БОГДАН БОГДАНОВ

Доколкото е възможно да се изкаже така общо, тезата на Волфганг Изер е, че четенето е външно проявеното битие на литературата. Комуникативен процес с два партньора - текст и читател, в чиито ход се съотнасят структурата на текста и структурираното от отношенията в него разбиране на читателя, индивидуалното четене е основната форма на осъществяващата се литература. В този смисъл освен правенето на текстове и структурните им особености литературата включва и тяхното ползване в хода на разбиращия акт на четенето.

Проблемът е, че този акт може да се разглежда и в по-широк фронт. На основата на херменевтиката на Гадамер, Ханс Роберт Яус развива това дейностно разбиране за литература в посоката на твърдението, че в хода на четенето, и външно опрян на културната среда, и насочван от литературния текст, читателят разбира посредством един хоризонт на очакване.   

Като наблюдава промяната на авторовия текст в текста на индивидуалното читателско разбиране, дейностното разбиране за литература търси нейната същност в отношението на два индивидуални текста, но предполага и общи хоризонти за всички читатели и по този начин търси имплицитния колективен ингредиент на индивидуално продуцираните литературни текстове. Което на свой ред насочва към по-широката теза, че индивидуално-колективната работа на литературата не е ясно разграничена от индивидуално-колективната работа на културата.

Оттук и въпросът дали не е по-ефективно, преди да се мисли за особеното четене на литературни и за още по-особеното на фикционални текстове, да се изясни характерът на "разбиращото" общуване, което се осъществява при всяко четене в по-широкото поле на културата.

Не е случайно, че авторитетите, които се занимават с темата за четенето във втората половина на 20-и век, остават при четенето на литературни текстове. Това четене привлича, защото в следващото тяхната структура читателско разбиране се осъществява "по-пълен" комуникативен акт. Структурираният в него читателски субект не просто се информира за нещо, а се променя с оглед на нова нагласа към конкретна среда и свят. Тази промяна прави общуването по време на четенето на литературни текстове по-дейностно и в този смисъл по-ефективно от онова, което става в хода на четенето на други текстове. 

В тази посока на разбиране, като остава при четенето на фикционални текстове, но като се опира на Хайдегеровата идея за време и битие в света, Пол Рикьор разглежда по-дискурсивно интеракцията на индивидуалното и колективното действие в "работата" на четенето. Индивидуалният читател получава за момента на четенето чуждото, другото и общностното. Той получава благодарение на писания текст свят, а заедно с това и идеална идентичност, придавана му от имплицитния автор чрез имплицитния читател.   

Въпросът обаче е не само за това, което става по време на четенето, но и за последствията, за разбирането на работата на четенето не като постигане на временна нова идентичност с оглед на разбирането на четения текст, а за разбиране, което води читателя до ново идентифициране с оглед на ефективна нагласа към среда, при която средата бива снабдена със свят, а читателят придобива действителност.

Тази инспирирана от подхода на Рикьор гледна точка откъсва разбирането на четенето от  връзката с литературния текст, не за да го свърже с комплекса на всички възможни четения, между тях и с четенето на екрана на компютъра, а за да помести четенето на литературни текстове в по-обхватния комплекс на всички общувания с дейностен характер, чиито резултат е промяната на средата на общуването и на общуващите субекти. С откъсването на четенето от литературата се разбира по-добре "работата" и на двете, която се изразява основно като че ли в особено общуване с оглед на промяна и постигане на ново качество.

Ако четенето е външен акт на усамотяване с текст, въпросът е с кого общува читателят по време на това усамотяване. Той общува не с текста, а посредством текста с комплексен виртуален друг, с който обменя своето "себе си". В хода на четенето виртуалният друг корелира в усложнената структурата на разбиращия субект. Пътят на това усложняване е посочен от Изер и Рикьор. С него се занимава и психоанализата на 20-и век.

Именно опитът на психоанализата най-вече помага да се схване дейностната страна на косвеното общуване чрез текст, това, че в акта на четенето субектът се усложнява не просто заради общуването или разбирането, налагано от текста, а за да постигне липсващо до момента на четенето усещане за действителност. Придобиваме действителност, когато в дискурсивна рационална или емоционална форма, най-вече във формата на убедително следване от символи, получаваме усещане, че заедно с други сме отнесени добре към определена човешка среда, която на свой ред е отнесена добре към цял свят.

Важна съставка на комплексния друг, с който общува реалният читател, е "говорещият" му посредством имплицитния читател идеален автор. Така или иначе идеалният автор и имплицитният читател се сливат в идеален разбиращ като всички, подканени да ползват текста. Този идеален разбиращ е външен и множествен, образуващ виртуална комунитас с всички като читателя, скрепена от назовими ценности и компетенции за разбиране. Но идеалният разбиращ корелира и като страна на субекта на реалния читател, става получавано по време на четенето по-високо "аз". Като го присвоява, субектът на читателя се снабдява с динамична вертикална структура. Малкото "аз" отпреди четенето започва да се отнася по време на четенето двойно към това по-висше "аз" -  то е ту друго вътре в него, ту е самото "себе си", което гледа отвисоко собственото "аз".

На тази основа читателят придобива усещане за действителност и като “се усилва”, поне за известно време се ориентира по-добре в конкретния свят. Същото става и с автора в хода на създаването на текста. Благодарение на "работата" на текста, медиатор към другите и света, и двамата получават по-ефективно "себе си" - постигат комплексния образ на другите като йерархия и идеална общност, както и корелата на този образ в собствения субект. Или казано по друг начин, посредством четенето-писането в самота, като се усложняват в себе си, четящите и пишещите развиват набор от различни "аз", от чието съотношение градят новата временна идентичност, нужна им, за да си осигурят ефективна нагласа - към света, към другите и към самите себе си.   

Четенето-писане, контактуването с текст, е по същество това, което правим насаме в своя вътрешен свят. В следването на усещания, образи и думи, ние постоянно определяме кои сме и какво е отношението ни към другите и света. Правим го в будно състояние, но и в сънищата си. При това ни занимава едновременно собственото идентифициране, това на другите, но и на различни неща и тяхното отношение към света. Ние не разчленяваме в себе си тези идентифицирания. Всяко от тях протича привидно само по себе си, но обикновено свързано, като всяко е знак за друго и обратно. Разбира се, текстът на вътрешното съзнание е неефективен. Оттук и необходимостта да се обръщаме постоянно към подобната, сякаш по-ефективна външна процедура на косвеното общуване със себе си и другите посредством писани текстове или визуални протичания.

Така или иначе, с оглед на непрекъснатата нужда от усилване ние сме постоянно заети с усилващо свързване със себе си, с другите, с вещите и света. Писането и четенето са един от видовете подобно свързване. Те са по-ефективни, защото писаният текст е по-дискурсивен и поради това се присвоява по-лесно. Можем да се усилим и с мечта и да се закачим и за чужда мечта или устен разказ, но е по-ефективно да влезем в лабиринта на писания текст.

Което не означава, че недостатъчно дискурсивният текст на "устното" вътрешно идентифициране не прави същото. Прави го и диалогичното външно, когато спираме вътрешния поток на съзнанието, за да го коригираме с протичането на като че ли по-реален чужд глас. Идентификациите на себе си, на нещо, на друг и на свят продължават и в мълчаливите действия - индивидуални или заедно с други хора. Те също са протичания и варианти на  следвания от въпроси и отговори, които се въртят около заплетения многоглав въпрос - доколко бидейки тези, които сме, сме свързани с други и как сме свързани, и доколко бидейки в един конкретен свят от вещи и на определено място, сме и вън и различни от него и доколко на свой ред конкретният свят, в който живеем, се отнася добре към евентуалния цял свят.

Заплетени в подобни вътрешни и външни "текстове", се занимаваме нечисто символично с онова, което прави по като че ли по по-чист начин Хайдегер в "Битие и време". Външният човешки свят, построен като лабиринт, плетениците на словесните и визуалните текстове, на човешките отношения и проекти, на свой ред и вътрешното ни устрояване като постоянно заети с идентифицирането си същества са намиращи се в интеракция допълващи се прояви на човешкото съществуване.

Би било наивно да се питаме кое е най-важното от тях. Защото е очевидно, че множащото се човечество, нарастващата предметна среда, трупането на текстове и усложняването на човешкото съзнание и знание се развиват успоредно. Моторът на това нарастване е необходимостта да се съгласуват по-адекватно подвижната и променящата се външна среда, отнасянето на отделния човек към нея и отношенията му с постоянно умножаващите се все по-различни други хора. Това съгласуване води до непосилна за съвременното човешко същество вътрешна задача - да се занимава неуморно с все по-комплицирано и все по-гъвкаво ново и ново идентифициране.

Така че според предложената методика, заложена във феноменологията на Изер, в рецептивната естетика на Яус и  семантиката на Рикьор, доброто разбиране на четенето налага да се опрем на прекалено общия хоризонт на Хайдегеровата "разбираща заедност на съществуването в света". Ясно е, че този хоризонт е само рамка за по-точното разбиране на реалните четения. Те не се изчерпват с него.

Но като се вземе предвид, че нито едно реално четене не свършва ефективно работата, за която става дума, и че точно това е основанието едни четения да се допълват с други, с писания и с други дейности и че поради това човешката дейност се раздипля в разнообразни нови форми на протичащо свързване, става ясно, че описаната рамка е необходима за доброто разбиране на четенето. Ако доброто разбиране на всичко е трансценденция в действие, и "природата" на четенето не би могла да бъде изцяло в самото четене.