БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗАВИСТТА НА СОКРАТ
Херменевтика на приятелството в Платоновия „Лизис“

ВЛАДИМИР МАРИНОВ

I.
Имам ясен спомен, че едно от първите изисквания в началното училище беше всеки да нарича в равна степен съучениците си „другарчета”, независимо дали поотделно те му допадаха, дразнеха го или пък му бяха безразлични. Колкото и непонятно да е било за мен, от лаконичния коментар на родителите ми научих, че приблизително същото важи и за света на възрастните, които навсякъде се обръщаха помежду си с „другари”. Бил съм още дете и не съм разбирал, че дори онези, които тогава най-искрено отличавах като свои приятели, са били такива за мен най-вече защото средата и общото ни възпитание са го изисквали. Не съм разбирал, че за нас печеленето на приятели е било – и безспорно си остава – социален императив, който често маскираме като особен вид публична мода; че „колекционирането” на приятелски отношения, както и целият набор от куртоазни техники за тяхното поддържане, са нещо, на което сме добре обучени, макар да не одобряваме винаги и в пълна степен; също и че „истинското приятелство” е набор от идеални ситуации и свързвания, които мисленето ни рядко успява да примири и съгласува с нашите налични контакти.

Неспособен да си дам точна сметка кое ме свързва с моите приятели и изпитващ известно недоверие към редовото говорене по темата, когато в последния клас на гимназията прочетох Платоновия “Лизис”, изпитах злорадо задоволство от невъзможността на събеседниците в диалога да определят – а оттам и да предпишат – какво би трябвало да значи приятелството за хората. В иначе бедните бележки на този пръв прочит, като свидетелство за младежките ми впечатления, открих уводната реплика на Сократ от разговора му с Менексен (211d-212а, пр. Б. Богданов):

„Още от дете желая да се сдобия с едно нещо, както всеки си има някакво желание. Един иска да притежава коне, друг – кучета, трети – пари, четвърти – почести. Мене тия неща не ме безпокоят. Но към това да се сдобия с приятели изпитвам направо страст. По-скоро бих желал да притежавам добър приятел, отколкото най-добрия пъдпъдък или петел на света, кълна се в Зевс, предочитам го пред кон или куче. Вярвам, в кучето се кълна, пред богатството на Дарий с повече удоволствие бих предпочел да имам другар. До такава степен държа на приятелството. Затова, когато ви гледам с Лизис, възхищавам се и ви смятам щастливци, че сте толкова млади, а сте успели тъй бързо и лесно да се сдобиете с това притежание – ти него си направил тъй бързо толкова близък приятел, и той тебе. Докато аз съм така далеч от това да притежавам приятел, щото не зная дори по какъв начин се сприятеляват двама души. Та именно това искам да те попитам, понеже имаш опит.”

Тогавашното ми впечатление очевидно е било, че Сократ искрено се радва на двамата млади приятели и че философската му ирония (в това число и самоприписаното му невежество в тия работи) е насочена по-скоро срещу редуцирането на приятелството до популярни модели и готови схеми, отразяващи унифициращото нормиране, което обществото се опитва да извършва и в най-личните пластове на нашата действителност.

Тогава има ли изобщо нужда да обясняваме как и защо сме приятели с някого – нещо, което Сократ неуспешно се опитва да изкопчи от Менексен? Ако възприемем модерния идеал за човека като самоидентична и неповторима личност, собственик на вътрешния си опит и източник на външната си активност, подобно обяснение неизбежно би се въртяло около личните истории и тяхната ad hoc каузалност. В персоналистичната перспектива на нашето време за приятелството се мисли и говори като за част от индивидуалната грижа по доброто разполагане на собствения Аз и успешното му свързване с другите. От тази гледна точка, това да бъдеш приятел с някого изглежда много повече въпрос на лично желание и емоционална привързаност, отколкото на обществено предписание или рационален ангажимент. Затова и съвременният човек би се подразнил, ако поставим своеобразните му приятелства извън обхвата на неговия избор и контрол, също както и ако се опитаме да ги сведем до общи, надличностни отношения, подчинени на универсални принципи и закони. Вероятно разговорът ни с него по тази деликатна материя би спрял, задоволявайки се с позоваването на идеята за самобитния човек.

II.
И все пак, когато наскоро се вчетох по-внимателно в “Лизис”, ми се стори, че наред с радостта и усета за философско превъзходство, в беседата с двамата младежи Сократ изпитва и една подмолна завист спрямо тяхното приятелство. Стори ми се също, че тя би следвало да се свърже с имплицитната преднамереност в появата и поведението на философа, който в хода на разговарянето съвсем манипулативно се опитва да изкриви и подчини традиционните модели за приятелство на собствената си парадигма. За да поясня какво имам предвид, най-напред е нужно да представя накратко контекста на дискусията в “Лизис”.

В действителност гръцките думи philos и philia, които обичайно предаваме с „приятел” и „приятелство”, имат много по-широка употреба и значение. За разлика от нашите понятия, които изразяват лична близост, симпатия и лоялност между две или повече лица, античното philos и неговите производни покриват почти целия спектър от важни свързаности, изграждащи общностното съществуване на човека. При Омир, например, като прилагателно думата означава не просто „мил, любим, приятен”, но и „свой, собствен”, а оттам и „близък, скъп”; така, да речем, говори Приам за своя живот по време на срещата си с Ахил – philēs aiōnos (“Илиада”, ХХІІ.58). Най-общо, philos и philia се отнасят до комплексния набор от вещи, хора и събития, с които някой е повече или по-малко свързан и които са „на негова страна” в цикъла на живота му. На първо място, philoi са не толкова нашите приятели извън дома, колкото членовете на семейството и прилежащото стопанство; Херодот влага в глагола phileō („обичам”) главно смисъла на семейната обич между мъжа и жената, а в диалога “Хиерон” (3.7-8) Ксенофонт степенува по важност приятелските отношения (жена-мъж, брат-сестра, родител-дете), като това между другари, нямащи пряка роднинска връзка (т.е. между hetairoi, а не oikeioi), се нарежда едва на четвърто място (срв. Омир, “Илиада”, ІХ.573-592). Противно на нашия, античният модел поставя много по-силен акцент върху любовта (erōs), която приятелят поражда (страстта на Сократ към сприятеляването от цитираното по-горе място е тъкмо „еротична”), както и върху социалния му статус – върху неговото потекло, богатство и лични качества. Това означава, че не всеки би могъл да бъде приятел с всеки друг; приятелството не е връзка, която избираме по своя воля, а умален образец за общност, в който ролите са до голяма степен предзададени и имат за цел преутвърждаването на универсални ценности и добродетели. Затова и според Аристотел човешкото щастие – като хармония с другите и света – е немислимо без правилните приятелства (“Реторика”, І.5, 1361b35-38). Накратко, тази по-широка парадигма на приятелството имплицира не само емоционално-психологическата близост и съпричастност на приятелите, но преди всичко тяхната заедност и взаимна задълженост в морален, политически и практически план, или пак по думите на Аристотел – това, че си подхождат, имат еднакви приятели и врагове и споделят общо схващане за добро и зло (“Реторика”, ІІ.4, 1380b35-1381b33).

III.
Но какво се случва в “Лизис”? Както обикновено, Сократ е тръгнал нанякъде, когато бива уж случайно срещнат и заговорен от свои познати – в случая от младите Хипоталес и Ктезип, които го приканват заедно с тях да посети новопостроена палестра, където се събират и прекарват времето си „в разговори” множество младежи и момчета (203а-204а). Още в началото се разбира, че действителният повод да влязат там е любовното увлечение, което Хипоталес изпитва към по-младия Лизис, наричан в текста ту „момче”, ту „момък” (204b-е; 205bc). Тъй като последният е неразделен приятел с връстника си Менексен, на помощ на Хипоталес се е притекъл именно Ктезип, който се пада братовчед на въпросния Менексен (206d). Сократ обаче също се познава с него (207ab) и затова с готовност приема да поведе диалог с Лизис, за да демонстрира на неуверения Хипоталес как е редно влюбеният да говори със своя любимец (206с).

На този фон Платон конструира образа на двамата приятели, който – по всичко личи – отразява традиционната представа за аристократическата philia. Най-напред, младежите споделят една и съща възраст, а и може да се спори кой от тях е по-красив: в това отношение те са по-скоро еднакви (207с). Освен това, и двамата принадлежат към стари, богати и влиятелни родове – за Менексен знаем от едноименния диалог, а за семейството на Лизис научаваме от Ктезиповия преразказ на поемите, които Хипоталес съчинил за своя любим (205b-d). Накрая, въпреки характерологичните различия (Лизис е по-плах и срамежлив, докато Менексен обича споровете: 207а; 211bc), и двамата имат облика и поведението на благородни млади хора, споделят любовта към изтънчени разговори и очевидно притежават съответните интелектуални качества и вкус (206с; 207а; 211ab). Всичко в тяхното приятелство изглежда еднакво, равно и плавно; навсякъде текстът на Платон говори не за „Лизис и Менексен”, а за „двамата”, ползвайки упорито обобщаващите форми на двойственото число (207с и сл.) – нещо, което разказвачът Сократ не прави никога, отнасяйки се, да речем, към себе си и Ктезип. Изобщо, дружбата на Лизис и Менексен по особен начин изпълнява същата нормативна функция в Платоновия текст, каквато има идеалното приятелство „по равенство” в Аристотеловия модел на човешките отношения: в него приятелите са до такава степен уеднаквени в притежанието на добродетелта като постигнато съвършенство, че обичта им един към друг няма за цел нищо извън самата добродетел, която всички те споделят поравно като своя висша идентичност (вж. “Никомахова етика”, VІІІ.3). В такова приятелство мотивът „заради себе си” и мотивът „заради другия” се сливат напълно в общия усет за пределна пълнота.

IV.
Тогава какво повече иска или може да предложи Сократ? Без съмнение, разговорът му с момчетата не е толкова спонтанен и невинен, колкото ни се струва на пръв поглед; напротив, в състояние сме да открием множество знаци за неговата преднамереност. Сократ уж е тръгнал от Академията „направо” към Ликейона, но пътят му далеч не следва правата линия; всъщност той съзнателно се отклонил към мястото, където е събрана любимата му аудитория – знатната атинска младеж. Макар да не отстъпва от тезата за своята неосведоменост, той е предварително наясно с любовта на Хипоталес към Лизис, тъй като му задава директно въпроса „кой е красавецът, ... за когото си струва да вляза” (204b). Еротичният привкус на философския му „лов” се усеща и в подходящия избор на ден за появата му в палестрата – празника на бог Хермес, когато смесването на момчета, младежи и мъже, а оттам и встъпването в неравнопоставени отношения помежду им, са съвсем в реда на нещата (206d; срв. 218с); откъдето идва и първоначалното желание, което забелязваме у Сократ, да опровергае представите на двамата приятели в разговор с всеки един от тях поотделно, опитвайки се да наруши приятелското им единомислие (213d).

Естествено, зад всичко това стои по-сериозното намерение да се промени разбирането на двамата събеседници за същността на приятелството, като със средствата на словото се установи особен философски монопол върху ценността и пътищата на постигането му. Това личи съвсем ясно още в първия разговор между Сократ и Лизис (207d-210d), чиято смислова структура лесно би могла да се сведе до следния логически парадокс:

(i) Родителите на Лизис със сигурност изпитват обич (philia) към сина си Лизис и желаят да бъде възможно най-щастлив (hōs eudaimonestaton).

(ii) От друга страна, никой не може да се радва на philia и да бъде в собствен смисъл щастлив, ако живее в подчинение и няма възможността да прави нещата, които желае (epithymei) да прави, или иначе казано – ако няма правото да се разпорежда във връзка с предметите, хората и дейностите, с които е пряко или косвено свързан.

(iii) Тъй като обаче знатните родители на Лизис му поверяват твърде малка част от важните решения в неговия живот (например, забраняват му да управлява колесница или му назначават наставници-роби), излиза, че те или не обичат (philousin) сина си достатъчно, или не искат да бъде щастлив и свободен – само че и двата варианта следва да се отхвърлят като неправдоподобни.

За да избяга от апорията, Лизис предлага тривиално решение: родителите му изпитват обич към него, но не му дават да ръководи себе си (arсhein heautou), защото е още много млад. Наивният му опит за измъкване с възрастта обаче довежда единствено до това, че Сократ моментално вкарва разговора в руслото на своето обичайно говорене за философското знание-добродетел. С това планът му, изглежда, успява: сега той може ясно да заяви, че не възрастта, а невежеството и неумелостта на младежа в повечето работи възпира неговите родители да поверят живота му в собствени ръце, а оттук и че истинска philia Лизис може да очаква едва след като придобие най-необходимото знание, от което Сократ очевидно разбира – разумността (phrōnēsis). Простодушното признание на юношата, че е „още слаб в мисленето” (aphrōn, 210d), съвсем усилва Платоновото внушение: преди да търси обичта и приятелството на другите, Лизис трябва смирено да потърси от друг опитност и знание, а цената, която се налага да плати за него, е собствената му обич и подчинение спрямо този, който ще го ръководи.

Затова и първото, което хрумва на Сократ в следващия момент, е да смъмри пасивния Хипоталес, като му каже на всеослушание, че подходът му към Лизис е погрешен: да се спечели обичта на любимия изисква всъщност не глезене, ухажване и хвалене, а точно обратното – непрекъснато потискане и „свиване” на гордостта и самомнението му, защото само по този начин любимецът би могъл да осъзнае подчиненото си положение спрямо знаещия любовник и да приеме с радост изискванията на тяхната philia (210е).

Разбира се, Сократ успява да се сдържи и не казва помисленото, а вместо това подема разговор, в чието начало споделя и за страстта си по приятелството, и за благородната си завист спрямо двамата младежи. Иронията му в случая идва да покаже, че паралелно на откритото и последователно проваляне на популярните дефиниции за това какво е приятел и приятелско, на имплицитно ниво в Платоновия текст е започнал да действа мотивът за приятелството като продукт на особен вид философско знание. Всъщност, ако се върнем към разговора по-горе, ще видим, че аргументът обвързва приятелството не само със знанието, но и с ползата, която то принася: „ако станеш знаещ, всички ще те обикнат и всички ще ти станат близки, тъй като ще бъдеш полезен” (210d). Под „полза” обаче Платон вероятно има предвид нещо доста по-различно от традиционното значение на думата – нещо, ключ към чието разбиране би ни дал прочитът на “Евтидем”. В едно знаменито място от диалога (278e-282d), където отново срещаме Ктезип, Сократ умело успява да измести фокуса на внимание от нещата, които обичайно разглеждаме като ценни и полезни, към начина, по който извличаме полза и щастие от тях. Доводът му е в основни линии следният: взети сами по себе си, нещата около нас не са нито добри, нито лоши; такива ги прави по-скоро употребата им по един или друг начин; следователно, простото „притежаване” на ценности не принася полза, освен ако не бъде приведено в особен режим на „употреба”, направляван от практическото „знание” на разумността. Оказва се, че единствено философското знание е в състояние да съди за притежанията и ползите, които изграждат добрия живот на човека, защото само то има общ поглед върху принципите на случващото се и тяхната йерархия.

V.
Подобна концепция ни позволява да видим позицията на Сократ в “Лизис” в по-различна светлина. С оглед на човешките реалности Платон е склонен да описва приятелството по-скоро като неравенство, отколкото като равенство – откъдето и скептицизмът му по отношение на твърде гладките и идеални форми като тази на Менексен и Лизис (срв. 223b). Хората са не просто неравни в свързванията си и в живота, но и обикновено встъпват в приятелства, привлечени от определена полза или от нещо в другия, което не притежават, но искат да присвоят. Да, но и насрещната страна е в правото да поиска същото, с което кръгът се затваря, а реалните приятелства се превръщат в динамичен обмен на ценности и блага, до които получаваме достъп чрез другия. В реалистичния формат на приятелствата едно „повече” винаги се разменя за друго „повече”: повече обич за повече грижа; повече удоволствие за повече сигурност; повече ум за повече трезвост; и т.н. Накратко, взаимността и съразмерността в приятелството се определят не толкова от приятелите в качеството им на отделни личности, колкото от съвместното им „неравновесно изравняване” в отделните ситуации на тяхната philia.

Безспорно приятелството „по превъзходство” (както Аристотел го нарича в “Никомахова етика”, VІІІ.6-11) не е новост в културата на Древна Елада: срещаме го още при Омир. Различното, което Сократ предлага в “Лизис”, е по-скоро настояването, че за всички тези неравенства съществува универсална разменна монета – и това е вътрешното знание-добродетел, без което не бихме могли да преценим нито едно нещо като „любимо” или „полезно”. Лесно е да се досетим, че срещу него притежателят не би могъл да очаква равностойна отплата; затова и единственото, на което Сократ се надява в замяна, е кротката приятелска обич на събеседниците му – към него и към словото му. Налагайки обаче абсолютен критерий за приятелство, Сократ също идеализира и това му изиграва лоша шега – разговорът бива внезапно прекъснат от почерпените педагози на Лизис и Менексен, които бързо отвеждат двете момчета и с това символично ги връщат към обичайната им действителност, в която приятелството им по всяка вероятност си остава същото. При това положение, останал сам, на Сократ не му остава нищо друго, освен да извика заядливо: „Станахме за смях днес, Лизисе и Менексене – и аз, възрастният, и вие. Тия, дето си отиват, ще кажат, че се смятаме за приятели – и себе си слагам при вас, а не сме в състояние да открием какво представлява приятелството” (223аb).



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.





Коментари по темата
За да продължа да разсъждавам по-нататък по темата за приятелството, трябва да обявя преди това някои свои допускания, които приемам за истинни:
1. Нагонът към властта е водещият (човешки) нагон.
2. Половият нагон е частен случай на властовия.
3. Властовият нагон е един от начините човек да преодолее страха си от смъртта; другият е да стане философ, което отново опира всъщност до същото – опитваш се да владееш не телата, а умовете на хората.
Как изглежда приятелството от тази гледна точка? Приятелството е опит да се обезсили властовият нагон спрямо някого. Когато това не стане, приятелството се разрушава. Затова Сократ „завижда” на двамата младежи, защото във всички случаи той иска да има власт върху „златната атинска младеж” (дали тази власт има сексуален подтекст, или не – е без значение). Механизмът на приятелството за мене е същият като механизма на любовта (нямам предвид обичта – philia, на родителите към децата си, естествено) – и в двата случая става въпрос за взаимно привличане – това, което в първия си коментар може би неуместно назовах „биохимия”. Във всички случаи приятелството първоначално най-малкото е ирационално и човек не се замисля защо е приятел точно с едни хора, а не е приятел с други.
Ако естественото продължение на любовта е сексът, от който се ражда поколение, приятелството не прекрачва тази граница и това наистина предполага чисти, равнопоставени отношения между приятелите. Приятелството предполага сътрудничество („Той и приятелят му влязоха”), любовта – подчиненост, комитативност („Той влезе с приятелката си”).
Това, което ги обединява, е идеята за съвместност, за заедност, за взаимност.
Тема № - 39 Коментар № - 4354 Борислав - 2011-03-19 13:47:55
Здравейте! Радвам се, че на повечето от вас текстът е допаднал, и ви благодаря за лично ангажираните коментари към него и темата му. Ще се постарая да им отговоря постепенно с надеждата, че дискусията може да се развие в още посоки, а това само би помогнало на написаното да стане по-богато и смислено.

Според мен, писането е свързано неизбежно както с казване на повече от това, което сме имали намерение да кажем в началото, така и с пропускане и дори деформиране на не малка част от първоначално замисленото. Едно от нещата, които съм пропуснал да кажа достатъчно ясно в текста въпреки намерението си, е, че мотивацията на Сократ в “Лизис” и останалите Платонови диалози би следвало да има много общо с упоритото интериоризиране и морализиране на фундаменталните човешки теми и практики, което философът прави в семантичния анализ на свързаните с тях думи – тенденция, която ще се развие още по-бурно в мисленето на наближаващата елинистическа епоха. Проблемът е в това, че между “вътрешното” и “външното”, както настоява професор Богданов, протича непрекъснат обмен, едното прелива в другото и обратно, но – по всичко личи – нито едно от двете не може да се сведе просто до другото или пък да се разтвори без остатък в него. Оттук и затрудненията на Сократ, които се появяват в аргументите му всеки път, когато напорът на външните мотивации и събития стане достатъчно осезаем в разговорите му. Оттук, разбира се, и съвсем прясното и правилно впечатление на Анета, че дискусията на моменти е твърде умозрителна и дефинитивна, което ни кара да й се съпротивляваме и в опит за постигане на баланс да бягаме било в “практиката” на приятелството (Мария), било в неговата “биохимия” (Борислав). Но когато се застоим прекалено дълго навън, все пак започваме да изпитваме нужда от подобна дискусия – желаем да преосмислим и преобразуваме приятелствата си вътре в нас. Ето защо Сократ вероятно “завижда” на двамата младежи за това, което имат, но и те в не по-малка степен го “ревнуват” за знанието, което той не иска да сподели с тях на момента.
Тема № - 39 Коментар № - 4353 Владимир Маринов - 2011-03-19 08:19:55
Прочетох “Лизис“ и останах с впечатление, че Сократ прекалено абстрактно иска да обясни що е приятелството. Ужким признава в началото на диалога, че винаги разпознава кой обича и че може да оцени кога едно чувство е напреднало, на практика говори толкова рационално по темата, сякаш само логиката може да обясни какво става между двама души. (Добре е да се разбере, че въпреки че става въпрос в текста за приятелството изобщо, всички персонажи изпитват това приятелство като нещо което е и приятелство и обич, погледнато от съвременна гледна точка. Освен това става дума за нещо, в което не са включени жените и то произтича от контекста на историческото време). Мое и не само мое мнение е, че чувственият свят и тогава, в древна Елада и днес и утре не може лесно да се тълкува още по-малко, ако само се строят силогизми. Нямам нищо против дедуктивното умозаключение, но идва прекалено сухо и някак си като насилен метод в този случай.

Друго. Има право Владо, когато казва, че Сократ се държи преднамерено и в хода на разговарянето съвсем манипулативно се опитва да изкриви и подчини традиционните модели за приятелство на собствената си парадигма.

Но защо умният Сократ не успява да стигне до нещо ясно и точно по подетата именно от него тема? Дали диалогът на Платон не е написан не толкова за да стигне читателят до някакво конкретно умозаключение, а за да може чрез мисленето на глас за приятелството да се види как не можем да говорим за едно нещо направо. Ами само чрез нещо друго, в светлината на нещо друго, можем да разберем същността на нещата.

Например, когато Сократ пита дали болният заради болестта си и здравето си се сприятелява с лекаря, излиза, че това приятелство се дава именно защото съществува определена причина, цел – здравето. Или по-точно, доброто, което носи това, да се има здраве. (От мене, допълвам – щастието да си здрав). В текста на Платон думите на Сократ по повод обичта към лекаря са следните: “Следователно и това нещо ще бъде обичано поради друга обич“ (219с). Да обичаш да си здрав. Да обичаш да си щастлив и да се радваш на живота.

Мисля, че сега вече почвам да усещам, да откривам и да разбирам херменевтичния модел заложен в текстовете на Платон. Както казва проф. Богданов, такива текстове разглеждат нещо не като именно това, а като свързано и с други неща, освен това насочено към промяна. Текстове визиращи разглежданото освен това и като тема, която засяга пишещия.
Тема № - 39 Коментар № - 4351 Aneta de la Mar - 2011-03-18 20:15:00
Благодаря на професор Богданов за направения анализ на предишната сесия. Следващият етап от разработката на темата предполага именно разглеждането на тези проблеми, за които професор Богданов казва, че му липсват. Това е етапът, който излиза от парадигмата на Case Studies и ще се насочи към анализа на човешката природа и обществото чрез различни техни речи, за да се види, че в основата на всичко стои нагонът за упражняване на власт.
Тема № - 39 Коментар № - 4350 Борислав - 2011-03-18 17:27:49
Страшно много съжалявам, че точно два дни след публикуването на този толкова хубав, издържан, премерен, задълбочен и едновременно обикновено-лежерен, личен, обичлив и хаплив философски текст, аз трябва да се оттегля за неопределено време от света (дори от мрежата) и няма да мога да участвам в дискусията (освен ако професор Богданов не реши да остави текста по-дълго време - дано!). И темата е от най-прекрасните и любими на всички времена и хора…

Ще поставя само един въпрос, който ме подпали на първо четене. Питам, Владо, като по-слабо разбираща старогръцки. Има ли в текста старогръцки думи или изрази, които ясно да го насочват към изразяването на идеята за приятелството, като отношение на неравенство? От това, което Владо говори в текста като цялост, аз като че ли бих нарекла това нещо „различност” или „другост” – приятелите са заедно, защото са различни (може и по възраст, но това не поставя непременно някого от тях по-високо), защото всеки се нуждае от неща, които няма и се налага да взема от друг. Не бих го нарекла неравенство, защото то си е някакво равенство-равновесие – един дава едно (знание), а му дават друго (обич); има обмен. Обменът предполага някакво равенство-равновесие, поне в най-общ принципен смисъл (че не може в приятелството само единият да дава или само единият да взема). Кой може да твърди, кое е по-високо и по-ценно – знанието или обичта? Да не започвам болезнената нишка, че знанието е и любов, или че любовта е и знание.

Поръчвам ви да не оставяте разговора да замлъкне, за да мога и аз да се включа, ако се върна, дай Боже, жива и здрава, и благодаря за което.
Тема № - 39 Коментар № - 4349 Лелята на Сократ - 2011-03-18 13:09:38
Любим цитат и за мен,Боре, който води до още една дефиниция:
Приятелството е нещо, което може да осмисли и безсмислените и незначещите неща.
Тема № - 39 Коментар № - 4348 Мария - 2011-03-18 11:34:25
Ще предложа коментар за „Либидните приятелства”... Трикратно и с удоволствие четох и ПРЕПРОЧИТАХ новия прекрасен текст на колегата Владимир Георгиев. (Дори прекъснах писането по Проекта за новия ни „ Психологически форум -семинар-2011г.”). С устремната си аналитичност и съжденията си, авторът извисява форумния полилог – без да се понижава нивото на прежните говорения. Получава се НЕСПИРНО мисловно тържество на научното споделяне. Умело се насочва и тематично „учлененото протичане” на един хармонизиран процес, в ненатрапван отгоре, а органично присъщ му, хипертекст...;

имам намерение да изпратя по-пълен свой коментар. Ще го посветя само върху две (от шестте слова от Владимировата тема) – така, както той го е проблематизирал; с акцент върху ХЕРМЕНЕВТИКАТА НА ПРИЯТЕЛСТВОТО. Няма да коментирам условно визираната „завист” на Сократ. Все още не съм се запознал с Платоновия „Лизис”. Вероятно ще го направя скоро;

не бих откроил различия във висотата, напр. само на последните три авторови писмовни избухвания (на Владо, Борислав и Георги). За предишните тепърва ще пиша в новия интернет-семинар (за някои от тях имам готов текст; а върху класическото „Есе-2001г”, на което се позовавахте така често ; осъществих и отделен контент-анализ, с който ще ви запозная). И трите скорошни заглавни текстове, чиито автори споменах, са индивидуално неповторими и защитават по своему, присъщата им самоценност. Напр., отдавнашна сентенция гласи – че, ... едни височини не пречат на други, да бъдат също високи. Припомням я, защото тя би служила, за съхраняване на двегодишния приятелско-колегиален дух, между старите форумци и пришълци от моя тип;

още в днешната си (колегиално-приятелска рефлексия) ще въведа и един Фройдов, но и малко нюансиран концепт и конструкт – ЛИБИДНО ПРИЯТЕЛСТВО. С друга понятийна типология и семантика, е , и остава, напр.терминът/концепт:... „Колегиално-професионално приятелство”;

този концепт „ Либидна афилиативност- или приятелство”, го свързвам (експлицирам) от една и то водеща, т.нар. жизнена ориентация, приета и от мен, като основен функционален механизъм на личността – с наименованието..„ЛИБИДНА СВЪРЗАНОСТ”. Тук, съвсем сериозно (като оставя настрана, споменатите „биохимизми”), споделям смелата му , на Борислав, хипотетична теза, че либидността, в тесния й и собствен смисъл (като еротичност), някак своеобразно (и сублимативно) пронизва и други близки й формати на афилиативност, които не са същностно еротични. Те са по-скоро „кръвно-родословни”. Тях Владо изброява релефно като свързаности: „сестра-брат”, „родител-деца” и др. подобни тям;

тоест, приемаме едно по-разширено херменевтично описание (с тълкуване-интерпретиране- разбиране), на феномена либидно приятелство или либидна афилиативност (от philia), дори и не само като еротично влечение, но като още по-силна кръвно-родствена (майчинска и бащинска) свързаност, със собствените деца и с техните рожби. Тук, ще ми бъде интересно съображение на сексолог и на психоаналитик (от ранга на доц. Н. Атанасов);

друго разширение и смислова конотация, на концепта „Либидно приятелство”, е към по-обемния и безкраен хоризонт на ЧОВЕШКАТА ЛЮБОВ. Нещо, което е направил самият ЗИГМУНД ФРОЙД. Той ревизира и собствения си пансексуализъм. Фройд си признава в прав текст, че е подведен и е сгрешил, относно казуси с детски фантазми, за илюзорни злоупотреби върху тях, на собствените им бащи. Пиша го като лаик – Никола ще ни коригира;
ще припомня и мисъл вече и на новия светия, папа Павел Втори, че „Любовта не е отделен атрибут, а същност на човека” (из негови енциклики, в превод на Др. Петров, Н. Искрова и др.). От Библията се знае, че другото име на Бога е Любов;

ще си позволя и само един пример за т.нар. „либидна свързаност” и по-специфичното „Либидно приятелство”, от книгата на болния от нелечим рак, проф. Ранди Пауш: „Последната лекция” (2008 и бълг.превод 2009). Авторът е наш колега, виден професор (т.е. и безспорен интелектуалец, „изявил се” и признат приживе, или след смъртта му). Бих искал да ви покажа негова лъчезарна снимка , в прегръдките на трите му деца, осветена от бащинското „Либидно приятелство” ( което не е еротичен „биохимизъм”, макар и неотделимо, от съпътстващата го нервно-мозъчна активност). То е еманация и на по-висша и непознаваема, почти Божествена човешка любов – на един обречен на неизбежна смърт от ракови метастази, възвишен Баща, Син, Професионал , Колега, Човек и ...безсмъртен духовен Приятел, на трите си деца и техните рожби, ...по бъдните им и самотни, по-нататъшни жизнени пътувания;

ето последните и прощални думи, на Ранди Пауш, за „Либидната свързаност”, записани с достойнство, като посвещение от споменатата му книга. Те гласят: „С благодарност към моите родители, които ми позволиха да мечтая и... с надежда за мечтите, които децата ми ще имат”;
на същата висота ( не по-горе, нито по-долу), поставям и думите на Ботева до жена му – После Отечеството , най-много обичам теб и детето ни ( на което той не е биологичен баща). В неговия, на ХРИСТО БОТЕВ, поетично-интелектуален, политически и мъжествено-саможертвен подвиг, аз искрено виждам една и съща, „едносъставна” и единосъща гениална душа ( в духа и междуредията, напр. на Георги Герговото, по-предно научно есе);

за себе си, бих казал, че нямам тази духовно-морална сила да поставям, сложната си, съзнавана и несъзната, либидно-афилиативна свързаност с децата си и техните рожби –„ под” или „след “ други мои социални, морално по-висши, професионални и прочие пристрастия. (Подобни свои размисли, имаше Нинел, за по-нисши и по-висши мотивации, по Маслоу). Те , всичките, наистина взаимно си влияят. Без статично закотвени йерархии и без „властови” приоритети и доминации. С паралелни протичания, неизбежни ролеви конфликти и психично удовлетворяващи, трудно обясними ментално-духовни оцелостявания;

вече се доближавам и до своите почти навършени 80 години, които са немислими без либидната ми свързаност със семейството , с децата, без мадам „Психология” (с професионалните афилиативни връзки и вълнения), и без ЛЮБОВТА ми, и почти всекидневното общуване, с красивата природа на България, (особено в родната ми Копривщица, от детство до старост и сред Витоша, над Бистрица и Железница, и по крайбрежията на Созопол и другаде, чак до Кърнаре, вратата на Троянския проход, към висинето на Ботьовия Балкан, над Калофер, Карлово и Сопот...);
а имената на професионалните си приятелства съм изредил в „Резюме -2009”и ще доизреждам в проект за „Психофорум -2011”, който проект ще получите днес или утре.

С колегиално приятелство... Искро (17-18.03.2011, София)
Тема № - 39 Коментар № - 4347 Искро - 2011-03-18 11:29:05
Поздравявам Владимир с хубавия текст и нарушавам намерението известно време да не коментирам и да не предлагам заглавни текстове. Както обикновено, основанията за това са повече. Между тях е и постигането на целта, на която без искам преча - пишещите да се умножат, а лека-полека да станат повече и споделящите режима на говорене-писане, чийто основни признаци познавате: херменевтично насочени текстове, разглеждащи нещо не като именно това, но свързано и с други неща, а и насочено към промяна, текстове визиращи това, което се разглежда, и като тема, която засяга пишещия. Това означава за мен хубав текст. Без никакво колебание смятам, че с предложеното от Владимир разполагаме именно с такъв текст.

Веднага ни напада имплцитността на възможното подразбиращо се, че предишните текстове не са такива. За мен не е така. Вие обаче решете кои от предишните текстове са хубави и кои не. Аз ще се произнеса за свой текст и ще кажа, че и аз, създателят на тази парадигма, а и на този жанр в нашия форум, не съм написал до този момент текст, който да отговаря на изредените признаци толкова колкото текста на Владимир. Взимам за пример подобен мой текст - за любовта в “Пир” на Платон.

И в двата случая, и тогава, и сега, текстовете се занимават не направо с нещо от живота, а с други текстове. Знаете за това ми настояване – да обсъждаме текстове, а не неща от живота. Писаните текстове, особено такива от ранга на Платоновите диалози, гарантират цялостност, или, по-точно казано, представянето на нещо ставащо и в този смисъл на реалност, която задължава да не се забравя, че и това, което се обсъжда, непременно е в режим на реалност. Знаете какво според мен означава той.

Често ни се струва, че обсъждаме пряко неща от живота. Така беше и в предишната тема. Да, но не забелязахме образувалия се помощен текст – той беше посочен в темата - интелектуалците и политиката. Текстът е в двоичната класификация и хипотезата, че в живота има две роли или с преход, в който едното става другото и обратно, или няма преход, защото едното е само то, както и другото.

Така че в предишния текст само привидно се обсъждаха неща от живота. Иначе се обсъждаше всъщност простия едър текст, който представих по-горе. По него имаше движение в коментарите. Нямаше движение в другата посока – между интелктуалеца, интелигента, умния човек и изобщо всеки човек. Като че ли на човек, за когото сме казали, че е глупав, не може да се случи да бъде и умен. Но все едно – дискусията не беше умна, защото работеше предимно с различия и почти никак с подобия. По Платоновски казано, в нея липсваше интегралът, който би я подобрил - за природата на човека.

Същото се отнася и за втората подтема в този двутематичен текст - за политика. Подведени от примерите за този и онзи политик, политикът си остана само големият политик. Тук в нашия университет политолози разработиха преди време темата за малката политика, за това, че политика има и в долните слове на обществото, в малките общества и институции и че тя, която, разбира се, може да се нарече и с други думи, се изразява в един вид увличане на общността, в която се прави политика, към бъдъщното й състояние и съответно към занимаване и правене на това бъдеще.

Ако това беше направено можеше да се очертае и по-добре мостът, който би свързал политика и интелектуалеца. Но пречеше внушението, идващо от всекидневното слово, че за интелектуалеца и политика може да се говори просто и пряко само с примери без да е нужно да се засягат двата подмолни интеграла нужни за доброто протичане на добрата дискусия – за човешката природа и човешкото общество.

Точно това прави текста на Владимир добър – най-напред, че разглежда не приятелството, а текст на Платон, който не се подвежда от претенцията на всекидневното слово, че може да каже именно това, което казва, и второ, че е написан от внимателно, точно и пълно прочел, който при това осъзнава контекста, в който пише, и разбира, че онова приятелство е с един смисъл, а нашето днешно с друг. И не само това – който влизайки в текста, избира, и се намесва в смисъла му и който, поставяйки във връзка тогавашното и сегашното, смело избира не страната на Сократ, а на двамата младежи.

И който отгоре на това успява в недългия си текст и да формулира при това и интеграла на приятелството. Което аз не съм успял в моя по-пространен текст за Платоновия “Пир” за интеграла на любовта, в който не съм допуснал личното и избора, държейки се като професор. По законите на протичането и текста и влизането му в контекст тази като че ли неумерена похвала може и да навреди на Владимир.

Правя я обаче, защото виждам в текста за “Лизис” ясните очертания на онова, което ме радва истински – жанра на херменевтичното обсъждане, опиращо се не на същности, факти и точни значения, а на значения, които не спират до едни или други твърди понятия, а се разгръщат в теми и се свързват в това, за чието назоваване избрах в случая думата-идея интеграл.

Нещо такова, но с посочените по-горе липси правя, в последната си книга с есета, някои от които публикувах в нашия форум. По друг начин, в контекста на съвременната философска херменевтика, като че ли същото прави професор Христо Тодоров в своята току-що появила се книга в поредицата “Понятия, проблеми, дискусии”. Моля, потърсете я, вчетете се, реагирайте на тезите й.

Ще откриете в тази книга статия и по темата “Събитие и действие”. Да, живеем в редове от събития и действия. Тази година честваме двайсетгодишнината на нашия университет. Както и при 15-годишнината сигурно ще представим кратката история на НБУ и като ход от събития. Е, събитията обикновено са външни случвания. За тях обаче са заловени и вътрешни. Такова вътрешно събитие е и случващият се в този форум и моите семинари, в департамента по “Философия и социология”, също и в други департаменти завой към херменевтическо разбиране.

Това, което казвам, за външното и вътрешното е по някакъв начин подтикнато от голямото външно събитие, за което би било безсъвестно да не споменем – катастрофата в Япония. Не споменаваме, изглежда защото мислим, че не ни засяга или не искаме да ни засегне. Ще ни засегне обаче – като вътрешно събитие. Защото няма как то да не промени хода на човешкия земен живот. Странното е, че кой знае защо си мисля, че с това, което правим тук и което сигурно неумело наричам “херменевтически завой”, вече го начеваме.
Тема № - 39 Коментар № - 4346 Bogdan Bogdanov - 2011-03-18 11:25:23
PS: А ето и един разтърсващ клип по въпроса, озаглавен "Истинско приятелство": http://mnogozle.com/video9962_istinsko-priqtelstvo.html
Тема № - 39 Коментар № - 4345 Борислав - 2011-03-18 08:46:57
Анета задава въпрос за смисъла на приятелството. Мисля, че на този свят няма нищо по-добро, казано в отговор на този въпрос, от следното:
"ъкмо тогава се появи лисицата.
- Добър ден - каза лисицата.
- Добър ден - отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Тук съм, под ябълковото дърво...
- Коя си ти? - каза малкият принц. - Много си хубава...
- Аз съм лисица - рече лисицата.
- Ела да поиграем - предложи й малкият принц. - Толкова съм тъжен...
- Не мога да играя с теб - отвърна лисицата. - Не съм опитомена.
- Ах, извинявай - каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи "да опитомиш"?
- Ти не си оттук - рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората - каза малкият принц. - Какво значи "да опитомиш"?
- Хората имат пушки - каза лисицата - и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...
- Започвам да разбирам - каза малкият принц. - Има едно цвете..., мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е - каза лисицата. - На Земята могат да се видят всякакви неща...
- О, не е на Земята - каза малкият принц.
Лисицата бе много озадачена:
- На друга планета?
- Да.
- Има ли ловци на тази планета?
- Не.
- Това е интересно. А кокошки?
- Не.
- Нищо не е съвършено - въздъхна лисицата.
Но пак се върна към мисълта си:
- Животът ми е еднообразен. Аз ходя на лов за кокошки, хората ходят на лов за лисици. Всички кокошки си приличат и всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ме опитомиш, в живота ми ще грейне слънце. Ще чувам шум от стъпки, съвсем различен от всички други. Стъпките на другите ме прогонват под земята. Твоите стъпки ще ме викат като музика да изляза от дупката. Освен това погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Аз не ям хляб. За мен житото е безполезно. Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата..."


Тема № - 39 Коментар № - 4344 Борислав - 2011-03-18 08:20:55
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116048

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128164

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20189

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32773

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134391

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94485

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29165

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17834

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180944

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60843

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA