БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Мобилността между реалното и идеалното - минало и съвременност

БОГДАН БОГДАНОВ

Предлагам текст, който ще представя на предстояща научна конференция във Варна, в която участвам вече много години. Предлагам го на вниманието ви, защото в него разгърнато по съвременна тема съм изяснил някои от идеите, с които съм ви запознавал и по други теми, но също и при тълкуването на текстове на старогръцката литература. Една от тези идеи са трите прояви на човека, друга идеята за същност и необходимостта тя да се ограничи като само работна същност и трета известното ви мое твърдение за това какво става, когато говорим по определена тема. Имате пред очи отново и различаването, което правя между мислене по някаква тема и научно обсъждане. Ще бъда благодарен, ако реагирате критически, т.е. опровергаващо, допълващо и отместващо. 

***

Темата Мобилният човек: културни традиции и перспективи продължава насоката на предишните разговори на този авторитетен вече 18-и научен форум в рамките на фестивала Варненско лято. След ред подобни вече обсъдени теми тази година организаторите ни насочват към друга представителна проява на съвременния човешки живот -убързеното развитие, обхващащо все повече и повече подвижни хора.

На пръв поглед заглавната идея Мобилен човек ограничава този широк комплициран предмет, като го свежда до по-тясна и по-лесна тема. Да, но понеже мобилен човек не е научно понятие, а по-скоро метафора, широкият предмет всъщност остава. Както и в други подобни изрази, и в тази метафора идеята за човек тихомълком свързва отделното човешко същество с другите две проявления на човешкото – социално споената група от човешки същества и идеалните и реални предметни среди, в които тя се осъществява. Тази връзка е проявена и в нашата тема - в интересуващия ни съвременен свят човешките групи и човешките предметни среди не са по-малко мобилни от отделните хора.

Разбира се, мобилностите обикновено се разминават. Отделният човек може да е мобилен, а средата, в която живее, да не е, или обратно. Налице е и разминаването, на което обръщам внимание в заглавието на този текст – отделният човек може да е реално мобилен, но да не е такъв в своите представи и идеи. Към което се добавя и затруднението да се различат по-точно съвременният мобилен човек и като че ли исторически предхождащото го подвижно човешко същество на миналото. На български разполагаме с на пръв поглед сигурно езиково решение за справяне с тази трудност - наричаме по-голямата съвременна подвижност мобилност, а по-малката на човека от миналото подвижност. Същата разлика се прави  и на немски – едното е Mobilität, а другото Beweglichkeih. Един вид термин, първото е чуждица, образувана на латинска основа, докато второто е редова дума.

Говорим за транспортна, професионална, трудова и студентска мобилност и знаем, че тези и ред други мобилности са проявления на по-общото на т.нар. социална мобилност. Не казваме обаче мобилност за подвижността на всяко човешко и още по-малко за подвижността на всяко живо същество, нито наричаме мобилност груповата подвижност на хората в миналото. Не го правим, защото мобилността е нещо съвременно. Говорим обаче за увредената мобилност на инвалида или възрастния човек, тъй като в съвременния план на живот има грижа за тяхното равно с това на всички други право на придвижване. 

Приютената в представата за мобилност идея за съвременност издава ценностния смисъл на думата-термин, чието съдържание и значения обсъждаме. Мобилността е белег на по-добрата съвременност. За разлика от йерархично устроеното, социално неравно и уседнало минало, съвременността и особено модерното и постмодерното време са нейерархични, либерални и мобилни. Което между другото означава, че в тази по-добра съвременност всяко човешко същество има достъп до всичко. Разбира се, и до информация, в което е и революцията на разгръщащата се мрежа на интернет. Големият американски социолог Рифкин представи съвременния свят чрез темата за достъпността.

Но, така или иначе, човекът с достъп е и достатъчно мобилен. Говорейки за мобилността, ако говорим по-разгърнато, неусетно навлизаме в мрежа от думи-термини, сочещи различни прояви на съвременния живот. Разбира се, за тях може да се говори и отделно. Но това, че всички имат и общо ценностно значение, придавано им от идеята за съвременност, прави от тях един вид синоними. Мобилността е и достъп, и човешки права, и конкретни свободи, и глобалност. Големият въпрос е дали, бидейки всичко това, съвременният живот е нещо достатъчно обособено със своя същност.

Изглежда не е така. Бидейки съвременен и достатъчно различен, този живот е все пак и живот в по-широкия смисъл на думата. Въпреки вътрешните си различия съвременният живот продължава не само 12-13-хилядолетното цивилизовано човешко съществуване, но и много по-дълговременното битие на човешкото същество преди историческото време на цивилизацията. Оттук и очевидно двете умни езикови решения – първото, да няма специална дума за т.нар. съществено на съвременния човешки живот, и второто, това съществено да се означава или множествено в мрежа от синоними, или посредством формули-метафори като homo oeconomicus, semioticus, politicus, а ето в нашия случай и mobilis.

Съвременният човек несъмнено е мобилно същество. Което не пречи съвременният свят да е пълен с хора, които не живеят мобилно. Съвсем естествено общото понятие за съвременен човек не се съгласува с много по-разнообразния реален план на съвременното човешко съществуване. Проблемът е, че при практическата употреба на езика говорещите обикновено не правят разлика между едното и другото. От което се поражда и парадоксалното заключение, че щом като мобилността е типов белег на съвременния живот, немобилните наши съвременници, които не са малко на брой, не са съвременни хора. Това, разбира се, е проблем на разбирането и говоренето. Но има и друг вече реален проблем. 

Тези т.нар. несъвременни наши съвременници все пак се движат. Не пътуват далече, но ходят примерно на годишен празник, който се устройва на брега на Ганг. Проблемът е в това, че тяхната не особено динамична подвижност е в отношение с много по-динамичната на изучилия се специализиран информатик индус, който живее и работи в Лос Анжелис. Разликата между първото и второто отбелязваме, казваме, че работещият на Запад индус е мобилен човек, докато неговите роднини по поречието на Ганг са само подвижни хора. Да, но приликата между подвижността и мобилността остава неназована. Така между другото се поражда погрешната идея, че мобилността е нещо само по себе си със своя същност.

В реалния план на живота човешката редова подвижност и съвременната мобилност преливат едно в друго в редовете на усложнени явления, за които няма точни думи и които, за да се изкажат по-коректно, имат нужда от по-разгърнат текст. Когато искаме да се изкажем по-кратко, говорим не за тях, а за реалния човек. Какво е реалният човек в този план? Времеви ред от редуващи се състояния на подвижност, преминаващи и в мобилност, навремени и в неподвижнст. Добавяме и второ определение не в динамичен, а в статичен план - реалният човек е неустойчива мярка между подвижност и неподвижност.

Разбира се, можем да оставим настрана това усложнение и да се насочим към самата мобилност. Говорейки за нея, ако говорим по-пълно, неизбежно навлизаме в споменатата мрежа от синоними, изразяващи по-общото на изплъзващата се съвременност. Мобилност е един от тези синоними. Да се говори добре по темата означава основното значение на мобилност да се преплете и усложни с основните значения на темите на останалите синоними. Но има и по-лошо говорене. То е, когато тези синоними бъдат налетени от прекалено ясния твърд ценностен смисъл на идеята за съвременност. Тогава от частични те се превръщат в пълни синоними и говоренето става прекалено общо и неефективно. Това имам предвид, като казвам «по-лошо». 

Кое е по-точно лошото? Неразличаването на идеята за ценност от реалната ценност. Една ценност може да се разглежда сама по себе си и да се сочи основното й значение. В реалния план на живота обаче ценностите не са отделени една от друга, а винаги са напластени. Което добре се разбира, когато решим да определим една ценност. Веднага изстъпва друга, която й става предикат. Изстъпва не от другаде, а от тази ценност, която само на повърхността е тя, докато в дълбочина е констелация от повече ценности. Това, разбира се, е теоретично обяснение. Има и по-прост начин да се каже същото, като се дадат примери. Което и ще направя - ще покажа с пример, че мобилността е несигурна и двусмислена ценност. 

Пътуването за удоволствие, и то все по-далече, е несъмнено ценно в съвременния свят, при това достъпно за все повече хора. Именно пътуването, преместването в името на удоволствието, любопитството и познанието са подтиците за толкова многото съвременни технически открития, довели до такова разрастване на световната транспортна мрежа. Тази мобилност е с ясен положителен знак. Да, но в съвременността има друга нарастваща мобилност, ценна не поради интенцията да се види и преживее. Говоря за миграцията. Хората се изселват не защото не искат да останат у дома, а защото там са затруднени да се препитават. Изселват се, за да живеят другаде по-добре.  Изселването, т.е. мобилността им, е означено по човешки двойно – като беда, защото мигрирaйки се откъсват от родните места, но и като благо поради вероятността за по-добър живот на новото място.

Така са се образували Съединените американски щати – от преселници, които заживявават там и стават американски граждани. Породени от мобилност, Съединените щати продължават да се обновяват със съзнателно провеждана и поддържана имиграция. Те са устроени и вътрешно мобилно, поддържат местенето и промяната на статуса на живот на своите граждани. Тази характерна за съвременния живот двойност на външната и вътрешната мобилност ясно сочи САЩ като едно от големите огнища на мобилността в съвременния свят. Разбира се, има и много други. Техният мотор обаче е по-прост, поддържа се от нарастващата пренаселеност, но и от типичната за съвременния свят по-добра и по-пълна информираност за това как е другаде, достигаща до всеки човек. В това е и разликата между съвременната и древната миграция – съвременната е индивидуална или засяга по-малки групи от хора, докато древната е предимно групова и етническа. 

А ето и другото по-съществено, характерно за мобилността в САЩ – тя е по-разгърната в подвидове. Задвижва я не пренаселеността и нуждата или стремежът към по-добър материален живот, а една интенция за разгърнат живот, проявен в непрекъснато нарастване на всичко. В което влиза и материалното благополучие, но в особен разширен смисъл - и на нарастваща жизнена среда, умножавана и усъвършенствана с уреди, машини и транспортни средства, и на игрово законно спекулиране с парични средства, излагащо на двата крайни риска на бързата загуба и бързия успех. Така че предметно-вещна, технологическа и финансова материалност-потенция, динамично благополучие на бърза промяна към по-лошо и по-добро. 

Един вид крайно мобилно благополучие. Но все пак не в такава степен, ако към него се добави значително по-управляемата от отделния човек идеална мобилност. Наричам идеална мобилност най-напред нарастващото култивиране на отделния човек като нагласа за промени и приспособяване към нови места и форми на живот. Добавям и нейното второ по-трудно проявление. То е вече изцяло в плана на вътрешния живот – мисленето и разбирането на света посредством повече идеи и ценности, свързани по различен начин в зависимост от обстоятелствата и променяни без криза. Именно тази вътрешна променимост на идеите и представите за също променимия свят не по кризисен, а по градивен начин прави смислена и разбираема реалната външна мобилност. 

Това, което казвам, е идеология, нещо желано и очаквано, а не реалност. Гласа на тази идеология дочуваме в постоянното американско говорене за щастие. Да, но в съвременния свят идеологиите не се налагат, те са въпрос на избор. Между другото и защото става дума за милиони хора. Не малък брой от тези милиони в САЩ допринасят за формулираното по-горе многоелементно материално благополучие, още повече са тези, които пасивно ползват неговите блага. Но и те, и другите, които допринасят активно за нарастването на това благополучие, не съгласуват с него идеологиите, които са избрали или на което са попаднали. Само едно малцинство опира до другото на това мобилно благополучие, до т.нар. вътрешна или идеална мобилност.

Има такова малцинство в САЩ, което наистина се приспособява без криза към нови места, нови дейности и нова човешка среда. То може би нараства. Не е толкова сигурно обаче дали нараства особено бързо броят на наистина малцината, за които е станала достъпна т.нар. идеална мобилност. Наличната външна реална мобилност не води от само себе си до разгърнато позитивно вътрешно движение към промени, нови идеи и ценности.

Даваме си сметка защо е така. Защото и при съвременните модерни условия на живот отделното човешко същество е комплицирано и забавено в реакциите си от масивно минало. Имам предвид не просто личното свое, миналото на своето семейство или на по-голяма група от хора, с която е свързано, нито миналото на страната, в която живее. Говоря за нещо, което не наричаме минало и смятаме за природа и от което сме силно зависими –  «хардуера» на смъртното човешко тяло. Към него се добавя и второто, което поради сигурното първо ни засяга по-слабо – смъртната планета Земя, на която живеем и която ни тревожи със своята неустойчивост не по-малко от нашето неустойчиво тяло.

Та поради тези две природи или две минали времена не можем да добавим безпроблемно въпросната идеална мобилност към много по-лесно постижимата реална. Оттук и другото последствие, че в реалния план на съвременния живот, също и в САЩ, културата на мобилността е недостатъчно разгърната. Което води и до недостатъчно осъзнаване на смисъла на т.нар. нарастващо благополучие. Той не е в самото нарастване, а в неговата интенция към пребъдване на човешкото битие. Първите стъпки нататък са като че ли направени - бързо усложняващата се технология, вътрешното глобално отваряне на света, нарастващата реална мобилност, опитите да се надхвърлят очертанията на земята и слънчевата система. 

Разбира се, няма гаранция, че те ще продължат плавно напред, нито че вътрешна човешка, външна природна или космическа катастрофа няма да промени фатално техния ход. Движи ни  споменатият висок смисъл на пълната мобилност, насочена не само от миналото, но и от възможното бъдеще. Но все още силно зависими от толкова видове минало, сме в полето на ограничената мобилност и частичните стойности. В погледа постоянно се набиват недвусмислени проявления на водещи до щастие немобилности, както и на мобилности, които водят до нещастие.

В този свят на сравнения и относителни стойности аз твърдя, че моделът на живот в САЩ е единственият, в който мобилността има по-пълна проява и който би могъл да доведе до коментираните положителни последствия. Да, но тамошният реален живот е сложен и непоследователен, силно зависим от глобалния живот на земята, чийто модел за живот е неясен и по същество различен. И още една пречка – дори частично осъществен, моделът за живот се разминава с редовия живот. От друга страна, аз съм европейски гражданин и въпреки че живея в недостатъчно европеизирана страна, съм длъжен да преценя в този план на мислене съвременния живот в голямото пространство на Европейския съюз, още повече, че в него наистина е не само в добра степен осъществена, но е и упорито поддържана мобилността на толкова хора и институции.

Реалистическата преценка е с относителна валидност и двойствена. Европейската мобилност е по-неразгърната и по-частична от тази в САЩ. Особено защото иначе разрастващата се външна мобилност, основно поради един вид социална политика на поддържано равнище на блага, не се съчетава с нарастваща идеална мобилност. Благополучието в съвременна Европа се разбира окръглено като сигурно битие тук и сега с идея за трайно съществуване в именно тази култура на това родно място. Същото, което казвам с негативен смисъл за ситуацията в Европа в гледната точка на устрема на промяната и нарастването, може да се изкаже и положително – този по-малко мобилен, по-бавно нарастващ живот в Европейския съюз не е с по-малък шанс да води до щастие отделния човек поради солидната противоположна гледна точка на ценността на непромяната и на разумно ограниченото и задържано нарастване.

Несъмнено най-трудният въпрос, който се повдига, когато мислим по темата, е в какво точно е ценността на живота в мобилност. Както вече казах, тя не е в самата мобилност, а в нейната връзка с по-сложно устроената идея, че добрият човешки живот е в непрекъснатото нарастване с интенция за човешко пребъдване. Различно пребъдване - по реален начин, в хардуера, а не в софтуера, не само в социални и идеологически промени, както в досегашната човешка история, а по-цялостно в самата жива материя. Но както и да го изкажа, изпадам в идеология. Да, но имаме пред очи началото на тази реална промяна, прехода от миналата подвижност към съвременната мобилност, реалното задвижване на толкова човешки същества, които са като че ли са вече тръгнали по пътя на това по-цялостно надхвърляне. В моите очи то е започнало отдавна в прояви, които не наричаме така.

Имаме основание да наречем именно надхвърляне обичайното прехождане от отделното човешко същество към човешката групoвост, която в съвременния свят е така умножена и която, за да уравновеси това множество от групи, се опитва да стане огромна, да обхване не само цялото човечество, но и животинския свят. Надхвърляне е и другото прехождане - от отделното човешко същество през човешките групи към местата, вещите, уредите и машините, тези неживи предмети, които движейки се като че ли се опитват да станат живи. Говоря футуристично призивно, но твърдя и нещо с реалистичен смисъл. Тази паралелност между отделното човешко същество, човешката група и човешката предметна среда е силнно подвижно поле - от една страна, за прехвърляне на субектност и очовечаване, от друга, за пълнене със съдържание и усилване на слабия жив човек.

Очевидният субект е отделният човек. В дълбочина той прави това - прехвърля субектността си върху групите и човешките предметно-пространствени среди, които на свой ред му прехвърлят своите съдържания и качества. Групите и предметно-пространствените среди получават имена, развиват институции, пораждат роли на определени повдигнати в степен усилени субекти, които ги представят. Такива усилени субекти представят вече надхвърлилото милиард и половина огромно човешко множество, което живее и работи в Китай - ясен свят от нарастващо човешко множество и ясна среда от места, предмети, уреди и машини, чиито брой и качества също нарастват, бидейки не по-малко вътрешно и външно мобилни от самите китайци.

Щом като отделният човек, човекът като социална единица в групи от хора и човешката предметна среда са три страни на едно и също нещо, което едновременно в по-пряк и по-косвен смисъл наричаме човек, един от въпросите, който се повдига, е дали нашето говорене за мобилността няма да се подобри, ако се опрем на формула за същността на човека?

Говореното чрез същност е изложено на голямата опасност за тази същност да се мисли като за природа и тя да се използва като реторичен аргумент за истина. Съвременният човек няма такава същност. Същност няма и човекът изобщо, и живото същество, в чийто по-общ клас влиза човекът. Това е и едно от големите основания в съвременните обсъждания да се предпочита игровата модулна множественост на твърденията по повече предмети, които имат вътрешно и външно отношение към обсъждания предмет. Предметите се определят от функционирането си, а функционирането е и отношение, което променя и самите предмети. Да, но този като че ли по-гъвкав начин на мислене също води до негативно последствие - поражда се спиращото мисленето имплицитно твърдение, че нещата са сложни и възможните мнения са безчет. Оттук и по-добрият среден път на опиране до, така да се каже, работна същност. Което ще направя и в случая.

Разбира се, за да бъде в по-висока степен същностно основана, тази работна същност ще се отнася не за съвременния, а за цивилизования човек, без да го откъсва и от предхождащия го нецивилизован човек, но и от предхождащото и него живо същество на земята. Това работно разбиране за същност обаче ще отчита не само историята и миналото. То ще включва и евентуалното бъдеще, онова, към което цивилизованият човек е вече насочен. Защо го включва? Защото е абсурдно да мислим за човека само в плана на причината и следствието без плана на интенцията и целта. Човешкото същество има идея за време и съответно за смисъл и в двата плана. То е такова, защото е станало от някакво това, но и защото е насочено към друго. Затова и смятам, че коментираната подвижност-мобилност зависи от предстоящи за земното човечество усилвания и надхвърляния, които могат и трябва да бъдат означени и с други имена.

В плана на тази работна същност обясних защо човешкото същество е тройно проявено. Така то очовечава по-малко човешкото на човешката група и на пространствено-предметните среди, в които живее, правейки ги субектни и получавайки от тях съдържания и значения, които няма. При това субективиране на несубектното, което се изразява и в един вид тяхно примъкване към себе си, отделното човешко същество става многосубектно. Оттук и постоянното съдържание на неговия живот. То неуморимо се занимава с ново и ново свързване и отвързване в нови и нови комбинации на субекти и съдържания и значения с оглед на ново по-добро усилване и в крайна сметка опит за относително достатъчна, а, ако може, и пълна трайност.

Отделното човешко същество отдавна се опитва да направи само това, към което сега, вече по друг начин, се отправя цялото човечество. Но, така или иначе, и в трите си проявления, и във външния реален, и във вътрешния идеален план, човекът е същество, което постоянно се усилва. Да си човек означава постоянно да ставаш друг било със свързване, било с отвързване, като се свързваш с други хора, предмети, идеи, ценности или като се отвързваш от други хора, предмети, идеи и ценности. Това свързване и отвързване, неуморно присвояване на нови съдържания, влизане в различни цялости, които налагат и промяна на субектността, е по-сложно, по-пространно и по-точно изказаното комплицирано предикатно име на онова, което ни се иска да изкажем накратко с идеята за мобилността и елегантната метафора мобилен човек.

По този въпрос няма и не може да има една задоволяваща формула. Същото може да се изкаже и с идеята за идентичността. Поради своята социалност, поради речта, паметта и съзнанието си за време, човешкото същество е с нестабилна променлива идентичност. Тя е добре проявена в лутането между себе си, другите и местата, на които живее, в постоянно новото и ново определяне кое е, но и в непреодолимата несъгласуваност и разминаване между това, което е, и онова, което мисли за себе си.

Лутане и разминаване на български са думи с по-скоро отрицателен смисъл. Оттук и по-доброто, което предлага думата-термин мобилност и особено метафората мобилен човек. И двете са с неутрален и дори положителен смисъл. Моето убеждение е, че в тях е вече монтирана идеята за по-добро и по-трайно битие, което според мен е нужното conditio sine qua non за осмислянето и на този разговор, но и на всеки човешки живот. Но може и само да ми се струва, че е така. Добре знам, че да говорим означава да смесваме, да смесваме преди всичко друго предикатите «е» и «трябва». Аз също говоря и, както и да подреждам и каквото и да осъзнавам, също смесвам това, което е, с онова, което искам да бъде. Нелечима неизбежна особеност на всяко човешко казване и говорене.    
 



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
За летящите сандали на Хермес

Мобилността е една от привилегиите на модерния начин на живот. Слава Богу, че я има, защото би било ужасно, с това нарастване на населението на планетата, всички да останат само на едно също място и диспропорциите на населението на една държава да контрастират диспропорциите на друга без да да може да се направи връзка за завързване на нещо между тях, кога легално кога не. Последните статистики на Международната Организация за Миграция (IOM) показват, че най-много мигрират китайците – имат диаспора от 35 милионна души, следват индийците – 25 милиона и т.н.. Европа може да се похвали с 69 милиона емигранти, Северна Америка има по-малко, 50 милиона.

Можете ли да обхванете с поглед тези цифри, да мислите за това, което става в света в този момент и това, което ще стане в бъдеще? Аз бих искала да мога, бих искала да имам мисъл, която да обхване всички тези хора като хора и в същото време да видя проблемите днес, като проблеми за решаване, но ми се струва, че с този опит най-много да си спечеля славата на активистка за правата на имигранта и човека и надали нещо повече. Цифрите, както винаги, са функционално полезни за тези, които гледат преди всичко количествено на нещата (а може би и на самите себе си, та затова не знаят, че има и друг подход към света). А тези, които се питат какво става с човека като човек, не са много на мода. Не защото човекът не е важен или интересен, а защото сложните проблеми изискват сложно мислене за да се намерят не какви да е заместители на решения, а реални решения за разрешаване на проблемите. Въвеждането на временни забрави, строеното на стени, стил Берлинската стена и т.н. са тези разрешения, които идват на ум на тези функционери, които правят всичко възможно за да не мислят сложно за света, а удобно (разбира се, удобно за тях). Затова днес е по- на мода да се издигат блиндирани строго-охранявана стени (подобрен вариант на берлинската реликва). Ако някой турист се измъкне от групата за традиционен туризъм ще ги срещне: между палестинските територии и израелските, между САЩ и Мексико, между Индия и Пакистан, между Узбекистан и Таджикистан, в Западна Сахара, в Мароко, в Багдад и т.н. Списъкът не е никак къс, а мултиплицирането е на мода.

Има много неща, които могат да се кажат за настоящето, но аз се замислих за него само пътем, докато се питах как древните гърци разбират и говорят за темата за мобилност. От както прочетох текста на проф. Богданов, не спирам да мисля за сандалите на Хермес. Не знам защо ми дойде на ум тази асоциация, но четях и си представях Хермес с широкополата, крилата шапка (петасус), крилатите сандали (талария), жезълът (кадуцей), този, дето завършва с преплетени змии. Виждах Хермес пътешественика и не можех да откъсна очи от него.

Хубаво е да имаш кораб, но да имаш легло-кораб, е далеч по-добре. Както Крадла така и проф. Димитров ни напомнят, че в този образ се срещат най-подвижното с най-неподвижното. Но, ако Одисей е този, който направлява успешно кораба-легло има ли някой, който да знае повече от него - да е експерт по преместване както в пространството така и в мисълта? Може ли някой да е по-хитроумен от Одисей?

Хермес е бог, но какво от това, че не е човек? Бог е, а пък не го мързи да работи в службата на DHL на Олимп и да разнася пратки и съобщения за хората. В началото е бил изобразяван като възрастен мъдрец, а след това, като младеж младеж. Обичащ движението, току що роден, се отдава на това. Първото същество, което среща, е една костенурка и я превръща в лира за да възпее любовта на майка си Мая с бога Зевс. Отмъква стадото на брат си Аполон и след като приготвя храна за себе си, предлага жертвоприношение за дванадесетте бога на Олимп, уважавайки всеки един от тях. Хермес е Хермес, но така както е Хермес, има толкова лица и роли, че може да представлява качества и на другите богове. Не е Аполон, но не отстъпва по познанията и качествата на брат си. Знае как да влезе в отвъдния свят при Хефес. Освен това е специалист по преминаването през ключалки, може да превърне предметите в невидими, а сандалите му му го носят по въздуха. Земен и етерен.

Хермес идва от думата “херма” - граничен камък, но разбиран като поставен на пресечната точка на няколко пътища. Не симболизира граница като разделение, а като зона на среща, на обмен, бог на търговията (контактната зона). Но Хермес въплъщава и всичко възможно, което може да се разбира, чрез идеята за среща, кръстосване, преминаване, движение от едно към друго. Думите са връзка - преминават от един говорещ към друг. Писането... Бог Тот египетски е оприличаван на Хермес, а Тот е по-стар, но познат като Господарят на словото в Египет.

Защо им е било нужно на древните гърци и на древните хора да имат един такъв бог? Нали не са живя ли в ерата на масовата мобилност, на комуникациите, на отпечатаните книги, на Интернет, на форумите в Интернет...?
Тема № - 28 Коментар № - 2495 Анета де ла Мар - 2010-06-29 01:24:02
Не мога все още да напиша коментар, защото сега трябва да се завържа за едно нещо, което е невероятно:

"... това многопланово мислене може да се реализира и по нелитературен начин и че когато това става, говорещият има по-добър шанс да постигне в момента, когато го прави, по-ефективен модел на живота от тези модели, които се градят в обичайното всекидневно, в научното и философското говорене..."

Представяте ли си за какво става въпрос?
Тема № - 28 Коментар № - 2494 Kradla - 2010-06-28 23:50:12
1. За сложното, на което реагира Крадла -

От сложното е нормално да се бяга. Също и от сложни текстове. Може и със самолет, може и по-просто – човек да не чете сложни текстове. Сложното в текста има обичайна по-добра форма – по-разгърнатия текст с развита в него по-цялостна мисъл.

Напоследък правя такова различаване – между хора способни в определен момент да развият по-дълга мисъл и други, които не могат. Разбира се, всекиму се случва да развие по-дълга мисъл, но някои правят това по-често. Крадла не веднъж предложи във форума текстове с «дълги мисли». Вярно е, коментари, но съм сигурен, че ще напише и заглавен текст.

Разбира се, и моите заглавни текстове, а и на мнозина други във форума, не са винаги с «дълги мисли». Но, така или иначе, по-доброто е в дългата мисъл. Налице е и по-лошото - на няколко несвързани «кратки мисли», насочени деловито към истина. Такъв е последният коментар на Крадла с въпроса за прехвърлянето на субекта.

Ясна истина има тогава, когато мисленето е мислене и животът живот и двете не се смесват с оглед на практическа задача. Не е така при другата постановка, че мисленето е живеене и живенето – мислене. Тогава мисленията се умножават и се поражда въпросът как се отнасят едно към друго.

Умножават се и прехвърлянията, за които става дума. Колкото и да намаляваме броя им, остават поне два типа, които не бива да се смесват. Единият е този в идеалния план на категориите и основните значения. В този идеален план човешката група, индивидите и човешките предметни среди са три отделни категории.

Усложняването и объркването, за което говори Крадла, става, когато, без да забележим, си представяме тези прехвърляния на субекти и значения в реален план. В реален план обаче има само конкретни хора. Един човек може да получи само от друг човек субект, значение и съдържание.

Ние мислим обаче за този човек като за именно този, без да го делим на индивид, групова проява и прочие други проявления. Групата в този човек е качество. Когато приемаме в себе си това качество, не си казваме, че сме приели с него и групов субект. Той обаче заедно с качеството се е породил от груповата роля на този човек.

Казването на това е трудно, от гледната точка на обичайното говорене досадно и дори глупаво. Затова и не се прави. Неефективно е, живеем сред хора, говорим реалистично за тях като за пределно отделни същества. Да, но и това реалистическо говорене е мислене. Разбира се, идеологически спряно и подпряно, насочено към временни практически решения.

Голямата грижа на човешката среда е мисленията да бъдат повече и да се допълват. Естествено има и такова мислене, което напротив наблюдава как тези пределно отделни хора се свързват помежду си и нарастват в други цялости. Това второ мислене се обажда отвреме-навреме във всекидневната реч. Най-често с ефективни образи-метафори, които коригират казаното по обичайния реалистически начин.

Да, но това второ мислене има две по-пълни проявления в литературната реч – кондензираното мислене в поезията и мисленето в дългата прозаическа литература. И в двата случая, в конденизиран кратък или в разгърнат дълъг текст, това мислене протича с повече редове и повече начини на казване. Между тях е и този на казването с показване, т.нар. репрезентиране.

Един пример. В «Американски пасторал» на Филип Рот (1997 г.) писателят в дълъг прозаически текст казва-показва сложното положение как своят личен живот е и става голям обществен живот, като разказва историята за конфликта на Шведа евреин капиталист, произвеждащ ръкавици, и неговата дъщеря Мери, заекваща като малка, по-късно намразваща родителите си и американския капитализъм и ставаща терористка.

Това е усилието ми – да докажа, че в литературата се мисли многопланово по сложни теми, за които нито има думи в редовата всекидневна, в научната и философската реч, нито се търсят по-дълги изрази за представянето им. Добавям и друго - че това многопланово мислене може да се реализира и по нелитературен начин и че когато това става, говорещият има по-добър шанс да постигне в момента, когато го прави, по-ефективен модел на живота от тези модели, които се градят в обичайното всекидневно, в научното и философското говорене.

Разбира се, в този момент. Моментите са винаги кратки и винаги отстъпват на други моменти, които са различни от тях. Няма такова нещо – веднъж за винаги, за всички и всичко.



2. За коментара на Петър Димитров –

Казаното от Петър Димитров е пример за многоплановото и многоредовото, за което говоря. Виждате - в него има и критика, мека, почти неясна, има повече подети въпроси, има прилагане на това, което съм казал, но също и отклоняване. Става дума за друга символическа парадигма, но светът като многоредие и многоплановост са налице. Мога да подема нещо, но, така или иначе, харесвам казаното и не казвам нищо. Много по-лесно е да коментирам порива към яснота на Крадла.
Тема № - 28 Коментар № - 2493 Bogdan Bogdanov - 2010-06-28 10:30:48
Социология на бъдещето или за реалността на мобилността

Не мога да не коментирам една тема, която накрая ни прехвърля от Античността към Съвремието, като ни изпитва, за да се види какво сме научили. Аз постоянно повтарям пред студентите, че учат не за да знаят какво във втория аорист е особеното, а за да могат да преодолеят едно по-голямо разстояние и да схванат трайно положението (много е просто!), че в езиковата промяна е кодирана системата на очовечаването. Вторият аорист в стария гръцки е система иновационна, другоизменена и с по-дълбок смисъл. Има не малко глаголи, които нямат първи аорист. И какво става (т.е. какво е “положението”) – нищо не се случва, нито пък се улучва, а само от “бях” се получава “станах”. Е, да (ама май не), случи ми се да стана е по-вярно. И тогава кой е този, който е “уредил” случването на ставането? (на гръцки ἦν и после ἐγενόμην или по-добре μοι ἐγένετο).
Базовото ниво на единичните, станали отделни неща преди да добият каквато и да е качествена определеност... Звучи ли ви познато? Във всеки знак се изработва дадена значимост (valeur) , защото преди това се интегрира... Реципрочният и релативен аспект на знаците се променя във всеки момент безкрайно! Това е ставането, самото то.

Професор Богданов казва по повод на съвременната мобилност : “Големият въпрос е дали, бидейки всичко това, съвременният живот е нещо достатъчно обособено със своя същност.“ Това ми дава основание да предположа, че той се съмнява не толкова в определянето на човешкото същество като такова с неустановена подвижност. За него осъзнатото “цивилизовано” движение е поредица от усложнени явления. За тях няма точни думи. Те имат нужда от по-разгърнат текст. По-натам професор Богданов твърди, че в неразличаването на идеята за ценност от реалната ценност се корени изводът, че мобилността е несигурна и двусмислена ценност.
Как ли би изглеждало тогава в нашия контекст едно математическо предположение, а именно, че съществуват геометрични форми, наречени фрактали, произлезли от базов модел и образувани чрез постепенно намаляващи итерации (повторения) до... безкрайност! Тогава, в духа на казаното, не мога да се съглася с положението, че в древността мобилността е по-масова, защото е групова и етническа. В древността кой се движи, двама-трима герои, един кораб, едва по-късно се осмеляват да отидат по-многобройни и по-надалече, но всичко е опасно, мнозина не се завръщат.
А сега и две думи за мобилността в САЩ – “тя е по-разгърната в подвидове” – казва професор Богданов. Мобилността там, бих казал, е неизбежното повтаряне до безкрайност, за да останеш доволен (на англ. to be happy или stay happy). Идеалната мобилност е начин, тя е “нарастващото култивиране на отделния човек като нагласа за промени и приспособяване към нови места и форми на живот.” Тя е “мисленето и разбирането на света посредством повече идеи и ценности, свързани по различен начин в зависимост от обстоятелствата и променяни без криза. Именно тази вътрешна променимост на идеите и представите за също променимия свят не по кризисен, а по градивен начин прави смислена и разбираема реалната външна мобилност. “
Както се вижда професор Богданов ни води към конципирането на един модел, при който “Само едно малцинство опира до другото на това мобилно благополучие, до т.нар. вътрешна или идеална мобилност.” Но ако американците като цяло не се движат или не са се движили, къде ли щеше да е сега Америка? Мисля, че близко до Европа!

Неговият извод отново е изненадващ, отвеждащ ни извън простото понятие за мобилност като просто преместване. Както казва Тукидид(ес), голямото преместване (мегисте кинесис) води до нещо осъзнавано и необходимо преди да се стигне до реален конфликт. Така и разбирам думите на професор Богданов, че “отделното човешко същество е комплицирано и забавено в реакциите си от масивно минало”. Не е сигурно, че той ще се съгласи с мене.

Все пак ми се иска да звуча оптимистично и не толкова “фрактално”: “Движи ни споменатият висок смисъл на пълната мобилност, насочена не само от миналото, но и от възможното бъдеще.”

Повече ми харесва, че и “в трите си проявления, и във външния реален, и във вътрешния идеален план, човекът е същество, което постоянно се усилва. Да си човек означава постоянно да ставаш друг било със свързване, било с отвързване, като се свързваш с други хора, предмети, идеи, ценности или като се отвързваш от други хора, предмети, идеи и ценности.”
Но има и “тайни”, с които трябва да се съобразяваме и да вярваме, че реалното не е идеологичното. Прикриващата ни развеселява с “мобилността в това винаги да си по Мисисипи”. А пък Леля казва “изглежда отношение, определено от силна привързаност към нещо (прилича ми на любовна страст)”.
Прикриващата: а връщането на идеално ниво е невъзможно, дори когато има реално връщане. Най-прекрасен пример е Одисей – корабът и леглото съвпадат – съвпадат най-подвижното и най-неподвижното?”
Ех, свързвания и отвързвания! Дано Одисей да осъществи своя ностос. И да можем да поостанем на брега на Мисисипи, но без нефтени разливи.
Тема № - 28 Коментар № - 2490 Петър А. Димитров - 2010-06-27 17:58:18
Пропуснах най-важното нещо, което ми се струва противоположно на масовото мислене – важността на отделния човек в мобилността. Много ми хареса това, че отделният човек си взима съдържанията и значенията, които няма - от човешката група и пространствено-предметните среди. Въпросът ми е – а взимайки така, истински неща ли си взима и това взимане успореден вариант ли е на взимане от друго субектно същество, например. Може би всъщност взимането от човешката група до някаква степен може да се разчлени на взимане от отделни субекти, но тогава пък се губи групата. Как става очовечаването на човешката група? Леля има интересен начин на изразяване, в нейния стил – аз също никъде не се препънах, но препънах голяма част от текста в себе си - каква е разликата между субективирането на несубектното, което превръща човека в многосубектен (този план ми изглежда много спасяващ в момента - купих си “Човешкото петно”) и онова за интерферирането между субекта с подвижно съдържание и обекта, изложен на субектност?

С две думи - субективирането на несубектното усилва ли реално, само по-себе си ли ни прави по-трайни или точно това е и другото острие на казуса – постоянното спъване на онова, което мислим за себе си от едно винаги по-желано “трябва”?

(видях и новите конотации на “надхвърлям”)

Много сложно понятие за мобилност на професор Богданов, далеч по-лесно е просто да се избяга някъде – със самолет... (да се избяга от текст?)
Тема № - 28 Коментар № - 2483 Kradla - 2010-06-26 11:40:43
Отговорът Ви, професор Богданов, много ми допада.
На първо четене не се спънах никъде във втората част на текста Ви, но ще пробвам на второ.
Тема № - 28 Коментар № - 2482 Лелята на Сократ - 2010-06-26 07:11:42
Имам усещането, че в тази тема всичко е наобратно - идеалното е по-важно от реалното и при мобилността, и при ценностите, и дори предметният свят по някакъв начин не означава строго себе си, а означава едно начало, така както в семиотиката от референта може да започва безкраят, да означава дума, мисъл, идея, но никога и сам себе си. Така виждам и съгласуването на мисленето с постъпването. Първоначално си казах, че постъпването е много важно и просто, ако мисленето не се съгласува с него - все едно няма нищо. Не е така обаче, защото този, който възприема постъпването, той търси реалното, докато истинското реално е “идеалното” - това, което може да бъде много неща - мисленето. Аз, например, никога не мога да съгласувам в полза на постъпването, т.е. на реалното. А хората, според мен, професор Богданов, не си представят никого по начина, по който мисли. Означаванията са сходни, но и разминаващи се, по начин, по който са различни и метафорите мобилен човек-мобилен субект, също като постъпването и мисленето.
Тема № - 28 Коментар № - 2478 Kradla - 2010-06-24 21:48:14
Тръгвайки от тезата на проф. Богданов за човешкото същество като нестабилна променлива идентичност мисля, че има място да се обсъди още веднъж проблема за кризата. Моето виждане е, че КРИЗА-ИДЕАЛНА МОБИЛНОСТ–ЦЕННОСТ се срещат и свързват именно за да изградят това човешко същество, за което говори проф. Богданов в края на своя (вече пълен) текст.

Всички хора, няма значение в каква епоха живеят и на каква култура принадлежат, изживяват кризи. Но кризите са различни и е трудно да се говори за тях, макар да има толкова научни изследвания и да не става дума за някаква тема табу за повечето хора. По причина, че кризите са нещо лично и се живеят, възприемат и завършват по различно му, няма как да се изкаже само една истина за тях - истините са безкрайно много, а темата неизчерпаема. Но все пак.

Моето мнение е, че кризата е нещо, което не може да се преодолее, затова е криза и това е нейната изначална точка. Тази точка на тръгване не може да се анулира, може само нещо да я модифицира, но така и така, ако става дума за дълбока криза, рано или късно човек се изправя пред невъзможността за промяна отвънка и за търсенето на такава на друго място: вътре в себе си. Кризите се дават, когато контекстът е срещу някого и той не може нищо да направи за да го обърне, да го накара да заработи за него, както е било преди. Например: треньор на екип по футбол, който е претърпял тотална загуба на мундиала... или някой, който е загубил любимо същество.

Какво прави, който попада в такава ситуация? Ако човек си позволи да живее кризата, това означава, че застава на страната на промяната, макар така трудно да се осъзнава това в онзи несъмнено труден и неясен момент. Но в същото време, редно е да се каже, че много хора се спират, не искат да приемат кризата, отричат я по много причинни (предпочитат да винят околните хора и обстоятелствата за това, което не могат да приемат и т.н.). С тези хора е трудно да се говори за вътрешната промяна, защото колкото и странно да звучи, те се отказват да я познават. Макар да е клише - човек е мързеливо същество, не се поддава на промяната, ей така, изведнъж, дори и да знае, че е добре за него. Кризата помага да се убеди, че има нужда от тази промяна.

От своя страна търсенето на промяната е движение към нещо друго, но обикновено не се знае какво е това друго и още по-малко, как да се постигне. Тука влиза идеята за мобилност, говоря за идеалната мобилност, която е стремеж за промяна вътре във всеки от нас. Но това, което мога да кажа е, че в такива случаи промяната идва винаги с усилие и няма правила. Например, човек и да не знае да плува, се налага да си вземе екип за гмуркане и като водолаз да се напъха в себе си и да изследва това, което носи там: и това, което му харесва и това, което не знае, че е оставил там. Обикновено този процес е твърде малко рационален, но със сигурност, когато ум, усещане и емоция се срещнат, се стига до нещо. А именно: до точката на свързване на това, което ни определя като човешки същества - усещане, разум, емоция, съзнание за нас и за околния свят... От друга страна, това движение не води до една безразборна среща на това, което сме намерили вътре в себе си. Макар да не е много ясно как, но именно ценности, които на които се опираме или отхвърляме в този момент са тези, от които зависи как ще завърши тази криза. На нещо се стъпва за да се излезе от една криза и определено човек вече не е същият както преди. Освен, че в повечето случаи получава за спомен кичур бели коси, или поглед пълен с омраза или красива усмивка леко загадъчна, неговата идентичност е изместена. Казвам не просто променена, друга, а изместена, защото отразява, промяната, движението, което се е извършило, което го е поставило на друго място. А от това друго място света се вижда различно и размисъла, разбирането на този свят не е такова, каквото е било преди.

Затова, както казва проф. Богданов, “човешкото същество е с нестабилна променлива идентичност. Тя е добре проявена в лутането между себе си, другите и местата, на които живее, в постоянно новото и ново определяне кое е, но и в непреодолимата несъгласуваност и разминаване между това, което е, и онова, което мисли за себе си“. Но определено, засега човек, без изживее поне една сериозна криза, надали успява да добие по-дълбок поглед върху света.

По повод идеята за подвижност, нещо твърде актуално:

http://www.youtube.com/watch?v=HEXOSDcT3H0&feature=related



Тема № - 28 Коментар № - 2477 Анета де ла Мар - 2010-06-24 21:24:39
Е, наистина става прекалено изкуствено. Моля този, който пуска, всички знаем кой е, да пусне втората част на текста, за да не измъчваме прекрасното обсъждане.

На двете дълги разсъждения – на Крадла и Лелята, дълги и безукорно написани, а и на краткото на Г.Г. ще отговоря.

Първо общо на Лелята и Г.Г. за идеалната ценност. Именно защото е подвижност между повече ценности и идеи, тя може да се счете в статичен план за доста сигурна и стабилна. Защото се оправя с най-трудното - от една страна, си служи с реални ценности в определени ситуации, които налагат човек да се опира на тях, определени ситуации, в които реалната ценност изглежда определена ценност, от друга страна, когато е необходимо, мисловно може да разбира как е съставена тази реална ценност и като се разместват съставките й и се добавят други, да се съставя нова нужна реална ценност, на която човек се опира в друга ситуация.

Сега отговарям на лелята по темата криза. Само в най-краен идеален план кризите са напълно преодолими. Кризи има винаги. Първо, защото така представеното мислещо същество, усвоило идеалната мобилност, не винаги е на висотата на доброто мислене, което владее. Второ, защото мисленето никога не е просто само мислене, то е закачено за действане и избор. Идеалната мобилност е закачена за реална, която не се съгласува с нея и й пречи. Разбира се, и обратно. Някой е далеч от това да владее идеалната мобилност, но иначе е гъвкаво същество, променя действията си. Някой го изобличава, че си противоречи или той сам се изобличава. Това може да го уязвява, но може и да не го уязвява.

Смятаме, че мисленето трябва да се съгласува с постъпването. Но веднъж и за умния мисловно подвижен човек е трудно да съгласува мисленето с постъпването, което естествено не се поддава лесно на усложняване. Затова и особената стойност на усложнения по разбираем начин ред, подпомагащ сложното постъпване. И втори път благото на това някой да е заставен да постъпи сложно и, разбира се, различно от опростения немобилен начин, по който мисли. Като казвам «благо», визирам това в личен план. Кое е благото – това умствено негъвкавият човек да постъпва гъвкаво. Оттук и необходимостта, като мислим за някого, да си го представяме двучастен – съставен не само от начина, по който мисли, но и от начина, по който постъпва. Разбирате, Лельо, колко много са отсенките на това, което наричаме криза. Но, така или иначе, тя винаги е налице.

Сега отговарям на Веселина. Мобилен субект е друг начин да се каже, че реалният човек е многосубектен. Субектът му е мобилен или вътрешно се движи между много субекти, защото в движението си придобива или прави различни цялости. Затова и постоянно подема нови истории. Историята му като една цялост става друга в друга цялост. В определено време упорстваме в някаква история. После ставаме друга цялост и първата история се сменя с друга.

Тези обяснения са сухи и технически. Не се бойте. Така е в плана на понятията и значенията. В реалния план на живеенето никой не се дели по този начин. Някой просто иска да стане началник и става. Друг иска да стане по-здрав и по-силен и става. Трети иска да стане богат и с усилие според някакъв ред или с нарушаване на ред става богат. Но все едно и тримата не мислят за себе си че са от един, който става друг. Всеки има определено име, има памет, която не го лъже, че е същият. За това помага и реалистичната етикетна мързелива реч на всекидневното говорене, в която постоянно му се потвърждава, че е именно той. Различното му се явява като емоции, конфликти и кризи, като събития и прочие обичайни неща, които са постоянно в устите ни.
Тема № - 28 Коментар № - 2476 Bogdan Bogdanov - 2010-06-24 13:22:18
Ще изчакам втората част на текста за по-съдържателен коментар, затова сега се обаждам по-кратко с наблюдение върху терминологичната страна на текста на проф. Богданов - текст, който ми се струва силно аристотелистки в тази си част: заради грижата да се уточняват значенията на използваните думи.

Проф. Богданов различава най-напред подвижност и мобилност; после различава два вида мобилност: реална мобилност с два подвида - пътуване и миграция - и идеална мобилност, разбирана като вътрешна грижа на отделния човек да се променя. Разбира се, както уточнява той, тези видове подвижност не съществуват в чисто проявление, а смесени.

Покрай тези различавания се появява и едно свръх-понятие, около което, струва ми се, ще се изгради и дискусията: понятието ценност, за което проф. Богданов, отговаряйки на Лелята на Сократ, вече направи уточнение. Тук е и въпросът ми: мобилността според текста е ценност, но същевременно, ако вземем понятието ценност в ежедневния му смисъл - устойчив общ ред от разбирания за определени неща и заедно с това трайна йерархия от действия и предмети с определена висока стойност - не се ли противопоставя донякъде то на "идеалната мобилност", схващана като "мисленето и разбирането на света посредством повече идеи и ценности, свързани по различен начин в зависимост от обстоятелствата и променяни без криза"? И имаме ли друга дума/други думи за назоваване на "идеалната мобилност"?
Тема № - 28 Коментар № - 2470 ГГ - 2010-06-23 17:50:13
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115958

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128136

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20154

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32737

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134344

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94381

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29108

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17792

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180882

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60793

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA