БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

КАКВО Е ЛИТЕРАТУРА?
Второ продължение

БОГДАН БОГДАНОВ

Възможната парадигма, която позволява да се подхожда рефлексивно към литературните текстове Що се отнася до текстовете на литературата, преди десетилетия се разви основателна критическа реакция срещу едномерното им разбиране, реакция първо на структуралистическото, после на постмодерното мислене. Тя обаче се отклони от темата за значението и смисъла в радикалната теза, че те не са дадени в литературните текстове и не могат да се извеждат от тях.

Големият проблем на съвременното мислене по въпроса е, че и тази теза, и уравновесеното разбиране на смисъла като задаван от текста, но и допълнително доправян в хода на неговото разбиране, разгърнато от лингвисти и философи, не оказаха почти никакво влияние върху редовото тълкуване и анализиране на литературни текстове, което остана привързано към простата парадигма за форми и влагани в тях съдържания и смисли и същевременно към идеята за разбирането на литературните текстове като творческа трудна за контролиране процедура.

Само от един вид семиотика, комбинирана с херменевтика и аргументи на аналитическа философия, продължи да се поддържа тезата за сложното, но представимо отношение между текст, контекст и дискурс в полето на смисъла на текста и по-специално на литературния текст. Формата на представянето на това отношение обаче продължава да е проблематично и поради други причини, но най-вече поради все още неосъзнаваната принципна смислова неравност на текста. Или, казано по друг начин, поради вярата, че добрият текст, също и добрият литературен текст са организирани по едномерен начин, който може да се представи адекватно чрез една или друга рефлексивна парадигма. От друга страна всекидневната реч, която на практика се справя със смисловата неравност на текстовете, като сменя парадигмите на разбиране, изразява и постига тази неедномерност, без да я осъзнава.

Оттук и необходимостта да се развие подходът, който най-напред предложих в «Отделно и заедно». Като че ли научен и философски, доколкото си служи с научни и философски термини, този подход се съобразява с невъзможността употребяваните термини да се откъснат от режима на неустойчиво означаване, характерен за всекидневното говорене. Това важи с особена сила за такива всекидневни думи-понятия като свят и реалност. Така или иначе, означаването във всички текстове протича неравно. Която неравност се усилва от ситуацията на разбирането им в този момент или, по друг начин казано, от вторичния текст, който се образува при това разбиране и който като че ли се справя с това неравно означаване.

Разбира се, неравност е релационен термин за изразяване на комплексното отношение между значение и смисъл, характерно за текста и представено от мен по-горе и с позитивни предикати. Същото може да се изкаже и по така – че както самият текст, който се разбира, съдържа разбирания на други текстове, чиито значения се променят от означаването в този текст, така и неговото разбиране в този момент е ситуация на пораждане на контексти, които опростяват текста и участват във вторичния текст на неговото разбиране. Отношението между текст и контекст не е толкова просто. Вече казах в друга връзка, че освен пораждащи се в момента на това разбиране контексти, в него има и внедрени контексти.

Същото може и трябва да се каже и за дискурсите. Така че съдържателно-смисловият конструкт на един литературен текст може да се определи като реализирано многомерно внедряване на контексти и дискурси, които се следват, но и нарушават. Бидейки реализирано «нарушение» на контексти и дискурси, текстът може да се определи метафорично и като партитура за предстоящи нарушения в едни или други вторични текстове на разбиране. Тези вторични текстове, също както при оформянето на един първичен текст, се пораждат от преплитане на контексти, разбира се, и на дискурси. Както вече казах, голямото преплитане, което организира смислово един текст, е на една или друга доза на двата основни дискурса, на репрезентирането, или по-разгърнато казано, на репрезентиращото презентиране и рефлектирането.

За литературните текстове е характерно многостепенното репрезентиращо презентиране-моделиране на нещо в среда в свят-реалност. Реалните литературни текстове обаче непременно и рефлектират. Веднъж имплицитно косвено, но също и по-открито в монолози и диалози на персонажи, понякога и в текстови пасажи, в които говори самият автор. Да, но литературните текстове не просто рефлектират, а по модела на моделирането на многомерен свят-реалност, което става в тях, те поставят в отношение повече начини на рефлектиране. Което прави това рефлектиране по-ефективно от онова в нелитературния текст въпреки идеала, че именно то е рефлектирането par excellence.

В тази връзка подчертавам отново голямата формална особеност на литературните текстове, това, че в тях се комбинират повече дискурси отколкото в нелитературните, в които съзнателно се следва една рефлективна линия, обикновено на дискурс-контекст от светови или реалностен тип. Резултатът обаче е винаги компромисен. Световата и реалностната гледна точка се съчетават. Още повече че в т.нар. рефлективна линия непременно се допускат, както казах, и паузи на репрезентиращо презентиране. Което в редица случаи е трудно различимо – например при иначе привидно неутрално линейно рефлектиране по определена тема, което се опира на реторичен «ние»-аргумент, или в случаите на скрито диалогично рефлектиране с промяна на рефлектиращия субект и на смисъла на това, което се обсъжда.

Подобни смесвания стават и по линията на контекста. Вече казах, че моделирането на свят-реалност се прави по по-открит и пълен начин от литературните текстове, докато при нелитературните то се имплицира обикновено от техния контекст. Да, но колкото и да поемат в себе си контекста и именно поради това да развиват по-пълна картина на свят-реалност, литературните текстове разчитат за това и на пораждащия се в хода на разбирането им контекст. Именно поради това подобие на означаването в литературните и нелитературните текстове разбирането за текст не бива да се откъсва – 1. от разбирането за контекст, и 2. от по-общата идея за текст, в която устният и писаният словесен текст се свързват с ред други приличащи на текст протичания в човешката среда.

Широкото разбиране за текст и културното основание за текстовостта  Широкото разбиране за текст е метафора. Да, но тя сочи и нещо реално. Устните и писаните нелитературни и литературни словесни текстове имат общо с музикалните, танцовите, визуалните, празничните, спортните и големия брой всекидневни протичания на време, в едни случаи несловесни, в други съпроводени от слово. Стихията на съвременното различително мислене ги е отделило от словесните текстове, занимава се със спецификите им, но не обръща внимание на по-общото, което не е без отношение към тази специфика. То е, че и едните, и другите са протичания, в които се организира изпълва със съдържание празно време. Това организиране и изпълване е и означаване, и подтик към осмисляне.

Представителният белег на тази по-обща категория, условно наречена протичане, е свързване на означени моменти, при което се произвежда - 1. комплексно значение на протичането като цяло, и 2. стимул някакъв разбиращ, като се опре на него, да произведе в хода на разбирането на протичането смисъл. Същото може да се каже и така – разбиращият протичането присвоява неговото значение, което е присвояване, защото опирайки се на него, той произвежда или, казано по друг начин, достига до смисъл.

Какво се постига с това отваряне на разбирането за словесен текст към по-общото на т.нар. протичане? Благодарение на по-лесния за наблюдаване като че ли по-дискурсивен словесен текст двата плана на значението и смисъла, които се отнасят за словесния текст, могат да се отнесат и за разбирането на изброените несловесни протичания. Могат да се пренесат към всяко протичане в човешката среда и другите два плана, които наблюдаемо се комбинират в словесния текст - семантичният и семиотичният, семантичният на презентиращо рефлектиране по предмети и теми на фона на свят-реалност и семиотичният на визиране чрез тези предмети, теми и модел за свят-реалност на външни предмети, теми и свят-реалност. Което също става в два плана – на соченето им като такива и на намесата в тях с оглед на евентуална промяна към по-добро и изобщо към друго.

Кое е основанието човешката културна среда да развива набори от нетекстови и текстови протичания? Справянето с една голяма грижа на човешкото същество с памет, реч и времеви усет. Постоянно изпадащо в едно или друго празно времево протичане, то се нуждае от изпълването му. Текстовете моделират съдържателни протичания с осъществен в тях ред и смисъл. Като казвам ред, имам пред вид и формалния текстов ред от свързани един с друг значещи моменти, но и представяния от текста ред от моменти на съдържателно протичаща реалност. Именно поради тази нужда в човешката културна среда, както вече казах, се пораждат, от една страна, набори от контексти и дискурси, проекти-скици за такова протичане, а, от друга, се трупат реализирани текстови протичания.

Нуждата от запълване на празното време е само преден план на друга по-дълбинна нужда на отделното човешко същество с реч, памет и усет за време - то трябва да се справя с разбирането на постоянно различното тук и сега и постоянно несигурното предстоящо. Вече казах в друга връзка, че сигурността се свързва с намиране на трайно средство за генерално разбиране и генерално справяне с всяка промяна и всяка несигурност. Културните среди са такива осигурители на, така да се каже, по-трайни средства за такова справяне. Да, но промените и конкретните несигурности не са сами по себе си, към тях не може да се подходи нито по-трайно, нито генерално. Те са закачени за четири базови несигурности - нетрайното човешко тяло, нетрайната културна среда, нетрайната земна среда и нетрайната вселена.

Разбира се, тези базови нетрайности са различно нетрайни, поради което някои от тях се възприемат релационно като трайни. Освен това те са свързани по различен начин с отделния човек. Но, така или иначе, една от тях има предимство - отделният човек е пряко свързан със своето тяло. С другите изброени несигурности той се свързва частично и донякъде, при това по труден за представяне знаково напластен начин. Да, но т.нар. базови нетрайности, и поотделно, и свързано, са налице. Което добре се разбира от факта, че и отделното човешко същество, и човешките групови среди са постоянно заети с ограничаване на тяхната нетрайност.

На равнището на човешките групови среди, особено в съвременния план на цялото човечество, има успешни опити някои от тези базови несигурности да се атакуват с реални средства. По което съвременният свят определено се различава от света на миналото. Същевременно продължава традиционното идеологическо справяне с тях – и отделното човешко същество, и човешките групи подменят базовите нетрайности с други по-малки и като ги означават заместващо, атакуват с текстове не толкова тях колкото тяхната подмяна. Така че текстовете по-скоро запълват празното време в тази ситуация, което, ако те липсват, я отваря към трудната за понасяне бездна на изброените базови нетрайности. Това временно тук и сега запълване изглежда достатъчно. Защото живеенето не е живеене изобщо, а ред от моменти на ставащо тук и сега, съответно и постоянно подновяваща се нужда от нови текстове и нови протичания, постоянно подновяваща се нужда от ефективно структурирани свят и реалност, можещи да послужат тук и сега.

Идеите за свят и реалност Оттук и особената важност на идеите за свят и реалност и онова, което те означават. Както е добре известно, те са синоними във всекидневната реч. Аз уважавам тази синонимност и, както казах, смятам, че тя е приемлива и че в един по-реален план на разбиране може да се говори за свят-реалност. Да, но погледнато по-рефлективно, същевременно и по-реално в друг план, светът и реалността са и достатъчно различни феномени. Светът е и нещо мрежово статично и пространствено дадено, докато реалността е нещо времево и променящо се.

За разбирането на литературните текстове е от особено значение уточняването на идеята за реалност. Човешката реалност е битие-в-света, и за отделния човек, и за група от хора, които непременно развиват културна среда и които на тази основа я възприемат и като субект в единствено число. Двете реалности на отделния човек и на средата-човешка група са в постоянна обмяна. Но и двете са битиета-в-света, определени и дадени и същевременно променящи се и правени. Реалността е преход и комплекс от наслагващи се преходи. Оттук и синонимността между реалност, съществуване, текст и протичане, която обсъждам.

Дали тези преходи могат да се изброят? Донякъде. Реалността е преход от човешки към извънчовешки, от наличен към неналичен и от личен към разни видове общ свят. Особено предимство между тези преходи има преходът от реален към идеален свят. Който се представя не само като следване от едното към другото, но и смесено – като съществуване, свързващо реално и идеално. Литературата е норма за такова смесващо протичане. Именно протичането свързва текста и реалността. И двете са протичания-преходи. Разликата е, че при текста това протичане е по-дискурсивно и че при него личи това, което не личи при нетекстовите протичания на реалност.

Един вид двойно определени, текстовете, от една страна, обозначават нещо вън от тях на фона на някакъв свят-реалност, а, от друга, означават в себе си това нещо и света-реалност хем като схематична кореспондентна или референтна, хем като схематична перформативна истина, даваща насоки за промяната на нещото и света-реалност. Първото може да се различава от второто, двете могат да се смесват съзнателно или несъзнателно. Най-честият случай, който обединява текстовете на редовата научна и всекидневната реч, е несъзнателното функционално смесване на едното с другото. Като моделират проектно нещо съществуващо на фона на свят-реалност, текстовете един вид подтикват разбиращият ги да ги напусне с оглед на нетекстово протичане с някаква цел.

Основанието за това изглежда ясно. Човешкото същество има свят-реалност и грижа този свят-реалност да бъде не чужд и противостоящ, а негов. Негов означава основно не разкъсан, а цял. Цялото е основата на всеки смисъл. Оттук и съществената дейност на оцелостяването. Текстовете са оцелостявания и същевременно инструменти за оцелостяване. Оцелостяването в текста е ситуация на дискурсивно съдържателно протичане на време, което може да се използва и в друга ситуация на протичане на време за постигане на външно на текста общо контекстово оцелостяване или за моделиране на конкретно в тази ситуация тук и сега.

Така или иначе, човешките ситуации на оцелостяване са много и никоя не е окончателна. Много са, защото човешкото същество е постоянно различно спрямо някакъв различен свят-реалност, различно ту само, ту заедно с други, в различни свързвания с реални и идеални места и времена. Оттук и непрекъснатото търсене на нови и нови начини за пълна и постоянна оцелостеност и непрекъснатото им заменяне с други. Това търсене е същевременно и непрекъснато бягане от заплахата на несъществуването – своето собствено, на група от хора, на цялото човечество или още по-обемно, на земната среда, земята и вселената.

Така поради непрекъснатото променяне на субекта на пораждане или разбиране на текста, на цялостта и контекста, за които и в които се поражда текст, теорията на текста, необходима за разбиране на литературния текст и литературата, неизбежно става широко антропологична и започва да кръжи около въпроса за дълбинните основания на човешкия живот. Да, но общото на човешкия живот не е предметно дадено. Винаги има един или друг по-конкретен човешки живот с много нива и проявления, които не повтарят общия човешки живот. Така и общото на литературния текст и контекста на литературата са само рамки за разбирането на едни или други конкретности.

Разбира се, текстът и контекстът са с различна степен на реалност. По-реален е отделният литературен текст. Колкото и зависим да е от очертаните планове на контекстите и дискурсите и едрия план на литературата, отделният литературен текст хем ги спазва, хем ги прави, хем се измъква от тях. В това отношение той прилича на протичащото отношение на живия човек спрямо масивите на човешкото живеене и живеенето изобщо. Това, което наричам измъкване, е метафора, с която означавам особената неавтономна автономност с неравен ход, каквато е реалният или по-точно казано, ставащият реален в някакъв прочит литературен текст.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.






Коментари по темата
След коментара на професор Димитров, осъзнах какво означава Одисей да се казва “Никой”. Заприлича ми на една сцена от Харуки Мураками:

(героинята събужда героя посред нощ...)

– Трябва ли ти нещо? (пита той)
– Кажи ми, каква е разликата между знак и символ? (казва тя)

Затова имам следния въпрос: Подобни празни места като “Никой” и “разликата между знак и символ” могат ли да играят ролята на контекст?
Тема № - 25 Коментар № - 2153 Kradla - 2010-04-13 21:51:10
Благодаря за въпросите на Крадла и ГГ, също и на Петър Димитров за прекрасния коментар. Казаното от него за Омировите поеми е съвсем в следата на това, което искам да кажа в този коментар.

ГГ пита и се тревожи за обща типология на разказа, настоява, че е необходима. И аз смятам, че би била полезна. Затова съм въвел различаването, което правя в анализите си – между разказа-повествование и сюжетния разказ. Да, но, поне до този момент, никой не му е обърнал особено внимание. Вчера научих, че, в началото на миналия век, Готлиб Фреге е различил четири вида понятия. Две от тях различавам и аз и ги наричам почти със същите имена. Едно е обаче нещо да е открито, а друго да се ползва.

Теориите, речеви екстази на необичайни различавания и оприличавания, не сочат реални положения, към които трябва да се отнасят механично други положения примери за тяхната истинност. Те са работни парадигми за прилагане, които в хода на прилагането си се подкрепят, критикуват и преобразуват. Именно такава работна парадигма, подканяща към ползване, поставяне под въпрос и преименуване на вече назованото, предложих в нашия форум.

На мен, сега за сега, ми стига различаването на разказ-повествование и сюжетен разказ. Знам, че то е инструментално, но и че в разказните текстове повествованието и сюжетният разказ се преплитат и реално. Според мен инструменталните категории сочат и нещо реално. Не разполагам със средства обаче да различа дозите на едното и другото в общото диалектическо твърдение по този въпрос. Нататък ще видим.

Боя се обаче, че нуждата, която изпитвате, ГГ, е друга – тя е за разгърната истина по въпроса. Ако я откриете другаде или сам я изработите, няма гаранция, че хората ще я приемат и ще започнат да я ползват. Такова нещо е истината - трябва да се приеме и ползва. Такова нещо е и науката. Понеже не е лесно силно различени и наречени със сложни латински думи положения да се ползват широко, определен брой «герои» на различаването и назоваването се събират в малки общества, разбира се, не само сегашни, но и поддържани исторически, и се занимават с постигане на знание.

Да, но и когато е наистина знание, то обикновено не се ползва и от тези, които разполагат с него. Същите тези герои-автори на славни различавания и сложни имена, бидейки пределно умни в науката, извън нея се държат като глупави. Държат се така, все едно че живеят два несъчетаеми живота. Като лекарите, които знаят в подробности как функционира човешкото тяло, но когато става дума за тяхния собствен организъм, мислят опростено и по нищо не се различават от който и да е ипохондрик, който не знае как е устроено и човешкото, и неговото тяло.

Науката в много случаи е малко общество, в което определени хора ползват натрупаното знание, за да се означат спрямо други хора като стоящи по-високо. Това осмисля дейността им повече отколкото научното изследване и мислене. Което кара и мен да постъпя именно обществено, да се различа и да развия тази беднотерминологична, обърната към всекидневното културно говорене парадигма, рефлективна и отворена, но и някак ненаучна.

Наистина не съм защитен от утвърдено научно гнездо, но не съм и чак толкова сам по себе си. И аз стъпвам в оставени научни следи. Една от тях е т.нар. аналитична философия. Е, това, което аз правя и пиша, не е аналитична философия. Философите от Софийския университет, пък и не само от там, ако влезат тук, ще се усмихнат лукаво-покровителствено и сигурно няма да кажат, че философствам. А аз философствам. Да, но не съм философ, да не говорим, че не съм аналитичен философ. Виждате в какво се изразява работата на науката – в очертаване на гнезда и образувани на затворени социални групи.

Да, но и аз правя същото с този форум – оформям гнездо. Хубавото е, че още не се е оформило. Дано, ако се оформи, не започна да се усмихвам лукаво-покровителствено. Което не е сигурно. Защото това усмихване е също мислене – реторическа ситуация, която се залепва за това, което твърдя. Нали все това казвам, че каквото и да казваме, непременно се развива рамково етикетно положение, което ограничава обхвата на казаното.

Струва ми се, че отговорих дотук и на първия въпрос на Крадла за неразличаващото и различаващото говорене. Ясно е, че не ги противопоставям, а смятам, че е редно да се редуват в различни комбинации. На редуването им се дължи неравността на един или друг рефлективен текст по някаква тема. Която неравност е естествена, а не нещо негативно. Това и казвам в представения във форума текст, че в литературните текстове тази неравност се получва от редуването и наслагването на още повече дискурси.

Не отговарям на другото, за което питате наистина компетентно, Крадла, защото зад въпроса ви дебне същото, което и зад въпроса на ГГ – нуждата от истина, която да е хем истина, хем нещо реално. А за мен и истината, и реалното нещо са винаги и съставени, и ставащи тук и сега заедно с този, за когото те са такива и който ги назовава.

За промяната от човека и текста ето какво казвам. Естествено повече ни променят живите хора и по-малко едни или други текстове. Да, но живите хора не непосредствено, както изглежда. Нещо в някого ми харесва, заразява, пример ми е, идеализирам го, възхищавам се, обхващат ме чувства, влюбвам се. Да, но се образуват текстове. Дори когато само чувствам, има протичане, следване на първо и второ, има време. Примерът, чувството и текстът са заедно.

Аз обаче разбирам и опозитивно. Крадла също. Е, има и някаква разлика – аз не смятам, че опозициите са реално дадени. От което именно се поражда въпросът, от това, че Крадла си представя по реален опозитивен начин живия човек и текста. И не само се разтревожва от твърдението ми, че чувството също протича и също може да се разбира текстово, но в един момент дори протестира. Ако не може пряко, прави го косвено, протестира за друго, в което се вмъква и първият протест. Така напластено са устроени нашите чувства и реагирания. Казвам «нашите» с надеждата, че моите са устроени по по-разчленен начин. Но кой знае дали е така?!

Тема № - 25 Коментар № - 2152 Bogdan Bogdanov - 2010-04-13 12:14:59
Един ракурс към Омир

За съвременния читател ще се окаже трудно да схване големия парадоксален сюрприз, който се открива в ред форми на Омировия текст. Сигурно и професор Богданов за това ни подсеща. За значението и за смисъла, казва той, постмодерните смятат, че ги няма в литературата (“не са дадени”). Сиреч, текстът друго иска да каже на опитващия се да го прочете.
После, с модерните комбинирани термини “текст, контекст и дискурс” знаковостта докарва до ново колебание: “Формата на представянето на това отношение обаче продължава да е проблематично и поради други причини, но най-вече поради все още неосъзнаваната принципна смислова неравност на текста.”, казва професор Богданов.

Той напипва и важния принципен момент за всекидневната реч, където говорещият леко и като че ли “несъзнателно” преодолява “смисловата неравност на текстовете”, като “сменя парадигмите на разбиране”.

В един от последните коментари вече е налице реакцията към тази част от основните въпроси, които откроява професор Богданов. Съвсем естествено се пита авторката ВВ - как става “събирането” на смислите на границата на осъзнатото с неосъзнатото. И как, продължава тя, стои въпросът с дистрибуцията им.

Аз естествено няма да коментирам всички моменти, но искам да спра вниманието върху текста, контекста и дискурса и ако ги използваме, какво ни дава анализът при опита да проследим редовете в текстовите неравности.

Ще проследим някои моменти от структурата на Илиадата и Одисеята.
1) Дали тя се опира на митовете, които предхождат не добре познатата ни епоха на вековете преди Зевс и 9./8. век пр. Хр., когато е живял Омир? Първата трудност е срамежливото признание, че определението за мит е в границите на “неопределеното”. Митът, в най-добрия случай, е един много особен вид “традиционен” разказ, както казва Дж.С. Кърк.
2) Следователно устното слово и традицията, които откриваме в елинския епос, са станали неопределена литература; литература, която е не само малко нещо “пред-елинска”, но и носителка на маркиран смисъл. Репрезентациите там са условни и наслагването на образите (без които литературата не може) е един вид схема.
3) Гръцките митове са необикновено важни по много причини, те се отнасят до герои – мъже и жени. Героите, както се знае, имат полубожествена природа. Спецификата на гръцката митология е по този пункт напълно различна от тази на не-индоевропейските Египет и Месопотамия. Гръцките митове не са вълшебни приказки, а са повече или по-малко преувеличени истории и в това се състои маркираността им.
4) Гръцките митове са всеобхватни и в това се състои влиянието им върху поезията. Историята и философията също произлизат от митическото мислене.
5) Обаче има митове, които не са свързани с гръцки култове и гръцка религия. Те също са маркирани. Те са и по-древни.
6) Друга особеност на гръцките митове е, че един мит има много версии и не се знае коя е първоначалната.
7) Има митове, които са в тясна връзка с ритуали. Напр. такъв е митът за Коре – дъщерята на Деметра. Този мит е свързан с т.нар. мистерии - като Елевсинските, с преминаването в отвъдното, когато Деметра слиза да търси отвлечената си дъщеря. Ритуалът е таен и митът не дава подробности.
8) Илиадата и Одисеята са поеми, в които се разказва история, те са повествователни истории. Нашият интерес не е към самите истории, а е по-скоро към това как те са литература. Там се разказват истории за живот и смърт, за военни победи и за предателство. Но ако се опитаме да преразкажем поемите или да ги обобщим, ние разбиваме смисъла им. Защото това, че те са дълги, не е толкова важно, колкото това, че разказват само определени неща.
9) Омир не обобщава и не сумира.
10) Според Аристотел епосът разказва за нещо отначало до край. Неговата структура има начало, среда и край. Но в историите няма това, което има в Историята на Херодот например.
11) Омир не написва Илиада, за да опише една война. Той взима само една част от Троянската война и използва много епизоди, за да опише главното събитие. По този начин поемата няма еднообразна форма.
12) В Илиада Омир избира само няколко дни: и това не са дните, които бихме очаквали – като напр. пристигането на ахейците или епизодът с дървения Троянски кон. Дните, които избира от 10-те години на войната, са, за да покаже битката с троянците. От всичките дни най-важните са първите 21 дена от началото на войната и 21 дена – за края на войната. Много малко време изминава помежду им. От песен 2 до песен 23 изминават само 4 дни и две нощи. Централният ден, който започва с първия стих на песен 11 и завършва по средата на песен 18, който долу-горе е 1/3 от Илиадата, е показателен. Въпреки че действието трае само няколко дни, в Илиада Омир създава впечатление за голямото напрежение на героите си, както и напрегнатост на действието.
13) Съществува също така и ограничение на мястото – не само на времето. Има само четири места: гръцкият лагер, равнината, която го отделя от Троя, Троя и планината Олимп.
14) В Илиада има много запомнящи се човешки образи. Има около 30 такива, сред които са образите на Ахил и Хектор.
15) Одисеята съдържа друг вид представяне, което е трагикомично. Докато в Илиадата имаме много герои, в Одисеята имаме само един. В Одисеята имаме трагичните обрати, които по-късните поети ще използват, като напр. разпознаване, преобразяване, и предварително съобщаване на плановете за отмъщение.
16) Одисеята е поема за завръщането на Одисей от Троя (след края на войната) до острова, където той е цар (Итака). Но Омир описва само последните 40-ина дни, а 1/3 от цялата поема трае само 2 дни, но е разположена от песен 16 до песен 23. В първите 4 песни Одисей отсъства и се появява едва в 5-ата на острова на нимфата Калюпсó (“която крие тайни”).
17) В същата 5-а песен той стига до острова на феаките. Този епизод показва една земя, която стои по средата на пътя на завръщането на Одисей. Феакия е вълшебна страна. Тя се намира между истинския и вълшебния свят. Когато в началото на песен 13 Одисей напуска Феакия, ние се намираме в средата на поемата. Неговият път минава през пещерата на циклопите (кюклопите “с кръгло око”) и техния водач Полифем – син на Посейдон, когото той ослепява, за да избяга заедно с другарите си от смъртната опасност.
18) Един друг интересен факт – в песен 13, ст. 78-80, когато Одисей спи и пристига в Итака. Така заедно с пътешествието в песен 15 на Телемах, неговия син до Спарта и Пилос и неговото, на Одисей, не са случайност на контекста, а важна част от емоцията на завръщането.
19) Две песни по-късно дворецът на Одисей е вече мястото на действието – и така почти до края. Още един интересен епизод – Одисей напуска Троя като герой, но смъртен. Но след много премеждия той е загубил богатствата, които е спечелил от войната, както и спътниците си. Непрекъснатите хитроумни действия намират своеобразен връх в епизода в пещерата на циклопа Полифем. Запитан как се казва, той отговаря – Никой.
20) Друг трагикомичен епизод е, когато след ужасната морска буря той е изхвърлен от вълните на брега на феаките. Останал без сили, чисто гол, той едва се довлича до един храст и заспива, за да се събуди на другата сутрин от игривия смях на девици, начело с Наусикаа (Навзикая), дъщерята на Алкиной – царя на феаките. Пред девойките той се показва смутен, като свенливо прикрива срамните си части.
21) Одисеята не е поема само за завръщането. Тя е поема за страданието, поема за отделния човек и неговия дух, тя е поема за морала на един цар, герой и смел войн.
Тема № - 25 Коментар № - 2151 Петър А. Димитров - 2010-04-12 22:55:04
Професор Богданов, общото на методологията да се използват термини, които не могат да се откъснат от режима на неустойчиво означаване, характерен за всекидневното говорене, свързва ли се с отделното на "всекидневната реч, която се справя със смисловата реалност чрез смяна на парадигмите, но без да осъзнава" и със "съзнателното рефлективно разбиране", така че тяхното съчетаване да извежда самата методология - и не означават ли и методологията, и отделните парадигми, в известна степен, не напълно в чист вид, но все пак - отношения на свят и реалност? Въпросът ми е малко объркан, но в основата си всъщност търси отношението между неосъзнатото-събиращо нещата разбиране и осъзнатото-отделящо нещата разбиране - във всекидневието, в първичните текстове, във вторичните текстове. И - как тези два вида разбиране се разпределят спрямо света и реалността, или как светът и реалността се разпределят за тях?
Тема № - 25 Коментар № - 2148 Kradla - 2010-04-12 11:46:33
Защо да е ужас? (добра връзка ужас-катарзис)
Тема № - 25 Коментар № - 2142 Kradla - 2010-04-11 21:35:54
Отговорът е - ужас. Иначе казано - катарзис.
Тема № - 25 Коментар № - 2141 Дмитрий Варзоновцев - 2010-04-11 20:57:11
Подновявам и аз въпроса си от миналата тема, на който никой не отговори:

С какво - по-фактически - може да ни променя един човек, повече от един литературен текст? Дали не приемаме промяната, която прави литературата за по-малко фактическа, защото е успоредно, а не еднакво на нас протичане, докато промяната, която може да предизвика в нас един друг човек ни е по-лесно уловима и възприемана за по-фактична, именно заради това, че един човек е по-идентичен на друг човек, отколкото една литература, която е друг тип протичане. Въпросът за фактичността не опира ли отново до идентичността? Човек възприема промяната, наложена от друг човек за по-истинска, така както душата вижда по-истинно нещата, когато се абстрахира от тялото. Да, обаче фактическо ли е това фактическо и истинно ли е това истинно? И не е ли по-добре, когато става въпрос за полагане в света-реалност, да търсим помощ от не идентични на нас протичания?

По отношение на времето ... си мисля – има ли време в литературния текст, т.е. в света има ли време... или светът взима от нашето реално време, така както значението се нуждае от нашия смисъл?
Тема № - 25 Коментар № - 2140 Kradla - 2010-04-11 17:08:46
"Времето, отредено ни всеки ден, е еластично. Страстите, които сами изпитваме, го разширяват, чувствата, които вдъхваме у другите, го смаляват, а навикът го запълва", пише Пруст във втория том на "В търсене на изгубеното време"; "Петнайсет години във войската са по-кратки от една утрин в Атина", пише Маргьорит Юрсенар в "Спомените на Адриан".

Едно от най-ценните неща в теорията, изложена от проф. Богданов, е, струва ми се, именно отношението текст-време. По различни причини - и може би най-вече поради тотализиращото влияние на математическите и физическите дискурси - сме свикнали да схващаме времето като устойчиво протичане, като един вид универсален и "демократичен" ред в траенето на нещата. И въпреки че имаме интуицията, че една ситуация, равна по отношение на физическото време на друга ситуация, протича в различен темпорален ред и в различен ритъм, рядко се опитваме да обясним тази "аномалия", за която говорят Пруст и Юрсенар, и сякаш сме най-често склонни да я отнесем до някаква психологическо и телесно състояние (превъзбуда, умора) или до външни фактори (хубавото или лошото време).

Сега проф. Богданов много хубаво показва, че текстът - литературният текст, текстът на вътрешната ни реч, текстът на някакво общностно говорене и т.н. - е особено протичане, което по особен начин моделира нашето усещане и разбиране за време. Възниква обаче необходимостта да се отговори как различните текстове правят това, тоест да се изработи нещо като типология на отношенията между текстовете и времената - като инферирани едно чрез друго протичания. Ето, например, това, което Пруст казва за времето на навика; ако текстът на навика е монотонен и овладян, равен и гладък, почти безшумен за вътрешния слух на индивида, той създава едно усещане за време; да, обаче текстът, представящ някакви големи събития, създава друго усещане; литературният текст, който разказва повествователно, или една статия в рубриката "пазари" на някой всекидневник, трето и т.н.

Дали, проф. Богданов, можете да продължите този проблем именно с оглед на различните типове литературен текст или, може би, с оглед на общите дискурси (на презентирането и репрезентирането), вложени в тях?

Тема № - 25 Коментар № - 2139 ГГ - 2010-04-11 16:49:22
Сложен въпрос се оказа “Какво е литература?”. В края на третия текст, си помислих, че отговорът известява живота, излизането от литературата (подобно на един друг текст на професор Богданов, в който той казва, че всеки може да открие място, в което да се отърве от тегобата на житейската сцена, но това изисква или постоянното търсене на същественото или – по-добре – просто една прегръдка - изразено така точно чрез предиката, чрез съвпадането на съдържанието и действието). Отговорът е животът, но дали зад тази многопластовост, която той ни предлага не се крие друг и друг отговор, умело представящи синонимията между живота и литературата – и по-точно - това, че литературната теория, литературата и самият живот са синонимни, че всичко се слива в едно, но не като буквално съвпадане, а като – “субект с подвижно съдържание и обект, изложен на субектност”. Човекът е успоредно протичане на текста, свързващо словесния и извънсловесния свят, така както се свързват душата и тялото – душата вижда най-истинно, колкото повече е отделена от тялото, но тялото е създадено заради душата... Това, което ме изненада в новия текст беше вкарването на несигурността. Отношението литература теория, литература и живот се бележат от по-голямото понятие на разбирането - поставяйки се въпросът за литературата, се пита и друго – какво е разбирането. То не е нито нашето търсене на трайно средство за генерално разбиране, нито ефективната реч, която да се ползва във всички ситуации на разбиране – защото е промяна. Несигурността е и оцелостяване.

Отговорът на въпроса не е само едно нещо, не е само текст или само човек... Той не ни въвежда от живота в литературата и не ни извежда от литературата в живота. (Одисей, който вади окото на Полифем, прилича на строител на кораб, хората общуват чрез кораби, корабите не са стени.) Катастрофа.

Отговорът на въпроса “Какво е литература?” възвестява друго: това, което става с някого, когато разбира тук и сега.
Тема № - 25 Коментар № - 2138 Kradla - 2010-04-11 15:42:35
1  2  3  4 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115981

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128144

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20163

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32748

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134366

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94438

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29134

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17811

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180911

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60812

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA