| Човекът с многото имена |
| ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ |
 |
|
Само празните ходове са печеливши.
Гаустин
Никой в градчето не знаеше нито откъде се е появил, нито какво е истинското му име. Според онова, което вършеше, той сам си избираше имена. От деня, когато осъмна в града, бяха минали двайсетина години. Някой твърдяха, че в началото, когато бил по-нормален са чували самият той да казва, че рожденото му име било Гаустин. Гаустин обаче не означаваше нищо за тукашните хора и те сами го прекръстиха на Гошо, Гошо Центъра. На центъра можеше да бъде видян винаги. Беше от онези градски луди, кротки и незлобливи, които по онова време можеха да бъдат открити като по разпределение във всяко градче. Носеше се слух, че на младини се побъркал от много четене (за всички това беше основателна причина за побъркване). Знаел гръцки и латински и бил изчел де що имало написано на тези езици. Така се говореше в градчето и този слух помагаше на хората да обяснят доброто си здраве и непокътнати способности. Гаустин, или Гошо Центъра, освен на площада обичаше да се разхожда и по пазара (той самият именуваше пазара тържище) и да философства на всякакви теми. Често около него можеха да се видят малки групи, които се забавляваха да слушат странните му приказки. Хората от града си го обичаха, черпеха го, а той пък си плащаше черпнята с нова беседа. От това живееше и не се боеше, че ще остане гладен. Доскоро още се помнеха в градчето беседите му за мухата и червея, които били двата ангела небесни на безсмъртието и вечния кръговрат. Защото техният неблагодарен труд бил в това да връщат всичката леш обратно в земята, да разлагат органичното в неорганично, а се знае, че тъкмо неорганичното е нетленно. Помнеше се и беседата му за розата, която неслучайно растяла по-къса от човешки ръст, за да може човек, като иска да я помирише, да се наведе, сиреч да й се поклони. Знаете ли, питаше, на кого се покланя човекът, когато се покланя на една роза. И ако някой избърза и рече, ами на кого, на розата се покланя, той пак ще запита: а на тази ли само роза се покланя, или на всички рози в градината, а може би се кланя на една идеална роза, която съществува някъде. И като те обърка съвсем, ще си признае, че и той самият не знае точния отговор, а трябва много да се търси. И можело да се окаже, че като се наведеш да помиришеш розата, се кланяш и на градинаря, отгледал тази роза, ама и на Оня Градинар, който е отгледал и розата, и градинаря й. Ей така говореше, и от едно нищо и никакво цвете, можеше да те заведе където поиска. Хората не си даваха труда да го слушат много внимателно, пък и не всичко разбираха, но усещаха, че това, което казва не ще да е никак глупаво. Запитат ли го наистина ли се казва Гаустин, ще отвърне, че понякога, в пазарен ден, името му е Сократ. И ще обясни добронамерено как някой си Кратил твърдял, че имената били правилни по природа, но същият този Кратил не знаел, че природата никога не е една, и според многото природи, едно и също нещо можело да придобива много имена. Или нещо подобно. Никой не можел да запомни и предаде точно думите му. По някое време Гаустин, Гошо Центъра или Сократ, ще седне на бордюра пред Безистена, ще извади омачкано тефтерче и нагризан химически молив, ще го плюнчи, докато езикът му стане син, и ще драсне нещо в тефтерчето. И ако някой по същото време го запита: "Е, Сократе, какво пишеш сега?", той ще отвърне, без да вдига глава: "Когато пиша, аз вече не съм Сократ, а Платон." Ей такива работи приказваше. С което не даваше голяма информация на гражданите. За тях Платон беше доста мътна и объркана работа и по-начетените го свързваха единствено с платоничната любов, нещо, което определено не одобряваха. Ако пък някой го свареше на реката да лови риба, загледан в мътните лениви води на Тунджа, и го запиташе примерно: "Ей, Гаустине, Гошо, Сократе или Платоне, кълве ли рибата, кълве ли?", той щеше да отвърне спокойно: "Когато съм край реката името ми не може да бъде друго освен Хераклит." И щеше да добави, че никой не може да извади две риби от една и съща река. Този човек със сигурност сменяше имената си по-често отколкото дрехите си, тъй като носеше един и същ пуловер лете и зиме и ходеше винаги бос. Добре, че тук зимите бяха меки. Брадата му, все още черна, растеше на воля, макар няколко пъти милиционерите да му я бяха стригали, заради нарушаване на общественото приличие, но скоро и те вдигнаха ръце от него. Нощем не спеше, а продължаваше безкрайните си обиколки из площада, слизаше до градинския мост, бродеше край реката и като нямаше с кого да си говори, изнасяше беседите си на жабите. Покрай Нова година той беше неизменният Дядо Мраз (по-късно замалко и Дядо Коледа). Градската управа го обличаше с един съшит от юрган червен костюм, нахлузваха му обуща, ръсваха му малко трици на брадата и децата търчаха да се снимат с него. За няколко дни можеше да носи новият си костюм и новото си име и тогава усмивката не слизаше от брадата му. Разказвачът на тази история също се гордее с подобна детска снимка. И това беше снимката от последната година, в която човекът с многото имена беше Дядо Коледа. Една седмица по-късно го намериха удавен в хладните януарски води на Тунджа. Но за това накрая. Преди няколко години един приятел на семейството, д-р Асъзов, ми разказа следната история, в която участва и човекът с многото имена. Предавам тук разказа на доктора (сам участник в историята), както съм го записал в онази вечер. Бяхме се събрали точно на първи януари вечерта при Омира да изтрезняваме. Омир държеше един гараж и му беше турил името "Илиада", а на входа стоеше стар поцинкован щит на Ахил от реквизита на театъра, който приличаше повече на капак от казан за варене на компоти, ама това е друга история. Лирическа натура. Оттам му остана и името. Късно беше и бяхме останали само тримата в гаража - аз, Омира и един приятел, редактор на хумористичната страница в местния вестник и сам епиграмист. Пием си ние по малко, приказваме си, тъкмо бях почнал да разправям една история и в гаража влезе Сократ. Така си беше решил да се казва онази вечер, така му и казвахме. Поканихме го веднага на нашата маса, поръчахме му едно червено вино, дадохме му виличка и той сам предложи тази вечер да сме си направели един симпозиум, както сме се събрали тука четиримата. Омир понечи да протестира, понеже мразеше комунистите барабар с конгресите и симпозиумите им, но Сократ обясни, че симпозиум било гръцка дума и щяло да рече нещо като пиене и приказване на няколко лица заедно, а можело да се разбира и като пир. Съгласихме се веднага и пирът започна. После Сократ раздаде на всички ни имена. "Ти ще бъдеш Ериксимах", и посочи мен. Кой е Ериксимах, Сократе, запитах аз. "Лекар като тебе", отвърна кратко той. После даде на нашия приятел сатирика името Аристофан, което наистина му прилягаше, а на Омир, демек съдържателят, даде абсолютно непознатото име Агатон, понеже така се казвал някой си домакин у Платон. Тъй като при идването на Сократ бях вече започнал да разправям една история с мен като дете и как се бях много изложил тогава, решихме да си я довърша и после всеки от нас да разкаже също по една история за първата си преживяна конфузия или лична история за първото крушение, както го определи Сократ. Предупредих ги, че моята е малко гнусна и не е много за маса, но те настояха да разказвам. И започнах: Като дете много мразех кисели краставички. И ги мразех не за друго, а защото, като дойдат гости, баща ми все ме пращаше в мазата да вадя от големия бидон кисели краставички за ракията. Колко страх съм брал тогава само аз си знам. Та по това време нашето семейство беше поканено на вечеря у едни много важни тогава и по партийна и по всякаква друга там линия хора в града. Помня, че нашите започнаха да се приготвят от обед за тая вечеря. Майка ми смени три рокли, докато избере най-подходящата за една брошка, баща ми си удари две контри, поряза се под носа и псува в банята, а на мене ми сложиха костюмчето, с което свирех в оркестъра по училищните празници. За малко да закъснеем. Стигнахме най-сетне, звъннахме на вратата, звънецът изсвири "Катюша" до половината и влязохме. Няма да разказвам за обстановката вътре и за огромните кожени кресла. Усетих, че и нашите се притесняват. Аз обаче забравих всичко, като видях дъщеря им. Невероятно русо, щях да кажа руско, създание, което на всичкото отгоре се казваше Зинаида. Имаше и за нас място при големите, сервираха ни в края на масата по една чинийка кисели краставички и сок от вишни и майката на Зинка каза да си правим сами компания. Бях толкова срамежлив, че никаква дума не излизаше от устата ми и механично се тъпчех с краставичките, за да имам някакво извинение за темерутщината си. Знаех че с пълна уста не се говори. Изобщо не усещах вкуса на омразните кисели краставички. За нула време опразних чинията. Питаха ме искам ли още и аз само завъртях глава. Така и не помня как изпразних втора, после трета чиния. Зина ме гледаше стреснато и както ми се стори трогната от моите способности. Баща ми няколко пъти ме погледна особено, майка ми се опита да каже, че никога преди не съм обичал кисели краставички, но нищо не даваше резултат. Добре че майката на момиченцето предложи да отидем да си играем в детската. Този път нямах нищо против, но още като затворихме вратата на стаята усетих такава остра болка долу в стомаха, че само успях да се сгъна надве и ... с извинение, се насрах за секунда. Един миг гледах като идиот момиченцето, което се беше облещило от ужас срещу мен и хукнах към тоалетната. Заключих се отвътре, пуснах чешмата и се разревах. След малко майка ми и баща ми цъфнаха пред вратата, увещаваха ме да отворя, но аз бях пуснал непоколебимо райбера и за нищо на света нямаше да изляза. Исках начаса да умра, там, в тоалетната, да се напъхам целия в гърнето и сам да си дръпна казанчето, та да потъна завинаги. Час и половина по-късно проговорих с плачлив глас и поставих моите условия, за да изляза. Накарах всички да се махнат и да угасят лампите навсякъде. Като утихна в коридора отворих рязко вратата, с няколко скока стигнах до входа и изчезнах в тъмнината на квартала. Е, това беше историята, такъв срам, да се накензаш пред първата жена в живота си, дето се вика. Всички се смяха до сълзи на тази история и най-вече Сократ. Така дойде ред на Омир, пардон на Агатон, да подхване историята си. Тук ще добавя, че той пописваше, ала тайно. Което ще рече, че за това му занимание знаеха много повече хора, отколкото ако беше публикувал някъде, но както и да е. Беше най-младият сред нас, току-що уволнил се, и разказа как като ученик в началните класове по време на един рожден ден на някой си от класа, след като свършили филиите с лютеница и курабийките, решили да играят на шише. Смела игра за онези години и Агатон призна, че благодарение на нея същата вечер за пръв път целунал момиче. Та тази първа целувка се превърнала в първата конфузия или крушение пред другия пол. Угасили значи лампата, Агатон тръгнал да целува момичето, намерил го криво-ляво, само допрял с устни бузата му и като запалили лампата, всички в стаята изпопадали от смях, защото мазната от лютеницата Агатонова уста се била отбелязала на бузата на онова момиче. Този случай струвал на нашия приятел осем години време до втория опит за целувка. Одобрихме историята на Агатон и подканихме Аристофан да започне. Доколкото си спомням, той разказа нещо, което лично на мен ми се струваше, че съм чувал като виц, но Аристофан се кълнеше, че наистина му се е случило и ако се е превърнало в анекдот, той даже би се гордял. Накратко историята беше от времето, когато Аристофан работел няколко години като готвач в ресторанта към хотела. Една вечер гостувал някакъв намахан софиянец, извикал лично готвача и го попитал какво може да му приготви за вечеря. Аристофан самонадеяно отвърнал, че всичко, което си помисли оня, може да му го предложи. Не щеш ли, софиянецът рекъл уж на шега: "Тогава искам камилско око с лук." Аристофан се замислил малко и отвърнал, че след два часа го има. Оня се облещил и казал, че ако му сервират след два часа камилско око с лук, веднага му брои сто лева на ръка, а ако не - Аристофан ще му се извинява цяла вечер по микрофона на оркестъра. Хванали се на бас и гостът излязъл да се разходи из града, докато стане окото. Като се върнал след час и нещо софиянецът изумен видял една камила кротко да пасе теменужките пред хотела, а едното й око превързано с черно парцалче. Влязъл той съкрушен в ресторанта, извадил парите. Аристофан обаче го посрещнал още по-омърлушен и му рекъл да си прибира парите, щото той камила намерил, обаче по това време било такава криза за лук в района, че не можал да открие кьорава глава. Така, викаше Аристофан, загубих сто лева заради една глава лук и трябваше да се извинявам официално по микрофона на оркестъра. Добре, че не осакатих камилата на цирка, който беше тогава в града, ами само й вързах парцалчето колкото да взема акъла на онова леке. Това му беше историята на Аристофан, но аз и досега смятам, че е съчинена. Както и да е, дойде ред и на Сократ да разкаже своята. Той помълча минута-две и когато всички очаквахме да започне, най-неочаквано се разрева. Разрева се като малко дете, сълзите му течаха от очите, а ние се чудехме какво да направим. След малко утихна, избърса с ръкав лицето си и каза, че самият той не разполага с нито една лична история. Каза, че може да разкаже историите от всички книги, които е прочел, да беседва до сутринта и да тълкува историите, които току-що изслушал, но колкото и да рови в паметта си, не може да извади нито една собствена история. А личните ни истории са единствените ходове, така каза, единствените ходове, с които ни се удава да отлагаме замалко една партия с предизвестен край. И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края. Дори това да са истории за крушения, каза Сократ и се усмихна, а очите му бяха още мокри. И тогава никой от нас не знаеше, че това ще бъде последната ни среща. Такава беше историята за онзи страховит симпозиум, която ми разказа докторът. Няколко дни след това щяха да намерят човека с многото имена удавен в реката. Тялото му се било заплело в тръстиките близо до градинския мост. Говореше се, че в безкрайните си нощни бдения може да е станал нежелан свидетел на обир или убийство, каквито тогава не липсваха в градчето. А може просто да се е опитал да направи един изпреварващ ход и сега да лови риба с Хераклит в някоя небесна Тунджа. Още на следващия ден из града се появи некролог, който съобщаваше за смъртта на Гаустин, Гошо Центъра, Сократ, Платон, Хераклит, Дядо Мраз и Дядо Коледа.
* Текстът е част от книгата на Георги Господинов "И други истории"
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Преди да ви изпратя продължението на вчерашното си писание (едва ли то има нещо общо със Светото писание, освен признанието ми за „Teolоg/nar” ), ще се намеся в диалога между Морис и професор Богданов. Много сериозен академичен диалог. И симпатично колегиален. Наистина добронамерен. Дано не пресекне.
Моля Морис, да не смесва едната семантика на „наше”, което си остава само „мое”; с другото „наше”, което си остава общото ни с „другите”; нещо от сорта на „колективното” и „колективистичното”; каква е тази бъркотия между „лични” место- имена и „притежателни” местоименувания (дано не съм забравил урока си от началното училище, защото граматиците ще ми пишат двойка; може би греша);
но не реагирам фриволно; ето какво казва Морис: „Следователно СОБСТВЕНОТО ВРЕМЕ, НАШЕТО ВРЕМЕ (к.м.), не произтича от...”. Въпросът ми е – В какъв смисъл е това „наше време”? Като преобразено чуждо? Или като „общо време”,от типа ТКЗС.
Намесвам се, защото и мен ме обогатява и „усилва” (Богданов концепт), и този пореден форумен диалог. Дано той да продължи. Защото е благодатен. Не мислете, че като повтарям Христовото „Аз съм” и настоявам на незаменимата индивидно-личностна неповторимост и единичност, съм забравил, например, и единосъщата Света троичност, в същото това себеидентично „Аз съм”.
Не съм сляп и за свързаността в дестината други троичности. Например:
за себеразделните сливания в „био-психо-социогенната” триделност на Човека;
и за триединството между Фройдовите „Id-То”, „Ego-Аз” и
„Superego-Свърхаз”;
през трите Духовни универсуми – „Божествена – Психична – Културална“;
до новата триада „ Живот – Свят – Реалност/Действителност“ (вж. „Разказ и реалност” – интернет варианта, 2012г.); която за мен е по-експликативна, например от мъгливото „ Mondе” – „ Esprit “ ( по Умберто Еко, 2009г.);
на последната триада „Свят - Живот - Реалност”, аз правя друг прочит: като „Живот” пре-диспозирам, медиаторно-свързващо, между „Свят” и „Реалност” ; за да скача, новата троична понятийна конструкция, с психо-логиката на Общия Личностен Модел – G P M; неговата статусност- „S” свързвам със „Свят”; а ролевостта-„R”с „Реалността”;
като съм съгласен с Богдановото виждане за „Свят-Monde”, като относително по статичното ; докато концепта-конструкт „ Реалност-Realite “ e относително по динамичен;
– Питам се дали „Човек”, като работен номинатив за „Живот”, е, равностепенно статично-динамичен; какъвто напр. е и Гаустин?
|
| Тема № - 55 |
Коментар № - 6313 |
|
Искро Косев - 2012-02-17 11:18:56 |
|
|
Отговор на Морис. Би било интересно, а е и възможно. Голяма би била пречката обаче, ако този, който се заеме с такъв анализ, смята, че това, което казва парадигмата, трябва да се открие и в текста. Първо, самите хора се делят на имащи съзнание и усещащи в себе си т.нар. предезик-предвреме и на други, които нямат съзнание и не го усещат. И второ – има и литературни текстове, които в своите конструирания на време са в състояние да набележат този предезик-предвреме. В “Човекът” то е наистина в играта с имената, но е и в особеното мълчане по линията на толкова много форма. Естествено има и литературни текстове без такава нагласа, въпреки че пропъждането й е трудно и тя се обажда.
Отговор на професор Косев. Пак се опитвам да кажа, доколкото може на обикновен език. Това, което твърдите, че всеки си има свое време и че т.нар. наше е особен сбор от тях, в който има и общо, което е другото значение на “наше”, е така. Какво добавям аз? Първо, че в самия живот хората играят на заедности, водещи и до образуване на общи заедно, в които те вкарват белязани хора, повдигат ги в степен, героизират ги, а и се радват (разбирай и тъжат, което е същото), ако геройността им се докаже жертвено. Пример Уитни Хюстън. Даровита жена, невероятен глас, натикана в заедността, означавана с дарбата й, и разкъсана между това да бъде на безсмъртната висота на геройния си образ и своята смъртност. Друг западен пример – лейди Даяна.
Добавям и второ – че литературата прави именно това, произвежда герои. И че ние не знаем, че горното и това в литературата са с подобна функция. Както не знаем, особено в съвременността, това, че, както е ценно всеки да бъде оригинален неповторим той, е не по-малко ценно този идентичен на себе си “аз”, “той” или “аз-себе си”, както аз казвам, да влиза и в разни заедности, в които да става друг, а някои да изпитват и голготата на геройността. Как иначе бихме обяснили тази нагласа в човешкия живот и литературата? Има и такъв отговор: “Ама защо трябва да се обяснява и да се правят такива паралели между живота и литературата? Те са си такива, каквито са. Щом като употребяваме две думи и имаме нужда да са различни, трябва се различават”.
Работата на езика може да се свърши и така. Истина е, че само човекът разполага с език и съзнание. Да, но единственото число на езика и съзнанието не отменя, че те вътре в себе си се делят на повече езици и повече съзнания, които и воюват помежду си в името на един най-добър език и едно най-добро съзнание. А в някои от тези езици и тези съзнания става и това - пораждат се говорения, които са мълчания, и се развиват съзнания, потопени в несъзнатост.
|
| Тема № - 55 |
Коментар № - 6312 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-02-17 10:31:21 |
|
|
Много би било интересно, проф. Богданов, да се проследи Вашата идея за предезиковото предвреме в разказа на Георги Господинов. В него е описан герой, който няма собствено име, който винаги приема имената на други. Придобивайки тези имена, той придобива и истории, свързани с тях. Но няма собствена история, няма собствено време. Следователно собственото време, нашето време, не произтича от вече съществуващите имена и истории, от готовият език, който срещаме и наследяваме. То е тясно свързано с нашето лично име. Именно името, но нашето, а не на другите, е онова, от което идва персоналното ни време.
А статута на името е много особен. От една страна то е част от езика, но от друга е и извън него, защото към него не са приложими обичайните езикови операции: склонение, изменение според показателите "лице", "число" и т.н.
Личното име е като че предезика, от който произтича целия език, защого език без лични имена би бил нечовешки. То е предвремето, от което идва нашето време. Тук правя връзка и с казаното от проф. Косев. Личното име е единичното, което ни събира в цялост, в нашата история. |
| Тема № - 55 |
Коментар № - 6308 |
|
Морис Фадел - 2012-02-16 18:49:15 |
|
|
За трети път опитвам да ви пиша и все не става. Искам да го кажа кратко. А не мога. Не мога да се отлепя и от темата за човешкото време. А не ми се пише за конструкта време. Пише ми се за Общия Личностен Модел-G P M и за това, как той обяснява индивидната МНОГОИМЕННОСТ. Там е конципирана и личностно-субектвната времевост. Казвам си – няма „наше време”. А може би има, с по-точното му име: „общо време”. Някой вече го изрече. Което е разчленено индивидно. Човешкото време е само „мое”, „твое” и „негово”, и „нейно”. И именно всяко от тях; те, поотделно, имат и общи черти; дори и универсални дименсии.
Настроен съм пак да си противореча. Сякаш искам да задраскам „ние”, „вие” и „те”. Не е така. А как е? Не мога да ви го напиша кратко.
Същото се получи и при текста за СВЪРЗВАНЕТО (вж. коментарa ми от 29.01). Там, защитавах себеидентичното „Аз съм”, срещу „Аз сме” и „Аз бяхме”. За моята теза сочех 20-на „за”. А срещу нея посочих и формулирах 30-на „не”. Сам се опровергавах. Пълен хаос. И сега се самоуспокоявам. С хипотетичното – че, видите ли, всички сме били и „парадоксални същества”. Вкл., уж смъртни (временни). Но пък с чувство за вечност (извънвремеви)... Стига да не се взимаме винаги насериозно (по Данаилов).
Натрапва ми се и себевъзражението и за т.нар. „празно време”. Което, отгоре на всичко го „пълним”. По ми е ясно „всевремието” и пр.Приемам всякакви метафори и художествено въобразени разкази, вкл. и всякакви персонажни и личностни наративи- „Nar/pers”. Стига да са естетично омагьосващи. Не само за Гаустин, за Гичо и Ангел. Но също за Леон Блум, за д-р Алуе, за Улрих (дори самият „Човек без качества”, вероятно е и в едно свое неповторимо качество; както няма човек „без име”!?). Благодарение на образа на д-р Алуе, от „Добронамерените”, участвах в Холокоста и сякаш съ-чувствам интуитивно, защо и как, Силвия Плат пожела смъртта.
............
Без личностните наративи („Nar/pers”), не мога да допиша т.нар. Общ личностен модел- G P M. За него ми се споделя и спори с вас. Това ще направя в продължението на този коментар. Te –„Nar/pers” – не само за мен, познавателно са допълващи за Дискурсивната персонология – която можем да сведем до т.нар. „Disk/pers”. Може да запишем и „формулата”: Str/pers = (1)Disk/pers > + < (2)Nar/pers. Meтатеоретично, в “Отделно и заедно”-2005г., са обосновани въпросните (тук условно операционализирани в две множества), две общи парадигми. Обясняващи, иначе „триделната” личностна генеалогия, или „учленено протичане” на Личността. Те са: (1) Дискурсивно сциентиската парадигма- от една страна; и (2) Наративно художествената парадигма – от друга. Втората е главно (не само), литературно-разказвателна.Там, 2005г., и в нови текстове 2012г., е пояснявано, че (1) и (2) не са единствените за човекознанието. Нима няма и други, трета и четвърта и пр., парадигми (напр. Теологичната парадигма- Teolog/pers), и т.н., и т.н.
................
Според психологичната идео-логика, за и на G P M, всеки човек е многоименен. Но и с едно единствено собствено име. Доколкото - „Човешката единичност е неунищожима” (израз на Бенедикт ХVI ). И това вероятно е и „крайъгълен камък на съвременния хуманизъм” (по Кръстева). Може би собственото име, драги форумци, на всеки един от нас е свързано, и с т.нар. едносъстставен „Символ на Аза” (по Григоров). Азът се проявява в много, но свои и все собствени „аз” (било реално „аз”, споделено, желано, идеално „аз”, или частично съзнавано, но и неизчерпимо автентично „аз”и пр.).
Това не позволява, да превръщаме Георговите метафори „Аз сме”, или „Аз бяхме” в дискурсивни научни изкази. (Тук не поставям под съмнение голямата творба на Георги; както поетът мъдрец Теофилов и други десетина хуманитаристи и аз самият-„барабар Петко с мъжете” (би записал Милен), вече я оценявах, с много текстови извадки; все за и от този вълнуващ естетски и моралистичен, може би и модерен роман; наименовах го дори и като психо-екзистенциален и философски и пр. възхвали– (вж. текста ми, от 1.02); но, именно в романовия дискурс и само в художническо-разказвачески контекст, само там, „Аз сме” и „Аз бяхме”, са верни и респектиращи метафори-нагледи; като синтезно- образни „Nar/pers 1…n” и пр. Не бива да смесваме научните дискурси с литературните кон-тексти. Те не са „ в единство” (според проф.Богданов). Те са може би и „дивергентно-конвергентни”. Все разнопосочно разгадаващи човека. За единната множественост на Аза, и за „себе си”, разговаряхме надълго, напр. и през миналото лято, от Копривщица, с Морис и с всички вас. Не всичко бе споделено. Затова се поднови и сега дебата. Що е време, пред нас е (ако ще е и „мое” време, което се подразбира).
....................
В крайна сметка, Индивидът и неговата Личност, не е едно-еднозначна. А тъкмо напротив. Дори и съчетаващата ги и разногледата Индивидуалност, вкл. и като разноликата Субектност, в разни безброй дейности и свързвания и пр., всичките „те”, са и словосъчетани в „едно-то” и са винаги ЕДНО – МНОГОЗНАЧНИ.
Тук ще прекъсна коментара си. За да го продължа.
От Искро, София – 14-15-16 февруари
|
| Тема № - 55 |
Коментар № - 6307 |
|
Искро Косев - 2012-02-16 12:46:41 |
|
|
Този разговор сме го водили. Но така е по български – ако някой е домакин, а аз съм домакин тук, а някак и в този университет, той е любезен и понася упорствата на гостите. Защото това, Морис, да си кажем истината, не е разговор, а упорстване. Сравнете с предишните и ще разберете. Упорстваме - вие казвате накратко и с отсек, че нещо е така, срещу което аз казвам същото надълго и разчлененно. Е, и вие сте любезен – питате, а не твърдите. Има обаче питане и питане. Вашето е и ясно твърдене. То е, че тройката съзнание-мислене-език е свещенност, определяща човека. Сега добавяте и “време”.
На тази истина с отсек аз противпоставям друга не с отсек. Изказана с вашите термини и с вашия отсек, тя е, че освен със съзнание-мислене-език-време, освен че разчленява, уедрява и разбира в различни редове, човекът разполага и с предсъзнание-предмислене-предезик-предвреме, което се смесва с неговото съзнание-мислене-език-време. Твърдя, че човекът не е само историческият етап на човешкото, а че включва в своето сложно себе си и цялата история преди него.
Спирам до тук, Морис, за да свърша някоя полезна работа. Разбира се, на основата на парадигмата език-предезик-време-предвреме, а не на език-време. Въпреки че е без особено значение дали е така или иначе. Понеже сме заедно, трябва да отчета и вашето упорство, и мълчанието на другите. В плана на заедността, те ми казват, че никакви български разкази, текстове и формули няма да ни задвижат. Затова реших следващият заглавен текст да бъде американски и да се занимава не с това-ми-онова-ми, а с цялото човешко време.
|
| Тема № - 55 |
Коментар № - 6306 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-02-16 09:44:00 |
|
|
Току-що, наред с всичко, прочетох коментара на Веселина. Той ме доубеди с изящната си правдивост в невероятната дължина и работност на четенето в заедност, към което без смирение и отдавна запътва този форум проф. Богданов.
Ще кажа отстрани, защото форумът е бил, а и трябва да си е, в духа и в приносните казвания на умелите и тревожните от знаене и търсене свои ветерани. Този пир е истинският. Той е и дългият, всъщност, невъзможният за свършване. С неизчерпаемото вино. Мечтаният от маркиза. И сигурно от много други.
Повярвайте ми, допивам чашата си тъмна бира щастлив от честта да ме приемете сред вас и от удоволствието в това /поне за мен/ несамотно пътуване.
Здраве и любов на всички! Зимата бавно /и слава богу/ ще си отиде от нашите краища.
|
| Тема № - 55 |
Коментар № - 6305 |
|
Dekarabah - 2012-02-15 20:25:09 |
|
|
Проф. Богданов засяга много интересното отношение между "аз" от една страна и "себе си" - от друга. "Аз" е по-скоро емпиричният субект. Той няма време, стои в едно непрекъснато сега - той е този, който говори, който действа. "Себе си" е саморефлексивното отношение на "аз" към това, което е той. Там вече е налице история, биография - време. Доколкото е продукт на саморефлексията, която е вид протичане, "себе си", както подчертава проф. Богданов, се променя.
Дали обаче бихме имали време, ако нямахме език? "Себе си" е резултат от едно езиково явление - възвратността. Бихме ли имали време, ако ги нямаше времената в езика? Като че да, защото времето има числова стойност. Но числата, както и явлението "число", което притежават някои части на речта, също е част от езика. Тогава израза "наше време" значи "наш език"? |
| Тема № - 55 |
Коментар № - 6304 |
|
Морис Фадел - 2012-02-15 12:11:32 |
|
|
Реално погледнато в разказа на Георги Господинов всички имат по няколко имена. Хората наричат Гаустин и с други имена, но и той им казва с какви имена могат да го наричат, а освен това и самият той ги нарича. Например собственикът на гаража, чието истинско име не знаем, се нарича и Омир, и Агатон. И разказът може би не е обвързан с Платон само по линията на имената и по линията на Гаустин. Има един момент, на който не бях обърнала внимание – че разказвачът в „Човекът“, същински Аполодор, също като Сократ разказва история, която му е разказана, и също като Платон я записва:
„Преди няколко години един приятел на семейството, д-р Асъзов, ми разказа следната история, в която участва и човекът с многото имена. Предавам тук разказа на доктора (сам участник в историята), както съм го записал в онази вечер.“
Както и Аполодор отговаря на Главкон, че когато се е случил пирът, той е бил дете – разказвачът в „Човекът“ също тогава, по време на пирът, е бил дете – има снимка с Гаустин-Дядо Коледа от последната му година.
Също като в „Пирът“, в „Човекът“ започват да си говорят за любовта, но не за любовта такава, каквато е в истинския пир. В „Пирът“ любовта прилича на „субекта“ на професор Богданов - с "аз", който преценява и чувства, значи и изживява, т.е. субект в тесния смисъл на думата, който винаги е един и същ и не е подвластен на време на промяна, но и със свързано с него "себе си", което е напротив променимо и има съдържателно време. Любовта в „Човекът“ е загубила значенията си, също както думата „симпозиум“, която вече не означава онова, което е означавала за истинския Сократ, а е комунистическа. Но с думата е лесно, значението на дума може да се уговори лесно и бързо – като името. Както се уговарят имената, например – „Ериксимах“: „Той е лекар като тебе.“ Точка. Обаче любовта?
Пръв говори Ериксимах – любовта: „да се накензаш пред първата жена в живота си“. Втори говори Агатон – любовта: „този случай му струвал на нашия приятел осем години време до втория опит за целувка“. Трети говори Аристофан – в неговия разказ вече любов няма. Не е и казано, че трябва да има – пировете са различни, разговорите - също - но преливането-преминаване е това, това са нагласите, наличните дискурси, промените, до които се достига – губят се значения, губи се темата. В „Човекът“ няма по-едри субекти, които другите да представляват. Сократ е луд. Ставането друг, влизането в друго име, е като закачването на фалшив щит. Няма съдържателно време. Времето е празно и не се пълни.
В „Пирът“ Ериксимах задава темата и по тази тема се говори така, че разговорът за любовта „ДА НИ СТИГНЕ“ – иска Сократ, въпреки че не разбирали много от Ерос. В „Човекът“ разговорът не стига, разказите са кратки, темата се сменя. А в „Пирът“, когато Ериксимах предава щафетата на Аристофан, казва: „Може би и аз в своята възхвала на Ерос да пропускам много неща, но все пак това е неволно. Но ако съм пропуснал нещо, твое задължение е, Аристофане, да го допълниш.“ Когато Аристофан започва да говори за хълцането си и се отклонява от темата, Ериксимах го връща: „Добри ми Аристофане, каза Ериксимах, виж какво правиш! Започваш да говориш със шеги и ме принуждаваш да стана пазач на твоята собствена реч, в случай че кажеш нещо смешно, макар да ти е възможно да говориш мирно и спокойно.“ - и продължава да го пази и държи в темата, но и самият Аристофан, който иска да говори различно – говори различно, но остава в общото на темата и я предава на Агатон и Сократ. Когато Агатон и Сократ започват да си говорят един с друг – този път пък Федър ги връща обратно в темата: „първо се издължете към бога, тогава вече си разговаряйте“ – казва им той.
Разказът на Агатон е много подходящ за Собственика на гаража-Омир-Агатон (много подходящ за мазната от лютеница Агатовона уста). Точно в неговия разказ е онзи паралел между Ерос и Ате за нежността, където Агатон казва, че Ерос се нуждае от поет като Омир, за да покаже нежността му на бог – не просто, че е бог, но че е и нежен. Омир да покаже нежността!!! (Изкарват вкупом и Ате, която се свързва с полудяването, и Омир – майстори на нежността). Разказът на Агатон е някак общ с разказа на Омир. Все едно наистина говори Омир-Агатон, такова преливане в „Пирът“ – същинско време. Както и същинско време, „писта на личното наше съдържателно неустойчиво време“, както казва професор Богданов, е и онова, което Сократ казва на Агатон за знанието: да би било такова нещо, че да тече между нас, от един към друг, ако се докоснем един до друг, както водата в чашите тече по вълнен конец от по-пълната в по-празната. В „Пирът“ времето тече така, както - знанието, както – разговорът, и времето се пълни. Накрая Аристодем дори разказва как „Агатон, Аристофан и Сократ още били будни и пиели от една голяма купа, подавайки си я отляво надясно. Сократ разговарял с тях.“
Разбира се, това са вторични контексти, които променят и изместват текстовете. Повечето от хората, които четат разказа ще се потиснат, няма да са им необходими дори тесните ономастични кодове, които са дадени в текста, от текста ще останат само нещата, които се познават и виждат – комунизмът и това, че един луд се е самоубил. Повечето хора ще се оставят на онова „заедно“, което води до тъгата, до изгубването на общата тема и до смъртта на Сократ.
А професор Богданов казва, че в различните заедности удължаваме живота си, като по различни начини живеем още по-дълго в разните “заедно”, с които сме били свързани. Ставаме по-безсмъртни, така както текстовете и парадигмите стават по-дълги. Ставаме по-безсмъртни, защото можем да ставаме други в заедностите, така както в биологичното от един вид живот минаваме към друг. Ставаме по-безсмъртни, защото можем да ставаме други в заедностите така, както Платон казва, че може да протича знанието, така както може да се пие от обща голяма купа, която се подава така, както тече разговорът и така както тече времето, и от нея може да се пие и днес.
Единият Сократ просто се мие - вторият Сократ, направо се дави. Но и техният Сократ умира, а и техният разказвач, още в началото на диалога, се възмущава от празните безсъдържателни разговори. Неговият приятел му казва някак мощно: „Винаги си си същият, Аполодоре — винаги порицаваш и себе си, и другите и ми се струва, че ти чисто и просто смяташ всички за нещастни освен Сократ, като започваш със себе си.“ - все едно проектира образа му във времето, прилича и на нашия, но нашият казва, че всички са нещастни, включително и Сократ, който е разреван и дори трагично се самоубива в края. А техният Сократ в края казва едни думи, които не се помнят много: че който е изкусен трагик е и комедиограф.
|
| Тема № - 55 |
Коментар № - 6303 |
|
vesselina vassileva - 2012-02-15 07:49:19 |
|
|
Много съжалявам, че разговорът пак се наклони към уточняване на термини.
За това и аз съм виновен. Именно за уточняване се обаждам. В последния си коментар говоря за субект в смисъла на пълен субект - с "аз", което преценява и чувства, значи и изживява, т.е. субект в тесния смисъл на думата, който винаги е един и същ и не е подвластен на време на промяна, но и със свързано с него "себе си", което е напротив променимо и има съдържателно време. Така че онова, което имат предвид Морис, а ето сега и Дмитрий, то се отнася до аз-а, тесен субект. А аз говоря за субект в широкия смисъл на думата, за драмата с време на приближаване и раздалечаване на аз-а и себе си. Именно тяхната свързаност е единцата със свое и, разбира се, с наше време. |
| Тема № - 55 |
Коментар № - 6301 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-02-14 15:08:12 |
|
|
Точно така е, Морис. Нужна е отправност. Обикновено тя е безвремието или вечността. Отправност може да бъде и едно време, от чиято гледна точка се говори за друго време. То става по два начина. Първият е да се говори безвремево. Безвремево се говори, ако “това едно време” е спряно и несубектно и ако по същия начин се спре и десубективира и наблюдаваното време. Историята на литературата е безвремево говорене за нея. Защото привидно времево се наблюдават събитията и промените, но не и субектите. Говори се за биографията на писателите с какви ли не подробности в живота им, но не за това какви нагласи са ги накарали да се обърнат към какви налични дискурси, които те, като са ползвали, до какви промени са довели и себе си, и по-едрите субекти, които са представяли. С такава литературна история не разполагаме.
Вторият времеви начин за представяне на някакво времe прави и едното, и другото, представя и събитията на времето, и промяната на неговите субекти времево. Което за субектите означава, че те прехождат един в друг и постоянно стават наново. Или, казано с пример, няма просто български народ и всеки поотделно е този, който е. Показано е как тези поотделно стават по-малки “заедно”, a и обратно, и как тези “заедно” ту преминават във, ту изпадат от едно или друго още по-голямо “заедно”. Е, не на етикета “български народ”, а на друго, което отвреме-навреме е и по-буквално българския народ. Такова времево или по-времево говорене култивира литературата. Добър пример “Физика на тъгата” на Георги Господинов. Но също и “Възвишение” на Милен Русков с пример – с.269 и слл., историята как малкият Гичо счупил стъкло в училище и какво станало после заедно с урока на Доброплодни за трите рода на съществителните на гръцки.
Владимир е уловил доста точно т.нар. моя парадигма на разбиране. Може би и защото познава по-отвътре особената логика на старогръцкото означаване. Да, така е. Това, което говоря, е особената отвореност между значенията в семантичното поле на една дума. Ето тази дума, която Владимир успоредява с “дискурс” - diexodos. Тя е означавала – изход, проход и проток, но и движение-кръговрат, значи движение отначало докрай, а и разказ, повествование. Живея с такъв род преливания и между преплитащите се значения на повече думи. Затова и се питам за отсенките на разказ в diexodos, diegesis и appangelia. В това, което Владимир казва, естествено попадам на нещо, което не съм знаел - че Платон говори и за diexodikos logos. Веднага го пускам в действие. Ta духът на необичайните свързвания, идва и оттам, от многозначната подвижност в старогръцката лексика, но не и съдържанието.
Постоянно твърдя нещо съвременно, което за съжаление днес, общо взето, не се твърди. Съвременният човек, разбира се, постоянно си напомня, че е заедно с други на този свят, и в името и на това, и на своето безсмъртие, изпада в какви ли не религиозни нагласи, но също и в какви ли не униния. Той обаче, общо взето, не знае, че прави същото и по друг реалистичен начин - че се усилва в предметна и идеална среда и във всякакви “заедно”. Благодарение на тях удължава живота си и буквално, като живее по-дълго, но и косвено, като по различни начини живее още по-дълго в разните “заедно”, с които е бил свързан. Това т.нар. от мене усилване, благодарение на усилвателите на човешката култура и човешката заедност, е възможно, защото собственото малко на отделния човек е подвижно и може да става друго. Това “ставане друго” е пистата на личното наше съдържателно неустойчиво време, което постоянно преминава в също подвижното и неустойчиво едно или друго наше “заедно”.
Та тези старогръцки по дух свързвания са по-същество съвременни. Невярващ съм и съм пределно светски настроен, но по реалистичен трансцендентен начин. Поддържам духа на старогръцкото и разбирам съдържанията му, но не твърдя, че старогръцкото е по-мъдро от нашето съвременно. Просто днес, при толкова хора на земята, е несравнимо по-трудно да се разбира в обемите, които те ни налагат.
|
| Тема № - 55 |
Коментар № - 6300 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-02-14 11:18:40 |
|
|
|
