза.
Дано не ви е доскучало докрай. И да не Ви пука, достойни Кондотиере!
Тема № - 71 Коментар № - 7214 Dekarabah - 2013-02-27 12:17:00
Уважаеми професор Богданов,
Вие съвсем „зарязахте“ Епиктет…Маркизът ( известен от вчера като „малкия български Капушчински“) този път няма и да хвали. Форумът сам си се повдига от известно време насам. В много верни и хващащи пулсации. Аз също непрекъснато отмествам към повече широта и яснота виждането и позицията си за ставащото. Явно балонът се спука (има един хубав стар виц за номер в цирка – със завъртян огромен мях с фек…лии и стрелец в сребърно-бял костюм). След изстрела, повече или по-малко, всички сме опръскани, мирише, та чак лъвовете реват в клетките си извън шапитото, някой трябва да угаси лампите и да се разотидем…Вие Професоре сте прав. Смрад не смрад, май трябва да си останем вътре и да си спретнем едно народно заседаване, та да не си погаждаме и дочакваме такива циркови екстремности занапред.
Сложно и „мъчително“ дело са демокрацията и институциите. Във форума с мярата на достойна ученост и интелектуално-гражданска загриженост се заговори за тази работа отдавна, особено от няколко месеца. Ту по-гласовит, ту притулен в изчистване на важни детайли, този разговор си е също един зародиш, един ненатраплив клавесин в голямата обществена оркестрация навън. Едно подкрепяне на това, за което чух да се говори тия дни – дистанционен (интернет) български парламент. Защо пък не, обмислено, на умни глътки. Имаме неопровержим принос в създаването на компютрите през Джон Винсент Атанасов, защо да не поработим и за компютърната логика, стилистика и душевност на компютърната демокрация?
Не че съм се отказал от задачата за по-цялостен „набор от случки“, но няма да ви спестя още една – пак несебърска. Познат от града, почтен и трудов мъж, е, малко пооблегнал се на това, че жена му имаше наследствено лозенце по брега, та го продадоха при високите цени и се поуталожиха финансово-житейски, ни разказа следното. Той е от коравия в хумор граовски край, умът и очите му режат като бръснач. И – обажда му се земляк преди време и моли: „Брато, синчокът ми я закъса, не мога повече да храня…Няма ли по вас някоя работа като за него?“ Нашият човек пита, ами какво може, работил ли е, кво търси…„Абе, занимаваше се некое време с наркотици“ – казва землякът. „А-а – връща му несебърският зет, - работодателот, тукашнийот, по тая специалност, влезна за малко „на топло“ и нищо не моем направи по въпросо.“
Китна и силна земя ни е дал Господ (и Историята), от Граовско до Несебър, надлъж и шир. И много интересен народ е сътворен по нея. Казвам ви, а много от вас и повече са го виждали, такова шарено, бамбашка национално тесто и нрав трудно се среща по света. Да месим, приятели, в нашата си нощова, за да не ни хвърлят направо в „голямата пекарница“ недовтасали.
Извинявам се, че пак се разюздих, ама сърце „юнашко“ не трае.
Тема № - 71 Коментар № - 7213 Dekarabah - 2013-02-25 12:16:50
Снощи, почти до края, слушах дискусията по първа програма. Научих следното. Че и поради образа от телевизията, и от други коментари стана някак криво онова, което мислех, че разбирам. Хората наистина са се надигнали и похвала за първа програма, че беше събрала умни и мислещи организатори. На висота бяха и университетските коментатори. И нашите двама от НБУ. Е, тях не ги представиха с университета им. Другите бяха от държавни университети, а те не само че са от частен, ами и от НБУ, за който официалното обществено мнение не е особено високо, особено след оставката на Сергей Игнатов. Но да оставим настрана тази дреболия!

Та ясно е. Хората са се надигнали поради сметките за тока и немотията. Това правилно ги е отвело към компаниите, които печелят от държавния ред, към партиите след 1990 година и политическата система на прехода. Обсъждащите снощи бяха осведомени за всичко. Също и за това, че голяма част от издигнатите искания са изказани прекалено радикално и не образуват програма за действие, която може да се изпълни. Заедно с умното говорене се очерта и съгласие по следното.Че добрият път е към парламентарни избори и излъчване на мнозинство, което ще се нагърби с риска на промяната.

Но понеже обърканото е много, не бива да се бърза към тези избори. Защото след тях победилите могат да повторят това, което са допуснали толкова победили след 1990 година. Първо е редно настоящият парламент да промени, каквото и той, и излъченото от него правителство е било редно да оправят – да премахнат заложените капани в избирателния закон, да оправят данъчната система и така образуваните цени на тока и топлинната енергия, зад които стоят облажаващи се компании.

Ясно е, че тази програма е трудно да се изпълни. Герб би трябвало да се жертва и опрян на сигурността, че ще бъде опозиция, да се заеме и да довърши донякъде. неизвършеното. Това, че хората снощи не говореха срещу Герб, беше знак, че както повечето разбират толкова оплетени въпроси, разбират и това, че има разлика между Герб и другите в сегашната партийна констелация. Ако държавата в прехода е била несправедлива, имало е и степени в тази несправедливост, също и в озаконения грабеж на т.нар. евтин ток.

Защото всъщност не друго, а произвеждането на скъп ток е силният мотив за онези, които настояват за Белене. Което обаче означава, че непосегналият към облажаващите се фирми и компании Герб все пак е посегнал към нещо значително и че това определено го различава от другите в партийната система. Именно то според мен беше основното, което го свали от капитанския мостик, а не толкова самите протестиращи, за които естествено е по-лесно да го оприличат на всички други.

Какво не беше осъзнато снощи? Че народният бунт е придвижване към гражданско общество, но е само повик за такова общество и че всички онеправдани и протестиращи и тези, които разбират по-обхватно общия хал, имат вина за това, че повече време са били поданици и много по-малко граждани. И това, че бунтуващите се сега са се били оттеглили от гражданските си задължения и всеки е оправял своето и с леки нарушения на реда, е една от причините, че тези горе са се чувствали ненаказуеми в зададената им от демокрацията професия на политици.

Дотук спирам. Има и още - че тази държава отдавна, още от времето преди социализма, е опит за държава при общество, което остава извън нея и си живее кротко и скромно частно, естествено поданически без особени граждански навици. Държавата у нас отдавна си прави свое високо общество, което няма много общо с онова ниско всекидневно на обикновените хора, които си живеят кротко, бедно и скромно.

Именно това се опита да направи мечешки Герб – да измъкне от провинцията нова върхушка, която да противопостави на старата, не че в тази нова върхушка не се вмъкнаха и мнозина стари. Така че обезправените сега се бунтуват с право, и то все по-яко. Но се бунтуват и тези от старата върхушка, които, за да бъдат върхушка, се опираха на голяма и силна държава, а сега това не е толкова лесно. Което и истински ги плаши, защото могат да се окажат обикновен народ по тукашната опбществена система. А това би значело да съществуват малоресурсно и скромно.

Та кое е силното положително в сегашното народно брожение? Че осъзнава по-обхватно причините за народната несрета. Да, но търси само сегашните виновници. Докато вината е с история и съответно с навици, които по парадокса на онова, което става отдавна в човешката среда, се поддържа несъзнателно и от тези, които се бунтуват. Затова и като се казва, че вината е в политическата система, която трябва да се промени, е редно да се повдигне въпрос и за обществената система, за тази на високото общество, което се обслужва от държавата, и другото ниско, което се оправя само. Тази система на две общества е всъщност костенурката, която мъкне на своята коруба и политическата система, и всичко друго, в чийто край са и сметките за тока.
Тема № - 71 Коментар № - 7212 Bogdan Bogdanov - 2013-02-25 10:00:24
Отговорно благодаря на професор Богданов!
Предизвикателството към уважаемия д-р Георги Гочев и поостарелия дисципулус Маркиза си идва навреме и на горещото място. Професорът, ще си позволя да предположа, отдавна е забелязал „солипсисткото” творческо събеседване между нашите два различни, но подпиращи се взаимно форумни стила. Откъде ли дошла, но ясна интуиция ме кара да очаквам подобна оценка и авторско доверие към открилата ни се възможност да правим и разбираме по-усилено и от Кондотиера. Изправени пред, но и ведно с „клира” на тази ненатрапваща себе си мислеща общност.
Моята „курсова работа” не е от леките. Нито имам онова глобализирано и остро зрение на Р. Капушчински, нито познавам тънкостта на находките му. Изкушен съм да се поровя из гражданско-словесното наследство, което е завещал. Но мисля, да не го правя. За да не смеся нашенското-местно, може би по-точно, моето собствено, ограничено „едино-аз-само” виждане за цветове, миризми, очертания, човешки лица и говорения, знаци и действия, мотиви и морални брегове.
Специална благодарност и към доцент Варзоновцев, който и този път, както съм го получавал и от много от вас, уважаеми форумци, кратко и силно ме насочва към същностни връзки в промяната-търсене на собственото ми мислене. И тревожна душевност.
ПП: Ще си позволя и да се възрадвам със свободния, законен, дано и благоносителен, избор на новия български патриарх – Негово Светейшество Неофит! В надежда да се скрепят молитвите - с всяка добра мисъл и деятелност за мир, разумност и човеколюбие по земята българска.
Тема № - 71 Коментар № - 7211 Dekarabah - 2013-02-24 18:23:03
Блатодаря, проф.Богданов! Рязкрихте една важна перспектива -феноменологична! Това, че говоренето концентрира и мултипилициа включеното присъствие на адресанта и адресата откроява една важна методологическа последица-солипсизмът. Нямам предвид ругателните конотации от догматичните материалисти. Коментирахме темата за солипсизма със студентите ми-тук се откроява много същностна перспектива.Тази на иманентния подход към осветляване на проблема за мисленето. Но това е едно продължение, което, според мен, може да отведе дискусията много на страна. Знами ли?
Тема № - 71 Коментар № - 7210 Дмитрий Варзоновцев - 2013-02-24 12:46:04
Казах си вчера: “Надявам се да няма коментари, че да се върна към редовата си работа – превода на Епиктет. Защото коментарите ми отнеха тази седмица доста време. Но тази сутрин три нови коментара. Първият на Декарбах, прекрасен с две случки, които илюстрират два важни детайла от случващото се – че за един вид млади хора, които няма какво да правят, уличните брожения са празнични съдържания, и че в случващото става и положителна промяна. Вторият коментар на Дмитрий поставя важен въпрос. И третият, дълъг и наистина прекрасен – на Георги Гочев по случващото се и онова, което той разбира и чувства и което потвърждава вече казаното от Маркиза.

Предлагам на Георги да разгърне още това, което е казал, и то да бъде нашият следващ заглавен текст. Нещо подобно предлагам да направи след него и Маркизът - да навърже повече такива показателни малки случки. Той е силен в това, дописките му са малки писателски дела, време е те да се свържат в нещо по-дълго. Като го чета, се сещам за Ришард Капушчински и неговите “Лапидарии” (на бълг. 1998 г.). Та, като поставим един след друг тези два стила – на Георги и на Маркиза, да изпъкне по-точно случващото се и да го разберем по-заедно. Защото нали това казвам – че всеки разбира някак различно, че един разбира по-добре от друг, но че неколцина в обмяна имат шанса да разберат още по-добре.

Сега ще отговоря на Дмитрий. Вярно е, че говоренето е проблематичен термин. Вече беше казано, че разговарянето е по-добър, поради пазената в него идея за комуникация. Много се колебах между говоренето и речта и в другите варианти на този заглавен текст речта е по-чест синоним на говоренето. Тази дума обаче е терминологизирана в отношението език и реч и тъкмо поради това тя не подчертава, че говоренето и казването са ситуации с начало и край. Това, което твърдя, трябва да се разбира заедно с идеята за ситуация. Аз говоря за ситуацията на говорене, а не за говоренето. И сте неточен, Дмитрий, като казвате, че не обръщам внимание на адресанта – говоря за него, той е говорещият, който поради ситуацията на говоренето винаги е налице.

Налице е и адресатът, но по странния начин, който защищавам отдавна – че той никога не е един. При едно говорене адресатът може да е определен външен, може да е аудитория, но може и някой да говори на себе си като на друг. Така е и при мисленето. Останах при говоренето, защото то по-добре подчертава това многоадресатство. Някой естествено казва нещо на друг, но го казва и на себе си като на друг. Точно в това е прагматичната ситуация в речта – че, като говори на друг, поради общия език и общите съдържания, говорещият прави и своето себе си по-друго.

И понеже, Дмитрий, правя разлика между ясното теоретично различаване между адресант и адресат и неговото размиване при конкретното казване и говорене, както виждам многоадресатството при конкретното говорене, така умножавам и адресантството. Защото на говорещия му се струва, че говори той, както и на нас ни се струва, но, говорейки, той вече не е само той, защото в онова, което говори, е налице не само непосредствено комбинираното по този начин съдържание на посланието, но също и добавката на един стил и на самия език, които далече не се покриват със субекта на този адресант.

Да, но това второ размиване се терминологизира трудно, в изказването се намесват редукции и метафори. Та и затова останах при говоренето, защото поради нетерминологизираността си то прави тези редукции по-естествени. Благодаря за въпроса, Дмитрий, и ви моля да не се отказвате от този род питания.
Тема № - 71 Коментар № - 7209 Bogdan Bogdanov - 2013-02-24 09:37:55
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115923

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128126

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32723

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134331

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94298

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29085

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17777

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180861

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60772

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA