БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Културният афект и човешкото сетиво

ДМИТРИЙ ВАРЗОНОВЦЕВ

Културата тук ще се разбира като особено умение, /техника, изкуство/ на индивида "да се владее", да отговаря на твърде различни, често пъти противоречиви, конфликтни изисквания и влияния, идващи не само "отвън", но и "отвътре". Както позицията на индивида в социума, така и символичната му роля и образ в комуникацията му с другите винаги се "допълват" и "преосмислят" от него, стават негови собствени проекции навън.

Всички жизнени прояви на индивида са едновременно и "свои", и "чужди”. Те са, от една страна, свои, защото той самият ги създава и проецира навън; но от друга страна, са и чужди за него, тъй като макар и да възникват във и посредством активността му, те не са “естествено” принадлежащи му индивидуални качества. И този парадокс, това противоречие се снема чрез специфичните културни навици и умения, синтезира се чрез тях в една особена, уникална за всеки индивид организация на жизнения му свят, където той се намира "у себе си" - но и "заедно с другите".

Като цяло тези умения и способности формират конкретното индивидуално съдържание на социумното пространство, осигуряват възможността му да действа върху индивида "отвътре" по начин, по който "интериоризираните" в личността външни механизми се проявяват като нейна собствена способност за адекватен контакт с другите, като умение да живее заедно с другите.

Културната способност “да се живее заедно” метафорично може да се окачестви като "механизъм", т.е. устройство, пригодно да извършва някои действия механично и автоматично - като  "автомат". Не бихме могли да твърдим, че някой "притежава" тази способност - обратно, тя самата притежава индивида, задвижва го, без той да подозира това. Твърде често личностните качества, необходими за индивидуалния живот, се третират абстрактно. Изброяват се най-различни навици, ценности, норми на поведението на индивида. Но се забравя, че всъщност те не са “негови” като вид естествена заложба, а трябва да бъдат овладени - интериоризирани, разпредметени. Не по-малко опростено се подхожда към онова, което индивидът прави във всеки конкретен момент. Смята се, че всеки негов индивидуален акт, дейност, са продиктувани от собствените му желания, подбуди, намерения.

Като социално същество индивидът всъщност действа МЕХАНИЧНО, т.е.въпреки собствените си стремежи и "интенционална нагласа", нерядко и срещу инстинктивните си непосредствено физиологически импулси. Този навик да се действа въпреки физиологичния /първосигнален/ импулс е всеобщ, реализира се навсякъде там, където човекът действа като обществено същество. Разбира се, конфликтът между индивидното и общественото, между нагласата да се действа "за себе си" и нагласата да се действа "за другия" може да има различна сила, но никога не изчезва. Нито един човек не принадлежи само на себе си. В него винаги присъства "другия" - било то под формата на външна принуда, било като негово собствено нравствено изискване. В психологията този факт се оценява различно. При едни интерпретации конфликтът между "свое" и "чуждо" в индивидуалната психика се дра-матизира, при други изобщо не се визира, остава встрани от интереса на учените. Трябва обаче да признаем, че този сблъсък е фундаментален културен фактор за развитието на едва ли не всички собствено човешки способности, но най-вече на способността "да се живее заедно". Самата тази способност е културна форма на снемане на сблъсъка между "своето" и "чуждото" в индивида.

В общуването между двама индивида единият "манипулира" волята на другия, като с различни способи на внушение-принуда видоизменя, ограничава или забранява първоначалните желания и намерения, самостоятелната активност на своя контрагент, "изтласквайки" ги в изгодна за самия себе си насока. Така "другият" навлиза в индивидуалното действие, но "негативно" спрямо целевата нагласа на своя контрагент - като ограничителен фактор, "спиращ" естествената му реакция или "преобръщащ" я. В обществото тази "негативна" форма става всеобща, според Фройд, културна предпоставка на човешкото поведение. При животните, например, противоречието между естествения нагон и "забраната" би довело до срив на висшата им нервна дейност, до "фрустрация". В човека обаче, същото това напрежение, афектацията от непрестанното "нахлуване" или непрекъснатото присъствие на "другия" в аз-а, се култивира и възниква онова, което бих могъл да нарека културен  афект. Често като афект се разбира прекаленото възбуждане, неконтролируемото освобождаване на емоциите. Т.е. не просто енергичен израз на едно или друго емоционално състояние, но енергиен взрив – агресия, паника, …любов.

Култивирането на афекта е цивилизованост (Н. Елиас) пренасочване на афекта в културно контролируема насока на изграждането на собствена програма за действие, която вече не е биологически детерминирана. Културният афект снема огромното психическо напрежение, раждащо се в постоянното взаимодействие на индивида с другите като прекъсва или значително отслабва биологически програмираната верига от типа "стимул-реакция". Но тъй като в този разрив навлиза "другият" - социалната забрана/разрешение - културният афект, а по-точно, енергията му, поставя  този външен стимул на място на вътрешния и така пренасочва действието “в своя полза”. Така културният афект, от една страна, наистина разрушава "първосигналната" реакция на индивида, но от друга, задържа определено равновесие, балансира съотношението между естествените реакции на индивида и "чуждите" нему програми за поведение в рамките на една определена индивидуалност. Културният афект е онова необходимо вътрешно условие, благодарение на което различните планове на индивидуалното поведение не се разпадат, без обаче да се сливат, да съвпадат един с друг.

Тук обаче трябва да се уточни още едно съществено обстоятелство. Тъй като културният афект се ражда, от една страна, като конфликт между индивидуалното и културното /общественото/, а от друга, го снема, задържайки противоположните ориентации на индивида в едно доста подвижно, постоянно променящо потенциала на своята стабилност цяло, възниква проблемът за поддържането на самия този афект в определени граници. Ако тези граници се нарушат, индивидът усеща твърде силни смущения, у него възникват различни психопатологични състояния - депресии, неврози, дори психози, които могат да се развиват регресивно, превръщайки се в трайни и неизлечими болестни състояния.

Проблемът се изостря от обстоятелството, че външните, изработени както в асоциацията, така и в комуникацията средства /оръдия, норми, знаци/, първо  трябва да бъдат  интериоризирани  от индивида, и едва след това вече могат по един или друг начин да насочват и координират взаимодействието му с другите. Условия за това предоставя културният афект. Но това не е достатъчно. Самият този афект трябва да бъде постоянно  поддържан в рамките на безопасни за индивида граници, да се възпроизвежда в различни ситуации, така че да не се разруши гъвкавото равновесие между "своето" и "чуждото". Тази функция изпълняват човешките сетива. Но не "като такива", естествено формирали се, а като култивирани. Тъкмо в материала на  човешката сетивност, се поддържа и се оформя културният афект като функционален културен механизъм за контрол и координация на индивидуалното действие "отвътре", но същевременно вече по социален начин. Човешката сетивност става онзи фундаментален културен посредник, който обвързва различните пластове на индивидуалното поведение в единна жизнена стратегия – способността за съжителство с другите и оцеляване въпреки абсурда на това състояние за индивида.

Способността да се живее с другите е всеобща характеристика на индивидуалното поведение, механизъм за интегрирането му в едно или друго социумно  пространство.
Френският историк Ф. Артог в монографията си “Огледалото на Херодот"/Francois Hartog Le miroir d’Herodot, P.,1980 / поставя един според мен фундаментален за цялото съвременно хуманитарно познание въпрос. Какво всъщност става тогава, когато от една страна исторически преминаваме от устен код в символите на комуникации към писмен, но от друга, когато в реалния жизнен процес се основаваме не върху своя собствен опит, а върху "разказа", върху възприятието на чуждия опит символически опосредено, т.е. започваме да действаме исторически - като агенти на всеобщото социално действие, като персонажи от НЕЧИЙ сценарий, разигравайки съответните сюжети. Има и още един аспект, за който ни "подсеща" блестящият анализ на Артог - случайно ли е това, че дистанцията между "аз чух" и "аз видях" започва да се възприема тъй остро тъкмо в модерната култура, т.е. тъкмо при прехода от  прото - и "пред" - исторически към собствено "исторически", т.е. цивилизован тип социумни отношения? Дори и на едно битово ниво хората, съвсем ясно разграничават чул от видял – по-добре един път да видиш, отколкото сто пъти да чуеш за същото. Но Артог забелязва и нещо далеч по-съществено – между това дори и аз да съм видял, а после да разказвам има разрив, има нещо, което не позволява да ги отъждествим – моите собствени виждания, разказване и чуване. Зрението и слухът са различни канали за връзка с реалността, а значи и реалността се възприема различно. Но какво е условието ние да отъждествяваме тези сетивно различни образи, да ги “подвеждаме” под една схема /Кант/? Без посредничество на културата това е невъзможно. Ролята на този посредник очевидно нараства, когато видял или чул един, а разказва и слуша друг и в друго време. В. Бениамин поставя този проблем по отношение на тиражираната творба-тук посредниците става не само много, но и от различно естество.

Нашите сетива не са "безплътни" - те имат свое собствено съдържание и в същността си са основни посредници за връзката ни със света.

Макар и да са култивирани, т.е. произведени в обществото, нашите сетива все пак запазват основното си свойство - да носят на организма информация за средата. Всъщност сетивата са и единственият канал за връзката на организма със средата, основна форма за взаимодействието с нея.

На пръв поглед сетивата свързват индивида със средата само като му сигнализират за нейното състояние. Но с това тяхната роля не се изчерпва. Сетивните импулси з а д е й с т в а т едни или други външни, натрапени от културата и обществото "програми" за индивидуално поведение.

Отново ще подчертая, че в обществения си живот индивидът е принуден да действа така, както не би могъл да действа, ако беше сам. Вътрешната за организма му, природосъобразна регулация и средства за контрол влизат в конфликт с обществените  му форми на поведение. Този сблъсък се "отпечатва" в сетивната сфера на индивида така, че тя се преориентира. Вместо да насочва поведението към индивидуалната, природосъобразна цел, тя започва да налага неиндивидуални цели, да насочва поведението на индивида като че ли "наопаки", подменя "неговото" с "чуждото". Това става в резултат от трансформацията на сетивните импулси като кодове за включване и репродукция на биологичен тип програми /първата сигнална система/ в кодове на социален тип програми /втората сигнална система/. Така сетивата ни се оказват едновременно и наши, и ... чужди, обобществяват се (Г. Зимел).

Става така, че един и същ импулс - зрителен или слухов образ, трябва да задейства по един и същи начин поведението на различни индивиди, т.е. да бъде общ за тях. Без това взаимодействието между хората няма да е ефективно. Речта, артикулацията на човешките сигнални действия /жестовете, звуците от гласни струни и т.п./ закрепва това обобществено значение на сигналите, превръща ги в постоянно действащ сетивен механизъм.

"Чутото" и "видяното" от индивида, когато се изговори, се отделя от непосредствените реакции на индивида, обективира ги, а по този начин прави подконтролни на социума. Макар стимулът за действието може да остане непосредствено индивидуален, първосигнален, започва да ни "съобщава" не само за непосредствено физиологическите, но и за вече социализираните състояния на индивида, за съответните му "социални потребности", "целеви нагласи", та дори и за "ценности", Ето защо и "отговорът" на организма се оказва неиндивидуален, артикулиран  - действието му се реализира по обществен начин, т.е. така, както го върши и всеки друг член на общността, на социума. Това действие дори и като непосредствена физиологическа реакция вече се опосредства от социумните норми и образци за "правилна" реализация.

Културният афект, постоянното напрежение, възникващо поради  разминаването между индивидуалния стимул и неиндивидуалните начини за неговата реализация се материализират в "говоренето", в акта на което инстинктивните движения на гласните струни се превръщат в артикулираните, социализирани звуци - знаци. Така, например, "гукането" при бебетата не е началото на тяхното "говорене", то е естествен продукт на жизнена дейност, който трябва да бъде трансформиран. В общуването си с възрастните бебето наистина "спира" гукането си, започва да подчинява звуците на съответните "ролеви" предписания, забрани да действа "само", преориентира ги към "другия" - за майка или баща. С това човешката сетивност получава специален, вече собствено социален, общокултурен канал за обективация, става напълно предметен, материален посредник в диалога на индивида с другите. "Облагородените", "култивираните", т.е. “социализираните” сетива обогатяват връзката на човека със света, отварят пред него качествено нова перспектива за възприятие на природата.

Обаче, такова живо и органично единство не е тъждество, а цялост ...тип “матрьошка”. Китайската играчка , превърнала се в един руски артефакт. Много куклички се поставят една в друга така че остават независими, носят собствена знакова натовареност, но заедно остават една единствена кукла. Бидейки разделена тази кукла не просто „се тиражира”, но се разпада на напълно автономни персонажи. В постсъветската епоха куклата-матрьошка Брежнев „вътре” е имала цялото политбюро. Но има варианти, в които Големият Брежнев - маршал се разпадаше на множество по-малки Брежневи - ловци, шофьори и други подобни персонажи. Матрьошката илюстрира парадоксалния характер на отношенията между хората, когато те едновременно „общуват” като надарени с воля и съзнание субекти и „комуникират” като агенти на природоподобните процеси на информационната размяна. Тук природното и социалното макар и да не съществуват по-отделно остават различни. Природната детерминация на човешкото действие буквално се сблъсква със социалната така, че във връзката, установена между индивида и средата, между непосредствено получения чрез сетива - "природен" импулс и неговото обществено оползотворяване и овеществяване винаги съществува разрив. Култивираните, социализираните човешки сетива превключват индивидуалната реакция, така да се каже, в "друга верига".

Поради това социумните норми престават да бъдат "впечатвани" непосредствено в индивида, в неговата жизнена дейност и отношения към света, се отделят и получават, така да се каже, самостоятелно тяло - институционализират се, противостоят на индивида като нещо външно.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Ех, доц. Варзоновцев, брилянтният сте вие. Как успяхте да напишете толкова красиво и пленително слово за нещо, което изглежда винаги ме е ужасявало (съвсем сензитивно). Това ме стресна, признавам. Наистина аз писах с метафори. Но никога нищо не крия, защото не трябва. "Каквото на сърцето, такова на лицето." Да, прав сте, другото ми име изглежда е "културен афект". Защото живях и живея в деморализирано общество. А деморализацията на младите хора ме ужасява. Нас кучета ни яли. Но младите, и старите, които ги деморализират. Как човек да не е културноафектен в такава среда и с такава перспектива? И затова се радвам на малката Маргаритка, смесица на 6 народа. Тя отговаря на Веселина "Допринася ли културният афект за надхвърлянето, за повдигането в степен, за уголемяването и издигането – посредством свързването с друг – или просто ни учи как да приемаме нещата така, както и другите са ги приели?"
Поне в нашето семейство явно толкова сме се културно-афектирали, че накрая сме постигнали "световния мир", но не само ... постигнали сме "световната Любов". Един ден, мисля си, Маргаритка Анджелина Роблес, която е на хиляди километри от мен, и която виждам само виртуално, защото е много красива, макар и само на 40 дни, ще се яви на конкурс за Мис свят и ще каже една уникална истина, а не една лъжлива куха като горна матрьошка фраза, казвана от "миските". "Аз не се боря за световен мир, защото с културен афект моето семейство постигна световния мир и световната любов. Ето ме - това съм аз-световната любов, резултат на много и постоянни културни афекти".
Тема № - 58 Коментар № - 6481 nkioseva - 2012-03-29 19:53:42
Нещо не се вдъхновявам, Дима... Текстът ти ми стои като някаква колекция на тъгата; като събиране на едно място на най-тъжните парченца, отчупени от определен набор големи мислители (и то не от онези, върху които ти самият се позоваваш).
Започва като ехо от Толстой във философската част от заключението на "Война и мир" ("Едет паравоз. Спрашивается: кто его движет" и пр). После минава през Лосев и подобни (имената съм забравил, тезите помня - "индивидът като сгъстък от норми, които, веднъж интернализирани, го говорят" и пр). Минавайки сетне на бръснещ полет над английските емпирици (и почти дословно цитирайки обосновката на Бентам за "паноптикона"); и след кратък флирт с Бодрияр (или поне увод към такъв възможен флирт), текстът накрая напъхва Фройд/Фром и компания в безбрежно-тоталитарната меланхолия на матрьошката.
Оставяш ми само културния афект като програма за оцеляване - за спасение и от паноптикона, и от матрьошката - което обаче не ми изнася да приема. Не може точно пък афектът, пък бил той и културен, да е единственото човешко действие, което да мога да извърша. Нека поне да е бунт; нека поне да е Сизиф, както е описан от Камю.
Сетих се: Фуко би се съгласил с текста ти. Може би и Селинджър. Ама те са професионални меланхолици.
В крайна сметка май ще се окаже, че парадигмите за човешкото съществуване са екстериоризация на емоционалния строй на съответния автор. Аз например мисля сега да престана да резонирам с меланхолията, заложена в текста ти и да си оправя настроението с четене на Томас Карлайл. Може и Робърт Е. Хауърд.
Тема № - 58 Коментар № - 6480 evgenii dainov - 2012-03-29 18:26:54
Нинел! Що се борите така активно със собствения си афект,а?
Може би избързвам, но вашият коментар е бисерен с пълната си неочакваност и разместването на акцентите в една метафорична среда на вашия страх ...да не се издадете в сегашната си биография по отношение на собствените ви детски спомени. Няма страшно! Чудесна сте с тази афективна реакция-значи, все още сте жива.
Тема № - 58 Коментар № - 6479 Дмитрий Варзоновцев - 2012-03-29 17:47:33
Наистина дълбоко промислен и професионално написан текст. Тематизиран оригинално чрез фигурата "Културен афект и човешкото сетиво". Зад която стои универсалната релация "социум – индивид". Но балансирано преобърната. С акцент върху индивидно интериоризираното.

С ясна конвенция, че : " Културата тук ще се разбира като умение (техника, изкуство) на индивида „да се владе” при... противоречиви изисквания, идващи не само „отвън”, но и „отвътре” . С теза, че индивидът се намира „у себе си”, но и „заедно с другите”.

Културният афект е „нахлуване” на „другия'” в аз-а и като напрежение, до фрустриране от непрекъснато присъствие на „другия” в аз-а. До ситуация: "В общуването единият „манипулира” волята на другия и ограничава...
самостоятелната активност". Като 'забрана' по Фройд и т.н.

Очевидно е и метафоричното звучене на израза "човешкото сетиво", което не се редуцира до рецептор, а е сетивно-чувствен анализатор, включващ и мозъчен център-интегратор. Дори това е и вътрешно зрение, макар че интерорецепторите са мълчаливо пренебрегнати и пр.

Сетивността (вкл. социалната перцепция): "...става онзи фундаментален културен посредник ...за съжителство с другите и оцеляване, въпреки абсурда на това състояние за индивида". Култур-афектът е вързан и към личния стремеж за "Успех/Доминация"- или S/D.

(1)........
Не знам научния профил на Дмитрий като хуманитарист, но и аз се радвам, че той представя "вярна парадигма" и то чрез психоконцепти за: среда; индивид-личност; другост; интериоризация-реализация; позиции-роли; азовост и пр. (включени и в нашия G P M).

Дори сочи "адекватност", "активност","агресивност" (допълнени от Веселина с "адаптивност"), към които аз прибавям още: "автономност", "афилиация", "алиенация" и др.,като Принципи-P (oт PRIS), по които функционира-"живее", отвън-навътре и обратно, понятийната схема G P M.

Ако за мен, 55 години не ми стигнаха, да се оправя с обобщената концепт-схема за личност, то за един колега „непсихолог” е чест, че така продуктивно борави с психоконструкти. И преди съм се възхищавал на Дмитрий, с малко думи да казва много неща.

Наскоро, Литературен вестник (чийто фен съм от 20 години), публикува серия статии, от друг непсихолог, езиковед и хуманитар, проф. Боян Вълчев (гл,ред. на сп. „Език и литература”), които с респект, отреждат водеща роля на психолога, за разцвет в детското и юношеско "време".

Драги Дмитрий, за културния афект, у всеки от нас, освен споделеното от теб, може би, друг, по-висок пласт, сочи и театрала Милан Миланов (в „Труд”, 24 тм): "...житейският ни път е белязан с това да убиваме демоните и да възраждаме ангелите в себе си". Съжителстващите.

(2)........
Веселина допълва: "Липсват ми всички форми на превръщането в друго ...вкл. на „външно” във „вътрешно” – на едно в друго". Но подобна цел Дмитрий не си поставя. А има преходи между био-психо-социално, които, според Айзенк, никой не е обяснил.

Радвам се, че въпроси на Веселина "дават приоритет на индивидуалното... да се изведат трайни елементи – т.нар. от професор Богданов „трайна другост". Така и личността не е само протичане, но учленено, сиреч и структурирано протичане.

Съгласие и с тезата, че "...вътре в индивида се постига (и) ...хомогенност между свое и чуждо... в обществото (те) присъстват по начин, който ги прави разпознаваеми като ‘свои’ за отделния човек". Особено за психичната личност, която е себеидентична.

Хубаво е записано: "Трайните другости не бележат миналото (б.м. - само миналото и сегашното) – а прехождане от един в друг момент – на неща, които продължават". И в желаното, или натрапено "афективно", индивидно бъдеще.

Резонен е въпросът – "Как трайните другости, запътени от миналото към бъдещето... именно в момент на преобразуване на смисъл и значение - се отнасят към културните афекти"? Така те, чоже би, ги преодоляват частично.

И въпрос към въпрос на Веселина – Защо за отделния човек да има "проектиране да бъде друг, да бъде бъдещ"? А не да бъде просто, обогатил "Себе си". И част от отговорите: с надхвърляне на "себе си"; уголемен – "посредством свързването с друг".

(3)........
Не само в този си коментар, но в стотиците си форумни текстове, които тематично проучвам, професор Богданов, методично гради свой синтезен познавателен стил, който обновява и мои „психопарадигми”.

Неговата подкрепа и топло опониране е към Дмитрий и всички ни, за да прецизираме (вкл. и чрез времевите интеграли), свои опити за парадигмен синтез, в синхрон с полифонията на множествените индивидни реалии.

Дърпа и нас към повече писти на: (а) висока тънка научност; (б) редова наука; (в) всекидневно говорене; (г) чувстването; (д) вършенето- правене; (е) и наративите – с "поглед" на херменевт персонолог и метатеоретик.

Сиреч, с поука за бинарна дискурсивна аналитика и наративна синтеза (в синхрон и с двете хемисфери), но отворени и към трето, неизвестно (което, може би ще е сакралното, свързано с третия духовен универсум, за Бога).

Изненадващо споделя: "Аз казвам парадигми, а не принципи. Но то е същото". Бях готов да се усъмня и възразя. Но след преглед на мои пет проекта (за UCM; BAS; AS; G P M и PsyDi), "афекта" ми отшумя.

Поздрави към Нинел и Георги за обогатяващите дискусията текстове. Те заслужават кротък прочит. А към приятеля-вдъхновител, който ни връща на грешната земя, където се вижда-чува звездното небе - да е здрав и бодър.

От Искро, 28-29 март, все още в София. Бях и в Копривщица. Има много кокичета. Ходих и над Железница. Предлагам на форумци пролетен излет до Витоша. Като обречени и на Естеството. По примера на Маркиза.
Тема № - 58 Коментар № - 6478 Искро Косев - 2012-03-29 12:31:03
Драги ми Маркизе,
пак ме "заглавичкахте" и работата ми изостава. Но винаги ме заглавичквате много изкусително. Обаче ми давате повод да си подредя нещата от живота: Имам няколко различни курса,(студентите са ми преди другото), гледам да ги осъвременявам колкото мога, правя едни адски сателитни сметки по научен проект с четирима чужденци и вече ме е срам и изпадам в паника, аз съм най-изостаналата, преглеждам текущ контрол, нанисвам оценки, балтая се без успех с административни въртопи, докторанта ми реве, сина ми се жени - истинска радост, Бога ми, щастлива съм и не мога да си намеря място от радост и старание, имам си племенница Маргарита Анджелина Роблес, смесица между 6 народности и прилича на всичките, толкова много й се радваме- животът продължава, а, не съм се виждала скоро в огледалото, как ли изглеждам наистина?
Коя съм аз, че да "анализирвам"?
Когато писах за най-малката матрьошка, наистина, така е, това е спомен от детството ми, чисто сензитивни, неразумни, детски и незрели реакции. В стария ми дом , май във всяко чекмедже, имам по една най-малка матрьошка, наистина "гледана като бебе". Бях си спомнила за тях преди време и защо са останали само най-малките, и изведнъж тук дойде текстът, прекрасен наистина отвън, но страховит отвътре, на доц. Варзоновцев. Може да съм анархист по природа, но не вярвам. Вярвам в Закона, в Добрия закон, в Добрата Норма и винаги, винаги я следвам. Първо - Десетте Божи Заповеди, после човешките писани, умишлено сътворени норми. Гледам да не съм в куртурен афект, а всъщност съм се родила с това изглежда, щом съм "спасявала" най-малките матрьошки. Сензитивно някак.
А когато прочетох вашите редове за текста на доц. Варзоновцев - като руска река, някак неафектирано го приех. Представих си Волга. Волга, но ...с Бурлаки на Волге....
Волга е наистина велика река, но е... плитка. Да. По нея не може да има човешки "обмен", ако ги няма тези здрави, солидни, истински, най-малки матрьошки - бурлаките-клетници. Без тях няма нито обмен на стоки, нито на знания, нито на идеи, нито на всичко, което наричаме "култура". И те са виновните нецивилизовани и некултурни матрьоши, ако изпаднат в културен афект? Афект срещу ЧИЯ култура? Срещу каква култура? Срещу нечовешката култура. И ако изпаднат в "културен афект" човешкият обмен по Волга, която е плитка река, спира! Затова трябва да стоят най-най долу, най-най-навътре в робството, което е многолико, невидими и безмълвни.
Да се молят за милост! Те, на чиито некухи тела и некухи души се крепи съществуването на човешкото?!
Някога учих и в руско училище. Пеехме една песен.
"Ой, ты Волга, матушка,
Русская река.
Пожалей кормилица,
Силу бурлака.
Ой да по бережку,
С бечевой ходил,
Силу богатырскую.
В хомуте сгубил..."

Така е погубена и погубвана силата на истинското, божественото и човешкото, в руския свят- икономика и в неговата философия на лошия, анти-нормирания културен афект.
Бел: Всичко, което казах е просто само сензитивно, да не се приема разумно.
Само че Бог ни е създал със свободна воля, не с "бечевой". Дали Бог е разумен или ние сме разумни за негова сметка?
Но пък, за да имат големите матрьошки някакво съдържание, защото те са си кухи, вътре трябва да има една малка, цяла и истинска, страдаща и теглеща голямата фасада дървена кукличка, с "бечевой".
Що за културна норма?
Тема № - 58 Коментар № - 6477 nkioseva - 2012-03-29 11:38:29
По въпроса с големите руски реки. Хвала на най-големите /всевишни, предишни/ матрьошки, че се отказаха да обръщат течението им в южна посока. Тази вечер, гледам, и с А-аа ЕЦ „Белене” се размърдаха стрелките на компаса, ще видим на север или на юг. /Маркизът е лесно реактивен през културния към социумно-политическия афект и обратно./ За мен по-важното е, че текстът на доц. Варзоновцев, макар и строг и взискателен в своята социологическа цялост, тече без предубеждения в югозападно цивилизаторско русло.
Пиша тези няколко редчета, приятно и с разбиране хванат от коментара на доц. Кьосева. Тя поставя едно особено ударение върху драгоценното за свободните хора /и форуми/ право да се съмняват във всичко и да държат внимание върху всяко, дори и най-скритото мъничко. Едрите, мащабните социумно-политически парадигми и утвърждаваните като непоклатими културно-познавателни модели, в по-близък и отдалечен исторически план, се оказват нежизнени, някои мъртвородени. А най-вътрешната им „матрьошка”, наистина уважаема Нинел, се стои цяла и пълна, готова да бъде повивана отново в „пелени на израстване” /като онова гукащо бебче, което трябва някой ден да заговори/. Или може би, тук се сещам за образа на оловното войниче, да чуе тръбата и да тръгне на война.
За мен „културният афект” е една много, много необхватно трудна въпросителна. Като човек, създавал своята представа за, общо казано, културност чрез наложени, пряко възможни и правени донякъде като собствен избор влияния и модели, но и чрез наистина собствени хаотични лутания и сетивно-саморазкрепостени импулсивности, ще споделя с вас отново. Кръжим около много важно НЕЩО. Повечето то вас знаят това много по-ясно от мен. Ще ми бъде сигурно повече от навременно да надникна и в „Обречени на смисъла…”. Дотук форумът добре си ме подбутва и насочва. А маркизата нека си мисли, че съм стар, отвеян гъбар за тия виртуални пътешествия.
Накрая ще ви кажа отново. Като по-млад, подтисках и обяздвах с глупости страстите и вдъхновенията си. Защото нещо ми баеше, че светът-живот е мой и вечен. Сега е само вечен, с мои, винаги новородени дни в него. Затова и толкова ми се говори. Но именно по културно-отрадния начин, както се прави при вас. Без сухост и предвзетост. С вглеждане в другото и странното на първо четене.
Пак ви нахвали маркизът, ще се усмихне в културно-афектирано мълчание маркизата. Продължавам да си мисля, че един ден и тя ще драсне нещичко до форума. Всяко Нещо с времето си.
Поздравяваме ви и двамата, въпреки различни в своята заедност.
Тема № - 58 Коментар № - 6476 Dekarabah - 2012-03-28 23:16:21
Поздравления и от мен, Дмитрий, за прекрасния текст! Включвам се, за да прибавя нещо към вече казаното, и се извинявам на участниците във форума за дължината на този коментар и за може би твърде разнопосочния прочит, към който той подтиква.

Културният афект е и някаква норма. Какво постановява тя? Дмитрий казва много хубаво и ясно в първата част на своя текст, че културният афект е проявяното от индивида отхвърляне на част от собствената му природа и личност в името на комуникацията с другите хора и изобщо на доброто живеене заедно с тях. Та определяйки не момент за момент, а по-общо кои са условията и степените на това отхвърляне, културният афект, струва ми се, се изявява като норма.

Тя може да бъде негативна (подтискаща) и позитивна (насочваща). В текста на Дмитрий примерите за културни афекти като че ли клонят повече към негативната норма, към забраната, която поражда за индивида повече страдание. Та в този смисъл може би е добре да се добавят и някои от позитивните културни афекти, между тях и този културен свръх-афект, справедливостта. Защо казвам свръх-афект? Защото в справедливостта сякаш най-чисто е изявен проблемът за отказа от това да се действа по природни инстинкти и въз основа на природните или лично придобитите сили, които всеки има, за да бъде запазено общото.

Предлагам идеята за справедливостта като културен свръх-афект и за да се образува един вид пирамидална структура на афектите. Ако на върха на тази пирамида се постави справедливостта, а под нея културните афекти, описани от Дмитрий, в нейната основа ще поставим редовите емоционални афекти. Използвам пунктуалното и твърде изчерпателно изложение на Аристотел в началните глави на Втора книга на „Реторика“, за да ги посоча: гневът и кротостта, обичта и омразата, страхът и смелостта, срамът и гордостта, благосклонността и неблагосклонността, завистта, ревността, дружелюбието.

В културните афекти-норми се определя доколко индивидът може да бъде себе си и доколко, бидейки себе си, трябва да е като някой друг, с когото трябва да живее. В емоционалните афекти-норми, ми изглежда – като следвам казаното от Аристотел, - че се определя по-скоро доколко индивидът може да управлява така своите удоволствия и страдания, че нито да живее в постоянно удоволствие без оглед на желанията на другите, нито в постоянно страдание без оглед на собственото си съхранение. Като се занимава да опише в какво обикновено се състоят тези емоции и като им дава определения, Аристотел, впрочем, прави и друго: казва как те трябва да се проявят като норми, тоест в отношение с двойната грижа да се запази и индивидът, и общността.

Така се разкрива по-ясно и въпросът за сетивата. Емоционалните афекти преминават първо именно през сетивата, а на свой ред културните афекти, преди да се установят като норми, преминават през множество опити да се управляват емоционалните афекти и това, което преминава през сетивата. Затова в този пункт ми направи много силно и убедително впечатление казаното от Дмитрий, че, противно на това, което постоянно говорим за уникалната чувствителност на всеки човек, сетивността ни е донякъде също културно определена и обща.

Какво е направил според мен Дмитрий? Пренесъл е на нивото на сетивността феноменологическото твърдение, че разбирането е винаги предшествано от едно вече установено и по-общо разбиране. Тоест казал е, може би донякъде под влиянието на Хусерл, че не само интенцията на това, което разбираме, е вече определена от културата и от самия език, на който мислим, но и това, което виждаме, чуваме, подушваме, усещаме при допир също е определено. Прибавям тезата на Аристотел: определено е от степента, в която управляваме своите удоволствия и страдания.

И завършвам с още един подтик към разширяване на тематиката, предложена от Дмитрий. Става въпрос за така наречените и изследвани от антропологията в началото на 20-ти век „техники на тялото“. Та може би, Дмитрий, под нивото на културните афекти трябва да поставим емоционалните афекти, но също и телесните афекти – това как стоим на банката в университета, как ходим по улицата и в коридора на една болница, с коя ръка посягаме, за да се здрависаме и погалим детето си, с коя вършим хигиенните си нужди и т.н.

Още веднъж поздравления!
Тема № - 58 Коментар № - 6475 ГГ - 2012-03-28 20:51:41
И аз малко да се разведря с Форума, в който винаги влизам с удоволствие и излизам с настроение, но все повече нямам време да си набавя тези приятни усещания.
Наистина, текстът на доц. Варзоновцев е като руска река - като Волга - гладка, широка, измервана с версти, защото с километри е трудно да се измери. Много руско, много широко и много страшно като текст, доц. Варзоновцев. Страшно като Иван ІV, като опричниците му, равно и гладко като "докторская колбаса" и страшно като отравяне с Руский стандарт и с гъби по уральском рецепте.
Доц. Варзоновцев е описал прекрасно руското (непоносимо за мен) позовавайки се на неруски автори, мислене и ситуиране на културното (общественото)и на малкия, редовия човек. Това толкова неповторимо руско описание и сладко оправдание на парадигмата (да) за мястото на малкия, редовия човечец, (на който всъщност се крепи всичко на този свят и руския също), руският народ е олицетворил в матрьошките. Най-голямата, най-изписаната - царевна матушка,в нея скрити са после приятелките й (приятелки докато ги стигне съдбата на Ивановите опричници) после разни други приятелки на приятелките и накрая една малка, която не е матрьошка в същност, не се отваря, не съдържа ... нищо в себе си...една проста дървена кукла, която е малко вероятно някога да бъде извадена и видяна.
И така доц. Варзоновцев, пише ви най-малката "матрьошка"...най-вътрешната, най-заврявана в културното не афектиране (на зависимостта, подчинението, без гласността или с други думи - робството от по-големите). Ще ви призная нещо. Когато бях малка, все някой ходеше в Русия и все ми носеше матрьошки. Аз чупех всички кухи матрьошки(и сега си спомням, че ми беше доста трудно, но ги чупех)и запазвах винаги само най-малката, която не беше куха. Винаги ми е било много жал за нея и винаги съм я харесвала най-много, защото не е куха. Виждат се големите матрьошки, те се кипрят на полицата гордо, а тя е подчинението на подчинението на подчинението на подчинението. Много рядко се вижда и е май най-грозната. Може и без нея, нали...а може и да има много, които да я заместят...
Тя, най-малката и дори с неподозирано съществуване матрьошка, няма право на афект, защото това няма да е културно, а животинско. Неприлично някак. Така си остава за винаги културна и ... невидима. Е, аз поемах вместо нея некултурния афект и чупех тези, които й пречеха да бъде видяна. Освобождавах я.
Добре, че тук е текстът на проф. Богданов, който наистина ме успокои и разведри. Иначе бих потърсила да намеря несчупени големи "съдържателно-кухи" матрьошки, за да освободя "несъдържателната".
Все пак, ако е жива, най-малката матрьошка, би имала поне право на самозащита от културното (общественото) и на самосъхранение (животински и не-културен афект). Поне към това се е развила западната цивилизация, която ... май е Културата. И затова в нейната културно-образна традиция няма матрьошки.
Това е, както казва проф. Богданов, "редово говорене", не е е нито редова наука, нито "висока". Това е най-малката матрьошка. "Обосноваване в по-реален план".Да се връщам на сателитните сметки, защото те мен чакат, няма да дойде Елиът да ми ги прави. И това не е висока наука, а нещата от живота на най-малката матрьошка, без която всъщност нито една по-голяма не може. Защото без малката малката матрьошка, по-голямата е напълно КУХА.
Тема № - 58 Коментар № - 6474 nkioseva - 2012-03-28 19:48:13
Този път маркизът устиска малко повече, преди да се втурне с юнашко гъбарско сърце в новата дискусия. Взискателният, недоумяващ поглед на маркизата и нейната оценка за фалшивееща духовност и еднообразна духовитост в моите форумни „вигилии” не са в състояние да ме озаптят.
И как да се получи друго? След като отново, този път със спокойния и глъбинен /като голяма руска река/ текст на уважаемия Дмитрий Варзоновцев, според мен, отлично нацелен в моментното двоумение и на места „вавилонско смешение” на дискусионното ни говорене, форумът отново ме сближава със себе си.
Последвалият раздвижващ прочит на Веселина Василева и дедуктивно-освобождаващата оценъчност и ободряване, придошли от редовете на професор Богданов, ме доубедиха в абсолютната състоятелност на темата. Средствата на общуването: езикът като привидна парадигма и постоянна гъвкавост; взаимното „любовно” притискане на вътрешното-индивидуално и неподвижното-подвижно обществено; културното като личностен, уникално произтичащ, доловим, но и общочовешки, пирамидално-необозрим, природо-рефлективен и нескончаем строеж. /На това място маркизата вече се кикоти несдържано, а в залата се чуват различни по афект реакции/. Надявам се в близките дни да намеря по-точен начин да ви убедя защо толкова ме вълнува подетото тук. Отдавна сте разбрали маркизовият принцип: По-добре едно вярно сред куп глупости, отколкото куп несподелени верни неща.
Тема № - 58 Коментар № - 6473 Dekarabah - 2012-03-26 23:00:27
Подкрепям оценката в коментара на Веселина. Ето какво добавям. Големият проблем на нашите научни, а и редови говорения е, че бидейки именно говорения, те разчитат на следното смесване – между представянето на една парадигма с генерално твърдение и нейното обосноваване в по-реален план. Така е постъпил и Дмитрий. От една страна, е развил парадигма по темата индивидуално свое и културно несвое с тезата, че всяко свое, също и това в сетивата, е винаги “афектирано” от културното несвое. От друга страна, е обосновал това с примери в по-реален план. Парадигмата е пределно вярна като парадигма, но в примерите, които я обосноват, тя е някак невярна.

Защо? Защото по-реалното индивидуално е почти бездънно обществено и значи културно на много нива едновременно, някои от които са толкова старо внедрени в него, че при опита да ги наречем природа те се противопоставят на друга природа, по-природна от първата. Същото и при т.нар. културно. То е на толкова нива, че ако го разровим, откриваме в дълбината му културности, които са същите и при животните, и то не само при висшите животни.Така че парадигмата и тезата на Дмитрий са верни, но като парадигма и теза. Вярна е и едрата парадигма култура-природа.

При прилагането на парадигмите обаче, в примерите и описанията, които ги подкрепят, влизаме в по-реален план, а в него тези едри опозиции не могат да бъдат толкова едри и трябва да се разчленят вътре. И природата, и културата, и индивидуалното, и общественото трябва да се разложат вътре в себе си всяко на двете, и то не само веднъж, а повече пъти. Това е лесно да се каже, но не и да се изпълни. Аз го знам като принцип, но трудно го изпълнявам в анализите си.

Дмитрий е написал прекрасен текст и именно поради това е опрял до онова, което ни тормози в научното хуманитарно говорене – първо т.нар. смесване на парадигмите и по-реалното и второ очакването, че в реалния свят парадигмите са осъществени и дори могат да се посочват. Чували сте това мое твърдение, че ние говорим и се караме за парадигмите, не за самото реално, в което смятаме, че те са реално проявени. Аз казвам парадигми, а не принципи. Но то е същото.

Голямо удоволствие е да се говори за едни или други чисти парадигми или чисти принципи. Оттук привлекателността на философията и големите науки с метод, също и на големите автори-майстори в тези области. Онзи ден си купих книгата “Обречени на смисъла. Всекидневността като дискурсивни възможности” (Обсидиан, 2012) на социолога Кольо Коев. Купих я поради заглавието, което ме интересува, и доверието в Кольо Коев. Тутакси разбрах, че не съм сбъркал. Прекрасен прочит на Хайдегер, Шютц и Гарфинкъл в сложна авторова теза, в която те са свързани.

Избрах глава от текста, в която, върху материал от Хайдегер и Дънс Скот, Коев разглежда темата за нещото и двете му характеристики на т.нар. haecceitas и quidditas. Възхитих се на кротката подреденост в различавания, на които би завидял всеки. Ще прочета и преди, и след това. Усетих гордост, че Кольо Коев е професор и при нас в НБУ. Така е, научното е проявено и в това – в достигане до значения и различавания, които не са правят нито във всекидневното, нито в обичайното редово научно говорене, нито в това на литературата.

Въпросът е, че и в трите говорим с неразличавания и не правим разлика между инструменталността на парадигмите и самата реалност. За разлика от тънкото научно разчленяване редовото човешко говорене работи с едри реификации. И в това е и следващият въпрс - дали то е глупаво или лъжовно и дали истинното е в тънкото различаване и търсенето на образци, в които се правят такива различавания, а и необичайни за другото слово оприличавания и аналогии?

Съвсем не. В редовото говорене има друг ред. То постига по-истинното на реалността, първо, като поставя под въпрос казаното по един начин с казано по друг начин, второ, като поставя под въпрос казаното по двата начина с почувствано и, трето, като поставя под въпрос всички тях с вършене и правене. Човешкото живеене комбинира тези три начина на протичане. Те се комбинират и вътре в особеното литературно говорене, което при това се надгражда допълнително и с литературен текст.

Та това споделям. Дърпам се и не мога да вървя по само една от изброените по горе писти – на високата тънка научност, на редовата наука, на всекидневното говорене, на чувстването, на вършенето-правене и литературата. Радва ме Дмитрий, че така живо представя вярна парадигма, но също и че така топло я нарушава. И е прав – за да кажем нещо по-убедително, трябва някак да ни пречат другите възможни говорения, а и самото живеене, и нашето собствено, и другите, които, без да имаме опит в тях, са ни засегнали.
Тема № - 58 Коментар № - 6472 Bogdan Bogdanov - 2012-03-26 10:51:36
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115946

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128131

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20146

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32731

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134337

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94338

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29094

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17783

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180871

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60786

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA