| ЗА НЕНАШЕТО В НАС |
|
 |
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал. В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия. Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим. Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти. Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети. Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност. Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно. Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини. Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите. Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара. В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея. Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга. Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име. Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него. Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват. Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене. Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам. И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
| Ех, Весе, какви спомени събуди у мен! Лекция на същия Георги Марков за фройдизма: "Ми сига кво да ви кажа за фройдизма в литературознанието?!? Според фройдистити Шекспир бил пидирас; Хамлет също бил пидирас"...Вдигам ръка и питам т. нар. "професор": "Професор Марков, ако този въпрос ни се падне на изпита, това ли трябва да ви говорим"? Отговор няма. На изпита - нали съм си карък - ми се пада точно този въпрос. "И сига, кольега, какви шъ ми кажити за фройдизъма???" Беше ме запомнил, че съм му задал неудобен въпрос. Въртя ме час и половина и ме изхвърли най-накрая с някаква четворка в книжката... |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3738 |
|
Борислав Георгиев - 2011-01-06 07:07:17 |
|
|
Може би наистина е добра идея да се направи “история, която показва какво и как сме преживели. И с какви настроения“, така че да обезвредим идеологията, както предлагат Кастор и Истинският Сократ и както вече започнаха Роси, Анета и Борислав.
От 1979 г. нямам комунистически спомени, явно са ме пазили както от дявол – спомням си обаче, че имах оригиналната книжка за Пинокио, а по-късно прочетох в една друга книга, че е много важно да не заменим истинския Пинокио за преправения Буратино. В 1980 г. обаче комунистическите ми спомени вече ги има – беше първата ми година на забавачка, която носеше странното название „предучилищна” или „предучилищна възраст”. (Баба ми казваше, че детските градини са ги измислили комунистите.). Та от там си спомням черно-белия портрет на Георги Димитров в стаята, пълна с 5-6-годишни деца. Постоянно питахме – „А кой е този дядо?”, но и с питане и с непитане – постоянно се носеше отговорът: „Това е нашият вожд и учител!”. Голям смях – учител какво е, знаехме – но какво е вожд, поне аз разбрах напълно какво е, когато започнаха да дават „Винету” по телевизията (те и затова може би го пуснаха по телевизията в онези времена, защото цензурата е решила, че като Винету е вожд на племето апачи, значи е като Георги Димитров).
Нещото, което обаче за дълго след 1980 г. ми беше оставило комплекс е друго. В предучилищната на всяко дете, което слуша, му даваха червена звезда, която с карфица му закачваха на престилката. По-послушните деца събираха по три и дори цели четири звезди – за добре изпълнени задачи, за послушание по време на игра, за каквото се сетиш. А на мен все не ми даваха червена звездичка. Но... един ден – ми дадоха! 1 цяла червена звезда – за една рисунка на печка, много хубава печка! Кошмарното, което стана обаче беше, че още следобеда ми я взеха обратно. Дори не си спомням какво бях направила, но си спомням, че отнемането на червената звезда беше потресаващо – пред строя – тържествено ми я откачиха и дори гадната учителка каза, че ще каже на родителите ми, че съм била спечелила червена звезда за първи път в живота си и веднага съм я изгубила. Много я мразех тогава – но заедно с това взех решение – повече няма да искам никакви червени звезди, изрязани от гланцово блокче и закачени с карфица – дори и да искат да ми ги дават, дори да нарисувам нещо още по-хубаво от печката - защото аз, ако искам, мога да си изрежа сама и да си закача сто такива червени звезди – но не искам. Разбира се, казаха на майка ми – а тя така им се накара, че ако и тя имаше червена звезда и на нея щяха да й я вземат обратно. После ми каза въобще да не плача за някаква си петолъчка. Тогава се поуспокоих, защото разбрах, че това дори не е било звезда, а петолъчка някаква.
Е, в комунизма, също както липсва религията, така е забранена и психоанализата, и дори обикновените човешки отношения (поне да ги имаше към шестгодишните) – разбрах това и докато трябваше да пиша през 1999 г. за комунистическите учебници по литературна теория – с две думи: забранено е да се разбират както книги, така и хора – важна е действителността, но понеже тя е голяма и необхватна – цялото разбиране рухва.
(Например, Тимофеев, който е един от големите литературни теоретици на СССР, в своя учебник по литературна теория решително застава срещу фройдизма като метод и надълго и нашироко представя психоанализата като метод, наблягащ единствено на подсъзнателното и преди всичко на “сексуалната страна на човешката психика”. Същият велик учен разработва и странен план, според който, меко казано, пренебрегва възможността измислицата да бъде схваната тъкмо като измислица, а не като реалност. Има безумно много бисери от рода на: “Писателят е “секретар на обществото”, а литературата - “идеологическа надстройка”.
Всъщност има три колоса на комунистическата литературната теория в СССР - Поспелов, Тимофеев и Абрамович, чиито книги излизат през 60-те. От тях се оказва повлияна и българската литература - отношението, в което тя подражава на съветската, е 1:1, макар че двата български учебника: “Теория на литературната творба” на Иван Попиванов и “Литературна теория” на Попиванов и Георги Марков излизат 10-20 години след руските. Литературната теория на Тимофеев пък е преведена на български език поти веднага след като излиза на руски - 1968. Тези учебници покриват официално програмите, по които се учи литературознание в университетите. Ситуацията наподобява вън-подходите, които пренебрегват специфично литературното и го подчиняват на собствените си нужди. В учебника на Тимофеев се казва, че обобщеният образ или факт същевременно е и конкретен, измислицата е “концентриран жизнен опит”, а литературният персонаж е общественият човек. В този начин на корелиране между литературата и действителността се настоява за някаква част истинност в художествените произведения, която да се намира на всяка цена. Обобщението трябва да бъде вярно. В учебника на Абрамович, например, Аристотеловите понятия за правдоподобното и неправдоподобното са заменени от реалистичното и романтичното. Та това е положението в литературната теория, която най-силно достига в България. И аз не зная как в тази среда въобще да включа текстовете на професор Богданов и как да коментирам дневниковата ситуация от 1979 г. Но като ги знам ред по ред и като се сещам и за издадената през 1984 г. “Традиция, литература, действителност” – мога вече да съм сигурна, че – Слава Богу, че никой не е разбрал текстовете на професор Богданов тогава, защото сега щяхме да сме като в онези думи на Сталин: “Нет шофьора, нет проблема!”
В СССР обаче нещата се случват по-странно, излизат и много алтернативни на режима литературни теории, кои по-тайни, кои – не, но така или иначе там може би повече са имали среда. Например – още през 1978 г. излиза преведен на руски учебникът на Уелек и Уорън. Е, във встъпителната статия с подзаглавие - “Предмет и метод на литературознанието в света на марксизма и формализма”, писана от А. Аникст, се казва, че в този текст има няколко неприемливи за съветската наука методологически принципа. Основен между тях е отричането на възможността за обективно познавателното съдържание на литературата. Уелек – се казва там - не разглеждал отношението към действителността, а разглеждал произведението само по себе си. Това се осъжда.)
Когато станах втори клас – веднъж ме върнаха за цял ден в първи клас, за да се науча, че в час не се говори – добре, че не бях сама, ами бяхме с един Владислав. Пак много тежко го преживях – да те върнат за цял ден в първи клас, когато си втори клас - е равносилно на това да те прегази влак. По-късно, някъде около 3-4 клас пък, беше задължително всеки да има „Овчарчето Калитко” и да чете от него в часовете по извънкласно четене (що за безобразие – класно и извънкласно четене – да четеш гладко, без да сричаш – много важно:-) – книгата беше толкова дебела, колкото и „Митко Палаузов”. Аз го нямах, стана голям скандал, защото просто го бяха изкупили в цяла София и майка ми се кара с учителката, която настояваше за „Овчарчето Калитко”, а майка ми и казваше: „Овчарчето Калитко” се е свършило, „Дъщерята на партизанина” – също се е свършила – и крещеше с пълна сила: “Купила съм й „Роня – дъщерята на разбойника” на Астрид Линдгрен, какво пречи да чете от „Роня - дъщерята на разбойника”!? :-).
Прочетох си я с интерес и радост и малко сълзи, но в часа по извънкласно четене не ми позволиха да чета от нея, а четях от „Овчарчето Калитко” на тези, които го имат. Беше светлосиня книга с някакво овчарче на корицата.
В 6 клас вече бях толкова убита от училището, че станах добра – спрях да говоря в час и да говоря въобще – станах толкова добра, че дружинната ръководителка на нашето училище ме предложи за зимен учебен лагер в село Ястребино, където в продължение на 1 месец да учим за ястребинчетата. Майка ми им каза да си гледат работата и не ме пусна. С това се приключи. А и нещата след това станаха по-лесни за мен, защото вече ми се бяха карали достатъчно.
Може би не трябва да пропускам, че пак някъде около 3 клас ни водеха в мавзолея – организирано под строй, беше много страшно – имаше си някаква процедура – обикаляше се около тялото на Георги Димитров, което беше издигнато над едно подземие, от което излизаше светлина, а лицето на самия мъртъв човек беше жълто като от восък. Много ни беше страх, в обикалящия ужас да не се доближим без да искаме и да паднем в процепа, в който – както се разказваше, сваляли саркофага дълбоко под земята, за да го замразяват. А една съученичка я наказаха с шамари още в трамвая, обратно към училището, защото попита: “А кой е препарирал Георги Димитров?”.
Ходили сме също така в Ковачевци и в автобуса ни разказваха гадна история за Баба Парашкева и начина, по който тя възпитала своя велик син, нашия вожд и учител: понеже той не обичал сирене, когато направел нещо, което не се харесвало на Баба Парашкева – тя хубаво му намазвала устата със солено сирене и го оставяла да седи на колене върху камъните до кладенеца в старата им къща. При това - с ужас открихме, че историята е вярна, защото от Ковачевци ни накараха да си купим едни книжки за Георги Димитров, в които тази история също беше включена. Тайно се питахме – кой обича и кой не обича сирене:-)...
Имаше и един друг период, в който за кратко време умряха, един след друг, двама или трима руски президенти. Когато умреше руски президент сирената виеше както за Христо Ботев на 2 юни, за да се почете паметта на съответния починал руски президент – заставайки мирно. Изкарваха ни на двора на училището и седяхме мирно в очакване на сирените.
Това си спомням и си давам сметка, че ако бях по-голяма, щях да си спомням още по-лоши неща. Да се озовеш в комунизма, не е като да отидеш на гости, защото са те поканили. Не съм си давала сметка, например, тогава, когато дядо ми на всяка Нова година ми пожелаваше безинтересното за мен пожелание: “Дано да те пуснат да станеш студентка.”. А аз съм била много малка, защото той умря много млад през 1982 г. И много години след като умря разбрах и неговата история от преди аз да се родя – чупил е камъни (по кошмара на Роси). Не зная как са го освободили. Но всички казват, че много си приличаме с него – по всичко и аз много го обичам и сега.
През 1989 г. бях в девети клас, но още много преди това вече преписвахме и разпространявахме текстовете на Пинк Флойд, на Джим Морисън, на Джон Ленън... Едни ето такива текстове:
Този свят е като малък град
Всички могат да ни разделят.
----
Не се сещам за нищо
без известна тъга,
тъй дълбоко загнездена,
че едвам я усещам.
Сигурно съм ви разказвала, как една вечер баща ми ме събуди и каза: „Край, управлението на Тодор Живков падна.”. А може и да съм го сънувала. Беше като по време на хубав рок концерт.
След това – истина и метод, критика и криза, великият код, въобразените общности, капитализъм и шизофрения, философия по време на терор, що е поезия, петте случая - Дора, Джем Султан (и сайтът на Вера Мутафчиева, който още докато го правя се пълни със зли анонимни коментари, от хора, които въобще не ни познават нас двете с нея, но искат да ни убият – като терористи – без да ни познават. В съзнанието ми затова се беше вмъкнал един откъс от “Бомбите”: “Прочее, реших да бъда силна. И храбра. Допусках, че трудности ще срещна, но навярно ще им свикна... някакви там трудности ми се чинеха дребна работа.” – била е съвсем малка, когато си е казвала това. И е била много хубава.), непосилната лекота на битието, любовта е куче от ада, Федър, бели облаци, вино от глухарчета, отделно и заедно... и много, много, много хубави хора в живота ми, повечето... от които – са ми се случили заради НБУ. |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3737 |
|
vesselina vassileva - 2011-01-06 03:14:10 |
|
|
Анета добре ме подсети: 1979 г., лятото получавам 15 денонощия арест и съм разследван от векеретата (офицерите от военното контраразузнаване, за по-младите)на поделението за пускане на същата "тава" на Pink Floyd на плаца в казармата...
От къде я имам, как ми е хрумнало да я пусна и пр. дивотии... |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3735 |
|
Борислав Георгиев - 2011-01-05 07:51:46 |
|
|
Продължавам линията на времето подета вече от толкова форумци и се солидаризирам с предложението на Кастор да направим “история, която показва какво и как сме преживели. И с какви настроения“. 1979: какво се е случило в тази и съседните на нея години с нас в света, в който живеем. Надявам се и ти, Истински Сократе, да се включиш, няма значение колко часът е при тебе. Заедността ни във Форума е надвремева.
1980. На стадион “Васил Левски“ са събрани близо 7 000 ученици, които правят фон ръкомахайки със знаменца за някакво спортна проява, за която нищо не помня. Подаръкът за тези превърнали се в своеобразни роби-роботи млади хора е една импровизирана дискотека, но която някой саботира пускайки последния албум на Пинк Флойд излязъл през 1979 година: Стената. За първи път викам в един глас с всички: Another Brick in the Wall!
http://www.youtube.com/watch?v=djTU80l0ZE4
Има стени толкова добре укрепени и страшни, така усърдно охранявани и съоръжени, че със своята внушителност манипулират представата ни за време. Срещу такива стени не може нищо да се направи. Те са стени-танк, стени, направени за да гледат само навътре, за да следят кой какво прави и да трият паметта на тези, които са зад тях, така че никой да не помни кой кой е и един ден да се окажа, че всички са виновни за всичко. А в това време създателите на тези стени пируват или се измъкват през тайния вход. Стени-затвор. Всички знаем, че срещу този вид стени не може никой да се опълчи, че срещу тях нищо не може да се направи. Нищо. Освен да бъдат разрушени.
|
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3734 |
|
Aneta de la Mar - 2011-01-05 02:50:41 |
|
|
| Проф. Богданов, ние не само сме благодарни, ние живеем с този форум. Моята първа работа всяка сутрин щом се събудя е да погледна форума и да прочета всичко, което се е появило. Понякога забравям времевите разлики, защото когато не мога да се обадя на никого в България, където всички спят, във форума се появават текст след текст. Не зная можете ли да се почувства какво означава това за мене. Когато понякога никой не пише се чувствам все едно се е случило нещо лошо или нещо не е наред. Притеснявам се, проверявам! Сега по темата. Ще бъда кратък, но ясен. Радвам се че комунизмът, който и сега иска да убива и въвлича хора в идеологията си, не е успял да ви убие. Хората, които днес си позволяват да съдят за онова време, те не са от другата страна, макар и да не разбират, те стават част от идеологемата, отличаваща се и с това, че не допуска компромиси, а осъжда и обезобразява. Възхищавам се на силата, с която подхождате към този не лесен проблем сега, когато възкръсналата комунистическа догма като взрив се връща в отделни периоди на живота и се възпламенява, за да убие тези, които не е успяла да убие преди. Останала с несвършена работа идеологемата се събужда и търси. Време е обществото, политиците, историците, срадствата за масова информация, културният елит да разберат това и вместо да сипват бензин в огъня й, да го заливат с вода и гасят безусловно. Защото тези, които засипват с жлъч и заклеймяват вина сега в посткомунистическото време те също са жертви на онзи режим, защото се поддават на илюзията, която той създава у тях. Феноменът на пасивните жертви на комунизма в извън комунистическите режими трябва час по-скоро да бъде изследван, защото бягството от настроението е съживената матрица и опасността - казваме "не приемаме" и веднага се влиза в червената светлина. Историята е в това, в което човекът успява да победи режимите, които са създадени, за да го побеждават. |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3733 |
|
Истинският Сократ - 2011-01-04 23:54:50 |
|
|
Сърдечно благодаря за прекрасните коментари. Знам, че и вие на свой ред сте благодарни за форума и възможността да разговаряме на такова висота, но ви уверявам, че без вашето търпеливо участие едва ли щяхме да достигнем до този прекрасен момент на свързване на толкова различните области знания, в които имате опит, с толкова трудното по-лично говорене.
Мисля, че постигнахме много. Дано да успеем да го запазим за по-дълго! |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3729 |
|
Bogdan Bogdanov - 2011-01-04 15:14:34 |
|
|
И Борислав и Дмитрий и Кастор се потопиха в историчността - повече личната, свързана с 1979. А Анита е историк. Аз само ще спомена две събития от неличната историчност, но които така или иначе асоциирам с лични случки.
1. В 1979 Съветската система нахлува в Афганистан да спасява изгубеното комунистическо влияние.
Обучават се милиони фундаменталисти за борбата.
В комунистическите страни - обърканост, паника, ожесточение.
Началото на краха. Май не бяха го предвидили.
2. Малката нежна поетеса Петя Дубарова слага край на живота си. Не може да живее в уродлива действителност.
Между двете събития може да няма нищо общо, но може и да има. |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3728 |
|
Мария - 2011-01-04 15:12:14 |
|
|
"Странно": 1979 година е годината, в която се уволних от казармата, станах студент в Софийския университет и видях за първи път Богдан Богданов, изнасящ лекция за старогръцката лирика, както вече имах случай да опиша около 2 ноември миналата година.
Някъде на границата между 1989/1990 г. заварихме един "колега" от Института за български език да гори в мазето на Института (там, където е абонатната станция) някакви документи - вероятно компромати за дейността на ДС в Института за български език. Той скоропостижно напусна института...Други - също.
Четейки двата лични текста на проф. Богданов, си спомням за края на един от любимите ми сериали, когато все още гледах телевизия: Crossing Jordan. Шефът на чикагската патоанатомия и главен съдебен лекар на щата си е създал имиджа на непогрешим и на вечно правия човек и заради това всичко го боготворят, както и заради това, че е невероятен професионалист. В крайна сметка, разкрива се от професионалните му противници, че като млад патоанатом под политически натиск е променил заключенията си от една аутопсия. Край с непогрешимия имидж! И тъй като няма вариант "Б" за действие при така изградения имидж, той е принуден, за ужас на всички свои колеги, да подаде пред губернатора оставка.
...Много е страшно, когато сме склонни да забравим максимата на Теренций: Homo sum, homini nihil a me alienum puto: и по отношение на нас самите, и по отношение на другите.
Затова: нека бъдем повече ЧОВЕЦИ, нека бъде повече топло общуване! |
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3727 |
|
Борислав Георгиев - 2011-01-04 06:31:53 |
|
|
Според мен, има едно много страшно нещо - и това е липсата на съответната среда. Ако за един текст липсва съответната среда, то какво остава за по-сложните неща, като разбирането на един човек или на група от хора, или на едно различно мнение, например... какво става с разбирането въобще. "Няма съответната среда" - това е много страшно. Страшно е, ако и днес няма съответната среда. Човек може ли сам да си стане среда...
Това част ли е от парадигмата с общността, диалога, диатрибата, изповедите, разговарянето със себе си... липсата на съответната среда, която понеже липсва – не може да осъзнае себе си... преди нея нещата стоят по друг начин, има говорене – а когато липсва съответната среда – няма. Ако няма говорене – няма живот.
Ако няма среда - ставанията не се случват - не само за отделните хора - а за всички.
Хубавото е, че аз все пак си мисля, че ние вече имаме една малка съответна среда и с това 2011 г. е по-различна от 1979 г. Може би дори средата ни въобще не е малка.
Професор Богданов, поздравявам ви с любимата ми история за атинянина Софанес, син на Еутюхидес, от дема Декелея:
"Софанес бил от този дeм и след като се отличил тогава сред атиняните, за него започнали да разказват две истории: едната, че носел завързана с медна верига за пояса на бронята си желязна котва, която хвърлял на земята, колчем се приближавал до неприятелите си, с цел да не могат, когато го нападнат, да го изтикат извън бойния ред; почнели ли противниците му да бягат, той вземал котвата и така се впускал да ги преследва. Това се разправя в тази история. В друга история това се оспорва, именно че върху щита си, който той непрекъснато въртял и никога не оставял в покой, имало само изображение на котва и никаква желязна котва не била завързана за ризницата му."
... защото – мисля си - тя също става за религия.
|
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3726 |
|
vesselina vassileva - 2011-01-04 01:46:48 |
|
|
Мария, наистина тука във Форума има участници, които са видяли далеч по-малко от това, което са преживяли и познали други. Добре, че в разговора ни има представители на различни поколения. Аз нали съм историк, когато прочетох, че говорите за случващото се през 1979 си помислих, че сигурно съм забравила нещо важно станало тогава и затова ви попитах. Но разбира се, че самото живеене на онова време само по себе си е пълно със значения – това е значещо и важно време. А историята не се пише само от победителите или историците, както казва Кастор. Нека клишетата да останат за тези дето са газили като влак, дори това, което не стои на релсите им, както хубаво го каза Дмитрий.
***
Следвам мисълта на проф. Богданов за това, че компромисът тръгва от вплитане на по-нетрайното в по-трайното, когато си внушаваме, че истината е в трайното, а се оказва, че истината всъщност се получава вторично, затова тя не е неразделно свързана с трайното.
Най-сетне открих това достойно и спокойно място за истината, което търсих цялата минала година, когато говорихме за историята и дискурса на историята. А дискурсите, които твърдят, че говорят от името и в името на истината, вече няма как да ни манипулират защото вече знаем къде да търсим истината. Това, което се разбира, не се забравя. И дори да ни гази влак, няма да го забравим. Но го казвам като размисъл, не като обещание.
Друго за компромиса - мисля за компромиса като един вид протичане, а не като някакво статично състояние. Схващам го като своеобразно движение, ставане в някаква посока. Също съм склонна да го виждам не само като “свързване с нещо по някаква причина или по принуда“, но и като един вид изпитание, пред което се изправяме като хора по време на това, което вършим непрестанно - живеенето. От своя страна всяко изпитание, разбирано като движение, има своето начало, развитие и край. А краят е това, което определя какво е било изпитанието: искам да кажа, че компромисът-изпитание завършва, когато е консумиран неговия финал и се е стигнало до нещо друго. Например, до същностно познание за това какво е компромис или пък до неутолимо желание за правене на компромис с всичко, на всяка цена и с всеки. Може би затова настроения като апатия или нежелание да се говори за същностни неща не позволяват изпитанието-компромис да стигне до края и се получава един болезнен процес, който не всеки може да преживее, превъзмогне, осмисли. А разбирането на компромиса е така важно, дори бих казала по-важно от самото правене на компромис.
“Животът на другите“ и компромиса
Не знам колко е бил разпространен и гледан германския филм “Животът на другите“ (2006) в България, но аз съм го гледала най-малко 7/8 пъти. Причината е, че когато го видях за първи път, не знаех за какво става въпрос и се изправих неподготвена за неочаквана среща с нещо, което мислих, че съм забравила, а се оказа така болезнено познато и “родно“, че загасих телевизора и не можах дума да изрека цяла вечер. Трябваха ми няколко дена за да събера сили и да изгледам целия филм. Но когато го видях, отново ме завладя мълчанието, този път яснопознатото мълчание на онези години, когато за тези неща не се говореше нито на глас, нито се задаваха въпроси. Слава Богу, приятели започнаха да ме разпитват какво мисля за филма и това ме накара да проговоря. Но колкото и разговори да проведох за това, че филмът наистина представя реални неща от живота на комунистическите страни, никога не можах да разбера защо толкова ме впечатли. Какво ме впечатли?
Знам, че е различно този филм да бъде преценен там в България, в свят потопен от посткомунистическата действителност и там където продължава играта с досиетата и най-вече с хората. Макар сега да е за първи път, когато заговарям за този фим с българи, знам, че вие не сте били така изненадани, както аз от този филм, но със сигурност на много от вас ви се е харесал. В моя случай, от нямане с кого да говоря за това, което ме впечатли в него, реших да “създам“ тези хора, които биха го изгледали и коментирали.
Това стана така: от близо 8 години един от курсовете, които водя в тукашния университет, е по история на XX век. По традиция семестърът завършва с филм на историческа тема и който, в следващ час, е дискутиран от всички студенти. Това е един вид своеобразна практика за прилагане на натрупаните познания по история чрез срещатата с един конкретен исторически разказ, който трябва да студентите свободно да интерпретират без моето участие, а аз от своя страна уважавам всяко мнение и преценявам познанията по история, които се използват за анализа. Та, не знам колко пъти с моите студенти съм гледала “Животът на другите“, колко дискусии съм изслушала, колко есета съм прочела... Моето мнение не e важно в този час, макар че много от студентите ми упорито да ме разпитват дали е истина, че аз съм живяла при комунизма и какво мога да разкажа за него. Колумбийците обожават да им се разказват истории и колкото по-лични са тези истории, по-ценни са за тях. Така се научих да разказвам за себе си, обратно на цялата себеуважаваща се българската практика да не се набляга толкова на личното, когато човек иска да бъде взет насериозно. Това е и причината всеки път като започвам да разказвам нещо във Форума да се заричам пред себе си, че това е за последен път, че никога повече няма да досаждам и да натрапвам себе си на другите.
За моите студенти търся филми с истории, които могат да ги привлекат, като например “Sunshine“ на Ищван Сабо. Цялата история на XX век може да се интерпретират чрез този филм построен върху една семейна сага. Точно това, което е най-близко до тях, защото историите първо се разказват в семеен контекст. Но историята разказана в “Животът на другите“ не е точно привлекателна за тях, но както разбирате този път мене ме интересува тяхното отношение. Тка открих, че младите хора, никога не живели в комунизъм, могат да схванат логиката на комунистическата система, макар да не виждат как точно функционирва на практика. (Човек трябва да има много, много богато въображение и жизнен опит за да разбере тази страна на системата.) Но това, което ги ужасява е, че откриват, че не се намират пред филм, който говори за измислени неща, а обратното, колкото повече разбират, че това, което гледат наистина се е случило, толкова повече се вълнуват. И се впускат да разказват в часа за дискусия всеки детайл от филма - кой какво казал и направил откриващи едн адействителност, която не са подозирали.
Докато четях написаното от проф. Богданов, най-вече това, което каза за мястото, което заемат другите в неговия живот, се замислих как тези неща, които са наши, точно наши, (обратно на темата за ненашето в нас) остават наши завинаги. Как живеем с именно тях като теми, места в нас или практики наобщуване, независимо каква система ни завари и как се опитва да ни манипулира. Разбирането за хората започва и завършва с проумяването на това, което е заложено в тях и на какво остават верни цял живот, макар нещата да са както трайни така и нетрайни.
Сега, след като толкова пъти съм гледала филма “Животът на другите“, имам желание да го видя още веднъж за да проследя как се дава темата за компромиса там.
Моята предварителна теза е, че:
По отношение на драматурга, дисидента Георг Дрейман, е ясно, че на него не му се налага да прави компромиси, макар да е именно той, който се бунтува срещу системата, преследван е от нея и се намира постоянно на ръба пред неизбежното. Но приятелката на Георг е тази, коята заплаща с живота си последиците на един компромис, за който няма точно избор - принудена да го направи после е манипулирана да продължи да го прави и това обрича на фатален край, който и да е, колкото и да е силен.
Но питам се, какъв е компромисът на Герг Уейслер, въпросният агент HGW XX/7, щатният служител на Щази, убеден комунист и преподавател по следене на неприятеля, който решава в един момент да продължи да шпионира за да помогне на Георг Дрейман и не за да му навреди? Дали неговият компромис е че, въпреки че е служител на тайните служби, помага на един отявлен дисидент, противопоставящ се на комунистическата власт в ГДР? Или че продължава да работи в ЩАЗИ до падането на Берлинската стена макар да знае, че вече не подкрепя тази система, нито нейните практики на шпиониране и манипулиране на гражданите, които не винаги имат как да се защитят от тази система, сполучливо оприличена на влак, който гази всичко по път и без път?
Оставям и един въпрос без коментар, поне засега. Но този въпрос много сериозно ме вълнува: МЪЛЧАНИЕТО КАТО КОМПРОМИС.
|
| Тема № - 34 |
Коментар № - 3725 |
|
Анета де ла Мар - 2011-01-04 01:22:26 |
|
|
|
