ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
 |
|
| За превода и за българския превод на едно стихотворение на Кавафис* |
|
 |
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Когато казваме „превод“, имаме предвид основно превеждането на текст от един на друг език. Аз обаче обръщам внимание на друго по-широко значение на превод - постоянното превеждане-преобразуване на един текст в друг текст, което става в границите на един и същ език. Наричаме го разбиране и тълкуване, но то може да се нарече и превод, още повече че преводите са винаги разбрани и изтълкувани текстове. Като казвам превеждане-преобразуване в границите на един език, имам предвид най-вече предаването на смисъла или съдържанието на един литературен текст, който се представя по-накратко в друг текст. Знаем добре родния си език, когато умеем да преобразуваме един текст в друг и да изказваме казаното в една реч в друга реч. Позволявам си да разширя това още повече и да кажа, че тази повратливост в речите кореспондира с един вид повратливост в настроенията. Понеже настроенията са и вътрешни и външни речи, има и такова нещо – хора, обвързани с една реч и едно настроение, или напротив леко преминаващи от една към друга реч и от едно към друго настроение. Подобна повратливост наблюдаваме и при преминаването от един към друг език. Затова смятаме за полезно едно дете да се оформя в двуезична или многоезична среда. Разбира се, лекотата или трудността да се преминава от един към друг език зависят и от индивидуалната паметна реактивност. Има хора, които усвояват добре чужди езици и в зряла възраст, и други, които забравят наученото на млади години и предпочитат да ползват един език. Има и среден най-чест случай – на текстова и речева подвижност в границите на един език и само практическо владеене на един или два чужди езика. И все пак разликата в подвижността остава. И при професионалните преводачи някои са подвижни само в определен вид реч, но има и такива, които се придвижват леко между повече видове реч. Всекидневната практическа реч е като че ли най-лесна за усвояване. Но дали няма разлика между онова практическо, което казва новонаучилият един език и когато не греши, и същото казано от човек, за когото езикът е роден? Има разлика. Новонаучилият езика обикновено се изразява чисто експлицитно и трудно го заменя с друг вариант на същото, когато това се налага, докато онзи, за когото езикът е роден, разполага с повече варианти и може да ги употреби, когато е нужно. Така че и в случаите, когато се казва нещо просто, то се казва на фона на липсващ или наличен език. Затова и никой никога не казва само това, което казва. То винаги е свързано с фона на имплицирани значения. Това в още по-висока степен се отнася за казваното в литературата и поезията, при които развиващата се многозначност между експлицитно изразеното и имплицираното, което се подразбира, е теоретично безкрайна. Това поражда и голямото удоволствие от досега с добър поетически текст, естествено на човек, добре знаещ езика, на който е написан текстът. Което обаче не се гарантира стопроцентово от самото владеене на езика. Разбирането и изпитването на удоволствие от прочита на един поетически текст зависи и от ред други фактори, но също и от начина, по който четем текстa. Можем да прочетем едно стихотворение в една стихосбирка отгоре-отгоре, да преминем към следващо и по-следващо и да спрем в повърхностна констатация – примерно, че тази поезия не е по вкуса ни или че е по тема и от време, които не ни интересуват. По опасна е другата беда – на изпитано само културно познавателно, но не и на собствено поетическо удоволствие от този прочит. Попаднали на стихотворение, привлякло погледа ни в една стихосбирка, отскачаме към второ и трето и набързо приключваме с едно или друго контекстово заключение, без да сме достигнали до особеното сложно твърдение в първото стихотворение. Това е като че ли естествено. Търсим същественото, а то винаги е нещо по-общо и кратко. Но, така или иначе, сме разбрали, каквото сме разбрали, без да сме си дали сметка кой е текстът, който е било редно да разберем. Без да се колебая, аз смятам, че това е текстът на отделното стихотворение, особено на онова, което ни е привлякло и накарало да се задържим при тази стихосбирка. Особено при Кавафис, това е непременно нещо случило се, породило този текст. Стихосбирката е текст от втори ранг. Друг текст от друг ранг е цялото творчество на Кавафис. Както стихосбирката, така и цялото творчество на Кавафис са само контексти, които насочват и помагат за разбирането на отделното стихотворение. Но собственият текст е именно отделното стихотворение. Това е сериозен проблем при разбирането на литературните текстове – подмяната на разбирането на текста с разбирането на други текстове, които в повечето случаи са контексти и които ни привличат, защото не са пряко наблюдаеми и лесно се свеждат до по-прости кратки текстове. А ние, като практически настроени и бързащи към друго, сме наклонни да виждаме в по-краткото същностното и истинното. Изправени сме пред стихосбирка на Кавафис на български в превод на Стефан Гечев**. Без да е пълна, в нея се откриват почти всички големи стихотворения на Кавафис. Разбира се, те могат да бъдат прочетени контекстово. Опрени и на други сведения, приведени в увода и бележките в превода, можем да достигнем до относително вярна представа за поетическото творчество на Кавафис. Можем да отидем и по-нататък, да добавим от други източници още знания за контекста на гръцката поезия от 19-и и началото на 20-и век, за живота в Александрия, за гърците там и в Мала Азия. Естествено е, когато разбираме или превеждаме един поетически текст, да сме осведомени за възможните контексти, които го определят. Разбирането обаче не опира само до осведомяване за факти и реалии. Те трябва да се свържат в мрежа от контексти, а и да се осъзнае, че са именно контексти, че придърпват към себе си текста на стихотворението, но че същественото в него не са те, а уникалната логика на протичането на текста в това стихотворение. В това се проявява основното умение на добрия преводач – осведомен за контекстовите реалии и отлично разбиращ езика стихотворението, той достига до особеното случване на неговия текст и успява да го предаде по съответен начин в своя превод. За съжаление за това обикновено не се говори, освен ако не се казва, че преводачът е не по-малко талантлив от поета. За какво се говори? За това, че преводачът се е справил с несъвпадането между многозначностите на езика на оригинала и езика на превода и че е открил адеквати, в които това разминаване е минимално. Адекватът е идеалът на всеки добър превод. Еднакво неточно е обаче да се твърди, че преводът на оригинален текст е адекватен на този текст, както и че е по принцип неадекватен на оригиналния текст и че е друг литературен текст. По-точно е компромисното твърдение, че, от една страна, определени езикови форми и образи в него са непреводими и затова неадекватни на езиковите форми и образи в оригинала, но че, от друга страна, в превода има напълно преведени елементи на оригиналния текст като съдържанието, ходът на протичането и основния смисъл и че в този план той му е адекватен. Оттук и леко противоречивото по-точно заключение, че макар и да е неадекватен тук и там, като цяло този превод е адекватен и може да се смята за текстов вариант на оригиналния текст. Такова е и моето заключение за избраното от мен стихотворение на Кавафис. В него е развит обичаен за много негови стихотворения едър ход на твърдене: някой казва нещо, но то не стои точно така. Несъмнено този ход е преводим и значи е преводимо и посланието на това стихотворение. Но дали е преводимо особеното меланхолно-носталгично настроение в него? Не съвсем, защото то е постигнато с реч, която не може да се предаде на български. В духа на старогръцкото поетическо говорене и по-сетнешната гръцка култура Кавафис се изразява архаизиращо невсекидневно. Преводът би трябвало да намери адекват не само за това, което се твърди в оригинала, но и за самата реч, на която то се твърди там. Но преводът е на български, а на български поетичното говорене не предполага такова отклоняване от редовата реч, каквото прави Кавафис. Няма и не може има български адекват за този особен гръцки в голямата си част старинен, неестествен и неупотребим, но оцветен и достатъчно съвременно и в този смисъл внушаващ доста точно меланхолно-носталгичното настроение на поета. За „зная“ Кавафис предпочита да каже не всекидневното „ξέρω“, а по-литературното „γνωρίζω“. Въпросът е дали тези, които четат Кавафис, разбират и „ξέρω“, и „γνωρίζω“, и знаят каква е разликата между тях, т.е. дали са гърци, или са българи, за които “зная” е винаги само зная. Онзи, който превежда на български, в случая Стефан Гечев, се колебае какво да каже – дали „разбирам“, „зная“ или друга дума. В това стихотворение, озаглавено с цитата „А мъдрите това, което наближава...“, речев проблем се поражда и от него. На старогръцки цитатът е част от по-пълна фраза от съчинението на късноантичния писател-философ Филострат “Животопис на Аполоний Тиански”. Фразата се цитира в самото стихотворение: “Познават хората това, което става в този миг.
А бъдещето знаят боговете –
Еднички, пълни притежатели на всяка светлина.
От бъдещето мъдрите познават само
това, което наближава. Някой път
във часове на съзерцание дълбоко
слухът им се смущава. Тайнственият тътен
на идващи събития до тях достига.
И те с благоговение се вслушват. А навън
Тълпите улични не чуват нищо.” Филострат е казал: „Защото боговете знаят бъдещето, хората – настоящето, а мъдрите – онова, което наближава“, или на старогръцки “Θεοί μεν γαρ μελλόντων, άνθρωποι δε γιγνομένων, σοφοί δε προσιόντων αισθάνονται. Въпреки че казаното е точно преведено от Стефан Гечев, на български гръцкото “усещат” е заменено със “знаят”, което води до отпадане на синонимната игра между знаене, усещане и разбиране. Затова пък отнасящото се за хората е разширено с “това, което става в този миг”. Само косвено адекватно, защото при липсата на адекват на старогръцката реч на български Гечев усилва по друг начин – с поетическа фраза. За боговете в оригинала е казано “πλήρεις και μόνοι κάτοχοι παντών των φώτων”. Мъчна за превод фраза, която Стефан Гечев е предал с “Еднички, пълни притежатели на всяка светлина”. „Φως – φωτός“ на новогръцки „светлина“, но, както и на български, също и „знание“. Би могло да се преведе и “на всяко знание”, но преводачът е предпочел по-буквалното значение. „От бъдещето мъдрите познават само това, което наближава“ – абсолютно точно и адекватно преведено, както е в оригинала – “εκ των μελλόντων οι σοφοί τα προσερχόμενα αντιλαμβάνονται. Нататък. „Някой път в часове на съзерцание дълбоко“ – както в първия стих, така и тук Стефан Гечев прави поезия, както е прието на български с нарушаване на обичайния словоред. На гръцки е казано – „εν ώραις σοβαρών σπουδών“. Разбира се, „εν ώραις“ е учена литературна фраза, която е преведена редово нелитературно, а „σοβαρών σπουδών“ „сериозни занимания“ е смислово усилено с „дълбоко съзерцание“. То върви заедно с друго неизбежно побългаряване - на гръцкото „σοφοί“ с “мъдреци”. Недолавяната разлика е, че гръцките мъдреци са винаги говорещи, а българските са вглъбени, съзерцаващи и значи потънали в мълчание. Та „в часове на съзерцание дълбоко, слухът им се смущава“. На гръцки е казано – „Η ακοή ταράττεται“ – „слухът им се смущава“, което точно предава оригинала. От какво се смущава? „Тайнственият тътен на идващи събития до тях достига“. Прекрасен превод, защото „μυστική βοή“ означава точно това, въпреки че „βοή“ е „вик”. „А навън тълпите улични не чуват нищо.“ На гръцки по-просто – “Ενώ εις την οδόν έξω, ουδέν ακούουν οι λαοί”. На български – “тълпи” като казано от Смирненски. И с доста право, гръцкото „λαοί“, “народ” в множествено число съответства на тълпи. Но, общо взето, Стефан Гечев се отклонява от простота фраза в оригинала и додава поезия, за да произведе онова, което на гръцки се постига по друг начин. Не го е направил, за да бъде похвален или отличен, а в името на максимална и все пак непостигана адекватност, при която превеждащият неизбежно става от съавтор и автор. Какво може да се резюмира по двете теми за езика и настроението в това стихотворение. Езикът е непреводим. Гръцкият се пее в цели фрази, не е нашето българско говорене, което основно съобщава. Езиците са не само речници и складове, от които се черпи, те са и цялости с нагласи и дори настроения, често съвсем ясни като получилото се настроение в това стихотворение. Въпросът е, че никога не ни стига една цялост. Затова цялостите са напластени. В цялостта на това стихотворение пулсира и цялостта на гръцкия език, която за съжаление е непреводима. Непреводимо е и настроението на Кавафис, тази особена тяга към нещо случило се в миналото – в своето лично или в голямото историческо. Остро усещане за липса сега, но и особено събуждане на спомен, в който случилото се някога се разгръща пълно и свързано, пълно и свързано минало, постигано сега. Защото, за да бъде свързано, то трябва да се свърже със сегашното и да стане споменно. Така влизаме в съществото на поезията на Кавафис, тази хармония в спомена, постигана за момента пълнота и поради две закачания – за целия език и цялата литература. Закачил се за Филострат и неговата биография на Аполоний Тиански поетът се закача и за цялата гръцка литература. В повечето свои стихотворения Кавафис строи три едри ситуации. Или представя и тълкува нещо минало, или само го тълкува, както е в нашето стихотворение, или влиза в спомен за нещо, което е преживял – любовно и еротично странно- особено. И в трите случая, настроен меланхолно-носталгично, той влиза в досег и постига липсващ смисъл. В наистина знаменитото стихотворение, което започва на гръцки „Θυμήσου, Σώμα...“, разговаря с особеното себе си на своето тяло, кара го да си спомни не за физически изпитаното, а за по-тънкото невъзвратимо, когато някакви очи са го гледали влюбено, а той не е успял да постигне любовта на този поглед. Невъзвратимо е и онова някогашно изживяване на любов в бедна стаичка над шумна кръчма, сюжет на друго негово знаменито стихотворение. Но, така или иначе, почти винаги остро изпитвана липса и меланхолно-носталгично постигана пълнота на показани предмети, цветове и звуци, на събран свят, който липсва на поета, но липсва и на евентуалния читател. Той пише поради тази липса, но и евентуалният читател търси и чете написаното поради нея. Е, нито читателят може да четем винаги така, че да изпитва удоволствие, нито поетът е можел да твори винаги, когато е пожелаел. Можел е в моментите на вдъхновение, на постигана по-пълна личност, на закачане за целия език, литература и история. Та това е моето разсъждение по темата за превода, което се опитах да направя по-конкретно с предложения прочит на преведено на български стихотворение на Кавафис.
* Словото е произнесено от професор Богдан Богданов на първата среща на Клуба на младите преводачи, НБУ, 16.12.2009 г.
** Константинос Кавафис. Итака. Превод от гръцки Стефан Гечев. С., Хр.Ботев, 1995.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Благодаря на Веселина за дългия коментар по темата “устно-писано” и за нейната грижа да върне в обсъждането говорилите до сега. Ето и резултата – обади се първо Декарабах, а след него Росица.
Веднага бих се отказал от темите в заглавния текст и моите коментари, ако Декарабах ни привлече към своите разсъждения и послания. Има и е доста разпространена тази болест – умозрение без особена връзка с нашето. Декарабах му се опъва и върви по пътя на особено неумозрително обхватно говорене около засягащи събития. Наистина е прекалено умозрително човек да се поддава на темата “устно-писано при толкова обемни актуалности, които могат да се коментират.
Три от тях - народно-кметската прегръдка на министър-председателя с хората, опита на президента да настрои към нашето тук българите в Силиконовата долина и конгресът на БСП. Лесно е да се коментират с едри предикации, те прозират зад тях прозира - мощното преориентиране, борбата на интереси и обществените размествания. Декарабах споменава автоиронично конгреса на БСП, жилката му на журналист и писател го влече към картината на пропукалата се подпряна църква. Едва ли ни казва това – че тези подземни паркинги ги строет други отпаднали неприсъстващи на конгреса.
Предишното време беше успешно за тесен обществен кръг. Ползата беше по-малко за цялото общество и повече за този кръг. Това беше възможно, защото ние, мнозинството извън него, съществувахме като отделни хора и бяхме принудени да “емигрираме”. Едни емигрираха декствително, докато ние емигрирахме във философията, науката и литературата. Заплетохме се в разни интелектуални диалекти.
Но къде е по-важното, което би трябвало да ни занимава – навън, или е някъде вътре? Според мен то е в особеното средно на речта, нещо външно, но е и нещо вътрешно, без което душата е невъзможно. Оттук и моето редуктивно слово, с което ви заливам. Правя го, защото смятам, че само то е в състояние да ни изведе по-ефективно във външното, където ни е мястото. Особена преднина в това слово има опозицията “устно-писано”, така вдъхновено коментирана от Веселина.
Както всички опозиции и тя означава нещо двойно – 1. устното и писаното на реалните устни и писани текстове, но и 2. устното и писаното по същество, което не съвпада с първото. Нещо писано може да е устно по характер, и обратно нещо устно да е като писано. Така е в коментирания от Веселина пример. В стихотворението Кавафис не е нарекъл погледа “любовен”. Нарекъл съм го аз и в двата текста – и в говорения, и в писания. Кавафис е постъпил устно, по принципа на едно устно, в своето иначе писано, а аз съм постъпил устно, но писано, като съм уточнил онова, което реално е неуточнено. Т.е. както устното в по-реален план се дели на повече устни, така се дели и писаното. Устно-писано е едра опозиция, а реалните устни и писани слова са повече и са такива спрямо други, които не са такива.
Онова, което наричаме литературен текст, е писано слово. То обаче върви заедно с аурата на някакво устно, от което се различава, но с което е и неотделимо свързано. Така че едно е понятието литературен текст, а друго самият литературен текст, който на практика и реално не е само литературен. Това разсъждение не е аполитично, въпреки че може да се използва аполитически? Същото се отнася и за една политическа партия. Никоя партия не е само партия, а е и общество, което, за да се назове по-конкретно, трябва да се употребят и други понятия и думи.
Така че е хубаво да се теоретизира по средния по-жизнен начин – теоретично, но насочено субектно, или субектно, но теоретично разширено. Лесно е да се каже кое е лошото – да се теоретизира упорито чисто системно и да се говори субектно засегнато с едри несвързани предикации. Не е особено трудно да се намери и мястото на стила на Декарабах върху тази карта, но все едно – благодаря му и го моля да не се отказва.
Благодаря и на Росица и отговарям на въпроса й. “Вдъхновяването” мъкне стар смисъл, заложен в латинското “inspiratio” – вдъхновеният бива обзет от божество. То е това, което твори. Лесна теза, която съм превел на светски език. Първото е онова, което казва, цитирайки ме, Веселина – вдъхновеният е осенен от цялата си иначе пръсната и неналична личност. Но аз се пазя и от античното осеняване от божество, и от романтическата теза за гения в нас. Не, казвам аз, колкото и да сме гениални, вдъхновението е не само събиране в един момент на всичко наше, то е и особена кражба-емпатия на чуждо.
Удоволствието не е далеч от това разбиране. Изпитващият удоволствие за момент събира в едно външното и вътрешното. Особен проблем при удоволствието е собственото тяло, тази първа среда, в която живеем. При наличието на удоволствие тя се отваря и се слива с това, което сме, влязла в нашето “себе си”, което послушно и неразличено се слива с нашия “аз”. Знаете колко знаменити идеологии се занимават с изказването на това. Задачата е мъчна - то трябва да се изкаже просто и нереторично, без идеолгия.
Та това е, Росица, казано с пример, целта на това т.нар. от мен редуктивно слово – да се говори за външното като за обект, който е субектно засяган от аберациите на нашите “аз-себе си”.
|
| Тема № - 60 |
Коментар № - 6624 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-05-20 19:21:27 |
|
|
Роси, и аз като теб ще си позволя бързо-бързо да кажа какво е вдъхновение - първа, пак благодарение на първия устен текст на професор Богданов, в който се казва:
ВДЪХНОВЕНИЕТО НЕ Е НИЩО ДРУГО, ОСВЕН ПРИСЪСТВИЕТО НА ЦЯЛАТА ЛИЧНОСТ И ЦЕЛИЯ ОПИТ. И ТОВА ПРИСЪСТВИЕ НА ЦЯЛАТА ЛИЧНОСТ И ЦЕЛИЯ ОПИТ МНОГО ТРУДНО МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕДСТАВЕНО ПО ТЕХНИЧЕСКИ НАЧИН.
И ще оставя професор Богданов да продължи.
Включвам се, защото от няколко дни си разнасям казаното за литературата и това - казаното за вдъхновението - и си мисля дали първият текст не ги е скрил от самия им автор в превръщането на устното в писмено. Възможно ли е един текст да скрие нещо от самия си автор? Текстовете често крият от читателите - от мен крият много често, но от автора си? |
| Тема № - 60 |
Коментар № - 6622 |
|
vesselina vassileva - 2012-05-20 08:48:57 |
|
|
Дълго не ми се отваряше време да пиша коментар по този толкова засягащ всички ни текст на професор Богданов. Удоволствието, вдъхновението и настроението за писане се случи в момента на първото четене, както обикновено. При мен вдъхновенията идват винаги само веднъж, изпусна ли ги – връщане не е имало. Дори и ако съм си драскала и записвала по някоя дума, както когато четох този текст.
В този ред ми е и първият въпрос към професор Богданов. Какво е това нещо, вдъхновението, което споменавате в текста? Откъде идва, как идва, защо идва и защо не може да идва пак когато отново четем същото нещо, предизвикало първото вдъхновение? Как да го накараме да идва отново, ако може да идва отново?
Когато прочетох текста за превода, първото, което ми дойде на ум бе, че той е за всички, засяга всички нас, именно защото с превеждане се занимаваме всички. Имам пред вид не само преводачите от един на друг език, а превеждането в най-широкия смисъл на думата, засегнато в заглавния текст. Всеки родител постоянно превежда на малкото си дете текстовете, които текат наоколо; всеки учител или преподавател прави същото за своите ученици или студенти; желаещият да успокои някой спор, породен от неразбиране, се опитва да преведе казваното от двете спорещи страни на двете спорещи страни.
После ми дойде на ум, че текстът за преводи от гръцки е специално за една голяма част от форумците, които се занимават с такива преводи. После видях, че темата за стихотворение е като отговор на пожеланието на Маркиза да получи стихотворение от професор Богданов. Стори ми се, че темата за спомените на Кавафис не е без връзка със задълбаването на Веселина в темата за спомените и/или избягването на спомените. Разбира се, темите, които са силно като за мен са ми очевидни - удоволствието и вдъхновението. А после се добави и музиката-разговаряне.
Нинел най-сетне ми отговори на раздаването на Давидови песни/псалми – благодаря!
И професор Богданов ми отговори на неговия куплет – благодаря от все сърце (Давидово)!
За вдъхновението вече попитах. То продължава да ми седи мъгляво.
Не чак така мъгляво ми стои въпросът за удоволствието. Тук ще последва кратък разказ-спомен.
По време на семинарите на професор Александър Фол, случвали се в Нов български университет вероятно около 1994 година, имаше семестър, в който имахме сред редиците си на студенти-магистри един колега-гост от НАТФИЗ (мисля, че учеше за театровед). Към края на семестъра, който той прекара почти в пълно мълчание (както, впрочем, и аз обикновено прекарвах), ни изненада с въпрос: „За какво всъщност се занимавате с тези разговори цял семестър, а и години?” Може би щеше да настане много неловко мълчание, ако аз не бях избъбрила под нос (напълно неочаквано за самата мен) - „За наше удоволствие!”. Стаята беше много малка и нямаше начин да съм останала недочута. Никога не си бях задавала този въпрос, но пък знаех несъзнателно отговора за себе си. Несъзнателно го и изтърсих. Много се притесних. Първо, защото пост-фактум разбрах, че въпросът не можеше да е отправен и лично към мен (вечно мълчащата), макар че липсваше обръщение към професор Фол. Второ, как си позволявам да отговарям от името на всички (защото аз отговорих в множествено число). Трето, как ли ще ме нареже професорът за глупостите, които ръся от името на всички. Погледнах го със срам и желание да си посипя главата с пепел. Той, обаче, се беше вече подсмихнал и съвсем ошашави колегата-театровед като каза нещо подобно „Горе-долу е така, както Ви казва колегата Гичева – ние тук сме едни хедонисти на духа. Събираме се и си разговаряме за да се задоволяваме”. И повече не видяхме колегата-театровед.
Разказвам го, за да кажа, че много отдавна съм разбрала и многократно споменавала публично (след горния случай) основния мотив да се занимавам с повечето неща, с които се занимавам – удоволствието. Убедена съм, че е важно, нещата, които се правят, да се правят с удоволствие. Не веднъж съм повдигала подобни въпроси и тук. Много се зарадвах, когато професор Богданов най-сетне започна да включва и отговори на тези въпроси. Не че не съм виждала тук (на живо или на писмено) изпитването на удоволствия на духа – напротив, но за говоренето за тях като че ли доскоро имаше някакво табу и аз все си самопосипвах главата с пепел, когато си позволях да ги засягам.
В този текст усетих по-добре темата за настроението. Сещам се, че професор Богданов я е споменавал неведнъж, но преди все не разбирах за какво иде реч (спомням си един много възлов момент, в който сто пъти четох, но така и не разбрах). Сега, след толкова пъти обръщане към музикалните речи, я възприех като настроение в музикално парче, а не съвсем във всекидневния смисъл на думата. Дано съм разбрала по-адекватно.
Аз съм много трудно повратлива в устните речи, много трудно повратлива съм и в настроенията. Всичко ми е много бааавно, като да съм много тежкотоварна машина, като танк – не може (а и не бива) да се врътка бързо, ако не иска да бутне и смаже всичко наоколо. Така съм и с разбирането – дълго и бавно. Когато говорихме за „аз” и „себе си”, и когато осъзнах в дълбочина наличието на многото „себе си”, се запитах дали бавната скорост не се дължи на тях. Дали не е като онова, за което говори професор Богданов в коментара си „по темата говорене-разговаряне и музициране” – „Разговарянето може да е между повече участващи. Колкото повече са те, толкова по-тежко подвижен и многогласен става разговорът.”
Докато успеят поне няколкото винаги налични „себе си” да разберат, докато се изкажат вътре, докато поспорят, докато успее „азът” да събере, осмисли и избере какво от усетеното-разбрано на „себе-си-тата” да изкаже навън, докато пренебрегнатите „себе-си-та” му се накарат – отиде конят в постфактума. Все едно ходя и си нося постоянно едно народно събрание.
Така е и с настроенията ми. Когато трябва да си сменя настроението, всъщност трябва първо да настроя поне няколкото винаги налични „себе-си-та” на следващата вълна. Нито е лесно, нито става бързо. Например десетте минути между две лекции за различни курсове са страшно малко, за нищо не стигат. По същата причина не обичам изненадите, дори и приятните – разполагам с нула време да се пренастроя и всичката емоция на приятно-изненадващите ме отива на кино. За неприятните изненади ситуацията е по-благоприятна – докато настроя всичките „себе си” за неприятност, неприятността нерядко е приключила и трябва да просто да свиря отбой.
Отплеснах се. Онова първо вдъхновение от първото прочитане на текста никак не иска да идва пак, колкото и да се мъча да го прилъжа. Преглеждам разпечатката с текста на професор Богданов (от 8-9 май), за да видя дали някъде е останало някое по-голямо парче запис на тогавашното вдъхновение.
Станало ми е тъжно от твърдението: „Но дали е преводимо особеното меланхолно-носталгично настроение в него? Не съвсем, защото то е постигнато с реч, която не може да се предаде на български. В духа на старогръцкото поетическо говорене и по-сетнешната гръцка култура Кавафис се изразява архаизиращо невсекидневно. Преводът би трябвало да намери адекват не само за това, което се твърди в оригинала, но и за самата реч, на която то се твърди там. Но преводът е на български, а на български поетичното говорене не предполага такова отклоняване от редовата реч, каквото прави Кавафис. Няма и не може има български адекват за този особен гръцки в голямата си част старинен, неестествен и неупотребим …”
Наистина ли е невъзможно или по-скоро не е прието? Когато преводачът е навлязъл дълбоко в чуждия език с цялата му култура, той може да създаде-измисли някакви български адеквати. Да, те ще звучат странно, но именно това ще е силен знак, че са опит да се предаде чуждото настроение на речта-култура.
Виждам, че съм се занимавала с търсене на по-адекватно предаване на речта на стихотворението на Кавафис. Какъв е бил резултатът – моят опит на български език, съответно на гръцката реч, е пълен с остарели думи и сегашни деятелни причастия. Честата употреба на последните не е приета на български, не се харесва, всеки редактор би заменил адеквата на гръцкото „ставащото” с приетото на български „това, което става в този миг”. В сегашните деятелни причастия на гръцки има музика – те не случайно се използват често в поезията. Да, няма да е съвсем същото – на гръцки звучи много ритмично-звучно-упойващо да се повтаря „-ондон, –онда, -онда”, а на български ще се повтаря „-ащото”, „-ещето”, „-ащите”. Не е същото, но все пак предава нещо от гръцката подредба на речта, не напълно невъзможно на български.
Отбелязала съм си, че покрай текста на професор Богданов съм нарекла гръцките мъдреци - "учители", и съм си задала неотговорен въпрос какви са българските мъдреци тогава, щом не говорят (вярно, че не говорят, ние по-рядко сме мъдро-приказливи).
По темата за спомена у Кавафис съм си отбелязала свързване със Сократовото познание чрез припомняне – то също ми е изглеждало като постигане на спомена сега, постигане на настоящо познание, чрез припомняне на някогашно знание.
Разбира се, дебело съм си подчертала финалния пасаж за удоволствието и вдъхновението, но все така вдъхновението продължава да ми е не особено разбираемо, въпреки че все още сравнително редовно го изпитвам:
„Е, нито читателят може да чете винаги така, че да изпитва удоволствие, нито поетът е можел да твори винаги, когато е пожелаел. Можел е в моментите на вдъхновение, на постигана по-пълна личност, на закачане за целия език, литература и история.”
Малко по коментара на Веселина.
Присъствах на устно изнесеното слово на професор Богданов за превода, но ми е останал само общият спомен, че много ми беше харесало. Устното слово оставя невидими отпечатъци, които могат да се припомнят при поискване в бъдеща практическа ситуация. Аз, за съжаление, не мога да запомням цели слова.
Писменото слово, заради фиксираността си, дава възможност да се забележат промени. Промените в това писмено слово ми показват отваряне към все по-широк и все по-непознат кръг евентуални читатели, и леко позагърбване на конкретните нас, които от години четем и пишем тук. Но основните елементи, които засягат конкретните нас, и които си бях отбелязала в началото, са останали налице.
Отпадналите споменни части от устно изнесеното слово, предполагам, че ще да са ми били харесвали.
А от твоя коментар, Веси, най-много ми допада онова „мое неслучване – което може да се случи като случено на друг.”
|
| Тема № - 60 |
Коментар № - 6621 |
|
Росица Гичева - 2012-05-20 06:15:27 |
|
|
Тъй като не съм поканен за гост на конгреса на партията-столетница, въпреки някои мои скромни заслуги и старания към нейни по-чисти и социално насочени намерения отпреди десетилетия, днес пак съм се надвесил над табелите си и цъцкам. Надничам във форума, приятели, и съм склонен да си обяснявам и вашата замисленост и мълчание с хода на раздвижванията и назряващите метаморфози в политическия живот на републиката ни. Като редови, „изстрадал” и съмняващ се гражданин и маркизът се е снишил и отвреме-навреме вдига наплюнчен пръст, за да види накъде ще духне вятърът. Вятър при нас има, от три-четири месеца не е спряло да духа в Бургас. Маркизата тръгна без плътна горна дреха преди дни /въпреки съветите ми/ и я скова плекситът. Сутринта ми се похвали, че от хапчетата вече и поолеква…Но този вятър си е работа на нашата горда и непроменлива майка Природа. Често ви я припомням като главно действащо лице в нашата театрална самодейност-живеене, защото съм убеден: Тя здраво ни държи в огромните си невидими ръце, дава ни да бозаем, сменя ни пелените, когато се изпуснем. И се надява гладното й бебе един ден да започне да се държи по-членоразделно. Познанията на маркиза за политическите повеи и вихрушки са много закърнели и там не мога да ви бъда полезен с нито една „крилата” мисъл.
Не съм сигурен и дали ще трябва да ви постна тези няколко реда. Като съм ги почнал обаче, да ви вържа нещо, което ми е в главата от доста дни. Пропуснах да го „ползвам”, разкривайки ви част от смешната теория на маркиза за значимостта и смислите на ремонтното изкуство. Ето какво несмешно се случи неотдавна в нашия град. И още по-печалното, с най-големия и красив храм в него. След многогодишно, може да се каже многомандатно, умуване, след апетити, концесионни потайности и финансови салтоморталета, преди месеци се реши и почна строителството на огромен подземен паркинг „на пъпа” на хубавеещия иначе Бургас. Под останалия, единствен дотогава, незасегнат от пресилена модерност катедрален площад. Надойдоха мощни японски булдозери и багери, започна ударно дълбаене…И, строеният в продължение на десетилетие на прага между 19-ти и 20-ти век храм, взел името на светите наши Кирил и Методий, расъл под опитното око и талант на италианеца Рикардо Тоскани и най-добрите наши архитекти от онова време, СЕ ПРОПУКА. Гледайки го, също надвесени над огромния изкоп на площада, сградите на най-голямото, едноименно, старо училище и Бургаската филхармония, изплакаха. Сърцата на част от гражданството също проридаха. Друга част от него преминава с безразличие край почти разцепилия се на две, бинтован сега в скелета Храм. Твърди се, че чрез набиване на пилони и прочие той ще бъде спасен. Без да е вещ в строителните ремонтно-спасителни мероприятия, маркизът не е убеден в благоприятния изход на тази тъжна кауза. Подпочвените води са променили естественото си равновесие, градът ни е почти на морското равнище, знаеше се, че именно по тази линия през града преди столетия е текла река, сега подземна. Трябвало е да си мисли за архитектурно-строителното и градското като цяло, преди да се подхване това инфраструктурно „чудо”. Сега е късно. Основите, вероятно добре изчислената и изпълнена „постеля” на Храма поддаде, приплъзна се към бъдещия „храм” за 1500 автомобила /повечето втора употреба/. Казано притчово: Духовното потъна в коварното блато на петролното. В него ще потънат и доста парички на мълчаливите, угрижени в своето, данъкоплатци. Самият маркиз и той мълча като пън. А знаете, с каква лекота можеше да си измайстори плакат- сандвич, да седне пред храма и да не мръдне пред настъпващите вериги на булдозерите… Ех, мили форумци. Знае ли човек, кога, как и защо да прегърне една идея, да се заинати, да я отстоява с цената на всичко?
Междувременно прочетох чудесния коментар на Веселина по истинската сегашна тема. Тя дълбае, където трябва. Където смирено и „маратонски” ни води професор Богданов. Защото „малките” грешки в градското, политическото, и къде ли не, не идват ли от непознаване и незадълбаване в Цялостното. В „космоса” на неговите първопричини, непредсказуеми за пренебрежително „разсичане” навързаности, неподвластни на хаотично ровене основания.
Съжалявам искрено, че не ми остава време да надникна отново в цялостността на любимия ми Кавафис. Вярвам, да се включа с нещо по-нежно, облъхнато то по-високи ветрове.
|
| Тема № - 60 |
Коментар № - 6617 |
|
Dekarabah - 2012-05-19 15:58:16 |
|
|
Много реален пример за устност са тези два текста – първият, който професор Богданов направи на срещата на преводачите – и този, който сега публикува във форума. Пример са, не само защото показват нагледно преминаването на една словесност в писмен текст, но са и много силен пример, защото показват промените, които стават в текста, нещата, които имат заряда да се пренесат, въпреки формата – и могат да събират свят, който ние ежедневно-научно мислим като литературен, словесен и неистински – но защо ли – „свят, който липсва на поета и на евентуалния читател“?
Нещата, които искаме, които се искат от различни хора, в различни времена и на различни места - малките разкази на победителите, включвани между другото, тези неща могат да преминават от контекста в текста и отново да излизат – или да бъдат и в двете – но те винаги се запазват, въпреки разликите в интензитета на възможността им за случване. Или неслучване. Или мое неслучване – което може да се случи като случено на друг.
Когато текстът е устен, когато случването-празник му е жанр, тези пренасящи се неща имат среда за конкретно случване – в продължаването на текста, в неговата писмена форма – тези неща нямат онази конкретна и непосредствена възможност за случване, която при устния текст винаги реализира случване, макар и в някои случаи малко - но пренасящите се от устното към писменото неща, са общото послание на текста – общо и за повече хора, но общо и за повече текстове.
По този начин възможността за случване се разширява – и дори – като неконкретна, пренасяйки се, тя се и прави. За мен вече двата текста – устният и писменият – са един текст – но в първия текст професор Богданов завършваше точно с онази много сериозна формула за устност, казваща, че няма „общуване с текста“, че „човек общува не с текста, а със себе си като с друг, благодарение на текста“, което, от една страна, наистина означава и конкретните връзки между автор/говорещ - читател/слушател, но и придвижва напред във времето, чрез това, че „себе си като друг“ означава и проектирането ни като такива каквито ни се иска да бъдем, означава и бъдещето – в някакво друго съотношение на сбъдване – включващо конкретното случване от устното, което продължава, чрез проектирането - и в писменото.
Но – как можем да прозрем през ситуацията на този текст - пренасянето на една истинска устност, преминаването от устен в писмен текст, нещата, които се губят, нещата които се променят, нещата които се запазват - и като се запазват, кое вътре в тях е променено и дали, разполагайки с писмения текст - някъде около него в неговото разбиране отвън, от други - не продължава да се носи също, подобно на настроение, настроението от устния текст, настроението от реалната ситуация. Въобще – това важно ли е, професор Богданов?
Първото, което направих, когато професор Богданов върна текста, беше да проверя дали е махнал:
"когато някакви очи са го гледали влюбено, а той не е могъл да осъществи любовта на този поглед"
Текст за превода, в който към интерпретацията на едно стихотворение, се включва друго – само с едно изречение, извадено от контекста, но и отворило контекста за едно единствено изречение, този текст, между устната и писмената си форма се бори да се справи, или по-скоро да се саморазбере и да се саморазберем ние – какво се иска: да спрем контекстите на другите стихотворения-случвания и на целия свят – или да ги допуснем. Какво се прави, когато ги спираме, а те пак успяват да се промъкнат, като това изречение, което следва общия фон на стила на онази липса на минало, което минало е изцяло сега – стил-пълна неслученост, проекция на неслученост, в която неслученост просияват случени неща, неща, които се случват сега, неща, които ще се случат: [не е могъл да постигне… но има идващи събития… които се дочуват.]
Възможно ли е, това изречение: "когато някакви очи са го гледали влюбено, а той не е могъл да осъществи любовта на този поглед" – продължаващо, запомнено, казвано и носено от текста и от мен – да е главното послание, онова, което за разлика от настроението - е винаги преводимо. Символът на устността – примес от случено за едни и неслучено за други. Нещо, което трае [трайната другост], продължава – но не само поради онова, което се е случило, а и поради онова, което още не е. В един такъв устностен контекст... не е ли със всички неща така? Дори професор Богданов го е оставил и в писмения вариант – т.е. пренесло се е.
Пренесло се е, но само че с една сменена дума – една от думите на свързването – те са две: „са гледали“ и „да осъществи“, професор Богданов е сменил „осъществи“ с „постигне“. Станало е:
"когато някакви очи са го гледали влюбено, а той не е могъл да постигне любовта на този поглед"
Сигурна съм, че замяната е естествена и че проследяването й може да ме доведе до някакви изводи за пренасянето от устността, ако и интерпретацията ми се отдаде на тази естественост. Осъществяването е нещо, което продължава. В устния текст, където думата е „осъществява“ – 1. Нещата се случват още в произнасянето, от една страна; 2. Въпреки случването – думата „осъществява“ носи заряд за продължаване и продължаване на случването, заряд за време, заряд за всеобхватност – към по-добро случване, и към случване и за други.
Търсейки смисъла, скъсявам парадигмата – всъщност това осъществяване е било пренесено повече пъти – случило-неслучило се е действително, преходило е в стихотворението на Кавафис, след това е преходило в словото на професор Богданов, от което отново е преходило в случило-неслучилото се действително на аудиторията-празник-случване-жанр, за да достигне и до този писмен текст. Кога едно нещо, което не е станало – продължава? То не продължава, за да не става всеки път. А как става? Продължава докато стане – или става в продължаването?
Какво прави обаче писменият текст? Заменя „осъществи“ с „постигне“. Разделя. Все едно всеки от погледите трябва да постигне някакво ниво на любов. Къса свързаността. Писменият текст по естествен начин променя параметрите на случването така, че да се овладее мащабността на общото послание – а същевременно именно от тази общост – да се постигне конкретност на случването, която не е типична за писмения текст, но той по подобие на устния – има своите начини да я осъществи.
Така си представям нещата – като движение на две преплитащи се парадигми – едната, която се грижи нещата да продължат да се случват, затова се представя като обща – предназначена за повече хора, за всеки – и друга, която свива към отделното и конкретното, за да може да направи модел за реалност, по който, казаното в текста да се случи конкретно.
Трудно е да се осъществи любовта на един поглед, който гледа така влюбено и който вече е успял да постигне нещо, което друг не е успял – но то може да се осъществи, ако този друг, успее да постигне – отделно, сам, без да се показва на голямата парадигма, вътре в себе си „любовта на този поглед“. Оттам насетне – рецептата е ясна: той започва да говори със себе си като с друг, проектирайки и осъществявайки онова, което иска да бъде. Устният текст на професор Богданов завършваше с това проектиране, чрез което „посредством разбирането на литературния текст човек общува със себе си като с друг“. По същия начин, разбирайки един текст, ние го превръщаме в друг текст – т.е. текстовете също като нас стават други. Друго става и настроението.
Преводът на текста? Наблюдавайки конгломератите, с които писменият текст крие настроението си – се върнах към устния – за да видя какво той крие – защото те и двата пазят посланието, но и двата – също така – крият. И намерих отговора, който ми трябваше и заради който пиша този коментар.
Послание за нещо очевидно, което във всекидневната реч-ситуация би било еднозначно, то в особената литературна реч-ситуация би означавало освен това и нещо друго – онова, което се казва пряко, получава особена косвеност, едно особено внушение – като за цял живот. Като за едно основно важно нещо. „Мога да го съобщя в стихотворение и не мога да го съобщя с всекидневни думи.“ - казва професор Богданов. ЛИТЕРАТУРАТА Е ПРЕВОД ОТ ВСЕКИДНЕВЕН ЕЗИК – ЕДИН МНОГО ОСОБЕН РЕЖИМ НА СЪЗДАВАНЕ НА ТАКАВА РЕЧ, НА КОЯТО МОГАТ ДА СЕ КАЗВАТ ТАКИВА НЕЩА, КОИТО ИНАЧЕ НЕ МОГАТ ДА СЕ КАЗВАТ И НЕ СЕ КАЗВАТ. ("когато някакви очи са го гледали влюбено, а той не е могъл да осъществи любовта на този поглед" – не се казва във всекидневния език, особено не се казва от онзи, който не е могъл да го осъществи и постигне. Може би именно затова литературата масово се мисли като фикционална – защото подобно нещо в реалния живот не съществува, а не съществува, защото не се казва). Литературата е построение, което ни помага да кажем нещо, което не казваме и да преминем към нещо, което не сме били. Това каза и крие устният текст на професор Богданов.
Писменият текст се опитва да ни убеди в друго – казва, че очите, които някога са го гледали – са нещо „невъзвратимо“? Посланието на „Спомни си, тяло“, чийто контекст не може да се спре и преминава през стените на ситуации и особени речи – е „невъзвратимо“?!
В първия текст професор Богданов казва, че контекстът трябва да се спре – вторият текст в един абзац концентрира онова, което първият текст казва надълго. Не мога да избирам между тях. „Търсим същественото, а то винаги е нещо по-общо и кратко. Но, така или иначе, сме разбрали, каквото сме разбрали, без да сме си дали сметка кой е текстът, който е било редно да разберем. Без да се колебая, аз смятам, че това е текстът на отделното стихотворение, особено на онова, което ни е привлякло и накарало да се задържим при тази стихосбирка. Особено при Кавафис, това е непременно нещо случило се, породило този текст. Стихосбирката е текст от втори ранг. Друг текст от друг ранг е цялото творчество на Кавафис. Както стихосбирката, така и цялото творчество на Кавафис са само контексти, които насочват и помагат за разбирането на отделното стихотворение. Но собственият текст е именно отделното стихотворение.“
Между неудържимите контексти на тези два текста – според мен, вторият текст, както и всички писмени текстове, подобно на стихотворенията на Кавафис, използват множество похвати от всекидневния език – така, че да ни заблудят, че едно нещо не може да бъде казано, случено... и че е невъзвратимо. Да, но езикът на литературата и езикът на миналото – не са ли именно те тътенът на онези идващи събития, които само мъдреците усещат, знаят и разбират - и могат да преведат.
|
| Тема № - 60 |
Коментар № - 6616 |
|
vesselina vassileva - 2012-05-19 14:24:10 |
|
|
Проф. Богданов, мисля, че знам и друго такова нещо - "по-пълното по-съдържателно време с ритъм, в което е уловена убедителна доставяща удоволствие промяна."
80 000 години грях- покаяние- святост ( промяна и/на псалма Давидов/, създадено от трима наистина велики, което доставя истинско удоволствие.
Зукеро, Павароти и Бочели.
Miserere -
http://www.youtube.com/watch?v=_JrXOLjN9JY
|
| Тема № - 60 |
Коментар № - 6615 |
|
nkioseva - 2012-05-14 21:34:52 |
|
|
Разсъждение по темата говорене-разговаряне и музициране
Обикновеното казване е нанизване оттук-оттам на аргументи по определена тема на някой воден от основно настроение или впечатление. Така е устроено и обикновеното разговаряне. Един казва нещо, друг влиза във вариация, после първият подема наново казаното от него, но го променя, темата се измества и върху нейното криволичещо обсъждане се наслагва друго криволичене по повече теми. Кроткото редуване на двамата разговарящи може да стане по-напрегнато, може да се изпадне в спор и дори в караница. Говоренето-разговаряне може да спре и да премине в правене на нещо, което също е протичане и също е организирано смислово, само че имплицитно, а не експлицитно словесно.
Разговорянето може да е между повече участващи. Колкото повече са те, толкова по-тежко подвижен и многогласен става разговорът. Случва се и обратното – многогласието може да завърши с единогласие. Било че нечий глас взима връх и потиска другите гласове, било че те, убедени или уморени, замлъкват или пригласят на този глас. Несъмнена прилика между вариациите по темата на един менует от Жан-Пиер Дюпор от Моцарт от 1789 година и говоренето-разговаряне по една тема. Слушането му от диска Моцарт, Ларс Фогт пиано сонати и фантазии, отключи това разсъждение.
Сигурно мнозина са се занимавали със структурната прилика между говоренето-разговаряне и музицирането. Интересно е какво са казали. Какво казвам аз - че и говоренето-разговаряне, и музициранията са организирания на време с внушение за начало, развитие и край, и промяна. Някои изработват смисъл, който може да се прилага, но също и основно настроение с ритъм и съдържание. Истински ни интересува това – по-пълното по-съдържателно време с ритъм, в което е уловена убедителна доставяща удоволствие промяна.
|
| Тема № - 60 |
Коментар № - 6614 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-05-14 09:29:26 |
|
|
Докато си правя една ....лично моя си .....матрица на Фукуяма, да отговоря на Дмитрий. Точно това превеждане през времето или превеждане на едно време в друго, е трудното. Ето например, както в случая с Един ден на Иван Денисович, българският Един ден на Иван Денисович е на Райчев, а Платон - българският Платон или Платон на българите, си е на Богдан Богданов. Така е, спор няма. Аз не знам старогръцки. За мен Платон е на Богданов, така е и за всеки като мен, няма спор.
Но се сетих и още нещо. Как преводът може да се използва за всякакви цели, не само за това, да го преведеш от език на език и от време във време за полза на хората, които не могат да четат на други езици и не разбират другите времена, които са облечени във времевия си език.
Например: едно време не пускаха да се ходи по храмове. Защото Маркс бил казал, "Религията е опиум за народите". А опиумът е лошо нещо.Един вид - пазят те от лоши неща. А какво имал пред вид Маркс? Опиумът по негово време бил скъпо болкоуспокояващо (то и сега е такова). Бедните не можели да си го позволят. Под "народите" Маркс разбирал ... народите, или "тълпите", т.е. това, което не е елит и е огромното мнозинство, или в неговата терминология- "хората, които са отчуждени от средствата за производство". Те са "народът", защото са мнозинството, заради концентрацията на средствата за производство в едно малцинство и загубата "отчуждението" от тях на огломната мнозинство - тълпата или по Маркс - народът. Макар, че при него има "тълпи", но те не са тълпи, а са едни такива "маси", на които "им се върти една муха в главата"- така пише той, Маркс. Докато им се върти мухата в главата - са маси, а като спре мухата да се върти - стават народ, което е идентично с "рабочий народ" или всички, които могат да продават само "стоката работна сила", която създава стойност по-голяма от собствената си стойнот, т.е. от работната заплата, а останалото се присвоява от собственика ва средствата за производство. (Това отклонение го правя заради Карабас, защото той писа за Маркс, пък никой не му направи реплика).
И всъщност, имал Карл пред вид това, че бедните тълпи (или народът), като нямат пари за скъпото болкоуспокояващо - опиум, ползвали евтиното и общодостъпното - религията.
А какво станало с тази фраза в идеологически и практико-политически соц-превод? Гонение на религията и църквата и липсата на евтино лекарство. Ама кой при социализма да се замисли, че ти взимат евтиното лекарство и си принуден да купуваш скъпото?! Нали при социялизма всичко е за народа- Ама не! Как преводът и неговия контекст зори могат да изкривят или блокират способността за мислене...!!! Боже Господи, колко е важен преводът и колко важно е кой превежда- от език в език и от време във време!
Сега като се замисля, наред с букварчето в първи клас, трябвало е да ни дават и Речник на еволюцията и смисловото натоварване на термините и фразите....
Сега да си направя "моята матрица на Фукуяма"! Не му е дневен ред на Маркс сега, макар че като гледам какво става по Европа и днес - май масово, крос-бордърно и юнионистки, четат трети том на Капитала ...и си го превеждат....от държава в държава.... |
| Тема № - 60 |
Коментар № - 6613 |
|
nkioseva - 2012-05-13 18:43:59 |
|
|
Какво ми стана, след като ви натякнах в стихче преди дни,че е хубаво да се става рано, на хептен ранна чучулига се обърнах. Маркизата и тя се върти от два часа в леглото си и се прави на заспала /колкото лисицата от приказката/. Сигурен съм, че и тя размишлява. Има си достатъчно професионални, майчински и бабински нешица, които да пресее в хладината на зазоряването. Маркизът пък, ясно е отдавна, има предимството да е участник във форум. И след като стопанинът на този форум прояви /на всеослушание/ добрата си воля „засипвайте ни, колега, ние сме търпеливи читатели” – аз засипвам.
В бургаското небе от часове кръжат или стъпили, всеки върху своя си комин, разговарят до пресипване събратята на Джонатан Ливингстън. Светът не от вчера е пълен с форуми, както съм ви споменавал. Моите, отново ще натъртя, половинчати размишления /ето, това навярно е причината да съм затруднен пред изискванията на заглавния текст/ са се „вкопчили” в текстовете от подемащата се нова дискусия. Тя отново, по моя преценка, се прелива „без засушаване”. Същата река, ако пресилвам, поток – в следващ, може би още по-благодатен водосбор. От едно Кавафисово – Филостратово /или обратно/ заклинателно изричане, през прецизния и цветист „монокъл” на професор Богданов, към два удивително казващи коментара. От двама, без да съм слушал лекциите им, но вече прочел техни други публикации и определено впечатлен от приносите им във форума, неспиращи да търсят и „ремонтират” преподаватели и учени. И, точно тук, закопчавам онова свое намерение /от последното си влизане/, да ви нахвърлям нещо за „ремонтната дейност”, за трудностите и ползите от нея, което от „лакомословно” бързане и нехайство съм подминал.
Вие, поне ония, правили си труд да изчитат маркизовите импровизации, отдавна сте си дали сметка, че в моя /почти клиничен/ случай имате пред вас бивш журналист, невкусил, естествено, от свободата на словото при социализма, още по-оставил се гладен и неудовлетворен с нейните залъци в последвалите десетилетия. За първото – трудно беше, биеха през устата и по други места. За второто, вината си е единствено у издигнатия, с вашето колегиално и приятелско съчувствие, в ранг „маркиз” провинциален. Нямащ вече време за губене, за спотайване в себе си или за неистински освободени драсканици из пресата /това не ми е било невъзможно за изхитрено и сносно постигане/. Впрочем, с болезнена яснота разчитам една от причините за „публицистичното” си самоизгнание именно в краткия, много дълбок коментар на доц. Варзоновцев. Другата, уважаема, често възторгваща ме, г-жо Кьосева, сякаш наистина е от бездната на Талмуда. Ще го изпиша и аз: „Ако окото можеше да съзре демоните, които обитават вселената, съществуванието щеше да бъде невъзможно.” Ако към това навържем и: “Θεοί μεν γαρ μελλόντων, άνθρωποι δε γιγνομένων, σοφοί δε προσιόντων αισθάνονται.”, вижда се какво може да се състояло в нежната стихоплетска сърцевина на бедния маркиз. И хайде, наистина да си кажа. Маркизът има точна и весела представа за „стойностите” на своето поетическо подражателство. Но не се отказва от него. При това, признавал съм ви, моята муза имаше неблагоразумието да ме посещава освен рядко, но и предимно в моменти на приятен, понякога не, алкохолен замай. Ей това наричам аз свобода на словото, като имам предвид не освободеността на стихчетата си, а собственото си надмогване да акцентирам на едно от истинските обстоятелства по тяхното „пораждане”. Защото, какво е свободата на словото, без да сме откровени докрай.
И да се върна на „ремонтното” изкуство. Във всичко казано пред вас, въпреки струящия от маркиза оптимизъм, не съм твърдял, светът да е възможен лесно за промяна. Още по-малко ние – неговите пътници, ковачи, наставници, композитори и поети. Всеки разумен, не нехаен към знанието и душата си, рано или късно, осъзнава тази не толкова песимистична истина. Малцина стигат до утехата поне „да знаят, което наближава”. Най-често в него си няма никаква утеха. Но притулената сила на това познание често е спасявала човешкия род от самоунищожение и носене към гибел, при това, сред всеобщ хор от по детски радостни възгласи и юнашки подвиквания. Пак се отплеснах от ремонтите.
Ето какво имам предвид. То е узряло като нагласа и избор у мен и в резултат на известен опит в практическата реклама. Първо, повярвайте ми, да върнеш нещо износено и напукано към живот, се иска много повече майстория, отколкото да скопосаш нещо ново-новиничко. При нас поне, всеки втори млад рекламист може да надзърне тук-там, да си набави хубав материалец, вече има всякакъв, не е като в първите години на пазарната икономика, и да ти вземе акъла. Избягва се, не, ами направо се бяга като от огън от възстановителни и ремонтно-спасителни поръчки. Това, разбира се, не е черта само на начеващите майстори и само в табеладжийството. Това си е наша, българска „философия”: Вехтото пара не струва, ние следим най-новото, ние сме в модното, ние сме „напред с материала”. Знаете, много не съм ходил по света, но такава „гореща” привързаност към най-новото и лъскавото няма нито в Лондон, нито в Гана. Следвайки тази си народностна страст и опиянение сме успели и продължаваме да успяваме да затрием почти всяко ценно от миналото и душата на обичната ни майчица България. Държим се разхитително и хищнически към материалните си наличности и достояния, сякаш сме по-богатите братовчеди на швейцарците. Те, а и всички по-забогатели народи, правят точно обратното.
Това е дълга тема, дано сте ме доловили в това отбелязване, дано не съм далеч от сегашното форумно. Ще завърша така. „Ремонтното”, което се извършва от вас, майстори, щастливи да ви напътства и цени един голям архитект и ветеран на литературното и хуманистичното, не е ценен само за НБУ. Този поток, сигурен съм, се влива в по-големия водосбор на българското образователно. А защо не и социално. Както се видя, в него вече се разхлаждат и отделни представители на свободната „маркизка общественост”.
Приветствам ви, без колебания, за кой ли път! Както уместно ни е посочила Нинел, истинските елити вече са наведени и пият от широката и недописана мъдрост и творческа енергия на народите. Заставам, с целия си практическо-рекламен и друг опит, и зад нейната точна характеристика за по-важното: не калъпът, а усетът, подготвеността, вдъхновението да го надскочиш и продължиш в нещо свое, докоснато от минал единствено през теб „божествен” дъх. Тогава и несъзнателната имитация, в която може да се подведеш, неопитен и млад, свети по особен, невъзможен за друга имитация начин.
Спирам, с пожелание за напълно неподлежащи на имитация почивни дни!
|
| Тема № - 60 |
Коментар № - 6612 |
|
Dekarabah - 2012-05-12 08:10:50 |
|
|
Много интересен за мен е коментарът на Нинел. Заставя да се самисля върху превода, но не от един език на друг, а от една епоха "В" друга. Точно един ден на Иван Денисович показва този вододел между сталинизма и останалия свят. Това беше събитие, което ние успяхме да преживеем с възторг на откритие на новия свят - контурите на който Солженицин очерта в лагерната ситуация на Иван Денисович. Сега има същия вододел между преди и сега. Но като че ли не се намира новия Солженицън - с тази поразителна искреност и сила.
Самият Солженицън в края на живота си "се завърна" и като че ли пак остана на все същата граница.
Но за превод от вчера в днес бих говорил с езика на ..Абе Кобе. Не японски в превод на руски, а езика на образа и метафората. Става дума за романа му ... "Лице". (Но дали беше Лице или Жълто лице" не помня, ето паметта и мързел пак подвеждат). Но там запомних образа на отказ, когато акторът, деецът в социалния свят се опита да свали маската, но с маската сваля и ..лицето си.
Същата метафора използва и Бодрияр само че за да илюстрира образа на неговия симулакр, който "прилича" на картата, закачена на стена, но опиташ ли да я свалиш ,сваляш я заедно със стената - остава не просто дупка , а нищо.
Т.нар. преход е един друг разрив , който, обаче, поражда тук не остротото чувство на свобода, а горчивото чувство на разочарование и тъга. А опитите да бъде преведена тази, друга епоха често се оказва равностоен на опита да се смъкнеж маската ...заедно с лицето.
Аз забелязах това несъотвествие още през 90 година. Тогава превалираше възторгът, но в езика на това възторжено време преобладаваха някакви технически термини и политически щампи. Нямаше и следа от дискурса на свободата. Самата дума не се споменаваше и когато по време на една от сбирките на кръжеца около А.Кьосев запитах за тази липса, не получих свестен отговор. Но беше даден намек - свободата е език на миналото-Парк на Свободата. Според мен, така миналото не ни отпусна ...на свободата, оставя духът на "класовата ненавист" активен и агресивен.
|
| Тема № - 60 |
Коментар № - 6611 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2012-05-11 13:10:22 |
|
|
|
|
|
