БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

НОВА ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

ГEOPГИ ГОЧЕВ

19.01.2013 г., Октай Енимехмедов напада с газов пистолет лидера на ДПС Ахмед Доган, докато той чете доклад на конференция на партията в НДК. Пистолетът засича и Доган е изведен от охранителите невредим от залата. 20.02.2013, Бойко Борисов подава оставка на правителството след протести на граждани. Сутринта на същия ден Пламен Горанов се самозапалва пред общината във Варна. Младият мъж настоява за оставката на варненския кмет Кирил Йорданов и ограничаване влиянието на групировката ТИМ върху управлението на Варна. Ще издъхне след две седмици. 21.02.2013, министър председателят в оставка обявява от трибуната на Народното събрание, че Ахмед Доган е поръчал атентат срещу него.

Кое свързва тези събития?

Минути след като Енимехмедов се опита да стреля срещу Доган, българското общество зае две крайни позиции по отношение на случилото се. Едната беше обобщена от Лютви Местан в емоционална реч, произнесена пред делегатите на злополучната конференция час след нападението. Станалото не е нищо друго, настояваше той през сълзи, освен знак за голямата омраза на българското общество към лидера на ДПС Ахмед Доган. Малко по-късно същия ден, когато стана ясно, че нападателят е от турски произход, националистите около Волен Сидеров излъчиха друго крайно обяснение – нападението е било театър, организиран от самия Ахмед Доган с цел личното му героизиране и всяването на тревога у електората на ДПС. След няколко дни в съда проговори и задържаният Енимехмедов. Някога бил привлечен от харизмата на Доган, после много се разочаровал от него; нападнал го, за да го сплаши и за да му покаже, че не е неуязвим. Тогава националистите промениха своето мнение. Октай Енимехмедов, заявиха те, е всъщност български герой, потомък е на онези турци, които преди Освобождението са бранели българите от набезите на злите аги.

До днес не е оповестено доказателство, че Ахмед Доган е поръчал бутафорен атентат срещу себе си. Няма и реални знаци за това, че българи и турци живеят в готовност да се хванат за гушите. И все пак в нападението срещу Доган има нещо, което намирисва и на театър, и на обществен антагонизъм. Партията, ръководена над двадесет години от Ахмед Доган, представлява типична етажирана обществена структура с много ясно изразени горен и долен слой. Горе са лидерите като Доган и Местан, долу е електоратът. Разликата между двата слоя обаче не е само формална, тя не се изразява единствено в степента на отговорност за важните обществени решения, които лидерите трябва да вземат. Тя е и разлика в начина на живот, воден от двете групи хора. Толкова голяма, че и тогава, когато политиците не са в ролята на политици, те не могат да се изравнят по никакъв начин с онези, които са ги избрали. По тази причина двата слоя на партията не се поставят едни спрямо други в отношение на реално сътрудничество. На тези долу не им остава нищо друго освен да обожават тези горе, да им завиждат и понякога силно да се разочароват от тях. Тези горе пък някак са принудени да изпитват към тези долу предимно съжалението, което изпитва един настойник спрямо недоразвитите си деца. Този вид отношение между двата слоя на партията без никакво съмнение създава вътре в нея голямо напрежение. Напрежение, което лидерите постоянно трябва да пренасочват срещу опасност извън партията.

Месец след нападението срещу Ахмед Доган премиерът Бойко Борисов подаде оставката на правителството. Въпреки някои сигнали за това от предходните седмици и дни – например оставката на финансовия министър Симеон Дянков – станалото беше толкова изненадващо, че в първия момент мнозина (в това число слагам и себе си) просто не повярваха. Хората бяха излезли на протест срещу високите си януарски сметки за ток и парно. Малко от тях искаха оставката на цялото правителство. Та наместо да се опита да разговаря с протестиращите и да разреши заедно с тях проблемите, свързани с енергийните монополи, Борисов действа като баща, който е обиден на синовете си, задето те не са оценили неговите големи добрини. „Не полагам асфалт, за да се лее кръв по него“, каза той троснато в Народното събрание по повод на сблъсъците в центъра на София между полицията и част от протестиращите. И ден по-късно, за да пренасочи напрежението от себе си към изявен обществен дразнител, обяви от трибуната на парламента, че Ахмед Доган преди време е поръчал атентат срещу него, защото управлението на ГЕРБ е възпрепятствало бизнеса, който той прави.

През цялото време, през което беше начело на държавата, Бойко Борисов се опитваше да демонстрира с думите и действията си, че никак не зачита етажирания политически модел, за който по-горе говоря във връзка с нападението срещу Доган, ами поставя себе си на едно ниво с обикновените граждани. В това приятелско поведение спрямо обществото, разбира се, имаше и много голяма доза популизъм. Но в някои моменти Борисов водеше и реален диалог с обществените групи. Поради това и не можем да не се попитаме защо именно този път не проведе диалог, при положение, че в началото на протестите рейтингът на общественото му одобрение беше останал сравнително висок? Не е изключено поради лична слабост. Навярно и поради невъзможността бързо да намери средния път между интереса на гражданите и този на енергийните лобита. Но може би има и трета причина. При очертаващия се още от края на 2012 г. нисък резултат на ГЕРБ в предстоящите парламентарни избори, единственият шанс на Борисов да запази управлението, беше с оттеглянето си да подготви критична обществена ситуация, в която отново се появява като защитник на обществения интерес и обединител на разпокъсаното обществено тяло. Той веднъж вече спечели от такова положение през 2009 г. в края на управлението на Тройната коалиция. Защо да не го направи и втори път, като засега остави обществото бързо да се върне обратно при острото противопоставяне, от една страна, между леви и десни партии, а от друга, между политици и граждани? Така че твърдението, че Доган готвел атентат срещу него, можем да разбираме колкото като израз на изпуснати бащински нерви, толкова и като израз на желанието злият обществен джин отново да изскочи от бутилката.

И той действително успя да изскочи – в образа на онзи дявол, който води бедния младеж нагоре по обществената стълба. Припомних си „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски в първите дни на протестите. Подобно на младежа, който, колкото по-отвисоко гледа към света, толкова по-нереален го вижда, тъй като за всяко стъпало е заплащал на дявола с едно от сетивата си, и аз, колкото повече гледах преките репортажи от местата на протеста и слушах изказванията на протестиращите, толкова по-малко разбирах какво става и какво желаят да променят хората, излезли на улицата. Думите не съответстваха на онова, което виждах и разбирах. Говореше се наистина справедливо за проблема с цената на тока и монополите на енергийните дружества, но под това говорене се усещаше и силна носталгия по социализма, когато – в представите на мнозина – държавата е плащала нашите лични сметки. Говореше се за „масови протести“, а по улиците не излизаха повече от десет хиляди души, при положение че София наброява над милион и половина. Говореше се за „събудено гражданско общество“, а виждах как в много градове протестиращите се карат яростно помежду си и със съвсем малки изключения трудно изразяват онова, което искат да се промени. Говореше се за „гражданско неподчинение“, а хората отиваха на протест след края на работния им ден и се разделяха на групи според това какви са исканията им. Говореше се, че единствено лявата социална политика е способна бързо да ни повиши доходите, а веднага след падането на правителството лидерите на БСП, от които се очакваше еуфорично да се захванат за работа, оклюмаха носове и се покриха. И не на последно място, говореше се за дълбока криза на държавността, докато в действителност в криза бяха не институциите на държавата, които някак продължаваха да работят според процедурите, които са си създали, а общественият модел.

Какво се беше случило с обществото? След усещането, че не виждам ставащото реално, веднага дойде усещането, че дяволът на Смирненски е престанал да изкушава бедните и онеправдани граждани с постепенно изкачване по обществената стълба, а е започнал да им внушава, че ако искат истинска справедливост, трябва да се изстрелят към недосегаемите велможи като ракети. И някои от протестиращите около Орлов мост, и Октай Енимехмедов, и особено варненецът Пламен Горанов послушаха този дявол и действаха крайно срещу реда, без да си дават сметка за ситуацията, в която действат. Но може би и ние, които наблюдаваме и коментираме отстрани, не си даваме добре сметка какво се случва в България. Някои сравниха Пламен Горанов с чеха Ян Палах, но трябваше освен това да кажат, че ставащото в управлението на Варна не заслужаваше толкова голям трагически жест, какъвто може би е изисквало през 68-ма година нахлуването на съветските танкове в Прага. Изобщо, в последните няколко седмици сякаш всички в някаква степен загубихме способността да преценяваме правилно какво ни струват и съответно какво ни носят нещата, които вършим като граждани. Дадените оставки са факт, цената на тока е намалена, енергийните дружества се отнасят сякаш с по-голямо внимание към своите абонати, но причините, които породиха социалното недоволство, останаха и видимо се задълбочиха. В момента обществото ни е по-разкъсано отпреди.

Разбирам обаче, че този модел на обществената стълба е колкото зловреден за нас, толкова и необходим. Зловреден е, защото създава антагонизъм между управляващите и управляваните, разкъсващ цялото общество. Но моделът не може да се разруши лесно. И поради много дългия обществен навик да съществуваме повече като поданици, отколкото като граждани, и поради самата форма на обществено управление, която бавно изградихме след 10-ти ноември. Управление на равни, демокрацията се нуждае от този друг план на неравенството, за да излъчи представителни субекти на властта, т.е. група от лица, които обединяват около своите възгледи различните по-малки групи на обществото и които носят отговорност за общественото благополучие. Но дали не различаваме тези две страни на обществената стълба само на думи? Склонен съм да твърдя, че е точно така. В действителност виждаме как в българския обществен живот мнозина бързо превръщат общополезното неравенство на демократическия строй първо в платформа, а впоследствие и в параван за прикриването на феодалните си интереси. В този смисъл справедливият протест срещу обществения модел би следвало да се погрижи най-напред да изрече по-точно кое е лошото в него и как то трябва да бъде ограничавано. Лошото според мен е смесването между двете обществени етики, които познаваме – старата феодална етика, наследство от робството и социализма, според която управляващите е редно да се обогатяват от властта и ако им е угодно, дори да малтретират управляваните, докато не се намери някой по-силен да ги катурне, за да им седне на мястото, и новата етика на демократическото управление, според която управляващият е неравен с управлявания само по отношение на по-голямата отговорност за общественото благополучие, която носи.

Как може обаче практически да се постигне различаване между двете етики на обществената стълба? Според мен този процес има два плана – личен и обществен. В личен план тези, които управляват, следва да осъзнават, че и те като обществото са устроени някак стълбовидно с горен слой, където живеят в официалните си публични роли, и долни слоеве, където живеят чрез по-личните си проявления. Та би трябвало всеки, който управлява, да отграничава това, което върши като обществено лице, от това, което върши като частно, и в същото време да не търпи пораждането на прекалено голяма разлика между двете. Причината за брожението срещу някои обществени фигури през последните няколко месеца беше именно тази, че те или бяха подчинили обществената си роля на някоя твърде невзрачна лична роля, или се представяха като твърде идентични на позицията в обществото, която заемат. Пример за първото беше избирането на Венета Марковска за конституционен съдия. Пример за второто бяха нервните изказвания, неуравновесените действия и болестите на Бойко Борисов през последните няколко дни от неговото управление. Прилепнал към ролята на премиер, сега той сякаш изведнъж осъзна, че има и тяло, което може да се разбунтува срещу по-високите етажи на личността му. И по всичко пролича, че не успя да овладее този вътрешен бунт, както не овладя и външния.

Няколко кратки думи и за обществения план на различаването. Не мисля, че партийните депутати веднага ще престанат да се обогатяват с обществени средства, ако в парламента бъдат поставени под надзора на независими граждани. Пък и дали именно парламентът е мястото, на което трябва да действа гражданското общество? За повечето от протестиращите отговорът е „да“. Но малцина от тях могат да кажат как един редови човек, който, да речем, има малък бизнес, ще се превърне за нула време в законодател и държавник, и как този редови човек, попаднал сега в парламента, ще се предпазва, разчитайки само на собствената си съвест, от изкушенията, които му предлагат партийното членство и следващите го бизнес лобисти. Според мен гражданското общество може да участва по-пълноценно другаде. Първо, в т.нар. регулаторни органи към държавните институции, които и до момента са около сто, но повечето, както наскоро стана ясно, не работят. Но че тези органи могат да постигат реални промени, се вижда, например, от действията на пациентските сдружения, в немалко случаи важен контрапунт на Здравната каса и Министерството на здравеопазването. Второто място за по-голямо гражданско участие и контрол върху политическите решения трябва бъде местната власт. За да се осъществи обаче, това участие се нуждае от някои предпоставки, които може да му осигури само централната власт. Между тях една е особена важна, но и трудна – децентрализацията на властта. Защото и това спомага много за негативния ефект от модела на обществената стълба – образувалата се голяма разлика в стандарта на живот между столичния град, където са концентрирани всички важни обществени власти и капитали, и останалите части на страната.

Но каквито и предложения да се направят и решения да се вземат, те трябва да се подкрепят и приложат от някого. Възниква въпросът от кого ще се направи това, при положение че в момента обществото ни е разкъсано колкото между партиите на прехода и гражданите, толкова и между протестиращите и една много по-голяма група от непротестиращи? Според мен отговорът е, че трябва да се върви към създаването и поддържането на междинен слой в обществената стълба – слой от хора, които се грижат да имат у себе си реален поглед върху обществените процеси и се държат истински обществено ангажирано в личните си планове и предприятия. В България се е създало впечатлението, че този междинен слой не съществува. Това е невярно. Но е вярно, че по някакви причини той остава невидим, нечут, а в момента и трудно разпознаваем сред масата на протестиращите. Та нека, учейки се от случващото се през последните месеци в страната ни, първо, бавно да се опитаме да назовем по-точно какъв е смисълът на гражданското общество, и, второ, да различим хората, които вече се занимават с осъществяването на този смисъл.


Изображението към текста е от дясното крило на триптиха „Каруцата със сеното“ на Йеронимус Бош, 1500-1502, музей „Прадо“, Мадрид.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Да , разбира се ако става дума за говоренето от определен кръг говорещите Те "си знаят" условностите, това ги прави релевантни и задвижва следващия цикъл на говоренето. Но има и различни кръгове говореще те делението има друг статус. Иначе от солипсистка гледна точка наистина всичко е типизация Но Кант изобрети афициране, то ми спасява в случая. Едно себезатворено говорене ..не афицира, остава самодотатъчно и деленията магат да постигнат наноизмерения.
Работа с емпиричните изследвания и с пост-модерните интерпретации. Наистина е РЕАЛН един индивид да носи ЕДНОВРЕМЕННО различни маски, роли, да бъде овладян в крайна сметка от различни богове (Вебер). Проблемът е да не се губи.
Тема № - 72 Коментар № - 7303 Дмитрий Варзоновцев - 2013-03-30 18:14:40
Е, Дмитрий, понеже станахте по-дълъг, аз да стана къс. Това, което казвате, би било вярно, ако в съвременното хуманитарно говорене не беше се настанил, и то доста отдавна, този недостатък - да не се прави разлика между парадигмата, която се употребява, и реалността, за която се говори посредством тази парадигма. Деленията, Дмитрий, са в парадигмата. Колкото тя е по-парадигма, те са толкова по-отделени едно от друго. Докато в плана на реалното вече не е така. Хайде, обърнете внимание на това, което ви казвам, и не смятайте казваното за самото реално.
Тема № - 72 Коментар № - 7302 Bogdan Bogdanov - 2013-03-30 08:22:21
Георги, впечатлен съм от толкова ясна и непоклатима конвенция, разделяща живота на две ..части(не половинки) Едната е част, но другата е общо. Това публично, за което имах смелостта да пиша преди 20 години подир безкрайно педантичния Хабермас как се дели от частното?
Удивителни са рационални разкази за строежа на света. Спомням един съветски филм , където един месар обяснява природата на тигра - като го разфасова на частни-бут, ребра, плешка и т.п. Наистина в един функционален план публичното не е частното, както и обратното. Но те нямат видимите граници. Освен и единствено ...не знам къде. Помислих примерно за мавзолея на Мао, но там има стотици работници, за които този мавзолей и дом, "родной". Пак предполагаам, че агора била обитавана от множество хора, поради простия факт, че за тях тези места са били полета на добиване на препитание. Дори и да е било нощем. Днес тази граница между частта и цялото минава ПРЕЗ индидивудалното Както и реално границата постоянно се нарушава и просто не се спазва от множество ..работещи в публичните организации хора. За тях тазиа работа е частно дело. Те не са нобили депутати - и са невидими само от рационалното око, което провежда границите по живо месо и територии , както са били проведени граници в Афрка или в съветската Среда Азия, между Щати и Мексика и на много други места. Това е проблем за политическата култура. Културният трябва с труд и интелектуални усилия да провежда тази граница там, където я няма обективно, предметно. Е в случая с мавзолей или с ритуални места на Бороро, това е възможно дори и се налага с жестоки мерки. Глоба или остракизъм. Тук се очертава единствения начин да се лилее политическата култура - репресията. Думи за възпитание не са адекватни, ако не приемем, че самото това възпитатие е именно билдунг, строеж, конструкция. Невъзможно е това занятие - практики на всекидневието опитомяват всякакви репресивни форми, в т.ч. и възпитанието. Защото да възпитаваш в случая значи да разцепваш единия АЗ на две ..части ,всяка една от които е все същият аз само че в две различни проекции и две различни позиции-частен и публичен. Това най-малко е шизофрения. Но инаме е постоянното надругателство върху уникалността на Аз-а. Просто има повторение, нещо като традиция, но в модерната форма- конвеер, който превръща това надругатебство в база за градеж на рационалния субект, способен да контролира своето Аз по отношение с Другото в него самия. Тук цитирам без край много мислители от ХХ столетие. Няма значение.Та политическата култура е възприетото от Аза насилие над него самия , което той упражнява сам.
Тема № - 72 Коментар № - 7301 Дмитрий Варзоновцев - 2013-03-29 21:49:59
Благодаря на Дмитрий за коментара. На семинара, за който той пише, се разглеждаше темата за политическата култура на българина. Имаше много изказвания – и на преподаватели, и на студенти. Направи ми впечатление обаче не толкова последното изказване, че понятията, с които говорим за обществения живот, са твърде остарели, колкото изказването на Антоний Гълъбов, че разбирането ни за това кое е полето, върху което изявяваме своята политическа култура, реално е твърде стеснено. Участваме в обществени отношения и имаме работа с власт постоянно, каза той, не само тогава, когато гласуваме или протестираме срещу политическата система. Събранието на жилищния блок (това беше неговият пример), родителската среща, професионалните, семейните и приятелските отношения – те също би трябвало да попаднат в сферата на нашата активност като обществени същества и, следователно, също би трябвало да са зависими от нивото на политическата ни култура.

Това и по същество е т.нар. „полисен модел“, за който говори Дмитрий. В текстовете на класическите гръцки автори думата „политика“ по-общо означава „нещата, които вършим заедно“, и в тези неща се включват както собствено гражданските действия – например участието в изпълнителни или съдебни обществени органи – така и действията, които извършваме в ролята си на участници в семейство и приятелска среда. Затова и езикът, с който Платон, Ксенофонт и Аристотел говорят за сферата на държавното, сферата на домашното и сферата на приятелското, е един и същ. Цар, тиран, олигарх и демократ можеш да бъдеш и на агората по отношение на останалите граждани, и край огнището в дома по отношение на деца, съпруга и роби, и на кораба редом с твоите другари. Нещо повече – за да си добър гражданин, заявява полисната идеология, трябва да бъдеш и добър господар на своя дом и благодетел за своите приятели, както и обратно – не можеш да си истински управител на своя дом, ако постоянно не упражняваш способността си да управляваш и да бъдеш управляван и извън него.

Кои са най-общо причините за разделението на тези две сфери, толкова дълго свързани? Ще назова две. Първата е епистемологична. Това, че ограничаваме политическата култура до сферата на гражданската активност, се дължи и на това, че от XVIII в. насетне хуманитарните дискурси категорично разделят общественото от частното съществуване на индивида и твърдят, че човешкото битие не се припокрива с гражданското битие – така, както е смятал Аристотел – ами може да се изразява равностойно и чрез граждански действия, и чрез всякакви други. Втората причина, която определя нашия случай, е социално-историческа. Снощи проф. Богданов я изрече ясно на семинара, или по-скоро я повтори. (Казвам „повтори“, защото е писал за нея още през 1995 г. в малката си книжка „Двете благополучия“, която може да се види на сайта.) Тя е, че социализмът, от една страна, вписвайки се в общата европейска тенденция, е разделил общественото от частното съществуване на индивида, а, от друга страна, тясно е отъждествил общественото с държавното, него пък на свой ред с една единствена партия и нейната висша прослойка. Какви са резултатите от този процес, протекъл след 1944 г.? Живеене по-добре и задоволено поотделно (или „атомарно“, както по-често предпочита да казва проф. Богданов) и в малкия семеен и приятелски кръг, който си могъл да си изградиш, отколкото обществено, настроение на апатия спрямо обществените тенденции и събития, и липса на вяра, че отделният индивид може да съгражда общества или да променя нещо във вече съградените.

Така че Антоний Гълъбов съвсем уместно изказа репликата, че общият въпрос за политическата ни култура трябва да включва и по-конкретния как двете сфери на общественото и частното могат да се свържат и разглеждат под общ знаменател. Мислех да се обадя след неговата реплика и да кажа нещо по темата, но се обадиха други, не остана време и затова пиша тук какво бих казал. Според мен това свързване може да започне от разбирането на самия човек, когото определяме като носител на политическа култура, като обществено ангажиран дори и тогава, когато мисли само за благото на собствения си прилежащ свят. Вижте, всеки човек, който сутрин планира кое е по-важно да направи, който знае, че е много по-важно да похарчи парите си за едно, а не за друго, който осъзнава, че е по-важно да образова децата си, отколкото да не ги образова, вече извършва базисно обществено действие, доколкото в името на едно или друго благо, което желае да получи той самият или неговите близки, структурира многоликото, способно на много неща същество, което е, в цялост, подчинена на определен йерархичен ред – ред с по-важни и по-овластени лица и лица, които ще останат на заден план и ще се подчиняват на овластените. Та това смятам: че не извън себе си, а вътре в себе си – там, където е най-частен – човек е всъщност обществено устроен. Което много силно ме кара да мисля, че освен чрез образование, политическата култура се създава на първо място чрез възпитание.
Тема № - 72 Коментар № - 7300 Георги Гочев - 2013-03-29 00:09:18
Днес бях на един семинар със студенти. Не можах да разбера дали е организиран от тях, или е организиран за тях, но беше интересно. От една страна говоренето на преподаватели, от друга- на студентите. Имаше, според мен, дисбаланс и някакъв обръщане на нещата. Не студентите, а преподавателите, за рядко изключение будираха, поставяха въпросите. Студентите произнасяха различни научени от немай къде мантри и сведения. На излаза от това събрание се пресрешнахме с проф.Богданов и Георги Гочев. Та те ми подкокоросоха все пак да напиша нещо и във форума.
Трудно е. Може вече и да съм съвсем остарял, но атмосферата във форума е далеч по-студентска, отколкото на това събиране.
Та към въпроса-политическата култура на българина. Понеже съм социолог, не мога да произнасям за събитията от преди днес. Дори и в широко разбиране това са точно годините на прехода. Проф.Богданов обобщи изказвания на преподаватели с три идеални типа на политическата култура на българина-активистка, гражданска и поданическа. Естествено като говоря за идеална типизация имам предвид тяхната по-скоро методологическа функция отколкото посочваща конкретните измерения на нещото като политическа култура.
За мен, проф Богданов беше много по убедителен като разказа тук за сложната структура на полисното население през античността. Много е напоителна тази аналогия с днешното българско общество. Образованият по днешен стандарт човек успява да усети само мизерен фрагмент от това общество като обладаващ с наченки на политическата култура.Но класическото образование радикално разширява визията на множество не граждански страти и пластове в същото българско общество. Не им е нужно това за което пледираха един преподавател и един студент от сходната модерна версия на образование.
Тук ми е трудното място. Като съм критичен към всякакъв вид назовавания на нещата без дълбоката връзка между названията и самите неща как можем да усетим наличното. То бяга точно в тези клишета на политологическите науки.
Аз имам ,обаче,другите, сигурно не по-малко клиширани оприличавания и имена. То беше казано, но някак безнадежно. политическата култура е това което прави българина с властта, как той я обгръща лелее уважава и ..убива. Т.е. следва класическата дифиниция на политика като практика на упражняване, подчиняване, оспорване и пренебрегване с властта.
Пътувах с такси. Късно и някак неугледно-тъмно мокро и песимистично. Та се разговорихме с драйвера. Той ме попита откъде съм - акцентът. Отговорих му. И тогава той ме смрази и аз от толкова съм тук. Иначе родния ми език и място са в Търново. За каква гражданска култура може да се говори в тази и досега жива и силна традиция. Тук мисля че Антони Тодоров точно отбеляза-българина съди за политиката, за държавата като чужденец. Като че ли не е тук, а от Търново или Долни Богров.
Не знам, но според мен е прав последния студент, изказал се на семинара-говорим с термини и понятия от ХІХ и ХХ век, а сме в ХХІ.
Политическата култура на този нов нов и съвсем нов век е тази на дистанцията. По точно на средствата, които позволяват да се манипулира тази дистанция - между хората, между хората и институциите, между упралявани и управляващите. Цифровото пространство на пръв поглед откроява тази дистанция в множество групи и съобщности, между които се води непрестанна битка, но в действителност разкрива пълната липса на такава в българското общество.Липсва културата на дистанцията. А това е политическа култура -полисна!Защото цифровата битка се води точно за елиминиране на наличните различия, за сваляне на всякакви авторитети и за доказване на порочността на всички възможни и действителни лидери. Цифровото посредничество на мрежата създава много възможности тази липса да бъде замазвана, игнорирана, но погледнете мрежата. Тук се оформят някакви почти полисни образувания в които липсват организиращи дистанции, но присъства безмерният афект.
Може би именно култура на дистанция все още предпазва нашия форум от агресия на жизнерадостните индивиди от мрежата.

И пак грешките.
Тема № - 72 Коментар № - 7299 Дмитрий Варзоновцев - 2013-03-27 23:17:29
Разделението, което cbazil е наблюдавал в село Узунджово, може да се види и в близкото до Узунджово Хасково, и в София, по-жизнена и шарена в по-бедното „Красно село“, отколкото в по-заможния „Лозенец“, може да се види и изобщо в България, разделена между по-богатия и развит юг и по-бедния и неразвит север, той пък на свой ред също разделен между по-богат североизток и много беден северозапад. Но като гледаме на разделението в страната в различни мащаби, разбираме, че не можем да направим бързо извод по въпроса дали по-развитите и уредени части на България са по-щастливи от неуредените. Това, което е вярно за едно село или град, не е непременно вярно за цялата страна. Въпросът е в друго – в това, че тези нееднакво развити части на България трябва да бъдат, в друг план, и свързани в едно цяло не само посредством общата си територия, история и език.

Ясно е, че няма как всички жители на Хасково да се свържат с всички жители на София и всички жители на Видин другояче, освен чрез представителите, които ще излъчат. Същото важи и изобщо за всички групи в обществото. Няма как студентите на НБУ да се обединят за общо действие в името на студентското благо със студентите на УНСС и СУ другояче, освен чрез представителни лица. Оттук и двата свързани проблема, които според мен в много голяма степен определят обществената ни криза в момента. Първо, тези представителни лица дали са носители на общите качества на общността, която ги е избрала, и дали защитават нейното благо, което те познават и могат да назоват. И, второ, дали тази общност е напълно наясно с техните действия и може ефективно да ги контролира. Същите два проблема засягат и представителите на България в европейските институции – дали те могат да назоват кое е собствено българското благо, което устояват в Брюксел, или ни представляват pro forma и използват трибуната на европейския парламент, само за да се опитват да изкопчат санкции върху вътрешни процеси в страната.

За да не съм голословен, ще дам пример. Онзи ден разпитах подробно моите студенти колко от тях знаеха за срещата на студентските организации с Христо Стоичков в зала „Армеец“. Разпитах ги и за да видя дали и как се вълнуват от ставащото, но и защото представително лице, свързано тясно с нашия студентски съвет, стоеше най-отпред на трибуната, за да посреща госта, а на следващия ден се изяви и по една от националните телевизии. Никой не беше чувал нищо за това. Виновни са си, разбира се, и те самите, че никак не са се поинтересували какво става, но много повече лицата, които са избрани да ги представляват. На официалния сайт на студентския съвет последното съобщение е от 27.01 тази година, нямаше съобщение за събитието и в другите канали за информиране в университета, пък и да е имало, явно не е направено необходимото, за да му обърнат внимание именно тези, които трябва да му обърнат внимание. Предполагам, че и в другите университети е станало същото, защото в крайна сметка залата беше полупразна и вероятно щеше да е още по-празна, ако не бяха докарани от провинцията групи, както каза една интервюирана не-студентка, „за да подкрепят студентите“.

Откъдето и възниква въпросът тези т.нар. „наши представители“, които използват и името на общността, и нейния човешки и материален ресурс, кого именно представляват и с каква цел? Вярвам, че нашите студенти ще реагират и ще използват правата, които имат, за да се опитат да поправят тези нередности.
Тема № - 72 Коментар № - 7298 Георги Гочев - 2013-03-27 16:23:41
отворих форума и последният коментар беше този с появилият се нов човек, докато пише обаче и Георги е публикувал, с риск да стане какфония, ще пусна, което бях написал:

На няколко километра от Хасково, в посока север-североизток се намира село Узунджово. Доста любопитно място с дълга история, с която сега няма да занимавам форума, но за да я използвам за тезата си, ще трябва да маркирам основните пунктове в нея: селото е с тракийско минало (на близо е Александорваската куполна гробница), по-късно е важен византийски център край река Марица, в турско време е неговият апогей – провежда се Узунджовският панаир, който събирал над 100 000 души от почти целия познат свят. След Освобождението (и вероятно Съединението) правителството в София решава да премести панаира в Пловдив и така се ражда Пловдивският панаир, който знаем сега. От Османския разцвет на селото е останала сградата на едната от двете джамии – строена някъде в 16 век. В 1905 г. джамията е превърната в църква, а преди десетина години е бляскаво реставрирана и реновирана -
(http://www.bulgariainside.com/bg/articles/%D0%A6%D1%8A%D1%80%D0%BA%D0%B2%D0%B0-%D0%A3%D1%81%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%91%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%BE-%D0%B2-%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%BE-%D0%A3%D0%B7%D1%83%D0%BD%D0%B4%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%BE/644/index.html). Селото е доста заспало, като изключим едната му половина, която е в противоположната част на тази с църквата. В тази друга половина “функционира” цигански катун. Гъмжило от деца, ритащи топка, коне с лъскава козина, които пасат край тях, на групи жени, които простират пране, мъже които правят нещо. Контрастът между двете половини на селото е поразителен – в едната ремонтирана и стегнатаа мъртва и безлюдна България, в другата хаос, боклук, мизерия (от гледната точка на псевдоинтелектуалец като мен) гъмжило и живот. Същото е положението и с помашките села, както казва в един от коментарите си професор Богданов. На острови в България има задружен живот, който процъфтява поради някаква особеност, която сплотява живеещите го. Не ми се иска да опростявам дискусията, но ми се струва, че това е ясно обособената етническа (или какъвто е признакт за помак) отлика от другите. Веднага обаче се запитах защо тогава други общности в България не живеят по подобен свеж начин – вероятно защото са стигнали апогея си тук и са се разбягали, което някак започва да се случва и с нашите цигани, плъзнали по Европа. Струва ми се, че за да се живее успешно заедно, освен изтъкнатата по-горе разлика от другите, трябва да има и някаква радост от планирано постигане на цел (обикновенно благосъстояние), която обаче е много по-лесна за форумилиране, когато си гладен и гол и много по-трудна, когато си облечен и почти сит.
Спасителният пояс за целите на сития и облечения (в което положение ми се струва, че се намираме и ние – знам, че някои от форумците ще ме почнат за тази фраза със сметки и други подобни оборвания, но ще рискувам) е тъкмо изнамирането на гражданска добродетел, но пък веднага се натъкнахме на трудността да я дефинираме и оттам измислим начин да я култивираме. Не мога да приема, че гражданската добродетел е когато човек е просто добър. И въпреки че не исках да влизам в клишето на този форум, ще кажа, че професор Богданов е прав, за мен, в отправянето на търсенето ни на добродетелта към гъвкавата представа за себе си. Гъвкавата представа за себе си, със съществуващи и много “не себе си” в тялото си би могла да задвижи, спиращия мотор на машината България. Разбира се никой не се занимава с това, защото повечето хора търсят групиране с цел противопоставяне. Тъкмо това казвах, че е бил успешният модел преди – на добри и лоши, на демократични и комунистически държави, на българи и турци, ако щете в предишните векове. Сега е ясно, че противопоставянето не може да работи, защото то ще трябва да разполовява по ред – обществото, генерациите, фамилиите, семействата, че накрая и отделния индивид (как може да гласувам за Атака и да пия Кока-кола?!) Гъвкавата представа за себе си, ще интегрира живота на помашките села, циганските катуни, псевдоекологичните организации (ще ме прощаваш Георги, но с Белене те не показаха, че са автентични, а пълната им незаинтересованост от обгазяванията на градове, замърсяванията на реки и нерегламентираната сеч ги превръща в бутикови еколози за каузи, които са достатъчно бляскави, за да станат медийно котируеми), излезлите да роптаят поданици, както и вскички останали други нас. Трудността обаче това да проработи и тук се обръщам към професор Богадновия коментар с еврооптимизма му е, че за да се случва този напредък и съграждане, освен гъвкавото себе си, се иска и генерална промяна във вътрешното устройство на всеки човек, така че той да заживее с желание в естествена нестабилност, породена от това непрекъснато разпадане и съграждане на себе си с толкова много различни неща в него, част от които дори са “не себе си”.
Тема № - 72 Коментар № - 7297 cbazil - 2013-03-27 08:29:14
Да ви е живо и здраво внучето, Маркизе! Благодаря сърдечно на проф. Богданов за коментара! Нищо не ме спира да се отклоня от Аристотел, но ще остана още малко в темата за добродетелта, поне в този коментар.

Вярно е, че думата „добродетел“ не е активна в редовото обществено говорене със съдържанието, което тя има. Кое е, най-общо казано, това съдържание? Създадения по време на освободителните ни борби идеал за родолюбие, включващ смелост, жертвоготовност, безукорна честност, леко понасяне на нищета и лишения в името на общото благополучие, следване и защитаване на републикански и широки социалистически възгледи за обществото, приемане на обществената роля на индивида като дълг да се закрилят онеправданите и т.н. По разни причини, но особено много поради пропастта, зееща между официалната действителност на социализма, изтъкваща, че този обществен идеал е осъществен в лицето на висшата партийна прослойка, тя пък на свой ред еманация на най-доброто от работническата класа, и реалната действителност, в която всички или почти всички разбират двойствено какво означава да си честен, справедлив и решителен, днес ние наистина не само не чуваме почти нищо в думата „добродетел“, ами дори я възприемаме като израз на ирония – както възприемаме учтивата форма „вие“ или думата „мъдрост“.

Другата причина, която блокира употребата на думата „добродетел“, идва от самата идея-идеал за демокрация. Този, когото бихме припознали като добродетелен, първо, някак си не може да е равен с останалите хора, и, второ, което е по-важно, той сигурно ще ни дъха атавистично на морал, т.е. на старата догма, че истината за това как трябва да се живее, е само една. И все пак има една днешна проява на добродетелта, която, струва ми се, всички признаваме и донякъде зачитаме, без обаче да я наричаме с думата „добродетел“. Добродетелен в моите очи е и амбициозният в добрия смисъл на думата „амбициозен“ – онзи, който има идеи за промяна, който има кауза, който има знание и енергия да осъществи в дела това знание, който прави себе си по красив начин цял съсредоточен към това, което желае да постигне. Да, обаче в България амбициозният все още е доста подозрителен за останалите. Мнозина българи продължават убедено да смятат, че само бедният и неактивният е честен и справедлив, докато активният политически, богатият и изобщо успелият е по презумпция крадец и мошеник. Защо смятат така? И поради случилите се и случващите се около нас неща, но и поради съдържанието на редовата ни идея за обществена отговорност, както казвам, наследена от борбите през Възраждането, опозорена през социализма и първите години на прехода и в резултат напълно неприложима към живота днес.

Можем да се откажем от думата „добродетел“ и наистина да престанем да я употребяваме, но не можем да се откажем напълно от идеята за добродетелта. Защо? Мисля, че добродетелта е изобщо две неща. Първо, тя е ред от по-частни и по-общи качества. Тези качества вървят и поотделно, и заедно, но и в двата случая попадат под влиянието на стандарт или норма за добър живот, който наричаме „морал“ или „етика“. Това е първото, което по-общо означава добродетел, и то, както казах по-горе, може да се противопостави на демократическия идеал, че моралът трябва да зависи повече от индивидуалната воля, отколкото от обществената норма. Кое е второто значение? Всеки от нас структурира онова „себе си“, за което говори проф. Богданов, по стандартен начин, като изтъква в името на някакво желано добро едно свое проявление или възможност пред останалите си проявления и възможности. Та изборът кое ще бъде това водещо и най-често видно за обществото проявление, начините, по който то ще се свързва с другите проявления и възможности на индивида, както и механизмите, с които то ще допуска други проявления да заемат в една или друга ситуация неговото място, аз смятам за същината на добродетелта. Т.е. казвам, че добродетелта не е толкова това, да правиш добро с оглед на морална норма, а как с оглед на някаква идея-идеал за добро подреждаш себе си йерархично – с едни възможности по-високо и начело и други по-ниско и в ариегард. Какво ще бъде това добро, всеки днес наистина има право да решава сам за себе си, но структурата, на която индивидът подчинява своето „себе си“, за да го осъществи, е обща за всички.

Разграничаващ свое управляващо „горе“ и свое управлявано „долу“, индивидът е оформен като общество, дори и да казва за себе си, че е напълно аполитичен. Това ми дава основание да заменя думата „добродетел“ с като че ли по-живата дума „обществена отговорност“. Двете са и синоними. Но уточнявам в какъв смисъл. Освен в редовия смисъл, сочещ спазването на общите норми и закони, те са синоними и в смисъла на осъзнаваното отношение към себе си като към общество от неравни лица и качества, свързали се в едно цяло заради преследването на някакво благо и станали по този начин по-равни. Оттук и смятам, че гражданското образование, за което толкова много се говори през последните дни – в понеделник, в новото предаване на БНТ1, посветено на идеите на млади хора за промяна на обществото, това беше най-честата тема – може да бъде успешно, ако включва и запознаване със законите на страната и историята на нейните конституции, и също така запознаване с начините, по които тези закони и конституции са повлиявали и са били повлияни от структурите, чрез които изразяваме себе си индивидуално, бидейки всъщност вътре в себе си малки общества. Последното, впрочем, може да се нарече условно и „народопсихология“, доколкото тази дисциплина се стреми да обясни какви са характерните за едно национално общество взаимодействия между структурите на „аз-а“ и общественото устройство. И сигурно поради изкушаването ми от тази тема напоследък все по-често посягам към книгите на Симеон Радев, Иван Хаджийски и Георги Марков.

Та в името на нашия разговор ще се откажа от думата „добродетел“. Опитах се да обясня кое ни пречи да я използваме, но и кое може да ни помогне да съживим нейния смисъл. В ролята ми на „метр“ в тази сесия обаче осъзнавам и друго. Разговорът ни не привлича много хора и поради тона и особеностите на онова, което казваме, но и поради това, че форумът, макар и място с различим, собствен обществен профил, все пак е част от по-голямото българско общество и няма как да не прилича по разни неща на това общество. Първо, четящите са повече от пишещите така, както обикновено негласуващите са повече от гласуващите, те пък на свой ред повече от онези, които публично изразяват и защитават мнението си. И, второ, когато заговори някой „метр“, особено нашият общ метр, проф. Богданов, който създаде това общество и обществото на НБУ, в което това на форума естествено е включено, всички или почти всички замлъкват и дори и някой да има какво да добави и да иска да го стори съвсем чистосърдечно, не посмява да го направи. Онзи ден някой се пошегува с мен, че съм му приличал на министър от служебното правителство. Ама поне в тази сесия е точно така, казано, разбира се, на шега.

Благодаря още веднъж на всички коментиращи!
Тема № - 72 Коментар № - 7296 Георги Гочев - 2013-03-27 00:47:46
Здравейте приятели!
Поздравявам с благодарност професор Богданов и д-р Гочев за превъзходното коментиране на ситуацията на гражданственост, която дирим в задвиженото ни българско време. Същевременно, доколкото имам възможност, следя медийните усилия в тази посока. Опитвам се да чуя и малкото, повседневното говорене около мен. За пръв път, или поне за пръв път тъй ангажиран е маркизът в такава обществена раздвиженост, ми се струва, че сме пораснали като народ и нация.
Ето, току-що изслушах интервю с известния заможен и отгоре българин Гриша Ганчев, в предаването „Лице в лице” на бТВ. Този мъж, бивш пехливанин и последователно успешен бизнесмен, ми допадна в много, казвано от него. Неучено, островато и на моменти много ясно, той раздълба интересни диспропорции в нашето икономическо дередже. Маркизът и неговите търсили и търсещи производствени хоризонти приятели често разсъждават по същия начин за българските бизнес реалности. В същото време, Гришата спомена същото, /че ние, като принуден да оцелява в неизмерна трудност и несъобразна заплатеност на полагания труд народ, сме се сдушили с готовността да попипване и покрадваме/, което намираме и у репортажа „Кражбите” на незабравимия за нас, убит, „както се оказа” тия дни според някои мемоаристи и медии, от собствената си котка, Георги Марков. Колегата Гочев много на място ни върна към своя светъл съименник!
Набързо да ви хвърля една историйка от началото на кариерата на Маркизата като адвокат. Клиентът й, това още при социализма, се оказва един урбанизиран кавал, попаднал пред брадвата на прокуратурата и съда, заради кражба на хладилник. Случаят е странен с това, че човекът е открадвал хладилника от някакво незаето в момента ведомствено жилище за „по-така” хора, специалисти. Самите те, той, жена му и децата им имали нужда от хладилник, но неможели да съберат парата. Съпругата му го подбутвала, той знаел и имал достъп до споменатите квартири, та отишъл в една късна доба, вързал го на гръб – и вкъщи. Радост, пуснали го сложили извътре, каквото им се намирало за замръзяване и охлаждане. Човекът доволен, жена му още повече. Да ама, като пил човекът две-три ракии, страх ли го хванал, на съвест ли го ударило, станал, нагърбил хладилника и го върнал във ведомственото недвижимо имущество. Това вземане-връщане се случило за две нощи два пъти. Жена му изпаднала в чудо, да спира сложния си по характер съпруг при вземането или при връщането. На третия път, като връщал хладилника на мястото му, милиционерите го спипали…Младата адвокатка /маркизата/ положила искрени усилия да докаже непреднамереността, не знам точно терминологията, на извършеното престъпление. По спомена й, май са извоювали с грандиозни усилия условна присъда.
Мисля си за нашите общи усилия. Те не са толкова извън „играта” на ставащото около смятания „кротък и интелектуално отнесен” форум, в който надничаме и пописваме, около всеки от нас. Свързването на малки, изглеждащи единични съвпадания на словни импулсации, според маркиза, е най-великият начин да се усетим в заедност.
По този повод ще кажа, че поздравявам професор Искро Косев и всички негови земляци за мъжеството и мекото, непредаващо се спокойствие на духа, с което славна Копривщица посрещна злокобното торнадо, развихрило се над нея! Това беше истинска българщина, гордея се.
Днес пък маркизът стана дядо. Слава тебе Господи и Богородичке майко, и на достойните Хипократови следовници, дъщеря ми ни дари с момченце, по име Самуил. Беше голямо вълнение и ние не го крием от никого…Когато отидох да занеса благата вест и да покажа снимчици на прадедите /ония с леденото парно/, прадядото Георги, бившия соц-полковник, позалежал се напоследък, но следящ събитията в България, хапна шоколадов бонбон, пийна глътчица уиски и в един момент вдигна глас по Горкиевски: „Човек се роди, човек!”
Такива ми ни, всякакви български работи и неща.
Бъдете бодри и силни!
Тема № - 72 Коментар № - 7295 Dekarabah - 2013-03-26 20:23:00
За да тръгне разговорът, Георги, първо, трябва да оставим настрана иначе хубавата дума “добродетел”, която днес не се употребява. Колкото до “гражданин”, гражданството и в класическа Атина, и сега има повече проявления. Формулата на Аристотел за двойната способност да бъдеш управляван и да управляваш е солидно “трябва”-твърдение. То външно не се отнася и за много атиняни, и за много съвременни българи, които, така или иначе, са предимно управлявани. Вътрешно обаче, понеже всеки управлява своето – имущество, близки хора и най-вече себе си, това наистина е и тогавашна, но и днешна добродетел. Тя обаче не е просто гражданска.

Прав сте, че за да може един управляващ от името на държавата да не краде, неговата идея за свое би трябвало да е гъвкава, да различава частното от общото, да ги свързва, но и да не ги смесва. Това е трудна нагласа, следствие от гъвкава представа за “себе си”. Някой може да я постигне с лични усилия, но, общо взето, тя се постига с възпитание, образование и обществено живеене и е проявена и в това човек да държи на своето, но да чува и чуждото. Та да уточня какво имам предвид, като говоря за гъвкава представа за себе си.

Това “себе си” е най-напред нашето голо тяло или нашата душа, ако мислим за себе си нетелесно. После следва то заедно с личните му притежания – дрехи и вещи, спомени, чувства и идеи. После в него влизат семейството и близките с тяхните притежания, после малкото и по-голямо наше място на природата и страната, в която живеем, после цялата земя и цялото човечество. Това изброяване е грубо, в него има и други нива. Вариантите са много и трудно се съгласуват. Затова и, за да облекчат личното оправяне със своето, различните културни среди предоставят едни или други решения, на които човек се обляга.

Но, така или иначе, повечето от нас засядат на някое от тези “себе си” и подменят с него цялото свое. Това е практическа заблуда, но тя носи радост и ентусиазъм. “Ентусиазъм” етимологично означава “обземане с божие”, което влиза в мен. Това да бъда обзет в някакъв момент от цялото “българско” наистина граничи с ентусиазъм. Друга старогръцка дума нарича същото “екстаз” – “излизане извън себе си”. И тя е доста вярна. Защото за моето “себе си”, джунгла от преплитащи се принадлежности, за него е като че ли по-добре да я заменя с една от тези принадлежности. Защото реши ли човек да преброжда своето “себе си”, го чака рискът да установи, че и неговото най-интимно собствено тяло, и то гъмжи от не малък брой “не-себе си”.

Затова и не изпадаме в такова преброждане, освен в редки случаи и временно. Правим другото, което е по-лесно - избираме една или друга принадлежност, още повече че ни заставят отделните моменти, в които сме, а и другите хора, с които сме и заедно с които съставяме нужното общо, определящо този момент. Така че, Георги, всяко говорене налага кога и в какво да се спира. То обаче не бива да го налага като принцип и безспорна истина, дори ако изказалият го е самият Аристотел. За това настоявам.

Тема № - 72 Коментар № - 7294 Bogdan Bogdanov - 2013-03-26 11:00:47
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115974

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128143

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20161

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32744

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134361

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94420

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29125

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17804

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180898

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60805

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA