ГEOPГИ ГОЧЕВ

На 16 юли, 2013 свлякла се земна маса затрупва четирима миньори в мина „Ораново“ край Симитли. Двама от тях, Асен Стойнев и Христо Младенов, са извадени мъртви от галерията още същия ден. Осемнайсет дни по-късно, след прокопаването на обходна галерия, в дъното на затрупаната шахта са открити телата и на другите двама миньори – Иван Лазаров и Николай Михайлов. Междувременно загива още eдин миньор – на 1 август Асен Грънчаров получава инфаркт на работното си място. След края на издирването министърът на икономиката и енергетиката Драгомир Стойнев нарежда проверка в мините и обявява от трибуната на Народното събрание, че „алтернативата – хляб или смърт, е недопустима“. Докато тече проверката, в мината не се работи.

Симитли, 03.08.2013. Втори ден на траур, обявен в общината. Пристигаме в града по обед.  Горещо е и очакваме всичко да е притихнало. Магазините обаче са отворени, кафенета са пълни, хората щъкат и прескачат от сянка на сянка. Единственият знак за нещастието са черното знаме, окачено върху сградата на общинския съвет, и наполовина спуснатите знамена на България и ЕС на централния площад. Искаме да заговорим някого. Пред общината са седнали двама едри мъже. Опитват се да се вместят в малкото сянка от короната на тумбестите дръвчета над тях. Опират си гърбовете и от време на време извръщат глава, за да разменят по някоя дума. Явно не им е особено удобно и изпитват досада. Когато ни виждат, че снимаме знамената, бързо се раздвижват. Заглеждат ни повикателно и поизпъват крака. На свой ред забелязвам символите на непосредствеността – късите панталони, чехлите, шлюпките от слънчогледови семки около краката. После забелязвам голямата златна гривна върху ръката на единия. Усещам нещо нагласено и карам А. да отминем.

Тръгваме из парка покрай железопътната линия. Нови пейки, окосена трева, наскоро засадени палми, нови катерушки. Търсим един възрастен мъж, когото на път към общината сме зърнали да разгръща вестник. Няма го. Намираме друг на няколко метра от мястото, на което сме забелязали първия. Тъкмо си слага очилата, за да разгледа брошура на мобилен оператор. Заглеждам стъпалата му – обути в спретнати спортни сандали. Докато го приближавам, виждам, че е широкоплещест и белокос. Под ризата гърдите му изглеждат загорели. Заключавам, че е миньор.

Опитвам се да го заговоря възможно най-спокойно. Не се получава много добре. Става нащрек. И все пак не ни пропъжда. А. го пита дали можем да седнем до него. Сядаме. Питам го какво мисли за случилото се в мината. „Какво да мисля, нещастие и трагедия!“, отвръща той. Обаче при изричането на последното се усмихва лукаво. Знае, че е казал нещо формално и за да не секне разговорът, бърза да добави, че навярно питаме за нарушенията в мината. Вече съм решил да не слушам това, което някой ще бърза да ми каже. Отклонявам темата за нарушенията и питам дали хората в Симитли са бедни. Не са, казва той. Имат работа – в шивашки цехове, в малки земеделски фирми, в общинската администрация. „А може би тези, които влизат в мините, нямат работа и влизат поради недоимък?“, питам аз. Отговаря умерено. Има и такива, които влизат поради недоимък, предимно роми. Те отиват да работят като забойчици. Но мнозинството, в това число и немалко пенсионери, влизат заради допълнителния доход и не работят на предна линия. Дава пример с единия от загиналите. „Здраво момче, имотно, имаше кръчма“.

Понеже предполагам, че това, което става под земята, е свързано със ставащото над нея, питам още за живота в общината. Отбелязвам, че градът не ми се струва запуснат. Потвърждава. Тогава питам за кмета. Името зове към мисия на земята. Апостол Апостолов. Три мандата кмет. „От коя партия?“, допълвам въпроса си. Втора лукава усмивка. „На последните избори – от партията „За Симитли“. „Защо го харесват и гласуват за него?“, питам. Оправил пътищата и градинките с европари, осигурил и постоянна заетост на стотина души. Това е казано с осъзната дистанция. Отново разбира какво по-сложно стои зад дежурните названия. Не го коментира, симпатията към кмета постепенно набира преднина. Съживил футбола в общината. Отборът на Симитли стигнал и до Б група. Където имало равно поле, вдигнал около него трибуни и направил стадион. Напомня ми на някого, на него също. Така идва и следващата тема – за политическата обстановка в страната.

„Ами протестите в София, както мислят за тях хората тук?“, питам аз. Заявява, че ще изрази личното си мнение. Сторил ми се е деликатен човек – и поради лукавостта, и поради лекото заекване. Сега обаче се разпалва и това, което казва, ми прозвучава крайно. „Преди при Бойко имаше ред, сега няма никакъв ред“, е първата му преценка. „Тия комунисти всичко ще окрадат и съсипят“, е втората. Дотук нищо, което не съм чувал, но ето и третата: „С пляскане и усмивки нищо не става, атентат трябва, някой да се жертва“. Думата „атентат“ ме жегва. Не отговарям нищо, но не спирам да мисля за казаното. На следващия ден обаче минаваме покрай гроба на Яне Сандански в двора на църквата „Св. Кирил и Методий“ край Рожен. На една от стените плоча, на която пише, че ктитор на църквата е „гражданинът Яни Сандански“. Гражданин! По тия места май във всеки гражданин дреме по един барутлия, в желанието за свобода и ред припламва безредие. Та вероятно в очите на моя информатор и аз, и всички мирно протестиращи приличаме повече на порцелановата Мис Стоун, отколкото на истински общественици.

След думата „атентат“ не мога да не го питам с какво се занимава. Деликатността бързо се връща. Земеделец. После уточнява. Лозар. Има няколко декара лозе, произвежда вино и ракия. Не се е регистрирал като производител, продава без да плаща акцизи и не вижда нищо нередно в това. Внушава ми, че не го прави за да мами. Просто това е главоболие, което ще го разсее от важното в работата му. С красив жест описва над главата си дъга, все едно за да покаже как милва растенията. „Изсмукват ми негативната енергия“, обяснява с думи. Сега разбирам, че загарът, който съм видял в началото, не е от въглищния прах, а от слънцето. И че този човек никога не би приел доброволно да слезе под земята. Нито метафорично, нито буквално. Разказва, че по-рано, в началото на 90-те, въртял бизнес на средна нога. Зареждал магазини в София, търгувал с Гърция и Турция. Споменава имената на Карамански и Божков. С фина наслада, че ги е познавал, когато са били дребни измамници на Магурата. И с удовлетворение, дето не се е почернил като тях.

После естествено заговаря отново за мината. Преди години изпитал любопитство да види каква е работата. Всички от неговото село отивали, поработвали, изкарвали допълнителни пари и точки за пенсия, само той странял. Та най-сетне, уговорен от някакъв братовчед, се наканил. Обаче подранил за срещата. За да влезе в забоя, трябвало да изчака да излезе дневната смяна и да застъпи нощната. Чакал десетина минути пред тъмния отвор, от който излизал смразяващ въздух. После, без да разбере защо и как, краката му сами го изнесли надалеч от района на рудника. Повече никога не се върнал и не проявил желание да разбере как се работи там.

Разделяме се с Никола. Подобно на Омиров герой, който първо разказва пред своя сътрапезник историята си, а после си казва името, чак в края на разговора нашият информатор казва своето. Подаваме си още веднъж ръка и бързо се отдалечаваме. Остава ни да видим рудника. Пресичаме моста над Струма и попадаме в Ораново, преди отделно село, сега квартал на Симитли. На фона на оживения център, тук безлюдно, занемарено и безжизнено. Полуокръжност от окъртени блокчета – от онези, на чийто балкон очакваш да видиш сателитна чиния и овехтяло пране. Няма нито чинии, нито пране. Навярно никой не живее тук. Същото е и с рудника. Ако го гледаш отвън, не би казал, че той работи. Съоръженията са потрошени, всичко тъне в зеленина, бръшлян е превзел портата на мината, паянтови курници са намери опора на металната ѝ ограда, кокошки и пуйки тичат в зейналото край нея дере. Обикаляме няколко пъти. Никой не се появява.

За да се върнем, минаваме под малък надлез. Засипан е с въглищен прах. На едната стена поредица от некролози, опръскани с черни петна. Срещу тях самотен поокъсан плакат. Зачитам го. Настоящият ръководител на мината Валери Манов и група негови съмишленици се явяват на последните общински избори. В листите на партия „Лидер“. Партия „Лидер“! Върху надлеза няколко жълти вагона с надпис ТЕЦ Бобов дол. Припомням си нещо, което Никола каза в началото на разговора. Че на последните парламентарни избори всеки миньор трябвало да осигури по пет гласа (неговият и на четирима роднини) за партия „Лидер“. Партията на Христо Ковачки, основният изкупчик, чрез ТЕЦ Бобов дол, на суровината, изкопавана в рудник „Ораново“. „А платиха ли им гласовете?“, попитах Никола. Трета лукава усмивка.

В неделя се изкачаваме до Роженския манастир. Край входа на църквата „Рождество Богородично“ стенописи от XVI в., изобразяващи Страшния съд. Вляво от входа на църквата един от тях ме поразява. Стълба между отворилото се небе и зейналото като огромен червен змей пъкло. Обикновено върху библейските стълби има само един ред люде. Тук са два. Едните, короновани, с помощта на ангели, сигурно се изкачват, други, изкушавани от хвърчащите покрай тях дяволи, зашеметени губят равновесие и пропадат, за да бъдат погълнати от чудовището. Групите са много близо една до друга и са строго симетрични, но между тях няма пряка връзка. Няма и не може да има. Така са мислели хората през XVI в., отърсили се от феодалното мислене: доброто не може да се докосва до злото, тези, които се изкачват, вече не притежават душите на тези, които слизат, ами всеки е сам за себе си и решава съзнателно в коя от двете групи ще участва.

Дали, в крайна сметка, този мит за разделението между изкачващите се и пропадащите по небесната стълба не е един от най-страшните митове на българския преход? Дали станалото в Ораново не ни подсказва, че в България продължават да съществуват горен и долен свят, които външно нямат нищо общо помежду си, не желаят да знаят нищо един за друг и всячески избягват да се срещат и общуват, и все пак са свързани и зависими един от друг? Отприщила се природа, нещастен случай, може би чиновническо недоглеждане, непремерен риск от страна на работниците и дори глупост – да. Но има и друга причина за нещастието. Симбиозата между човешката слабост и обществените изкупчици на души. Битовият феодализъм, укрит в покрайнините на трудно живващите ни градове. И псетата на столичните олигарси, охраняващи правото им върху живота и душите на българите. 
    
 

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.