БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Телата на Шахразад
Образите на тялото в приказките от “Хиляда и една нощ”

НЕДЕЛЯ КИТАЕВА

Брат ми беше трогателен в желанието си да ме научи да чета преди да съм тръгнала на училище. И, разбира се, ми купуваше всички томове с приказки, които пристигаха в единствената книжарница на малкия ни град. Един ден получих “Приказките на Шехеразада”. Помня съвсем ясно лъскавата корица в тюркоазено синьо, странния шрифт на заглавието, изписаните очи и дългите коси на Шехеразада, мънистата, перлите и рубините по нея, както и цветовете на дрехите в розово, люляково, тревистозелено, червено и златно.

“Някога в Индия царувал цар Шахриар, прочут със своята жестокост. Всеки ден той довеждал в палата си нова жена и на следната утрин я убивал.” – прочетох тогава на първа страница.

“Кана хунака фий кадийми-з-заман/ уа салифи-л-асри уа-л-ауан/ маликун мин мулуки бани сасан/ биджазаири-л-хинд уа-с-син.../ Уа кана ляху уаладан/” – прочетох много години след това на един разлят, напевен и съвършено различен език.

Тогава трупах приказките на дървена лавица в старата ни библиотека – в единия й край разбърквах и подреждах тъгите, безсилията и нежностите на Андерсен, вълшебствата и коварствата на Грим, поуките на Перо, в другия – носталгиите, съзерцанията и разточителствата на Шехеразада, пропити с мирис на мускус, жасмин и кафе с кардамон. Много по-късно, когато започнах да чета историите от “Хиляда и една нощ” в арабския им оригинал, си спомних за начина, по който бях разделила приказките от моето детство върху лавицата. Едните ми изглеждаха черно-бели, другите – ярки и цветни. Геометриите на едните чертаеха прави линии, геометриите на другите следваха сложните плетеници на кръглите форми. Едните ми се струваха вкопчени в алегории и метафори, другите – изпълнени с разточителни и замайващи буквализми.

Несъмнено приказките на Шехеразада от моето детство показваха Ориента, старателно криейки тялото с неговите цъфтежи, съзерцания, болки, копнежи, пропадания и издигания. Докато Шахразад от студентските ми години вече създаваше особен свят на тялото, населен с красиви, изкусителни и цъфтящи като природата и градините млади тела. Така за мен се появи един друг Ориент, потънал в наслади и блаженства. В него Шахразад разказваше нощ след нощ и правеше телата в историите силно забележими.

Струва ми се, така усетих първата различителна линия, от една страна, между европейските и арабските приказки на “Хиляда и една нощ”, и, от друга, между приказките на Шехеразада и Шахразад. Вече като арабист, когато се занимавах с изследване на приказките, се запитах кое поражда това различие. И ми се стори някак естествено да потърся разбиране за образа на тялото в историите от “Хиляда и една нощ” в по-общия контекст на арабската култура. Стъпвайки върху него, различавам три типа тела в сборника “Хиляда и една нощ”. Първо, копнежните тела, свързани с мечтата за рая, която заема изключително място в системата на изобразителните идеи на арабските приказки. Около нея гравитират и сцените, разиграни на фона на трайни елементи с райски произход – блаженствата, телесните наслади, виното, изобилието. Второ, цъфтящите тела, чийто образ препраща към цъфтящите градини. И трето, страдащите тела, свързани с традициите на мъченическата и чувствената любов в арабската култура.


1. Копнежното тяло

... а тя била неземно красива, сякаш от бели перли изваяна, с тяло с аромат на мускус, с устни като корали, със слюнка, сладка като вино, с кожа, мека като каймак, с ръце, блестящи като ахати, с длани като тъмно сребро, с гърди като от слонова кост, с бедра като бисерни стълбове...

Натрапчивото присъствие на телата в приказките на Шахразад до голяма степен е свързано с мечтата и копнежите по рая, както и с идеята за възможното му пренасяне на земята. Мюсюлманският рай е пространство на безсмъртието и вечната младост, “Градините на вечността”, където праведниците ще пребивават “вечно и завинаги”; заедно с това е пространство на разкоша и богатството, на изобилието от дървета, цветя, плодове и сенки, храни и удоволствия, на изобилието от течащи води – “Градините, сред които реки текат” – реки от вода, която не застоява, реки от мляко с непроменлив вкус, реки от вино, от което не боли глава, и реки пречистен мед, събрал всякакви плодове. Най-сетне, и пространство на духовни наслади, или “Градините на блаженството”, където праведниците изпитват копнежа и несравнимото с нищо удоволствие да съзерцават Бога, и пространство на телесните наслади и най-вече – на сексуалните удоволствия.

Тези места, пренесени почти буквално в приказките на Шахразад, поместват мечтата за рая в нейната двойственост – раят е проектиран в миналото и назад, като сладостен копнеж за завръщане, доколкото градините са и предпочитаните пространства на греха. Същевременно е насочен към бъдещето и може да бъде разпознат безпогрешно в описанията на приказните градини с техните живителни води и цъфтяща природа. При изображенията на телесните фигури обаче приказките се отказват от тази двойна проекция и разполагат рая само пред нас. Това прави телата, населяващи райските места, повече копнежни, отколкото носталгични.

Сред персонажите в мюсюлманския рай изпъкват юношите и красивите девици, наречени хурии. В Корана хуриите са изобразени като благоуханни, чудни красавици, облечени в копринени дрехи. Те са “… прекрасни жени, недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин” (55:70, 74), “сякаш са рубини и корали” (55:58), “хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери” (56:22, 23). Според мюсюлманската традиция хуриите са изящни създания от шафран, мускус, амбра и камфор, техните ложета са от червен хиацинт, инкрустирани с рубини и други скъпоценни камъни. Хуриите не спят, не отделят секрети, не забременяват и се свързват най-вече със сексуалните удоволствия като част от наградата на праведните земни мъже, попаднали в рая. Изображенията на юношите в Корана са по-пестеливи – споменава се, че те са “вечно млади” (56:17, 76:19) и прислужват на обитателите в рая, поднасяйки им бокали и чаши с вино.

Именно тези образи според мен са проектирани върху копнежните тела на персонажите в приказките от “Хиляда и една нощ”. Предпочитаните за описание герои тук задължително са жени и мъже в “цъфтяща младост”, често във възрастта за женене, или прелестни юноши и девойки с “невиждана, неземна красота”. Свързана с идеала за рай, тази младежка красота се обрисува символно, контрастно и стереотипно: “... бузите й са румени като искрящо вино, устните й – като корал и ахати. Слюнката й е сладка като вино … нежният й корем е като изваяни гънки египетски плат, бедрата й блестят като бисерни стълбове...” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”); или: “Той водеше за ръка момче, изваяно в калъпа на съвършената красота, облечено в прекрасни дрехи. Приличаше на разцъфтяла клонка, която с хубостта си може да омагьоса всеки”. (“Приказка за хамалина”)

Приказките или изобщо не виждат телата на старостта (описанията на старци и старици са рядкост), или ги разпознават безусловно като фигури на грозното: “Един ден при мен влезе старица – потна, сополива, с проскубани вежди, изпъкнали очи, изпочупени зъби, петнисто лице, помътен поглед, краставо тяло…” (“Приказка за хамалина”) В приказката за Мааруф Обущаря отказът от старостта е заявен още по-категорично. Фатима, лошата жена на героя, е приета от него по милост, но за нея няма място в новия райски живот, който Мааруф води: “Мааруф започнал да се люби с красиви млади робини, не мислел за жена си Фатима, защото вече била побеляла старица, с грозно лице, мътни очи, с бузи с черни петна нашарени, също като петниста змия”.

Освен красотата и младостта, приказните герои заимстват от обитателите на рая също и озарения им лик (Свещения Коран, с. 155). Метафоричните обвързаности между небесните светила и телата на героите са определящи в обособяването им от тълпата. Лицата им светят, блестят, сияят, греят, озаряват мрака, заслепяват с блясъка си: Хасан е като лъч светлина, Ясмин е красива като месечина, показваща се иззад облаците, Шамса свети по-силно от слънцето и дори дворецът на Зубайда е озарен от блясъка на лицето й, Камар аз-Заман грее като ясен месец и т. н.


2. Цъфтящото тяло

... с тяло като разцъфтяла клонка, с коси като гроздове дъжд, с чело като цвете, с бузи, благоуханни като палмово масло, с устни като разлистени цветчета нар, в които се събира мед, с гърди като росни пъпки, със зърна като зърната на нар... Аллах! Езикът е безсилен да я опише с думи!...

Подобни прииждащи изображения на телесността, които подчертават синонимната обвързаност между тялото и цъфтящите градини, се срещат предимно в любовните и вълшебни приказки, доминирани от описания на жени. Те обикновено са центърът, около който се удържат мъжките страсти и копнежи. Описанията на цъфтящите женски тела обаче никога не са сами по себе си, самотни и съзерцателни, по-скоро те целенасочено активират механизмите на еротичните и сексуални желания. Това до голяма степен ги извежда от поместването им в приказните модели. Прислонени в образите на хуриите, героините се вписват успешно и в плана на техните функции – в рая те са обвързани предимно с телесните наслади.

Женското тяло в приказките е тялото на цъфтящата младост, което събира в себе си изобилието на Градините – бузите са червени малини, благоуханни ябълки, свежи рози, гърдите – росни пъпки или нарове, устните са като плода на нар, като разлистени цветчета нар, шията и челото – разцъфнала клонка или цвете, тялото е стройно като тръстика и върба. Това процъфтяване е тройно посочено – в цъфтящата младост, в цъфтящите градини, в цъфтящите сексуални желания. И ако в европейските приказки сексуалността е забулена в дълбинните пластове на символиката, тук тя е напълно откровена: “Тя разкопчала ризата му, целунала го по шията и устата ... Видяла, че е без шалвари и ръката й се плъзнала по гладкото му тяло. После се пресегнала и напипала онова между краката му. Сърцето й щяло да изскочи, тялото й се разтреперало, защото страстта на жените е по-голяма от тази на мъжете.” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”)

Женското тяло в арабската приказка силно се различава от женското тяло в европейската. Там в повечето случаи то е отсъстващо, недостъпно, несексуално. Тук е присъстващо, достъпно, цъфтящо и еротично: “ – Чуй ме, събуди се! … Виж ме само – аз съм като нарцис, като росна трева. Порадвай се на корема, на пъпа ми!” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”)

Повелителните форми, следващи описанията, могат да бъдат разпознати и като призиви за отваряне и пробуждане на сетивата към любовта и сексуалността. Така жената необичайно се оказва в зоната на действеното. Нейното тяло е едновременно раждащо и пораждащо, едновременно изкушаващо и изкушено. Фигурите на откровената сексуалност, еротиката и любовта са изведени на преден план и закриват традиционния за европейската приказка образ на майката.

Така дори и в случаи, в които основната история прелива в друга и въвлича деца като главни герои в сюжетния център, образите на еротичната женственост продължават да доминират над майчинските. Така е например в “Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”, където двете съпруги на главния герой му раждат две момчета. Тук текстът отстранява идеята за майчинството, като извежда на преден план жената с нейните сексуални желания – всяка от съпругите се влюбва в порасналия син на другата и търси начини да го съблазни и прелъсти. Идеята за проектирането на рая с неговите персонажи върху приказките се оказва работеща и в този случай: мюсюлманският рай е пространство на безсмъртието, там не се раждат деца и майката като фигура и персонаж е напълно излишна.


3. Страдащото тяло

...Тя го погледнала и погледът й изтръгнал от него хиляди въздишки ...

Телата на Шахразад могат с лекота да извършат резки преходи към телесни фигури с противоположна знаковост, да преминат границата между цъфтежа и повяхването. Преход, при който физическото смаляване на тялото е за сметка на емоционалните му разраствания в тъга, болезнена самота и лудост. Задъханите изображения на красивите тела преминават в тихи картини, описващи пагубните пропадания на тялото. Скърбящи, вехнещи, съхнещи, изнемощели, безсилни, отчаяни, измъчени, тлеещи, самотни, отвърнати от живота, обезумели, всеотдайни в обичта си, страдащи... Такива са умиращите от любов тела в “Хиляда и една нощ”.

Приказките дефинират любовното чувство нееднозначно спрямо арабската концепция за любовта. През Умаядската епоха (661-750 г.) по отношение на нейното разбиране се оформят две основни течения – умаритско и узритско. Първото е наречено така по името на поета Умар ибн Аби Рабиа, известен с това, че ухажвал дори мюсюлманки по време на хадж. То се свързва с леконравието и се разпространява сред потомците на изтъкнати сподвижници на Пророка Мухаммад, т.нар. “златна младеж” в градовете Мека и Медина. Умаритската линия лежи в основата на чувствената любовна лирика, възпяваща телесните наслади дори по време на хаджийските обреди. Второто течение е свързано с арабската концепция за мъченическата любов и идеите на целомъдрената любовна лирика. То получава широко разпространение сред бедуинските племена, живели в пустините на Наджд и ал-Хиджаз. Известно е също и като узритско, по името на племето Бану Узра, т. е. синове на целомъдрието, прочули се с това, че щом се влюбели, умирали от любов. Тази трагична любов водела до изгубване на разума и смърт. Тя се изразявала в доживотна отдаденост на единствената любима и отказ от плътските удоволствия, откъдето идва и думата за всеотдайна любов или любов до смърт – узритска. Основните чувства в нея са тъгата и копнежът по смъртта, а схемата, по която се разгръща, включва: среща между двамата влюбени, раздяла, перипетии, смърт и единение вовеки. Подобна е и схемата на любовните приказки в “Хиляда и една нощ”: среща на влюбените – раздяла – лудост/болест от любов – пътуване в търсене на любимата – преодоляване на препятствия – сватба.

За разлика от европейските приказки, където любовта е подразбираща се от действията на героите, или пък е крайна цел и награда за решаването на трудна задача, в арабските любовта е центърът, около който се движат събития и персонажи, самата тя превръща историите в препълнености от чувства, копнежи и страсти. Това, което сродява влюбените персонажи, е тяхната изключителна, необикновена, невиждана красота. Тя е първата, а много често и единствена причина за пламването на любовта. В приказките на Шахразад обаче узритските и умаритски модели почти никога не се срещат в чист вид, а смесено. Тяхната преплетеност е необходима за отстояване на познатото приказно. А неговите дефиниции зачеркват смъртта на героите, дори и да е от любов. Фолклорът би определил такива истории като сгрешени приказни конструкции. Вероятно по тази причина арабските приказки се отказват от финалната част на узритските схеми. Смъртта в тях е липсващ елемент, но единението вовеки може да бъде мислено като еквивалент на сватбата или единение в полето на телесното.

И в двата случая обаче любовните образи са поместени в границите на традиционните арабски представи за любовта като болест, лудост и безумие. Също както при узритите, любовта в “Хиляда и една нощ” сполетява героите внезапно: “любов сполетяла момъка и той се разболял от безумна страст. Не искал да яде и се залежал на легло...” (“Приказка за Ала ад-Дин Абу Шамат”); “... и щом съзрял Бадиат ал-Джамал, изведнъж паднал в несвяст...” (“Приказка за Сайф ал-Мулук”); “... а Камар аз-Заман думичка не проговарял, залък не хапвал, глътка вода не пийвал и слабеел от любов...” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”).

Трансформациите на цъфтящите и копнежни тела в страдащи и умиращи от любов се извършва най-често в етапа на раздялата между двамата влюбени. Именно тогава телата говорят езика на страданието, на тъгата и болката по изгубената любов. Фигурите на самите влюбени не излизат от рамките на арабските литературни представи за мъчениците на любовта. Така Камар аз-Заман прекарва дните си в страдания, а нощите си в мъки, тялото му “тлее изнемощяло”, сърцето му е обвито в “мъка и безумна страст”, той е “сразен от безумна страст”, “пленен от безумна любов”; Ала ад-Дин Абу Шамат гледа царската дъщеря “с мъка и тъга в сърцето”; Сайф ал-Мулук е преследван от “силна тъга и скръб”, той ходи “посърнал, блед, скръбен и печален”; Хасан ал-Басри лежи “с изнемощяло тяло, изтънели кости, с побеляло лице и очи, хлътнали в орбитите от глад и жажда”. Но тук влюбените не изпитват узритския копнеж по смъртта, по-скоро техните страдания и болки търсят реванш в приказния край на историята, където телата се трансформират отново в цъфтящи и изкусителни, изразяващи празника на съзерцателното, блаженственото и любовното, а съблазните и плътските удоволствия отстояват умаритските представи за любовна споделеност и отдаденост: “И техните наслади, техните сладострастия, тяхното щастие, удоволствия и радости бяха толкова наситени, че те позволиха да изтекат седем дни и седем нощи, без да забележат, че времето е избягало и се е сменило, така, сякаш седемте дни бяха като един”. (“Приказка за Унс ал-Уджуд и неговата любима Уард фи-л-Акмам”).

Разбира се, подобно групиране и подреждане на телата в “Хиляда и една нощ” в копнежни, цъфтящи и страдащи е твърде условно. Границата между тях винаги е тънка и лесно проходима, доколкото те биха могли да се разглеждат и като различни състояния на едно и също тяло – пораждащо копнежи, но и носещо в себе си дълбокия копнеж (шаук) по рая с неговите градини от перли, рубини и хризолити, с неземно красивите си юноши и девойки, цъфтящо като “Градините, сред които реки текат”, натежало от плодове и аромати, умиращо от любов и отново разцъфтяващо. И ако тук трябва да потърся една-единствена дума, с която да определя приказките на Шахразад и начина, по който те представят света на тялото, то това ще бъде думата изобилие – изобилни потоци от аромати и цветове, ритмични потоци говорене, потоци от думи и сладост, които, изработвайки фигурите на телесното, по свой особен начин апострофират отсъствието на телата, на телесните наслади и удоволствия в европейските приказки.

Забележка: изречението на арабски в уводната част на текста означава: “Някога, в древни времена, царувал в Индия и Китай един цар от рода Сасан. Той имал двама сина...” // Всички използвани цитати от “Свещения Коран” са по превода на Цветан Теофанов (София, 1997) // Цитатите от “Хиляда и една нощ” са в мой превод.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Да не се отдалечаваме много от текста.

Кога става човек щастлив? Когато не забравя, че трябва да избира с разум.
Затова и в текста се прави разлика между жребия и избора на начин на живот.

За да не оскверним душата си.

Права е Веселина, че не са важни възможностите, а как и какво ще избереш. Ако имаш много, е едно, ако имаш една възможност е друго.

Затова прорицателят поставил пред душите образци на различни видове живот. Защото макар и жребият да е един, то човек сам избира божествения дух.

И тъй като тук във форума прекалено се опираме на авторитети, учебници и чужди тълкувания, щото това придава „научност” на нашите разсъждения, нека напомня като преобърна текста, че всеки от нас не трябва да полага грижи за другите знания било като изследовател, било като ученик в тая наука, ако отнякъде може да научи това, а „да се старае да открие кой ще го направи силен и опитен да разпознава добрия и лошия начин на живот, а от съществуващите възможности винаги да избира по-доброто.”

Сам да разпознава, защото когато настъпи часът на избора, учителят го няма.

Без значение дали ще избере пръв или последен.

Свободата на избора е важна, както при Адам и Ева. Забранява им да ядат от дървото на познание на Добро и Зло, но оставя дървото достъпно, а избора дали да го послушат или не, на тях.

И накрая не бих могъл да не коментирам казаното от професор Богданов. И да не се съглася с него.

Младите говорят, защото искат да кажат нещо. Макар и някоя глупост. Ако няма кой да ги води.

Възрастните мълчат, или защото не искат да изглеждат глупави, или от прекалено самомнение и високомерие. Затова и младите не ги харесват. Защото им дават непрекъснато акъл, или пък гледат на тях презрително, заради малкото им опит и склонност към глупост.

Ако Сократ постъпваше така, професоре, нямаше да го има форума. Не случайно винаги има хора, които представят противоположни тези, а той ги повежда в правилната посока. Не мълчи, щото има какво да каже. А говори. Дори, когато другите заспиват.

Не се обгражда с лицемери, които казват – „Колко си велик, Сократе!”. Даже, когато спиш има нужда някой да те води.

Заслужава си да се наблюдава гледката....
Тема № - 43 Коментар № - 4719 Aedes Castoris - 2011-06-06 13:00:12
Тази част от текста на Платоновата “Държава” заслужава, според мен, по-дълъг, от един коментар, текст. Изключително съм благодарна на професор Богданов, че насочи вниманието ни към нея – защото първоначалните ми прочити, погълнати от разказа на Ер, бяха пропуснали онзи междинен момент, в който не Ер разказва – в който се завръща същинският диалог (618b-619b). Първия път, в който прочетох текста с идеята да разбера какво несъответствие в избора на живот е склонен да допусне Платон – си помислих, че това е краят на душата и на всичко божествено. Все пак, нали точно в този диалог, Платон казва, че очите са тези, които виждат точно, докато мисълта разделя нещата – така и аз автоматично разделих тялото и душата и на мястото на вертикала, работил до този момент в полза на душата и божественото, поставих силата и важността на тялото и земния живот. Но на второ четене разбрах друга истина – че бог (божественото) освен това, което е на небето – бог е и това, което е на земята, че зърването и припомнянето, също като душата и тялото, като смъртта и живота – не са две отделни неща, разделени с повече от ясна граница, а са едно нещо, което е продължаващо. В този план – привилегироваността на философите ми се струва допускана от Платон, защото мисленето е това, което никога няма покой и то може да бъде прието за равностойно на самото живеене като промяна и движение. Самият Ер е само образът на по-малкото, спрямо което трябва да се наблюдава образът на по-голямото – на нашето (на всички хора) вечно пътуване през границите, които всъщност не са никакви граници. По същия начин, може би, Платон иска да покаже образа на по-малкото – каквото е държавата, в образа на по-голямото, какъвто е вертикалът на душата – затова и “Държавата” има този финал. (Търся връзки, като се позовавам на по-ранни в текста моменти, включително и на това, че в един момент Платон казва, че образецът на неговата държава вероятно се намира някъде на небето.)

Разказът на Ер спира, когато започва анализът: това, че човек трябва да може да избира, че не е достатъчно да имаш много възможности, нито е важно да си пръв или последен - но е безкрайно важно да знаеш как да се свързваш - как да свържеш живота със смъртта, небето със земята, тялото с душата, себе си с някой друг. Този анализ е една малка пролука в текста. За най-важните неща се оказва, че най-важен е човекът, че изборът е негова задача, а не на Бог. Но какво се случва – душите, още преди да са се населили в телата си, още тогава - на небето - започват да обвиняват Бог - за това, което им се е паднало и за това, което са избрали. От друга страна – душите още на небето се срещат с първия образец – образеца на живота, което, според мен, чисто и просто, означава, че Платон не дава чак такъв величествен статут на идеите и че по-скоро следи движението.

Не зная дали Платон прави толеранс към земното и телесното с тази част в "Държавата" - или още повече подсилва вертикала – обхващайки различните преходи на съществуването ни – зависимостта ни от времената, от опита, от свързването, от развитието, от разбирането... една своеобразна еволюция, която днес не може да бъде представена лесно. Преди си мислех, че Бог е разбирането, но този текст казва друго, дори със самата смяна на жанровете, даваща усещането за преодоляването на съществени граници, като тези на времето и пространството. Нещата са много по-продължителни и много по-обхватни – самата Лахесис управлява и външното и вътрешното движение, при глашатаите и прорицателите пък се знае, предаването на занаята е по наследство – поколение след поколение – дали Платон не използва затова тези образи, за да може чрез тяхната мащабност да представи един по-цялостен и разгърнат вертикал?

Начинът на Платон, по който ни включва в тази трайна парадигмална истина, е наистина уникален. Ние сме тела – доколкото ще търсим такива свързвания, които да запомним, дори когато сме души, и които да ни научат да правим добър избор. Нашата божественост ще зависи от това. Ако не се достига до такива парадигмални неща, просто нищо няма да има смисъл – в един от предишните семинари каза професор Богданов, а също, че такива парадигмални истини, чрез които ние търсим нашите парадигмални истини, са и текстовете. В този текст, по сложен начин, зависещ от миналото и от случайността - се развива една парадигмална истина, в която е включен и нашият избор - с това ние винаги се оказваме част от безкрайността на безсмъртната душа.

Може би е редно да се обърне повече внимание на статута на философите, които за мен винаги са скучни – освен ако не допусна, че наистина мисленето може да се мисли като движение, равносилно на живота. В частта, която коментирам обаче, Платон не препоръчва крайно съвършения живот – защото човек става най-щастлив, когато отбягва крайностите – и съответно може да си пътува през границите, които умът иначе поставя.

Въобще, според мен, този текст в края на 10 книга, по някакъв начин имитира непосредственото виждане на истината, която тук обаче – не е само чисто пребиваване – а е свързване от чисто пребиваване и мъчително добиване, така както и любовта не е само божествено зърване, а – божествено зърване и разпознаване на това божествено в нещо земно.

Това са накратко нещата, които разбрах и които могат да бъдат казани много по-истински и по-интересно - нещо, което бих направила, ако искате.

По отношение на мълчанието, за което професор Богданов написа много хубав, макар и кратък, диалогичен коментар – ще използвам случая, за да припомня какво се казва по въпроса в “Държавата”: “ако искаме да бъдем щастливи, трябва да вървим там, където ни водят следите на говоренето”.

При Платон говоренето е нещо, което се приписва по-скоро на телата, но пак само в разказа на Ер съм виждала души, които да разговарят (като същински тела) – което е още едно разтваряне на границите за неща, които по принцип са разделяни. По същия начин Платон, например, смята, че чувствата са нещо телесно, но желанията са по-скоро междинно нещо - между тялото и душата.
Тема № - 43 Коментар № - 4716 vesselina vassileva - 2011-06-05 22:55:21
Здравейте,

Пускам като коментар един откъс от Десета книга на Платоновата “Държава” (617d-620d). Преводът е мой, правен е през последните два дни и моля да ме извините, ако на места не се е получил добре. Така или иначе, засягам с този текст две теми. Първата се появи в комплексен въпрос в семинара на проф. Богданов миналата седмица: как според Платон душите избират в отвъдното своя нов телесен живот и доколко този избор бива, от една страна, предопределен от познавателния опит, придобит от душата в нейния предишен живот в някакво тяло, от друга, става случайно, от трета, става чрез индивидуален избор. Предполагам, че сега Веселина ще развие тезата си, която накратко изложи в семинара.

Втората тема беше на няколко пъти повдигана тук в дискусията от Велин: темата за особените гранични (мистични) състояния, в които тялото и душата стават неразличими, в които животът тук се смесва с живота там, в които, както в последния си коментар писа Велин, говоренето и мълчанието са едно. С което той всъщност каза, макар че не го каза пряко, нещо важно и общо както за старогръцката и арабската, така и за древната и съвременната култура: че тялото не може да се мисли само по себе си, а чрез имплицираната в неговата стойност разлика с това, което то не е – душа; разлика, която обаче е динамична и в определени моменти и на определени места се усилва или, напротив, намалява и за момент изчезва. Едно такова място, на което тази разлика се определя по-твърдо и същевременно сякаш изчезва, е отвъдният свят, който, както пък показа в своя дълъг коментар Владо, представлява – поне в старогръцките образи – един вид осъществена с подобрение форма на тукашния.

Няколко кратки думи и за структурата на откъса. Той заема централната част от дългия разказ за отвъдното на памфилеца Ер, с който завършва Платоновата “Държава”. Съответно тази важна позиция в текста бива подчертана от реторически усложнения коментарен пасаж в средата на равно повествователния откъс, който включва и две кратки, обособени стилово слова на глашатая (prophetes) на богинята Лахесис. Това редуване на модуси и стилове на говорене създава и усещането, че в случая четем литературен текст.

***

/617d/ Когато душите стигнали до това място, трябвало веднага да отидат при Лахесис. И най-напред един глашатай ги подредил, после взел от коленете на Лахесис жребии (klerous) и образци на животи (bion paradeigmata), изкачил се на висока трибуна и казал:

“Говори дъщерята на Необходимостта, девата Лахесис. Души еднодневки, идва начало на нов период, носещ смърт за вас, рода на смъртните. Не вас ще избере /e/ божество (daimon), вие ще си вземете божество. Нека първият, комуто се е паднал жребий, първи си избере живот, който по небходимост му приляга. На добродетелта не може да се заповядва: кой колкото я цени или пренебрегва, толкова повече или по-малко от нея ще има. Вината е в избралия; бог не е виновен”.

Като казал това, хвърлил жребиите към всички; и всеки вдигнал жребия, паднал до него – с изключение на Ер, комуто не било позволено. И тогава взелият своя жребий разбрал кой поред му се е паднало да бъде в избора на живот. /618a/ След това глашатаят разположил на земята пред наредените души образците на животи, повече на брой от присъстващите и най-разнообразни – всички животински животи и всички човешки. Имало между тях и образци на тирании, едни доведени до край, други пропаднали по средата и приключили с бедност, изгнание и просия; имало и животи на прославени мъже, едни с хубаво лице и тяло, със сила /b/ и състезателен устрем, други с род и с добродетелни предци, имало освен това и на хора, безлични в тия неща, а също и на жени. Но изборът не се отнасял до един или друг порядък на душата, понеже избирайки различен живот, тя по необходимост ставала друга; иначе в едни образци имало смесено нещо от други, във втори богатство и бедност, в трети болест, в четвърти здраве, в пети нещо по-умерено от тези състояния.

Именно тук е, както изглежда, мили Главконе, целият риск за човека; и поради това всеки от нас /c/ трябва да зареже останалите знания и това знание ревностно да учи, та да може някога да разбере и да открие кой ще бъде онзи човек, който ще го направи способен и знаещ да разпознава благородния и долния живот, винаги и навсякъде да прави по-добрия избор сред дадените му възможности, съобразявайки и всичко казано досега, и по какъв начин свързването и разделянето на тези положения ще помогне за добродетелен живот, а също така и да знае как красотата се смесва с бедност или богатство, /d/ с кое състояние на коя душа се постига зло или добро, какво постигат доброто и лошото потекло, частните дела и властта, силите и слабостите, схватливостта и тъпотата, всички тези естествени и придобити от душата състояния, които някак се смесват помежду си – така че в крайна сметка действително да може, съзнаващ всичко това, да избира между по-лошия и по-добрия живот, и гледащ към природата на душата си, да нарича по-лош /e/ този живот, който ще я води натам да става по-несправедлива, а по-добър онзи, който ще я прави по-справедлива. На всичко друго може да се каже “много здраве”: защото сме разбрали, че и за живия, и за умрелия този избор е най-важният. И човек трябва да слезе в Хадес /619a/ със стоманена убеденост във всичко това, за да остане и там непоразен от богатства и подобни злини, и да не извърши много и неличими други злини, и като се хвърли към тирании и други такива работи, сам да страда повече, ами да знае да избира винаги живот в умереност по отношение на тези неща и да избягва прекаленостите в която и да е посока и в този живот тук, доколкото е възможно, и във всеки следващ: /b/ така човек става най-щастлив.

В този момент, разказа вестителят от отвъдния свят, глашатаят обявил така: “И за когото дойде последен, стига да избира с ум и да живее прилично, запазен е желан живот, не лош. Нека нито този, който избира пръв, подхожда към избора си нехайно, нито който избира последен – унило.”

След като глашатаят обявил това, каза Ер, първият по жребий отишъл и си избрал най-голямата тиранска власт, която поради безумие и ненаситност избрал всъщност без да прецени достатъчно всичко, /c/ затова и от него останало скрито, че му е отредено да изяде децата си и да стори други подобни злини; и когато после огледал нещата на спокойствие, заудрял се скръбно и заоплаквал избора си, без да обърне внимание на предупрежденията на глашатая: защото той не обвинявал себе си за злините, ами съдбата, божествата, изобщо всичко друго, само не и себе си. Той бил един от тези, които дошли от небето; в предишния си живот живял в добре уредена държава и така по навик, а не поради философия /d/ имал дял в добродетелта. Може да се каже, че повечето от хората, хванати в подобни нещастия, били от дошлите от небето, понеже те не били тренирани в мъки, докато повечето, които идвали от земята, понеже и те самите се измъчили немалко, а и наблюдавали мъките на други, не се хвърляли през глава към избора. Та по тази причина, а и поради случайността на жребия, повечето души претърпявали промяна по отношение на доброто и злото. И ако някой, винаги когато идва в живота тук, упражнява по здравословен начин философията /e/ и жребият за неговия избор не му отрежда да бъде след последните избиращи, има голяма вероятност, съдейки по това, което се съобщава за отвъдния свят, да е щастлив не само тук, но и когато се отправи оттук натам и обратно, пътят му да не минава грапаво под земята, а равно по небето.

Тази гледка, как една по една душите си избират живот, каза Ер, заслужава да се види – /620а/ гледка и тъжна, и смешна, и изумителна, понеже изборът бил определен в по-голямата си част от привичното в предишния живот на душата. И каза, че видял как душата, която някога била Орфей, сега си избрала живот на лебед, понеже поради омразата си към женския род – задето жени станали причина за смъртта на Орфей – не желаела, за да се роди, да бъде зачената в жена; видял и как душата на Тамир си избрала живот на славей; видял и лебед да се променя в човек поради такъв избор на живот, както и други животни с музикални способности по същия начин. /b/ Двадесетата по жребий душа си избрала живот на лъв: била тази на Аякс Теламонов и бягала от това да стане човек, понеже помнела отсъждането за оръжията на Ахил. След това била душата на Агамемнон: и тя от омраза към човешкия род поради претърпените страдания избрала различния живот на орел. По жребий някъде в средата, душата на Аталанта, като видяла големи почести, отреждани на мъж атлет, не могла да ги подмине, ами грабнала тях. След /c/ нея, каза Ер, видял душата на Епей, сина на Панопей, да влиза в природата на изобретателна жена; далеч между най-последните видял душата на шута Терсит да се облича в живота на маймуна. Случило се така, че душата на Одисей се паднала да избира най-последна от всички; дошъл редът й и понеже помнела предишните си мъки и се била отървала от честолюбие, дълго време търсела живота на обикновен недеятелен човек, и едва го открила, забутан някъде и пренебрегнат от останалите души; и казала, /d/ като го видяла, че би сторила същото и ако трябвало да избира първа; и доволна го взела. Същото се случвало и с дивите животни: някои ставали хора, някои се превръщали в други животни, несправедливите в хищни, справедливите в питомни, и се получавали всякакви смесвания и смеси.
Тема № - 43 Коментар № - 4715 ГГ - 2011-06-05 02:02:39
Искам да споделя нещо по отношение на това, което разказа Неделя за умиращите от любов тела в “Хиляда и една нощ”. В детството ми приказките на Шехерезада, която вече ще наричам Шахразад, бяха оплетени в рамката на една страшна история, която ме караше да умирам от ужас като четях и честно казано гледах да не мисля за това, което разбрах за цар Шахриар: владетел, който мразил жените само защото съпругата му му изневерила и сега, за да си отмъсти, отмъщава на всички девици, убивайки ги на сутринта след брачна нощ.

Докато четях текста на Неделя и коментарите по темата се опитвах да забравя за това, че тогава тази история толкова ме впечатли, че дори си спомням, че имах кошмари виждайки легло, жени в кръв, царят отетегчен и т.н. Но днес ми се струва, че може да се намери някаква връзка между умиращите от любов тела и умиращите жени, които са били спасени от смелата и хитроумна Шахразад. Тази, която сама се предлага за съпруга на изгубилия вяра в жените нещастен жесток съпруг постига нещо повече от това да спаси живота си и на останалите бъдещи съпруги-жертви: царят, който храни дълбока омраза към жените, опознава тяхната интелигетност и така се връща (или опознава) любовта.

Днес, когато чета текстовете на “Хиляда и една нощ“, си представям нещо съвсем друго и се радвам, че детските кошмари вече не ме преследват. Виждам в харемите от съпруги и наложници на владетели или на просто заможни и не толкова богати съпрузи, как се разказват приказки до зори от жени копнеещи мъжкото тяло. Защото четири официални съпруги и една дузина наложнички, както разбирате, трябва да си поделят нощите с един единствен мъж и освен това се предполага, че въпросният съпруг трябва да е достатъчен за всичките, затова те му дължи вярност и подчинение. Как става това... аз лично не знам. Разбира се, ако бях живяла в мюсюлманския свят щях да имам някаква представа. Но това не ми пречи сега да се попитам, ако законните съпруги са били омъжени насила, което е много често точно така, какво става, когато харесват този мъж, желаят го, но трябва да чакат реда си в претъпканата му сексуална програма, съревновавайки се с останалите жадуващи тела за мъж? И какво става, когато тези същите жени никак, ама съвсем никак не искат да се окажат в леглото с едно противно тяло на един непоносим съпруг? Как да няма изневери, как да не се породи желание по тялото на някой друг, който наистина е събудил чувства, желание за любов или поне само за моментна наслада?

Мисля, че в арабската и мюсюлманската култура представени в приказките на “Хиляда и една нощ“ възхвалата на любовта не се римува с идеята на пуританския морал за изневярата. Доколкото мога да разбера тука става въпрос за етиката как да се остане верен на този, който наистина е обичан, независимо условията, времето и наложените ограничения. Но това не го казвам, защото познавам добре тези приказки. Това е само едно предположение, което споделям с тези, които наистина познават текстовете и тази култура и сега водят разговора във Форума.

Искам да помоля Неделя да се включи с един коментар специланно насочен към жената как е представена в приказките и така да изкаже своето мнение за разказвачката Шахразад, за жените-съпруги и за любовта. Как се свързва това с рамката, която опасва тези приказки, а именно, че толкова жени са умрели преди да се намери една изкусна разказвачка като Шахразад? Дали някоя от тези незнайни жертви не се е сетила преди голямата разказвачка да започне приказка пред жестокия цар за да омекоти сърцето му и така да се размине със смъртта? Дали не е била убита призори, защото Шахриар не е харесал приказката ѝ или просто гласът на момичето е звучал грозно или прекалено нежно за един оттегчен до смърт от женската половина на света съпруг? Имам и един друг въпрос за жените-наложници и тяхната свобода да се срещат с мъже, да имат по-свободен контакт в обществото, в сравнение с жените-съпруги, които не излизат от харема. Някои от тези жени, станали наложнички по силата на обстоятелствата, са били образовани, други робини-чужденки. Как да разбираме тази свобода и темата за телата и любовта?
Тема № - 43 Коментар № - 4714 Анета де ла Мар - 2011-06-04 18:29:41
Тъй като в предишната сесия проф. Богданов веднъж спомена "барокова опера" и понеже е събота, поздравявам всички форумци и нашия домакин с великолепен образец (по моя преценка) за изпълнение на барокова опера - финалния дует Pur ti miro от операта на Монтеверди "Коронясването на Попея".

http://www.youtube.com/watch?v=J2gwS6pawdU&feature=player_embedded
Тема № - 43 Коментар № - 4713 Борислав - 2011-06-04 10:27:16
Здравейте почитаеми и много мили моряци и пасажери от кораба на този форум!

Аз получих своето: нежния привет на две недвусмислено интелигентни дами и, надявам се, снизходителното търпение на мнозина от вас. Днес ме споходи нещо като личен Ден на благодарността. Стигнах доста импулсивно до едно намерение, от което ми ставаше все по-трудно да се откажа.
В тази минута се намирам съшо тъй объркан, с ясното съзнание, че глупаво прибързвам, но и с едно окуражаващо предчувствие предприетото от мен поне да ви поразсея и поразвесели. Там - сред вашите книги, над вашите листи, пред вашите екранчета.
Днес намерих в неголемия си архив един свой, завидно стар, поетичен опит. Трудно ми е с точност да определя откога е, не съм сложил дата, но мисля да е полежал в шкафа поне колкото се полага на якото реално уиски. Пощипнах го тук-там, много малко. Не е кратък, тъй че може и да не си губите времето. Поне съм сигурен в представата си да съм авторът му. Ей го.

Творението

Остави Майстора чука си и длетата настрани.
Работил беше тук, на хълма, много дни.
Обгръшало го беше лятото в пещта си.
И ето - падаше разхлаждащата вечер
като върху приведен африканец.
Усмивка бягна по лицето на грозника,
но по-красив не го направи.

Изваял бе ефеб с блестяща кожа
и вените прозираха под нея.
Стояха във мълчание срещу си,
а заникът се спускаше над двамата.

Не бяха зърнали ни той, ни другият
Момичето под близката маслина,
полегнало под нея часове ли, дни ли...
Без женска ревност Афродита бе накичила
неземните си дарове по нея:
обжарващи очи и устни, и корем овален,
и висока гръд, и къдри,
руйнали надолу към бедрата...
Смърт чака мъжкото сърце пред тази гледка.
И няма туника, що би я скрила във невинност.

О, богове! Единствено Ефебът
достоен бе по красота до нея,
когато стана тя и приближи ги...
Космат и кривокрак, но с мощен торс
смали се изведнъж гъркът,
заби се сякаш във земята - паднал
от унеса на своето небе.

"Доволен си, ваятелю недостижими?" - продума тя.
Мъжът потръпна, но не отговори.
Девойката му търсеше очите,
а в тихия ефеб се бяха взрели те.
И пламък ги гореше.
"Ще позволиш ли да остана с него?"
- звънна пак гласът й. Той глава поклати.
Не беше нито да, ни не. Обърна се
и тромаво застъпя към маслината,
отдето бе дошла проводеницата
на Афродита.

Когато стигна до дървото яко,
извърна в здрача бавния си поглед.
Тя бе притиснала коприната си мека
връз ненатегнатия лък ефебов.
Люлееше се, прелестта й светеше
срещу луната...

На заранта Розовопръстата погали
перата на задрямалата сова.
А проснат под голямата маслина,
след тежък сън, глава повдигна
най-силният сред майсторите на Елада.
...Ефебът беше само там.
Натегнат, проблясваше лъкът му мощно.

Атина долу се разбуждаше за работа и мъдрост...

- Къде си? - първо тихо, а сетне дрезгаво
и с тройна сила извика овенчаният със слава.
Изпърха совата и се вторачи
с око невиждащо в треперещия мъж.
След миг, или след цяла вечност,
грабна той най-тежкия от свойте чукове.
И би в терзание и плач творението свое.
Дорде в отломъците не остана нищо цяло.

Сетне, ослепял, потърси сянката маслинова.
Тя беше там. И го прегърна.
И го пое във себе си дълбоко.

...След дни едно пастирче съобщи в града.
Дошлите разпознаха най-почитания.
Личеше, че е тръгнал към подземните
след пълно, нечовешко изтощение.

Погребаха го с химни и със горест.
След като дълго девствените жрици
умиваха изстрадалото тяло
със сълзи и прекрасни благовония.



PS: ОЩЕ НЕ СЪМ СИГУРЕН,
но ми се ще да го примете като форумна закачка.
Като симпатична поетична самоирония, като мил провинциален спомен от едно отминало творческо "кипване"...Като, както ви се стори и види.
Освен това, все пак кръжи около чудесната дискусия за телата, за въздиганията, копнежите и страданията им.
Както и за сходните перипетии на душите.
Тема № - 43 Коментар № - 4711 DeKarabah - 2011-06-03 22:50:21
Много ми хареса лапидарния и многозначителен коментар на професор Богданов, с което навлизаме в дълбоките води на една вълнуваща диалектика, където триумфира символът. Струва ми съвсем на място да ви предложа един фрагмен от прекрасния текст на Мариана Малинова за андалуския суфи Ибн Араби в първия брой на сп."Ориенталия". Препоръчвам горещо този текст, от който привеждам превода на един знаменателен момент от живота на Ибн Араби, който ни разказва за срещата си с един енигматичен юноша около храма Кааба. Обръщам ви внимание на епитета безмълвния Словящ:
Обхождах Древния дом, като възхвалявах, възнасях и славех Аллах. Притисках се и целувах каменните му стени. Когато стигнах Черния камък, бях изумен от срещата си с мимолетния юноша, безмълвния Словящ, този, който е нито жив, нито мъртъв, сложносъставения в своята простота, този, който е обхващащ и който бива обхванат.
Видях го да обхожда Храма - обход на живия около мъртвеца - и тогава познах неговата истинска същност и метафората на неговото явяване. Разбрах, че обходът на Храма е като молитвата край тялото на мъртвец [...] След това той ми съобщи своя сан и мястото си извън времето и пространството. Щом проумях сана и откровението, аз определих мястото му сред съществуващите неща. Целунах десницата му, изтрих от челото му потта на Откровението и му казах: “Погледни този, който желае да живее в твоето присъствие и да се радва на твоето приятелство”.
Той посочи към мен с таен жест, защото му е отредено да говори само със символи, и каза: “Ако научиш моя символ, ако го осъществиш и разбереш, ще узнаеш, че той не може да бъде изразен чрез славословието на славословите, нито пък - изречен чрез реториката на ораторите” .
Тема № - 43 Коментар № - 4709 Велин Белев - 2011-06-03 11:05:28
Стигнахме в тази сесия до възлови и за мене въпроси: говоренето, казването, мълчанието като казване. Все пак науката, с която имам претенцията да се занимавам, - езиковата прагматика, в една от своите дефениции изглежда така: наука, която изследва какво се казва и какво се премълчава в едно комуникативно събитие и причините, поради които се премълчават разни неща. Засега моят принос по този въпрос в настоящата сесия от форума ще се изчерпи с един клип. Тексът на песента казва всъщност много неща:

http://www.youtube.com/watch?v=JkCKaAgu8h4
Тема № - 43 Коментар № - 4708 Борислав Георгиев - 2011-06-03 09:37:01
Велин благодари и не задава въпрос. Затова не подемам темата за мълчанието-интелектуална аскеза. Просто съм съгласен. Добавям само, че когато мълчи, човек или се занимава с търсене на смисъл, или смята, че го е намерил и затова мълчи. Доказателство - лицата на всички мълчащи, особено на по-възрастните, са гримаси маски на смисъл. Така че, когато говори, човек може да мълчи, но когато мълчи, непременно казва. Трудно нещо е да се мълчи и да не се казва. И млъквам, с което, разбира се, казвам.
Тема № - 43 Коментар № - 4707 Bogdan Bogdanov - 2011-06-03 08:37:13
Благодаря на професор Богданов за прецизния отговор на моя реторичен на практика въпрос. Съществува едно питане върху самото питане, едно размишление върху самото размишление, един разговор върху самия разговор, което винаги ме е измъчвало. И понеже професор Богданов споменава за необходимостта от мълчанието, питам се, можем ли да говорим и едновременно с това да мълчим? Щом може да се говори много и да се казва твърде малко, това означава, че казването и мълчанието не са непременно състояния на грубата телесност, а на нещо друго. Мълчанието по тази логика може да бъде реализирано в епицентъра на самото говорене и това е някаква форма на интелектуална аскеза. На арабски език една от най-използваните думи за "мисъл", "идея" е думата "khatir", която е от едно и същото морфологично гнездо, като думата за "опасност", "риск" "khatаr". Оттам идва и "нашата" дума "хатър", придобила друг нюанс. Техниката на мълчанието е свързана с хигиената на ума, през който преминават опасните потоци на идеите, които ние трябва да обличаме мълниеносно в слова или да възпираме на прага на устните. На арабски пак, думата "sirr" означава тайна. Това двойно "р", което кара езика да "боксува" зад зъбите, символизира тайната, която не се допуска да излезне навън.
Не знам защо пиша всичките тези неща. Ще ви покажа само как в един банален езиков факт могат да бъдат свързани нагледно две метафизики - тази на Платон и на ислямските мистици.
Когато артикулираме първата буква на арабски "A-L-i-F" (връзката с първата буква на староеврейски и старогръцки е ясна), ние произнасяме постепенно отвътре навън, най-напред "A", после "L", и накрая "F". Така според някои арабски философи, в A-L-i-F са скрити трите свята на платонизма - този на Ума, на Душата и на материалния космос, символизиран от буквата F, тъй като фонетически тя eманира така да се каже от устните и неяната тайна става явна.
С Владо Маринов отдавна си говорим да направим нещо по оста неоплатонизъм - ислямска философия. Много ценя неговия поглед върху Енеадите на Плотин.
Примерът, който дадох с АЛИФ е елементарен разбира се. Идеята ми е по-скоро свързана с проблема за адаптацията, която е важно нещо. В тази връзка искам да кажа, че текстът на Неделя е хубав и репрезентативен, защото той адаптира някакви фрагменти от Ориента, в които ние се припознаваме и така си говорим, учейки се по естествен начин да казваме.

Тема № - 43 Коментар № - 4704 Velin Belev - 2011-06-02 13:05:06
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116028

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128156

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20179

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32765

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134386

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94474

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29159

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17830

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180935

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60830

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA