БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА ДУХОВНОТО

БОГДАН БОГДАНОВ
                   
Темата-проблем, която ме подтикна към “Дървото на живота”, а сега и към този по-линейно устроен текст, е идеята, че човешката духовност е нещо по-висше от по-нисшето земно биологическо съществуване. Опростявам, като казвам идея. Тя върви заедно с много представи и емоции и се разгръща в голям брой твърдения. Освен това има и варианти. Между тях е авторитетният несветски, че духовното е дар божи или проявление на божието в човека. Но независимо дали е само човешко, божие или божие по рождение, духовното e комплексен феномен. Това личи в идеята за него, в която ясно прозира друга идея - че човешкият свят е устроен йерархично.

Това е обективното основание да ме занимава темата-проблем за духовното.

Такива са повечето теми, които се обсъждат от хуманитарните науки. Хуманитаристите вярват, че проблемите им могат да се решат с научни средства. Но какво е по същество това решаване? Един вид преназоваване, което отстранява проблема с по-съответно предикатно име. Да, но редовите хора не постъпват по-различно от хуманитаристите. Също като тях те отстраняват проблемността с преназоваване, сменяйки проблемното предикатно име с друго по-градивно, обикновено необичаен ценностен аргумент, на който се облягат, за да направят или да постигнат нещо. 

Темата-проблем за духовното е за мен и нещо субективно. Поради лични причини, връзки и нагласи. Първата от тях е, че искам да говоря по-искрено. Не само защото искреността е ценност, а и поради това, че тя отвежда и към по-ценния и по-ефективен според мен тип истинност на повече навързващи се истини. И другото лично основание - не ме задоволява традиционната идея за духовност, стремя се към по-точно нейно изражение, по-приложимо и за разбиране, но и за по-щастливо живеене. И третото лично основание – в научната област, в която се подвизавах, изпаднах в колебание кое от двете е по-достойно: да остана в плена на безбройните факти и професионалната реч на тази област, или да ги загърбя в името на по-точното им разбиране. Избрах второто и се откъснах от лошата привидност на специализираната хуманитарност в името на реториката на по-общото, без което специализираното фалира.

Загубата е ясна. Какво спечелих? Започнах да разбирам Платон, Херодот и Ксенофонт, без да преставам да разбирам и себе си, и съвременната среда, в която живея. Осъзнах, че специализираните научни езици са своеобразен затвор, осигуряващ благото на иначе авторитетна, но симулативна заедност, и че по-доброто хуманитарно говорене е неизбежно опряно на големия жив език. Едва ли щях да стигна до тези изводи без херменевтиката на разбирането в Платоновите диалози, което освен разбиране е и правене на модел за по-смислен живот. Но задачата не беше само в изводите, а и в намирането на реториката на по-общото, обсъждаща някаква тема-проблем по вътрешно лично усвоен начин. Тя сама ме намери при превеждането на “Към себе си” на Марк Аврелий.

Идеята за духовно, която обсъждам, има реторически характер, средство е да убедя и себе си, и тези, които четат тези редове, в нещо необичайно. Тази реторичност се познава по това, че моето духовно има две оценностени страни. Едната смятам за по-неефективна, идентичната на себе си цялостност на някакво идеално, другата за по-добра, съвместващата се в повече цялости правеща и доправяща се цялост, разгръщана в протичане-прехождане. Тази реторична идея обаче се различава от обичайните реторични понятия, които крият, че оценностяват нещо. Тя, първо, не крие това и, второ, саботира простото убеждаване, като признава и друго – че с това духовно се обозначава неединен предмет, съставен или, по-точно казано, каран да бъде съставен от два допълващи се предмета.

Приучен да смятам същността на едно нещо за неговата истина, след като изказах първото, което е нещо прието и не се нуждае от повече обяснение, бързам да повторя по друг начин второто, защото е необичайно. Това второ духовно е компромисна модулност, в която едно цяло участва и развива други цялости. Простият пример за това - дървото, тръгващо от семе, пускащо корени в земята, свързано, но, разбира се, и отделимо от нея, довеждано от земята и въздуха до какви ли не форми и цялости. Между тях и на съвсем видимата на гората.

Освен че спираме кратките си означавания в истините на убедителни предикатни имена, подкрепяме ги и с примери. И аз го направих. Е, примерите погаждат и номера. Отместват погледа към друго и ни повличат към тресавището на дългия текст. 

Но, така или иначе, ако духовното е не един, а два предмета, възможностите са две – за тях да се говори поотделно, или те да се свържат. Кoгато говорим за простото духовно, то също ни се явява по два начина – като ясно едно и като поредица от проявления. Които обаче се покриват с него и го ползват за образец. Платон хипостазира това непроблемно едно и го представя като идеален идентичен на себе си ейдос. Аз по аристотеловски смятам, че той е вътре в нещата, но по съвременен семиотично-прагматистки начин съм убеден, че той не само е, но и се прави в хода на нашите говорения и постъпвания.

В зависимост от ситуацията на говорене-правене, нещата, които имат отношение към идеята-понятие за духовно, са различен брой. Ето моето изброяване. Духовни са вътрешният човешки свят, чувстването, мисленето и разбирането, разгърнатите цялостни идеи за свят в религията и философията, разбиращото представяне в изкуствата, също и заключенията, които се правят в рамките на една наука. Духовни в смисъл на човешки и неприродни са и големите трудни за назоваване цялости на човешката среда и човешкото социално устрояване. Ако сведа изброеното до две положения, духовното е проявено – 1. в прости идеи и принципи, които за разлика от преходната биологическа телесност изглеждат непреходни и стабилно дадени, поради което те се справят с нея, като я отричат и надмогват, и 2. в компромисното справяне с това преходно с комбиниране на повече принципи и идеи в текстове, ритуали, празници и обществени процедури.

Което издава, че освен комплексен феномен, духовното е и комплексна знакова идея. Това е и доброто на знаковото означаване. Тъй като казваното за феномена винаги е по-бедно от феномена, в знаковата идея има опит това несъвпадане да се улови. Как става това? Посредством два или три плана в знаковата идея. В нея непременно има преден план на дума, представа или емоция с по-тясно значение и заден план на по-широко значение. Както не съвпадат или, по-точно казано, полусъвпадат знакът и феноменът, така не съвпадат или полусъвпадат предният и задният план на знака.

Според това семиотично разбиране моето духовно е по-тясно означаващо, което представя друго, свързано с него по-обхватно означавано - човешкото. А то какво е? Може да е изразено в по-малко или повече проявления, но непременно е осъзнавано и назовимо време на промяна. Човешкото, от една страна, може да спира промяната с назоваване на нещо по прост начин, но, от друга страна, може и в речта, и в дейностите си да навързва повече прости неща в един вид динамични разбирания и представяния, модели, за следващи разбирания и представяния.

В какво е разминаването между означаващото духовно и означаваното човешко? В прекия смисъл на думата духовно означава не само просто и ясно, но и нематериално. Да, но в  означеното човешко освен в речи и текстове, т.нар. моделно е проявено и в дейности, които пораждат човешка среда, пълна с посочими материални неща. Т.е. чрез означаемото човешко означаващото го духовно придобива и материален вид. Оттук и необходимостта това комплицирано духовно да се уточнява. Което аз правя по странен начин. Първо, казвам, че духовното и човешкото попадат в общ знак, в който означаващото и означаваното не съвпадат. Второ, казвам, че това несъвпадане не е грешка, а правило, защото именно по този начин се провежда намесващото се в разбирането правене. По този начин разбирам не просто семиотично, но и прагматистки реалистично. Кое е това правене в случая? Това, че означавайки човешкото с духовно, не само съобщаваме, че искаме цялото човешко да стане духовно, но и го правим с езикови средства. Не мога да спра до там, понеже като прагматист реалист знам, че говоренето и казването не са вън от неговоренето-правене. Това е и дълбинното основание Пърс да смята, че знакът включва не само означаващото и означаемото, казано с понятията на Сосюр, но и самия предмет като обект, за който се говори. Аз различавам знака от предмета, който се обозначава с него, но, следвайки разбирането на Пърс, че  означаемото постоянно се върти и подменя с означаващото, казвам, че в получаващата се при това въртене неистина, че цялото човешко е духовно, вече е започнала работата, която би могла да доведе и до резултата това да се случи.

Да оставим настрана заплетеното отношение между двете или трите съставки на знака - на духовното, на значението за човешко и на самото човешко, и да се обърнем към формулираната по-горе тяхна съставеност от първо по-просто и по-лесно за казване и второ по-необичайно и по-трудно назовимо. Второто според мен има модел в онова, което прави или което се случва с всяка клетка в нашето тяло. Всяка клетка има определено време с промени и събития, или, казано с метафора, има свой малък текст. Да, но клетката се свързва с други клетки от различен вид в орган, който подменя клетките си и добавя друг “текст” към “текста” на клетката. На свой ред органите влизат в “текста” на някакъв организъм, който си има свой “текст” и т.н. В това “по-нататък” влизат големите текстове на важния орган на човешкия мозък и текстовете на закачените за мозъка външни човешки органи на предметната среда и човешкото общество.

Идеята на първото духовно е разгърната като теза и във “Федон”, и изобщо в диалозите на Платон. Тази теза е жизнено силна и ние продължаваме да смятаме така – че простото идентично на себе си е по-трайно от сложното неидентично. Именно на тази основа Платон развива своята идея за безсмъртната душа и безсмъртните образци-идеи. Разбира се, днес не мислим за идеите и принципите онтологично. Смятаме, че те са моделиращи форми, налице в нашата реч, мислене, представи и дейности. Да, но продължаваме да ги смятаме за по-висши и трайни положения, на които трябва да бъдем верни. В жизнено-морален план духовното е именно това – вярване и радикално отстояване на принципи. Един такъв радикално настроен норвежец причини наскоро смъртта на повече от 70 души.

Но да оставим този осъдителен радикализъм и да обърнем внимание на радикалностите на всяко редово говорене, към които сме причастни. Принципите и чистите идеи са непременно налице в началото и края на всяко по-разгърнато твърдене на нещо. Ситуации с начало и край, нашите мисления, говорения и правения започват от нещо просто, което изглежда непроблемно, след което то се проблематизира и усложнява, за да премине накрая в друго просто и непроблемно, обикновено приличащо, но и различаващо се от началното. От което се разбира, че случващото се в средата усложняване способства за тази промяна.

Този свръхмодел на организирано или структурирано време - е по-наблюдаем в речта, особено в записаната реч. Но той е налице и в протичанията във вътрешния мисловен и емоционален свят, и в човешките дейности. Така или иначе, това е вторият начин, по който човекът сам или заедно с други се справя с времето и промяната или, по-точно казано, със сложната среда на много времена и промени, в която живее. Той познава тази среда, като я моделира по определен начин. Което също спира времето и промяната, но като ги запечатва в протичането на преносим и приложим и в друго време модел за такова протичане. Това запечатване може да е само паметно, може да се повтори в устен разказ, може да се запише, може да бъде построено като соната за пиано, може да бъде филмът “Дървото на живота”, може да бъде “текстът” на случващото се в моето или с моето тяло или “текстът” на случващото се в световната икономика и Вселената.

Разбира се, формулираното по-горе е средното по-добро положение, в което т.нар. духовно или човешко е проявено като по-цялостна ситуация на свързано в едно първо на просто разбиране на принципи, в друго второ на тяхното преплитане и в трето подобно на първото. Разбира се, че може да се остане само в първото и да не се преминава към второто. Изповядването на принципи може да преминава във второто на радикални действия, което като че ли повтаря първото. Възможно е и друго - структурирането на време да се съчетава или да се прави косвено само с репрезентации и така да се изразява и внушава сложно устроена представа-емоция, от която да следва действие или бездействие.

Тези варианти откриват погледа към голям брой асиметрии. Асиметрията е налице и в представения по-горе среден случай на по-добро протичане. Съвсем ясно асиметрично е отношението между по-простото на принципите и тяхното свързване в динамичен модел за организирано време-реалност. Принципите сами по себе си са нещо чисто идентично на себе си, идеална ситуация на ред. Свързани един с друг, те влизат в сложното на знака, смесват се, водят до други назовавания, а и до събития, с които се представя време-реалност. Което води до влизане в отношение на допълване или конфликт на два типа разбиране. Във втория не само се разбира, но и се представя.

Освен това, понеже се моделира, не само се разбира и представя, но и се прави - веднъж с моделирането на време-реалност в самата реч, а втори път с насочването към действие. Това действие произтича от самата речева ситуация, в която отначало се разбира повърхностно и просто, за да се разбере след това по-сложно. Което е действие и което всъщност се прави не толкова за да се разбере, колкото, за да се построи модел за време-реалност с оглед на ползването му за да може ползващият го да си осигури по-трайно съществуване. Така се влиза в нова асиметрия - между разбиране и съществуване.

Ето как в това мое говорене изникват идеите за симетрия и асиметрия. Започвам да твърдя, че има симетрия между биологическото устрояване на равнището на клетката, на органа, организма и т.нар. втора духовност и че за да се разбере по-точно човешкото съществуване, то трябва да се представи не като разнобой с това биологическо, а като особена форма на временно съгласуващи се асиметрии, какъвто изглежда е и принципът на цялото земно биологическо съществуване. Духовното и изобщо човешкото според мен са особени асиметрични опити за такова пререждане на земното биологическо, които едновременно му приличат и се различават от него. Оттук и относително подходящият термин-идея асиметрия.

В нашите ситуации на казване, мислене и правене на нещо спираме в името на непроблемна истина. Аз не искам да постъпя по този симетричен начин с изстъпилия термин-идея асиметрия. Затова казвам, че е относително подходящ, въпреки че и той ме вкарва във временна безпроблемност. Което казах и в предишния текст – за да се изкажем по някакъв въпрос-тема-проблем по-гъвкаво, се опираме на пред- или след-знанията на твърди истини. Такава истина дебне и в предикатното име асиметрия. Аз обаче ще го превърна в субект, т.е. в сюжет за разглеждане. Което, разбира се, означава, че разглеждайки го по този начин, ще попадна на истината или, по-точно казано, на предистината на друго предикатно име в момента, в който се уморя или реша да постъпя практически. Виждате, че и това форумно говорене е протичане, което в един момент завършва. В него се оформи нов мотив, който ще се подеме като тема-проблем в следващо протичане.

Текстовете, които ни занимават, и животът ни е ред от ситуации. Истините-смисли, които се пораждат, и в едното, и в другото са ситуативни положения. Те са с по-висока стойност, когато са навързани в модела на протичаща реалност. Което не намалява особено нуждата от статични истини, важащи винаги и за всичко, но, разбира се, вкарващи и в капаните на измамни кратки текстове. Постоянно се люлеем между едното и другото. Това казах в резюме. Дано да е относително валидно и да не съм го казал, за да повярвате в него и така да му придадете валидността, която няма. 


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Според мен новият текст на проф.Богданов не може да бъде ограничен с рамките на античността. В него се разкриват типологически общоисторически, по-точно, извънвремени контури на проблема. В тази връзка не мога да не поставя въпрос за това, кък духовното, показано в в перспектива на разгърнатата Аз-вост, допуска духовността на другите АЗ.
Как се допуска диалогичността в иерархичната му структура?
Тема № - 47 Коментар № - 5090 Дмитрий Варзоновцев - 2011-08-10 12:19:02
И аз стигнах до заключението на Морис Фадел, че в текста на проф. Богданов няма стремеж да се утвърди духовното за сметка на материалното, а се търси нетрадиционен начин те да се съотнесат. Но не защото авторът е решил, че те са съотнесени, а защото точно в погледът на някой, който не се стреми към духовното, защото така трябва да бъде и в същото време не прегръща материалното, защото така правят много, има място, съществуват условия да се породи един друг подход към нещо, което вълнува човечеството от векове. Мисля, че дори текста на Марк Аврелий помага да се разбере този интерес и това търсене. И явно някой е решил, че след като проф. Богданов е преводачът и познавачът на “Към себе си“ на Марк Аврлий, е добре да присъства този текст в разговора като още един глас, автентичен и истински. Така че, М. А. е Марк Авлелий, така ли да го разбирам?

В контекста на общото, на вселената, на природата, драги Кастор, не ми се ще да мисля, че някои хора приличат на животни, по причина, че нямат достатъчно разум, защото съм сигурна, че ще обидя живата природа и всички нейни умни животински представители. Питам се какво друго разделение на хора би било по-добро, но признавам, че не ми идва нищо на ум засега.

Може би наистина нашите сетива не са настроени никак достатъчно за да уловим инстантното. Но ако нещата стоят само на ниво сетива, Христиан, склонна съм да мисля, че ние сме свършени. Разбирам, че през сетивата влиза света в нас, но той не влиза в нещо празно, ние самите сме свят.

Х.Б. хубаво е наистина някой да заговори за духовното в исляма. Аз надали мога да поведа разговора, но признавам, че когато се оказах под купола на джамията „Селимие“ в Одрин, и гледах красотата на купола, моето вътрешно аз танцуваше, а блаженството, което влизаше в мене ме даряваше с толкова покой, хармония... Чувствах, че не искам да изляза от там. Обичам куполи. Те ме покриват, сякаш небосвода ме прегръща и повдига до звездите, до нещо, което има нужда не само да чувствам, но да потъна в неговата форма. Тогава, Борислав, и приказки да ми разказват и за идеали да ми говорят, аз си оставам под купола и неговата прегръдка. Това, че хората са измислили куполите е според мене израз на духовността. А иначе, куполът е пясък, вар, тухли, камъни... нещо материално.

Р. Б. вижда духовното като максимално отваряне и оптимално затваряне. Значи духовното е движение, Р. Б.?
Тема № - 47 Коментар № - 5089 Анета де ла Мар - 2011-08-10 11:17:13
“Нямата комедия на живота, войните, страховете, вцепенението, робството – с всеки изминал ден те изтриват ония свещени възгледи, до които стигаш в заниманията си с природата. И започваш да ги занемаряваш.

Нужно е да гледаш и да вършиш всичко, така че и належащата в момента работа да се осъществява, същевременно да не спира занимаването с всеобщото, като се пази и самочувствието, което човек получава от владеенето на отделните науки, и то съзнателно, но без криене. Кога ще вскусиш от простотата? Кога от достойнството, кога от доброто познаване на всяко нещо – какво представлява в същността си, какво място заема във вселената, колко време му е дадено да съществува, от какво се състои, кой може да го притежава и кой може да го даде и отмине?“.
Тема № - 47 Коментар № - 5088 M. A. - 2011-08-10 10:37:10
“За духовното” ме провокира интелектуално, което в моя, може би силно асиметричен, доближаващ се до рисковата степен на деформираност, свят, е единственото осмислящо и удовлетворяващо духовно. Звучи чудовищно, ако се “чете” буквално и се възприема в циничната му версия, която то несъмнено съдържа. Подобен прочит обаче не предполага разбиране на тази или която и да е теза-идея, а води до присъда. Не че тя (евентуалната присъда) би ме засегнала интимно или бих допуснала чрез нея да навлязат чужди истини и ценностни опори за живот в личното ми духовно пространство. Но биха ме смутили и донякъде разочаровали.
Защото, противно на многобройните твърдения (научни, психологически, психологизиращи битието), интелектуалното напрежение, поне според мен и в мен, отключва съзерцателната и всеразбираща (или поне опитваща се да бъде такава) природа.
Духовното – в пожелателния му вид – е стремеж и възможност да се приема разнообразието на човешките избори, с любопитство да се опознават и проблематизират, да се диалогизира с всеки от тях, но без укор и изкушение за менторство, макар и само от позицията на изконни ценностни представи за добро и зло.
Теза-идея (резюме): Духовното е максимално отваряне на любопитството към другостта – другата духовност и оптимално затваряне (ревниво съхранявана автономност) на собствения духовен свят.
Отношението максимално-оптимално е повече симетрично, отколкото асиметрично и е в полето на равновесието/взаимното уравновесяване, а не на естетски (дизайнерски, според Христиан Даскалов) предпочитаната асиметричност на битието.
Тема № - 47 Коментар № - 5087 Р. Б. - 2011-08-10 10:33:34
Защо има изобщо духовно? Защо хората се занимават с него, при положение, че светът, който виждаме, е само материални неща? Да, но прозорецът, през който гледам, не е само дърво и стъкло, а предмет, който надхвърля тези материали: цел, форма. Произведението на изкуството не е само бои и цветове, а онази цялост, която те създават. Материалистите може и да настояват, че няма друго освен материя, в което ни убеждава емпиричния опит, но не могат да обяснят как става излизането извън материалното, цялостта.

Тук текстът на проф. Богданов ми се вижда много перспективен. В него, в идеята му за протичането прочитам едно възможно свързване между материалното и духовното. Примерът с клетката е точен, защото в клетката е заложено излизането извън самата нея, растежа й до организъм, до цялост, която не е проста съвкупност от клетки. Значи, стремежът към себенадмогване е вътрешно-присъщ на материалното, то иска да отрече себе си, да бъде нещо друго.

Защо да бъде нещо друго? Защото в материалното изначално присъства другото на него - ейдосът. И аз като проф. Богданов не мисля ейдоса като абстракция, абстрахиране от природата на материалното, а като вплетен в наличното. Идеалното не е нещо, което привнасяме към видимото, а видимото като такова - като форма и като цялост - става видимо благодарение на него; благодарение на това, че то е достигнало до форма и че аз възпроемам тази форма, че и в него, и в мен има идеалност. Значи, проблемът не е да утвърждаваме духовното за сметка на материалното, нито да отричаме духовното и да славим материалното, а да потърсим как те се съотнасят.
Тема № - 47 Коментар № - 5086 Морис Фадел - 2011-08-10 09:54:08
Би ми било интересно да разбера какво е отношението на проф. Богданов, а и на останалите пишещи във форума "За духовното" през погледа на исляма - от по-ранни публикации стана ясно, че във Вашия университет има достатъчно добри специалисти - христиняството, а защо не и на юдаизма?
Струвами се, че темата би спечелила, ако излезе малко от Античността. Темата за приказките повдигната от Борислав Георгиев също е много интересна. Тези приказки не са от времето на Средните векове и да са адаптирани за четиящия през 19. век?
Тема № - 47 Коментар № - 5085 ХВ - 2011-08-10 08:47:44
Мене всъщност ме интересува верността и приложимостта в днешно време на античния идеал, който – грубо казано – казва, че съществува съзвучие между телесната и душевната красота. И в приказките също – а не само в античната литература - Принцът и Принцесата са красиви физически и духовно извисени, а злодеят – грозен, зъл и мразещ всички наоколо. Съвременната митоработилница – киното, се мъчи да наложи същия идеал, но в действителния свят обикновено едното качество изключва другото. В него красивият физически човек дотолкова е запленен от своята красота, дотолкова се е превърнал в Нарцис, че тя се оказва самодостатъчна и той бързо забравя за духовните аспекти на красотата, защото така е по-лесно. Обратната зависимост също е валидна: обикновено човек, който преценява себе си като грозен физически, гледа да се обогати духовно, да е добър „по душа”, защото само по този начин евентуално би имал шанс в обществото.
Идеалът затова е идеал – човек да се стреми към него...и никога да не го постига... Но доколко човек наистина има желанието да се стреми към идеала „красив физически и душевно”?
Тема № - 47 Коментар № - 5083 Борислав Георгиев - 2011-08-09 14:19:01
Ако откриеш в човешкия живот нещо по-висше от справедливостта, истината, благоразумието, мъжеството и изобщо от това да ти бъде достатъчен твоят ум в случаите, когато действаш воден от него в съгласие с разума, както и в това, което ти се отрежда от съдбата не по твой избор, та казвам ти, ако съзреш нещо по-висше, от цялата си душа обърни се съм съвършенството, което откриеш, и му се наслади. Но ако се окаже, че няма нищо по-висше от положеното в тебе божество, подчинило на себе си собствените си импулси, подлагащо на проверка своите мисли и както е казал Сократ, откъснало се от въздействието на възприятията, подчинило се на боговете и изпълнено с грижа за хората, та ако откриеш, че всичко останало стои по-ниско и е по-незначително, недей оставя място за друго, към което наклониш ли се и отклониш веднъж, няма да можеш повече, без да се разсейваш, да ограждаш с почит онова твое собствено благо. Не е допустимо да противопоставяш на разумното и общественото благо каквото и да е от друг вид – примерно одобрението на тълпата, властта, богатството или вкусването на някаква наслада. Макар и за известно време да изглеждат съобразени с природата, всички тия работи неочаквано ни овладяват и ни отклoняват от нея. Казвам ти – без колебание и открито избери по-висшето благо и се дръж о него. – Но по-висше е полезното. – Ако имаш предвид полезното за разумното същество, съблюдавай го. Но ако имаш предвид полезното за животното, разкрий го и скромно спазвай своята преценка. Единственото важно е тази проверка да бъде сигурна.
Тема № - 47 Коментар № - 5082 М. А. - 2011-08-09 11:21:15
Много интересна тема. Спомних си за моето и немоето в мен.

Но, понеже професор Богданов отново ни препрати към древността и нейните проявления в сегашното, си спомних един опит за анализ на проблема за безсмъртието на душата.

Може би защото духовно така или иначе произлиза от душа. И ако разсъждаваме за него, не е ли редно да се обърнем към първопричината. Стига да не се връщаме до яйцето, разбира се!

Та, ако човекът има двойна природа и заема средата между смъртното и безсмъртното, то трябва да приемем разделението на човеците на три категории.

Първата, човеци, които се причисляват към боговете, тъй да се каже разумни.

Втората, човеци, които не ги е грижа за разума дотолкова, че чак са се превърнали в животни.

Третата, които живеят умерено, ала все пак не са достатъчно разумни, защото са се отдавали на телесните си щения.

Тъй че, колко ли е силно духовното в тези три вида?

И доколко симетрично.
Тема № - 47 Коментар № - 5081 Кастор - 2011-08-09 10:15:48
Интересна тема е подхванал професор Богдан Богданов – определено не е подходяща за августовските жеги, когато повече сме в плен на телесното, отколкото на духовното.
За мене духовното е артефакт – животните нямат духовен живот (така поне твърдим ние - хората).
Духовното е опитът на Homo sapiens да надвие биологията, да надвие остаряването на плътта си, да надвие знанието, че е смъртен: „Макар и на 53, аз се чувствам като 20-годишен” – често се чувам самият аз да казвам, убеждавайки самия себе си, че мога да правя неща, които съм правил, когато съм бил на биологичните двадесет години и което определено не е вярно. И в това е основната асиметрия между духовното и биологичното: плътта остарява по-бързо от духа ни. От тук се появяват и кризите на възрастта: човек осъзнава, че биологически остарява, но вярва, че на емоционално равнище продължава да бъде същият 20-годишен младеж, какъвто е бил отдавна. Неслучайно възрастта 45-50 години често е белязана от депресии (особено при мъжете) поради конфликта между духа и тялото.
Духовното е някакъв вид гаранция, че остава нещо от нас след биологичната ни смърт – духовната смърт настъпва доста по-трудно особено ако човек е създал поне едно значимо изречение през живота си.
Тема № - 47 Коментар № - 5079 Борислав Георгиев - 2011-08-09 08:18:08
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116030

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128156

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20179

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32765

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134386

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94474

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29160

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17831

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180935

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60831

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA