БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА СТАВАЩОТО И ЗА ОНОВА, КОЕТО МОЖЕ ДА СТАНЕ

БОГДАН БОГДАНОВ

Свикнали сте с моите послания по подобни теми, както и с тази цел на нашето писане тук – т.нар. свързване. Разбира се, четящите са много повече от пишещите, а пишещите макар и станали повече, остават разделени от вкусовете и стиловете си, а и от различните научни области, в които работят. Свързването е достойна цел, но то става едновременно на повече нива и в посоки, които не се съгласуват напълно.

По-добре да не ви вкарвам в моята усложнена парадигма за разбиране. Затова направихме тази средна част в сайта. Там ще откриете и току-що публикувания текст на главата за Хезиод в книгата за разказа. Тази глава завършва със заключение по темата време. Ако успеете да прочетете, ще придобиете по-точна представа за т.нар. парадигма. От два дена слушам най-късния струнен квартет на Бетовен, който завършва с т.нар. Голяма фуга. Дисонантна и объркваща, тя прилича на това есе за времето. Казвам го критично за моя текст, не за фугата. 

Задачата в случая е по-проста. Искам да ви убедя, че е добре да се намесим в нашето т.нар. свързване. Защото въпреки че напредва, то се нуждае от убързяване. Какво постигнахме? Появиха се нови екипи – на ориенталистите и българистите. Във форума стъпи Екатерина Григорова, обади се Яна Букова. Големият принос за тези събития е на Георги Гочев. Е, разбира се, някои млъкнаха, ориенталистите изчезнаха вкупом. Дръпнаха се и античниците.

Какво стана по същество? От прекалено общата теоретичност, задавана от мене, се влезе в по-конкретни прочити на литературни творби и в един вид теоретизиране по темата литературен текст, в което припламнаха искри. Защото аз дърпам към екзистенциално отворена херменевтическа, но по изказ догматична теория, а Йордан и Георги, както може би и необаждащите се други, смятат, че теориите са излишни заоравания.

Затова изнесох извън форума теоретизациите в друга рубрика на сайта и дори свалих от там “Какво е литература”. Направих го, защото Йордан и Георги са прави в някаква степен. Но и неправи. Изискването им за леко декориране с теория по избор на иначе стилистично хубавото и правилното влече към рецензенство, а и към по-лошото - на красивоста, чиято единствена сила е в това, че е авторова изява.

Оттук и моето предложение да се пооткажем от свободата всеки да избира сам онова, което го интересува, и в името на това свое да не забелязва пластта на нашето в него и още по-лошо да загърбва това наше в общия ни живот. Така постепенно се убедих, че по-доброто е да имаме обща свързваща  тема. После се зачетох във “Физика на тъгата” на Георги Господинов и решението ми намери подходящия текст, който би могъл да ни насочи към търсената обща тема.

Разбира се, веднага ви предпазвам от обичайната плоскост, в която бихме влезли по линията на ценността литературно творчество, творба, творческа свобода и прочие затваряния в темите лично постигнато, писателска изявеност и успех. Тези теми се сипят отвсякъде и от всички усти дотам, че вече сме привикнали, когато някой хвали нещо, хвалбата да прикрива въпроса, на който обикновено не се отговоря – какво му е хубавото на това нещо.

Тук сме университет и точно това е редно да можем да кажем – какво е постигнал Георги Господинов в този свой романен опус, в който, по особения романов флуиден начин, той обсъжда именно това, което ни интересува - нашето време. Разбира се, наше, доколкото е общ коефициент за времената на всеки поотделно, а и на времето на Георги Господинов, както се разбира от текста на “Физика” на тъгата”. Е, да, негово в много пунктове, но и отместено негово, разширено символично, значи отнасящо се и за други.

Разбирате защо предлагам да започнем с “Физика на тъгата” тази сесия по темата нашето време, като при това не казвам нищо за постигнатия в нея убедителен прост, и същевременно модерно насочен стил. Искам да се вмъкнем в механизма на това прехождане на нашето в мое и на моето в наше, защото той действа и в самите нас. Моля да не обръщате внимание на мисловните ми фликфлаци, нито да ги следвате, критикувате или хвалите. Влезте във вашите вътрешни логики и формулирайте подтемите, които биха събудили собствените ви начини на осмисляне. Аз сам ще го направя в коментар към този заглавен текст.

Но и най-важното - не се стъписвайте от текста на Георги Господинов. Както аз се дърпах да прочета и като прочетох, харесах отначало силно, хвалейки и карайки други да прочетат, а после уних и започнах по моему да страня от радикалната, но всъщност мека формулност на почерка на Георги, така и вие си позволете лукса да се настроите дори негативно.

Това, към което ви моля да не се настройвате негативно, е темата “нашето време”. Ако искате, говорете по нея отделно от книгата. В НБУ има поне два отлични колектива, които я разработват. Ако искате, привлечете вниманието към други съвременни литературни произведения, а защо не и към есета и научни творби. Но се включете. Разбира се, не забравяйте моята прагматистка теза по въпроса. Изказвам я за тези, която не са я чували. Тя е, че има такова нещо “наше време”, но че то по-скоро се прави да бъде наше отколкото е такова.
 



НАШЕТО ВРЕМЕ

Обявих и за семинара, който започва на 1-и март, тази тема и наистина е нужно да уточня защо се спрях на нея и защо посочих “Физика на тъгата” за начален текст, по който ще говорим. “Нашето време” е двусмислена тема. Това й е доброто. Събира, а не разделя, позволява да се влезе в нея с различните аспекти на живота-време, наш избор-навик на всеки, но и естествено  редуващи се в по-конкретното ни време.

Спрях се на “нашето”, тъй като под него се крие най-мощният аргумент на всекидневната и научната реторика на доказване или опровергаване, с която си служим и с която си служа и аз – аргументът “ние”. Това мое “ние” сега изглежда пределно широко. Хубавото му е, че никой не пита за него, а проблемът, че то е ту с един, ту с друг обхват. “Ние” може да бъде всички българи, може да бъде само умните, жените, мъжете, рокаджиите или феновете на “Левски”.

Та от това “ние” идва и двусмислието на “нашето време”. Защото веднъж означава всички “аз-себе си” в някакво множество, а втори път “аз-себе си” на това множество като огромно заедно с лице. В моите теоретически въображения има и теория, на която никой не е обърнал внимание. И добре, че не е обърнал, защото и при мен тя е спасителна обективност, която чака да й повярвам по-лично.

Та коя е тя. Че всяко голямо “аз-себе си” реализира имагинерния си характер в героически лица. Защото човешката среда не търпи неличностите. Така се поражда тягата към героизиране, повдигане в степен и обезсмъртяване. Някога така са се повили Ахил и Христос, зад които няма никаква пречка да се крият и реално съществували хора. За означаване на заедното голямото “ние” на българите тази тяга е породила Левски и Ботев, а и умиращия на Балкана герой. Заедното има нужда от герои. Знаем добре каква блъсканица за героизиране и обезсмъртяване има в съвременния отворен свят.

Като говоря за заедно и за “наше време” не това имам предвид, нищо, че то не е лесно отделимо от другото. Имам предвид “нашето” на всеки от нас, което поглъща и се храни с различни “ние” на голямото заедно. Оттук и последствието, че на това “наше време” не може да му се постави опреддлено общоважимо начало. Е, има такова научно-политологическо въображаемо (термин на Ролан Барт, аз казвам “идеално”), според което нашето общо време заедно започва в 1990 година. Това въображаемо обаче не става по-реално с догматично определяне, че започва именно тогава.

Ние имаме такова общо време, но всеки от нас го поглъща и обхваща по различен начин. Някой може да изследва обхватно българската политика с малцинствата, да знае много по тази тема, което и да го обогатява лично. Не е сигурно обаче, че това знание участва в неговото вътрешно време. Давал съм друг по-лесен за възприемане пример. Това, че един лекар, който познава функционирането на човешкото тяло, не е предпазен, ако се разболее, от изпадане в ипохондрията, която го дразни при неговите болни.

Та не за обективното въобразено “наше” говоря, а за по-истинното “наше” на възприетото от това т.нар. обективно. Това е и евентуалната задача – да осъзнаем механизма на поглъщането, при който “нашето” приема едно, а оставя настрана друго от обективното, да разберем повече и за това въобразено обективно, което и може да стане някак по-наше. Защото то не е твърдо зададено, а се задава по много различни начини и, което е големият проблем, се поглъща винаги само частично.

Мога да заговоря с гласа на учен-политолог и да кажа: “Има такъв проблем в българското време – че то не се поглъща достатъчно в нашите времена, че повечето българи живеят отстранено, че тази среда тук е партикуларна.” Но добавям с този малко подобрен глас и това, че никъде по света и по местата, които са много по-непартикуларни от това място, което се разбира и от външния им вид (Германия), та никъде нашите времена на всеки не са достатъчно свързани с въобразеното цяло. Навсякъде, ама наистина навсякъде, това е оставено на грижата най-вече на политически герои. А те в тази грижа няма как да не намалят цялото (е, не по този по-краен начин като у нас) до живота на своята партия, своята прослойка или бизнес-средата, закачила се за тях, а другите, редовите хора няма как да не ги санкционират при избори, а после да се затварят отново в “своето”, което отново да не съвпада с цялото.

Боя се, че ще прочетете току-що казаното като политическа критика към нашия живот или като критика към буржоазното държавно устрояване. Не е критика, а грубо-наедро изказване на реалното отношение на отделните хора и постоянно правеното изплъзващо се цяло-заедно.

Та защо при всичко това “Физика на тъгата”? Защото тя е достоен личен опит за правене на своето време с именно това частично поглъщане на обективното заедно. Това свое време в романа-нероман на Георги Господинов е също нещо въобразено, но въобразено, реализирано в текст. Реализирано частично поглъщане на общото “наше”. Убедително спряно в този текст и в тази особена средна реч, можеща да назове и обективното въобразено общо време и дори да го анализира литературно с аналогии, парадокси и силни формули, но и също литературно да се отклонява от тези анализи във всякакви истории и поглеждания към реални места.

Темите, които прозират в текста на тази книга са много. Разширяващият се “аз-себе си” до бащата и дядото, но и до един минотавър, смесен гръцки-български мит, общо на отделянето, отстраняването на детето от родителите, мит, който се преборва с мита за Едип. Бик-човек, но и бивол, вегетарианец като бащата и парадоксът на човекоядеца-вегетарианец, разместванията на езика. Особеният опит - структурата на стихотворението да прерасне в структурата на романа-нероман-проза.

Бих могъл да налетя с моето научно въображаемо на реализираното въображаемо на Георги Господинов във “Физика на тъгата” и да му викна: “Ей, човече, ти защо не си музицирал по най-важната тема на българското време на преселението – голямото преселение след 9 септември 1944 година на толкова селяни в София и на толкова софиянци към провинцията. Защо не си казал, че и ти със своето семейство си се преселил в София, а след промяната като толкова много като нас си пътувал яко тук и там, както и ние сега пътуваме яко екскурзионно, а някои и по други начини?”

Той би ми отговорил: “А ти защо ме питаш? Ти може да си се родил в София, но и твоите родители са се преселили тук от сивата провинция. Ами тя наистина е сива.” А аз бих му казал: “Прав си, ама ти си писател и е добре да пишеш за по-актуалното, за това, че от десетина години насам в тази страна наистина се поражда онова, което по-рано го нямаше – нови провинциални центрове със свой особен живот, за който е редно да се знае.”

Той би ми отговорил: “Добре е, но да се направи лично преживяно, както съм направил и аз във “Физика на тъгата”, не че това е перфектното лично. Не е, моето още по-лично е по-малко от това и същевременно се допълва от обективистично по-отворено. Така е и при всички, които споделят спомени за миналото на социализма. Аз имам право на това реализирано свое време във “Физика на тъгата”. Него мога. Проблемът, ако изобщо има проблем, не е в мене, а в особения път на българската литература. Така или иначе, тя не е преминала през реализма на пластичното виждане на тукашното и не е изработила инструмента за подобно забелязване на многото места в нашата страна.”

Аз моля, Георги, ако случайно прочете горното, да разбере, че използвам името му в мой вътрешен диалог, който не ангажира нито него, нито който и да е друг.

Но мога да изкажа и най-положителното постигнато в тази книга. То е в лабиринта-текст. Не в лабиринта, в който има само пътища, завои и отклонения без изход, а в този и с пропадания и потъвания по-за дълго. Стихотворенията са кратки текстове. И кратките текстове не четем с еднакво внимание. Дори и тях съкращаваме или удължаваме, превръщайки ги на дело в друг текст. Но кой може да прочете наведнъж “Физика на тъгата” и да не позволи тя постоянно да става ту едно, ту друго. Освен някой рецензент догматик.

Какво впрочем може? Четящият може да потъва ту в една, ту в друга част или глава, които и затова си имат заглавия. Може да се заема ту с една, ту с друга тема, която да свързва с други и така да продължава своя текстов път и своето време, погълнало, доколкото може, повече лабиринтно време от тази книга. Това е лабиринтът на текста. На всеки по-дълъг текст, но особено на текста, който ползва въображенията на литературата. Другото е бързане към други задачи или, както започнах да казвам ругателно, рецензентство.   



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Вашата реакция във вашия безукорен текст, Адела, досущ е одрала кожата на реакцията на Нинел Кьосева – не съм прочела, но няма и да прочета. Разбирам кое ви е разтревожило. Че сте ме поставила в положителна позиция (прекрасно сте го казала, благодаря ви!), но че аз я подривам. Защото иначе всички плуваме във водите на тукашната тъга, от които е редно да се измъкнем, а аз, с всичко друго подканящ да се измъкнем от тъгата, сега ви карам да се натопите още повече в нея.

Ще кажа, Адела, първо, за моята тъга, как е устроена и как я администрирам, а после ще се върна към “удивителната словна работилница” на Георги Господинов, както точно я е определил Декарабах. Ето повод за възмущение. Какво Б.Б. изпитва тъга и я администрира? Значи не изпитва тъга. Не е вярно, изпитвам.

Тъгата ме наляга привечер. Във “Физика на тъгата” тя е цял ред от синоними, което е една от малките теми в романа. Моята вечерна тъга е постепенно затъване в униние. Първото ми действие е да го сведа до редовен вечерен завършек на дневния цикъл на моето тяло. Добре знам, че тази тъга-униние е проявена и в упадък на сетивността ми, а и в изпадане в общи констатации, което се подхранва и от външното на склонността към такова униване и констатиране наедро в тази страна.

Та, като виня за това униване преди всичко собственото си тяло, а не по-нетелесното среда на страната си, прекъсвам връзката между моето и подсилващото го немое. После правя друго – свеждам тази тъга-униние до функциите на вечерното си тяло. Което, разбира се, не е съвсем вярно. Защото никоя тъга не е нито само моя, нито само днешна. Тъгата е и навик. Такъв навик е и българската тъга. Казвал съм защо. Защото улеснява разбирането като един вид едър сигурен ракурс на истина, който прави излишни всички по-детайлни различавания. Такъв едър ракурс е и радостта. По-доброто при нея е, че тя обикновено е по-нетрайна.

Та, свел до нещо телесно мое своето вечерно униние, заспивам. Не всяка нощ е добра – поради много причини, най-вече поради по-неумерено поглъщане на храна. Не е лесно да не се консумира повече. Излязъл съм с приятели, те ядат повече и аз ям, те пият и аз пийвам. Е, стомасите и черните дробове са различни. Различни не само от един към друг човек, но и в един и същ човек.

Когато спя, както трябва, т.е. обновително, без да се меся в работата на моето тяло, този толкова стар инструмент, непонятен за по-скорошното ми мислене и още по-скорошното чувстване, се събуждам прекрасно неутрален, готов да възприемам и разбирам по-обхватно. Което продължава толкова по-дълго, колкото по-подкрепено е от съпровождащото го нешумно чувстване-усещане. Това състояние при мене трае няколко часа сутрин. После влизам в постепенно натъжаване и униване. Та такъв е дневният ми цикъл от бодра неутралност към изпадане в тъга. Справям се със заспиване и събуждане бодър.

С нашето на българската тъга справянето е по-сложно. Първо, съм се научил, като разделям своята тъга от останалата в света, да мисля градивно-разчленително и в моментите от деня, в които съм вече тъжен. Което, казано по друг начин, означава да разбирам умишлено по-сложно “себе си”. Това е не особено удобно, а отгоре на това води и до неприятности. Дори най-близките, с които общувам, постоянно ме здяват, че съм неискрен. Не че няма моменти, в които съм и неискрен. Държа обаче упорито на другата, на искрената неискреност, неопростяваща вътрешното ми време, която върви и по пистата на цикъла на този ден, но и по другата на умственото око, което надстроява над нея и своята магистрала в друга посока.

Затова настоявам да прочетете, Аделина. Защото във “Физика на тъгата” тъгата е по-сложно устроена, не само по примерите, които сте подбрала. Опряна, разбира се, на собствената лична тъга-меланхолия и като повтаря и настроението на българската литература, тя прави и онова, което прави Георги Господинов в повечето свои стихотворения, особено в тези от “Черешата на един народ” – смъква високото до ниското и обикновеното и в хода на това смъкване освобождава обичайното българско слово от залепналото за него ясно значение. Което поставя под въпрос самото констатиране набързо, което е и основният производител и на тъги. Затова подчертах фразата “удивителната словна работилница”, употребена от Декарабах.

Свикнали сме на двойни стандарти! И в случая стандартът е двоен. Нека книгата да си е хубава, нека Георги да си стреми да бъде световен писател, ами то си и личи, тази чужда “епиграфика”, че и името, заето от “Алхимия на меланхолията”. Нямаме нищо против, но по същество не харесваме. Б.Б. кове термини и прочие сложнотии, има си сайт и форум, да си кове. Е, появиха се отзиви – на Иван Теофилов, на Георги Каприев, на Иван Добчев. А и други, не е ли достатъчно. Каквото и да е, и литературата си е и само литература.
Тема № - 54 Коментар № - 6221 Bogdan Bogdanov - 2012-01-29 11:00:31
Първо, тихо и почтително благодаря на професор Богданов за отбелязването на последното ми включване с история. Важно ми е другото. Все по-силна и нетъжна е всъщност моята благодарност към него, че чрез форума си ме накара да открия и вляза в удивителната словна работилница на Георги Господинов! В здравата снежна зима, дори по морето, а донякъде и в моето лично, нещо изтропа и иззвъня като „минотавърски” хлопатар през далечни пъртини до прага на маркиза. Светъл и бодър поздрав и за професор Искро Косев!
Вас, създателю на „Физика на тъгата”, уважаеми Георги /позволявам си да се обърна тъй директно единствено заради старшинството си по възраст/ поздравявам безрезервно горещо! Отделям възможното за мен време и обикалям из романа Ви. На моменти имам усещането винаги да съм Ви познавал. Да, това е роман. От себе си. От голямо самотно пътуване. От тия, които могат да убият наистина автора си в напредване сам из неизбродни пластове тъга и търсеща своето възможно танго /чудесен смисъл, вкаран от проф. Димитров!/ интровертност.
Смела,откровена Адела, мисля да разбирам коментара Ви в неговата пълнота, красота и доброта! Но и броденето из тъга в младите години не е напразно усилие. Почти със сигурност мога да Ви кажа, че най-яко и сочно могат да се веселят, а и да работят в каквото и да е направление без излишно щадене на сили, вдъхновение и кураж, именно минавалите през нейните лабиринти. А в написаното от Вас, позволете ми, виждам точно този „двулик” темперамент. Той ще гарантира безопасното Ви плаване и в по-тъжни, въртопни води.
Топлина в огнищата!
Тема № - 54 Коментар № - 6220 Dekarabah - 2012-01-28 20:23:05
Тъче станът на “времето”

Форумци, гледайте си спейс-овете. Не се състезавайте с босовете, sorry, искам да кажа с бесовете. Или искате да станете като тях?
Както казват български журналисти, това може да се случи. Да- ама, не. Може само да се получи.

Щото едно е ставане (гръцки “гигномай”, латински gen-ius, in-gen-ium ) , друго е улучване (гръцки тюнхано, латински tango, tactus ) т.е. по нашенски сполучване.

Не е трудно да се схване, че докосването е случка, която я донесе полза, я – не. В израза “нещо става” се чува неясният изход от нея. Така и аз – в моя континуум гледам да продължавам напред.

В това е смисълът на “нашето време”: продължаваме, запазваме, задържаме и минаваме през случки. След сполучливо докосване изпитанието е да задържим изпитаното, да го опазим, да изпитаме удоволствие и радост, защото е почти сигурно достигането на другия вид – докосваме се до нещо, което ни натъжава, наранява, “улучва ни право в сърцето”. Кой ли би могъл да не случи да изпита болка? Следователно, гледаме напред и докосваме. (Никак не мога да обичам дума като “касае”, това е на чужд език!). А колко от нас знаят, че тАнго-то е “докосване”, щастливо улучване? Нали и думата “такт” първо змачи докосване, а после дискретна реакция. Но, както казва...професор Богданов, стига съм размествал думите.

Време е в “нашето време” да се настроим към други вкусове, да се радваме на светлините. ( И на жените, men – well, you know, I don’t care. )

Може би ще осъзнаем, че “всеки в своя спейс” ще си пази болките, но извън него континуумът продължава да работи, както казва един поет – time is looming ahead.
Тема № - 54 Коментар № - 6219 petering out (into) dim - 2012-01-28 17:20:24
Скъпи проф. Богданов, от вчера се питам, дали за Вас съществува подобна физика на тъгата и дали въобще тя е възможна? И как може да се разруши, да се съботира хитрият й план, да се обясни, че не съществува? Аз съм много против да чета подобни страдалчески текстове и ще кажа защо. Мисля, че всички перфектно биха се справили с писането на физика на тъгата. Аз също. Кой обаче може да се справи с физиката на веселостта. На онази вътрешна веселост, която понякога си причиняваме нарочно и съвсем безпомощно спрямо тъгата, като че все едно искаме да удавим слон в капка вода, но не се предаваме? Мисля, че Вие сте един от малкото хора, които не пишат физики на тъгата, мисля всъщност, че направо сте единственият във физически тъжната България. Защо мисля така? Ами защото едни така казани неща като „Има спомени и спомени. Обичайните са плоски най-вече поради идеята, че миналото не е свят с повече посоки, а само минало.“, вече са като чувал сол, изсипан в непробиваемия лед на физиката на тъгата, човек си казва „аааа, значи миналото е и свят с повече посоки, то не е едно само минало, а значи и с бъдещето може да е така, а значи и с настоящето – и аз не съм заклещен тук, където да не мога да мръдна“, и пред човек грейва един свят, в който тъгата, ама няма никакъв шанс как да има физика!
Зная, че се изразявам неясно, но просто споделям с Вас мислите си, които отвреме навреме се появяват. В момента, в който заговорихте за „Физика на тъгата“, разгледах я и типично бързо по български разбрах какво не ми харесва. В нея се стои на едно място и миналото е минало. Като един соц. панел миналото е минало винаги. Миналото е минало и сега в настоящето. И въпреки че разказва живота на няколко поколения, се седи на едно място. Няма време. Звучи сякаш е минало, но не е. Няма я онази тънка зелена нишка, която може да те измъкне в горния свят. Има една такава притча: живяла една жена, която нищо добро никога не била направила, освен че подарила три пера от лук на някакъв минувач. Когато жената умряла, съвсем заслужено била хвърлена в ада (във физиката на тъгата), където започнала да плаче и да крещи, да се моли на ангелите да я изтеглят. Ангелите се чудели какво да направят, чудили се, чудили се и се сетили за трите пера лук – те никак не стигали, за да бъде извадена жената от ада, но ангелите ги накъсали надълго и направили от тях много тъничко въженце, с което я изтеглили, успяли да я изтеглят. Ето тази физика на това тънко зелено лучено въженце липсва на българското лошо и липсва на онова така наречено „наше време“, което си въобразяваме като наше, а то всъщност нито е наше, нито е време.
Знаете ли, например, колко прекрасни неща е способно да мисли едно дете повдигнато на пръсти до прозореца на приземния етаж? То не мисли това, което е написано в „Приземния етаж“. За едно истинско дете понятия и заглавия като „приземен етаж“ няма. За едно дете и най-приземният етаж е в голяма степен и кула от слонова кост в златни облаци. Докато това дете от „Приземният етаж“, то не е то, то е франкинщайн-метафората на нашето време, на онова наше време, в което ама всички в своята несвобода са слушали тайно „Свободна Европа“. Представяте ли си мракобесната картина, цялата черна червена България е извадила тайно радиоприемниците и слуша „Свободна Европа“. Всички!
Упорита тъга! Няма как човек да се сети, че не е вярно, че в митовете не били обичали деца (318 стр.). Че много ясно, че не е вярно, разбира се: появил се от яйце, снесено от Нощта, заченала от Тъмнината, появил се от самия Хаос, най-обичан и златен, който също при отделни мотиви имал биволска глава - Ерос.
От всичко на света най-необичам книги като „Физика на тъгата“. Но зная, че тя е едно към едно написаното наше време и няма тънко зелено въженце, по което да те издърпат от ада. Говоря така, по български. Но всъщност не съм чела книгата, няма и да я прочета. Само я разгледах. Онази сутрин, газейки през най-дълбокия сняг, си мислех, абсолютно не поддадена на физиката на тъгата, а напротив, че по-скоро бих се изкачила на най-високата онази стълба, на която най-високо стои епосът с „многоаспектното цялостно разбиране за реалност“, който има толкова дълга традиция, че можело да са твърди, че цялата литература е епос, отколкото да се дам на физиката на тъгата, която подскача като свят-бетонна панела и иска да прескочи и към мен-нас и да помаже времето ни на място. Или напротив, напротив, кара ме да си намеря начин, по който да видя другото.
С удоволствие, професор Богданов, седейки в „Литература, поетика и литературна история“, ще гледам ангелската ви мисия по изплитане на тънкото зелено въженце на нашето време, с което ще издърпвате от физиката на тъгата.
Тема № - 54 Коментар № - 6217 Адела Иванова - 2012-01-28 14:09:06
Надявам се да не се възмутите, че изнесох в заглавния текст вчерашния си коментар. Казах каквото трябва по идеята-термин “нашето време” и спирам да говоря по тази тема, поне до започването на семинара. Искам да благодаря на Декарабах и Петър Димитров. Те по различен начин подкрепят разсъждението ми за нашето време. Декарабах бих казал, че по най-добрия начин се включва в “Инвентарна книга на социализма” като че ли чул моето вложено в устата на Георги Господинов разсъждение за инструмента на улавянето на реалност. Виждате в неговия спомен наистина уловени жизнени материи и предметни плътности.

Има спомени и спомени. Обичайните са плоски най-вече поради идеята, че миналото не е свят с повече посоки, а само минало. Така се говори и за съвременността. По-добрите спомени регистрират повечето посоки на един по-цял свят и не правят заключения, нито пряко, нито косвено, закачени за маразъма на някакво чувство. Именно поради това за мене са без стойност и вечерните заключения на чашка за миналото и съвременността, и обичайните телевизионни бъбрежи, а и социологическите допитвания до хората по тези теми. В най-добрия случай те са само скици за попълване с друго мнение по въпроса на същия говорещ, а и с жизнени материи и уплътнявания, негови или на някой друг. Иначе са лишени от стойност охкания и възторзи, поддържани с ясни примери. С такива спомени за миналото е пълна и “Инвентарна книга на социализма”.

Искро Косев и Петър Димитров обсъждат термина на т.нар. наше. Искро Косев обещава да се произнесе за подобната конструкция от книгата на Георги Господинов. За Петър Димитров, който този път е не само лексикално местещ и разместващ, но и изреченийно разгърнат, нашето, ставащо свое, е и пространство. Съвсем точно. Нашето време става идеология с твърдо зададената изтощена идея за време. Което е и моето основание, за да не изпадам в заблатяванията, до които водят подобни идеи, започнах да ги синонимизирам със съставени разклатени понятия-думи с тире.

Такова е и употребеното вече “аз-себе си”. Дължа го на “Mind, Self аnd Society” нa G.H.Mead, разбира се, диалектизирано по европейски и нашенски. Това “аз-себе си” е нашето вътрешно пространство-време, проявено в обменяне между един субект на преценка-мислене или усещане-чувство-представяне и един вмъкнал се в това наше вътрешно подвижен умален свят-себе си. Не карам Петър Димитров да поеме тази конструкция. Тя е прекалено разчлинителна, влече към властта на науката, а и сигурно аз съм я възприел, увлечен от все още неосъзнат мой символ. Затова и повтарям, че всеки трябва да уважава своите символи. Разбира се, не до там, че да не се опитва да ги сравнява със своите.
Тема № - 54 Коментар № - 6216 Bogdan Bogdanov - 2012-01-28 09:30:09
Какво повече, какво по-вкарано в масивната рамка на неспекулиращата мъдрост, уважаеми Учители!
Професорите, по призвание и с неизтощима хуманистична кауза, ни даряват кураж за вмъкване в лабиринта на българското ни и собствено-личностното ни време, не ни оставят и спасяващата Ариаднина нишка.Поне аз го поглъщам така. Главата ми е пълна с „повишено “самочувствие” на спомени и спотаявани мисловни енергии. Боледувалото дълго „Аз съм” /с приятния сърбеж на зарастването/ се намества в просветляващия контур на „Аз сме”. С всичките си стари съмнения, лутания и плахости. Но седиментирано в удобно, невраждебно лоно, готово да зърне пролуки и синева…Стихоплетец плете не-литература, ще кажете тъкмо тук с основание. Подобно, спомням си, един весел израз на мой бивш началник в журналистиката: „Дърводелци – шах играят”. И като стигнахме дотук, направо да ви пренеса за кратко в онова „наше” време. В което и преди съм връщал с едно-друго.
Средата на осемдесетте години на изтеклия век. Мисля, че в тогавашния в-к „Пулс” /публицистично-литературно вдъхновяващ орган на българската комсомолска младеж и млада творческа интелигенция/ вече беше се появила онзи унищожителен акростих „Долу Тодор Живков”. Областният комитет на БКП в нашия край по депеша отгоре веднага бе вкарал в действие кадрово пре-преглеждане на журналистическия състав, особено по-младия, и съответни кариерни пренамествания. Тъкмо тогава ни спуснаха и нови началници. Проверени, по-улегнали другари от местните многотиражки /малки и с днес модерния таблоиден формат вестничета/, които наблюдаваха отблизо, почти цехово, планово-трудовите показатели и температурата на колективното живеене в социалистическия „социетас”. /Да, слагам го в кавички, уважаеми Padim, там е “заровено кучето”./
Тези новоназначени грижовници за голямото „общо време”, разбира се, подрязаха с появата си крилата на понаперени, внимателно проправящи си път млади публицистични и редакторски „таланти”, като мой милост. Всичко, що се пишеше и редактираше, в крайна сметка минаваше под тяхната червена химикалка. И ставаше по-друго. В повечето случаи, както обичаше да казва дядо ми: „Една гаща плява”. Аз и досега не мога да обхвана дълбочината на този израз, но той го употребяваше обикновено за всуе свършена работа и дълбокомислено изказани пределно ясни неща.
От своя страна, споменатият мой новоназначен началник използваше споменатия по-горе израз, щом ни хванеше /младите и неясно перспективните/ да играем шах в заличката за планьорки /редакционни събирания за обсъждане на предишния и следващия брой на вестника/. Заставаше до нас, уязвените дърводелци, гледаше и критикуваше играта ни. Понякога сядаше и…ни биеше подред. С отмерени, заучени комбинации от ходове. Губеше рядко и с огромно вътрешно страдание. Не дай боже на другия ден да му се появиш с нещо вестникарско за одобрение. Мъртъв си. Беше и ловджия, като всички тогавашни номенклатурчици и днешни представители на мъжката политическа класа. Гръмва те и окото му не мига.
Имам един мил момент с тоя човек. Някакво редакционно празненство на хижа. Семейно, с булките. Освен банкета, всеки носеше по нещо допълнително за хапване, за пийване. Сега му казват тийм билдинг. Та, покани ме началникът, с мойта млада булка, неговата и тя там, свястна жена, дресирана, да се отпуснем на още малко приказка и мезета. Беше донесъл буркани с диво – глиганско, сърнешко. Аз пък винце имах, тамазлък. Говорихме си като равни, майтапихме се. Помня, че каза на жена ми: „Голяма работа е туй момче, ама много говори”…И времето доказа правотата му. Мъдрец се оказа този ловджия-многотиражник. Пет-шест години по-късно, в сияйната зора на демокрацията, аз се простих с журналистиката, залавяйки се със свободен „дърводелски бизнес”. Той си остана във вестника, приватизираха го, продаваха го, купуваха го. Виждах го по главната, обичаше като върви да си свирука. Свирукаше си. Напоследък не го виждам. Дано да е жив и здрав. Със сигурност обаче не виждам друг един човек. Поет, изящен и знаещ тайните лирик. Той си отиде преди време. Защо го споменавам.
В онази стая за планьорки и този необичаен, неумело материален мъж идваше, унесен винаги в някаква строфа, да направим някоя партия шах. Обичаше бързата игра, по часовник. Именно той имаше стара приятелска връзка и особена власт над нашия началник-ловджия. Когато присъстваше, щом влезеше нашият цензор с неговото „Дърводелци шах играят”, той рязко му отвръщаше: „Ето го, още един конник без глава пристига”. Кикотехме се. Отпускахме.
Такива бяха времената, приятели.
Тема № - 54 Коментар № - 6215 Dekarabah - 2012-01-27 21:02:46
Преди да изпратя написаното, се появи, обещаният от автора на заглавния текст, допълващ тематичен коментар, посветен на т.нар. „Наше време”. Този текст ще проучвам тепърва. Той привидно не е обременен с абстрактни теоритизации, каквито образци, са постигнати оригинално в текста му за Хезиод . Далновидни са, контекстовите пренасочвания, на форумните дискусии. Изпращам моите изречения, без промяна на нито една дума, така, както ги записах до обеда.
.................
Приемам новия, макар и кратък заглавен текст на професор Богданов, и като послание, както го определи неговият автор. Текстът има такава ненатраплива тежест и сила. Понрави ми се, както и на Ист. Сократ, призива: „Влезте във вашите вътрешни логики ... и собствените ви начини на осмисляне”. Преиначавам този призив произволно, може би и в оспорим, мой си, прочит и повик. Напр.: – Търсете „своето време”, защото без него, „нашето” си е една фикция... Сиреч, задават се нови сложни проблематики и дебати.

Отправните тези, вече са дообогатени от 12-те досегашни коментара. Те са ярко освежени понятийно, напр. и в днешните изречения, от Peter a.dim. Привествам Peter с възхита. Сякаш аз съм искал да кажа неговото: „във всеки спейс всеки има свой спейс”; или – „континуум до континуум по континуум” (от 25.01.); и „континуумът е моето пространство и аз много държа да си го запазя”, „държа си го” (от днес, 27.01.). Ще добавя, аз съм повече в моето време-пространство, отграничено и защитено от социалните „гравитации”. Така е с всеки форумец. Това е бранене и на неповторимите наши „вътрешни логики”..., и на „собствените начини на осмисляне”.

Тях и аз, по-нататък ще свържа с голямото, наше и на Георги Господинов, българско творение, „Физика на тъгата”. Наричам го „НАШЕ”, защото вътрешно съм съучастен на авторовите вълнения. Вярвам им. Художествените наративи, вкл. Nar/pers., са от висш клас. И като преживял съ-причастно и в трите типа, доста различни исторически обвързаности и времена. Едното, дядовото време у Георги: от онова мило и уплашено; и изоставено; уж забравено, във воденицата дете; за чието изхранване няма да стигне брашното. Второто време, на сбъркания „соц” и на неговия си, жив в душата пак на Георги, страдащ и по-късно болен баща. От приземните етажи... И третото ни: общо и разделно; все пак и СВОБОДНО, желано и хубаво; и неизбежно мъчно днешно време; което не винаги е и „наше”. Защото ужасно често не е и „МОЕ” и на много други. На всички тях: забравените от набедени, и само-обявили се, псевдо-елити; и изключените като непотребни; пренебрегнати и дори лишени от изява чрез труд; чрез скромна и честна, дори нископлатена работа. Социално ненужните.

Нищо, че опонирам на „Аз сме” и на „Аз бяхме”. Високо ценя Георги Господинов и за неговия „Естествен роман”, и за „Апокалипсисът идва в 6 вечерта”, и за други негови творения. При мен, трите типа „обществено време” са преобразени в единен, сложен и противоречив (може би и разнолик?) личностен „микс”. Както предполагам е у всички Вас. Тази себеидентичност, може би се дестилира и във, все още неясния ми, и едносъставен „Символ на Аза”(по Ем.Григоров). Тези споделени вълнения и преднамереното противостоене, вече са станали и МОИ. Защото са повече „рапсодийни” а не „консеквентни”.

Трикратно пре-пре-прочитах този мозаечно-оцелостен роман. Прочетох над 1100 страници. И винаги тръгвах от „себе си” към творбата и пак се връщах в „себе си”. И ще си остана при „моето време”. Затова не публикувах 24 години, от 1985 до 2009-та. Това са, може би интернално-психични „свързвания”, не съвсем в ред. Тях, още през 70-те години, колеги диагностицираха като : „психични отношения”(не отклонения). Никога досега, не съм имал три прочита, на една и съща, така обемна художествена творба. От третия прочит имам подробни приписи, които ще споделя, чрез текстови извадки, по-нататък.

Днешният мой отзив, може би и следващите, ще са „свързани” мисловно и с предните ми изречения , от 22 януари. Все за неяснотите между: „Аз сме” в „Аз съм”. Скоро ще ви пиша за „свързването” по между ни. И по-нататък: за свързванията вътре, във и със, разноликото „себе си”. Все увлекателни сложнотии...

От Искро, 27 януари – София
Тема № - 54 Коментар № - 6213 Искро Косев - 2012-01-27 14:51:59
“Спейс, последната граница”

Ало, форумците! Не се плашете!

Заглавието на моите 2-3 реда е от една серия, която се казваше “Спейс, последната граница”, от филма Стар трек (= звездно пътешествие) . Ще рече това “Пространството, последната граница” след излизането от гравитация.

Сега, какво исках да ви кажа: континуумът е моят спейс (и аз много държа да си го запазя, “държа си го”, както казах предишния път). На границата между двете ние се променяме и това вече е и ново време. Но ние тогава колко се променяме? Мисля, че не можем да знаем. Ние мислим добре само като част от общност. Това е и ефектът на континуума.

Кой би могъл да бъде свидетел на собственото си време, ако е сам и извън общността?

Тук се забърква и една работа с общество. То е друга дума. Общество е някакво широко понятие. От социум е направена думата социетас (с ударение на “и”!). Социетас или общество не е продукт на социума. Общността е историята на една група хора с тяхната дейност, култура (“обработка” на духа) и пр. Обществото е специфична част от общността. Една условност на “отделно” съществуване, не “заедно”.

Какво е обществото на българската писмена система и превода на Свещената книга или Писанието, т.е. на гръцки Библията?

Напротив, тъкмо общността (на латински популус (populus, a преди това на гръцки “демос”) диктува нуждата от писмена система. Прослувутият Запад много ни се сърди, дето имаме азбука, че и превод на Писанието. Откъде накъде? Кои сте вие? А един френски потомствен комунист, не е лош човек, колега е, ми рече, че всеки можел да си направи азбука. Да, ама – не.

Та, няма “народ” и англо-американското “we, the people”, не бива да се превежда “по навик” с “ние, народът”, защото е грешка. Пък и къде в ония славни времена на епохите “комунизъм 1,2 и т.н.” можеше да се мине без “народът”. Само да припомня на младежите – “властта на работниците и селяните”, това беше “властта на народа”. Общност в ония “славни” времена означаваше да те пратят в лагер, казваше се “изправителен”.

Демос-ът е цивилизационна общност. Понякога го превеждаме с “община”. Става, но да се забъркваме.

Спейс-ът, не е лошо да отидем и там и да го видим. Със сигурност е много интересно, доколкото съзнанието ни може да издържи на “прескачането” от един континуум къмто друг. Богаташи дават луди пари да отидът да “крузват” до там.
Тема № - 54 Коментар № - 6211 p.a.dim - 2012-01-27 10:17:03
Спейс
ДА, ама - не

Континуум, латинска дума, с която няма да ви досаждам, но я препоръчвам, напр. на ХХ. Той сега е като точка в спейса.
Аз, както младежите казват, се забавлявам. Направо си държа спейса (вж. по-долу). Гледам да се промовирам, макар и младежта да се грижи да ме “промотира”, в смисъл, абе, направо I mean it.
Ще се върна къмто една публикация, която Форум ББ прие.
Става дума за едно преживяване, мое, с разширяване на спейса. Сега ми е като сън на сянка: седя надвесен над брега на Пасифика, пресичам път 101 и гледам все напред. Виках си, ето, стигнах до края (на света), ама не. Имаше големи колебания, по-късно се яви на пазара и Фуко (яма). Пак за края, на историята. Какъв край? Няма край. Видя се.
И сега, к’во. Ето го ..бъдещето ми. Продължава си. Обаче тогава прескачането на спейса беше нещо реално. Аз съм човек, е, верно, мъж, не съм далновиден, както са жените. Но се почувствах леко-лек. Българските ми сокове бяха изтекли. У мене идваха други.
Спейсът си казваше думата. Гледах как други (българи и пр. форинърс) се правят на свободни трикстъри. Но така, като не са били чели за Благолаж. Какво имаме ние в нашата литература? Йовков, Елин Пелин, Яворов. Другите ще кажат Ботьов и Вазов.
Тях, последните, - те не биха могли да схванат оня спейс, за който или може би “за когото” говоря. Едно нещо поне ми стана ясно. А то е, че във всеки спейс всеки си има свой спейс. И всеки се простира до другия (спейс или както искате), защото винаги се намесва дименсията (може и “деменция”) “общност”. Континуум до континуум по континуум. Така е устроен светът. Всеки си има път. Някои се обземат от тъга, страхът ги обхваща. Но това е само една точка, която пулсира, промовира се, после се спира, задържа се ..и пак... се свързва.
Мисля, че така разбрах думите на професор Богданов. “...бихме осъзнали и как всеки от нас гради своето собствено по-кратко...”
ПП. Лат. contineo: свързвам, задържам, но и запазвам
Тема № - 54 Коментар № - 6210 peter a. dim - 2012-01-25 23:35:58
Хващам нота от убедителния и анатомично-меланхоличен коментар на Георги Гочев. Аз съм от непрочелите „Естествен роман”. И от надничащите хаотично, но също с наслада тия дни във „Физика на тъгата”. Ако закъснялото, бавно, самовглеждащо се в собствени „пропиляни” късове от време маркизово четене може да има нещо общо с наслаждението от чист вид.
Ще избързам да кажа, как надничайки из мрежата за и около творческото дело на Георги Господинов срещнах нечие „пожелание” той да остави романите и да се върне към стиховете. Прозвуча ми титанично глупаво и глупаво завистливо. Роман или не-роман благородната литературна храна, поднесена на българската словесна трапеза във време на преяждане с фентъзи и слузести съвети за справяне на аза с Аза и околните азове, няма много равностойни заместители. Разбира се, за определен тип стомаси тя може да се привиди като леко вегетарианска, с твърде нежни подправки. Тази кратка апология е само моя и само от първите впечатления от романа, в който се вглеждаме. И не тангира засега с меко настойчивото внушение на проф. Богданов да впрегнем минотавъра в по-дълбока оран. Не се доближава твърде и до усетените от мен като плътни и справедливи отбелязвания на г-н Гочев за възможната повторност, окръгленост и блага сангвиничност на тъгата в този роман. Нямам право на това, докато все още съм лаик в целостта на достигнатото от уважаемия Георги Господинов. За свое извинение пред него, ще спомена, че маркизът е лаик и в много други землища и ниви от наплодилата все пак напоследък наша изстрадала литературна татковина.И ще добавя. Преди много години, когато четях за пръв път, примерно Вонегът, си мислех с упоение, че един ден някой трябва да започне да пише нещо такова и с нашия също аналитичен по слог и достатъчно гъвкав език. Ето, хора като вас го направиха с успех!
От друга страна, надявам се в тази започваща с едно особено бучене от минотавърски лабиринти дискусия да споделя с вас по-насетне някои маркизови обяснения за причините и, бих ги нарекъл, подбудите за собствения си лаизъм в родната литературна действителност от последните няколко десетилетия. Сполетяха ме и мен нови мисли и спомени, потулвани в дълбоки мазета и килери. За което съм благодарен особено на „хипнозата” на проф. Богданов, която ме погълна и разбуди по-различен след прочита на неговото заключение „За типовете време и времевото протичане в литературните текстове”.
Привет и възхищение към написалите дотук!
И към всички, ценящи своето и нашето време.
Тема № - 54 Коментар № - 6209 Dekarabah - 2012-01-25 20:44:43
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115916

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128124

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20139

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32721

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134329

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94295

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29083

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17775

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180859

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60770

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA