БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Една семейно-любовна история в 8-a песен на “Одисея”: ИЗНЕВЯРАТА НА АФРОДИТА

БОГДАН БОГДАНОВ

Този текст е част от голямата глава за «Одисея» в обявената преди време подготвяна от мен книга «Любов и разказ в старогръцката литература». Запознах ви с теоретичния увод, който не съм променял, както и с анализи върху текстове на Херодот и Платон. Междувременно промених озаглавяването и съответно основната тема и заглавието на книгата стана «Разказ и реалност». Надявам се да съм ви убедил, че доброто разглеждане на която и да е тема повлича повече теми. Знаете от текстовете, с които вече ви запознах, че ме вълнува и трета тема, тя се усеща и в текста по-долу - че литературният е текст операция по моделиране на динамичен смисъл.

Разказът е речева форма за моделиране именно на такъв смисъл. В нея обаче се осъществява имплицитно и другото по-трудно моделиране – на реалност и свят. Много пъти съм казвал защо различните форми на реч неуморно, по-пряко или по-косвено, се занимават именно с него. Защото, въпреки че живеем в обща реалност и свят, те се менят, а и ние, които участваме в промяната им, държим на различни проекти-модели. Затова и не спираме да говорим, четем и пишем. Есеистичните, научните и литературните текстове са такива проекти-модели.

Лошото е, че твърдя, че по-доброто казване на нещо е херменевтичното и дори изреждам правилата му, но говорейки и пишейки, по-скоро не ги следвам. Дано в текста, който предлагам сега, внушението за това да е само по линията на стила. И все пак сигурно има едно нещо, което ви съветвам да правите, а аз не правя – в това, което казвам, не намесвам себе си и своето. Изглежда поради възрастта и дългия навик съм прекъснал връзката между моето говорене и моето малко битие. Моля да ме извините за това, особено тези, които също като мен са се скрили от себе в обективизма на едно или друго говорене.



Песента на Демодок за прелюбодейната любов на Арес и Афродита е типично малко разказово произведение, което може да се прочете и като любовно-семеен, но и по-общо като сюжетен разказ. От една страна, в него става дума за събития, които не са свързани тематично с 8-а песен, така че текстът прозвучава като поезия, вложена в прозата на «Одисея». От друга страна, се откриват поне две сигурни връзки между песента и текста на поемата. Първата е, че веселата извънмерност на любовта на Арес и Афродита е своеобразен контраст на трайната устояла толкова премеждия семейна любов на Одисей и Пенелопа, а втората, че тази песенна история е съвсем на място в празника, представен в 8-а песен на «Одисея». Към което се добавя и редът от прилики и разлики, в който тази песен попада в поредицата от три песни, изпълнени от Демодок – тя е весела и се изпълнява на закрито, докато другите две песни са тъжни и се изпълняват на открито.

Ето фабулата на песента - Хелиос уведомява съпруга Хефест за прелюбодейната връзка на Арес и Афродита. Хефест измайсторява невидима клопка, разстила я над ложето на изневярата и отпътува за Лемнос. Любовниците се възползват от отсъствието му и попадат в клопката. По даден от Хелиос знак Хефест се връща, поканва боговете да се посмеят на срамната гледка и се заканва, че ще върне Афродита на баща й Зевс. Но Посейдон уговаря Хефест да освободи любовниците и да се откаже от намерението си. Арес и Афродита се разделят и всеки отива на свое любимо място.

Интригата  е като че ли любовна, но събитията на собствено любовния разказ (влюбването, уговарянето и постигането на желаното) не са представени. Показана е само постигнатата любовна заедност. Любовта се изчерпва с нея. Което, в духа на представения в 8-а песен празник, е своеобразно подтекстово определение на любовта – тя е празнично нещо. Да, но фабулата е всъщност семейна, засягаща съпруга и предизвикваща неговите действия. Което опетнява голямото семейство на Зевс и неговия брат Посейдон, намесил се поради това и променил хода на събитията.

Трите гледни точки и съответно подлинии на разказа – на Арес и Афродита, на измамения Хефест и на Посейдон-Зевс, са свързани в общ повествователен ред със следните събития - посрамваща любовна заедност, разкриване на посрамването, ответно действие на посрамения съпруг, опит за радикално разделяне със съпругата и промяна след намесата на Посейдон: срещу материално възмездяване любовниците са освободени от посрамващата клопка и бракът на Хефест и Афродита се запазва. Трите подлинии са неравностойни. За Арес и Афродита любовната заедност завършва с премеждието на голямо посрамване, което поради интереса и действията на Посейдон и Хефест е преодоляно. Освободени от коварната клопка, те се разделят, без да е ясно дали пак няма да се съберат, още повече че според митологическия контекст от любовната им връзка се раждат Хармония и близнаците Фойбос и Дейнос.

Подлинията на Хефест е по-дълга. На нанесената му вреда той отговаря с любовната клопка и намерението да върне Афродита на могъщия й баща. Клопката обаче нанася вреда и на голямото божие семейство. От което тръгва подлинията на Зевс-Посейдон. Вместо върховника, комуто не подобава да се занимава с подобни незначителни дела, се намесва Посейдон, който обещава на Хефест да бъде материално възмезден. Следвайки ценностите на йерархията и материалния интерес, Хефест приема обещаното възмездяване, освобождава любовниците и се отказва да върне Афродита на баща й.

Но, така или иначе, трите подлинии са неразличимо насложени в общата линия на получилото се малко повествование с няколко равностойни гледни точки. Разбираме защо е станало така. Защото, нарушавайки строгия модел за сюжетен разказ и по-точно изискването постигнатото да не премахва напълно проблема, от който тръгват събитията, това повествование завършва с happy end-а на пълно преодоляване на началния проблем.

Това песенно повествование има и втора особеност. Освен че е ред от събития и действия, то развива и епизоди, в които предимно показва. Централният от тези епизоди е с две сцени, едната представена пряко – на смеещите се богове, другата косвена - на вкопчените един в друг Арес и Афродита, едната гледане на нещо (любовния акт), което не бива да се гледа, другата задържане на нещо (любовния акт), което не бива да се задържа. Показвайки, двете сцени коментират косвено особен разказов момент, можем да го наречем показване-откриване на скритото. Което повдига следните два въпроса - единият по-общ,  дали е правомерно да се говори за любовен разказ, а другият по-конкретен, дали може да се говори за такъв момент в неговата структура. Изглежда може, след като, без да е същият, какъвто е в песента на Демодок, този момент е налице в толкова съвременни литературни, филмови и редови любовни истории.

Но и другото, което не е по-несъществено. Така или иначе, и в нашата фабула, и в съвременните истории, въпреки че има и случаи, в които това е единствената му функция, т.нар. показване-откриване се поражда не за да се задоволи любопитство, а за да се въвлекат и други в интрига с повече гледни точки. Поради което почти винаги любовният разказ прехожда в повествование с повече герои и събития.

Именно с оглед на подобно прехождане в разказа на Демодок се развива и пасаж на изреждане на няколко мнения за смисъла на това, което се вижда. Според първото, внушено от гръмкия смях на гледащите богове - и прелюбодейната любов, и хитрата клопка на Хефест са нещо весело и безвредно. Според второто, също непряко изказано, случилото се е срамно и осъдително. Затова Хелиос помага на Хефест, а Посейдон не се смее и в сцената на гледането не участват богини. Третото коментира парадокса, че бавноногият Хефест се оказал по-бърз от стремителнобързия Арес и че природната сила отстъпила на техническия ум. Четвъртото, изказано от Хермес, обединява любовта и клопката – Хермес е готов да се изложи на същия срам, стига само да изпита любовна наслада с Афродита.

От тези четири мнения-позиции само второто на несмеещия се Посейдон мотивира събитията нататък. За разлика от издайника Хелиос, който е просто на страната на Хефест, позицията на Зевсовия брат е по-сложна – за него случилото се е нередно и вредно, не само за Хефест, но и за семейството и авторитета на Зевс, затова семейната неуредица не бива да завършва с разтрогване на брака на Хефест и Афродита. Което задава друга посока на събитията и друг край на разказа. Засегнатият съпруг трябва да се удовлетвори, но трябва и друго - да се отстрани получилото се посрамване и бракът на Хефест и Афродита да се запази. Посейдон успява да уговори Хефест да освободи двамата и да се откаже от развода с Афродита.

Което по епически става едновременно деловито и със забавяне. Хефест се съмнява, че Арес ще му плати обезщетение, както го уверява най-напред Посейдон. Също като в подобния епизод между Хера и Съня в 14-а песен на «Илиада» уговарянето протича в два хода. След първия неуспешен следва втори успешен - ако Арес не платял, щял да плати самият Посейдон. Изгодата и авторитетът на обещаващия склоняват обидения съпруг, проблемът се решава и нарушеният ред се възстановява. Въпреки че се разгръща в повече моменти и съответно в повече събития и действия поради повечето участващи, разказът не се проточва, защото зависи от ясен контекстов ред, който налага деловит край.

Редът се определя от ясната позиция по двете естествени случвания – по-малкото на любовния акт и по-голямото на семейната заедност. А тя е, че макар и на думи да са две, тези случвания са йерархично свързани. Според насочващия разказа контекстов ред, любовният акт е допустим само вътре в семейството, и то на брачното легло. Да, но редът е едно, а реалността друго. Тя може да се отклонява от редното, да го поставя под въпрос, да го усложнява и променя. Затова и неговият смисъл и значенията на разгърнатото съдържание не съвпадат. В съдържанието може да се образува «но». Така става и в този разказ.

Въпросът е дали редът е един, или има два различни реда - за боговете и за хората. Епическата поетика допуска такава разлика, но обикновено я комбинира с приликата. В песента на Демодок образувалото се «но» е като че ли допустимо за Афродита - тя е Зевсова щерка и богиня на любовта. От друга страна, няма разлика между божието и човешкото. Независимо дали е безсмъртен или смъртен, съпругът се засяга от изневярата и търси възмездие.  Е, има разлики. В човешката среда възмездието може да бъде жестоко, прелюбодеецът може да бъде убит, а невярната съпруга върната на баща й. Възможно е и ставащото в нашия текст - засегнатият съпруг да бъде възмезден материално. Защото съпругата е имущество, което се поврежда от прелюбодееца.

Разбира се, паричното възмездяване на Хефест в песента на Демодок е весел вариант на онова, което не може да стане в божията среда – Арес да бъде убит, а и набит от засегнатия съпруг. Оттук и компенсиращото изравняване на Хефест с Арес – единият е силен и ловък физически, докато другият е такъв с ума и техническите си умения. Което има емоционални последствия - в нашата песен всичко става леко, бързо и весело. В човешката среда същото би протекло сериозно, тежко и дори трагично. Да, но литературният текст не е смислово едноредов. Заедно с веселата фабула за семейната интрига, нашият текст коментира контекстово и темата за любовта.

Според контекстовия ред любовта е любовен акт на брачно легло, любовна наслада в границите на семейната институция, нещо ценно, което поддържа по-ценното на брака. Съдържанието на текста обаче повдига въпроси. Един от тях е очевиден - дали любовната наслада не е ценна и сама по себе си и в този смисъл оправдана, когато се изпитва с красавец или красавица. Оттук и комплицираният отговор. Семейната изневяра, за която става дума, от една страна, не е на място, от друга, е на място, защото се предизвиква от красота. Така усложненият отговор поддържа контекстовия ред, но наслагва и допълнителен разширяващ го ред. При други контексти в текстове на подобна тема се твърди имплицитно и друго - че стойност има самото изпитване на любовна наслада, без значение дали обичаният е красив или грозен.

Но, така или иначе, за да се образува разказ, е нужен контекстов ред, чието твърдение да се коментира. Тази зависимост между разказов текст и контекст обикновено е разхлабена, от което се поражда и последствието, че, ако не всички, поне добрите разкази поставят под въпрос основния контекст, който коментират, като наслагват върху него други контексти. Оттук и другото последствие - че всички разкази и особено добрите протичат смислово многоредово. Тази многоредовост е проявена и във вече коментираната неравност на редуването на по-преки с по-косвени твърдения, някои от тях имплицирани в образи и метафори.

Подобна метафора, съдържаща определение за динамиката на любовната свързаност, откриваме и в нашата песен. Тя е, че любовта е редуване на двата момента - на копнеж по обичания в самота и събиране с него за потушаване на копнежа. Като хипертрофира втория момент на събирането и превръща радостната заедност в невъзможност за раздяла, образът на коварната клопка на Хефест подчертава и втори по-общ динамичен ред, отнасящ се до всяка свързаност с друг човек – колебаенето между полюсите на пълната заедност и страха от нейното осъществяване.

Разбира се, задържането на вниманието на разбиращия текста върху подобен смисъл не бива да води до обръщане на гръб на останалите възможни смисли. На свой ред разбиращият не бива да прекалява и с аналитичната амбиция за съответно точно фиксиране на протичащото означаване в текста. Защото всяко разбиране, също и аналитичното, се изразяват и в отклоняване от означаването в един текст, в наслагване върху него на вторичния текст на самото разбиране. Освен усвояване всеки прочит е и присвояване. Оттук и случващото се отклоняване от означаването в първичния текст.

Гледано откъм коментирания основен контекстов ред, в хода на разбирането на песенния разказ на Демодок разбираме и нещо по-общо – че в Омировия епос разказовото говорене за любов се подема, когато тя нарушава ред. Така или иначе, бидейки в реда, за любовта няма какво да се каже. Казването започва поради безредието, до което тя води, както е и в този разказ, и престава, когато тя се върне в реда. Което означава, първо, че говоренето за любовта винаги е по същество говорене за друго, и, второ, че с говоренето за любовта се казва, че тя и като любовен акт, а и като друго контекстово е негативно събитие.

Това имплицитно определяне на любовта като безредна и извънмерна е с две последствия - от една страна, стихията й се подчинява и вкарва в реда, от друга страна, любовта става носител на остра събитийност. Това се отнася не само за епоса и старогръцката литература, а като че ли и за дълготрайния контекст на всяко човешко съществуване. Любовта радва и се възприема като събитие, доколкото е нещо извънредно или извънмерно. Същевременно престава да е това, което е, когато се подчини на ред и стандарт. Същото се отнася и за влизането й в реда на семейната или навичната любовна заедност, но и за формите, които я определят като правилна и в този смисъл безвредна.

Съответно на това и самата любовна свързаност се възприема като събитие в степента, в която е с «кондензиран» смисъл, различен от случванията с «разреден» смисъл или без смисъл в потока на редовото живеене. В подобна зависимост влизат на свой ред любовният разказ и по-общият като че ли обхващащ го сюжетен разказ. Както семейството е редът, който поправя безредието на любовта-любовен акт-любовна свързаност, така и сюжетният разказ е имплицитният ред, който не позволява на любовния разказ да внушава  безредие.

Като казвам сюжетен разказ, имам предвид сюжетния разказ във високата старогръцка литература на епоса и трагедията, двусъбитийния ход от породен проблем и опит за поправянето му. Този представителен разказ предполага някакво оправяне и връщане към началното състояние без проблем, но не води към по-добро, което го надхвърля и не възстановява изцяло началното състояние преди възникването на проблема. Човешкото или, по-точно казано, господарското съществуване в тази среда се разбира като ценно и важно, защото е съществуване на смъртен, изложен на опасна обхватност, свързана с подчинени смъртни и безсмъртни богове и зависима от власт и богатство, които усилват, но и погубват смъртния.

Високата старогръцка литература постоянно опира до сериозен драматичен разказ за постигания, които коментират като че ли винаги неуспяващото повдигане на смъртния човек в степента на идеала. Затова и толкова високо показателни за тази литература са фабулите на достигналите до нас атически трагедии. Разбира се, в старогръцката литература се откриват разкази и с «happy end»-завършвания. Малко са обаче завършванията, които надхвърлят началния проблем. Така е и в Омировата «Одисея». Тя наистина завършва с масивен «happy end». Той обаче само възстановява нарушеното, от което се тръгва, при това компромисно, защото, както ни уверява текстът,  незатихналата злоба на Посейдон след време наново кара Одисей да напусне Итака и да заброди по широкия свят.

Още по-малко на брой, особено във високата литература на епоса и трагедията, са чистите постигания. Естествено те стават повече по-ниско в текстовата йерархия. В историческата проза на Херодот са вече достатъчен брой. Примерно в прочутата новела за изкусния крадец от втората книга на «Историята», в поредица от причудливи хитрости, героят не само задържа откраднатото от съкровищницата на фараона, но става и негов зет. Е, това е компенсирано от драматичния сюжетен почерк на високата литература в поредица от екстремни събития, а после и в това, че героят от обикновен човек става царски зет. Според онзи контекст умният трябва да е и социално издигнат.

Другият начин за поставяне под въпрос на тази сюжетна идеология е влизането в като че ли същите, но всъщност различни фабули за богове. Разполагаме с три отлични примера – любовните фабули в 14-а песен на «Илиада», в 5-ия Омиров химн за Афродита и в песента на Демодок в 8-а песен на «Одисея». И трите са с ясен «happy end». В първата фабула Хера постига с лекота каквото е намислила. Зевс наистина отменя очакваното от нея, но не и позитива на случилата им се на Ида любов. В петия Омиров химн Афродита също постига каквото е намислила, като се опазва и от строгия семеен ред, преобразувайки го в друг, отнасящ се само за нея.  И в песента на Демодок любовно-семейната неуредица също се урежда без последица за никой от участващите в интригата. 

От една страна, е приликата – също като смъртните и безсмъртните зависят от йерархия; и над самия Зевс тегне по-висша сила, а и възможност сегашното да се обърка и да се породи безредие. От друга страна, е разликата – в Олимпийския божи свят, след като по-лошото е останало назад в миналото или е отпратено далеч в бъдещето, се живее в плътно настояще. Което прави божиите фабули недраматични и в този смисъл несюжетни и отличава боговете, майстори на компромиса и влизащи без бавене в плътното настояще, от смъртните, които  смесват времената и постъпвайки радикално бъдещно, развалят настоящето, пораждайки в него драматични сюжетни редове. Затова и повечето Олимпийски божии разкази са деловити повествователни нанизи.

Те по странен начин напомнят убързения наниз на събития и действия във винаги многогеройните разкази в последните авторски филми на Уди Алън или екстравертното трупане на ново и ново случващо се в съвременните медийни повествования, в които и крайно трагичното не може да бъде това, което се казва за него. Изглежда защото устремно насоченото напред разбиране не му позволява да има свое особено време и съответно свой по-комплициран предикат.   



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
На Професор Богданов и на всички приятели от форума с обич пожелавам Светли Великденски празници! Бог да дава доброто и любовта, а музиката и танците ще ги възпеят!
Тема № - 40 Коментар № - 4554 Мария - 2011-04-23 13:33:47
С благодарност към проф. Богданов продължавам това, което той е казал. Тръгвам от израза “нанизващо разширяване на произведения”, защото той ми се струва приложим не само към Осма песен, но и към цялата “Одисея”. Текстът на епоса се получава действително от подобно нанизване на допълващи и разширяващи епизоди и сцени, които могат да съществуват и да се изпълняват и отделно като по-малки произведения, именно защото повтарят сгъстено и в общи линии, тоест чрез своята структура, това, което се случва в по-големите цялости, в които участват – първо в по-голямата цялост на песента, после на комплекса от песни, накрая и на цялото произведение.

И взимам за пример сцената с Хефест, Арес и Афродита. Ясно е, че тя носи в себе си сгъстено един от основните мотори на действието в цялата “Одисея”: Пенелопа е ухажвана от женихи, които заплашват Одисеевото благополучие в Итака. Обаче носи по комичен начин, отговарящ на контекста на празника, на който Демодок пее, и случващото се в комплекса от песни за посещението на Одисей при феаките.

Гледана от този ъгъл, песента на Демодок ни показва Одисей вече не чрез Хефест, накърнения съпруг, а чрез Арес, заплашващия реда любовник. Застанал през спалнята на Хефест и Афродита, Арес прилича на Одисей, застанал пред двореца на Алкиной в предишната Седма песен. Защото това, на което Одисей се любува в ст. VII. 84-132, е пряко обвързано с Хефест и Афродита: от една страна, изкусно построеният дворец на Алкиной, пазен от безсмъртни златни и сребърни кучета, които, казва Омир, създал именно Хефест (вж. и ст. VIII. 559-563 за корабите на феаките, които се движели сами и непогрешимо по посоката, която хората си намислели); от друга страна, плодородната цветна градина на царя, в която е вечна пролет.

На свой ред по няколко неща в тези песни Одисей прилича на бог Арес, воин и прелъстител. В началото на Осма песен, още в ст. 3, героят е наречен за пръв път в “Одисея” с епитета ptoliporthos (“рушител на градове”), чието съдържание ще бъде разгърнато и по този начин потвърдено в третата песен на Демодок за Троянския кон. Веднага след това към войнската идентичност на Одисей се прилепя и тази на хубавия мъж, който е изключително привлекателен и завладяващ останалите. В ст. 19-20 Атина разлива върху главата и раменето на героя божествено очарование (thespesien katekheuse kharin kephale te kai omois). В резултат, в ст. 22 идва нов епитет, който представя Одисей вече изцяло в двойния облик на бог Арес: deinos t’aidoios te, “страшен и каращ останалите да сведат глава от свян”.

Още едно нещо в сцената с Хефест, Арес и Афродита напомня за комплекса от песни, посветени на Одисеевото гостуване при феаките: мотивът за брачното благополучие. Когато Одисей се озовава при феаките, той веднага влиза в ролята на потенциален съпруг на Навзикая, която вече е на възрастта за омъжване. Не може да изпълни тази роля докрай, но това не пречи на текста да ни покаже героя – чрез отношението на Алкиной, Арета и останалите феаки – като един вид годеник на царската дъщеря.

Аналогията по отношение на този мотив се потвърждава и от огледално сходство в развръзките на едната и другата история. Арес се оттегля от двореца на Хефест след уговаряне на компенсация; обратно, Одисей се оттегля от остров Схерия, получавайки богати дарове от феаките – повече, отколкото бил спечелил от падането на Троя (те отишли на дъното на морето заедно с корабите му). Оттук и разликата в поантите: след като Хефест и Посейдон уговарят пускането на Арес, редът в божествения свят се възстановява напълно; обратно, след като Одисей отпътува от Схерия, феаките биват постигнати от голямо неблагополучие – Посейдон огражда острова им със стена и така го отделя напълно от света.
Тема № - 40 Коментар № - 4550 ГГ - 2011-04-22 14:33:14
Музикалният текст протича във времето, без време няма тонове, а тоновете изискват пространство във времето между един тон и друг, значи паузи; тоновете се съчетават и строят мелодия и ако в тази мелодия се изпусне един тон, не е същата. Мелодията варира, но може да стане и съвсем друга. От 5 века насам полифоничната музика, тази, която наслагва няколко мелодии, се развива, но така и така никога не ми стана ясно дали този вид музика е само заслуга на западната култура или не е точно така. Знам, че няма полифонична музика в античността. Но ако музиката присъства в драмата, лириката на древните елини, как можем днес да я усетим? Може би някой ще каже: ритъм, музиката е ритъм. Поне този вид музика, античната има ритъм. В новата класическа музика има произведения, които се композират за да нямат ритъм и това ги превръща в музика без мелодия. Но онази музика, има мелодии, ритъм. Защо ритъм?

Ритъм има и в говора ни, и в ходенето ни, и в танца... В зачукването на един пирон може да се намери ритъм, ако този, който го зачуква реши да му даде ритъм. Когато се готви също може да се даде ритъм на процеса. Ритъм има във всичко около нас нас. Котетата мъркат ритмично. От друга страна, измерваме времето на интервали, но ако не го измерваме, ако нямаме единици за време, така и така винаги имаме ударите на нашето сърце, усетени в пулса или на някое друго място там вътре в тялото. Може и да не знаем колко пулсации е направило сърцето ни за цял един живот, но знаем, че първата е отбелязала началото и последната края на живота. В музикалния текст има начало и край. И дори да пуснем на бързи обороти музикалният текст, той винаги има една последен тон, който отмерва разликата между звук и тишина. Звук, който никога не е само звук, а съчетание на звуци в мелодия с ритъм; винаги се ражда форма, дори когато изглежда, че всичко е импровизация и формата не е ясна. Но писменият текст има много от тези характеристики. Един текст се чете на глас и дори да не се постави за цел да има ритъм този прочит, то той го има дори когато не се стремим към това. Трябва да дишаме докато четем, а дишането е ритъм. Дори когато не четем на глас, пак дишаме.
Но музикалният текст по отношение на ритъма е различен. Мелодията дошла от ритъма дава тоталност. Или се чува мелодия или не, значи няма музикален текст. А мелодията е кондензирана във времето. Тя става като че ли с един замах: начало и край и посредата е мелодията, която има нужда да се разгърне в строго определено време за да се появи мелодията. Музиката като замах: на палката на диригента или лъка на музиканта. Начало и край събрани във време. Музиката носи усещане за тоталност, писменият текст също, но музиката го прави по-начин по-усъвършенстван заради начина по който се отнася към времето: строго математически. Толкова време, такива тонове, такава мелодия. Това не значи, че музиканти са учили предмети като “хармония“, “контрапункт“, “солфеж“ и други подобни, които има в консерваториите по музика от създаването им по времето на барока до днес. Мисля, че древните елени са разбрали, че музика и словесност заедно стават текст с потенция (сила). Макар за много малко елини да може да се каже, че са познавали теориите на Питагор за хармония на сферите, повечето са имали опит във възприемането на музика и слово в едно (в драмата), а може би 99% от тях са обожавали музиката.


Дмитрий, благодаря, че ни каза за балета “Орфей“ на Стравински. Ще го потърся да го чуя. Преди години един мой приятел музикант ми говори за този балет, беше дори намерил прекрасно изпълнение на творбата на плоча на много известен диригент. Но не си спомням дали чух с него това произведение. Това, което си спомням е как той възторжено говореше за Стравински пред мене, сякаш аз съм музикантка и всичко разбирам. Това бяха хубави разговори, няма значение, че аз не свиря на никакъв инструмент. Музиката ни свързваше и не беше само фон на дълбокото чувство зародило се между двамата, горе-долу точно по това време.

Един поздрав с “Орфей“ на Монтеверди, една хубава нова постановка:

http://www.youtube.com/watch?v=jb2TURdBeEQ
Тема № - 40 Коментар № - 4549 Aneta de la Mar - 2011-04-22 13:33:49
Бързам да се поправя, но "Орфей" е балет на Игор Стравинский. Грешката е условна, защото слушам именно поема в хубаво симфонично разгръщане. Доколкото знам балетът не е бил поставян в Русия. Понеже много внимателно следих навремето всичко интересно в Большой и наоколо. Както се знае Стравинский почина в Америка. Там е и съчинен-през1946 г. Но дали някакъв провинциален руски театър или опера да не са го поставили? Но пак - незнанието!
Тема № - 40 Коментар № - 4548 Дмитрий Варзоновцев - 2011-04-21 19:34:50
Бих искал да пиша "просторно", но все пак форумът има своя територия, на която съм гост. Не казвам, че това е някакъв недостатък. Напротив, форумът е човечен точно в това отношение.
Бих искам малко да разширя своя коментар, но не в посока на литературния текст. В момента слушам сифоничната поема на Игор Стравински "Орфей". Това е също така текст за любов-но е музикален текст. Собствено именно музикалния компонент, според мен е най-релевантен към времето в любовта, а и в живота на човека изобщо.
Така се оформя един въпрос- по-сокро едно интуитивно питане. И сямтам, че съвсем не случайно във форума така живо и непосредствено се възприе съпровода на музикалните препратки, както и тези на филмите. Това безспорно обогатява диалога. Но имам предвид нещо различно. Обаче, не мога да бъда сигурен. Не знам.
Но ми се струва, че Игор Стравинский, изобщо неговото време зададе този въпрос-как е свързана елинската драма и трагедия с музиката. Не искам да сведа всичко до Ницщше, въпреки огромното му влияние върху музикалния авангард, в частност и върху Стравински, колкото и да е това влияние слято с множество други така характерни за "конца/начало-ХIХ -ХХ вв.-златния "век" на авангарда. Просто ми се струва, че разказът на елините задължително е и музикален. Слят с музиката, точно защото така предава времевата разнородност.
Точно сега звучи темата на всеотдайната любов и предизвестие на трагичната раздяла-радостно и свежо вмъкване в тъжната среда, с "прокрадващите" се звуци на тревогата.
Тема № - 40 Коментар № - 4547 Дмитрий Варзоновцев - 2011-04-21 19:05:58
Три коментара на висота – дългите на Росица и ГГ и краткият на Дмитрий. Прегръщам и тримата, но коментирам само коментара на ГГ. Задължава ме разбирането на старогръцката литература.

Това, което сте казал във вашия разгърнат и свързан коментел, Георги, е пределно точно – в песента на Демодок има и такава тема за neikos, пререкание-честолюбиво спречкване-състезание. Допълването е на място. Има обаче един пункт в него, който коментирам. Той се отнася до историческия контекст по темата текст и произведение и съответно до нашия съвременен контекст по същото.

Изобщо разглеждаме ли определен текст без избрана тема, влизаме в разширяваща се тематична мрежа. Спираме това разширяване, като избираме тема-гледна точка, с която озаглавяваме коментара си, но и като указваме кой е текстът-произведение, който коментираме.

В “Одисея” обаче има своеобразно нанизващо разширяване на произведения, на което можем да не обърнем внимание. Песента на Демодок е с ясно начало и край, после следва по-голямото произведение на празника в чест на Одисей, в този празник има угощение, а то е с първа част ядене и втора пиене, по време на което Одисей представя своя дълъг, продължаващ няколко песни разказ за завръщането си от Троя до попадането при Калипсо. Към другите произведения-цялости в 8-а песен се добавя и тази на угощението, което по особен начин преминава в следващите песни.

Какво искам да кажа? Че коментирайки в нашия съвременен контекст, понеже за нас произведението е “Одисея”, сме наклонни да четем и тълкуваме дълъг текст и да обръщаме гръб на тези произведения-цялости, за които онези слушатели, а и читатели в древността имат повече усет. За тях, казано в нашата гледна точка, “Одисея” е цяла литература с много произведения-малки цялости. Те, разбира се, са свързани. Свързаността им обаче не е толкова силна, колкото ни се струва днес.

Защо тази свързаност ни се струва днес силна и безспорна? Защото зависим от две императивни положения на съвременния контекст, който насочва разбирането ни. Първото е практическо и се поддържа от формата на книгата с ясно начало и край. Второто тръгва от Аристотел, укрепено е от романтиците и след не кратка традиция в 19-и и 20-и век ни е предадено като несъмнена истина – то е, че великите поети и писатели създават цялостни произведения с ясно начало и край.

Затова и казвам, че не можем да се изкажем по-точно за никой античен текст, ако не се питаме за контекстовите положения – на онзи контекст, устроен според мен така, както казах, но и на нашия собствен, капан на неосъзнатост, откопчването от който е трудно. Това е основният принцип на т.нар. от мен херменевтическо четене, единствения пункт, Георги, по който съм в разногласие с вашия отличен коментар. Според вашия коментар текстът си е текст и произведението произведение, а според моя прочит тези идеи днес и проявлението им в “Одисея” по един или друг начин трябва да се различат.
Тема № - 40 Коментар № - 4544 Bogdan Bogdanov - 2011-04-21 10:05:13
Да помълчим пред Страстите Христови...
http://www.youtube.com/watch?v=Fez5wNYir6M&feature=player_embedded
Тема № - 40 Коментар № - 4543 Борислав - 2011-04-21 02:59:05
Благодаря на професор Богданов за кондензирания коментар! Трябваше ми време да мисля върху казаното, не знам дали го схващам точно или пак ще се отклоня в някоя друга посока.
Напълно споделям представата за напрежението между „аз-а” и поглъщането от общото в двете посоки – силно събитийната любовна от една страна, а от друга - тихо присъстващата на редовия човек и нечовека. Преживявала съм го, даже точно в този порядък – това го казвам и в контекста на онзи ред, който изглежда завинаги даден и истинен, който и на мен такъв ми се е случил.
Много ми харесват метафорите на сливащите се и/или размножаващи се точки-времена – за тях не бях се сещала, но наистина, съвсем правомерно е да ги виждаме и така.
Бих продължила в една прагматична посока, която често си повтарям, която се отнася за всички тези подтеми, а и за по-голямата тема за любовта. Може би има полза от постоянното припомняне, че и правенето на „аз-а”, и поглъщането от общото, и времето (включително свързването, сливането и деленето на време-точките), и любовта ние можем да си ги правим до голяма степен сами. Не изцяло, има много неща или части от неща, които ни се случват, но основното е в наши ръце – осмислянето, виждането, усещането и чувството (дори). Даже и случването е поне малко в наши ръце – в много ситуации трябва да се оставим нещото да ни се случи.
Може би се подвеждаме, че само правенето на „аз-а” е в наши ръце, че зависи от нашето мислене, както най-силно се усеща от всеки човек. И изпадането в общото, макар че става по-често неосъзнато, също е в наши ръце, ако желаем да си го вземем в наши ръце. Надявам се, че правилно разбирам професор Богданов, ако към това ни води в последните си коментари.

В този смисъл, за някои хора, които са успели да вземат нещата в свои ръце и не се оставят само „да им се случва”, упоритостта в полза на идеалната любов може да означава и съвсем реална жизнена и житейска любов. Такъв човек в по-голяма степен сам си прави нещата - той знае какво иска и как да го постигне (или поне иска да се научи), плувайки и действайки сред разните неща, които му се случват. Не е невъзможно такъв човек осъзнато да проектира и осъществява на практика модела си за идеална любов. Наистина, когато такъв човек се отказва от нещо, което на други прилича на любов, нещо, което твърде много се разминава с идеалната му представа за любов, изглежда че пъди любовта. Струва ми се, че само така изглежда – след като за този човек отпъденото изобщо не е любов ... Може да изглежда така десет, двадесет, тридесет, петдесет години. Но ... докато не е дошъл краят не може да се заключи категорично дали идеалната любов на отделния човек не може да се случи-направи.

Много ми беше интересно написаното от доц. Варзоновцев, от една страна, а от друга – пак ми е толкова кратко... Но няма повече да мърморя.
Много правомерно е да се разгледат отделно времената на любовта и обичта. За времето на любовта-желание, бих добавила възможността желанието да не отминава непременно толкова бързо, или изобщо да не отминава. Все пак, има хора, на които много рядко им доскучава/омръзва (или даже никога). Такова време може би е някакъв пулсиращ кръг-точка?
За времето на привързаността-обич наистина трябва да се мисли и говори дълго, обаче моите възможности не могат да се развихрят – надявах се на другите форумци.
Аз виждам протичането на такива отношения като правене не само на реалност, а и на свят, защото тези отношения на отварянето на хоризонтите-дълбини са обичайно (поне) проектирани като дълговременни или „докато смъртта ни раздели”. Когато аз съм си мислила, защо мисълта за изневяра би ме поставила в режим на уязвяване, то не мисля, че би било заради сексуалната изневяра, нито заради идея за притежание на другия човек (каквато при една по-близка до идеалната любов не би трябвало да има), а заради изневярата спрямо общия свят, в който аз със сигурност съм вложила извънредно много енергия, създадени неща, идеи, отношение, грижа и пр. - всичките посветени не само на другия човек и на общата реалност, но и на общия свят, който аз си въобразявам, че сме направили.
Ето затова напълно споделям тезата на професор Богданов, че и любовта, както много други големи и важни непосочими неща, постоянно е свързвана (в литературата и в живота) с безброй други неща, които образуват мрежи – защото свързвайки дори само двама, любовта прави и свят (не само реалност). А може и само да си въобразявам.

По въпроса за прекъсването на любовта. Любовта може и да не прекъсва, достатъчно е да може да се постигне и изпълни споразумение между двамата, че краят на общата реалност няма да доведе до злоупотреби с общия свят. Общият свят остава скъп спомен, а в такъв случай и любовта може да си остане. Познавам не една брачна двойка, която е успявала да напипа-осъществи това разграничаване между техните реалност, любов и свят, и след окончателната раздяла и създаване на други семейства. Е, разбира се, те не са преобладаващите случаи.

Веси, Вонегът подвежда, като казва „нека някой да ме научи и мен”. Единствено ти самата можеш да се научиш - никой не може да те насили да те научи. Мен друго ме измъчва в онази песен. Аз съм се научила и знам да правя почти всичко, което текстът казва-показва. Мога целия да го изпея на моята родина. С изключение на едно единствено – че така я обичам. А толкова бих искала да мога ... Изглежда аз не преживявам драма на идентичността, а всъщност май бих искала да преживявам ....
Тема № - 40 Коментар № - 4541 Росица Гичева - 2011-04-21 00:19:31
Не мога да не отговоря на въпроса на Росица. Но е трудно. Дискусията, както ми се привидеше, се отклони в една по-скоро поетико-лирическа посока. Но Росица ме подсети за една не до там централна, но имаща място тема. Любовта, а (колкото и не е едно и също) и обичта могат да бъдат визирани концентрично-от центъра към периферията. От субекта на желанието към обекта, към предмета. Но това е страст, желание. Но любовта, а може би, тъкмо обичта е и привързаност, отношение между два равнопоставени субекта?
Та от тук следват и различните времеви перспектива. Нямам предвид Нютоново време.
Субектът на желанието сам си ограничава времевия хоризонт с потенцията на своето желание - то отминава и хоризонта се свива до една тъмна точка.
Субектът на привързаността отваря хоризонта на времето си, споделя го с времето на своя любим, обичан. Тук може да се стигне до различни обрати, но те са и от страст, и от живот, и от невнятна, а често и неприятна среда-вариативни, дават много възможности за избор.
ГГ точно го схвана в последния си коментар-но това в литературата е необходимост.
Измяната е събитието и в двата хоризонта и дава ветрило от конфликтни варианти ...а така престава да бъде ветрило и слънцето на безвремието спира всичко.
Прекъсването на любовта-това е проблем, който все по ясно се очертава. Що е това?
Тема № - 40 Коментар № - 4539 Дмитрий Вразновоцев - 2011-04-20 19:44:48
Вчера, в час на проф. Димитров върху езика на Осма песен на “Одисея”, стана въпрос как сцената между Арес и Афродита се свързва с цялото на песента. На пръв поглед тя действително изглежда като самостоятелно цяло и по всяка вероятност е била и изпълнявана по време на пиршества като отделна по-малка песен, без да бъде непременно обвързана с представяне на другото, което се казва за посещението на Одисей при феаките. Е, да, но текстът на “Одисея”, който четем днес, е претърпял значителна обработка от страна първо на самите рапсоди, после и на редактори, така че да се превърне по времето на Елинизма в нещо цялостно и завършено, в литературна творба.

Та, воден от основание, което споделям в края на коментара, се замислих по какъв начин сцената с Арес и Афродита е била свързана с останалата Осма песен. И сега ми направи впечатление един момент, който преди ми е убягвал. Отношенията на Одисей с феаките не са съвсем безконфликтни. Домакините организират в чест на чужденеца-гост, xeinos, атлетически състезания и го канят да се включи в която дисциплина пожелае. Одисей, натъжен от загубата на другарите си и умислен за своето завръщане, отказва. Тогава Евриал, наречен в стих 115 “равен на Арес, мор за мъжете” (brotoloigoi isos Arei), го провокира, казвайки му, че, ама разбира се, няма какво да участва в състезанието, защото така или иначе прилича повече на обикновен търговец, който обикаля с корабите си, за да гони печалби, отколкото на човек, който има опит в тази аристократична работа – меренето на сили със знатни мъже. Тогава Одисей приема надпреварата, избирайки да хвърля диск. С подкрепата на Атина печели и натрива носа на Евриал, който по-късно, в стихове 396-397, бива призован от цар Алкиной да даде отделен дар на Одисей в компенсация на това, че го е обидил с неумерените си думи.

Структурата на двете песни на Демодок – по-кратката, за свадата между Ахил и Одисей, и по-дългата, за свадата между Арес и Хефест (всъщност дали песента не е колкото за любовта на Арес и Афродита, толкова и за раздора между двамата богове?) – е сходна със структурата на кратката сцена между Одисей и Евриал. Първо, и в трите случая е налице neikos (свада, конфликт, раздор; пряка употреба на думата в ст. VIII, 75; 158). Второ, в два от случаите – Одисей/Евриал и Хефест/Арес – конфликтът завършва с пълно помирение и даване на компенсация; как завършва свадата между Ахил и Одисей, не се казва. Трето, в два от случаите – Одисей/Евриал и Одисей/Ахил – спречкването се случва по време на (или около времето на) пируване и гощавка, dais (вж. пряка употреба на думата в ст. 76; 98). Четвърто, във функционално отношение фигурите на участниците в трите сцени са взаимнозаменяеми: Ахил, Арес и Евриал са разпознаваеми със своята телесна сила и неслучайно Евриал, който печели състезанието в една от най-силовите дисциплини – борбата (palaimosune), е пряко сравнен в ст. 115 с Арес, а пък Арес е наречен в ст. okutaton, най-бърз - качеството, обикновено приписвано на Ахил; от своя страна, Одисей и Хефест също могат с лекота да разменят местата си, доколкото, най-напред, и двамата притежават чевръст ум и страхотна сръчност, благодарение на които могат да измислят и майсторят всякакви неща – та по тази причина се означават в текста на Осма песен и със сходните епитети poluphron и daiphron – а освен това се оказват и в една и съща ситуация на заплашено от изневяра семейно благополучие.

Изкушавам се да обърна внимание на тези сходства по следната причина. Ако повярваме, че можем да разглеждаме текста изцяло с нашата чувствителност, вероятно с лекота ще подминем това, че зад привидно различните ситуации на атлетическото състезание, любовната интрига и спора между царе, има много общо. Склонни сме да не го забележим, защото веднага отнасяме спорта и въпросите на властта до публичната сфера, а любовта до сферата без зрители, до интимното. С което влиза в спор нашият текст, като, напротив, ги приближава и слива.
Тема № - 40 Коментар № - 4538 ГГ - 2011-04-20 17:07:45
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115997

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128152

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20168

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32755

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134372

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94454

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29141

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17819

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180922

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60823

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA