БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Събитие и емпатия: „Лейди Лазар” на Силвия Плат

БИЛЯНА КУРТАШЕВА

Всяко говорене за Силвия Плат е по някакъв начин и говорене за смъртта. Всеки неин прочит идва някак отзад напред, откъм знанието за края й, от което не можем да се абстрахираме. Парадоксално, в случая именно смъртта на автора не позволява „смъртта на автора”, а го държи жив и управляващ всяка интерпретация. Но това е така и защото поезията на Плат активно, отнапред пише края, устремява се към него, моделира го, проиграва го, опитва го. Самопричинената й смърт не би въздействала така драстично без драстичните образи и поанти на късните й стихотворения.

Темата за събитието – чиято ултимативна форма е смъртта, – е добър повод (1) да препрочетем отново „Лейди Лазар”, едно от най-често цитираните, антологизирани и дискутирани стихотворения на Силвия Плат. Самоубийството, възкресението и Холокоста – три гранични казуса от различен порядък – са проиграни и насложени в текста по начин, който поставя на изпитание самата идея за събитие и го „разпъва” между болезнена емпатия и инсценирана повторимост.

Началото: „Пак...”

В едно свое късно интервю Жак Дерида дава кратък отговор на въпроса що е събитие, отговор, който може да се ползва като приложна дефиниция: „...събитието като непредвидимо. Защото събитие, което предвиждаме, вече се е случило, то не е събитие. Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност. То се състои веднъж, всеки път само веднъж. Следователно събитието е единствено, непредвидимо, тоест без хоризонт. Оттук смъртта е същинско събитие: непредвидима дори когато е предвидена, тя идва и не идва, понеже когато идва непридвидима, тя не се случва вече на никого.” (2) 

Именно тези апории са във фокуса на стихотворението на Плат от самото му начало:

Пак го извърших,
веднъж на десет години
успявам... (3) 

Въвеждайки смъртта, тоест събитието пар екселенс, още първият стих едновременно с това я вади от режима на събитийност, като й вменява повторителност: „Пак...”. Апострофирана е представата за смъртта/събитието като нещо единствено, уникално. Повторението, изброяването, номерирането („Това е Номер Три”, четем по-нататък) е приложено като техника на различни равнища в целия текст. Едно от тях е да напомни – не без мрачна ирония – че „събитие” е не само екзистенциално и философско понятие, а и термин от статистиката. От втората строфа „малката” статистика на личните срещи със смъртта чрез серия от шокиращи образи започва да се наслагва върху голямата, чудовищната статистика на масовата смърт в Холокоста: „кожата ми – светла/ като нацистки абажур...”

Лирическият аз, по-точно лирическата аз разказва смъртта/смъртите си, като осцилира между предвидимото и непредвидимото, между дежа вю и потресно неочакваното. Именно самоубийството събира тези крайности. Доколкото е съзнателен акт на аза („пак го извърших”), то е преднамерено, предвидено, и в този смисъл е лишено от извън-редността на събитието. Но самоубийството е и парадоксален жест, в който волевото посягане на себе си преминава в изплъзване от всяка воля, тъй като насреща е смъртта – „непредвидима дори когато е предвидена” (Дерида). Тоест самоубийството е и отвъд субекта и неговите възможни актове и целеполагания. (Впрочем отнасянето между събитие и действие е един от съществените дебати по темата и казусът на самоубийството извежда тази проблематика ад екстремум.)


(Не)прекрачването

И така, „Лейди Лазар” е стихотворение за три самоубийства:

Това е Номер Три.
(...)

Когато се случи за пръв път, бях десетгодишна.
Обикновена злополука.

При втория взех си поука –
Реших да приключа, да не поемам обратния път.

Три самоубийства – и три възкресения, в които има своеобразна градация – оцеляване (след злополука), съживяване (с чужда помощ – „наложи се да ме зоват, зоват”) и възкресение, така да се каже, от себе си. Една от мощните скрити иронии на текста е в това, че за смъртта и възкръсването също трябва да се репетира. Впрочем и Библията го прави по свой начин: възкресението на Лазар е прелюдия, подготовка за другото, голямото възкресение – на Христос.

Възкресението (на което ще се върнем след малко) е ултимативният религиозен хоризонт на смъртта. За момента обаче нека останем при атеистичната визия на Дерида, според която събитието – и респективно смъртта – е лишено от хоризонт. Вероятно за да избегне всякаква религиозна метафизика, във “FINIS”, един от текстовете му за Края, Дерида избира да говори за „крачка” и за „линия”. След като многократно претегля фразата „Става дума за някаква крачка”, по-нататък заявява: „Преминаването на границите винаги се прави с извършването на някаква крачка – и то крачката, която прекрачва някаква линия. Неделима линия.” (4)  

В този смисъл лирическата говорителка на Плат е именно героиня в крачка. „Това е Номер Три” (к-в мой – Б.К.), казва тя – това тук и сега. Намираме се в епицентъра на събитието, на края, на самата „линия”. Тази „линия” е и пространствена, и времева. Гласът звучи някъде от или от над нея. В онзи момент, когато единият крак е още тук, а другият – вече там, където и да е това там: „Десният ми крак -/ преспапие”, но за левия текстът мълчи. Този неописуем момент на ръба на живота и смъртта е, в който се помества фрагментарният наратив на „Лейди Лазар”. В него времето и пространството едновременно се свиват („Люлях се затворена/ като черупка от мида”) и се разширяват до безкрай. Като флешбек проблясва миналото (травмите на личната история емпатично поемащи, проиграващи и травмите на колективната история) и бъдещето. Гласът се простира от началното „Пак го извърших” до „От пепелта възкръсвам” във финалната строфа. Умирането в неговата мигновеност и протяжност е във фокуса на текста, прякото разсъждение върху „изкуството да умираш” е в самата му сърцевина:

Да умираш
това е изкуство – като всичко останало.
Аз го правя прекрасно.

Аз го правя така, че е крайно ужасно.
Аз го правя така, че го чувствам реално.
Май имам един вид призвание.

В тези афористични редове моментът на трансгресията, на абсолютното осъществяване – на изкуството най-сетне – е и обект на ирония: умирането е изкуство, но изкуство „като всичко останало”. Макар да е „призвание”, изкуството на умирането като всяко друго (по-банално) изкуство изисква практика, упражняване – оттук и повторението, необходимостта от неколкократно изпълнение, проиграна в текста. Самоувереността в тези редове, достигаща до самохвалство и самореклама, се подрива от двусмислието на стиха „Аз го правя така, че е крайно ужасно”(5) . Зад водещия смисъл „правя го така виртуозно, че постигам ужаса максимално убедително”, прозира и възможността да го схванем като „правя го ужасно (зле)”. Мятането между тези две крайности в оценката за себе си е драмата на зрелите години на Плат, на нейния все недотам постигнат успех. Но това е драмата и на изкуството по принцип, когато се изправи пред граничното, болезненото и неизразимото.

Балансирането на ръба на сюблимното и баналното, на свръхестественото и всекидневното прозира в лукавия коментар на Силвия Плат при четене на стихотворението по БиБиСи: „Говорителят е жена, която има голямата и ужасна дарба да се преражда. Единственото неудобство е, че първо трябва да умре. Тя е един феникс, свободолюбив дух, каквото щете. Тя е и просто добра, обикновена, много изобретателна жена.” (6) 


Третото чудо: (не)събитието

„Лейди Лазар”, както подсказва самото заглавие, е преди всичко стихотворение за възкресението. Тоест в него не само „става дума за една крачка” (по Дерида), а и за друга, обратна крачка, за пресичане на линията в обратната посока.

По повод тази „неделима линия” – оставайки твърдо отсам, – Дерида казва още: „Но винаги се предполага и институцията на подобна неделимост. Митницата, полицията, визата или паспорта, идентичността на пътника – всичко това се опира върху тази институция на неделимото.” (7) 

Да забележим, че тази „неделимост” и тъждественост трябва да бъде удостоверена двойно – както за линията, така и за прекрачващия я. Първо, само „неудобството на умирането”, за което говори Плат, само окончателното прекрачване, сигурната смърт гарантира възможността за възкръсване. Да припомним, дори на Исус му се налага да обяснява на учениците си, че Лазар е мъртъв, а не просто заспал. (8)  Второ, прераждане или възкресение има само когато завръщащият се бъде идентифициран като „същия”. Текстът на Плат неколкократно настоява на тази самотъждественост на завърналата се:

Дами и господа,

Това са мойте ръце,
колена.
Даже кожа и кости,

аз съм същата тази жена.
 

Картината се усложнява от това, че при Плат (за разлика от Дерида) „митницата” е двойна – на отиване, и на връщане, към смъртта и от смъртта. За тази цел тя прибягва до две коренно различни сцени. На „отиване” институцията на Края е Холокостът, чудовищната алхимия на лагерите на смъртта.

Аз съм вашето ценно
бебе от чисто злато,

което се стапя в писък.
Аз вря и горя.

За да остане само:

Пепел, пепел –
ровите, разръчквате.
Месо, кости, Няма нищо там –

Калъп сапун,
сватбен пръстен,
златна пломба.

Тук последният отсамен пазител на „линията” е самият Доктор Смърт („Зо, зо хер Доктор./ Зо, хер Враг.”) А това „ровене и ръзръчкване” после е окончателната проверка, констатацията на смъртта.

Обратната крачка, тази на възкресението, на „връщането” от отвъдното, също, оказва се, има своето „неудобство”. Подобно новозаветния текст (Йоан) и у Плат възкресението е представено в цялата му проблематична телесност: „Наложи се да ме зоват, зоват/ и да късат червеите от мен като лепкави перли”. Гниещата плът и преди това „горчивият дъх”, който ще изчезне за ден, напомнят притеснението на евангелската Марта, че тялото на починалия преди четири дни Лазар „смърди”(9) .

При обратната крачка от отвъдното полицаи-граничари на „митницата” („институцията на неделимото», за която говори Дерида) е „хрускащата фъстъци тълпа”. В този образ прозират не толкова древните юдеи, които тръгват след Марта и Мария към пещерата-гроб, а съвременните зяпачи от новото „общество на спектакъла”. Завръщането е наречено „театрално”. Разповиването на мъртвешкия саван на завърналата се е ни повече, ни по-малко „големият стриптийз”. Една от строфите предлага визия за възкресението като обратно завъртане на кинолента:

Скоро, скоро плътта,
която гробната яма изяде,
пак ще полепне по мен.

Възкресението се оказва медиен фарс, зрелищен, режисиран, комерсиализиран („има такса, огромна такса/ за дума, за докосване,/ за капка кръв...”) и не на последно място – повторяем:

Завръщане посред бял ден
При същото място, лице, при същия зверски
Весел възглас –

„Чудо”...

Тук натрупването на „същото/същия” отзвучава не само в смисъла на онази неделимост и тъждественост, за която стана дума по-горе, но и в смисъла на безкрайното превъртане, на екранното повторение. Събитието като уникално съ-преживявене, като среща на битиета, е подменено от повторима медийна, воайорска сензация. Вече няма свидетели, има зрители. Чудото е медиализирано, разомагьосано, изхабено, а оттук е изхабена и възможността за съпреживяването му, за съпреживяването на каквото и да е.

Критиката по отношение на новия диктат на зрелището се усилва предвид факта, че пред нас е жена-Лазар. Бихме очаквали, че когато става дума за гранични ситуации като смърт и възкресение, полът няма значение. Но жената, която приживе неизбежно е сексуален обект, особено през окото на медията, остава такъв и в смъртта си: „лицето ми – безизразно, фино/ еврейско бельо”. Плат не само не спестява това, а го преекспонира. Героинята е безлица, сведена до разсъблеченото си тяло. При едно от поредните възкресения, както вече отбелязахме, отгръщането на възкръсналото тяло е наречено „стриптийз”.

Но сцената на финалното възкресение преобръща тази позиция на безпомощност и подчиненост. От (сексуален) обект жената се превръща в някакъв свръхсубект:

Хер Бог, хер Луцифер,
пазете се,
пазете се.

От пепелта
възкръсвам с коси като кръв
и гълтам мъжете със стръв.

Сякаш възкръсва валкирия или Медуза-Горгона. Това женско възкресение-възнесение цели не да опрощава, а да завладява и отмъщава. То е отвъд доброто и злото – Бог и Луцифер са еднакво предизвикани и застрашени и предвид това, че са мъже. Така текстът проиграва възможните образи на женствеността (жената като жертва и като отмъстителка) в техните екстремални медийно-митични крайности.

Настоящият прочит отваря нови възможности в тлеещия дебат за употребата на Холокоста и образи, свързани с него, у Силвия Плат. Обвинението, накратко, гласи, че тя ги присвоява за целите на едно самопревъзнасяне като жертва, че ги приватизира и превръща в метафора, ползвана за друго.(10)  Подобни твърдения обаче не отчитат, че текст като „Лейди Лазар”, както показахме, постига двойна оптика към травмата от Холокоста. Чрез своята героиня разгръща една шокова емпатия, а чрез пласта на повторителното и масовото демонстрира как тази емпатия е непостижима за колективното съзнание в едно време, когато всяко събитие е вече предварително медиализирано, неавтентично. Тук и да има „присвояване” – в отъждествяването на самоубийцата с жертва на газовите камери(11) , то е само в името на последвалото мощно критическо отстраняване: и ужасът, и чудото се оказват рециклиран образ в днешната ситуация. Което именно оголва провала. Провал на изкуството – собственото и изкуството изобщо – да предизвика автентично съпреживяване. Иронията, самоиронията и критическият потенциал на текста до голяма степен идват тъкмо оттам.

***

(1) Текстът е четен на международната конференция „Събитие и безсмъртие в литературата, езика и философията”, СУ „Св. Климент Охридски”, 13-14 май 2011.
(2) Жак Дерида, „Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност”, предпоследно интервю пред Жером-Александр Нилсберг, l’Humanité, 28.01.2004 г., прев. от френски Тодорка Минева, цит. по електронната публикация: http://grosnipelikani.net/modules.php?name=Reviews&rop=showcontent&id=16
(3) Тук и по-нататък стихотворението на С. Плат е цитирано по българския превод на Владимир Трендафилов в антологията Пир след тайната вечеря. Съвременни американски поети, София: Народна култура, 1989, 197-200.
(4) Жак Дерида, „FINIS”, Апории. Умиране – очакване на «пределите на истината”, прев. А. Колева, София: Критика и хуманизъм, 1998, 26.
(5) “I do it so it feels like hell.” - Sylvia Plath, “Lady Lazarus”, The Collected Poems. Edited and with an Introduction by Ted Hughes, New York: P.S., 2008, p. 245.
(6) Notes: 1962 - Sylvia Plath, The Collected Poems, 2008, p. 294.
(7) Жак Дерида, “FINIS”, 26.
(8) Йоан, 11: 11-14.
(9) Йоан, 11:39.
(10) Повече за това вж. в: Al Strangeways, “The Boot in the Face”: The Problem of the Holocaust in the Poetry of Sylvia Plath, Contemporary Literature, Vol. 37, No. 3 (Autumn, 1996), p. 376.
(11)Нужно ли е да напомняме, че за Плат това се оказва далеч не само метафора предвид сцената на собствената й смърт с глава, пъхната във фурната на газовата печка. Което допълнително прави текста пророчески спрямо собствения й край и заедно с това препотвърждава емпатията в него, крайното вживяване в чуждата травма. Но изумителното в стихотворението е, че то би останало пророческо и ако самоубийството й през 1963 г. беше останало само опит – все пак е текст за възкресения, колкото и те да са обект на ирония.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Много ти благодаря, Георги, за последните думи. Те показват колко труден, но и колко необходим е диалога между вярващия и атеиста. Мисля, че и двамата успяхме да направим определени крачки към неговата възможност.

За Дерида съм напълно съгласен с теб. Като че малко дискутиран обаче остана един много важен за мен момент в текста на Биляна. Това е медиализацията на смъртта. Тук Биляна казва нещо значимо не само що се отнася до поезията и живота на Плат, но и което ни касае лично като съвременни хора. Съвременният човек сякаш живее в един свят, в който няма смърт. Смъртта се дава само по телевизията, за нея четем в пресата. Тя е изцяло медиализирана. Липсва директен опит с нея. Или, ако той е налице, за него не се говори. За смъртта се говори предимно абстрактно, но хората не обичат да слушат за личния досег до нея. Съвременният човек живее в едно псевдо-безсмъртие.

Част от това псевдо-безсмъртие е и Холокост. За него се пише и разсъждава, но той не е част от нашия опит и световъзприемане. Една от целите на Адорно, на Бенямин и на Агамбен е да мислим Холокоста не като някакъв теоретичен конструкт и не като нещо отминало, а като винаги заплашващо ни бъдеще. Фашизмът е ситуация, която е непрекъснато надвиснала над нас. Само, ако я възприемаме така - като част от настоящето и като бъдеще - ние ще можем да се борим с нея.
Тема № - 51 Коментар № - 5973 Морис Фадел - 2011-11-24 09:23:53
Не мога да се съглася с казаното от Биляна в нейния първи коментар (Биляна Курташева - 2011-11-16 11:53:52): „Затова и не смятам, че Холокостът у Плат е символ. Той присъства твърде мощно, за да се отнася „за друго“, да е преносен. Но тъй като самата Плат не го е преживяла и тъй като това е стихотворение, твърде лесно го квалифицираме като тропа.” Каква трябва да е „мощността”, която прави от един образ символ в някакъв момент, а преди това – нещо друго („непреносно”)? Нали читателят чете стихотворение, текст, който се отличава формално, чрез стиховия ред, чрез специфичния език?

Тези дни попаднах на стихотворение на неизвестен ми досега поет – Дейвид Тринидад. Нарича се „Ан Секстън посещава Корт Грийн” („Anne Sexton Visits Court Green” by David Trinidad. – TriQuartelry Online, Issue 139, Winter/Spring 2011 (http://triquarterly.org/poetry/anne-sexton-visits-court-green-july-1967) и е наратив. Дори има ремарки за мястото и времето на действието, като в съвременните сериали, в чийто долен ляв или десен ъгъл изскача дори минутата и секундата. Първата е „юли 1967”.
Споменавам го, защото един кратък пасаж може да ни помогне да усетим ситуацията, в която поезията на Плат работи:

Anne reads
some of her poems, Thomas admiring
her courage to use material from her own life—
so free of English conventions of decorum.

Затова бих си позволил да кажа, че чрез намесата на едрото метафизично на Дерида рискуваме да изпуснем ударната специфика на тази поезия. Тя хем е автобиографична, твърде автобиографична, хем владее технологии на епизиране, чрез които да превръща личната драма във всечовешка трагедия (играта с Холокоста като втори план в „Лейди Лазар” не ви ли напомня за „Орландо” на Улф?). Ще си позволя да кажа, че като при Еврипид, и при Силвия Плат някой би могъл да намери само жълт вестник, но друг (всички, които ги признават за класика) би видял познание за човека чрез неговата вътрешна борба.

Ето това стихотворение на Тринидад ни напомня, че изобщо не е толкова прието (English conventions of decorum) да се разголваш. Какво ти разголване, ще каже някой, то е прикрито зад метафорите. Прикрито, но за кого? И по-важното: какви са конвенциите, социалните мантинели по пътя на поезията? Докъде личния опит? Докъде аз страдам в конкретика?

Знам, че се превръща в запазена марка на Дьо Караба да превежда и публикува тук в подкрепа на тезите си, но не мога да се сдържа да не направя същото с помощта на стихотворение на Плат, вдъхновено от среща с една съперница:

Появяване на сцената

Усмивката на хладилниците ме унищожава без остатък.
Такива сини течения във вените на моя любим!
Нарастващото мъркане на огромното й сърце.

От устните й знаци & и знаците за проценти
излизат като целувки.
В главата й е понеделник: поуките

са изпрани и готови за употреба.
Какво мога да направя от тези противоречия?
Нося бели ръкавели, покланям се.

Дали е любов това тогава, този червен материал
изтичащ от стоманената игла, която лети толкова ослепително?
Тя ще направи малки рокли и палтенца,

ще облече цяла династия.
Как се отваря и затваря тялото й -
швейцарски часовник, инкрустиран със скъпоценни камъни!

O сърцето, тази дезорганизация!
Звездите мигат като кошмарни цифри.
AБВ, казват клепките й.

Стихотворението първоначално се е казвало „Една организирана жена” и е посветено на жена, за която Плат е предполагала, че има любовна връзка със съпруга й Тед Хюз и която подарява на Силвия недовършен гоблен, избродиран от нея.

Но не изпускаме ли още? Естествено, че изпускаме.

Изпуснахме например темата за психологическата правдивост и илюзията. Тоест важно ли е да знаем, че Плат е правила сто опита за самоубийство, като накрая е успяла? Без тях стихотворението как звучи? И – не трябва ли да заявим, че Силвия Плат е слаба поетеса? Е, аз не съм съгласен с тази оценка, ако тя бъде направена. Но някой би го заявил и оттук бихме могли да поговорим кои стихотворения как ни вълнуват и кога сме склонни да заявим: Голям поет!
Тема № - 51 Коментар № - 5972 Йордан Ефтимов - 2011-11-24 09:08:57
Нека и аз се извиня за известната сопнатост в предишното си включване. Особено предвид това, че съм новопосветена във форума.
Това, което ме хвана за гърлото, е как ни беше даден нагледен урок по емпатия, и то на два пъти. Първо, когато Маркизът ни припомня, или по-скоро съпреживява, последните часове на Плат. И то при положение, че в предходни изказвания (включително мое) се опитвахме да обезопасим тази сцена, не без известна доза цинизъм.
И второ, в разказа на Нинел за първото й слизане на гарата в Болоня. За особеното преживяване през телата и очите на онези двама от 1943, когато всичко наоколо изглежда „само решетки”. (Впрочем един от най-големите съвременни романи за това как (не) помним онова време – „Аустерлиц” на Зебалд - описва днешна Европа именно като низ от празни гари, мрачни аркади и странно напуснати градове.)
Благодарение на Маркиза и на Нинел сега мога да кажа: емпатията е пълната противоположност на цинизма. Освен това емпатията е смазваща, макар че може да завърши и с просветление, както демонстрира историята на Нинел.
„Лейди Лазар”е разпънато тъкмо между тези два полюса на емпатичното и циничното. Защото именно най-склонните към емпатия са и най-чувствителни към нейната подмяна. Съпричастието ни към каквото и да било изглежда винаги вече медиализирано и комерсиализирано (тази страна пък продължава да напомня Йордан с риск от сквернословие).
А на въпроса на Екатерина Григорова за религиозността в поезията на Плат, бих казала, че това много зависи от читателя, от неговите собствени проекции върху текстовете. За мен Плат е премного ироник, за да е религиозна, от друга страна, ясно е, че пред лицето на смъртта (където често застават и тя, и героинята й) никой не е съвсем атеист…
Биляна Курташева
Тема № - 51 Коментар № - 5971 Биляна Курташева - 2011-11-24 09:05:20
"А был ли мальчик?"
Варава
М.Горький "Жизнь Клима Самгина"
Тема № - 51 Коментар № - 5970 Дмитрий Варзоновцев - 2011-11-23 21:18:34
Какъв бурен и буреносен разговор само. Казах ви, Биляна притежава чуден дар, който замайва и замая и вас. Всички са до такава степен замаяни от текста й, че без да искат стигат до саморазкриване. А Биляна с чудния си дар, който само тя има, пак с добра ръка ги улеснява. Да, казва тя, парадигмата ми е атеистична, обаче не приемам да ме делят в човешкия род, като ми казват - женски текст, при това увиснал (е, "ние жените" след една възраст, се борим освен с "цената на дискриминацията" (по Гари Бекер) и със земното притегляне...А дали пък тази борба не засяга и мъжете?
Казах ви, че текстът на Биляна е необятен. Той е "Теория на игрите". Само тя го може. И ГГ, като математик се чуди, Как е възможно да се направи това със словото(не с числата)? При това толкова меко, ювелирно, добронамерено и добродушно, и ненатрапчиво? Само тя го може! Повярвайте и не се гневете. (Гневът е грях, между другото).
И атеизмът е вяра - вярвам, че не вярвам.
И смъртта е живот, защото - е част от живота.
Сега ще разкажа нещо, защото помощта на Биляна не достигна. Случи се така, че аз "влязох" в Холокоста и ... в светлината след него. Никога не събрах сили да видя концлагерите. Майка ми посети Бухенвалд, сина ми Аушвиц в различни години. Еднакво изглеждаха като пребити след това и някак омерзени от това, което може да стори човек на човека. Аз не посмях и нямам смелост. Знаех, че дядото и бабата на най-добрия ми приятел, (той не е между "живите" от 3 години), са били свалени през 1943 г. на гарата в Болоня, изпратени в Аушвиц и убити там. Четохме заедно официалния документ, който удостоверяваше ... голия факт (по Варзоновцев). След това се случи да сляза на гарата в Болоня. Повярвайте, че не виждах нищо освен някакви решетки, не се оправях, не намирах коловозите. Само решетки и ужас. Не виждах великия град, не виждах Сан Петручио, еротичния фонтан на Нептуно, виждах само следата на зашеметяващ ужас, която се беше преселила вътре в мен и в града.
Едва тази година, пак препълнена с ужас и притеснения, слязох на гарата в Болоня, там, откъдето Бука и Аврам са били откарани в Аушвиц, за да чета лекции на докторанти в университета на Болоня. Излизайки от гарата към града... видях слънцето. То огряваше града, сградите и фонтаните и заслепяваше, заслепяваха добрите усмивки на студентите ми, тяхната радост, интерес и благодарност. Не вярвах, че мога да кажа и дума, но така се разприказвахме, че просрочихме времето, получих аплодисменти и ... листовете за заверяване на курса - едно от нещата от живота... Смъртта и ужасът от смъртта бяха измити, стопиха се и изчезнаха. Велият град блестеше и двете кули не ми изглеждаха символ на глупавата човешка гордост, а един недовършен,величествен научен проект на живота на хората в този град... Така разбрах, след смъртта има само едно нещо - живот. Независимо как си го представяме. След смъртта има само едно нещо - това е животът, Новият Живот, който е единосъщ с Живота. Това ми казва Биляна (но само тя може така да го каже, без да го каже... Толкова е чудно талантлива и добра Биляна. И теорията на вероятностите на този прочит се свежда до само една вероятност "живот или живот". Между тях има безкрайно множество други вероятности (червеи, предателство, черна злоба,смъртните грехове), но те са от подред от нещата от живота. Така, повтарям се, Биляна измива смъртта на Плат и смъртта изобщо, измива греха по единствения начин, който е възможен. Чрез опрощението му, а текстът й пречиства като топлото слънце. Казва, че атеистична парадигма я е водила. "И прости нам дълговете, както и ние прощаваме на длъжниците си." Атеизмът стига единосъщност с вярата, защото е вяра.
Тема № - 51 Коментар № - 5969 nkioseva - 2011-11-23 11:42:15
Съгласен съм с много от казаното – особено когато се отнасяте към стихотворението на Силвия Плат. И особено с последния коментар на Екатерина (Екатерина Григорова - 2011-11-22 19:01:31). Аз бих го продължил така: можем ли да спасим стихотворението на Силвия Плат без да го умъртвим (разфасоваме)? Мисля, че не. Само ако го разфасоваме, ще можем да видим. Да видим кое? Ами например да видим иронията. Тя извира непрекъснато тук. Може би ще е прекалено да се каже, че тя потича още от първия стих („Направих го отново.”, „I have done it again.”), но когато видим какво е направила лирическата говорителка, можем ли да не прихнем?

О, сериозни приятели, вие не прихвате. Вие тълкувате спокойно в креслата си, удържате страстите си. Какво смешно има в образите на нацистките злоупотреби с човешкото? Сигурно не ви е смешно, когато си представите концлагера Освиенцим, превърнат в музей, тематичен парк? А ходили ли сте в Бърно или Ниш или някъде другаде, за да видите купчини от черепи след чумната епидемия? Или в Батак след потушаване на въстанието от 1876 г.? Казвам ви – ако свалите една-две маски от академичните си физиономии, ще се напикаете от смях. И от ужас, породен от мисълта за нуждата от ефекти. Защото това ли е, което трябва да знаем? И така ли трябва да го видим, както ни го показват? Какво постигаме с тези гледки, ние, наследниците и последователите на Тома Неверни? (Казвам го и знам колко важна работа в процеса на подготовката на една само статия дори днес е поставянето в нея на най-ефектните – не! – на най-крещящите примери.)

Ирония, казвам ви. Не е ли иронично първият ти опит за самоубийство да е нещастен случай („It was an accident.”)?

Кажете ми, няма ли ирония в изброяването „парче сапун,/ венчален пръстен,/ златна пломба” („A cake of soap, A wedding ring, A gold filling”), където венчалният пръстен прозвънва на пода и се изгубва под леглото, когато тя, героинята на текста, се превръща във феникс, в огън, който поглъща като въздух мъжете?
Тема № - 51 Коментар № - 5968 Йордан Ефтимов - 2011-11-23 09:41:08
Истински Сократе, вашият анализ е буен, красив. Той идва от необходимостта да търсим спасението, да поддържаме надеждата, инвестирайки дух във витализма, откривайки го там, най-вече там, където неговите жизнени сили са поставени под въпрос.

В дискусията, обаче, се появиха възгледи, произтичащи най-малко от две бази или основания за дискутиране. Това означава, че коментарите във форума, макар и дадени от позициите на едно, трябва, ако не друго, поне да изговорят общото положение. Защото е сложно, а и ясно, че не можем да предприемем скок от твърде разкрачен стоеж. Йордан по-рано спомена, че се е позамислил дали да оборва възглед, идещ от „вражеска” идеология. Но все пак каза своето. Както и Дмитрий, който приведе в името на своята истина, мисъл на Хабермас.

Все пак нека се запитаме, и това е въпрос към Биляна Курташева, доколко и дали в поезията на Плат можем да говорим за религиозност и ако да, то от какъв тип е тя. Как да я определим? Вече знаете, че аз също почувствах в „Лейди Лазар” радикалната носталгия по целостта и ценността на "себе си"(то). Видях възстановяването на живота му/ а оттам и изобщо чрез умъртвяването на изфабрикувания човек. На неавтентичния човек. На човека “не-себе си". Но сега се питам дали това не е моето лично добро, което неправомерно посявам, а то може пък да не се отнася до Силвия Плат и да не е единственото. Дали, подчертавам, не като читател, а като захващащ се с един „предмет” “изследовател”, не съм длъжна да проверя и една друга, не бих казала атеистична, но песимистична гледна точка.

Е, ще видим дали песимистична с един пример.

Шопенхауер е смятал оптимизма на Хегел за обиждащ, именно защото не отчита факта на смъртта и нещастието на толкова хора. И си превеждам:
Като не зачита страданието на толкова хора, значи не зачита тях. Като не зачита тях, значи не зачита живота. И защо му е била борбата на Шопенхауер? Ами за да защити живота, но от „различна” перспектива. Не излиза ли тогава, че и двамата се борят за едно и също? Единият от хубавото на живота, а другият от лошото му – се борят, за да утвърдят съществуването. Може да се каже – по някакъв общ ред първият (без наличието на видимо отличими признаци), или пък по някакъв негов крайно отличителен белег – вторият, без който краен белег или стигма, не можем да наречем „живота” „живот” (леле, две изключени работи)от която и да е гледна точка, в това число и от християнската. Първо трябва да си се родил, а после и умрял, за да се спасиш. Трябва да си роден, за да се спасиш. Как? През смъртта. (Дори тук чувам гласа на Морис.)

И тъй. Опитах да докажа, че сотирологията е възможна поне на два фронта. Затова предлагам, ако искаме да защитаваме живота, а ние го правим – да знаем, че можем да го сторим от най-малко две гледни точки. Ако мигна още веднъж или си спомня залез като вчерашния, ще станат четири. Или седем. Значи, има много сотирологии, но ние имаме и Силвия Плат. Можем ли изобщо да я спасим, без при това да я ликвидираме?

Едно съжаление (все едно, че го казвам с въздишка, докато всъщност се радвам) е, че не смогвам да отговорям директно -този път - на Истинския Сократ."
Тема № - 51 Коментар № - 5966 Екатерина Григорова - 2011-11-22 19:01:31
Да, „материалното момиче” (взаимствам го от доц. Кьосева) Силвия Плат ни изправи пред Бога. Пред верите и съмненията ни в продължението след греховната суета на плътското ни преминаване. Очевидно, модерна и гледана вече шейсет години в много прочити и езици, трагичната американска германка с древна юдейска кръв задъхано ни е завещала „вдълбани в камък” питания.
Не ми отива и не смятам да ви изненадвам с нещо, на което вече да не сте попаднали. Но понеже мощният диалог, особено между Морис и Георги, ме „разпъва” в собствени съмнения и гузности, вмъквам се пак.
Когато в нощта на 5 ноември 1940 г. проф. Ото Плат умира (от ненавреме открит и нелекуван по негова собствена презумпция диабет), известена за смъртта на баща си, осемгодишната Силвия заявява: „Никога вече не ще говоря с Бог”. Няма да продължавам с други догадки около сложната психична и художническа постройка на бъдещата поетеса, всъщност тя стига до първата си публикация още през 1941 г., а ще мина към другото, по-късното. Към него ме насочи още Йордан Ефтимов, отбелязвайки колко важно е да се чуят стиховете на Силвия Плат в неин собствен (и ясен) запис. Удивителен четец е тя! Малко поети го умеят. Но кое според мен е важното. Към края на петдесетте години и до „заспиването” си, тя очевидно е вляла последователна и всеотдайна енергия в изговарянето на поезията си. Така да се каже, озвучила е с органа на гласа си тъжната и сложна катедрала на поезията си…Дотук добре, изричам си пишейки. Но трябваше да задам и въпрос. В какво се състоеше той. Да.
Когато човек като С. Плат подготвя така старателно завещаването на своя вътрешен Тадж Махал (е, това ми дойде), устремил ли се е към голямото светло събуждане от пръстта ? Или терзаещата се душа е търсила да се „материализира” по-сигурно, по-вкоренено тук, при оставащите и идващите след тях, вярващи, колебаещи се, или напълно глухи неверници? Трудно ми е да нарека странната, първична, могъща емпатия, която дотук съм доловил у Силвия Плат (благодарение на Биляна и форума), с отесняващото „атеизъм”. Дори греховното събитие на самоубийството й ми се привижда светло и нежно. Ще си позволя да добавя още нещичко, което поне не е казано дотук в болезненото ни говорене за Силвия и много друго. В ранната сутрин на 11 февруари 1963 г. тя оставя хляб и мляко в стаята на още спящите си момиченце и момченце, залоства прозореца и облепя с тиксо отвън процепите на вратата към тях. И слиза…към газта в кухнята. За разлика от нея, Ася Уелвил (жената, заради която Силвия потъва във финалната си депресия) повлича като истинска фурия в смъртта си и дъщеричката си от Тед, Александра. Този грях, мисля, и атеистите не могат да приемат.
Освен че пак в натъжавам, не казах и нищо ново за повечето форумци. Просто исках да се докосна до силното говорене за вярата и безверието. Ще отбележа само, че ми се вижда състоятелно убеждаващото проектиране (от страна на Георги Гочев и други коментирали) на „атеизма” в посока на работата в „духовната градинка” на собственото наше същество. Какво се сее в нея, какво никне. И ще оставим ли чувалче житце за други, като ни дойде денят.
Тук с основание някой ще рече: Ами то, българите нали затова не можем да си изтеглим галошите от калищата на атеизма. Бъхтаме, строим къщи, вили, коли накупувахме. Пък и завещаваме. Има дечица вече с толкоз имот, сякаш девет живота са работили и спастряли… Ей това май не е богоугодно. Все пак, да поживи Бог бащите им, че дадоха тук-там някой лев и за българската църковност. Чудя се за този последен абзац, ама ще го оставя.

Тема № - 51 Коментар № - 5965 Dekarabah - 2011-11-22 18:27:23
Морис, едно от най-мъчните неща за преодоляване в разговора за религиозността, е принципната снизходителност на неатеиста към атеиста. Тя се дължи пряко и на това, че неатеистът по особен начин счита себе си в повече ситуации за всъщност повече субект от атеиста. Поради това идентично на себе си същество, в което вътрешно силно вярва и с което сам се идентифицира.

Това, което обаче казвам, Морис, е, че разликата, която правиш, е повече инструментална, отколкото реална. В реалното живеене двете позиции, на атеиста и на неатеиста, постоянно се смесват. Затова и мога да твърдя пред теб, че неатеистът също като атеиста притежава в себе си проект за такова идеално и идентично на себе си същество, с което вярва, че може и трябва да съвпадне, и за което смята, че го спасява от опасностите на различието, съответно и от най-голямата опасност на различието, тази на смъртта. То, желаното статично същество, може спокойно да се нарече с повече думи – да, бог, но също и личност, душа, индивидуалност. Всеки среден човек днес говори за грижата за своята индивидуалност като за религиозна грижа по идентифициране с идеалното същество бог.

Проблемът е, че това идеално желано същество не бива да се постига напълно от модерния човек. Ти Морис сам писа преди време за модерния висок статут на скуката, предмет за изследване и представяне от редица значими поети и философи. Да си идентичен на себе си за по-дълго време, не е приемливо. Ето какво казва самата Силвия Плат в “Мюнхенските манекени” (1963): perfection is terrible, it cannot have children. Затова човек, независимо дали атеист или неатеист, постоянно бяга в други идентичности, постоянно спретва на себе си, по думите на Плат отново, a private blitzkrieg (A Life, 1960).

Същото това е казал по друг начин в последния си коментар и Истинският Сократ по повод на твърденията и тезите. Те са действително малки смърти за модерната ценност да си неидентичен на себе си. Затова и уважаваме толкова много диалогичните текстове и се стремим към тях. Защото в диалогичния текст направеното твърдение по някаква тема бързо се преодолява и поправя, нагласата за промяна се събужда отново и отново, грижата да се поеме още различие лесно се съживява.

Но има диалози и диалози. Знам, че Морис ще ме подкрепи в това, което ще кажа накрая. С какво са така силно привлекателни и влиятелни вътрешно диалогичните есета на Дерида? Със своите размисли по един и друг въпрос или повече с удобната за модерния индивид форма, създаваща впечатлението, че речта никога няма да спре, да се затвори и да умре в твърдение, никога няма да допусне по този начин да се превърне в статичен модел, в идеология? Наистина не смятам, че форумното говорене трябва да се стреми към това, което демонстрират текстовете на Дерида. Твърденията са ни нужни – и за да започнем да разговаряме, и за да се разпилеем по-трудно и по-бавно, и, разбира се, за да упражним правото си на свобода да не ги зачетем, но и за да влезем благодарение на тях в режим на по-общо мислене.
Тема № - 51 Коментар № - 5964 ГГ - 2011-11-22 12:47:53
Макар тези дни да са крайно натоварени за мен. Подобно на Дмитрий ще се включа. Ще обърна вниманието към няколко сложни моменти в текста на Биляна Курташева. Един от тях е играта между смъртта и края. От една страна краят е смърт за човека. Но стихотворенията също имат край. Плат започва от края на живота и от края на стихотворенията. По този начин и двете стават начало. Самият край става начало. И в края на стихотворението е възкресението. Което възкресение е и в края на човешкия живот. Краят не съществува. Поставя се под въпрос. Това разбирам, когато свържа стихотворението с понятието за събитие на Дерида и с онова, което знаем от проф. Богданов. Смъртта, която винаги предстои тук се заменя от възкресението. Получава се пълно начало. най-важното ми се струва онова че тези краища, които са начала създават образа на един много по-обширен субект на случването. Животът на лирическата аз не е с нормалните граници на раждане-умиране. А има широтата на раждане-възкръсване. Каква по-хубава теза от това?! Не съм запознат с цялостния български превод, но това стихотворение преминавайки през смърти и червеи през цялото време се осветява от осмислящата светлина на възкресението, което е надрелигиозно. То казва: "Умирам, но не умирам!". Викът "Чудо" и викът на бебето се свързват. Бебето е новородено, но чезне във вика си. Лазар възкръсва, но това значи, че той също ще изчезне от гроба. Стихотворението не е религиозно и страшно. Съветвам ви да не оставате при смъртта. Диапазонът, в който нещата в това стихотворение се случват, е между смъртта и възкресението. Не е между живота и смъртта. На ГГ искам да кажа, че най-важното нещо е да бъдем естествени. Казаното "Едно от нещата, които като че сме постигнали във форума, е да отговаряме лично за интелектуалните позиции, които заемаме." затваря. От тази затвореност форумът ще започне да страда. И ако сега се справяме, то утре може да е друго. Текстът на Биляна не е със статут просто да дава определения. Той не носи исканата проста методология да определя и сочи. Когато става въпрос за събитието, той по-скоро клони към несъбитието. Дори голямото събитие губи определението си. Каква теза се очаква? Това, което се вижда в текста на Биляна Курташева, не е реторика. То не говори, а разравя. Но не както се проверява мъртво тяло. А както се прави така, че от мъртвото да се вижда възкръсващото. Има допускане на светлината да продължи. То блести, но не като златен зъб. Всякакви опити да бъде дискриминирано губят силата си. Съжалявам за реакцията. Но аз също като Дмитрий вече нямам онази хуманитарна търпеливост, която се демонстрира тук във форума. Демонстрацията е смърт. А тук смъртта не е събитие.
Тема № - 51 Коментар № - 5962 Истинският Сократ - 2011-11-21 22:42:54
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116031

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128156

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20179

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32765

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134386

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94474

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29161

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17831

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180935

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60831

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA