БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Ученият, интелектуалецът и политическата дейност
Борислав Л. Георгиев


Върху проблема, на който е посветен този текст, мисля отдавна.

Провокираха ме някои размисли на Паул Файерабенд в „Срещу метода” (който съветва, че науката - подобно на Църквата - трябва да бъде отделена от държавата; а тогава все още отъждествявах „учен” с „интелектуалец”) и Пол Джонсън в „Интелектуалците”. Провокира ме също така и есето на проф. Богданов „Европейският интелектуалец в профила на античното време” (в книгата „Европа: разбирана и правена”).

Тези размисли са и резултат от самовглеждане (какво да правя със своето знание и със своите умения, има ли изобщо някаква полза (обществото) от мене и т.н.), а са и провокирани от възклицания, отправяни ми често във връзка с основната ми специалност: „Кога ще научите този народ на български език???”, като най-често се има предвид кога ще науча „народа” на българския, който питащият харесва, но съвсем не е сигурно дали умее да го употребява...

Андре Мартине – виден френски лингвист – в началото на своя труд „Елементи на общата лингвистика” – пише, че науката се основава върху безпристрастното наблюдение на факти. В този смисъл научното се противопоставя на предписващото. „Ученият – казва той – трябва да се въздържа да препоръчва избор на едни факти за сметка на други, воден от морални или естетически принципи”. Когато започва да предписва, ученият престава да бъде учен - е изводът, който се налага от разсъжденията на А. Мартине. Но не казва в какъв точно се превръща.

Това по-късно ни го съобщава Цветан Тодоров. В увода на „Завладяването на Америка – въпросът за другия” той има интересно твърдение: когато съобщава, че възнамерява да ни разкаже една история, Цветан Тодоров твърди, че се интересува от нея не толкова като историк, а като моралист (!) – „настоящето ме интересува повече от миналото” Всъщност Цветан Тодоров задочно и (предполагам) непреднамерено допълва Андре Мартине: когато ученият престане да описва, а да предписва, от учен се превръща в моралист, който „научно” подплатява напътствията си по оста „добро-зло”.

Едно заключение на проф. Богданов в споменатото по-горе есе прави връзката между учения – моралиста и интелектуалеца: „Същевременно [Тукидид] е интелектуалец. Обществената актуалност го интересува повече от миналото, но най-важното е, че историята му гъмжи от концепции – между тях и за това, как се е породила войната”. Така трябва да заключим, че Цветан Тодоров ни разказва историята за завладяването на Америка като интелектуалец (а не като антрополог – в днешно време въпросът за другия, за другостта има преди всичко морални измерения).

Преди десет години Михаил Неделчев беше написал похвално слово за проф. Богданов по случай неговата шестдесетгодишнина, озаглавено „Богдан Богданов – един класик с поведение на интелектуалец” (Литературен форум, бр. 3 (444), 23.01-30.01.2001 г.), което също ме накара да се усъмня в първоначалното си виждане, че  всеки учен по подразбиране е и интелектуалец. В текста си М. Неделчев противопоставя „учен-хуманитарист” и „интелектуалец”  (синоними в този контекст) на „учен-експерт” – противопоставяне, което срещаме и в споменатото есе на проф. Богданов.

В текста си смятам да засегна следните въпроси в следната последователност: интелектуалци и интелигенция, учени и интелектуалци, интелектуалците и политическата дейност.
1. Интелектуалци и интелигенция

Авторитетни речници сочат, че думата „интелектуалец” се е появила някъде през ХІІ – ХІІІ в. В основата й стои глаголът intellegere – „разбирам”. Редовите хора обикновено се отнасят подозрително към интелектуалеца, най-вече защото рядко разбират какво точно им казва. Дори са изобретили и презрително назоваване както към интелектуалците, така и към хората, които виждат нещата твърде релативно (в тяхното виждане – които твърде много се колебаят да вземат решение) – „интелектуал!/интелигент!”

Интелектуалецът изкарва хляба си чрез своя интелект, чрез способността си да мисли, да наблюдава, да обобщава и да анализира; чрез степента, в която се е издигнал над единичното и атомарното, и чрез уменията си от тази позиция да обедини факти, хора и идеи било в логическа последователност, било в система, тоест - като ги структурира. Другояче казано – интелектуалецът е винаги на „мета” равнище по отношение на нещата и хората. В Античността първообразът на днешния интелектуалец е ораторът, според проф. Б. Богданов, - противопоставен по този начин на философа.

Всичко това дава на интелектуалеца съответното самочувствие, това му дава основание – както се изразява Пол Джонсън – да си позволи да направлява живота на хората, да ги съветва какво да правят и как да го правят.

Пол Джонсън твърди, че при появата си интелектуалецът е имал претенцията да измести от живота на хората духовника, духовното лице, тъй като някъде от ХVІІ век насам вярата в Бога (и в духовника) в Европа значително се разколебава. Б. Богданов пише, че на моменти интелектуалецът се изживява като жрец, като шаман, осъществяващ връзка между всекидневната и трансцедентната реалност. Докато обаче духовникът е бил ограничен от религиозните норми и догми в този си дейност, интелектуалецът – пише Пол Джонсън – не е ограничен от нищо, той дава свобода на волята и на духа си и според Пол Джонсън нанася повече вреди на човечеството, отколкото да допринася ползи за него в качеството си на нов негов духовен водач. Най-големият грях на интелектуалците според Пол Джонсън е фактът, че те доразрушават вече разколебаната вяра на хората в Бога. Макар и да не го казва изрично, от тук следва, че интелектуалците преобръщат света наопаки и вкарват в него хаоса - Великата френска буржоазна революция, първообразът на всички по-сетнешни модерни революции, вдъхновена от френските интелектуалци, е ярко доказателство за това. Впрочем, Ленин също възприема себе си като интелектуалец...

Проф. Богданов извежда друга много важна характеристика на интелектуалеца – безотговорността му – смелост, до която не стига дори и Пол Джонсън и която още повече допринася за по-скоро отрицателния образ на интелектуалеца.

Пол Джонсън пише, че героят на интелектуалците е Прометей; обаче аз си мисля, че пък техният първообраз е Одисей, който измисля начина как да бъде превзета Троя, но като типичен интелектуалец проявява след това хюбрис към Посейдон и бива наказан от него.

Типична илюстрация за стремежа на интелектуалеца да заеме мястото на духовника в съзнанието на хората е фигурата на психоаналитика, появила се доста късно като водеща обществена фигура – през ХХ век. Психоаналитикът обединява в себе си фигурите на духовника, интелектуалеца и на учения. Психоаналитикът се стреми да измести изповедника, защото голяма част от решаването на даден психичен проблем, зависи от неговото правилно артикулиране и назоваване, което позволява проблемът да се обективира, да се опредмети, за да излезе от вътрешния свят на човека и да стане предмет на разговор и евентуално да се стигне до лечение. Приказката „Цар Мидас има магарешки уши” никак не е случайна. Навремето най-интимните проблеми са се споделяли с изповедника, който ти дава или не ти дава опрощение – най-често ти го дава, ако направиш това и това. Психотерапевтът и психоаналитикът, разбира се, не ти дават опрощение, но използвайки научни теории и научни методи, ти показват, че като тебе са и още много други, че твоят проблем не е уникален, че най-вредното в твоя случай е да изпитваш чувство на вина. И изповедникът, и психотерапевтът/ психоаналитикът са обвързани от „обет” за мълчание, което дава сигурност на „изповядващия се”, че това, което е споделил, няма да стане достояние на останалите хора около него в близкия половин час.

Пол Джонсън анализира моралните основания интелектуалецът да има претенцията да съветва човечеството какво да прави, като анализира живота на известни интелектуалци: от Жан-Жак Русо до Ноам Чомски. Извода, до който стига, е, че всеки един от тях е достатъчно неморален и твърде непочтен във всекидневните си отношения и дела, за да си позволи подобна претенция.

За съжаление, не подлага на същия тип анализ и живота на известни духовници, при който вероятно би стигнал до точно същия извод - homo sum, homini nihil a me alienum puto е казал Теренций. Надявам се в крайна сметка, че Пол Джонсън няма предвид духовници от типа на Хорхе от Бургос в „Името на розата” на Умберто Еко.

*

Идеята за интелигенцията е руски артефакт. Думата не се превежда на други езици, а просто се транслитерира. Дефиницията й в речника е „Дума, с която се обозначава класата (!) на интелектуалците в царска Русия”.

Не е задължително даден представител на интелигенцията да принадлежи към аристокрацията, нито към едрата буржоазия. Интелигенцията е градско съсловие със стремеж да стане отделна класа, която да поведе неуката народна маса – тълпата  - към по-светло бъдеще. Онзи откъс от „Старицата Изергил” на Максим Горки, известен като „Сърцето на Данко”, е може би най-добрата алегория в това отношение: Данко разкъсва гърдите си, изважда светещото си сърце, което разпръсва мрака и извежда народа от тъмния лес.

Именно съсловната идея, развила се в класова идея, пречи обаче на интелигенцията да осъществи мисията, която сама си е възложила – спомнете си филма на Никита Михалков „Незавършена пиеса за механично пиано”, в който наистина е показана неспособността на интелигенцията да се справи с какъвто и да е реален, всекидневен проблем.

Съсловната идея пречи на комуникацията, защото отрича идеята за диглосност, отрича това, което в днешната лингвистика се нарича „кодово превключване”. Един (добре) образован човек би трябвало по-лесно да се справя с този проблем от един необразован. Но в Русия всъщност е  ставало въпрос за билингвизъм: висшият език е бил френският, а руският е бил като че ли само за домашни нужди. За да се разграничи този руски за домашни нужди от руския на по-голямата част от населението на Руската империя, се въвежда идеята за простолюдие, за просторечие, идеята за „обикновените хора”. Същевременно се създава значителна литература на висок руски език (според класификацията на Ломоносов) – руската класическа литература, която в крайна сметка поставя в равностойно положение руския и френския.

Позицията на интелигента, изключваща идеята за диглосност, за кодово превключване, за съжаление, не вреди само на комуникацията. По принцип интелигентът мисли за народа си като за неука и необразована тълпа, като за стадо, което трябва да бъде оглавено и водено. Някои интелигенти виждат себе си в ролята на овчаря, други – в ролята на овчарското куче.

Спомнете си само как всички ние в различни степени се възмущавахме през 1990-те години от изборните резултати, когато те не ни харесваха (а те май почти никога не ни харесваха, с изключение на 1997 г.): „Прост народ (сме си) – какво можеш повече да очакваш от такъв народ” беше най-често срещаното заключение. Най-неприемливото за мене беше когато „сме си” отсъстваше... Когато веднъж плахо се опитах да възразя по националното радио на подобно умозаключение, казвайки, че всеки, отишъл да гласува, има своите основания да гласува по един или друг начин (включително и от страх, и от икономическа принуда, както, изглежда, се случва с електората на ДПС), бях буквално оплют и „наврян в миша дупка” с аргумента „народът мисли само за ракийката и туршийката (салатката) си вечер и нищо друго не го интересува”. Не отричам валидността и на подобно твърдение, но то не е в състояние изцяло да обясни защо хората не гласуват по начин, по който на нас би ни се искало да гласуват.

*

България, както винаги, е на кръстопът – все още не можем да решим дали при нас става въпрос за интелигенция или за интелектуалци. Историята сочи, че при нас през ХІХ век по-скоро е започнала да се формира интелигенция – група образовани хора, готови да станат съсловие и водачи на народа, тъй като мнозина от тези хора получават образованието си в Русия. Парадоксално е, че част от интелигенцията започна да се превръща в нещо като класа чак по времето на Тодор Живков.

Това смесване между идеята за „интелигент” (представител на „интелигенцията”) и интелектуалец обаче се оказва доста злокобно за българската действителност: народът, възприемащ по-скоро идеята за „интелигенцията” отколкото за „единака” интелектуалец, продължава да очаква интелектуалците да поведат хората, да решат проблемите им, да им помогнат да престанат да се чувстват фрустирани. Когато кажа, че не се виждам в ролята на „водач на народните маси”, повечето хора учудено ме питат: а каква тогава е обществената полза от такива като тебе? Да задаваме такива въпроси – отговарям най-често аз – които никой друг не се е сетил да задава”...

2. Учени и интелектуалци

Заглавието на този текст изключва валидността на презумпцията, че всеки учен е интелектуалец.

Всеки учен, всеки човек на науката, който иска да надскочи ограничаващите го рамки на науката и да екстраполира знанията и опита си в един свят, който не се интересува особено (за на кажа „никак”) от научния метод, но който чака бързи решения на един или друг всекидневен, „злободневен” проблем, най-малкото има претенцията да бъде интелектуалец, защото по този начин той смята, че носи добро на хората, като предписва, налагайки им своите парадигми, какво да правят. Ако обществото започне да им вярва и да изпълнява техните предписания, тогава те вече наистина са се превърнали в интелектуалци.

Всъщност, най-големи претенции да бъдат интелектуалци в посочения смисъл имат философите и поетите, за които Фридрих Велики Пруски  казва: "Винаги когато искам да накажа някоя от моите провинции, пращам философи и поети да я управляват".

Ако приемем гледната точка, че изследваме интелектуалците на България, а не българската интелигенция (спомнете си за прекрасното иначе есе на Боян Пенев), ще кажа, че първият български интелектуалец е Търновският патриарх Евтимий, който върши доста нетипична за един патриарх дейност – организира отбраната на Велико Търново и на практика измества фигурата на царя. Интелектуалци са и хилендарският йеромонах Паисий, който ясно декларира своите политически намерения, пишейки „История словеноболгарская”, Врачанският епископ Софроний, който е най-активният разпространител на Паисиевата История, частично и отец Неофит Рилски, който пише граматика и организира светски (!) училища и така все пак относително остава в рамките на това, на което изначално се е посветил. Панайот Волов, един от апостолите на Априлското въстание, е учител по професия. Като типичен интелектуалец обаче той отстъпва водачеството си в Четвърти революционен окръг на напористия Георги Бенковски (Гаврил Груев Хлътев), според когото, за да си успешен търговец, трябва да умееш да лъжеш (по думите му, изречени пред Захарий Стоянов). Типичен интелектуалец, без да е човек на науката, е Христо Ботев. Но той е поет и публицист и обзет от месиански настроения (характерни в различни степени за всеки интелектуалец), става прототип на днешния камикадзе. Васил Левски е политик, без да е интелектуалец, и може би затова е националната икона и до днес. Същото може да се каже и за Захарий Стоянов, който post factum става и мемоарист. Политик, който не е интелектуалец.

За да обобщя – за мен, всеки човек на науката (включително и учителите), осъществяващ бурна обществена и политическа дейност, като предписва идеи и поведение, пропагандирайки своите парадигми и картини на света, се стреми да бъде възприеман от хората като интелектуалец, като морален коректив на обществото.

За да илюстрирам какво точно имам предвид, моля изгледайте следния клип:

http://www.youtube.com/watch?v=uZkOQo6EMLQ

В частта си, отнасяща се до диагнозата на днешното българско общество, разговорът е адекватен, макар че от позициите си на психиатър и на писател д-р Любомир Канов не казва нищо ново. Но говори с тона и със съзнанието на обреченост на Касандра, че никой няма да го чуе. Но не съм съгласен, че промяната на парадигмите в България може безапелационно да се метафоризира като „болест”, „маразъм” и т.н. Забележителна е втората част от интервюто, в която водещата Мариета Фидосиева иска рецепта как да се излекува българското общество. Тоест - иска от лекаря да даде политически решения как да се реши предполагаемият глобален проблем на българското общество. Рецептата, както вероятно сте забелязали, не крие нищо оригинално. Всеки един от нас, без да психиатър и без дори да използва тежката терминология на д-р Канов, би могъл да формулира аналогични рецепти, ако е убеден, че те наистина биха свършили работа.

3. Интелектуалците и политическата дейност

Ученият (най-вече в областта на хуманитарните и социалните науки, който най-често има претенцията да бъде провъзгласен от обществото за интелектуалец) е често изкушен да прекрачи границите на научното (такова, каквото е описано от Андре Мартине) и да попадне в значително по-суетния свят на политическото. Като прекрачва тази граница, той придобива обществена известност, хората започват да го разпознават по улицата. Край на анонимността! Това го окуражава да даде израз на своите лични пристрастия и предпочитания. И напуска света на научното, т.е. на безпристрастното. Започва дори да изразява мнения и по въпроси, които не са от неговата компетентност. Прави оценки, най-вече по скàлата „добро-зло”.

Пол Джонсън в книгата си „Съвременността: история на света от 20-те до 90-те години” твърди, че нито една от големите политически и социални промени в света през 1980-те и 1990-те години не е станала с активното участие на интелектуалците. Нещо повече – той дори говори за краха на интелектуалците в опитите си да променят света към по-добро. Университетите – според него – са “традиционните домове на изгубените каузи”.

След 1989 г. един драматург и един философ от Централна и Източна Европа станаха президенти на своите държави: Вацлав Хавел в Чехия и Желю Желев в България (който много държеше да го титулуват „доктор Желю Желев”). В САЩ ученият, разбунил духовете в областта на лингвистиката и психологията през 50-те и 60-те години на изтеклия век – Ноам Чомски (някои все още предпочитат да го назовават „Наум Хомски”), – започна да пише на политически теми и дори стана пророк на анархизма в Щатите. Жан-Пол Сартър активно се включва в студентските вълнения във Франция и Западна Европа през 1968 г., отрича имперската политика на Франция по отношение на Алжир и така (неволно?) подкрепя генерал дьо Гол. Юлия Кръстева става маоистка, след като емигрира във Франция и се свързва с кръга около авангардното френско литературно списание Tel Quel и по-специално с Филип Солерс; по-сетне, през зимата на 1989 г., я виждаме вече като член на френската делегация, посетила България, оглавявана от тогавашния президент на Френската република Франсоа Митеран. От маоизма й нямаше и помен... Поетесата Блага Димитрова стана вицепрезидент на Република България през втория мандат на Желю Желев, но своевременно се оттегли поради несъгласия с президента, но като една истинска балканска жена прокле депутатите, подписали конституцията, да им изсъхне ръката, с която са я подписали... Да не говорим пък за това колко хора на науката станаха и продължават да бъдат народни представители.

В България все още битува мнението, че преди всичко човек от дадена гилдия трябва да стане министър на гилдията. Дали има политически качества, е на втори план. Много малко хора си дават сметка, че министърът всъщност трябва да внедрява в ресора си политиката на правителството, към което принадлежи, и да следи дали тази политика се прилага съответстващо, без непременно да е необходимо да бъде експерт в този ресор. Бившият френски президент Валери Жискар д’Естен беше (преди да спечели срещу Ф. Митеран през 1974 г.) министър на икономиката и финансите, като е завършил френската Политехника и две години е специализирал във Висшето училище по публична администрация. Всички във Франция смятат, че той повече или по-малко добре се е справил със задачите си като министър, тоест бил е успешен министър.

Постмодернизмът и деконструктивизмът, пропагандирани от ляво ориентирани интелектуалци, в някаква степен довършиха започнатото преди векове от Жан-Жак Русо, като внушиха на хората, които ги четат и им вярват, недоверие както към всички разкази (митове), имащи нормативен характер, така и към мета-разказа (Големия Разказ). Човек загуби упование в Бога, загуби упование в митовете - загуби устоите си, които са го крепели векове и са му давали сили да издържи и да продължи напред; изчезна „културата на текстовете”, както се изразяват Ю. Лотман и Б. Успенски. Днешният човек не може дори да се уповава и във вярата си в светлото бъдеще, защото комунистическата идеология разруши и това. Като че ли му остава да вярва само в силата на парите, които са в състояние да решат всякакъв проблем, и по този начин да се уповава на тях.

Американските катастрофични филми от последните няколко години насаждат идеята, че само глобалното сътрудничество между държавите е в състояние да спаси света от всякакъв апокалипсис. Дали това не е поредната трансформация на идеята за глобализация на света?

Интересен е все пак стремежът да се възстанови изгубената митология. През 1981 г. Джон Бурман пресъздава в прекрасен филм загубения за поколенията и известен само на специалистите основополагащ мит за корените на Британската империя („Екскалибур”). По същото време и в България се правят подобни опити: честваме 1300 години от създаването на българската държава, създава се филмовата трилогия за хан Аспарух – жалко подобие на това, което би трябвало да бъде един основополагащ мит за корените на държавата ни (особено сбитата американска версия, повече известна като 681:The Glory of the Khan). Правят се – дори приживе (!) – филми за видни политици: в момента Мерил Стрийп се готви да пресъздаде на екрана баронеса Маргарет Тачър; Хелън Мирън успешно пресъздаде във филм кралица Елизабет Втора по време на гибелта на лейди Даяна; „Речта на краля” се готви да грабне „Оскар”... Впрочем филмът наистина обра повечето Оскари за 2010 г., включително и за най-добър филм за 2010 г. (допълнението е мое, 28 февруари т.г.)

Да си спомним и за киноепопеята „Освобождение” на Юрий Озеров, където на екрана „оживява” Йосиф Висарионович Сталин и по време на прожекцията на първата серия немалка част от публиката в киносалона започна да ръкопляска при първия кадър със Сталин... Моите родители, които ме бяха завели на филма, се хванаха за главата. Тогава не разбирах защо...

Мнозина европейски политици обявяват, че мултикултурният европейски проект (наложен до голяма степен от интелектуалците) е приключил, след като се е оказал неработещ. Национализмите – освен на стадионите – намират все по-голямо място и в истинския политическия живот. Може би се връщаме към (пред)модерната епоха?

Всъщност обществената и политическата дейност на учения-интелектуалец би трябвало да се изразява предимно в областта на преподаването, защото преподаването е вид обществена и политическа дейност – най-важната, може би... Може би е вярно твърдението, че (учените)-интелектуалци(те) нямат никакво пряко участие в промените от края на ХХ век. Но нали тези, които промениха света, са били обучавани не само от експерти в дадена област, но и от интелектуалци? Интелектуалците са тези, които са им посочили къде да намерят интересуващите ги идеи и как да ги интерпретират. Вярно е, че академичната свобода и автономия може да допусне и това да обучаваме Осама бен Ладен, като по този начин сами му връчваме оръжията, с които е възможно да ни унищожи. Такъв риск обаче никога не може да бъде избегнат именно поради спецификата на университетите като особена институция и поради либерализма, характерен да повечето (днешни) интелектуалци. И да оставим истинската политика на професионалните политици.


* Средната снимка е на Жан-Пол Сартър по време на студентските протести в Париж през 1968 г.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Проблемът, поставен от текста на Борислав е много важен, но и сложен, защото няма правило по което да бъде решен. Поне за нас и от гледна точка на нашия опит. От друга страна е нещо като Гордиевия възел.
Разбира се, всеки от нас си е мислил по този въпрос, но няма приет метод за решаването му.
Аз ще си самопредложа метод. Да започнем от това, че интелектуалецът се занимава с производство на знания, които са източник на съществуването му и че тези знания са
1. обществен (общ) ресур и
2. са негова частна собственост.
Ето първата колизия. Колизията между common-pool recourses и private property.
Втората:всеки интелектуалец, имащ частна собственос върху продукта на знанието и науката, от които живее като индивид, иначе създава common-pool recourse.
Третата: Всеки интелектуалец, при частните си права върху продукта на интелектуалния си труд, работи в организация (лаборатория, университет...), която не е негова частна собственост, а държавна или на друго частно лице (лица).
Четвъртата – конкретния, персонален потребител
Как да се съвместят тези права и интереси? Как едно частно, второ частно, базирано на трето частно, , които иначе са право на собственост надруго, което е общо - обща собственост и четвърто частно, да бъдат координирани и едновременно да се извлича полза за всички страни – общество, частна(държавна) организация – частни авторски права върху знанието, индивидуални потребители. (Надявам се, не оспорвате по повод на „общия ресурс знание” обстоятелството, че науката (знанието) са от общ интерес и са „общ басейн”, и трябва да се произвеждат и разпределят с оглед на обществения (общ) интерес, а не само на авторския и организационния, защото тогава нито автрството, нито организацията биха имали смисъл.) Както гората, бюджета, пасището, зоната за риболов, реките....Но никой не би произвеждал интелестуален продукт, ако не може да се изхранва от това днес.
Ето това е политиката. Прокопаването на каналите между локвичките (басейните) и поддържането на нивата на басейните такива, че да може с лекота да се преминава (от обществото и от всички участници в играта) от един в друг (нещо като шлюзовете на Железни врата).
Следователно добър политик е този, който умело прокопава каналите и поддържа нивото на водата така, че интересите да се движат свободно и обществото като цяло, както и частните играчи да имат полза и удовлетвореност.
Следователно истниски интелестуалец е този, който създава продукт, обществена, лична и организационна полза.
Следователно добра организация на интелектуалци е тази, която е дбра трансмисия и защитник на правата на интелектуалеца, неговото развитие, което е и нейно и обществено развитие.
Много е сложно да се направи на практика. Да се управлява университет, според ме е по-трудно от това да управляваш Кремиковци. Дуайт Айзенхаур, главнокомандващ на съюзническите армии на Западния фронт, по-късно е избран за мениджър на един от най-престижните американски университети. Той пише, че му е било по-лесно през Втората световна война, отколкото .... когато е управлявал университет.
Как става това съвместяване? Традицята го е създала. Имаме училище (университет – частен, държавен, общински). Той си има своите интереси, но неизбежно трябва да се съобразява с това, че знанието е common-pool. Затова е имало в българското възраждане, има в университетите на запад, Настоятелства, които точно това правят – първата трансмисия на съвместяването на едно частно с второ частно с трето частно - с общото и обратно. Настоятелството и неговия председател са институция. Една от най-важните в обществото с вековна традиция, основа на основите на това съвместяване на важни дела, продукти, търсене, предлагане, от които зависи в най-голяма степен благосъстоянието и напредъка на обществата. Трябва да кажа без всякакво притеснение, че само НБУ и само проф. Богданов и то НБУ, благодарение на проф. Богданов успяха да извлекат от дълбините на познанието знанието за тази сложна и базисна човешка и обществена институция, тя да бъде възстановена и функционираща.
(Когато говорим за всесъздаващата сила на частната и фокусирането само върху частната собственост и частния интерес, ние зпочваме от Тукидид и Аристотел. Но какво цитираме – по едно изречение и от двамата – точно по едно). Забравяйки, че поне според Аристотел, нищо не може да вирее, вкл. частната собственост – вън и независимо от „common – pool” – полисът.)
Какъв беше отговорът от политиката и другите „басейни”. Напълно Неадекватен. От „да се разпне” - до „да не го пресушаваме, докато не му излапаме рибата”, което все си е негативно и неадекватно от гледна точка на институционалното развитие на обществото и възможностите за него.
И тук е ролята на политика, който не поддържа почистени каналите и нивата на водата в тях. Но това не е работа на интелектуалеца. Т.е. интелектуалецът е част от институция, а политикът не е е. Той е копач, чистач и мерач, т.е важен, много важен, но поддържащ персонал. Интелектуалецът не може да бъде такъв, защото е неподменим елемент на институция. Добрият политик затова е чист и делата му са чисти. Лошият цапа и е оцапан. Интелектуалецът има ролята да влива в общия басейн, а политикът – влятото да тече и към заинтересованите страни и интересите им да са удовлетворени взаимно и по съгласие.
Не мисля, че политиката е изкуство. Тя е просто техника и трябва да бъде такава. Може да се учи. Въпросът е – с какво съдържание.
Т.е. има принципна разлика между труда на интелектуалеца, неговото предназначение в обществото, и неговите права - и тези на политика. Едното не може автоматично да се превръща в другого и двете функции и права са различни, както и са различни границите им. Просто, „просто разделение на труда”. Е, иска ни се умни хора да са политици – да са интелектуалци, но не това им е мястото. С което не казвам, че на всекиго е мястото в политиката. Само на тези, които могат да прокопават каналите, да ги държат чисти, да не са оцпани и да не се цапат, да не зацапват и да не замазват. В противен случай страдаме базисно. Връзките се разкъсват, нивата не съществуват или са прекъснати и обществото няма напредък. Проблемът на нашето общество и проблемите с интелектуалния продукт са именно тези – липса/прекъсване на нива, затлачени, както и липсващи канали.
Тема № - 38 Коментар № - 4298 nkioseva - 2011-03-10 10:55:33
И Георги, и Владимир и, разбира се, Борислав говорят добре казани и осмислен неща за връзката на науката и политиката търсейки мястото и смисъла на интелектуалеца. Хубаво е, че политиката беше въведена не само като наука, но и като практика. Също се зарадвах да прочета думите на Владимир за политическото знание разбирано като изкуство, и последвалото обяснение, че предвид променливия му предмет, по тази причина това изкуство не гарантира постоянна и сигурна истина, макар да допринася много за непосредствения опит.

Знам, че всеки един от вас може да задълбочи темата и да извади още по-добри разсъждения в подетата посока, но се питам защо в това говорене не са включени интелектуалци, които са се формирали като хората на изкуството – писатели, художници, режисьори...? Въвеждам ги в темата, не защото са по-добри или по-лоши интелектуалци, не мисля в тези параметри нито за тях нито по темата. Но смятам, че техния начин на формиране като интелектуалци е интересен за сравнение с този на тези които идват от науката. А понякога наука и изкуство щастливо се срещат и стават едно – Леонардо да Винчи.
Тема № - 38 Коментар № - 4297 Анета де ла Мар - 2011-03-10 10:49:26
А пък от съчетанието на религията с науката у нас може да произлезе следното чудовищно титулуване: "академик д-р патриарх Български и митрополит Софийски Кирил"...Без коментар!
Тема № - 38 Коментар № - 4296 Борислав - 2011-03-10 08:07:48
И едно допълнение: баща ми разказваше как навремето като млад учител получавал материали от Здравното министерство, препратени от Партията и комсомола, които "научно" доказвали колко вредни за гръбначния стълб са туистът и рокендролът...
Тема № - 38 Коментар № - 4295 Борислав - 2011-03-10 06:29:06
Благодаря за интересните коментари на Анета, Георги и Владо. Благодаря на Георги за мнението му, че текстът ми не е скандален и предизвикателен. Не съм имал и намерение да бъде такъв и в един момент наистина се уплаших дали не се възприема като такъв.
За противопоставянето между наука и политика. Не противопоставям Науката на политическата наука, за която от Аристотел насам е ясно, че е синтез от три умелости, от три „занаята” – стратегия („занаятът” на бойните действия), икономика („занаятът” добре да управляваш имота си) и реториката („занаятът” да говориш убедително пред публика).В този смисъл е съмнително доколко изобщо съществува ясно обособена политическа наука със своя автентична таксономия и базисни твърдения. В текста си противопоставям научната и по-широко – интелектуалната дейност на политическата дейност, на политическите практики, на политиките (израз, който напоследък дори и Бойко Борисов усвои). За мене политикът се ражда, а не се създава, не се обучава. Роденият за политик може да бъде допълнително шлифован, но не може от всеки човек да произлезе политик. Учените, разбира се, са в състояние най-малкото да спомогнат да се породят и обособят политически доктрини, а понякога направо ги създават. Типичен е примерът с Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Когато в младите си години бях аспирант (сега – докторант) един философ – Здравко Дунов, ако не се лъжа, ни доказа, че в „Капиталът” най-последователно (от където и да е било другаде) е приложен структуралният подход – подход, който ние най-вече приписвахме на Клод Леви-Строс. Каза и още нещо: като теория е перфектно, елегантно, но емпиричната верификация на теорията я опровергава напълно. Жалко, че верификацията се произведе в такъв глобален мащаб...И тогава ни накара да четем за принципа на фалшифицируемостта на Карл Попър.
Точно от това са породени страховете ми от учените и интелектуалците в реалната политическа дейност: в един момент те силно се привързват към създадена от тях теория или към теория, която повече или по-малко споделят, и на всяка цена, първо, искат да я наложат в практиката и второ, искат на всяка цена да докажат нейната истинност и валидност, защото според тях е „логически издържана”. В крайна сметка, генетичните експерименти на Менгеле в лагерите на смъртта и безумното социално инженерство в Камбоджа са екстремни, но добри примери как една теория може при съответните условия да се превърне в идея фикс и да мотивира дори геноцид. Айнщайн е също ужасЕн, когато разбира за какво още може да бъде използвана неговата теория за относителността. Навремето ядрените физици ни накараха да повярваме, че може да има и „атом за мирни цели”, и политиците охотно прегърнаха тази идея, строейки АЕЦ след АЕЦ. След Чернобил 1986 г. стана ясно, че „такова животно нЕма”, както би се изразил шопът.
Науката се обявява срещу интуицията и инстинктите, които най-често вършат работа в конкретната политическа дейност. Да, интуицията и инстинктите, които ние най-често наричаме „здрав разум” (common sense) са мощен уред за познание – казват те, но са неверифицируеми и затова са съмнителни. Боя се, когато във всекидневието ни науката тръгне срещу този здрав разум и ме кара да виждам черното като бяло.
Догмата на парадигмите е също плашеща. Усетих я тази догма, когато покойната ми майка се разболя и основната грижа на невролозите беше да я „натикат” в някоя от познатите им парадигми за диагностициране и лечение на неврологични заболявания. Неофициално всички казваха, че това най-вероятно е мултипленна склероза, но не могат да поставят такава диагноза, защото не се появявала в напреднала възраст... От гледище на здравия разум това си беше стопроцентова мултипленна склероза, провокирана вероятно от „мирния атом” през 1986 г., когато майка ми не повярва на отправяните под сурдинка предупреждения и на връх 1 май се зае да окопава лехите си, които тя обожаваше, и да ги плеви...
Политиците обичат да се позовават на учените, защото споделят общоприетото мнение, че учените съобщават истина от последна инстанция. Всеки новопостъпил студент в което и да е висше училище остава учуден обаче, когато разбере, че на много от конкретните му въпроси в аудиторията няма еднозначен отговор и че истината в науката е нещо наистина много относително. За съжаление, политиците или са забравили това, или никога не са били наясно, че ученият и интелектуалецът рядко са склонни да дават еднозначни отговори на конкретни и ясни въпроси. Но когато ученият стане политик, той забравя за тази относителност и прави от дадена теория доктрина и догма. Вече не му е необходима „представителна извадка” за емпирична проверка на теорията, защото я прави върху целокупното население, участващо в неговата политика.
Тема № - 38 Коментар № - 4294 Борислав - 2011-03-10 06:10:51
Ако интелектуалец действително означава учен човек, определящ стила на мислене и разбиранията на група от хора по общозначими въпроси, то акцентът, който Борислав поставя върху прослойката на т.нар. интелигенция, е наистина важен. Това, което се опитах да кажа с предишния си коментар, беше, че негативизмът към тази класа - изглежда - се корени именно в усещането за "лошо" инструментализиране на научното знание, което принципно трябва да бъде цел само по себе си, но при въпросните интелектуалци се е превърнало в средство за постигане на друго (например, за не дотам заслужено натрупване на обществен или икономически капитал). Проблемът е, че самият научен капитал обикновено е с неясен и съмнителен произход - не защото учените среди са пълни с лоши или некадърни хора, а просто защото функционират като умален вариант на голямата обществено-политическа организация, подложена на непрекъснати промени, обрати и трансформации. Мисля, че след Кун и "Структурата на научните революции" вече никой не си прави илюзията, че науката може да се разглежда като напълно отделена от властовите и утилитаристични принципи, доминиращи в сферата на политиката.

Това, струва ми се, би могло да обясни и защо не всеки учен е интелектуалец в собствения смисъл на думата: лидерите на всяка общност са по презумпция малцинство, ако и това, което те въплъщават, да зависи до голяма степен от общата воля на членовете в тяхната общност. Оттук и проблемът с официалните научни доктрини и базираното на тях образование, с който текстът на Борислав умно завършва.
Тема № - 38 Коментар № - 4293 Владимир Маринов - 2011-03-09 17:11:25
Не всеки учен става интелектуалец, дори и той да се осъзнава и да е видян като обществено ангажиран.
Според мене интелектуалецът, макар да е свързан с наука, се стреми по точно към към знание, това знание, което надскача рамките на научно доказваните истини и се слива с живота, с всичко. Затова интелектуалецът се хвърля да експериментира, да прави нови неща и то не на теория, а също и на практика. За интелектуалецът много често науката не е достатъчна. Въпреки че една научна теория може да обхваща частни, големи или още по-големи твърдения (истини) за света, интелектуалецът се интересува от нещо повече от това. Но само го намира, когато поеме пътят към правene на нещо конкретно за обществото. Така става личност, значеща фигура за другите. Като Ботев, който се качва на кораб за да осъществи политическа мисия, която още от самото начало има съмнителен край или се отдава така на изкуството, обществен живот и любов, че всичко се слива в едно за да се появи Фрида Кано. Интелектуалецът може да успее в някое начинание, да се провали в друго или във всички начинания да стигне до крах. Може да е тотално не успелия или този, който е оставил следи с името си и до днес. Сократ. И ето парадокс: кой разбира същността на интелектуалеца? Който натрупа пари и е доволен, че е ги е натрупал, затова светът за него свършва до осъществените на материални амбиции, слава, власт...? Ако не си виждал интелектуалец от близо как би го разпознал като название за видово понятие отнасящо се до човешки тип същество?
Тема № - 38 Коментар № - 4292 Aneta de la Mar - 2011-03-09 12:31:59
Прочетох новите коментари на Владо и Анета и те ме накараха да се замисля, че текстът на Борислав всъщност никак не скандализира, както той казва, а, напротив, ползва и поддържа възгледи и опозиции, с които сме свикнали - като опозицията наука-политика, за която Борислав не желае да се изкаже по-тезисно. А не го прави, според мен, защото в неговия текст примерите, че такава опозиция действително има, силно надделяват над това, че тя е просто инструмент за по-ефективно мислене и изказване на някаква разлика.

Та и аз като Владо не смятам, че разделянето на науката от обществения ред е толкова лесно, дори и когато учените, независимо от каква специалност, не се занимават пряко с политическа дейност. Причините за това са, както ми се струва, няколко. Ще изброя едро три от тях:

1) Днес не можем да си представим неинституционализирана наука: науката се прави в университети, в академии, в институти, които, бидейки част от обществото, са както изградени по неговия модел и възпроизвеждат неговите йерархии и модели за човек, така и са зависими от общественото благосъстояние и нужди. Няма наука, колкото и да е фундаментална, която да не е по тази причина и обществена.

2) Науката, както и общественият живот, съществуват и се развиват, от една страна, чрез поддържане на различия, а, от друга, чрез търсенето на консенсус за тяхното временно преодоляване. За да стане легитимно едно научно откритие или по-общо една научна истина, тя трябва, първо, да казва нещо ново и непознато (тоест да удостоверява някаква разлика в състоянието на съответната наука), и, второ, да бъде впоследствие призната от тези, които участват в практиките, за които тази истина се явява истина. Иначе тя е невалидна.

3) Езикът на науката със своите правила за създаване на верни пропозиции е много сходен с езика на правото, по което се организира управлението на обществения ред.

Поради тези причини смятам, че когато учен се захване с политика, това не е нещо извънредно, а съвсем в реда на нещата, защото повече или по-малко между областта, в която той работи, и областта на обществените отношения има доста принципни сходства.
Тема № - 38 Коментар № - 4291 ГГ - 2011-03-09 10:46:33
Post Scriptum
Вероятно мнозина са стъписани, дори скандализирани от моя текст и се чудят как да го коментират. Да обявиш Христо Ботев за предтеча на съвременния камикадзе!!! Когато на 2 юни вият сирените, ние, значи, си спомняме за подвига на един камикадзе от ХІХ век и подвеждаме под общ знаменател него и всички останали!!! Но: от гледище на (военната) стратегия(та) действието на Христо Ботев е напълно безсмислено. Но е смислено от гледище на неговото Его, на неговия Хюбрис като интелектуалец, като наистина гениален поет. Ботев пише прощално писмо от кораба „Радецки”, в края на което заявява на съпругата си: „Ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящия те”. Както би се изразил Нушич, това е писмо, писано с ясното съзнание, че все някога ще бъде публикувано и че хората от бъдещето ще си дадат сметка, че дори в този съдбовен момент за Ботев и неговите четници, той преди всичко мисли за Отечеството си, а след това – за семейството си. Малцина обаче си спомнят за един друг деец на Априлското въстание – Васил Петлешков от Брацигово. Аптекар по образование, той е пълният антипод на Христо Ботев. За да спаси родния си град от поголовна сеч, той, поел цианкалий, се оставя да бъде изтезаван между две клади, не издава нищо и спасява града си и съратниците си с прословутата си фраза „Сам съм! Други няма!”
Възмутен и скандализиран се чувствах и аз, когато за първи път „случайността” ме срещна с книгите на Пол Джонсън и на Паул Файерабенд. Бях възмутен, защото дотогава смятах, че интелектуалец – това звучи гордо. Бях наистина убеден, че интелектуалците и че дори интелигенцията са каймакът, елитът на обществото. Малко по-късно моят пряк шеф в БАН ме ядоса с нещо и тогава написах текст, който съдържаше концептуалната метафора „Интелектуалецът е профаниран духовник” именно защото той се възприемаше като духовно лице (имаше и роднина, който беше епископ), облечено „граждански”.
По-късно проумях, че научните дискурси са само една от възможностите да се говори за нещата, които ни интересуват. Митът е също толкова успешен и значително по-въздействащ начин да се говори за нещата, които предизвикват интереса ни. Тоест, ученият е в непреставаща конкуренция с митотворците – древни и съвременни. Цветан Тодоров го е описал най-точно: „По времето на Сократ ораторът имал навика да пита слушателите какъв жанр (или какъв начин на изразяване) предпочитат: мит, сиреч разказ, или логическа аргументация?”
Аз наистина смятам, че публичната функция на интелектуалците е да задават публично такива въпроси, които никой друг не се е сетил да задава. Мисля си, че образец за такъв тип качествен, положителен интелектуализъм е прословутото J’accuse на Емил Зола във връзка с аферата „Драйфус” във Франция. Не харесвам Зола като писател, но това негово отворено писмо и до ден-днешен печели адмирациите ми като образец за това, като парадигматичен текст за това как един интелектуалец може да заяви и да отстоява ГРАЖДАНСКА позиция.
Обществената значимост на учените – експерти и интелектуалци, е в университетската аудитория, в класната стая, когато формират мисленето и световъзприемането на учениците си. Филми като Dead Poets’ Society и The Imperor’s Club прекрасно илюстират тази моя теза. Ноам Чомски пропагандира анархизма, но никога не си е помислял да излезе от M.I.T. и да прави политическа кариера.
Текстът ми няма за цел да обиди когото и да е било. Целта му е наистина да осъзнаем каква е нашата обществена отговорност като хора, посветени на науката и чувстващи, че можем да кажем и нещо на хората, извън тесния ни професионален кръг.
Тема № - 38 Коментар № - 4290 Борислав Л. Георгиев - 2011-03-09 09:13:04
Говоренето за наука и политика в текста на Борислав ме накара да се замисля на какво основание разграничаваме толкова категорично двете. Все пак, днес в еднаква степен вярваме както в легитимното съществуване на политическите науки, така и в нелигитимното съществуване на политизираната наука – а значи и в практическата неотделимост на двете. Къде тогава минава границата и има ли такава изобщо?

Според мен сме свикнали да делим тези две сфери, защото съзнателно или не в тях разпознаваме два едри типа знание, противопоставяни един на друг още в Класическа Гърция. Аристотел хубаво е казал, че сме в правото да говорим за “наука” само тогава, когато по безспорен начин достигаме до принципите и причините, обясняващи защо и как изследваните неща са точно такива. Ползата от науката, следователно, е не толкова в събирането и описанието на конкретните факти, колкото в научаването на истината за тях. Да, но и политиката се бори за своята истина, така че – за да разграничим двете – се налага да разграничим техните истини. За Аристотел истината е без съмнение една и вечна; затова и науката се занимава с неизменни и винаги идентични на себе си предмети – или поне с техните начала и определения, които трябва да са такива. В този модел научното знание е нещо ценно заради самото себе си и няма практическа, а чисто теоретична цел. Обратно, знанието, свързано с практическите ни нужди (в това число и политическото знание), се нарича по-скоро “изкуство” и предвид променливия си предмет не може да ни гарантира постоянна и сигурна истина, откъдето и – макар да принася значителна полза в рамките на непосредствения ни опит – се цени далеч по-малко в сравнение със същинската (спекулативна) наука.

Та именно този модел – струва ми се – стои в основата на разделението, за което говорим. Когато някой каже, че ученият трябва да си стои в кабинета и да не се меси в политическите работи, той всъщност изразява разбирането, че науката е върховна ценност сама по себе си и че “практикуването” й не се свързва задължително нито с обществената практика и полза, нито с обществения успех – или поне прави това косвено и някак отвисоко. Разбира се, бихме могли да балансираме подобен краен възглед с алтернативната парадигма – тази на софистиката и реториката, в която научното знание неизбежно е обвързано с практиката, а ученият по необходимост е обществено ангажиран (тоест, е “интелектуалец”). Очевидно в трудното съчетаване на тези две позиции се намира и правилният подход към темата и типажите, които Борислав описва.
Тема № - 38 Коментар № - 4289 Владимир Маринов - 2011-03-09 07:51:04
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115969

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128140

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20158

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32741

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134350

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94412

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29120

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17801

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180893

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60800

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA