БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЛЮБОВ, СЕМЕЙСТВО И ВЛАСТ 2
Две брачно-династически истории за спартански царе в пета и шеста книга на Историята на Херодот

(продължение от: Любов и разказ)

БОГДАН БОГДАНОВ


Големия парадигматичен разказ с фатален край за управник с неумерена власт Херодот обикновено развива, когато става дума за голяма страна с царско управление. Така че разказът е на място в Лидийския логос. В пространния Персийски логос такъв разказ е разгърнат частично при Кир, набелязан е при Камбиз и Ксеркс, но липсва при Дарий. На свой ред за разлика от Лидийския логос повествованието за отделните персийски царе не е организирано от общ парадигматичен разказ за Персия. Причината е ясна - Персийският логос е твърде голям, а и провалянето и смъртта на персийските царе не води до окончателен провал на Персия, какъвто е случаят с Лидия.

Същевременно Херодот развива парадигматични разкази за по-малки страни като Самос и Коринт. Въпреки че ги управляват тирани, а не царе, понеже са управници с изключителна власт, те лесно стават герои на такива разкази. Затова е странно, че повечето истории за египетски фараони във втората книга на Историята не са организирани от парадигматични разкази и същевременно е обяснимо защо такива разкази не се развиват в накъсаните представени на много места истории на Спарта и Атина – царското управление в Спарта е ограничено по смесен олигархично-демократичен начин и съответно в Атина превес има демокрацията. Властовите ситуации в Спарта и Атина са неподходящи за стила на високата история.

Херодотовото повествование е непоследователно в това отношение. Страната може да е голяма и да има цар, но изложението за нея да не е в стила на високата история. Както и обратно, страната може да е малка и управлението да не е царско, но това да не пречи в повествованието за нея да се развият белезите на т.нар. висока история. Същото се отнася и за т.нар. малка история в Историята на Херодот. Тя организира изложенията за малки страни с нецарско управление. Да, но в нейния стил се представят и повечето вътрешнополитически интриги в Персия, а и дипломатическите ходове между Персия и гръцките градове.

Някак естествено се повдига следният въпрос - дали това редуване на трансцендентно високо осмисляне в по-дълъг ред с извънчовешки ресурс с по-късо реалистично, резултат на човешка интрига, е характерно само за историческия почерк на Херодот. Що се отнася до високото осмисляне с малки изключения като историите на Тукидид и Полибий то изглежда типично античен жест. Да, но това, че при Херодот обективните сили, които движат големите исторически събития, са в отвъдното, не отменя типологическата прилика с един вид съвременна научна история, според която историческите събития са резултат на обществено определени «трансценденции», също надхвърлящи личната воля на политическите герои в  историята.

Още по-малка изглежда разликата между малката история в Историята на Херодот и един тип съвременна жълто-клюкарска история. Не учудва и едно друго типологическо подобие, това, че двата стила - на високата и малката история, могат да се редуват в един и същ текст. Също като в Историята на Херодот в редица съвременни исторически изследвания представянето на историческите събития по високия начин като обществена обективност се прекъсва от «паузи» на малки истории, в които случващото се представя като низ от съпричиняващи се събития, резултат на човешка активност и случайно стечение на обстоятелства.

Как е проявена по-конкретно т.нар. малка история в Историята на Херодот? Първият й характерен белег е, че тя се прави от повече персонажи. Въпреки че са високи лица (царе, тирани, сатрапи и военачалници), действията им се мотивират от човешки нагласи, от завист, злоба, алчност, желание за надмощие и власт, за издигане и прославяне. Такива са подтиците и на героите на високите разкази в Историята. Основната разлика е количествена - във високата история персонажите са малко, а събитията са за ясен основен субект, в малката история персонажите са повече и всеки може да стане герой на разказ. Повече са и човешките мотиви за действие. Независимо, че става дума за обществени дела, свързани с  власт, воюване, съюзяване, дворцови интриги и политически съперничества, техните изпълнители не се представят като особени обществени, а като частни същества.

Случващото се в малката история е резултат или на човешка активност, или на обикновено стечение на обстоятелства. Оттук и последствието, че събитията се навързват в кратки деловити повествования за постигната или непостигната цел, за случило се добро или зло. Разбира се, малките истории са различно дълги. Някои са просто вметнати, други прекъсват и след време биват подети наново. В отделни случаи, нечий живот се представя по-подробно – като управлението на спартанския цар Клеомен в пета и шеста книга на Историята или накъсаната биография на лишения от царски сан Демарет. Някои разгърнати, други само набелязани, трети отложени, тези истории се преплитат в мрежа с много линии и много субекти.

Мрежата е формалната проява на малката история. Нейната светова идея е подчертано различна от световата идея на високата история. Затворен и йерархичен, човешкият свят във високата история е отворен към божията отвъдност. Докато човешкият свят в малката история е хоризонтално отворен многоместен тукашен свят на активни безпрепятствено придвижващи се хора. Силата на тази светова картина е, че тя е по някакъв начин вярна. Такъв е бил светът за Херодот и много любознателни хора на онова време, които подтиквани от политически брожения и любопитство към другото и непознатото, лесно се отделяли от родните места.

Мястото на любовта в този свят е ограничено. Малката история е все пак история, занимава се с властови конфликти и обществени съдби. Колкото и частно да са представени субектите на тези конфликти, за любов в тях става дума откъслечно като момент от династическо-семейна интрига или като мотив за действие по постигане на висока обществена цел. Това не се отнася за цялата словесност на онова време. В монодическата лирика любовта се наблюдава като нещо само по себе си, усложнено с вътрешни събития и развиващо като че ли чисти любовни разкази. Разбира се, и в тях разказът не протича еднотемно. И като реална, и като литературна ситуация освен любов любовта непременно е и нещо друго.

Основното друго в Херодотовите любовни разкази са семейството и властта. Оттук и разгледаното преплитане в разказа за Кандавъл и Гигес на двата профила на малката любовно-брачна и високата властово-династическа история. Що се отнася до т.нар. малки истории, в тях Херодот или не обръща внимание на любовта, или развива по тази тема кратък разказ, който вмята в история за друго.

Именно такъв е случаят с двете брачно-династически истории в пета и шеста книга на Историята. В разказа за бащата на спартанския цар Клеомен Анаксандрид в пета книга любовта е обикновена привързаност към съпругата. Тя му била «по сърце» (katathymia), затова той не послушал ефорите, които го карали да я остави, защото нямал деца от нея. В разказа за също бездетния цар Аристон в шеста книга Херодот вмята малка любовно-брачна история – Аристон се влюбил в невероятно красивата жена на своя приятел Агет, измислил хитрост, отнел му я и се оженил за нея. Неподчертана или по-подчертана, и в двата случая любовта е момент от брачна история, която на свой ред е момент от по-голяма властово-династическа интрига.

В стила на отворения свят протичането на малката история е деловито и лесно променимо. В по-едрия ракурс на историята на Йонийското въстание, чиито събития се представят накъсано в пета и шеста книга на Историята, се стига до посещението на милетчанина Аристагорас в Спарта, където той търси военна подкрепа от спартанския цар Клеомен. Това става повод Херодот да спре повествованието за Йонийското въстание и да влезе в друго повествование – за Спарта и делата на спартанския цар Клеомен. Това на свой ред става повод да се отвори скоба и да се развие малък брачно-династичен разказ за бездетния баща на Клеомен Анаксандрид.

Бездетството на цар е обществен проблем. За да продължи династическата родова линия, царят трябва да има мъжко поколение. Ефорите, които се грижат за спартанския обществен ред, карат Анаксандрид да остави жена си. Той обаче държи на нея. Тогава ефорите намират друго решение, съветват го да задържи тази жена, но да се ожени и за друга. Двуженството не е обичайно в Спарта. То обаче е по-малко нарушение от това един цар да бъде без мъжко поколение. От грижа за поколение и от привързаност към първата си жена Анаксандрид приема двуженството. По казаното и неказаното, но имплицирано в текста се разбира, че към първата жена той имал чувства, а към втората нямал. Именно тя му родила Клеомен, който го наследил. Но веднага след това и първата жена му родила син. Близките на втората жена се опитали да поставят под въпрос това раждане. То обаче било истинско и се потвърдило от раждането на още двама сина. Така на Анаксандрид, сякаш без любов, се родил първороден син наследник Клеомен, който бил не с ума си и доста луд, а от друга страна по любов му се родил втори син Дорией, който бил отличен и доблестен човек.

Брачната интрига продължава като династическа. Дорией се надявал доблестта му да го направи цар. След смъртта на Анаксандрид обаче цар станал по-възрастният син Клеомен. Недоволен, че трябва да се подчинява на по-недостоен от него, Дорией събрал колонисти и напуснал Спарта. Един от най-ранните опити за основаване на колония в епохата на архаиката. Херодот се връща към историческото повествование и деловито разказва за неуспеха на Дорией с колонията и за последвалата този неуспех негова смърт (V, 42-47). В гл.48 откриваме заключително кратко разсъждение, показателно за стила на малката история – ако Дорией не бил толкова нетърпелив и бил останал в Спарта, казва Херодот, той щял да стане цар, защото Клеомен управлявал кратко и нямал синове. В тази връзка проличава основното, което коментира Херодот в своите малки истории - противоборствата на честолюбиви обществени герои, които търсят изява и слава на попрището на властта.

Следващата подобна история е в книга шеста на Историята. Тя също е свързана със спартанския цар Клеомен. Дарий се готви за война с гръцките градове и внася разкол между тях, като привлича някои за съюзници. Такъв съюзник му става враждебната на Атина Егина. Подтикнат от атиняните, Клеомен се опитва да притисне егинците, но не успява, защото действията му не се подкрепят от другия спартански цар Демарет, който го злепоставя. Както става в Историята, в повествованието за външната интрига се отваря скоба за представяне на вътрешна. В скобата се отваря и втора скоба за историческо сведение разказ за това как възникнала институцията на двамата царе в Спарта. Повествователната цел на това привеждащо и други сведения за Спарта отклонение е да се подчертае малкият детайл, че единият от двамата спартански царе стои по-високо от другия.

Именно от това тръгва озлоблението на по-ниско стоящия Демарет.

Вътрешнополитическата интрига между двамата царе протича като малък разказ. След като Демарет злепоставя по-високо стоящия Клеомен, в отговор той решава да го лиши от царския сан на основата на слуха, че Демарет не е син на предишния цар Аристон. Клеомен намира съюзник от рода им Леутюхид, който да свидетелства при съдебното разглеждане на казуса и да стане цар, ако решението е във вреда на Демарет. В скоба Херодот нахвърля скица за още по-малък разказ по темата защо Леутюхид мразел Демарет. Та Клеомен устройва процес и с връзки и уреден потвърждаващ слуха отговор на Пития успява да лиши Демарет от царския сан.

Вътрешнополитическото повествование за делата на Клеомен и Леутюхид нататък е развито като разказ с обичайната схема нанесена вреда и възмездие. Развръзките и за двамата са неблагополучни в стила на високата история, моралното им провинение е заплатено. Леутюхид е уличен във взимане на подкуп, свален е от власт и прогонен от Спарта, а Клеомен, след няколко неблагополучни военни операции, полудява, бива  затворен и се самоубива по мъчителен начин. Както прави и в други случаи, Херодот изрежда няколко мнения за това защо Клеоменовият живот приключил така злощастно (VI, 84). Споделя и какво сам смята: «Аз мисля, казва той, че по този начин Клеомен изплатил вината си към Демарет.»

В тази плетеница от скоби Херодот представя и любовно-брачната интрига, довела до раждането на Демарет. Както и при Анаксандрид и при цар Аристон интригата започва с висок институционален мотив – женен вече за две жени, той нямал поколение. Вината била негова, но Аристон не си я признавал. Може би също като Анаксандрид подтикван от ефорите той се заел да оправи нещата, като оставил бездетната си жена и се оженил за друга. Но не като Анаксандрид по принуда, а измъчван от любовна страст. Влюбил се в изключително красивата жена на своя приятел Агет. След коварна клетва по негово предложение той му я отнел и се оженил за нея.

Между другото Херодот разказва как от много грозна като малка тя по чуден начин, с намесата на Елена от светилището в Терапне, станала изключително красива. Това чудо е на място в живота на бъдеща царска съпруга, майка на царски наследник. Това обаче е мой коментар. Херодот просто вмята разказа-мит в реалистичната история за влюбването и новия брак на Аристон. На свой ред любовно-брачната история продължава в не по-малко реалистична интрига, свързана с наследяване. Когато дошли да съобщят на Аристон, че съпругата му е родила син, той заседавал с ефорите и те чули как той възкликнал, че момчето сигурно не е негово, защото жена му го носила не толкова месеци, колкото трябвало. После Аристон се отказал от казаното, приел детето, то било кръстено Демарет и го наследило след смъртта му.

След това в текста следва повествованието за вътрешнополитическата интрига между Клеомен и Демарет и за това как той изгубил царската власт и напуснал Спарта. Като Крез и Демарет влиза в несъбитийната роля на добър съветник и става царски приближен. Добър съветник на Ксеркс, що се отнася до истината за военните умения и дръзновението на гърците, но иначе враждебно настроен към Гърция и готов да стане персийски царски наместник в случай, че персите победят. Междувременно Херодот приключва разказа за случилото се с Демарет в Спарта и изяснява кои са добрите и лошите (VI, 68-69) - лошите са Клеомен и Леутюхид, затова те плащат за несправедливостта си към Демарет, докато той е неправомерно ощетеният.

Преди да напусне Спарта, Демарет принася голяма жертва на Зевс Херкейос, защитник на дома и като поставя жертвените вътрешности в ръцете на майка си, я заклева да му каже истината за това кой е негов баща. И тя му казва. Демарет бил заченат, както трябва, след брака с Аристон, но се родил седмаче. На третата нощ след брака на майка му се явило привидение в образа на Аристон, което се съчетало с нея и тръгвайки си, я увенчало. Малко след това се появил Аристон и я попитал защо e увенчана. Тя казала, че самият той я увенчал преди малко. Аристон отрекъл да е влизал преди това, но тя се закълнала и той разбрал по венците кой е бил при жена му - героят Астрабак от близкото до дома им светилище. Така че по думите на майка му Демарет бил син или на Астрабак, или на Аристон. Т.е. или легитимен царски син, или нещо повече - заченат от свещена сила.

Този мотив за зачеването на царя от висша сила идва по линия, която е на място в случая. Също като Алкмена, майката на царския предтеча за Спарта Херакъл, заченала от Зевс, който й се явява в образа на съпруга й, от божество зачева и майката на Демарет. Вероятно египетски по произход, мотивът се открива у Омир и Пиндар в подобни истории за свещено зачеване на царе и победители в Олимпия. Според Херодот (VI, 70) и Демарет е такъв победител. Мотивът влиза в елинистическата история, а оттам, усилен от египетската традиция, преминава в романната биография на Александър Македонски.

В случая обаче чудното зачеване на Демарет е със разсеян смисъл. То очевидно подчертава положителната аура на Демарет и вината на несправедливо постъпилите към него Клеомен и Леутюхид. От друга страна е с дълбинен негативен смисъл – за разлика от обикновените царе, синове на бащите си, свещено заченатият Демарет е с амбиция за власт, която надхвърля гръцкия ред. Ксеркс го готви за свой наместник в Гърция. Същевременно действа и реалистическото разбиране, че Аристон е всъщност без поколение и че Демарет губи властта си поради това, а не поради козните на Клеомен и Леутюхид.

В стила на своята историческа проза Херодот е непоследователен. Не малък брой малки истории в Историята са разказани еднопланово в духа на реализма на частните отношения. От друга страна нуждата от обективност, която надхвърля частните мотиви за действие, кара историка да допуска аргументи на трансцендентното осмисляне, характерно за стила на високата история. Тези аргументи или са укрити в образа на намесваща се в събитията божия сила, както е в случая с героя Астрабак, или са преобразувани в моралния ред на възмездие, до което води извършена несправедливост. По този начин Херодот осмисля нещастния край на Клеомен.

Да, но това, което наричам непоследователност, може да се изкаже и положително, като се нарече съчетаване. В гледната точка на историята в Историята на Херодот то е проявено като съчетаване на два модела на история - на висока история с концепция, напомняща сюжетите на епоса и атическата трагедия, и на малка история без концепция, неутрално повествование, преминаващо отвреме-навреме в разкази с литературна интенция. Разбира се, гледната точка на историята е наша. Както наша е и другата гледна точка - на литературата. За нея  също може да се каже, че в Историята на Херодот е проявена като съчетаване на едно с друго.

Тогава какъв е собственият текст на самата История? По някакъв начин цялостен, доколкото може да бъде цялостен един текст. Непоследователен и съчетаващ той става в хода на нашия прочит, който го присвоява и преобразува в текст за нас. Това присвояване и преобразуване не прави от текста нещо съвсем друго, а по-скоро размества и усилва някои негови значения с оглед на ефективното му присвояване. Бидейки протичане и комбиниращ други текстове и повече дискурси, като всеки текст Историята на Херодот е отвореност, в която може да се прониква. Ако не навсякъде и във всичко еднакво успешно, несъмнено по-сигурно това може да става в пасажите, в които Херодот сам разбира своя текст и в този смисъл излиза извън него.

С този възглед за текст аз поставям под въпрос научната увереност, че нашето разбиране може да постигне и да изрази оригиналния смисъл на един анализиран от нас текст. Оригиналният смисъл е констелация от значения, за които само се досещаме. Самият оригинален смисъл е разбиране, а всяко разбиране е присвояващо и преобразуващо. Такова е и разбирането на Херодот, което той разгръща в своята История. Това преобразуващо присвояване става и по други причини, една част от тях контекстови, други заложени в отворения характер на всеки текст. Между заложените в текста причини за т.нар. присвояващо разбиране има една, на която държа да обърна внимание – това, че всеки текст смесва това, за което говори, с начина, по който говори за него, смесва обсъждания референт с речта на неговото разбиране.

Именно това смесване, по лъжлив идеологически начин, се преодолява с научната илюзия за чистата линейна реч, която изразява пълно някакъв обсъждан предмет. В особените анализи, които предлагам в тази книга, аз вървя по друг път. Имам съзнание, че присвоявам и преобразувам оригинални текстове, но търся и пролуките, в които просветва разликата между това, което казвам, и текста, за който говоря. Това обаче са само пролуки. Четенето и разбирането на смисъла на отдалечени от нас и нашия живот текстове е сложна процедура на универсализиращо присвояване и преобразуване с наистина редки моменти на зърване на другото, отдалеченото и различното. Дано тези моменти да не са толкова редки и дано временното проглеждане в тях да изкупва в някаква степен «вината» на т.нар. присвояващо преобразуване.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Работно съм приел следната форма на честност: "онова" за мен е всъщност мисловна конструкция за проясняване и планиране на моето "това", както в рамките на "онова" божественият и вертикален свят е мисловна конструкция за по-широко и по-трайно разбиране и правене на тяхното "това". Не че тази честност е винаги рационално и правилно проведена: понякога е патетична и неумна, друг път е умна, формулна и успешна.


Тема № - 11 Коментар № - 448 ГГ - 2009-06-11 13:44:26
Моят въпрос е следният:
“Онова мислене” наистина ли раздува хоризонталния свят към вертикалното, или прикачва вертикалните скелета към хоризонталното човешко живеене?
Времето, дори понякога да ни се струва, че спира да тече, че се срива, то продължава като ни превръща в “исторични” същества. Не става ли въпрос за два вида различни конструкции – едната действителна и хоризонтална, а другата измислена и прозрачна. Преливат ли наистина тези две различни конструкции като в картина на Салвадор Дали, или границите се знаят.
Тема № - 11 Коментар № - 447 Истинският Сократ - 2009-06-11 13:22:04
Две неща:

И аз заставам зад коментара на Морис, но много по-умерено. Защото в неговото необичане на музеите и необичането на хуманисткия патос стои друг тип патос, в който просветва друго обичане по същия начин: модерното, разградено обичане, в което може да се обича и мрази всичко по всякакъв краен начин. А и всички сме малко или повече готови да се държим като в музей, дори и когато коментираме отворено: защото говоренето ни неизбежно етикира и затваря.

И свързвам този вертикален патос с коментара на Сократ: да, сложно е и е сложно, тъкмо защото ние можем да си представим "чисто" хоризонтални човешки отношения, проведени равно като присвояващ преход от пожелаващите към пожеланото, докато в гръцката литература постоянно се намесва и погледът нагоре, поставя се бариера пред обективистичната човешка детерминация. Нито Херодот, нито трагедията може да представи просто човешки истории без коефицента на покачването и закачането за модела на онези високи отношения, от които изобщо зависи редът в света. А оттук и без нещо като прекъсване на времето, което в момента на криза спира да тече равно и сякаш се срива.

И това е действително важна тема: защо "онова" мислене, за разлика от "това" наше, не може да си представи света като чисто човешки и хоризонтален, а постоянно се опитва да го раздуе и пренастрои вертикално.
Тема № - 11 Коментар № - 446 ГГ - 2009-06-11 13:11:44
Абсолютно заставам зад коментара на Морис. Нито един текст, затворен в "собствен сос", не означава нищо. Просто си умира. Текстовете трябва да се прилагат към "сега", затова и има текстове, затова и има разкази. Иначе се остава на ръба на предаването като преразказ - преразказ, който умира, като лека-полека се задушава от собственото си преразказване. За древните текстове това е болест, да искат да останат затворени. С голяма радост биха недопуснали и убили и моя хоризонтален зелен кон, оставайки верни на своите вертикално-трансцендентални платоново-федърово-сократови коне. Обаче, убивайки моя зелен кон, те убиват себе си, а зеленото конче си оживява пак! Затова първият принос на този форум е, че не се отнася към древните текстове като към мъртви, дори и само с това че сблъсква интернет+старогръцка литература. И аз мразя музеите, в които нещата се гледат през стъкло и задължително имат табелка – какво са точно.
Тема № - 11 Коментар № - 445 Веселина Василева - 2009-06-11 12:44:34
Много сложно. За мен кризата между Афродита и Артемида е вертикална. Дори когато са замесени хора. С една дума Артемида и Афродита са си равни, ама на височина, а не на дължина. Вертикалният свят е само образец, той е над времето, той е митология, докато хоризонталният свят е време и история. Затова малко ми се зави... свят.
Тема № - 11 Коментар № - 444 Истинският Сократ - 2009-06-11 11:56:53
Настроен съм да говоря по-общо.

Изследванията върху древността ме възхищават със своята прецизност и ерудиция. И същевременно събуждат въпроса: и какво от това? Каква е съизмеримостта на казваното за античността със случващото се днес? Не изпадаме ли в една митология, характерна за т. нар. "хуманитаристи", които скрито (дори от самите тях) вярват, че нещата се повтарят, че нищо ново не се случва, дълбаеки в наследството? (Кое наследство? Защо тъкмо това наследство, а не друго?)

Този текст откроява нещо типично за стила (ако мога така да се изразя) на мислене / писане на проф. Богданов. Той няма "музейно" отношение към античността. Не я счита, за разлика от много други автори, за нашето най-важно наследство; наследството, което ни определя такива, каквито сме.

За него античността е начин да се преминават граници. Само, когато древният текст излезе от себе си, самонапусне се, става важен. Само, когато не е себе си.

Ето - в този текст това става. Отношението между малката и голямата история ме вълнува често във връзка със собствените ми преживявания. Не, разбира се, по начина, който вълнува този проблем Херодот. Опасно е да се търсят прилики. Заблуда е. Но неговото представяне на отношението между малката и голямата история е възможност за критическо преосмисляне на това отношение. Един античен текст излиза от музея.

Мразя музеите!

И - парадоксално - напускането на границите става възможно само, когато те се спазват. Проф. Богданов не се отклонява от изследвания материал, не го "осъвременява". Той следва неговата специфика и въпреки това текстът на Херодот излиза от статута си на наследство.

Мразя музеите!
Тема № - 11 Коментар № - 443 Морис Фадел - 2009-06-11 11:28:35
Драги, благодаря за въпроса.
Може. Вертикалният конфликт се разиграва тогава, когато в човешката среда не се намира решение за онова, което наричам "хоризонтален конфликт". Както става в трагедията "Иполит": първи такт, Федра желае да се свърже с Иполит, но Иполит не желае - този конфликт се трансцендира, прави се вертикален чрез появата на богинята Афродита (в началото), която представлява любовното желание на Федра, и богинята Артемида (в края), която представлява отказа от брак на младия мъж; втори такт, от желанието на Федра и отказът на Иполит следва смъртта на Федра, която се самоубива, обвинението, че Иполит я е насилил, и оттук конфликт в семейството между Тезей и Иполит; Тезей, който също е в кризисна ситуация, прави на свой ред вертикален този семеен конфликт, като намесва своя баща Посейдон и проклина Иполит (Тезей има право на три желания, които Посейдон ще му изпълни, ако е негов баща). Та ето така става: когато няма решение за някаква кризисна ситуация в човешкото, тя се експлицира и утвърждава чрез същата ситуация в божественото (Афродита срещу Артемида) и нейното решение (намесата на Посейдон и смъртта на Иполит) произлиза не от света на хората, а от света на боговете. Тя не се прави, а претърпява.
А че по особен начин конфликтът между Афродита и Артемида е хоризонтален, става ясно от следното: те са представени като равни и никоя от тях не може да надделее. Защо? Защото трябва да символизират невъзможността за решение в конфликта Иполит-Федра.


............

В допълнение: българският превод на Иполит е от Тамара Кръстева в: Еврипид, Избрани трагедии, прев. Д. Табакова, Т. Кръстева, София, 2008); в българския том, за който искам да поздравя преводачите, трагедията стои под името Хиполит.
Тема № - 11 Коментар № - 441 ГГ - 2009-06-11 11:04:30
ГГ, как така конфликтът е вертикален и същевременно утвърждава хоризонтален конфликт и може ли съпоставяне между богове да бъде хоризонтално. Малко ме объркват представите за хоризонтално и вертикално.
Тема № - 11 Коментар № - 440 Истинският Сократ - 2009-06-11 09:04:21
С нещо от Еврипид бих искал да продължа тема, която има отношение към анализа на проф. Богданов: връзката между разказа като модел за протичане на промяна и семейната история като частен пример за реализирането на този модел.

Разглеждам "Иполит" (наскоро издаден и в много хубав превод на български).

На едно ниво хоризонтален конфликт между несемейния Иполит, който пази ценностите на отвореното, външното, нейерархичното и неградско пространство, и семейството на Федра и Тезей, което пази ценностите на затвореното, вътрешното, йерархизираното, градското пространство; конфликт между динамичното и статичното, между онова, което живее чрез придвижване, и онова, което живее уседнало. Конфликт, но с ясен знак и за компромис: първо, Иполит е външен, защото скита по планините и ловува, но и вътрешен, защото спазва някои изострени цивилизационни норми - не яде месо, пази се девствен, събира се с младежи на своя възраст и участва в конни състезания като много от богатите атиняни, говори усукано като софист; второ, Федра и Тезей са вътрешни, но податливи на особеното "подивяване", което предизвикват Ерос и гневът.
На друго ниво, вертикален конфликт между бащата Тезей и сина Иполит и съответно конфликт в устояването на семейната институция, която е представена кризисно: Иполит е "копеле", незаконен син; мащехата се влюбва в него; Тезей ефективно проклина поколението си и му навлича гибел, използвайки тъкмо това, че и той сам по особен начин е роден неправилно като син на бог Посейдон.
И на трето ниво, конфликт между Афродита, която се появява в началото на трагедията, и Артемида, която се появява в края. Този конфликт е двупосочен: вертикален е, защото показва и утвърждава трансцендиращо хоризонталния конфликт и принципната нестабилност между пространството на полиса и дома, което е пространство на свързването (затова и оглавявано от Афродита), и пространството на дивите места и отделянето (оглавявано от Артемида); същевременно е и хоризонтален, защото богините са представени като равни и защото никоя не печели дефинитивно спора.

Така ако върху пластта на човешките отношения протича промяна от благополучие към неблагополучие, то върху пластта на божествените тази промяна, за да се свърже с моделното положение на непромяна, се символизира като особено помирение и невъзможност за решение: не може да спечели нито Артемида, нито Афродита; не може да спечели нито Иполит, нито Федра. Защо? Всъщност асимилиращо и чрез негативен пример се казва, че крайните положения (Артемида и Афродита, Иполит и Федра) са винаги в невъзможност и промяна, и поради това лоши и неблагополучни: каквито са и при Херодот, чието разказване е оформено по модела на трагедията. Онова, което е успешно, е навързващото движение между крайни положения и един вид оздравяване на промяната с имунитета на редуването между това, ту да си вътре в дома, ту да си извън него; ту да си свързан с другите хора, ту да си отделен от тях; ту да си властващ, ту да си подвластен.
Тема № - 11 Коментар № - 439 ГГ - 2009-06-10 17:25:33
Парадоксално е това писмо на Талес. Но теоремата на Талес определено не е парадоксална. В нея, точно както е и в любовта и властта, отношенията между диагонала и правия ъгъл могат да опишат дори света, стига само да намерим другия диагонал и пресечната точка на двата диагонала. При Херодот - нещата са лекинко по-сложни, затова и аз бих се порадвал повече, ако следващият текст е на добрия стар Платон, който освен, че е събирал истории, като ги е пресичал, е намирал пресечната точка на душата и тялото.
Тема № - 11 Коментар № - 438 Истинският Сократ - 2009-06-07 22:20:56
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116024

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128155

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20177

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32761

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134382

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94470

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29153

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17827

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180931

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60828

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA