БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

АРХАИЧЕСКАТА СТАРОГРЪЦКА ЛИРИКА И ЛИРИЧЕСКИЯТ ДИСКУРС

БОГДАН БОГДАНОВ

Големият проблем е, че можем да се подведем от съвременните контекстуални идеи за литература и литературен жанр и да не отчетем, че т.нар. литератури като тип комуникиране днес и в епохата на архаическата старогръцка лирика се различават. Нашата литература е акт на индивидуален прочит на литературен текст, при който той става литературно произведение за всеки отделен четящ, докато онази литература е акт на обикновено еднократно устно възприемане от празничен колектив на словесно-музикална партитура, при което тя се превръща в произведение на изкуството за всички присъстващи в този момент на устно възприемане. Второто е с последствие и за онова, което днес наричаме литературни родове и жанрове.

Осведомени по-точно за елинската предлитература във второто хилядолетие пр.Хр., днес все по-определено смятаме, че наложилата се в 19-и век идея за развитието на старогръцката литература от епос през лирика към драма е невярна. Съвременни данни за по-ранното състояние на елинската словесност карат да се предполага, че лириката е по-древна от епоса. Причините за оформилия се в 19-и век погрешен възглед са две. Първата е конкретна - объркването на по-ранното записване на епоса с по-ранното му съществуване. Втората е от по-общо естество – тя е в съвременната представа, че литературата-набор от писмени текстове, дело на велики творци, се препредава от поколение на поколение.

В елинската античност, и в по-късната, когато това е вече налице за някои текстове, литературните текстове се създават за еднократно изпълнение на празник. Записванията са епизодични и не са правило. Омировите поеми са записани с оглед на по-точното им рецитиране от аеди и рапсоди, които пазят тези записи в седалищата на своите гилдии. Това допринася за писменото опазване на Омировите поеми, но не води до другото характерно за съвременната литература, до това литературните текстове да се четат от всеки, който пожелае. В античното време «Илиада» и «Одисея» се слушат по време на празници.

Наистина бъдещето на писаната литература при онези устни условия на празнично общуване посредством словесно-музикални партитури се задава с акта на тяхното повторно слушане. Но и то става винаги заедно с други слушащи и винаги не когато и да е и където и да е, а на празници и празнични плацове или по време на празнични събирания у дома, където пак слуша не един отделен разбиращ, а малко разбиращо множество.

Не разполагаме със сведения какво е накарало Архилох, Алкей и Сафо или техни фенове да се погрижат стихотворения на тези поети да се запишат и да се съберат в сборни книги. Те наистина се разпространяват, макар и и не толкова широко като съвременните книги. В античното време тези сборни книги са на разположение на филолози и поети и не се търсят от редови читатели. Записаността си казва думата за славата, с която са се покрили Алкей, Сафо и особено Архилох, когото античните коментатори сравняват с Омир. В гледната точка на тогавашната култура вниманието е насочено не към самите книги и цялостното творчество на тези поети, а към устното възприемане на стиховете им. Още по-малко се изпитва интерес към цялостността на всички творчества, която наричаме днес старогръцка литература.

Можем да се настроим по-реалистично и да приемем, че при намерението да подходим аналитично-рефлексивно към достигнали до нас елински литературни текстове не сме в състояние да изпълним това чисто и само по тяхната историческа мярка, първо, защото тя не е налице и е изработена от нас вторично, но и, второ, защото днешното ни разбиране не е само усвояване, но е и своеобразно смислово присвояване на онези текстове. Което означава, че ние го правим, като се опираме на нашите съвременни идеи за литература и литературни родове и че, така или иначе, не можем да не ползваме тези идеи. Единственото, което можем, е да осъзнаем неосъзнатото в тези идеи и да не ги разбираме като опредметени безспорни истини. Което се отнася особено за силно опредметената съвременна идея за литература.

Онова, което днес наричаме старогръцка литература, на своето време е било по-скоро набор от литератури с различни традиции. Такава литература, образувала своя по-дълга традиция, е старогръцкият епос. Лириката и атическата драма с нейните три жанра (трагедия, комедия и сатировска драма) са други такива литератури. Те, разбира се, са били отворени една за друга, цитирали са се и са се коментирали, а в много случаи са си подавали и ръка и са се опитвали да се събират в руслото на по-единна традиция.

Нищо не стимулира повече това разсъждение от ситуацията на лириката, тази условна обща област, която се дели на по-реални области. В епохата на архаиката, и то в един от лирическите жанрове, хоровия мелос, двама поети (Терпандър и Стезихор като много други поети на онова време пътуващи от място на място), започват да преназоват песенно Омирови и други митове и да хвърлят мост към епоса. Друг голям поет след тях Симонид продължава да прави това в един вид хорова поезия-работилница на сюжети, наистина захранила с фабули развилата се по-късно атическа трагедия. Така се е образувала линия на преход от епос през мелическа лирика към драма, очертала един от пътищата на привидялата се по-късно старогръцка литература. В тази линия на няколко пъти в античното време се опитва да се включи и елинската проза.

Но, така или иначе, старогръцката литература е предимно поезия. Днес ни се струва ясно защо. Защото е зададена като устна празнична словесност и за да бъде такава, е мерена реч и изкуствен или вече неговорен език. В руслото на тази литература-поезия наистина има линия на обща традиция на образци и промени, но, така или иначе, тя е далече от генералния исторически път на книжната литература така, както си я представя нашата съвременност. Така че, казано по-по същество тя е не литература, а словесност, в която отделните словесности са недостатъчно свързани. Никъде другаде тази недостатъчна свързаност не личи по-добре както в областта на архаическата лирика.

Лирика означава поезия в различни размери, пята или припявана речитативно в съпровод на лира. Със следните уточнения. Първо, че лирата е ползван и в училище по-прост струнен инструмент, при публичните изпълнения той обикновено е китара. Второ, че съпроводът може да е и на флейта. Трето, че това, което се изпълнява, може и да се рецитира без припяване и музикален съпровод. И четвърто, че има и лирическа поезия, епиграмата, която не се изпълнява, а се пише върху предмет и надгробен паметник и само се чете. Така че мълчаливият прочит, голямата контекстова стихия на съвременната литература, е все пак налице в архаическата лирика. Не се реализира обаче онова, което става в Новото време - да се чете наум. Дори когато четат сами, което е нещо рядко, античните хора четат на глас.

И когато само се рецитира, лирическият текст не е сам по себе си, както е за нас в нашия навик текстът да бъде написан и преносим където и да е. В епохата на елинската архаика лирическият текст е контекстово устно свързан с определен празник. Единственото изключение отново е епиграмата. Всички други лирически текстове са свързани с празници. Което означава, че ползват задавана от празника смислова нагласа. Всъщност, заедно с другото задавано на формите, тази нагласа е самият жанр, който, също като текста, е не друго, а устна инстанция. Това е лесно да се изкаже по принцип, но поради липса на сведения не може да се представи исторически. 

Догаждаме се за смисловата нагласа на жанра на ямба. При елегията се предполага, че някакъв музикален инструмент й е задал това име. Соловите стихотворения на Сафо позволяват да се предположи култово празнуване на Афродита в женска аристократическа среда. Соловите стихотворения на Алкей карат да се мисли, че са се изпълнявали на мъжки вечерни пирове. Повече знаем за празниците, организирани по градове, за честването на победители на общогръцките състезания, за което поети като Симонид и Пиндар, вече в ранната класика, срещу значително заплащане съчинявали хвалебни хорови песни. Но, така или иначе, в тази устна среда текстът е бил сигурно закачен за празнично протичане, от което черпел не малък дял за своя смисъл.

Жанрът преди всичко друго е това - смисловата рамка на някакъв празник. Поради липсата на данни не можем да достигнем до жанра-празник, до тази жива словесност-малка литература, приютявала устните лирически текстове.  Разбира се, онова, което се е задавало, не е било само неформално, само смисли и определени съдържания. Празникът-жанр-литература е бил и нещо дискурсно, т.е. протичащо. Нещо дискурсно и протичащо са били и лирическите текстове, зададени композиции, а и ритми. Те са тази по-наблюдаема достигнала до нас формална проява, за която имаме известно знание.

Ямбът е това, което означава и днес - редуване на неударена и ударена сричка, а тогава на стъпка от кратка и дълга сричка. Но ямбът не е само стихотворна стъпка, нито съчетания от две стъпки, т.нар. метър. Той е и малък лирически жанр. В жанра, наречен ямб, влиза и поезията в хорей или трохей (редуване на дълга и кратка), но влизат и ямбическият триметър, зает по-късно от драмата поради говорния си прозаизъм, и хореическият тетраметър, и т.нар. епод с по-сложна ритмика, която включва и дактили. Всички те са свързани смислово от нагласата към ниското, от осмиването, критиката, каламбура и карнавалната бурлеска.

Елегията е малка строфа от хекзаметър и пентаметър, която може да се повтаря много пъти. Като жанр и значи смислово елегията, особено по-дългите елегии, не се различава особено от дидактиката на Хезиод и също като «Дела и дни» е един вид проза в поезията. Елегията - тази ръка на архаическата лирика, подадена към епоса.

Ямбът и елегията са йонийско дело, такъв е и диалектът, на който се пишат. Соловата лирика е предимно еолийско творение, което върви заедно с еолийския диалект и с размери и строфиране с индоевропейска следа. Хоровата лирика е дорийско дело с големи нововъведения, направени   от Симонид, и един вече смесен диалект, изглежда по   образеца на епическия, изработен също от Симонид,  възприет по-късно и в хоровите песни на атическата трагедия. Изобщо области с отделни черти и характеристики, но и свързвания, които могат да се очертаят само наедро поради липса на данни. Към това се добавя и другата трудност, без чието преодоляване нашето аналитично-рефлексивно разбиране остава спънато – да се очертае т.нар. смислова нагласа на тези малки лирически жанрове.

За смисловата нагласа имат принос и дреболии като стиховите размери и предполаганите сценарии на празници, за които са били предназнaчени изпълненията на лирическите текстове. Но принос има и долавящата се като че ли недостатъчно оформена едрина, която се усеща в достигналите до нас фрагменти - на лирическия литературен род. Усещаме очертанията му в повлиялите се от старогръцки лирически текстове по-късни римски подражания вече в условията на съществуваща лирика, определяна все по-слабо контекстово празнично и все повече литературнородово смислово. 

Все едно как е била произвеждана, тази нагласа е към актуалното тук и сега,  обикновеното пред очите, частното, малкото и ниското, за което не се говори по друг начин, отделното и детайлното, злободневното и можещото да послужи непосредствено, краткото или не особено завършеното и фрагмента. В тази посока е и допълнителният ефект, който има днес фактът, че лириката от времето на елинската архаика е достигнала до нас във фрагменти, които един вид вторично лиризират онова по-първично лирично, което не познаваме.

Този така представен лирически смисъл става по-конкретен в темите на лирическото съдържание. Никъде другаде като в архаическата лирика не се откриват толкова изживявания на природни картини, нито толкова конкретно представяни общувания с близки хора във всички отсенки на любов, приятелство, прекарване на време, кавга, омраза и завист. Лириката е мястото за изразяване на всякакви лични грижи, хрумвания и вълнения, свързани с един живот на обикновеното заедно, който не се регистрира другаде. Лириката третира и онова, което занимава днес конкретното политическо мислене – патриотичното настроение, гражданските размирици, уреждането на полиса и воюването в определена мисия.

Тези съдържания са регионално белязани. Патриотична и граждански настроена е йонийската елегия. Но тя е и тази, която разсъждава и по темата за любовта (Мимнерм). Теогнид свързва в дълъг текст двете теми – политическата и любовната. Различни са любовните изживявания при еолийците и тези в ионийската елегия на Мимнерм и Теогнид. Няма нищо по-трудно от това да се предположи къде и в какво е проявен социолектът на малък жанр като ямба и къде и в какво си казва думата идиолектът на поета, пишещ в този жанр. Още по-несигурно е да се прецени дали не се обажда и задаващият се социолект на лирическия род, въпреки че в съвременните анализи на този въпрос се отговаря без колебание положително.

Във всеки случай на него, на този започнал да се образува, но все още неоформен лирически род трябва да се отдадат и диалогичното лирическо говорене – това, че поетът съобщава на друг онова, което изпитва и мисли, и по-рядкото монологично разговаряне със себе си. Още повече, че лирика означава казване-говорене на конкретен човек в конкретна ситуация тук и сега. Това е възможният тесен смисъл и на идеята за лирически дискурс, която използвам като реверанс към съвременното говорене за литературния текст, като я разширявам и към устното протичане на празника и добавям, че лирическият дискурс не е само формална динамическа структура на следване на елементи, а и протичане на стандартен смисъл.

Така лирика и лирически дискурс стават синоними за означаване на един вид набор от теми, настроения и субектни състояния, от който се черпи, за да се породи времева ситуация на протичане, свързваща вътрешното на текста конкретно време с външно конкретно, което се обсъжда. Лириката е вид литература-набор от текстове, теми и прочие белези, а лирическият дискурс е общото на протичането – първо, като външно време на някакъв празник, в който се рецитират или пеят лирически текстове, и, второ, като модел за строене на текст, в който някакво вътрешно лично означава някакво външно също лично, които се смесват и преплитат.
   
Това определяне чрез времето или чрез смесването на времената не изключва мястото. В лириката то е най-напред конкретното място на този празник. Такава конкретност е и въобразеното място в лирическия текст, чрез което в текста се говори за външно подобно място. В това е и особената характерност, която различава лириката от епоса. Епосът развива винаги фон на голям по-пълен свят, а заедно с него тематизира и универсалното и вечното. Докато в лириката голямото и универсалното са допустими само като моментни зървания и ценностни аргументи.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Благодаря, МJ, че сте приложила казаното от мен за политическото в лириката върху тази питийска ода на Пиндар. Казвайки го, имах предвид не това широко политическо в епиникиите, а по-тясното лозунгово в стиховете на Тиртей и Солон. Но вие сте показали, че то е валидно и за него.

Благодарение на вашия анализ се досещам за още нещо - че това лирическо политическо в епиникиите е по-добро от нашето съвременно медийно, а и всекидневно разговорно отбелязване на събития. По-добро е, защото гледната точка на тези събития е само общностна и те са без действителни герои. Докато при Пиндар действителното високо положение на победителя в Делфи и на неговия род-строител на храм прави от Мегакъл “политически” субект-герой, нужен на редовите хора, защото успява в трудни и скъпи начинания, в които те не могат да участват, без да престава същевременно да бъде реален човек.

Точно това закрива за нас съвременното всекидневно съзнание. Понеже поддържа ценността за равенството и равнопоставеността, то не разбира усилванията, които получават реално днешните субекти на събития от обществено положение, средства, образование и други повдигания в по-висока степен. Субектите на нашето днешно политическо са или измамници, или късметлии, които ползват временно стечение на обстоятелства. Затова и нашето политическо става мрачна общностна кауза без герои.

В рамката на коментара си вие не сте пропуснала задяващия се с вас, но и със себе си Декарабах. Това се и канех да му напомня – че в словото си си набавяме жанр, който винаги надхвърля голата всекидневност. Може би маркизата наистина ревнува маркиза. Но, първо, те тук са станали маркиз и маркиза, и, второ, с тази ревност те влизат в сюжет. Затова и подозирам, че Декарабах домисля и подрежда нещо, което не е съвсем така в реалните му дни. Нищо не пречи обаче това домисляне да става и реално. Ние пишем и когато не пишем. Пишем и стихотворение, за да кажем нещо в среда и по начин, по който то не се случва. Постоянно влизаме в различни регистри. Правим го с литература и текстове, но и с различни казвания, мълчания, пеения и телодвижения.

От доста време преживявам “Музеят на невинността” на Орхан Памук. Също като в приятелствата си и с тази книга преминах през възхита, отблъскване и ново приближаване. След последното изстиване и пропуснати повече от сто страници изведнъж се върнах към прочита след прекарване в турския ресторант на “Юри Венелин”. От държането на сервитьорите, мекотата на отношението и самата храна схванах, че бунтът ми срещу тази книга на Памук е чувственото ми несъгласие с изкуствената така разпростряна любовна история. Разбрах, че това, което знам и поучително казвам на други, не ми е било достъпно като представа и емоция.

А то е – че живеенето, само на пръв поглед голо отношение между хора, е потопено в безброй предмети, нюанси и механично казвани неща-глупости. Памук е измислил или надул тази любов на своя брат Кемал, за да може в хода на представянето й да изсипе в нея всичко друго, с което е свързана една любов. В случая обичащият е богат човек и има време. Но изглежда време има и всеки друг обичащ, време да измисли и да проточи така своята история, щото тя постепенно да стане пределно съдържателна обемаща цял свят мрежа.

Ние влизаме в текстове, за да се вредим в класификацията на света и да получим от нея онова, което нямаме, а Памук го прави, за да покаже дреболиите, които иначе отпадат от погледа, не изсипани безредно, а свързани в дълга обикновена история, в която има шанс да не бъдат пропуснати от нас, тези нямащи време забързани към всякакво важно и съществено. Meжду тези дреболии е и прелестното, повтаряно от леля Несиме казвано на Кемал бей, когато той напира да си тръгне от техния дом в Кескин, където той неуморно ходи на гости: “Нека да поседим още!”

Животът е низ от спирания, поседявания някъде и забелязвания на нещо. Ето и аз сега поради забелязаното от MJ забелязах друго и поради намесата на Маркиза, на която обръща внимание MJ, споделих изживяното и помисленото за “Музеят на невинността” на Орхан Памук.


Тема № - 61 Коментар № - 6729 Bogdan Bogdanov - 2012-06-25 09:59:06
Да, маркизе, Вашата творба е добър пример за казаното от професор Богданов в заглавния текст, че лириката е мястото за изразяване на всякакви лични грижи, хрумвания и вълнения, свързани с един живот на обикновеното заедно, който не се регистрира другаде. Но аз се замислих и върху другото, че лириката третира и онова, което занимава днес конкретното политическо мислене – патриотичното настроение, гражданските размирици, уреждането на полиса и воюването в определена мисия. Ето, седмата Питийска ода на Пиндар. Написана е през лятото на 486г. пр. Хр. в чест на победата на Мегакъл, от рода на Алкмеонидите, в надбягване с колесници по време на Питийските игри в Делфи. Обикновено поръчковите епиникии в чест на победителите в общогръцките игри са изпълнявани при завръщането в полиса. Със сигурност обаче това не се е случва при Мегакъл, тъй като няколко месеца преди това той е обявен за «приятел на тираните» и остракиран. Става жертва на непотвърдените съмнения, че родът на Алкмеонидите се опитал да предаде атиняните преди битката при Маратон, а Мегакъл е негов водач. Случаят е интересен, тъй като това е епиникий на Пиндар за висок трагичен герой, претърпял лишение. Според професор Богданов празникът моделира варианта на устно изпълявания Пиндаров епиникий/Минало и съвременност: 59/, но при изпълнението на седмата Питийска ода празничната контекстна среда на радостно ликуване най-вероятно е разрушена от тягостни асоциации. В този момент Мегакъл е победеният победител. Затова и Пиндар по подобие на Херодот използва идеологически и структурни решения от съвременния му трагидиен жанр. В момента не разполагам с чудесния превод на Яна Букова и представям работен вариант, който направих ad hoc в свободен стих:

Великият град Атина е най-прекрасното начало,
за да поставя основа на песните (krepid’aiodan)
за силния с конете си род Алкмеонидов.
Коя родина и кой дом ще наречеш с по-ярко име в Гърция?

Във всички полиси се носи разказът за ерехтеевите граждани
направили дома ти в свещения Питос, Аполоне, истинско чудо.
Повеждат моята песен пет Истмийски победи, една бележита
в игрите на Зевс Олимпийските и две от Кира.

На теб и твоите предци принадлежат победите, Мегакле.
От този нов успех ликувам аз, но скърбя, че за отличните постъпки
се заплаща със завист.
И все пак казват: непрекъснатият разцвет на късмета
носи на човек ту едно, ту друго.

Одата е открита с модел на “реципрочна изгода” между аристократичния Алкмеонидов род и полиса. От една страна градът Атина е “основоположник” на славата на Алкмеонидите, но в строфи 9-11 построеният със значителната финансова подкрепа на Алкмеонидите храм на Аполон в Делфи е приписан на “ерехтеевите граждани”, които са атиняните като цяло. Този преход е важен, тъй като храмът на Аполон в Делфи, престроен от Алкмеонидите, е един от най-ярките примери за аристократична показност, които гръцкият свят вижда. В известен смисъл е хюбристична изява, тъй като пищното разточителство за междуполисен храм е ярко предизвикателство към властта в родния полис. Инвестирането в показно самовъзвеличаване е своего рода твърдение, че богатството и произходът или специалната връзка с боговете са по-важни, отколкото членуването в определена гражданска общност. Пиндар обаче премоделира тази висока аристократична хюбрис по правилата на полисния етос. Представя я като реципрочна размяна на ценности между полиса и елита – полисът дава славата, а елитът - храма. Така потушава конфликта между самовъзвеличаването на елита в отдалечения храм и интересите на полисната общност. В антистрофата изрежда победите на Мегакъл и рода му на общогръцките съзтезания и прави алюзия, че всъщност те са причина за лишението/остракизъм /phthonon ameboimenon ta kala erga/. Нито дума за Маратон. Завършва с афористичното, че постоянният разцвет на късмета/щастието носи на човек ту едно, ту друго. Употребява стилистична фигура, с която да не каже кое след кое следва щастието след нещастието или пък – обратно.Оставя ги да се въртят и в този смисъл финалът е отворен. Алюзията е за възможен нов модел на реципрочна изгода. При завръщането си от игрите победителите, които според гръцката религиозна херменевтика са богоизбрани и високи, са символично интегрирани обратно в полиса, като поднасят венеца на победата на олтара на бога покровител на полиса. Чрез този ритуал на “коронясване” на полиса, славата от победата става обща, а в замяна на това, полисът обсипва победителя с градски почести. В епода на епиникия стои очакването, че победителят аристократ Мегакъл може да бъде реинтегриран и приспособен към полиса. Така, както твърди професор Богданов, Пиндар пренася определени събития и разбирания от малкия всекидневен смисъл към определена висока реалност. Конкретното събитие на Питийските игри е превърнато в обща победа на Атина, а тя е отнесена към общата идея за постигане, слава и успех.
Маркизе,стискам палци да не развиете dentes canini от четене на вампирските романите, че ще стана фаталист. Окуражете маркизата да извади тексчетата изпод възглавката. Както казва Пиндар всеки има своя kairos за висока изява.
Тема № - 61 Коментар № - 6727 MJ - 2012-06-24 10:48:28
Трогнат съм, благодарен съм Ви!
В прохладата на форума намират успокоение и най-задушните задушевности на маркиза. Вашите думи, Морис, ме окрилят.
Уважаема Ем Джей, с Маркизата имахме дълга раздумка за много неща и стигнахме до съвместния извод, не за пръв път, че спасението е в пописването. Аз не губя надежда, да дочакаме сред нас и нейни слова и мисли по литературното, а защо не и в социалното, където опитът й е значителен. Знае ли човек, толкова голям и неподвластен нам е светът на думите.
Що се отнася до моите оглеждания към нови жанрове, не усещам издължаване в dentes canini, явно не съм готов за дебел роман.
Приятелска и спокойна лятна вечер на всички ви.
Тема № - 61 Коментар № - 6722 Dekarabah - 2012-06-23 19:56:00
Чудесно стихотворение, маркизе! Простота, конкретност, поетичност; лирика в пълния смисъл на думата. Много Ви благодаря, че ме нарекохте "брат по дух". Това е голяма чест за мен. С нетърпение ще очаквам по-нататъшното Ви участие във форума!
Тема № - 61 Коментар № - 6719 Морис Фадел - 2012-06-23 11:07:16
Благодаря Ви, професор Богданов. Маркизе, този форум е видял какво ли не и от Вашия куртоазен класически флирт няма да се изчерви. Суетно съм поласкана, признавам си, но поздравете маркизата от мен и й предайте искрените ми уверения, че тук любовните триъгълници са тема, само доколкото се срещат у Херодот. Опазил ни Бог от практики или дребнаво еснафско любопитство. Няма как това да се случи при тези благородни мономахии само и единствено на бойното поле на писаното слово.
Тема № - 61 Коментар № - 6718 MJ - 2012-06-23 10:01:27
И едно стихотворение от маркиза, преди да е вампирясъл съвсем. Писано в неизвестно-когашни по-млади години. Някаква малка анакреотична реплика, далеч преди днешните ми форумни трептения.

СЪМНЕНИЕТО
Непредвидимо, постепенно и съвсем само
Съмнението слиза
във главата на стареещия.
Обзема го подобно слънцето, клонящо в заник.
Изпълва го с бездънна тъмнина, каквато Йов
не сещаше във Кита.
Тогава – кой мъждик последен ни носи
през годините оставащи.
Страстта.
Или пък песента на славея в подлунен люляк.
Умението да отидем в следващия ден,
каквито сме били.
Или пък спомените,
над които сме размисляли.
Съмнението няма да си тръгне от пътуващия към незнайно.
Но предвидимо е,
да просветлява меко неговата сянка
под лятната луна.
Тема № - 61 Коментар № - 6717 Dekarabah - 2012-06-22 16:57:27
Ох, приятели, какво нещо е прочитът. Маркизата ми се обади и не съвсем миролюбиво отбеляза, че тазсутришната ми бележка е „24-каратово флиртуване” в мрежата. Предстои ми трудна дискусия. Не ми се ще и вие да мислите тъй. Най-малко пък – уважаемата MJ.
В главата ми нахлуха тягостни мисли за невъзможността да се изразяваме хем отворено и емотивно, хем стройно и недвусмислено. За свое успокоение наклоних себе си, надвесен в чертане на едно рекламно проектче, към странна хрумка. Вчера вечерта бях поканен да промотивно представяне на самиздатски роман от 6-700 страници, написан от близка на мой колега. Не успях да присъствам. Днес той ми нахвърли, че имало видеофилм по сюжета, дълго литературно-критическо обяснение, почерпка и прочие. В общи линии ставало дума за вампири, които помагат на живите и ги спасяват от трудностите и безизходните въпроси на битието. Но си били вампири, т.е. попийвали и кръвчица. Самият той твърди да е стигнал до 70 страница на книгата, объркан и уморен. Още повече, понеже лит-критичката на представянето вметнала, че е прочела романа за една нощ. Изданието е с луксозни твърди корици по патентована австрийска технология. Предстояло написването и отпечатването на втори и трети том. Както си му е редът.
Ще разредя участието си /най-сетне/ за известно време. Ще преглеждам книги за вампири. А може и да пробвам перо в тази посока.
Тема № - 61 Коментар № - 6716 Dekarabah - 2012-06-22 14:43:14
Уважаема и превъзходна Ем Джей,
Бих паднал с радост зад борда, насред океан, само да ме споходи проникновение коя сте и дали животът или класическото в биографиите ни някъде са ни срещнали. Аз предположих с повече сигурност пръв, че сте дама. А увереността и познанието Ви на истински пребивавал във висините на Гълъбарника /най-горните аудитории на СУ/ бяха отмерени и посочени веднага от професор Богданов. Във форумното маркизът се изявява с интуитивна спонтанност, известна пъстрота на житейския опит и много малко с методически откъслеци от класическото си образование. Дотолкова съм развълнуван, че ми иде да „обнародвам” мейла си, с надеждата да ми откриете повечко от Вас. Аз се присламчих и настоях, често безцеремонно, в този форум, да ми простят отново всички. Ала, загадъчна колега Ем Джей, вашият „трапезен” стол тук си е стоял незает. Сега, моля Ви, не обръщайте внимание на додяващата моя ласкателност и ни изпълвайте с майсторската подредба и дълбочина на участието си!
Тема № - 61 Коментар № - 6714 Dekarabah - 2012-06-22 10:33:26
Благодаря, MJ. Taка е. Анализът започва с посочване на различното в подобното. Лирическият текст разработва тема, но с особени подтеми
и строи биографичен момент с две ориентации - към собствено
преживяното, но и към моделното литературно, което може да не е
действително преживяно. Благодаря ви и за отговора коя сте. Той е
напълно достатъчен.
Тема № - 61 Коментар № - 6713 Bogdan Bogdanov - 2012-06-22 07:40:45
Благодаря на маркиза, който ми прави комплименти. Аристофановата агора е доста интересна, но за нея ще говорим друг път. Сега да се върнем на лириката.
Както отбелязва ГГ, мотивът” жалба по отминалата младост” е locus communis в лириката на архаиката. Има го както при Сафо и Мимнерм, така и при Анакреон,а и при други от известните лирици. Тук изхождаме от факта, че епохата на архаиката е времето на големия гръцки лиризъм, а архаичната лирика е във висока степен самоизява на личността. Изследователите обясняват обръщането на погледа навътре с колонизационните политики на полисните общества. Колонизаторът, емигрантът е човек, който къса без особени ценностни сътресения с патрията. На новата земя е на чуждо място и трябва да се отстоява и справя сам. А това води до еманципация, но и самочуствие за значимостта на собственото его, което точно в този момент проговаря по-открито в лирични строфи и формира нов жанр в гръцката словестност. Сукцесивно или не, с епичните омирови платна трайно се къса. Затова не общественият пиетет пред хероичната изява, а частната биографията на архаичните гръцки лирици е същностна част от контекстната среда на творбите им.
Да видим какво се случва с разглеждания мотив. Сафо, която е ерудирана преподавателка в школа за момичета от аристократични фамилии на Лесбос, приема старостта с интелектулна ведра осъзнатост. От запазените фрагменти се вижда, че градира строфите от личното към универсалното, служи си с неклиширани митични метафори / Еос и Титон/ , завършва в светло – безсмъртието на музическия талант. Не е така обаче с Анакреон, както смята ГГ. На млади години Анакреон е фаворит на самоския тиран Поликрат. Страбон казва, че го е възхвалявал сервилно/14.1.16/, но в съхранените фрагменти няма и следа от това. Елиан/Ael. 9. 4/ разказва клюкарската история, че Анакреон и Поликрат са били съперници за любовта на момче от Тракия на име Смердиес, а Поликрат от ревност му отрязал русите къдрици. След смъртта на Поликрат Анакреон се навърта в двора на Пизистратидите в Атина. Там пък според Платон /Chrm. 157e/словослави фамилията на Критий, чийто любовник е бил. Участва и в основаването на Абдера/Srabo 14.3, Hdt.1.168/. Има бурна, но типична за архаичното време биография, в която са проектирани както колонизационните политически практики, така и културният жест на епохата - меценатство на тираните за талатнливите творци. Не е начетен като Сафо, но е с дарба. Как подхожда към мотива „жалба по отминалата младост”? Оригинално. Гради образност с рязък ракурс. В първите шест строфи противопоставя красива младост/hebē hariessa/ на посивели слепоочия и бяла коса, долче вита/glykeru biotu/ – на разклатени старчески зъби /geraleoi odontes/, с които не може вече да си отхапва парчета нея. Тези първи строфи, които пространствено са в отсамното, са последвани от противоположна цялост, разполагаща действието в отвъдното /тъмното на зейналия Тартар /deinos myhos/, към който се слиза по неравен път /argalē katodos/ . Завършва отново с рязък пространствен ракурс, предаден с партиципна /katabanti/ и инфинитивна форма /mē anabenai/ на двойка противоположни по значение глаголи katabainō “вървя надолу, слизам” и anabainō ‘’вървя нагоре, изкачвам се”. Последният му акорд по подобие на фрагмента от Сафо е светъл – изкачването /anabenai/ , но пред него има едно кратко и по анакреонтовски иронично „не” /mē/. Може да е търсил и иронизиране на самата Сафо, за която някои изследователи предполагат, че е прототипът на жената от Лесбос, която някога му е отказала. Очаквано за Анакреон тъмното на отвъдното е представено шаблонно по модела на Омировия митопоесис. По това време в Атина са популярни мистериални религии на личната вяра като елевзинската и орфическата.Те дават далеч по радостни перспективи за post mortem existentia, но Анакреон не е мистик.
И аз мисля, че тези стихове са симпотични и затова Александър Балабанов е избрал при превода песенна метрика подходяща за българския. Забелязвам, че между строфите, посветени на отсамното и тези – на отвъдното стои изразът „страх ме е и хълцам”. Не плача, а хълцам/anastalyzō/. Почти физическо е присъствието на подпийналия с приятели и разхълцал се от мъка пред предстоящото слизане в Тартара възрастен мъж. Както любовта, в строфите на Анакреон е двойствена/хетеро и хомосексуална/, така е и с виното по симпосионите – веднъж го разсмива, друг път - натъжава. Не мисля, че има тяга към универсалии, както е при Сафо, а даровито и съответно на симпотичния културен кадър заиграване с банални житейски разсъждения: споделена/несподелена любов, младост/старост, живот/смърт и пр.
Забравих да отговоря на въпроса на проф. Богданов коя съм. Както маркизът вече предположи, аз съм класически филолог. Слушала съм лекциите на проф. Богданов по старогръцка култура и литература в края на осемдесетте, за което предполагам, че не възникват съмнения. Повече няма да кажа, защото ако кажа маркизът ще падне от борда, а присъствието му е колоритно и буди форума.
Тема № - 61 Коментар № - 6712 MJ - 2012-06-21 20:26:13
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115972

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128143

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20161

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32743

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134357

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94416

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29123

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17802

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180895

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60801

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA