| „Най-доброто предстои“ |
| Идеологията на атинската и съвременната американска демокрация |
 |
|
ГEOPГИ ГОЧЕВ
„Най-доброто предстои“, The best is yet to come, е фразата, с която Барак Обама завърши уводната част на речта си пред привърженици на демократите в Чикаго, в нощта на 6 ноември 2012 г., след изборната победа срещу Мит Ромни, кандидата за президент на републиканската партия. Било защото изразяваше добре осмислено лично самочувствие и заедно с това лидерска увереност в бъдещето на американската общност, било защото беше припозната, поради аналогията с едноименната сантиментална песен на Франк Синатра от 60-те, като израз на почти любовно отношение от страна на президента към неговия народ, фразата на Обама мигновено се превърна за адресатите на речта в обобщение, в надслов, в програма на съвременната американска демокрация, оттам и във водещ знак на съвременната демокрация по света. Случи се така, че в последните дни от кампанията на Обама се занимавах, в рамките на семинара на проф. Богдан Богданов в НБУ, посветен на Херодот, с „Историята“ на Тукидид и по-специално с прочутата втора реч на Перикъл в памет на атиняните, загинали през първата година на Пелопонеската война („История“, II.34-46). Така, когато в деня след изборите гледах в интернет победната реч на Обама, у мен се затвърди впечатлението, вече оформено под влияние на проф. Богданов, че идеологиите на атинската и американската демокрация споделят много общи черти, между тях може би най-вече тази, която Обама изтъква в речта си с фразата „най-доброто предстои“ - вярата в способността на либералната гражданска общност да управлява самостоятелно и благополучно своята съдба. Този текст, който сега предлагам за разискване в нашия форум, представлява сравнение на атинската и американската платформа за демокрация, или, по-точно казано, на възгледите за демокрация, от една страна, на атинския демократически елит от средата на V в. пр. Хр., от друга страна, на американската демократическа партия. Но текстът ми има и една друга цел или по-скоро преплетено с разсъжденията желание – да подтикне, посредством прочита на словата на Перикъл и Обама, към нещо като политическа херменевтика на нашите собствени, български разбирания за демокрация. Връзката между речите на Перикъл и Обама е най-напред жанрова. Победната реч на Барак Обама и възпоменателната реч на Перикъл са, казано с гръцките и латински термини на реторическата теория, епидейктични или демонстративни слова. Тяхната цел е нещо станало в по-далечното или близкото минало да се изтъкне като красиво и твърде значимо за настоящето, да се представи като етически и естетически еталон за слушателите, да се възхвали. Затова и стилът на този тип слова обикновено е приповдигнат и много богато украсен, а атмосферата на тяхното произнасяне тържествена. В тях има повече театър и по-малко словесен реализъм и импровизация. Последното се дължи и на това, че като превръщат конкретните исторически събития или личности, за които говорят, в образцови събития и личности, епидейктичните слова винаги излизат далеч извън собственото време на обектите, темите и ситуацията на речта. Чести са обратите назад във времето, към някакво още по-славно минало, обясняващо защо станалото наскоро е логично да бъде именно такова, а не друго, още по-чести са смелите погледи в бъдещето, вещаещи какво е вероятно да се случи в него. Необвързани с едно конкретно време, тържествените речи насочват погледа към универсалното. Така, ако разглежданите от мен две слова се прочетат най-вече с грижата да се научат от първо лице автентични факти и впечатления за началната фаза на Пелопонеската война или за икономическото и политическо състояние на САЩ във втората половина на 2012 г., извлечената от тях информация ще бъде твърде оскъдна. Въпреки конкретната си цел и конкретния си исторически контекст, словата на Перикъл и Обама са всъщност един вид етически и политически есета, представени устно. Това са малки обществени философии, мимикриращи в жанра на тържествената реч. Съответно, тяхната аудитория са колкото хората, събрали се на открито, в залата или пред мониторите, за да видят и приветстват оратора, толкова и, в първия случай, изобщо всички образовани елини, а във втория – изобщо всички по света поддръжници на демокрацията. Речите на Перикъл и Обама използват представяните конкретни събития, за да представят белезите на обществената уредба, която ги е породила. Но освен това, представяйки белезите на тази уредба, те представят и характера на хората, които са я създали и използват в настоящето. Оттук речите на Перикъл и Обама са в големи свои части и за това какви са характерните черти на атиняните и американците, какви са основанията и външните изрази на атинския и американския начин на живот. Разбира се, тези черти са нещо реално, те са обобщение на качества, често срещани у мнозинството атиняни или американци. Но са също така идеална картина, несъществуваща никъде в реалния живот – картина, стройна и цялостна, съдържаща система за разбиране на прилежащия и близкия свят, построена от интелектуалната среда на оратора. Основните функции на тази система са, изглежда, две. Едната е, може да се каже, педагогическа. Като представи характера на атиняните или американците като цялост от качества, по-свързана, завършена и хармонична, отколкото е в действителността, ораторът създава стимул у своите слушатели да се идентифицират с този красив характер и така да пожелаят да се променят към по-добро. Така той се изявява и като критик на обществените ценности и порядки. Другата цел е индивидът да утвърди вярата си в обществения дискурс и ценностите, които се излъчват от него. За да бъде една власт законна политически и етически, не е достатъчно тя да бъде избрана законно от гражданите и политиците да спазват някакъв общоприет етически кодекс. Тя трябва също така да представя с всичко, което прави и казва, позитивен образ на общността, с който гражданите могат да се идентифицират. Ако това не се случва, ако политиците нехаят каква е общността, която управляват, и съответно кое е специфичното добро и лошо за мнозинството на нейните членове, техните решения обикновено губят обществения си авторитет, големи части от политическата класа биват разпознавани от страна на гражданите като икономическо и етическо зло, а управлението на общите блага се свежда до технократско и дори императивно администриране, понасяно с недоволство от мнозинството. В този ред на мисли, като че ли следва да се запитаме дали българската и изобщо европейската, ако не чак враждебност, то най-малко хладина към политиците и политическите институции се дължи толкова на подозрението, че обществената власт се използва най-вече за лично обогатяване и контрол върху различията, колкото, както ми се струва, на това, че след падането на Берлинската стена голям брой европейски държавници се отказаха, в името на идеята за общоевропейско семейство, от по-дълбокото разбиране и развиването на локални и национални идентичности, и в резултат оставиха настрана грижата да казват на своите народи и на подгрупите в тези народи какви са те и кое е свойственото именно за тях щастие? Иначе казано, дали не се случва тъй, че като цяло ненавиждаме своите политици не поради техните кражби и лични безобразия, а поради това, че правят и обсъждат политика, която не казва какви сме ние и по тази причина не може да се разпознае като правена за нас? Наивно е обаче да се смята, че уроците по обществена идентичност, които трябва да очакваме от демократическите политици, ще отговарят изцяло и безусловно на реалността в държавата. Да вземем за пример казаното от Перикъл за характера на атиняните и да го отнесем към историческия контекст, в който то е казано. Независимо кой точно говори в надгробното слово, представено в „История“, дали писателят Тукидид или реалният политик Перикъл, когато ораторът заявява, че атиняните използват красивите неща с простота и не гледат с ненавист и гняв към удоволствието, което някой друг си доставя, той отлично знае, че в този момент Атина е заплашвана от тежка и дълга обсада от страна на спартанците, подтикваща богатите граждани към прекомерно разточителство – тъй, сякаш всяко изпитано удоволствие ще им бъде последно, – а народът към това да разглежда своеволията на знатните като знак за въздигаща се тирания; когато пък заявява, че атиняните са търпеливи и любопитни към чуждите идеи – за разлика, подразбираме ние, от спартанците, които често изпъждали чужденците от своя полис – говорещият все пак не може да не помни, че същите тези хора няколко години по-рано с лекота и при голям обществен шум са осъдили, поне формално поради твърде либералните му възгледи за света и боговете, философа Анаксагор; когато, най-сетне, хвали атинската любов към знанието, която, както казва, не пораждала мекушавост, той едва ли забравя, че в реалността това прословуто атинско обожание на словото във всичките му проявления е също и врата, през която необезпокоявано и твърде често влиза и демагогията. Та съвсем ясно е, че словото на Перикъл не е абсолютно вярно по отношение на случващото се в Атина. Неговата цел обаче не е обективната историческа истина, не е обективната точност (на гр. akribeia), с която Тукидид, в увода на своята книга, отъждествява метода си на изследване (I.22). То цели възможната истина, точното знание не за отделните събития, а за общите, универсални условия на тяхното пораждане. При това положение характеристиката на атиняните, направена от Перикъл, е много повече и от сценичен ефект, много повече от огледало, разкрасяващо тези, пред които бива поставено. Като им казва какви са, Перикъл им казва пряко и какво трябва да вършат, за да се справят с тежкото положение, с което войната ги заплашва. Огледалото, изработено от неговата реч е всъщност такова, че онзи, който се огледа в него и приеме като свое отражение видяното, да може да проникне отвъд настоящия си образ и да се види какъв ще изглежда и в бъдеще. Така, ако се опрем на известното разсъждение на Аристотел, че историята в смисъла на историография се занимава със станалото, а литературата и философията с това, което може да се стане („Поетика“, 1451b), общественото огледало, което откриваме в речта на Перикъл, следва да разглеждаме повече като произведение на философ, отколкото като произведение на историк. С метафората за огледалото се открива още едно, по-дълбоко основание за словесните характерописи на атиняните и американците, направени от Перикъл и Обама. Упражнявана не от един човек, а от множество хора, властта в едно демократическо общество се нуждае от представителен субект. Аристотел пише в трактата „Политика“ (IV.1292a), че когато законите на полиса, управляван демократически, са силни, т.е. когато те са съобразени с реалността в съответната общност и поради това са способни да решават справедливо голям брой случаи, тогава управляват най-добрите граждани и единичен субект на властта обикновено отсъства, а когато законите са слаби и неефективни, народът си избира водач, който да го представлява. В действителност атинската демокрация във времето на Перикъл (от 80-те до 30-те години на V в. пр. Хр.) и американската демокрация, от самото ѝ създаване преди повече от 200 години до днес, представляват сложен компромис между двете възможности, описани от Аристотел. И в двете държави са налице добре развити, гъвкави и като цяло уважани от гражданите законови системи, но народът си избира и водач – в Атина това е т.нар. „наместник“ или „защитник“ на народа, prostatēs tou dēmou, избиран неформално и без определен срок на влияние (Перикъл реално управлява Атина близо 30 години), докато в Америка той бива избиран и формално за четири години като глава на президентската институция. От този водач и в Атина, и в САЩ се очаква да персонифицира, защитава и разпространява двете основни ценности на демократическата платформа за общество – равенството на гражданите пред законите и правото да живееш свободно и да се променяш тъй, както пожелаеш. Така той трябва да притежава, гледан през призмата на общественото равенство, събирателния образ на множеството, на народа, а гледан през призмата на индивидуалната свобода – образа на отделния член на общността. Може би Барак Обама се оказва толкова успешен лидер на американската демокрация именно защото притежава повече от всеки друг (или поне със сигурност повече от Мит Ромни) този двоен образ на демократическия лидер: цветнокож, родом от семейство на преселници, издигнал се благодарение на голяма амбиция, образование и труд до най-високите обществени постове, с уникалната си лична история той не само осъществява прословутата мечта на Мартин Лутър Кинг за равни граждански права на цветнокожи и бели, но символизира също така историческата съдба на своя, все още преобладаващо бял народ – народ, дошъл в Америка след преселение от друго място и превърнал се в световна сила след трудна борба за независимост и изграждане на национална идентичност. Обама навярно изглежда в очите на повечето американци от средната класа на едно обществено ниво с тях, а постът, който заема – работа като тяхната, само че с повече отговорности. Затова и президентът като че ли не може да се отнася с обикновените граждани другояче, освен като към равни. Така той трябва и реално се представя за техен приятел. Докато в ролята, изпълнявана от Перикъл по отношение на атинския народ, се съдържат немалко от чертите на бащинството. По-опитен, по-образован, по-предприемчив и по-богат от повечето си съграждани, атинският държавник се грижи за прехраната на народа, напътства го, а когато е необходимо, го смъмря и наказва. Като авторитетен баща, той, казва Тукидид, повече водел народа, отколкото бил воден от него („История“, II.65). Но от тази забележка и последващото я пояснение, че Перикъл, поне външно, не бил подкупен, и освен това често казвал и решавал неща, които не се харесвали на множеството, може да съди, че неговият маниер на управление бил изключение за атинската политика. Според повечето нейни съвременници атинските държавни мъже били доста подкупни и по-често говорели и правели това, което се очаквало, от страна на мнозинството, да говорят и правят, отколкото това, което е най-добро. Затова и може би неслучайно именно във времето на Перикъл демокрацията се е превърнала в идеал за успешно обществено управление и заедно с това е станала трудно различима от демагогията. Един от начините демократическият лидер – независимо дали в ролята му на приятел или в ролята му на баща на народа – да избегне обикновената демагогия, особено в моменти, в които трябва да вземе непопулярни решения, е този убедително да напомни на гражданите, че демокрацията е режим на управление, за който тяхната общност се е борила и продължава да се бори. Той трябва да внушава, че демокрацията не е просто даденост, а е най-важният исторически успех и оттам дълг на общността. Това внушение се усеща ясно и в речта на Перикъл, и в речта на Обама. Перикъл говори в началото на речта си за това, че днешните атиняни са длъжни пред две исторически инстанции с това да защитават и да не променят начина си на живот: от една страна, пред своите предци, които с цената на големи жертви са победили персите и така са запазили Елада от робство, от друга страна, пред своите съвременници, за които Атина се е превърнала във всяко едно отношение в пример. Що се отнася до Обама, той представя гражданския дълг пред демокрацията и като обща грижа да се спазва заветът, оставен от бащите на американската нация, и като необходимост гражданите да участват в политиката не само като гласуват за една или друга партия по време на избори, ами като следват във възможно най-голяма част от своите действия ценностите, за които са гласували. Така може да се заключи, че и двамата оратори схващат демокрацията и като обществена традиция, която има своите трайни институции и, разбира се, инсигнии, и като нещо живо, ставащо, променящо се в отношение с хората, които го упражняват. Такъв е общественият профил на демокрацията. В казаното от Перикъл и Обама се провижда обаче още един профил. Демокрацията има претенцията да бъде и световен ред. В това е и един от парадоксите на демократическия режим, упражняван от атиняните и американците. Приела в основата си ценностите на свободата и уважението към плурализма, демокрацията, изглежда, може да бъде политическият ред, който обединява повече или всички отделни държави в обща световна държава. За да се осъществи обаче тази възможност, една силна държава трябва да застане начело и да поведе останалите държави така, както вътре в демократическата общност един силен човек застава начело и повежда останалите хора. В различни времена и атинската, и американската държава са играли ролята на такъв световен хегемон. Времето обаче, в което говорят Перикъл и Обама, е по-различно. Повече или по-малко време на криза – и в Атина, отскоро водеща нелека война срещу Спарта, и в Америка, възстановяваща се от тежка икономическа рецесия, – то налага необходимостта от едно по-умерено проявление на световното самочувствие, което имат двете държави. В това отношение обаче могат да се открият и някои разлики между възгледите на Перикъл и Обама. Твърдо вярващ в атинското политическо и културно превъзходство, Перикъл схваща въздържаното поведение на атиняните върху световната сцена като военна тактика, като временно решение, целящо обезсилването на спартанците. Атина, смята Перикъл, е призвана да победи в Пелопонеската война и рано или късно да властва над целия елински свят. Докато Обама и идеологически, и реално се дистанцира от политиката на световно господство, водена през двата мандата на Джордж Буш, предшестващи неговия, разглежда прословутата борба срещу тероризма, поведена от администрацията на Буш след 11-ти септември, повече като проблем на вътрешната национална сигурност, отколкото като глобален израз на противопоставянето между демократическия светоглед и мюсюлмански фундаментализъм, и, казано по-общо, препоръчва за Америка един вид по-камерна, по-интровертна демокрация – обърната към ценностите на средната класа, към традициите и грижите на културния, техническия и икономически двигател на страната. Насочена към средния американец, политиката, водена от Обама, не се представя като дело на технократи и специалисти, а като обществен израз на качествата, с които гражданинът се отнася, в личния си живот, към своите близки и приятели. Оттук и впечатлението, че Обама принципно не прави разлика между семейната и националната общност. За него успешната национална общност е като задружно семейство. Всички примери, които президентът дава в победната си реч, за да каже какво е и трябва да бъде американецът, идват от образите и типичните реакции на семейната етика, изповядвана от средната класа. Обама започва речта си с обяснение в любов към своята съпруга и поучаване на дъщерите си и я завършва с разказ за срещата си, в щата Охайо, по време на президентската кампания, със семейството на осемгодишно момиче, болно от левкимия. Какво изтъква Обама в разказа за тази среща? Първо, неуморната, макар и навярно обречена борба на семейството и на самото момиче с болестта, но също и със системата на здравеопазването, погълнала почти всички средства на родителите. И, второ, кроткото съпричастие на хората, присъстващи на срещата, с мъките на болното дете и неговото семейство. Именно упоритата, понякога инатлива вяра в развитието на нещата към по-добро, а също и състраданието, заключава Обама, са това, което прави американците толкова силни и могъщи, а не богатата икономика, огромната военна мощ и високо развитата техническа и духовна култура. Тези неща са според Обама външните белези на общественото благополучие, а не неговите истински основания.
Коренно различно схващане по тази тема представя речта на Перикъл. Според идеологията, следвана от атинския държавник, човек е първо гражданин на своя полис и след това отделна личност и член на род и семейство. По тази причина благополучието на държавата се цени повече от благополучието на индивида. Ако полисът благоденства, заявява Перикъл в третата си реч („История“, II.60-64), със сигурност ще благоденства и отделният гражданин, докато ако благоденства един отделен гражданин, това само по себе си не е никакво условие, че ще благоденства и полисът. Така че когато Перикъл говори за могъществото на атинската държава и преимуществата на атинския начин на живот, той изтъква причината, която прави отделния гражданин щастлив, и съответно посочва защо е твърде необходимо той да пази общественото благополучие дори и с цената на личното си удобство и живот. Това разбиране обаче остава повече в областта на идеологията. В параграф, следващ споменатата трета реч на Перикъл (II.65), Тукидид прави дълъг и горчив коментар на казаното от политика, като заявява, че в действителност атиняните послушали съвета на своя водач с половин ухо и след като той починал, страдащи поради това, че привичният им начин на живот бил вече немалко засегнат от войната, предприели, с цел да ускорят нейния край, няколко твърде рисковани начинания и в крайна сметка докарали полиса си до истинска катастрофа. Понеже Обама обвързва успешната държавна политика с ценностите на средната класа, той обвързва и публичния политически език с езика на тази класа, оформен под равното влияние на почитта към действието, почитта към знанието и почитта към личните емоции. Словото на Обама звучи образовано, без да бъде многословно, абстрактно или твърде реторично, и едновременно с това звучи практично, без да е лишено от общи и личностни емоции. Твърде различно е словото на Перикъл, представено от Тукидид. Макар посланията на атинянина да са адресирани към всички негови съграждани и към всички елини, поради твърде сложния си, абстрактен и лишен от емоция език те със сигурност не са били разбираеми за всички, а само за една изключително образованата и изобщо елитарна прослойка. Така обаче възниква въпросът защо именно представителят на прагматичните атиняни говори по този умозрителен и софистициран начин? Не противоречи ли неговият ораторски стил на обществения характер, който самият той описва като идеал? След всичко казано, струва ми се, че между формата и съдържанието на Перикловото слово по-скоро няма противоречие. За атинянина, пък и изобщо за елините в онази епоха многословието и умозрителността са израз на сила и могъщество. Който говори дълго и сложно, разполага със свободно време, с богатство и с влияние. Дори и да не действа постоянно, такъв човек има възможността да поражда и ръководи действията на други хора. Тъкмо тази възможност се улавя и оценява високо от слушателите на тържествени слова като това на Перикъл, не толкова самото им послание. Докато съвременната публична среда, либерална както по отношение на темите, за които политиците могат да говорят, така и на мненията, които могат да защитават, но и бдяща зорко за всяка демонстрация на неравенство, веднага разпознава твърде сложното или витиевато политическо говорене като белег на неискреност или високомерие и презрение към средната класа. Нещо повече, поради нуждата от своеобразна гаранция за добра воля към редовите граждани, от политиците се очаква да говорят на сериозни теми понякога по-свободно от приетото, както и често да осмиват елита, към който се числят. Може би и по тази причина един от обичайните словесни похвати в кампанията на Обама беше иронията към политиците и, разбира се, към президента. Така например на годишната вечеря на кореспондентите, организирана в Белия дом, Обама показа видеоклип, заснет от неговия щаб, в който политиката му бива обсъждана и оценявана от гледна точка на кучетата, симпатизиращи на Мит Ромни. За две минути всички по-важни обществени възгледи и проекти на Обама са отхвърлени след комични кучешки възражения, а накрая на филма – посредством фразата, че четири години човешки живот, колкото трае президентския мандат, за жалост се равняват на двадесет и осем кучешки – е осмян и оптимизмът на президента. Какво постига Обама с тази шега и изобщо с честата употреба на иронията? На първо място, пряко атакува устойчивото публично клише, че дейността на политиците е нещо твърде различно от редовата човешка дейност, нещо твърде специализирано. Като иронизира своите задължения, президентът не ги принизява, а по-скоро ги приближава до онова, което хората всекидневно правят, до онова, с което трябва да се преборват в дома и работата си. Но иронията изпълнява още една важна функция в политическото говорене на Обама. Тя се явява като катализатор на обществения оптимизъм, по този начин като ефективна публична противоотрова и срещу демагогията на политическите лидери, и срещу инерцията на обществената отговорност. Благодарение и на иронията, вярата на Обама, че за Америка „по-доброто предстои“, изглежда по-балансирана, по-реална, но и по-ангажираща гражданите, отколкото оптимистичната демократическа идеология на Перикъл. Лишен от самоирония, целенасочен и последователен, атинският оптимизъм се оказва в сравнение със спартанската неувереност по-добро средство за защита в моменти, в които обществото трябва да се изправи срещу по-силен от себе си враг, какъвто в началото на V в. пр. Хр. се явява Персия, и, обратно, в стимул за саморазрушение тогава, когато врагът е по-слаб, каквито в началото на Пелопонеската война са спартанците. Вярата на атиняните в преимуществата на техния начин на живот и оттам в осигуреното проспериране на тяхната държава се изражда постепенно в самодоволство и придобива, в края на Тукидидовата книга, трагически образ.
---
Словото на Перикъл (на старогръцки и английски) тук:
http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0199%3Abook%3D2 Словото на Обама тук: http://www.youtube.com/watch?v=nv9NwKAjmt0&feature=g-logo-xit Видеоклипът за политиката на Обама по отношение на кучетата тук: http://www.youtube.com/watch?v=3j3QRmc7fKw Изображението над текста е на бронзова скулптура на Бари Фланаган (Six Foot Leaping Hare on Empire States) от 2002 г., частна колекция.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Идеята на Георги да противопостави модела и праксиса е отлична. Така трябва да се постъпи. Той отлично е представил и модела на демокрацията според Аристотел по текста на "Политика". Обаче - изясняването на модела за демокрация рядко е пълно. Така е и в съвременните политологически съчинения по въпроса. А и едно е пълнотата на мисленето по въпроса, друго – нейното прилагане. От друга страна, като говорим за праксис, е редно да си дадем сметка, че праксисът не е само праксис според това, което казва думата, а е и скрито мислене, което допълва откритото на съзнателното моделиране. Как протича то? Не като откритото, в което се свързват изказани твърдения.
Скритото в праксиса мислене е особен ред от действия с определена цел, които са и ценностни съждения. Тези действия често не постигат тази цел, което води до нови действия и съответно до нови скрити ценостни съждения. Навързването им не е в права, а в един вид крива линия. Това е голяма тема. Сигурно има съвременни философи и учени, които са я разработили разгърнато. Аз съм немарлив да изследвам кой какво е казал по въпроса. Донякъде с право, защото изследването така ще ме увлече, че няма да остане време да кажа това, което казвам, а и, което не е рядък случай, ще започне да ме интересува повече кой от кого какво е заел отколкото самото това, което сега казвам набързо.
Но какво казвам? Че мисленето, скрито в праксиса, е устроено модулно (?) и че то си мени и темата, и субекта, а и смисъла, значи и целта, към която е насочено. Това скрито мислене преминава и в открито. Също и мисленето на Аристотел в “Политика” не е само мислене, но и праксис, в смисъл, че философът, освен че излага как стои темата-предмет демокрация, като я разчленява на видове и привежда конкретни примери, има и лично разбиране и избор, което се издава от това, че той смята един вид демокрация за добра, а друг вид за лоша. Така че това мислене-моделиране по темата-предмет демокрация не само преминава, но и се допълва с другото скрито на праксиса. Ние сме в непрекъснатия поток на безкрайно мислене и безкраен праксис.
Така е устроен човешкият живот. Праксисът е скрито мислене, но и откритото мислене, колкото и чисто да е, е и праксис. Често този праксис е толкова минимален, че не се забелязва, което ни дава основание и да противопоставяме мисленето-моделиране на праксиса. Но да се замислим над значенията на думите. Ако “мисленето” няма нищо общо с праксиса, при “моделирането” не е така. Моделираме, за да се радваме на красотата на модела, но също и с оглед на предстоящо постъпване. Което си е праксис.
Не друг впрочем, а Аристотел и неговият реализъм са породили идеите за праксис и модел. Това повдига и въпроса за думите. Праксис си е самата старогръцка дума, на която точно отговаря и съответната идея – πρᾶξις. Но как е на старогръцки заетото от френски “модел”, а и дали Аристотел си служи с идеята, която свързваме с тази дума?
|
| Тема № - 69 |
Коментар № - 7111 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-12-02 09:18:13 |
|
|
Взимам повод от последния коментар на Дмитрий, за който му благодаря. Когато казваме, че демокрацията днес е в криза на много места по света, че не работи така, както очакваме, или пък, обратно, в някои страни работи добре, говорим с оглед на някакъв модел, на идеално положение или стандарт-еталон за демокрация. Този модел нито е един и универсален, нито е непроменлив с времето. Възможно е също така да осъзнаваме в голяма степен какъв е той и как се е породил, т.е. към каква демокрация се стреми нашето общество, или почти никак да не осъзнаваме това и когато оценяваме състоянието, в което се намира някаква демокрация, да изхождаме от едно или друго нейно проявление – например работата на съдебната система или доверието в парламента. Така че ми се струва необходимо, преди да влезем в разговора за т.нар. „праксис“ на демокрацията, за който заговори проф. Богданов, да кажем няколко думи и за модела. Модел, разбира се, означава най-напред образцов набор от белези, характеризиращи нещо; второ, образцов набор от вариации, които дадено нещо приема при комбинирането на съответните му белези; и, трето, набор от възможности за промяна на разглежданото нещо. Последното, възможностите за промяна, представлява логиката, на която повече или по-малко се подчинява праксисът на това, което разглеждаме. Един подобен теоретичен модел за демокрация представя Аристотел в трактата „Политика“. Ще кажа няколко думи за него в този коментар.
Според Аристотел белезите на демокрацията са три („Политика“, VI.1317a-1318a). Първият е свободата, eleutheria. Този белег се изразява в това, че никой гражданин не е само управляващ или само подчинен, ами по ред се подчинява и управлява останалите. Забележете, че според Аристотел свободата не е предикат изобщо за човека (робите, жените и децата нямат необходимите качества да бъдат свободни) и не се разбира като принцип на отношение към света, а като принцип на отношение в рамките на общност от управлявани и управляващи. Иначе казано, за да си свободен, трябва да си част от някаква мрежа на управление. Изтъквам това на преден план, защото нашето разбиране за свобода и в частност за свободата, защитавана от демокрацията, е доста различно. За нас „свободен“ означава независим, а „независим“ - разполагащ с волята да решава сам, без оглед на ничий външен интерес, какво е добро и лошо за всеки.
Правя тази разлика, но също така уточнявам, че във времето на Аристотел думата „свобода“ вече е започнала да означава донякъде и това, което означава за нас. Ето например втория белег на демокрацията, разглеждан от философа. В полис, управляван демократически, казва Аристотел, човек може да живее така, както желае. И допълва: „Оттам е дошло желанието [гражданите] да не бъдат управлявани – най-добре от никого, а ако е това е невъзможно, то поне да управляват и да бъдат управлявани по ред...“ (прев. А. Герджиков) Излиза, че демократическото управление на една общност легитимира пред гражданите и възможността за неучастие в общите дела, за упражняване на напълно пасивно гражданство. Знаете колко много ни засяга този въпрос, особено във време на избори.
Третият белег на демокрацията е според Аристотел свободният достъп на гражданите до участие в политическите институции. Длъжностните лица се избират от всички граждани измежду всички, казва Аристотел, по жребий, освен тогава, когато съответната длъжност изисква опит или специално знание; за да се участва в управлението, не необходимо да се покрива имуществен ценз, а ако има такава необходимост, цензът е много нисък; освен това всички длъжности са срочни и почти никоя не може да се заема два пъти от един и същ човек; съдии могат да бъдат всички граждани. Що се отнася до йерархията на институциите, Аристотел не познава модерното разделение и равенство между изпълнителната, съдебната и законодателната власт. При демокрация, заявява той, най-много и най-важните въпроси се разглеждат от народното събрание, т.е., в нашите очи, от законодателната власт. Най-сетне, всички длъжности в демократическата общност се разглеждат като един вид работа и по тази причина се заплаща надница или заплата на онези, които ги упражняват.
Въз основа на тези белези Аристотел определя съществуването на пет типа демокрация („Политика“, IV.1291b-1291a). Първата е основаната на равенството (to ison) на бедните и богатите пред закона, т.е. „нито едните, нито другите да управляват, ами двете групи са равни“. Втори вид е тази демокрация, в която длъжностните лица се определят от имуществен ценз, но той е много нисък и на практика всички, с изключение на загубилите своя имот, могат да участват в управлението. При третия вид демокрация в управлението могат да участват всички граждани – стига, уточнява Аристотел, да имат безупречен произход. Те обаче само прилагат законите (или конституцията), без да решават почти нищо сами. При четвъртия вид демокрация всички граждани – независимо от произхода си – участват в управлението, прилагайки съществуващите закони. Най-сетне, при петия вид демокрация управлява мнозинство от граждани, като решава всичко ad hoc, без да следва законите, ами узаконявайки действията си с декрети. Понеже Морис повдигна в коментара си темата за „арабската пролет“, в момента можем да наблюдаваме как в Египет става така, че постепенно силата на съществуващите закони се измества, в името на интересите на управляващите, от практиката твърде важни решения, като това какви правомощия да има президентът, да се вземат според случая чрез декрети на най-силната личност. Поради което и възраженията на египтяните и международната общност, че управлението на Мосри по нищо не се различава от това на Мубарак и демокрацията отново се изражда в олигархия и монархия.
Темата за това, в каква посока може да се развие демократическият режим, се засяга и от Аристотел („Политика“, VI.1318b-1320b). Възможностите се свеждат до две – развитие към най-добрия вид демокрация, която е почти тъждествена с тимокрацията (управление според добродетели и качества), или към най-лошата, която е тъждествена на демагогията и тиранията. Интересното е, че това развитие се определя не толкова от формите, които институциите могат да приемат (което е като че ли нашият възглед), колкото от обществения профил на населението. Според Аристотел, ако искаме да повлияем на политическото управление, трябва да повлияем първо на начина на живот, воден от хората. Бидейки подръжник на тезата, че най-добрият живот е земеделският (земевладелците са нещо като „средната класа“ на полиса), Аристотел определя за най-добра демокрация онази, в която управлява мнозинство от земеделци. Защо? Първо, поради това, че Аристотел схваща работата, извършвана в личното стопанство, като естествен подвид, който се съдържа в политическата работа. Следователно, този, който ръководи стопанство, ще има опит и в ръководенето на държавните дела. Второ, тези хора, обяснява Аристотел, няма да бъдат изкушени да превърнат политиката в източник на препитание. Те не са особено богати, но не са и бедни, допълва философът. Заети с работата си, те няма да свикват народни събрания за щяло и нещяло, само заради парите, които могат да получат от заеманата длъжност.
Почти всички други типове демокрация, смята Аристотел, са несигурни и рано или късно се израждат в друго държавно устройство. Разбира се, има начини състоянието им значително да се подобри, и философът изброява немалко от тях. В заключение, ще спомена някои от съветите на Аристотел, за които имаме пряк опит и от нашия политически живот. Например съвета, даден в 1319b, че не бива числото на гражданите (ние бихме говорили по същия начин за числото на гласоподавателите) да се увеличава прекомерно посредством облекчаване на изискванията за придобиване на гражданство. Или съвета за избягване на демонстративния „лов на вещици“, даден в 1320а: „Трябва да се стремим да ограничим максимално държавните процеси, като се противопоставяме на необмислените обвинения с високи глоби, защото обикновено се дават под съд не хората от народа, а знатните“. Или съвета от същата страница, отнасящ се до финансовата политика: „Там, където държавата разполага с доходи, не бива да се прави това, което правят сега демагозите. Те разпределят излишъка, а народът хем взима, хем пак иска същото“. |
| Тема № - 69 |
Коментар № - 7110 |
|
Георги Гочев - 2012-12-01 21:27:13 |
|
|
Георги много добре показва смисъла и структурата на политическата реч. Но аз бих искал да разширя контекста, като се запитам доколко традицията на този жанр е валидна днес. Да, Обама наистина реализира тази традиция. Но каква е функцията на стандартната, "нормална" политика днес? Какво е отношението между политика и ПР? Кой слуша тези речи, кой им вярва?
По разбираеми причини следя т. нар. "арабска пролет" и виждам съвсем различни механизми на съществуването на политиката. В Сирия битката с режима започва без организация, без лидери, без речи, без план, без Ленин, Робеспиер или Бонапарт - без никакви стандартни структури на политическото представителство. Протестът се задава по социалните мрежи. Хората спонтанно се организират - без официалности, без церемонии.
Струва ми се, че политиката днес е по-скоро такава. Официалните механизми работят по инерция или изобщо не работят. |
| Тема № - 69 |
Коментар № - 7109 |
|
Морис Фадел - 2012-12-01 09:35:14 |
|
|
Здравейте Д-р Гочев, благодаря ви за джентълменското отношение, и не само; за това, че научното ви любопитство не ви позволява да спрете търсенето на отговори, които ви вълнуват, въпреки, че имате срещу си такова "необичайно явление" (така ми казваше проф. Недялко Мерджанов, като мен :))
Оценявам високо научния ви подход,кураж и интелигентност.
Но аз мисля, че нямам място повече във Форума. Форумът е социален капитал, като мрежа за създаване на знание. Той е уникален социален капитал, поради уникалната си същност, проблематика и съдържание. Но аз нямам място в него. Това разбрах отдавна. Всяка мрежа, представляваща социален капитал, приема рамка в даден момент, за да защити постиженията си. Аз съм вън от рамката. Защитата е важна и необходима. Капиталът трябва да се събере в основното, а не да събира кръпките, каквато кръпка съм аз.
Ще отговоря за последно на искреното ви питане(sic!) по повод на мисълта ви. "И в този смисъл, запитвали ли сме се другаде, България, ........., тъй или иначе изоставаща страна, не е сполучила изключително, именно поради бедността си, да не претърпи в голям и опасен мащаб това, което се случва днес в по-развитите страни в Европа, и по-важното – да разполага с възможността да не направи, в името на някакъв очевидно провалящ се и все по-хипокритичен европейски идеал, крачките на развитие, които водещите страни са направили, за да стигнат днес до кризата?"
На този същият въпрос отговаря, без да си го задава, един от най-високите учени и общопризнати (а общопризнати учени има рядко) в областта на изследването на кризите - Чарлз Киндлебъргър. Киндлебъргър прави елементарна констатация, която дори е излишна, но той пише и за студентите си, освен за учените; нещо като напомняне и формулиране на правило.
Тя е: Разбира се, племето Догони ще бъде "облагодетелствано" от кризата, защото първо, в него няма какво да претърпи криза, поради неразвитата и архаична структура на икономиката му. Второ: племето Догони ще се почувства облекчено от кризата, защото ще се изтеглят чуждите инвеститори от територията му, които са създавали правила на икономиката и обществото, с което племето Догони нито е било съгласно, нито е имало намерение да възприеме, а само се е измъчвало насила да ги прилага. Трето: Племето Догони ще се почувства облекчено и ощастливено от изтеглянето на чуждите инвеститори, които са ескплоатирали в периода на растеж, за своя печалба, земята му, народа му, и има Шанса да създаде своя, по свой избор(sic!) икономическа структура, която е съобразена с неговите желания, нрави, обичаи, традиции, разбирания за напредък.С теория на вероятностите, ще се справите. Тук идва Тя.
Оставям ви да мислите върху това, без да оценявам кое е добро и кое е лошо, без емоция, само ще добавя. Вярвам в свободната воля. Изпълнението на свободната воля е безусловен императив за мен и синоним на демокрация.
Ще ви отговоря и по втори начин - от мен и от Кондратиев. В икономиката може да се приеме, че е като във физиката, освен, че е като в природата.
Ако си се качил на 10-я етаж, на 5-я етаж и на партера, и скочиш, ти ще получиш повече наранявания ако си скочил от 10-я, в сравнение с 5-я, в сравнение с партера. Та ние сме на партера. Затова нямаме големи наранявания. Но те предстоят. Образно, като най-вероятния сценарий: "Стигнахме дъното. ...
Някой отдолу почука."
И приемете,моля, икономическите науки са науки в истинския смисъл. За тяхното овладяване е нужно не само старание, четене, технология, добри учители, но и сърце. И голямо сърце. Само при тези условия, те могат да бъда обикнати и с това могат да служат на предназначението си, предназначението, което им е определим Мъдрецът от Шотландия.
Нинел,
заедно с Николай Кондратиев, Чарлз Кинделебъргар и още много други |
| Тема № - 69 |
Коментар № - 7108 |
|
nkioseva - 2012-11-30 13:01:49 |
|
|
Георги, упаси Боже! Нямах намерение да апострофирам този чудесен текст. Но, сигурно, имам право да се ползвам от знанията, които получих чрез професионалния си опит и обучение. Така, всъщност, наистина разширих разбирането за идеология извън кръга на тези три във вашия текст. Но това е свързано с други познавателни и изследователски парадигми. Що се отнася до демокрацията - вече казаха, че още не е измислено нещо по-добро. Но в момента тя изживява съвсем не хубавите си моменти. Това проличава тук у нас, но и в същата Америка, където 50% от избирателите избраха президента, който не се подържа от другите 50%. Този момент вече е предмет на анализите от последните няколко десетилетия.
От друга страна самите текстове на речите не са само текстове В тях е и техния контекст, не навън - в т.н. общество. Те подсказаха, както се вижда в текста силни критически интенции. Но по отношение на този род текстове , пак това е мое субективно и неправилно мнение, просто не е възможно да се говори за истиността или лъжливостта. Това са практики, които преследват очевидно определени политически цели. Това го отбеляза и проф.Богданов. Извинявам се за това мое разширение на проблематиката. Но проблемът за "реализуемостта на идеите" не е само текстуален или този на аргументация в теоретически план. Това е за съжаление и прагматически (не в смисъла на семиотика) проблем. Проблемът е на праксиса. |
| Тема № - 69 |
Коментар № - 7107 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2012-11-30 11:41:34 |
|
|
Благодаря ви за коментарите.
Дмитрий, използвал съм в текста си думата „идеология“ в две значения. В първото тя е синоним на „обществено мнение“, „обществена платформа“, „обществена доктрина“, „обществена философия“, „обществен проект“. Според мен няма цялостна политика или дори отделно политическо действие, което да не е подчинено на идеология в някое от изброените значения. Проблемът е, че тази идеология може, в един случай, умишлено да се крие от обществото, а в друг, да се представя и възприема, първо, като нещо тъждествено на реалността (когато например политикът говори уж за реално станалото, да говори всъщност за възможното и все още неосъщественото), второ, като нещо единично и хомогенно (в действителност идеологиите на едно общество винаги са повече и са сложно преплетени), и, трето, като нещо статично (което не търпи никаква промяна от страна на реалността). Ако една обществена доктрина приеме някоя от тези три форми, тогава тя придобива изключително негативна стойност. Оттук и другото, пейоративно, значение на думата „идеология“ - обществена неистина или утопия. Според мен в текста си съм правил разлика между двете значения на думата. Ако не съм, посочете ми къде, за да се поправя и допълня.
За да се избегне превръщането на идеологията, следвана от някакво общество, в груба неистина или утопия, политиците би трябвало да могат да представят свързано, от една страна, обществения проект, в който вярват, от друга, възгледите си за настоящия и бъдещия характер на обществото, на което налагат този проект. За мен, Дмитрий, утопията на една политика не е толкова в отношение със средствата, с които ще се достигне до желаното бъдеще, а в мълчанието по въпроса дали то е най-доброто за нас или за който и да било народ. Така че не е ли редно, преди да ме критикувате, че не ви говоря като Манхайм и прочее ваши авторитети, да поведем разговор за това кой е онзи тип демокрация, който би отговарял по-пълно на българския тип общество и народ? Така отговарям и на вас, Нинел, въпреки че реално не ми задавате въпрос. Хайде да поговорим сериозно за това, дали тази икономическа криза, в която, казва се постоянно, живеем, е като кризите, които са се случвали през миналото столетие и по-преди това? Не е ли тя друга? Според мен това е много повече криза на елита, на богатството и на определен стил на живот, раздул се прекалено, отколкото криза на масовия недоимък. Може да ви стори еретично, но смятам, че тази криза всъщност ни връща към нормалността на това, което трябва да желаем от живота, и така ни прави голямо добро. И в този смисъл, запитвали ли сме се другаде, освен може би у дома на вечеря, дали България, тъй или иначе изоставаща страна, не е сполучила изключително, именно поради бедността си, да не претърпи в голям и опасен мащаб това, което се случва днес в по-развитите страни в Европа, и по-важното – да разполага с възможността да не направи, в името на някакъв очевидно провалящ се и все по-хипокритичен европейски идеал, крачките на развитие, които водещите страни са направили, за да стигнат днес до кризата? Та нека обсъдим тези неща без много емоция, а после аз, ако ме убедите, ще си променя тезата. |
| Тема № - 69 |
Коментар № - 7106 |
|
Георги Гочев - 2012-11-30 00:26:10 |
|
|
Уважаеми проф. Богданов, сколасах в борбата с електорнната система.
Ценя високо хубавата критична оценка на написано/направено от мен и спорът. Затова ви благодаря, че си дадохте труда. Човек научава, осмисля и след това прави нещата по-добре. Когато не ме критикуват, а ми казват – ти правиш винаги всичко прекрасно, не се чувствам добре. Впрочем, напоследък никой не ме критикува и това ми липсва...Благодаря ви и за невероятно дълбоките теми за размисъл и самоусъвършенстване, които ми дадохте.
Дори да не искате да признаете, аз съм не много по-малко ваш ученик, отколкото Георги. И като мой учител, вие познавате ученика си: Да, напълно сте прав, не можах да прочета подобаващо текста на Георги. Опитах, опитах, и не можах. Защо? Защото текста за мен не е концентриран и не е искрен и следователно не придобих доверие към него. Ще се съгласители ли с мен? Искреният текст, който те кара да се довериш на автора, скрит зад думите, докосва съвестта, сърцето, мисълта на човека, който го чете. А аз не можах да го направя, думите и съжденията ми се сливаха. Докато Георги е неискрен, то аз съм недоволна, а вие не искате аз да бъда недоволна, нито Герги критикуван. Не мисля, че има начин да спра да бъда недоволна и съответно- недисциплинарана в случая. Недоволна съм от себе си и не си го изкаравам на Герги, а на себе си.
Да, не се „озаптих” използвайки думите, защото така трябваше да отговоря на Георги, който също не се озапти, но в използването на идеите и думите.
Следя обаче форума, той ми е нещо като страст.
От тук насетне, в тескта си, проф. Богданов, вие наистина ме озаптявате с великодушие и добротата. От тук насетне в текста си, вие ми връщате вярата, че мъдър човек, който сте вие, приема, че икономиката не е само чиста икономика. Вие ми връщате вярата в моята лична борба на доказване, че икономиката е свързана и оплетена в човешките същества, че икономическите отношения не изпълват изцяло отношенията между хората, а има много, много и много други неща, които ги свързват. Примерът с дамите и котките е наистина емблема. Като екологичен счетоводител, вярвайте ми, го оценявам така, като малцина. Свързаните страни,-заинтересованите страни. Човек не се интересува само от бизнес и пари и не живее само с тях, но и с тях.
Да, нас са ни учили така. „Млади икономисти, дръжте се здраво за средната аритметична”. Безусловно сте прав за мен, няма спор. Ще добавя Какво успокоение е може да бъде за човек, покосен от инфаркт, ако статистическите данни показват, че само 5% от населението боледува от инфаркта, когат човекът конкретно е покосен от инфаркт?
Да, така е.
Но винаги след това се поставя въпросът „Какво да се прави?”. Както въпросът на Дмитрий. Какво да се прави с „демокрацията”? Този въпрос изниква в съзнанието ни спонтанно.
И точно тогава, мисля си, се задава Мефистофелският въпрос на Дмитрий „Може ли да има „Изкуства за изкуството?” и/или „Икономика за икономиката”? Точно тук средната аритметична помага. Помага да се направи анализът на средните, а след това и на частните. И тук икономиката има право да бъде икономика за себе си,. Разбира се без да обема „различни цялости, които никога не могат да се изброят и регистрират”. Да, няма спор по прецизността на вашата оценка. Така ме учеше и проф. Беров. Как можеш да изчислиш БВП, ми казваше той, защото много обичаше да ми размърдва мозъка? Не можеш, защото не можеш да включиш в него остойностения труд на домакините и цялата домашна икономика. Вие ми казвате същото. Знам, че не мога и никой не може. Но ние използваме този показател, колкото несъвършен да е, за да правим диагноза на икономиката като цяло и на всеки един човек в нея. Несъвършени сме, но не повече от останалите. Разликата е само, че в криза, всичко и всички зависят от икономика. Сетивата на всички се изострят към икономическото и икономиката обема света. Нормалното положение е тогава, когато нещата са в баланс, а не доминира икономиката, и като цяло – когато не доминират „отделни праксиси”, независимо какви са и кои са.
Но когато целият свят в криза се превръща в икономика, когато статиралата през 2009 г. програма на Фед QE1 излива 300 милиарда долара в покупки на държавни облигации плюс 175 милиарда покупки на дълг на фамозните дългови гиганти в САЩ, когато после Бернанке излива 1 трилион долара и още 250 милиарда в ипотечни облигации, когато втората серия QE2 на Бернанке излива още 600 милиарда, когато трета серия QE3 излива по 40 милиарда месечно за изкупуване на ипотечен дълг плюс нулеви лихви за безсрочен период. Нулеви лихви? Най-важната цена в икономиката – лихвата, липсва! Икономиката липсва и това влудява хората. Но. Точно тогава светъ се е превърнал в икономика, в икономика, която няма никаква измеримост, в най-ужасната и всеобемаща икономика.. И това е ужасно и от това съм меко казано, недоволна. Аз не разбирам, вие дали сте доволен от това. Това е огромен по размер морален хазарад, който има само една единствена релзултантна. Крах на ценностите.
И сега преминавам в защитата си. Всъщност. вие ме защитихте.
„Кризата е наслагване на несъответствия”- казвате вие. Икономика е съгласна с вас проф. Богданов. Паричното несъответствие към потребителското поведение, към реалните материални ценности, е огромно. Несъответствията предизвикват липса на доверие. А огромните несъответствия създават огромно недоверие. А върху доверието се крепи всичко. Недоверието просмуква и разяжда всичко и всекиго.
Трябва вече, крайно време е, да има нова наука – науката за доверието. И от нея трябва да започва всички останало – литература, история, политика. Искреност, честност и от тях-доверие. Това е моята рецепта за изход от кризата. Не е икономическа, но е човешка и следователно е икономическа. |
| Тема № - 69 |
Коментар № - 7105 |
|
ninel kiosseva - 2012-11-29 21:20:36 |
|
|
| Уважаеми проф. Богданов, благодаря ви за коментара на скромното ми намесване, което не намирам за хапливо. Коментарът ви е толкова дълбок, проникновен и разностранен, че бих искала да се защитя подобаващо. Удоволствие е да се общува с вас. Затова ще го направя отговора си допълнително и подобаващо,както трябваq защото сега трябва спешно, за n-ти път да въведа компетенции на един курс, тъй като системата не ми ги прехвърля. Моля да ме извините за момент. |
| Тема № - 69 |
Коментар № - 7104 |
|
nkioseva - 2012-11-29 18:49:03 |
|
|
| Да, професор Богданов - демокрацията единствена остава транседентна идея, която въпреки всичкото си "идеално" успява не само да се реализира, но и да променя света(Черчъл) ...но никога не съвпада с промененото състояние. Не се предава на Фаустовото проклятие. Сега чета Валестайн - той определя столетието от средата на 19 век до 60-те на 20-ия като "героични либерални". Но все пак днес сме в началото на 21 век. Има много индикации за все по-голямо несправяне на демократичната идея. Тук е поредния, но не единствен пример за това несправяне. |
| Тема № - 69 |
Коментар № - 7103 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2012-11-29 18:12:43 |
|
|
«(Затова ми се ще да вярвам в живината на американската демокрация, т.е. американския народ, защото наистина демокрацията е народът, а не в американския президент, като Георги, който търси корените й при Перикъл в силата на съвпадението на думите.)»
Нинел, с каква лекота се подвеждате от думите и правите изречения, без ни най-малко озаптисване. Че откъде накъде народ и демокрация да са синоними? И изобщо замисляте ли се над разликата в значенията на българското и английското «народ». И дали сте прочела по-внимателно, както подобав, написаното от Георги, щом като с такава лекота казвате, че той, търсейки корените на демокрацията, се подвел от съвпаданието на думите. Което означава, че между атинската и американската демокрация общото е само думата. А Георги не само не се подвежда, ами и формулира цял ред от смисли и идеи по тази тема. А и понеже не следите форума, не сте й забелязала, че с тази си финална бележка сте ухапала не Георги, а мен, който му предложи да се заеме с този паралел. И вместо дисциплинирано да напишете коментар по заглавния текст, правите нещо, което тук не е прието – свеждате казаното до несъответна абстракция, въвеждате друга тема и вътре в тази тема развивате и прелесната идея, че днешното общество е икономика и днешната икономика е общество.
Икономиките, Нинел, са много едновременно, оплетени са и всички се опитват да свържат пръснатите човешки същества. И ги свързват само донякъде. Защото и самите човешки същества участват в различни цялости, които никога не могат да се изброят и регистрират. Така че винаги има и такива, които са в една или друга степен несвързани. Икономиката иска да погълне енергията на една стара госпожа в София или в Ню Йорк, но тя живее бедно свързана със своите котки. Всяка икономика има грижа да наложи идея за стандарт, т.е. за добър живот. Да, но и идеята и стандартът мърдат. И е доста смешно, ако някой мисли и се изразява обективистично със средни данни, защото отделните човешки същества само донякъде се съобразяват с тях. И това, което се нарича криза, си е най-обикновено натрупване на тези несъобразявания.
Не разбирате ли, че икономиката е само едно от нивата на един сложен живот с много икономики от различни времена, а и не само икономики, но и всякакъв род радикални идеологии. Демокрацията е такава радикална идеология, която претендира, че е по-вярна, защото обхваща повече хора и защото е по-хуманно разбиране за човешкия социален живот. Да, но и атинската, и американската демокрация са и радикални средства за по-широк обхват и на една конкретна страна. Вкараме ли демокрацията в плана на оценката, веднага трябва да кажем, че тя, която е добро, е и зло. Демокрацията не е вещ, а праксис, нещо ставащо и променящо се и затова и разположено между доброто и злото. Именно този праксис обсъжда заглавният текст на Георги. Но и икономиката, тя също е праксис. Социалното живеене е грамада от такива натрупани един върху друг и преплитащи се праксиси. Което Лудвиг Мизес го е казал и представил отдавна само с този малък минус, че не е разбрал, че отделни праксиси има само в учените глави. В реалния план на живота те са винаги семиотично свързани и насложени.
|
| Тема № - 69 |
Коментар № - 7102 |
|
Bogdan Bogdanov - 2012-11-29 17:18:07 |
|
|
|
