БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА РЕЛИГИОЗНАТА ВЯРА

БОГДАН БОГДАНОВ

Повод за този текст е един прочит, който ме накара да се замисля по важната тема за отношението между мислене, разбиране и вярване. Вчетох се в наскоро публикуваната книга на Йозеф Ратцингер. Въведение в християнството. Изд. Communitas, София 2013 (J. Ratzinger. Einführung in das Christentum. 11 Aufl. München, 2011). Преводът от немски е на проф. Георги Каприев. Заблежителен превод на забележителна книга, която наред с други липсвали на български съчинения по теология и религиозна философия стана достъпна благодарение на специализираната грижа на Фондация Communitas.

Едно от твърденията на Йозеф Ратцингер в това “Въведение” e по интересуващата ме тема. Изказано опростено, то е, че, без да бъдат равностойни, мисленето и вярването се допълват в човешкото разбиране. Това твърдение ме накара да си дам сметка за моята по-скоро неосъзната позиция, в която мисленето има почти пълен превес и едва ли не се покрива с разбирането. И все пак не съвсем, защото и мисленето, и разбирането включват т.нар. от мен редово вярване, че нещо стои така и че е именно такова. Но, така или иначе, това вярване не е религиозната вяра, за която се говори във “Въведение”-то. 

Редно е да призная, че идеята на Ратцингер е по-разгърната. Според нея човешкото разбиране не само не съвпада с мисленето, а благодарение на религиозната вяра го надхвърля - фундирано в смисъла за битието, който не се прави, а се получава, човешкото разбиране надхвърля човешкото мислене. Валидността на това твърдение един вид се потвърди от факта, че още преди да се запозная с книгата на Ратцингер, бях започнал да отмествам разбирането от мисленето и да го пълня с други съставки. Първото, което допуснах в него, беше редовото вярване, че нещо стои така и че е такова. После последваха представите и емоциите, за които започнах да смятам, че са важна писта в комплекса на многопистовото човешко разбиране.

Но четейки книгата и приемайки тезата за многосъставното човешко разбиране, започнах и да се питам дали няма да приема, че и религиозната вяра е негов елемент, а и дали постепенно няма да стана и вярващ. Първото ще приема, защото съм убеден, че няма преграда между светското вярване, че нещо стои така, и религиозната вяра. Срещу второто обаче ще се съпротивлявам и поради първото, но и защото не приемам следната теза от “Въведение към християнството” – че за разлика от мисленето, което е винаги индивидуално, религиозната вяра е диалогична, споделена и надиндивидуална.

Не приемам тази теза, защото е аргументна частична истина, спряна в двете опозиции “монологично и диалогично” и “индивидуално и надиндивидуално”. Обичайни за човешкото светско аргументиране, в словото на Йозеф Ратцингер те са станали и йерахии в смисъл, че диалогичното е по-добро от монологичното, а надиндивидуалното-заедно-колективно - от индивидуалното-отделно. Не приемам частичната истинност на тази теза, защото тя изключва другото по-реално вярно, че двата елемента на тези две опозиции – монологичното и диалогичното и индивидуалното и надиндивидуалното, прехождат един в друг и пораждат много по-комплексни значения.

Което поставя под въпрос истинността на противопоставянето на мисленето като  индивидуален монологичен акт и вярването като надиндивидуален диалогичен по-качествен акт. Така е в плана на парадгмата. Иначе реалното човешко мислене, не по-малко от човешката вяра, е колкото индивидуален, толкова и надиндивидуален акт. Отделния човек мисли с категории и форми, които не са негови. Както и самият той, когато мисли, определено престава да е прекалената отделност, която е бил в ред други актове. Индивидуалното и колективното не са неща, а опозитивни понятия. Употребени реално, те се усложняват и стават един вид проектирани неща.

Склонен да отделя ясно нещата все едно че са понятия, Йозеф Ратцингер заделя за мисленето това, което е factum и faciendum, a за вярата онова, което не може да се мисли и трябва да остане тайна за нас. Да, но тази истина се нарушава в реалните случаи. Както по-реалното мислене не е само мислене, а и вярване, така и по-реалното вярване не е съставено само от моменти на пълна висша вяра, а включва и обикновено вярване, че нещо съществува и е такова. Така че най-напред мисленето, за да бъде мислене за factum и faciendum, трябва да включва пунктове, по които не се мисли, а само се вярва, че са верни. После и самото вярване, колкото и да се буди от висшето на бога, не може да се отнася спокойно само за тайното, което никога няма да бъде узнато.

Не може, защото то е и за цялото, с което богът дарява вярващия. В това наистина нужно цяло се вярва, но то се и усеща и значи може и да се мисли за него, а и да се разбира, че вярата го прави. Йозеф Ратцингер е абсолютно прав, че така с християнската вяра се постига или, както той смята, получава висш битиен смисъл. В това твърдение обаче нещо остава без отговор. То е дали тази достойна и полезна свързаност в цялото съществува и вярващият просто получава нейното благо, или тя би трябвало да съществува, но не съществува? Така че голямата тайна на християнската религиозна вяра се оказва в отстраняването на този въпрос.

В което отстраняване обаче вярата напълно прилича на редовото човешко мислене и говорене. По същия начин постъпва всяко второ човешко помисляне и казване на нещо. Те също не уточняват дали то е factum, faciendum или не е нито едното, нито другото, а само въобразено  неосъществимо. Така че независимо дали се мисли светски или се изпитва религиозна вяра, човешкото същество мисли и вярва по подобен начин. Мислейки, си почива в истини, в които вярва, и вярвайки, мисли за реално както действително случилото се и можещото да се случи или да се направи, така и онова, което нито е станало, нито може да стане.

Не е без висока стойност онова, което постигат и други религии, и което постига особено християнската религия с нейното лично вярване и личен досег-диалог с бога. Възникнало в едно вече универсално време в римската империя, после укрепнало в универсален средновековен и друг още по-универсален модерен свят, християнството предлага идеално средство за свързване в универсално цяло. Предоставяйки на толкова много пръснати подвижни хора достъп до бога, то хем им позволява да се почувстват по-пълни себе си благодарение на божието ти, хем ги свързва идеално, без да ги натиква в тягостно заедно. 

Въпросът е обаче дали  благородната функция на това постигане се нуждае от неистината на символа, който помага за неговото осъществяване? Нуждае се. Първо, защото именно този символ осигурява това пълно универсално свързване, и, второ, защото в него е законспирирана отлична диалектика или, казано по-точно, диалог или още по-точно модел за прехождане от реално към идеално, от който се нуждае всяко човешко същество. Проблемът е, че колкото и да заменяме символа с подобни като че ли по-верни съдържания, няма да се отървем от фактическата му невярност. Тя обаче е необходима. Защото винаги ще има редови хора, които не могат да прозрат това съдържание, и винаги ще има нередови хора, които няма да са постоянно на висотата на разбирането, което схваща истинното съдържание.

Тънката неистина на символа е неизбежност. Ние желаем да бъде мигновено, но човешкото разбиране е протичаща драма на повече истини, които само се стремят да станат една, но стават една истина единствено, когато тази драма свършва и ние оглупяваме или заспиваме. Би било катастрофа, ако човешкото говорене, мислене, разбиране, а и човешките дейности не бяха напластявания на винаги повече смислови редове, в които определени не особено истинни твърдения не означаваха други по-истинни, чието отделно изказване увисва и остава неразбрано.  Въпросът е дали то все пак не бива да се прави. Може, а и трябва в една или друга умерена степен.

И ето аз се опитвам да го изкажа по-пряко без помощта на символи. Човешкият свят наистина се стреми да стане по-единен, но нито е станал, нито ще престане да се стреми, нито ще постигне единството си. Няма да го постигне, защото човешкото живеене и разбиране са комбиниращи се по различни начини ходове от повече назовавания и свързвания. Затова и човешкото живеене е така сигурно проявено в толкова разнонаричания, в много различни езици и много речи, в различно организирани животи, различни вярвания и предметни среди. Знаем защо е така. Поради никога не преставащата игра или диалектика на заедно и отделно. Оттук и достатъчната разлика, но и прилика между съществуването на отделния човек, на по-малките човешки “заедно” и на цялото човечество.

Всички те са временни пребивавания между пораждане и разпадане или, ако се изразим по истината на отделното човешко същество, между раждане и умиране. На тази основа и особената сила на смисъла, който се поражда от стремежа това да не стане или поне да се отложи. Що се отнася до цялото човечество, то е зависимо от две обвързани цели - към обхващане на цялата земя, но и към нейното напускане, тъй като на нея й предстои да престане да съществува. Отделното човешко същество се бори да преодолее своята смъртност, но и човечеството се опитва да постигне не просто невъзможната за постигане своя цялост, а чрез един или друг нейн вариант да замени своя край.

По това, което се прави днес, е ясно към какво е насочено земното човечество - към успешен екзод на друго по-дълготрайно място. Въпросът е дали там ще отидат всички, та в едно или друго по-добро “заедно” и едно или друго по-дълго пребиваване на отделния човек по-дълго да пребивава и цялото човечество? Едва ли.

За това обаче има старо решение. Понеже не може да се осъществи за всички, с един вид приемлива лъжовност това може, а и отдавна се осъществява тук на земята за малцина по-добри. Защото каквото е напускането на земята и отиването другаде, такова е и случвалото се много пъти тук - за да живеят по-добре и да оцелеят по-дълго някакви малцина, живеят по-лошо и по-кратко някакви мнозина. Така е било, така е и днес и сигурно така ще стане и в бъдещия екзод – ще се изселят някакви по-добри, някакви по-лоши ще загинат.

Оттам и не много радостната, но по-вярна идея, че и всяко човешко общество, и цялото човечество се делят по много начини на реално по-лоши и по-нетрайни и реално по-добри, които оцеляват по-дълго. Затова и различността и разнонаричането не са само дадени по природа. Те са и човешкото средство за постигане на възможното по-добро. Другото по-добро на пълното заедно в безсмъртното и божието е просто символна неистина, означаваща истината за по-дългото оцеляване на някакви по-добри.

Съвременността е открила светския заместител на тази религиозна идея, чрез който се опитва да я осъществи реално. Това е демокрацията. Но ако нещо пречи и на по-точното разбиране, и на осъществяването на демокрацията, то е нейното разбиране като техника за пълно равенство и справедливост. По-доброто разбиране и осъществяване на демокрацията би трябвало да е в опита да се съзре другият имплициран в нея по-стар ред – истинността на по-доброто не за всички, а за едни или други по-добри.

Така че в това вярвам – че можем да съзрем и да назовем това по-истинно, неподведени от външната парадигма на демокрацията, но и от нейния религиозен образец. Защото и двете са само външни по-неистинни твърдения, които обслужват означаването на други свързани с тях по-истинни. За мен истината е нещо комплексно, в което участваме и което, както ни се дава, така и постоянно се прави от нас. Това изповядвам. Но понеже съм човешко същество и смислите ми протичат по повече писти, правя и обратното – неуморно се свързвам и отвързвам наново. А религията какво е? Не е ли такова наново и наново отвързване и свързване?


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Здрави и успешни да са днешните ни именници от Форума!
Ден е на армията българска, но винаги съм свързвал воинската храброст и достойнство с тази на учителството, на преподаването и въвеждането в силата и правдата на знанието. Там битките, макар безкръвни, не са по-незначителни, отстояните позиции и благородно спечелените победи не са по-малко на полза роду. Знаем си, перото си е най-добрият меч към по-доброто. Направо не е за вярване, ама ние, по-лековерните, тъй ще си я караме.
ПП: Българският страх е голяма и неразорана тема. Снощи съм казал кратко и неясно за нея. Може би по-нататък ще я поуголемя. Сега намирам изключително голяма и общовалидно българска и наченатата дискусия в търсенето на ново качество и европейски ръст в НБУ. Съвсем случайно именно в последните дни ми се случи да разговарям с няколко родители, чиито деца учат в наши университети, и с други, чиито пък са в чуждестранни. Повечето от тия мъже и жени, по мое виждане, никак не са в състояние дълбоко и обхватно да знаят и преценят точно какво е доброто и кое куца, поне както го чуват от децата си или имат и свои конкретни впечатления. Говорят непълно и неясно, с частична конкретика. Но във всички случаи нещата не са в полза на родното ни университетско. Например, обикновена женица, собственичката, където си пия сутрин кафето, ми рече: „Уж много им искат да четат, да се ровят из книги, из интернета, да наизустяват, а връзка с практиката май няма никаква. То така и на гергеф не можеш да се научиш да шиеш.” Казах й, че е права по принцип и че те така седят нещата и в българската политика.
Хубава вечер!
Тема № - 73 Коментар № - 7359 Dekarabah - 2013-05-06 18:41:56
Хвала на слагащите умни и откъснати сърдечно думи!
Да ви кажа за страха – най-пагубното грехопадение българско. Страхът да не бъдеш, който си, какъвто винаги си пожелавал да бъдеш, дори в най-дребните казвания и мигове. Пагубен и излишен ужас. За народ, сътворил и раздал някак писменост и слово -не подобава тая участ. Да бягаме далеч от такова времегубещо повтаряне, приятели достойни!
Воистина воскресе!

Тема № - 73 Коментар № - 7358 Dekarabah - 2013-05-05 21:34:40
Христос Воскресе! Интересно е, че именно в темата за вярата се отвори място за говорене за НБУ. От известно време съм си поставила за цел да влезна в характера на студентите, които сега учат в университетите – и по-специално в НБУ. Според мен, това е нещото, което в момента се изплъзва в българската университетска среда - и университетите не си дават сметка, че именно това е много важно. Често се казва, че сегашните студенти били други, но никой не търси с какво точно те са други – търси се образование, което да отговаря на практиката, а се пренебрегва това, че образованието не отговаря на тези, за които е предназначено. Съответно студентите използват възможността си да избират, но се оказва, че нямат от какво да избират – това често пъти завършва с незавършване на образованието или просто с получаване на компромисно образование. Ще дам два примера.

Първо – общообразователните курсове за компютърни умения – според мен, те трябва да бъдат изместени от друг вид общообразователени курсове за умения – и по-точно, курсове, които да усъвършенстват комуникативните умения – в много широк аспект – не просто масови комуникации или публично говорене. Сегашните курсове по компютърни умения следват един модел, разработен за студентите, когато още в България повечето хора нямаха компютри, записваха се на курсове за компютри, за да могат да наберат един прост текст, трябваше да настройват пощите си и - идея си нямаха какво е World Wide Web – да не говорим за PowerPoint. В интерес на истината – това поколение, което първо трябваше да се сблъска с научаването на тези неща – така и си остана не докрай компютърно грамотно – много хора не знаят как да подравняват, не знаят къде се оставят интервали – и в повечето случай ползват някой и друг роб – за да им направи презентациите. За разлика от сегашните студенти, които още по рождение знаят всичко това – и които правят купища PowerPoint-презентации още преди да са започнали да ходят на училище, а когато започнат - животът им се превръща в безкрайна PowerPoint-презентация. Ако все пак има скъсани студенти на общообразователните курсове по компютри, то те не са скъсани, защото не могат да работят на компютър – в различни програми и приложения много по-добре от нас, а защото за тях тази материя е толкова стара и безполезна – че е все едно да ги изпитват по история на компютърната еволюция – нищо общо с практиката.

От друга страна – именно това поколение компютърни студенти – израсли в повечето случай, от една страна – по демографски причини – в самота – почти всички сегашни студенти от 1990, 1991, 1992 и тазгодишните първокурсници от 1993 г. са по едно дете в семейството – са прекарали, от друга страна, заради компютрите, живота си не по улици и срещи с приятели навън, а в дълги часове пред мониторите – в най-добрия случай – разговаряйки по skype, и в интернет социалните мрежи.

Сегашните студенти не са от онова поколение, което пишеше дълги описателни доклади и съчинения в училище – презентациите се изготвят от готови текстове и готови картинки, копнати от интернет. Презентацията е предимно визия – един показва – другите гледат – в повечето случаи – не се говори. На тези студенти не им е нужен курс по компютри, на тях им липсва общуване. Те не знаят как да се държат, когато не са сами в една стая, а има и други живи същества и освен това – с някой, който да им говори – те не могат да възприемат говоренето лице в лице и някой трябва да ги научи на това, защото в противен случай – те намират за нормално да си сложат слушалките в ушите и да влезнат в друг сайт.

Та това е първият ми пример, който може да се подсили и от това, че например около 6-7 години напразно се опитвам да събера академични лекции и слова, за да направим третия том на книгата „В градината с розите“. Правили сме какво ли не – писма до ръководители на департаменти, ровене из страниците със събития в университета – да не би нещо да сме изпуснали – и в крайна сметка се оказва, че има супер много академични лекции, но всички те са презентации - и не стават, защото ние искаме някой да ни говори. В крайна сметка – след дълго чакане – просто си поръчахме две академични лекции – и в момента разполагаме с нужния обем, за да направим изданието. Но това, че истинското говорене – в различните му форми – липсва, е факт.

Вторият ми пример отново е свързан с характера на сегашните студенти. Много интересно ми стана нещо, което написа за вестника един от студентите, с които работим: „Историите, които университетите разказват за себе си, ще определят това, в което те ще се превърнат.“. Университетите, които не са разказвали историите си – ще бъдат затворени – е неговата версия. А въпросът е - как разказва историята си НБУ? И въобще разказва ли я?

Понеже правя един информационен материал за университета – съвсем скоро, изчетох доста разкази за историята на НБУ, не можете да си представите колко свързващи и създаващи са те – но са доста стари, докато сега, според мен, живеем във време, в което хората не могат да разказват истории. Презентации могат да правят, и също както пишеше в една статия – могат да правят проекти, които проекти, въпреки че носят пари, са голямото нещо, което, с безсмислието и повърхностността си, ще съсипе образованието. И така – презентации и стотици страници проектна документация – това е което имаме сега. Не ми се е случвало скоро да видя някой да напише истинската история на собствената си програма, например – повечето брошури, които много рядко, някой реши да направи, повтарят едно към едно електронния каталог – а това не е история, това е бланка. Не е говорене. В такива моменти кандидат-студентите пак си слагат слушалките и влизат в друг сайт.

По отношение на пазара и програмите. Винаги съм се чудила, защо програми, които би трябвало да имат много студенти, защото именно в НБУ те са създадени, разработени и наистина са най-добри – нямат студенти, и дори биват затваряни? И най-лошото, когато една програма бъде затворена – никой не прави опит тя да стартира отново. Затворената програма е като мъртвец – знае се по принцип, че тя няма как да бъде съживена. Например – преди 2-3 години – така беше затворена програмата по Ориенталистика – нямаше желаещи, в СУ сигурно също няма желаещи. Обаче миналата година в едно от столичните училища след дълго прекъсване на тази практика, завърши първият випуск, който 5 години изучава арабски език и много от този випуск искаха да учат точно в НБУ – а паралелките по арабски са възстановени и в следващите випуски, което означава, че от там излизат потенциални кандидат-студенти. Разбира се, че не всички ще продължат в Ориенталистиката – но липсата на пълен маркетинг и търсене на начини за съживяване – е тъжно. Няма да казвам как например преди още повече години умря магистърската програма по Семиотика – програма за първи път разработена в НБУ, със славно минало, със сборници и конференции, на които всички университети могат само да завидят. Така се случва и с други програми – въпреки че царете на техните науки работят в нашия университет. Предимствата, които никак не са малки, не се използват никак.

Та как НБУ разказва своята история? И как да се разказва така, че документациите по проекти, презентациите и електронният каталог – да не ни изядат говоренето и привързаността, студентите и кандидат-студентите? Как НБУ да говори за себе си така, че общоуниверситетските семинари да станат пак общоуниверситетски и интересни, и хората да идват на тях? Как всяко едно нещо в НБУ разказва историята на НБУ и какво разказва? Къде може да се види етичният кодекс на НБУ или пък работата по платформата за университетското знание?

Скоро прочетох книгата на доц. Денкова „Елена и философите“ и бях дълбоко впечатлена не просто от съдържанието, не само от книгата – а от начина, по който тя е направила тази книга, вмъквайки в нея не високопарно позовавания на чуждите корифеи на философската мисъл, за които можем да бъдем повече от сигурни, че тя познава безкрайно, ами по-скоро всичкото онова знание, родено и събрано в НБУ – направила го е равно на Платон, Плотин, Ницше, Бейкън, Русо… и е почела всеки един, който се е потрудил в тази област – не лично, а по един голям начин – като все едно пише история. Вижте библиографските бележки на тази книга и начина по който те изкарват на бял свят толкова много неща, свързани с НБУ. За мен това е едно истинско разказване на историята на университета – когато той, разполагайки с едно име, разполага и с цяла парадигма от живо знание.

Мислех си тези дни, че може би трябва – да имаме две нови издателски програми – едната задължително да включва превода и издаването на поне две книги годишно на чужд език – чрез които нашата университетска мисъл да бъде включена в цялото на всички хубави неща, които се пишат в света, а другата – да издава поне по две книги годишно – на такива истински говорения, които да ни засягат лично – и да са въпрос на мисъл и контакт, а не просто на компютърни умения.

Пожелавам Ви светли и одухотворени празници!
Тема № - 73 Коментар № - 7357 vesselina vassileva - 2013-05-05 18:14:31
Снощи, малко преди полунощ, отворихме прозорците на къщата. Камбаните от близката църква се позабавиха, но все пак, няколко минути след 12, първата се обади. Отначало някак плахо, като сърце, което трепва при вида на любимото си същество. После зазвъняха и други и звукът се усили и напрегна подобно на човек, който се е затичал с обич към някого. Накрая всички камбани забиха заедно – радостно и възторжено. Помислих си, че както благодатният огън се предава от свещ на свещ, така и звукът на камбаните може да се предава от сърце на сърце посредством словото, което ни свързва. Христос Воскресе, скъпи приятели!
Тема № - 73 Коментар № - 7356 Георги Гочев - 2013-05-05 12:03:02
Гледам „DickОФф…” по „Нова”, та ми накипя. Не е много уместно, тъжен, свят ден, ама ще се обадя.
Минахме следобед из парка с маркизата и две хубави деца, момиче и момче, ни бутнаха в ръцете пропагандни листовки на една стара, фениксово възраждаща властовите и номенклатурно-родовите си амбиции партия…Прехвърлих лъскавата книжнинка като се върнахме дома и открих върху текст от машинописна страничка и нещо две дузини правописни грешчици. Ех, стари ми бойни другари, защо не се обадихте на бедния маркиз - напълно безплатно щеше да пооправи нещичко. Да не цапаме хартията. Както казваха навремето старите вестникарски печатари. Бяха пролетарии, но доста знаещи и самообразовали се мъже. Нейсе!
Въпросът е, как да повярваме ние с маркизата, че в тази „омъдряла от дългото си битие”, бореща се с тъй „изневиделица” задвижена /вероятно отново поглъщаща и много потна народна пара/ схема от сферата на висшата полит-сделкова и манипулационно-медийна „математика” за завръщането си към държавно-управленските извори, потоци и поречия, наистина пращи от капацитети, експерти и любещи народа си кадри?...Ние и без това сме доста колебаещи се електорални единици, а вие ни бутате в ръцете флаери, пъкащи от елементарни грешки. При това скучни до полуда. Напълно „еднопистови”, както обичаме да се изразяваме тук, в този, ненатрапващ се твърде по политическия нашенски „коли-зей-ум”, форум.
Прощавайте. Сега нека си дочакаме Благодатния огън от Йерусалим, да се стаим в размисъла си за Голямото предстоящо. За тази идваща Радост поне няма да ни се наложи да минаваме през „тъмните стаички”.
Тема № - 73 Коментар № - 7355 Dekarabah - 2013-05-04 19:10:45
Кое е особеното ново в двата коментара на Георги? Приложеният върху конкретни примери нерадикален начин на мислене – 1. че има по-частни отношения и мотиви за действие, но и обществени форми с нагласи, които проникват в по-частното и го променят, и 2. че човешкото същество не бива да се свежда до морално плоско разбирана проява, а и черта и че то е сложно устроено, подвижно и можещо да се променя към по-високо съществуване заедно. Което е смисловата основа за едно по-градивно лично настроение и условие за свързване в екипи за постигане на такова съществуване. Това по-градивно е започнало да се налага при нас в НБУ, което е по-лесно, защото сме малко общество. Но то е започнало и вън в по-голямото общество на нашата страна и трябва да се разбира и подкрепя.

Колкото до разбирането, то само започва с радикални кратки или по-дълги формули. После следва прилагането в примери, в които формулите се усложняват. Ето съвсем точно казаното от Георги за нашите добри студенти. Точен и налагащият се имплицитен въпрос в края на неговия коментар. Той е какво трябва да направят студентите и ръководството на НБУ, за да може това наистина започнало добро да стане още по-добро. Разбирането дърпа към действие и действието променя на свой ред разбирането. Това е и един от големите недостатъци на нашето българско живеене – че спираме до определени прекалено кратки разбирания и упорито смятаме, че те са самата реалност. А не е така.

Предстои празнична седмица. Пожелавам от сърце на всички светли дни, обнова и добри мисли!
Тема № - 73 Коментар № - 7354 Bogdan Bogdanov - 2013-04-30 10:10:27
Искам да допълня нещо по темата за обществената мимикрия, но и да продължа казаното от Дмитрий.

Допълнението. Че обществото ни, за което не се съмняваме, че до голяма степен е имитирало демокрация през последните двадесет години, все пак, посредством общата работа на това имитиране и на обществените норми, които е трябвало да изпълни, за да стане член на ЕС, не може да не е прихванало по-надълбоко нещо от истинската демокрация. В началото на прехода като че ли за демокрацията се мислеше като за дреха, която България ще си надене на мига щом захвърли старата. Това се оказа невярно. Демокрацията се оказа процес, който трябваше да се преживее и внедри и в обществото, и в личността. В този процес новите форми на обществени отношения трябваше да се наместят към старите на комунизма и да поведат борба с тях за влияние. Та смятам, че същото се е случило и с отделния човек, и с партиите. Затова и в момента не съм склонен да разглеждам Бойко Борисов като обикновена мутра. Мутренското у него без съмнение продължава да съществува, но в дългия процес на ставане на демокрацията, в който този човек е участвал, то вече се е променило и преплело и с едно, в сравнителен план, по-отговорно и държавническо поведение. Оттук и големият проблем с разбиването на ГЕРБ. Дали ако сега ГЕРБ се разбият и изчезнат, няма да загубим това получило се в някои отношения по-добре отколкото в други партии демократично поведение, което може да се развие и още?

Разбирам колко непопулярна е тезата ми. Мога да я защитя и като припомня, че един от фундаментите на либералната демокрация е вярата, че някой човек или общност може, при правилните условия и с помощ отвън, да се развие и да стане повече демократ от това, което е бил. Но все едно, няма да тръгна по този път, а ще дам пример. Когато избраха Сотир Цацаров за главен прокурор, много и шумно говорихме у дома поради това, че роднина на моя близка го познава добре и т.н. Реакцията беше общо-взето като в медиите. Че е плах и зависим, че е човек на Цветанов и че ще бъде удобна маша в ръцете на ГЕРБ. Онзи ден си припомних какво кратко нещо казах тогава. Постът може и да учи, това казах. Сигурно е такъв, какъвто казвате, но нека изчакаме, за да видим дали, обличайки тази по-официална и в последно време по-регламентирана роля на главен прокурор, тя няма да намести и да подчини зависимостите на другите му, личностни роли и няма да промени към по-добро този човек. Същото си казах и при назначаването на служебното правителство и ми се струва, че не съм на изцяло погрешно мнение. Ако сме истински демократи, трябва да можем да вярваме, че самата система е способна да улавя и да ограничава олигархичните импулси, които естествено всяка личност – и не само публично овластената – е склонна да поражда у себе си.

Тази постановка – че наподобяването на някакъв правилен модел-образец за човек и общество учи и променя към добро – би следвало да е валидна и за университета. И тя наистина е валидна. Благодарение най-вече на либералната среда, изградена в НБУ, една вече немалка част от нашите студенти не се проявяват като гимназисти, като ловци на кредити или като административни заложници на университета. Да, обаче две неща са още много крехки и неразвити у тях, а може би и самата ни среда не им помага достатъчно, за да ги развият. Първото е, че студентите трудно се организират в общности за свършване на една или друга работа или за промяна на нещо, с което не са съгласни, че трябва да е така, а пък тези, които са се организирали официално – студентският съвет – често се държат и с колегите си, и с преподавателите като държавна и не особено либерална организация иначе вътре в либералната и частната. Второто е може би по-дълбоката причина за първото. Поне у моите отлични студенти – ама наистина отлични и прекрасни! – почти изцяло липсва това, което бих нарекъл „естествено инакомислие“. Няма го онзи млад живец за съпротива срещу конформизма и за промяна в академичната общност и в обществото, който би трябвало да произлиза и от тях. Или ако го има, е много плах и не се изразява в самата общност, а само помежду им. Та редно е да си зададем въпроса защо го няма и как можем да им помогнем, за да се яви и тук, щом със сигурност го има в личния им живот. Наблюдавам ги внимателно как се държат в часовете ми и на семинари и в ума ми постепенно се породи едно сравнение. Държат се тъй, сякаш ги е страх да не счупят нещо. Това означава по-дълбоко, че може би интелигентните ни студенти все още не схващат достатъчно ясно пребиваването си в нашия университет като обществена, а като лична задача и отговорност, и съответно не мислят за университетската ни среда – и материална, и още повече духовна – като някак обща, а значи и тяхна, а като принадлежаща на някой, който ще им се скара, ако те поискат да променят нещо в нея.
Тема № - 73 Коментар № - 7353 Георги Гочев - 2013-04-29 20:21:16
Много са интересни тези мисли за средата на университетското образование. Бизнес среда най-отпред , разбира се. Имам преките впечатления от характера на тази среда тук. От 90-те и до последно време консултирах интересни проекти в туризма, наблюдавах тяхното развитие. За съжаление възраст и ...криза сложиха край на това наблюдение.
Още в началото на т.н. преход се сблъсках с един показателен пример. Тогава за пръв път се сблъсках с реалната бизнес-ситуация. Имаше един проект за оптимизиране на конкретната организация към "новите условия", кажи речи към пазара. Та тази оптимизация се свеждаше до орязване на "неефективните" подсистеми. Най-напред на компютрите! Обяснението е просто - в тази организация компютрите - не са били лоши -IBM, бяха закупени за всеки случай, но и престижно- ДА ИМА!
Съжалявам, но нещата "по большому счету" стоят и сега така. Не бях на семинара , но представих си оратора-той изказва точно престижното за бизнеса, но " в душе" абсолютно нему ненужното!
Та има и другата страна, където, обаче, не съм сигурен. В НБУ имам чест да наблюдавам много перспективни модели на обучението, но! Има едно но, възможно е и съвсем субективно, мое. Не е наличен механизмът на конкуренцията с ясен публично изразен успех. Има я конкуренцията, но остава някак ...тиха , минава и заминава. Имам предвид студентската конкуренция. Знам, навремето с Иван Евтимов опитвахме да привлечем външните , да речем, инициатори. Естествено от бизнес-среда.Сигурно не сме били ефективни в това, но нямаше дори някакъв минимален интерес.
Става дума за награди от бизнеса, които да нямат единствено пи-ар насоченост. А студентите нямат, пак е мое субективно а значи погрешно мнение - СОБСТВЕНА конкурентна среда. Аз постоянно правя микро изследвания ..с тяхната помощ. Та те живеят в НБУ ..в двора и в кафенета.Моите най-успешни студенти по правило са и най-скромните. Най-шумните изобщо не са студенти. Ако има конкуренция тя има съответен излаз към личното предтавяне при изнасяне на запомненото.
Дори и в семинара, които върви много интересно по проблемите на гражданската култура и политиката, крайно са редки ..продуктивните изказнания. Имам усещането, че се следи не хода на дискусията, а низ от изказванията, в които може да бъде включено поредното изречение, продължаващо реда.
Според мен създаването на тази конкурентна среда не може да бъде "естествен" резултат от наличните процеси и взаимодействия в университета. Тя се нуждае от по-сериозно ресурсно и интелектуално напрежение-проектиране и култивиране ..с нетвириални средства.

Тема № - 73 Коментар № - 7352 Дмитрий Варзоновцев - 2013-04-28 21:06:04
Прав сте, проблемът с обществената мимикрия е огромен и е необходимо да го разберем и опишем преди да очертаваме схеми и проекти за действие. Вземам повод да кажа няколко думи по този проблем от това, което в момента се случва около нас и което може би предстои да ни се случи след изборите през май. И впрочем, разбирането на предстоящото да се случи е изключително важно, защото всички планове за развитие, които сега изказваме или ще създадем, са възможни за постигане само в предвидима и сравнително стабилна обществена среда. И Томчо Томов някак го каза онзи ден, но по-скоро неофициално – че проектите за развитие на компетенциите са едно, а реалността, в която българският бизнес не смее да планира развитието си дори за след година, съвсем друго.

В миналата сесия на форума казах заедно с други, че оттеглянето на Борисов прилича на сценарий за връщането му на власт скоро след провала на изборите и невъзможността да се състави (или оцелее) коалиционно правителство между БСП и ДПС. Продължавам да считам този сценарий за верен, но вече смятам, че той трудно ще се осъществи. Ясно е, че съдържанието на оповестените преди няколко дни записи е скандално. И защото показва как на практика се решават много от въпросите в управлението, и защото издава грозната, и в случая с Мирослав Найденов и Николай Кокинов, истерична привързаност на овластените към властта. Но притеснително според мен е и нещо друго. Независимо дали тези записи са истински или не, в България очевидно съществува и действа сила – която не е идентична с никоя законна сила – способна да организира подслушване и записване на политици и изобщо на хора с влияние и посредством тези подслушвания да влияе на обществени процеси, на които, ако сме истинска демокрация, право да влияе има единствено избирателят. Честно казано, за мен няма особено значение кой точно стои зад тези записи – дали Цветан Цветанов, Сергей Станишев или, както по-скоро смятам, Алексей Петров и компания, които бяха най-засегнати от политиката на ГЕРБ. Твърде голямо значение има обаче това, че нищо чудно падането на ГЕРБ да е било инсцинирано именно от тази сила, която днес пуска записите – както, впрочем, някои твърдяха – и да няма нищо общо със справедливото обществено недоволство.

Кой ще спечели от бъркотията? (Наричам положението „бъркотия“, защото тази разкрития не излязоха, както е редно, от съда или от обществено легитимни институции, и не е ясно до какво ще доведат.) Мисля си, че в момента българските партии имат фиксиран и ограничен електорален обем. Т.е. каквото и да стане до изборите, членовете и твърдите привърженици ще гласуват за своята партия, тези, които е логично да спечелят от скандалите около ГЕРБ – БСП, ДПС, Атака и „България на гражданите“ - няма да спечелят почти нищо от тях, защото избирателите не искат да ги припознаят като алтернатива на предишното управление (ами да, все едно Сергей Станишев и Румен Петков не действаха по същия начин!), и изобщо положението няма да се измени особено много спрямо това, което днес показват социологическите проучвания. Значи може би бъркотията не е съвсем бъркотия. Помислих си и това. Но не може да не ни загложди въпросът какво ще се случи, ако все пак партията на Борисов се разпадне след скандалите. Кой или какво ще запълни образувалия се политически вакуум и, по-важното, ще удържа в някакви граници силата на старата олигархия? Аз поне не вярвам, че някоя от съществуващите в момента партии има обществения и политическия ресурс да го направи. Но мисля, че тези, които са организирали подслушванията и са ги използвали, са достатъчно способни именно сега да извлекат дивиденти от ситуацията и да се наместят в празнината, оставена от ГЕРБ.

Въпросът беше за обществената мимикрия. Това, което се случи през февруари-март, и другото, което стана наскоро, ни подсказва, че и ГЕРБ не са могли да се справят – въпреки че много пъти афишираха желанието да го направят – със срастването между политическата система и икономическата олигархия, създадена от бившата БКП. Това срастване, а не липсата на политическо образование сякаш кара обществото ни повече да се прави на демократично, отколкото да бъде последователно такова. Обаче това, което казвам, не е съвсем точно. Защото мимикрията вече е засегнала дълбоко обществената ни идентичност и по друг начин. Т.е. сигурен съм, че немалко от нас смятат, че обществото вече е способно, поне до известна степен, да се справи и самò с извращенията на политическата система или най-малкото да им дава сериозен отпор. И като казвам „самò“, имам предвид това да счита, че промяната може и трябва да произлезе от него, а не от партиите и управляващите, и че тя е въпрос повече на това да се последват правилата и процедурите и ако те не работят, без маене да се променят, отколкото на това да се чака някой да прояви лично добра воля и да уреди работата.
Тема № - 73 Коментар № - 7351 Георги Гочев - 2013-04-28 20:53:43
Благодаря на Георги. Аз също присъствах на не особено посетения семинар, на който слушахме господин Томов. Казаното от Георги за двата основни типа знание е точно. Въпросът е, че не бива да повторим стила на г-н Томов, който беше дошъл в НБУ като в един от българските университети, равен на други, без да си е дал сметка дали не сме направили нещо в посоката на тази парадигма, която той изложи толкова съвестно.

Ние в НБУ сме постигнали нещо. Въпросът е какво е то. После следват трудните въпроси защо не можем да продължим, кои са вътрешните и външните пречки. Именно в хода на това питане става ясно, че двете теми, които предложих да ни занимават, са свързани. Че по-точното разбиране и описване на сегашната ситуация, в която живеем, определя и избора, който трябва да направим в НБУ в общия профил на университетското знание.

Лошо е представител на бизнеса да казва, че в България има бизнес, който има нужда от специалисти, които университетите трябва да подготвят, а да не казва в какъв смисъл и степен този бизнес е мимикричен и оправящ се набързо частно, без да е налице съответна правна, държавна и политическа уредба. Ами и университетите са като този бизнес стари или по-нови мимикрии, които поемат безработната маса от млади хора и осигуряват битие на преподаватели неготови за промяна и свързване с променящата се, но и опъваща се да се променя реалност.

Т.е. и бизнесът, и университетите не бива да гледат идеално своята специфична работа, без да осъзнават нейната конкретно получила се тук и сега кривина. НБУ постигна нещо в посоката на тази по-идеално разбирана своя работа. Въпросът е дали е редно да продължим чисто, без да си дадем сметка какво сме постигнали и какво ни пречи вътре и вън от НБУ? Отговорът е ясен. Чистото описание на парадигмата на университетското знание, което е само парадигма, т.е. нещо желано да се постигне, може да ни изяде цялото време. Това постигане предполага по-точно разбиране на средата, в която искаме да го постигнем.

А тази среда е особена пазарна и обществена среда с мимикричен бизнес, който се опитва да стане бизнес и вероятно ще стане такъв. Което не се отнася само за бизнеса. Такъв е характерът и на голям брой университети в тази среда, които се опитват да станат университети и някои от тях може би ще станат. Дано да сме между тях! Оттук и съвременната задача – тези бизнеси и тези университети да си подадат ръка. Но как да стане това, ако бизнесът е такъв, какъвто е?

Т.е. наместо да се грижи за подобряването на правната, обществената и политическата среда и така да става по-истински, той гледа да се осигури с държавна подкрепа в ущърб на държавата. Което прави от него по същество не частен, а държавен бизнес. Българският едър бизнес поражда работни места, но богатството му отива основно не за развитие и разширяване, което е невъзможно поради неразвитата правна и обществена среда. Това богатство става лично, изнася в чужбина, в определени случаи се държи и благотворително, но поражда и повече власт в едно горно общество, оставащо откъснато от другото долно неразвиващо се.

Позволявам си да изкажа тези схематични общи заключения за по-едрия български бизнес в посоката на отговора, че бизнес у нас има, но че той не е този, който би трябвало да се заема така чистосърдечно бодро със задачата, занимаваща господин Томов. Същото бих могъл да кажа и за българските университети и още по точно за НБУ. Да, ние сме университет и сме направили важни стъпки в посоките качество, компетенции и съвременно знание. Не можем обаче да продължим специиализирано в тази насока, без да си дадем сметка за дозата от мимикрия, която ни спира, и без да опишем по-дискурсивно особената обществена и, разбира се, бизнес-среда, в която битуваме.

Е, като отделни хора всеки от нас може да съществува по личен избор в по-тясна, в по-широка или дори в напълно измислена среда. Като отделни хора, както повтарям, съществуваме в редове от моменти с различен обхват на свят. Не може обаче да бъде същото за колективен субект като НБУ. Той трябва да осъзнае по-точно обществената среда, в която е, и активно да се свързва, а и да участва в нейното формиране. Иначе би стоял встрани, би станал съвсем мимикричен, а в най-лошия случай и би се стопил.
Тема № - 73 Коментар № - 7350 Bogdan Bogdanov - 2013-04-28 10:34:24
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116000

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128152

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20168

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32755

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134372

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94456

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29142

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17820

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180924

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60824

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA