БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА ГОВОРЕНЕТО И НЕГОВИТЕ ПРОЦЕДУРИ

БОГДАН БОГДАНОВ

За задачата и подхода    
Задачата, която си постaвям, e да коментирам основното, което прави
в този текст       човешкото говорене. Като казвам “прави”, имам предвид следните две положения, често свързани в едно говорене – постигането на нещo, за което не става дума в неговия текст, и внушението, което се  прави в този текст, че нещо е такова, въпреки че то не е такова. Защо се заемам с този коментар? Защото говоренето е типично човешко действие, което посредничи към ред други действия и в този смисъл подпомага тяхното разбиране.
      Като казвам “посредничи”, имам предвид подобен ход - от една по-непосредствена проява на говорене към самото говорене, после към свързани по-опосредствено с него други подобни човешки действия, примерно като четене и писане, а после преминаване и към още по-опосредствени действия като разбиране, мислене и правене. Това е като че ли смисловото основание и за прехода от говорене към правене във формулираната по-горе задача. Разбира се, към нея ме насочва и обикновеният мотив, че приемам съвременната научна теза, че човешкото говорене е и правене, и искам да внеса уточнения в нея.
      Тезата може да се изкаже и просто, и по-разгърнато, както постъпих и аз, като казах, че правенето се дели на две правения. Също и за самото говорене казах просто, че то е правене, а после, като добавих едно “и”, казах, че реалното говорене не е само правене. Така с тази добавка вече казвам, че освен споменатото по-горе двояко правене, ще коментирам и другото, което не е правене в говоренето, но което също е нещо определено и едно. Да, но и в така уточнената задача има проблем. Той е, че свеждам по-реалното повече до едно или две. Говоря за говоренето в единствено число, докато говоренията са повече, и казвам, че основното в тях се свежда до две проявления, докато те са повече.
      В какво е по-точно проблемът? В това, че в тези твърдения не правя разлика между съществуването на едното и двете и съществуването на повечето. А те съществуват по различни начини. Разбира се, има естествено решение, тъй като казването е само момент в едно говорене. В следващите след него други казвания допуснатото неразличаване може да се коригира. Може, но само компромисно. Първо, защото никое реално – и нещо, и място, и събитие, не може да се изкаже по съвпадащ с него начин, и, второ, защото никоя същност и основно положение не съществуват по начина, по който се говори за тях.
      Това се отнася и за разликата в съществуването на едното говорене и на двете негови проявления. Те са по определен начин по-близо до реалното, за което говорят, отколкото е говоренето за едното. Затова и замених в поставената задача едното на говоренето-правене с по-доброто на ставащото в него, което според мен е устроено бинарно. Нататък ще предложа и работно определение за това тaка устроено говорене. Веднага се повдигат следните два въпроса. Първият е защо наричам това определение работно? Защото според мен то ще е по-валидно в този текст. Вторият въпрос следва от този отговор. Той е дали има общовалидни определения? Има, когато става дума за естествено по-константни явления, вече сведени до понятия.
       Докато говоренето не е обичайно понятие и означава подвижно явление-нещо и в по-реалния си план като практика на говорене, и като говорене, което представя тази практика. Което означава, че в определени моменти говоренето се ограничава и става по-еднозначно, докато в други се изпълва с повече значения. Така че всъщност редуването на първото с варианти на второто е онова по-точно, в което е проявено едно говорене, а то трудно се подава на общовалидно определяне.
       Как би постъпило по въпроса редовото научно разбиране? Би опростило тази динамика до една или друга константа-същност-трайна истина. Или казано с парафраза, би разбрало това подвижно понятие-нещо чрез спирането му. Което би било стопроцентово говорно правене. Докато аз следвам не особено популярния принцип, че ако не всички, поне повечето обекти в човешкия свят, особено обектите в нашето говорене, са динамични и променливи. В тях, разбира се, има и константи с различна трайност, които обаче са само моменти в тяхната променливост.
      А как е устроена тази говорна променливост? От тройното съотнасяне между самите подвижни думи и словесни изрази, които постоянно се заместват помежду си, техните подвижни значения, с които става същото, и самите подвижни обекти, означавани и правени чрез думите, словесните изрази и техните значения. Като говоря за “подвижни обекти”, естествено различавам тяхната подвижност като обекти в речта на едно говорене от подвижността им като предмети във външния свят. Които две подвижности отвреме-навреме съвпадат. Това е и най-стабилното значение на думата “истина”. По-често обаче те не съвпадат. Което именно избягваме чрез т.нар. говорно правене.

За по-основното, което става     Както и при ред други понятия-неща с действен характер,
в човешкото  говорене     говоренето е понятие, но е и динамично нещо, което се дели на вътрешна и външна проява в отношение на свързване и отделяне. Говорене е и вътрешното на изричан протичащ текст, но и външното на протичаща ситуация, която ту влиза, ту не влиза в него. Някой казва и говори нещо, но прави и друго, което не е изразено в говорения текст. Говоренето освен това влиза и в отношение с други възможни говорения в цяло, което също се нарича говорене.  
      В подобно разширяване влиза и съвременната научна теза, че говоренето е и правене. Разработена по няколко несъгласувани начина, тезата се изказва и декларативно като кратко твърдение. Именно във втория случай тя е типично говорно правене. По-активно е обаче друго говорно правене - практическото противопоставяне между по-неточното редово и по-точното научно говорене. Защо казвам, че е говорно правене? Защото скритото в него твърдение е във висока степен нереално - т.нар. научно и редово говорене повече си приличат отколкото се различават.
      Ако едното в говоренето е т.нар. външно и има и друго вътрешно в него – самото казвано от него, това вътрешно също е устроено бинарно от допълващите се и наслагващите се в него едно рефлексивно назоваване-разглеждане на нещо съществуващо, съществувало или трябващо да съществува и друго репрезентиращо казване-представяне също на нещо съществуващо, съществувало или трябващо да съществува. Обръщам внимание на това, че и в двата случая говоря за едно нещо. В реалните говорения-нанизи обаче се говори рефлексивно и репрезентиращо за повече неща едновременно, които се изреждат, наслагват едно върху друго, а и се свързват в мрежи-модели за свят.
      След като умножих нещата, за които се говори, за да се приближа до реалните говорения, поради същото основание трябва да разгърна и пункта на онова, което нарекох “трябващи да съществуват”. По горните няколко начина по-реалните говорения говорят като за съществуващи и за неща, които не съществуват или които съществуват не така, както се говори за тях. Така правенето във външната ситуация на говоренето влиза и в текста на самото говорене.
      Но какво представлява едно говорене в плана на реферирането към съществуващи, съществували и несъществуващи неща, за които се смята, че трябва да съществуват? То е ред-наниз от моменти на съвпадане и несъвпадане на следните три страни - на по-пряко дадените думи и езикови изрази, на по-косвено дадените техни значения и на още по-косвено дадените неща-обекти, които в хода на това говорене стават ту по-вътрешни благодарение на значенията и употребяваните думи и езикови изрази, ту се възприемат и като външно съществуващи.
      Оттук и последствието, че при всяко говорене се редуват моменти на пълни покривания-съвпадания, на частични покривания и на пълни несъвпадания на тези три страни. Това редуване е основното съществено, което става в човешкото говорене - говорещият говори по този неравен начин с редуващи се моменти, защото има работа с външен свят, който постоянно усвоява, в който участва, но и който прави, външен свят, който и сам се променя, но който променя и самият говорещ.
      В името на това подвижно означаване-правене на неща говорещите правят и нови значения, думи и езикови изрази, а и езици. Ползват един или друг съществуващ език и се отнасят към един или друг съществуващ свят, като за да ги ползват и за да се отнасят към тях, те ги моделират и променят. Затова човешката реч е и набор от модули, които способстват за това променяне.
 
За отношението между мислене    Добър пример са двете думи “говорене” и “мислене”.
и говорене    Те са две и като думи, и като значения, и като неща-обекти, които означават. На равнището на самите думи мислене и говорене вече се свързват от наставка, която вкарва и в двете значението протичане. Това значение ги успоредява и поставя в отношение. Говоренето е и мислене, както и мисленето е и един вид мълчаливо говорене. Така влизащи в един вид пулсиращо отношение, двете стават отвреме-навреме страни на динамично нещо, останало не само на български без име.
     Това не отменя следната разлика между тези две страни - че говоренето не се е оценностило, от което не е последвало и свеждането на повечето негови проявления до едно най-добро, както е станало с мисленето, което се е оценностило и чиито повече проявления са се свели до най-доброто на чистото мислене. Естествено с последствие и за говоренето, тъй като това мислене е започнало да се смесва с говоренето, в което то се осъществява. По-големият проблем обаче е, че другите видове мислене са престанали да се смятат за мислене и са се слели с говоренията, в които стават.
     Но, така или иначе, по-малко в съвременната философия и наука и повече в съвременното редово говорене се е наложило улеснението, че и в писаните, и в устните текстове,  и в нашето мислене има и трябва да се търси един смислов ред. Това улеснение на свой ред е наложило следните две бинарности – първата по-осъзната между мисленето и говоренето, а втората по-неосъзната между доброто говорене, в което се мисли, и другите говорения, в които се мисли по-частично. Кое е по-реалното истинно положение? Че смисловите редове в устните и писаните текстове са винаги повече и че те стават още повече при естествено наслагващите се над тях контексти. Като казвам контексти, имам предвид, първо, контекста, който се поражда от самия текст, второ, външния контекст, към който текстът се отнася, и, трето, контекста, който се наслагва допълнително, когато някой се заема с разбирането на този текст.
      Не съществува обаче и е трудно да се изработи методика за отделянето на тези винаги повече смислови редове. А това би било полезно, защото от преплитането на тези редове се поражда всъщност комплексният смисъл на тези устни и писани текстове. Който смисъл при това не е просто вече изграден, но продължава да се доизгражда в хода на тяхното разбиране.

За двете основни процедури    Редно е да повторя защо ме занимава не друго, а говоренето.
в човешкото говорене     Защото с него не се е случило намаляващото обсега му оценностяване, станало с мисленето, и защото като добър посредник към други човешки дейностни форми, в по-добра степен от мисленето, то позволява да се осъзнае основното, което правят човешките същества в своята идеална и реална среда - те я разбират и усвояват, но и постоянно я доправят и правят наново.  Именно това обслужват двете т.нар. основни процедури в човешкото говорене. Едната от тях е предимно рефлексивно действие, свързано с означаване и разбиране, а другата е предимно репрезентиращо действие, свързана с показване и представяне.
       Доколкото и двете са налице в текста на едно говорене, те обикновено се редуват в него. По-честият случай обаче е, че се смесват и наслагват. В реалните говорения се редуват моменти на различни комбинации от двете с предимството на едната. Това комбиниране става, защото тези две процедури си приличат по функция - и двете имат  за прицел не друго, а справянето със ставащото двойствено говорно нещо при човешкия допир с реалното, за което се говори.  При т.нар. рефлексивна процедура то е, че нещо се разбира и само по себе си, но и заедно с друго, а при т.нар. репрезентираща процедура то е, че едно представяно се представя и като отделно, но и като свързано с друго. Освен това и при двете, макар и с различни средства, и едното, и свързаното с друго се разбират и представят статично, но и динамично като ходове на промяна.
      Разбира се, определени говорения са по-цялостно репрезентиращи или по-цялостно рефлексивни. Това не отменя правилото, че във всяко от тях е налице и другото, което не се сочи от името му. В по-чистото рефлексивно говорене, първо, рефлексирането се редува с паузи на репрезентиране, и, второ, рефлексирането в него пулсира между свои прояви в различна степен. В този пулсиращ ход става и спиране на рефлексирането в по-константни значения и истини, като на свой ред те било само се утвърждават със синонимна замяна на думи и идеи, било се подкрепят с примери. Т.е. и в двата случая спирането не отпада и не се влиза в по-активно рефлексиране.

За процедурата на спирането при     Това спиране в определени значения и истини се налага
рефлексивното говорене     от външната ситуация, която мотивира контекстово това говорене. Към тази външна неподложена на рефлексия нужда това говорене да протича именно така се добавя още една нужда – то да бъде вярно навсякъде и винаги. Тези две нужди се индуцират взаимно от голямата цел да се отстранят следните две екзистенциални  затруднения – човек да живее, говори и мисли в променяща се среда и да мисли за себе си не като за оригинално непроменящо се, а като за пулсиращо свързващо-отвързващо се с други като него същество. 
      Всеки от нас е различен. Имаме грижа да пазим своята различност. Но имаме и противоположна грижа - актовете на разбиране и правене, в които участваме, да са и общи дела поради общия език и общите стандарти на правене. Така, бидейки различни, ни се налага да бъдем, и то по много начини, и други. Това затруднява и ни изправя пред необходимостта да парираме това пулсиращо свързване-отвързване.
     Говоренето предлага радикално решение - добър брой константни значения и истини, които пораждат един вид константна среда, в която, бидейки различни, сме и идеално като че ли по непроменящ се начин свързани. Това отстранява и другото, което ни тежи - че нашето “себе си” не е чак толкова безапелационно различно, а е пулсация между по-скоро относително различното наше и редуващите се моменти на свързване с различни по обхват всички. Ето и един от генералните инструменти за осъществяване на това говорно правене - личното местоимение в множествено число “ние”.
     Ясна непроменима по форма дума, то винаги е с различен обхват, разбира се, при условие, че не уточняваме кое е човешкото множество, означавано в този момент. Оттук и последствието, че “ние” е толкова ефективен инструмент за говорно правене. И научното говорене, и голям брой редови говорения го ползват постоянно. И аз го ползвам в този текст. Пиша го мотивиран от извънтекстовия аргумент, че ако бъде изложено това основно, което обсъждам, познаването и усвояването му ще доведат до по-добър ред в човешкото говорене, а оттук и до благо за някакви всички с неясно какъв обхват.
      Което между другото потвърждава вече казаното - че никое говорене не протича смислово само в текста си, а че непременно включва и контекст-паратекст-свят, от който черпи аргументи за едни или други необходими истини. Те, разбира се, не са истини, но вършат следното добро - спират неправомерното разгръщане на текста и правят от него именно този текст. Така че това т.нар. спиране е важен термин за разбиране на механизма на правеното в едно говорене.
      Аз коментирах по-горе външните спирания, които стават в ситуацията на говоренето, но актът на спирането е налице и в текста на говоренето. Спирането е във второто на т.нар. репрезентираща процедура, която внася в текста външното на нещо реално съществуващо. Универсален механизъм на пауза, репрезентирането е и спиране на рефлексирането, т.е. на онова, което е по-собствено текстовото в едно говорене. Което е и един вид скрито твърдение, че няма и не може да има абсолютно текстов текст и че всеки текст развива паузи за представяне на едно или друго външно реално. Защото по-истински съществува реалното, докато рефлексията и значи и самият текст не съществуват така истинно.

Заключение     Та какво излиза, че е говоренето, според тази теза или по-скоро хипотеза? Процедура по справяне с двойственостите, пораждани от нашия речеви досег с реалното.
      Но дали това определение не изравнява двете основни процедури, които се комбинират в по-цялото на всяко говорене? Изравнява ги само донякъде. Защото, допълвайки се, посочването-представяне и рефлексирането правят и нещо, което другото не може. Кои са тези неможения? Посочимото винаги е предметно изразено и може да се представя. Същевременно има безброй непосочимости. Те могат да се представят в определен род текстове. Което обаче не е репрезентиране, а е, казано по-точно, презентиране на въобразено.
      Друг е режимът на справянето с непосочимото при по-рефлексивното говорене. Залепено за думата и фразата, които го означават, непосочимото става предмет на обикновено твърдение, че предметът съвпада със своето значение. Това е и проста репрезентация поради опредметяването на това значение и внушението, че думата-значение-нещо съществува реално. Което, разбира се, е невярно. Но не става дума само за казване. Казването е и недовършено правене, което може и да завърши.
      И то наистина отвреме-навреме завършва с реално произвеждане на посочим предмет. Толкова многото посочими предмети, които ни заобикалят в човешката среда, не са съществували по-рано. Някой някога ги е произвел, първо, словесно, а после и реално. Веднъж произведени, те са продължили да се възпроизвеждат и ето че сега съществуват и могат да се посочват. Което е доста сигурно доказателство колко размита е в човешката среда границата между само мислимото непосочимо и предметно осъщественото посочимо, а и  между мисленото, казваното и правеното. Това на свой ред позволява да се направи следното заключение.
      Говоренето не само външно се аргументира от едно или друго последващо правене, то е и вътрешно пропито от правене горе-долу по същия начин, по който и човешкото правене е пропито от толкова степени и форми на говорене и мислене. От това следва и възможността да се твърди, че и самото човешко съществуване може да се разбира като един вид бавен неравен ход на свързване на тези пръснати негови дейностни проявления, които постоянно се свързват и отделят и поради друго, но и с оглед на евентуално по-добро свързване. Съществуването ни в говорно и всякакво друго правене е и за евентуално постигане на по-добри свързвания.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Действително голямата тема, по която трябва да говорим, е за случващото се в България през последната седмица. Обаче за да говорим добре за него, първо трябва да го назовем добре. Какво е това, което ни се случва в момента? Истинско събуждане на гражданското общество, политическа криза, опит за поредно комунизиране на страната, както твърди в сайта си Едвин Сугарев, шампанско и сълзи за политиката на ГЕРБ, доказателство, че само с икономии и без никакъв растеж не може да се преодолее кризата, както твърди Financial Times, предизборен кьорфишек, глупости? Не бях минавал по централните софийски улици от няколко седмици, но вчера следобед имах работа в центъра, озовах се близо до сградата на парламента. Моя близка, живееща в центъра, започна да ми обяснява откъде минавали протестите, кой къде заставал и за какво протестирал. Заслушах се и понеже наоколо животът си течеше като че ли без никаква промяна, казах, че щом все още има правила за движение и хората първо ходят на работа, а после, след края на работния ден, протестират, значи протестът не е толкова голям и толкова страшен протест.

Направих това реторично изказване първо поради усещането, че показваното по медиите не отговаря напълно на думите, с които се нарича. Така че първо донякъде бих възразил на онези, които казват, че протестът бил срещу лицемерието на политиците. Дори и да е така, има нещо лицемерно и в говоренето на и за тези протести. Първо протестиращите не са чак толкова много и чак толкова отчаяни, колкото бяха през 1997 г. или 2009 г., и, второ, част от това множество не заслужава да се нарича протестиращо, защото чисто и просто е навън по други причини и не знае конкретно срещу какво протестира. Волен Сидеров прочете от трибуната на парламента някакъв списък с искания на, очевидно, негови симпатизанти, по-голямата част от които искания абсурдни като списъка с решения на един герой от ранен филм на Уди Алън (да задължи всички граждани на банановата република, на която стана диктатор, да говорят шведски и да носят бельото си не под останалите дрехи, а върху тях). В този смисъл беше редно преди премиерът да вземе сериозното решение за оставка, да разбере какво точно става в неговата страна, да го обясни, да разговаря с протестиращите, да се опита да разреши част от реалните им проблеми. Обяснението, дадено от Бойко Борисов, че не можел да понася заграждения пред парламента, с пълно право му спечели една карикатура във в-к „Дневник“, под която пишеше „Черен пояс и заешко сърце“.

Добре, защо всъщност се оттегли Бойко Борисов? След последното му изказване за готвения срещу него атентат от страна на Ахмед Доган се замислих по-сериозно над въпроса – впрочем често поставян тези дни от социологическите агенции и политолозите, – коя е алтернативата на управлението на ГЕРБ и защо лидерите на БСП като че ли не изпаднаха в еуфория, задето може би ще се върнат във властта по-бързо и по-лесно от очакваното. Не подаде ли Бойко Борисов оставка, за да създаде ситуация, в която единствената алтернатива на неговото управление ще бъде... негово ново управление? Каква е тази ситуация, в която той може да бъде припознат отново като държавен лидер? Същата, в която беше припознат през 2009 г. На първо място, ситуация на тежка партийна полемика между леви и десни, в която избирателят избира нещо трето. Обърнахте ли внимание, че от няколко седмици, още преди оставката на правителството, Борисов отново заговори за „синьо-червената мъгла“ - метафора, която често използваше като кмет? На второ място, ситуация с явен политически враг, символ на всичко деструктивно и лошо в политиката. Говоря, разбира се, за Ахмед Доган, омразата срещу когото освен, дето е съвсем заслужена поради безобразията, които е сътворил, е все пак и своеобразно петно върху публичния ни дискурс, който не може да надживее елементарната народо-психология, ами говори за лошия в обществено отношение със същите думи и изрази, с които е говорел и по времето на Ботев. Значи този архи-лош съд не го лови, той или трябва да бъде търпян, или някой хайдутин да го асасинира.

Изобщо вижте как статично-йерархично-полярно е устроен общественият ни дискурс. Има един най-лош и съответно трябва да има един най-добър, който в името на някакви всички да бори най-лошия. Съответно всичко, което прави най-лошият, е най-лошо, а всичко, което прави най-добрият, най-добро. Какво остава между тези крайности – аморфна политическа маса, която е или повече на страната на най-лошия, или повече на страната на най-добрия. Общо-взето Борисов говори за опозицията на правителството така – не като за отделни партии с отделни политики и значи с отделни позиции в политическото поле, а като за негови съюзници или съюзници на неговия враг. По-лошото обаче е, че и самата опозиция възприема себе си донякъде така.

Обаче нещо се случва, виждаме, че най-добрият като всеки реален човек не може да бъде идентичен на себе си. Колебание около референдума, вълна от разкрития за едно или друго безобразие, хаотични ответни реакции, загуба на доверие, подадена оставка. Какво става в този момент? Аморфната политическа маса се разклаща, разделя и прегрупира, но моделът, в който тя е заключена, не се променя. Но все пак има малка разлика с 1997, 2001 и 2009 г. В предишни подобни кризи на модела винаги е имало един нов „най-добър“, сега нов „най-добър“ няма. Което вероятно означава, че рано или късно старият „най-добър“ ще се появи отново.

Връщам се на алтернативата. Тя според мен се състои в избор между този полярен модел, който ще продължава да сътворява оптимати на властта, и друг модел, по-центробежен и с повече локални гнезда на управление. Стана въпрос през тези няколко дни за промяна на конституцията. Честно казано, не вярвам това да се случи и не вярвам, че трябва да се случи. Днес Александър Кашъмов каза нещо съвсем точно – да искаме нова конституция в този момент е като да искаме нов калъф за счупена цигулка. Така е, не е уместно да искаме конституция, даваща повече правомощия на гражданите, след като масата от тези граждани продължава да гледа на държавата като на нещо голямо и дистанцирано, като на огромна машина, разположена в центъра на София. Конституцията би трябвало да следва обществения навик, съответно нейната промяна да отразява промяна в този навик. Впрочем, според мен едно от положителните неща, направени през управлението на ГЕРБ, беше опитът за реално, макар и минимално децентрализиране на властта чрез преместване на част от администрацията на министерствата извън София. Която промяна всъщност поде именно набеденият за неуспешен вицепремиер Симеон Дянков.

Та завършвам с това, с което започнах. Струва ми се, че не знаем какво точно се случва в България в момента. Когато Октай Енимехмедов се опита да стреля срещу Доган, някои казаха, че това било театър на самото ДПС. Никой обаче не каза, че дори и да не е пряка поръчка на хора от ДПС, самото ДПС е изградено така, че да си създаде и изстреля нагоре един долен, който да превърне най-горния, лидера на партията, в мъченик. С ясно горе, на което стои премиер оптимат, и ясно долу, където стоят избирателите, българската политическа сцена не е устроена по-различно от партията ДПС. Това не е наред, не можем да продължаваме да гледаме на политиката като на стълба, по която някой трябва да се изкатери възможно най-бързо отдолу-нагоре, а друг да падне от най-високото и за назидание да се пребие.

Не е редно да изкажа горните позиции, ако не кажа как аз участвам в случващото се. От външна гледна точка никак. Получих много висока сметка за ток, прецених си потреблението и възможностите и я платих. Не гладувам, не участвам в протестите. Не одобрявам оставката на правителството, макар че не одобрявам много неща в работата на отделни министри. Проблемът е, че вътрешната ми гледна точка се бунтува. Срещу какво? Първо, срещу разбирането, че политиката е и трябва да остане катерене по гърдите на държавата. Второ, срещу заместването на реалните проблеми, от които страдаме, с плоски идеологии и полемики. И, трето, може би най-силно, срещу кризата на човешкия капитал, която ни споходи толкова силно. Да, ужасно е, че сме в демографска криза, но още по-страшно е, че няколко месеца не може да се намери човек, който притежава безупречен обществен профил и кадърност, за да стане конституционен съдия, да стане управител на научния фонд, да стане управител на ДКЕВР и т.н. Не смятам, че такива хора няма, а че поради горната специфика на обществения модел те са изгубени някъде между оптиматите и т.нар. „народ“ и че голямата несправедливост, извършвана от властта, е именно срещу тях, по-точно казано, в нежеланието те да бъдат истински амбицирани да участват в политиката със знанието, с което управляват благополучно по-малки или по-големи човешки звена. Днес Яне Янев, шавлив, но интелигентен играч в тези процеси, политна в едно предаване именно по тази писта. Същото прави и Меглена Кунева. Въпросът е дали участието на читави хора от средната класа, което те заявяват като ценност, реално ще се случи или и Янев, и Кунева се опитват да легитимират посредством тях разни неясни бизнес интереси, подхранващи партиите им? С което пак се стига го алтернативата или алтернативния модел. Завършвам тук.
Тема № - 71 Коментар № - 7208 Георги Гочев - 2013-02-24 00:50:57
Включвам се в дискусията ...въпреки че явно не съм подготвен. Текстът на проф.Богданова в случая е не само труден, но и провокативен. Идва ми на ум "Игра на стъклените перли" на Гесе. Провокира ме и не до там адекватниге реплики. Някак ученическа ми изглеждат. А има едно питание, на което по един или друг начин трябва да бъде отговорено. Да, естествено говорене..А защо не е реч?
Текстът провокира множество прости въпроси, но няма към кого..в текста. Говоренето се третира като само за себе си без да има кой и с кого се говори. Възможно е да се махнат тези фигури, но тогава говоренето се превръща в поредица от ...знаци? Едва ли. Липсата на редовните фигури в комуникацията-това е голямата провокация на текста. И няма как говоренето да бъде ...разбрано. Тове е някаква програма за цифровата машина.
Структурализмът, с който се запознах преди доста години главно предуплеждава, ако има реч има и говорещите. Те са там-в речта. Тук се сблъсквам едва ли не с математически модел на самоговоренето, в което липсват адресант и адресат.
Не смятам, че това е продуктивно, освен, разбира се, за специалистите по изкуствен интелект.
Тема № - 71 Коментар № - 7207 Дмитрий Варзоновцев - 2013-02-23 23:58:16
Малко по-късничко влязох. И в моята си говорливост ще ви кажа и причината. Прескочихме с маркизата до Несебър за дребна битово-приятелска подробност. Градчето е спокойно, чу се да се готви митинг-автошествийце, но не видяхме нещо преди да си тръгнем. Срещнахме и наше познато момче, щяло да заминава за София /организирано/ за митинга утре в София. Волен, хубавец младеж, има шофьорска книжка, но май не завърши средното. Има и претенции за кариера в шоу-бизнеса и световния артистичен свят изобщо. Имал и три банкови кредита, които майка му, работеща като сервитьорка в Германия изплаща. Отива да се бори за по-добри шансове и смърт на неправдата. Пожелах му на добър час, но и да внимава, защото както се оказа имал вече и някакво заведено следствие за хулиганство, докато хайманосвал по зимните курорти или протести, не разбрах точно…
За мен по-важно е веднага да благодаря на професор Богданов за новото омекотяване на моите прибързани призиви във форума. Хич не ми е, нито нявга ми е било до юнащини, приятели. Ако съм бил такъв байрактар и ураджия, досега да съм се из мушнал из политиката и сиво-черната облага…Но за болката ми бих желал, правилно да ме прочитате и усещате. Домакинът наш го прави и това ми дава силна утеха. В такъв, малко по-нередови и страничен, случай лично аз усещам пък промяната-обръщане на цитираното-спомнено вчера от уважаемия професор Младенов казване на Богданов: „Само много малко хора имат реален интерес към онова, което казва другият, почти винаги този интерес е изигран. Стремежът е към самоизричане”.
В тази наша сегашна минута-дни-време това наистина „неоткривателско”, наглед унило казване ми се привижда като скалпел за животоспасяващо рязане. Дори без да променяме слова и синтаксис, смисълът е ясно променен, променящ, правещ. Въпрос на нов и неуниващ прочит. Въпрос на изострено внимаване за несметната съвкупност от научни и практически-редови, стройни и нестройни, важни и неважни, психо-отразителни и с недоловима емоционална честота говорения и казвания…Такава е, мисля, голямата ХУМАНИТАРНА задача, в чието решаване тук се работи. Простете на маркиза, умни мъже, дами и всички млади приятели от форума. Нямаме никакво основание, а и време за излишни емоции в общото си самоизричащо се дело! Иначе ще се намерят, струпват се пак „орди” от наистина варвари-учени и подкарани, ломотещи нещо „граждани”, които ще ни затворят устата. Особено ако се спасяваме поотделно.
За разтуха ще ви дам и малък пример от особените маркизови „хуманитарни” хватки в тези разбунени, тревожни последни дни. Влизам вчера към офисчето си и гледам, младичка служителка на нашия местен Енерго-разпределител отчита с таблетче ли, какво ли, електромерите във входното табло. Кимнах й с глава, а тя се сепна и ми издокладва като млад войник: „Снемаме данните, господине, само това…” Откакто плащам ток в живота си, не си спомням някой мрачен спец или някоя служителка от енергото да са ме отразявали или заговаряли изобщо първи. Винаги питаш ти нещо, мънкаш, гледаш да не разядосаш „господарите” на светлото и топлото. Явно нещичко се е променило. На свой ред, поласкан и възрадван, аз смутолевих: „Ех, миличка, явно много сте се стреснали напоследък…” „Тъй си е” – с по-отпуснато гласче се усмихна тя… И това си остана нашата малка тайна в един голям, изглежда недостатъчно енергизиран хуманитарно свят.
ПП: Маркизовите самоизричания, моля, да се отделят с настроение и милостиво от много интересния професорски диалог за изключително важни за университетското познание неща и посоки.
Тема № - 71 Коментар № - 7206 Dekarabah - 2013-02-23 16:17:34
Вчерашният ви коментар-призив, Маркизе, още повече ме кара да се обадя по темата за броженията на улицата и подадената оставка на правителството. Събитието е значително и не бива да се загърбва. Същевременно е рано за мен да говоря по него. Онова, което подех с вашия образ за държавното виме, няма да е особено успешно, защото този образ дърпа към ругатня. Насочена към правене, ругатнята е прекалено кратка и ясна. Та ще почакам, има още да се случва, а ще се намери и по-съответното казване.

Сравнявам описания и текстове по тази голяма тема и откривам такива, под които мога да се подпиша – няколко текста на Едвин Сугарев в неговия сайт swobodata.com и един на Илиян Василев в Медиапул. Бих добавил към тях и разсъждение по темата какво общество е нашето сегашно, тъй като без него подмолният идеал за правилно общество става подстъп за нереалистично разбиране на сегашните събития.

Така или иначе, аз оставам верен на своя дилетантски редуктивен стил на разбиране, според който и в съвсем малката обозрима “игра” в този форум и в доста голямата обществена “игра”, не е без значение как се говори и какво се казва. Дали този, който говори, добре назовава ситуацията и първо е представя, а после влиза в словото на действието и в самото действие, или напротив – смесва едното и другото и предпочита да говори действащо, а после да действа, както се случи. Та отлагащ разсъдата по трудната за разбиране голяма обществена “игра”, се заемам с малката в този форум.

Форумът е в моя сайт и в този смисъл е мой. Аз го наричам наш, разбира се, и оптативно, защото бих искал в него да участват повече хора, но го наричам така и поради разбирането за човешка личност, излагано не веднъж тук. Форумът е инструмент за изграждане на едно заедно, което можем да поемем в личностите си и да добавим към своето по-малко лично, което да усилим. Естествено не разбирам това заедно като влизане безредие. Сайтът е мой и аз зададох прост ред - има заглавен текст и се говори по зададена тема; авторът на текста е и maître de conférence (в буквалния френски смисъл).

В предишната сесия такъв maître беше професор Петър Димитров. Аз бях недоволен, защото той допусна коментиращите да се отклоняват от заглавния текст. Но си мълчах, уважавах неговия неизказан възглед, че е така по форумите, че коментиращите трябва да си казват свободно каквото искат. Това все пак влизаше в реда, така или иначе, аворът на заглавния текст е maître и той определя нагласата на това говорене.А как е в тази сесия? Заглавният текст е мой. Аз се отнасям към него критически и го наричам дори варварски. Ами варварски е спрямо обичайното хуманитарно научно излагане на материал.

Пръв коментира професор Иван Младенов. Какво направи? Смени темата с темата за факта. Приех, но помолих да коментира казаното от мен за факта в предишната сесия. Той коментира само заглавния текст като професор, който оценява студент на изпит, като одобри едно и меко отхвърли друго. Аз отговарих също като професор и отхвърлих неодобреното. На което той отговари съвсем полемично и срещу самата тема, и срещу самия форум. И ни показа колко абсурдно постъпва, като влиза в неприятен форум и говори по безплодна тема.

Но защо според мен е разсърден професор Иван Младенов и защо в продължение на години търпи в приятелските ни разговори по-откъслечните идеи за говоренето, но не изтърпява тяхната свързаност? Защото тя поставя под въпрос една цяла система на живот и разбиране, които той уважава - че сме осъдени на двуречие и че онова, което си казваме частно, е едно, а друго, което зявяваме публично; че редът е всеки да си стои в неговото и да не надига глас в друга област. Мога да продължа, но ще спра дотук, защото опирам до онова, което заслужава да се коментира – механизма на наричането, който несъмнено е и механизъм на общественото говорене и действие.

Та по това непременно ще пиша, Маркизе. Може да публикуваме и някой от споменатите по-горе текстове, ако авторите им са съгласни. А за тукашния случай на неразбирателство няма да кажа нищо повече.
Тема № - 71 Коментар № - 7205 Bogdan Bogdanov - 2013-02-23 11:08:54
Едно от нещата, които конституционно са залегнали в емоционалната ми памет е чуто от проф. Богданов преди много години. Тогава той каза: “Само много малко хора имат реален интерес към онова, което казва другия, почти винаги този интерес е изигран, стремежът е към самоизричане”. (Поразкрасих го малко). На пръв поглед, почти банално, в действителност, ме промени кардинално по отношение на това да не се преструвам, че ми е интересно и искам да участвам във въвличащи или групови говорения, включително форумни. Същото беше и с настоящия форум, където допълнително ме отблъскваше една необуздана апологетика към проф. Богданов, която мимикрираше под препълнени раници с епистемология от годините на обучение на дискутантите, стигайки да кресчендото на стила “прециози” от края на19 век.
Така обяснявам защо взех участие в обсъждането на говоренето, въпреки неотстранимите ми засега съмнения, че проблематизирането му във фиксирани пропозиции е все още същото правене, което сме заявили в началото. Пример: “ще ти счупя главата” не е никакъв перлокутивен акт, както не е и “ще ида да си купя аспирин, защото ме боли глава”, а най-обикновен речеви акт. Перлокутивните актове са малко, затова е било възможно за Остин и Сърл да ги опишат и са свързани с промяна на статута на обекта чрез изричане. Но са точно такива, каквито те ги представят, например “да”, на въпрос на свещеник дали ще вземеш тази жена за съпруга или счупване на бутилка шампанско в носа на кораба, заедно с изричането “Кръщавам този кораб ...”, при което за обекта следва нова легитимност. Другото, което засега виждам, че не се получава е отричането на втвърдени термини върху гръко-латинска основа за сметка на изричането им в обтекаемо-разговорни, които казват същото но на по-слаба основа. Пример: фаворизирането на репрезентативното, за сметка на рефлективното, сякаш “посочването” на нещо е “успех” и надмощие на единия вид изразност върху другия. Нищо подобно, актът на посочване никога не може да е самостоятелен, самостоятелен, по отношение на какво? Той е конституиран като една релата от най-малко трилатерален акт – акта на раз-познаване. За да отделя “нещо” от неразчленимата маса обекти около мен, вниманието ми, първо е привлечено от това “нещо”. В същото време в разума ми е протекла със светкавична бързина серия от сравнения между видяното и онова, което е най-близко до него от натрупания ми опит, това е втората релата (но “втора” само по описание, иначе протича едновременно) и накрая, аз го поставям “към себе си”, изричам съждението “това е това”, така завършва “раз-познаването” на нещо в съзнанието с третата релата. Както вече посочих в предишен текст, отделянето (фаворизирането) на репрезентиращо от рефлективно е модификация на номиналистичния неуспех да се признае реалност на абстрактното, като тази реалност покрие само “реално-съществуващото”.
Непосредственият корелат на говоренето, всъщност е мълчанието, а не мисленето. Но то сигурно ще предизвика “научно” недоволство, тъй като съвсем не прилича на поддаващо се на проблематизиране. В действителност не е така, има цели книги за “мълчанието” в литературата и философията, но аз ще се насоча само към един въпрос: “Защо психоналитичният акт започва с въпрос и продължава с мълчание от страна на анализатора? Но тук ще се отдръпна, защото навлизам в областта на психологията, съвършено основателно избягвана от философията. Ще се отдръпна, но няма да я отрека. Защото трябва да призная, че и досега не е изяснено защо говоренето (структурираното мълчание) постига реални успехи в лекуването на психически синдроми. Постига ги и най-обикновеното говорене, при което отделни фрагменти, дори откъслечни думи някак прилепват “счупеното” и човек може и да се съвземе от тежък шок. Ето с какво ме привлече този разговор за говоренето. Като че ли със съвсем различна от обявената си насоченост. Съвсем различна ... дали? И Витгенщайн, и Пърс имат твърдения за това, че философията е ... терапия. И двамата изричат това, за да намалят статуса й, не да го увеличат. Всъщност, Уйлям Джеймс като психиатър (и може би като брат на велик писател) извършва първото “увеличаване” като разширява обсега на метода за отделяне на значения, както Пърс е създал първоначално прагматизма, до теория за истината, предизвиквайки с това разрива със своя приятел.
Спирам в началото на ново разсъждение, заради неразумността на обема и може би, прекалената амплитуда от темата.
Само не мога да не възразя срещу нещо, което вероятно се е получило случайно като внушение от един от участниците. От неговото експозе излиза обиходното твърдение, че прагматизмът е ... практически, за разлика от останалите (благополучно феноменологически) направления във философията. Убеден съм, че е мое “лошо четене”, защото авторът познава класическия прагматизъм, това е една от най-фините и тежки класификационни системи, затова и възприемането й е така трудно, а превеждането на чужди езици, почти невъзможно. То е същото като да се отговаря на въпроси от рода на, как така “човекът е знак”, или мисленето е в знаци. Всичко там е свързано с всичко и превеждането “на парче” къса “парчета” и не улавя цялост, знакът е всъщност категория, а тя е “отношение”, математически сведено до триада.
Тема № - 71 Коментар № - 7204 Иван Младенов - 2013-02-22 14:02:32
Разпален съм с целия си разбуден запас от граждански ентусиазъм, естествено от станалото-мятащо се за дни в обществената ни среда, но и много сериозно – от светенето на форумните научни „кристални решетки“ в това българско разгаряне-затъмнение. Знаете, че обичам „хлъзгавите“ метафори, но както напоследък на много политически актьори се налага да се кълнат в по нещо, така и аз ще го направя. Искрено заявявам – изглежда професор Богданов много прозорливо ни е подготвял за срещата с острата необходимост от прескачане в ново-непреодолимо измерение на говоренето-мислене-правене на текстове. От високо-дългото Schole, през инструменталната непроходимост на днешния политически, социологически и медиен вавилон, та до питащите се днес граждански ядра (как да обговорим, степенуваме и формулираме, което искаме да променим?). Имаме една нашенска – на върха на езика ми е, ама…
И тук, ако не съм се залутал в напълно погрешни, стеснени свои виждания, според мен се отваря реалната полезност (и вече несъмнена необходимост) на професор Богдановото слизане в „оварваряването“ и смиреното „научно дилетанство“.
Без прочита, ( доколкото е вникнал в него пристъпящият сред научните, политическите и гражданските „вятърни мелници“ маркиз), на дълбоките стилово-инструментално текстове на уважаемите коментиращи учени от НБУ, нямаше да съм тъй настойчив и в горното си заявяване. Благодаря Ви с пълно сърце!
ПП: Преди време и аз бях подхвърлил нещичко за силата и важността на Школата. Пък било то и „варварска“.
Тема № - 71 Коментар № - 7203 Dekarabah - 2013-02-22 13:02:17
Остин – “привилегирова инфинитността на речта” равно на “безкрайния семиозис” на Пърс. Изобщо фразови синонимии, на които е редно да се обръща внимание. Оттук и голямата вреда от втвърдената употреба на понятията-латински думи. Което, без да е същото, каквото е реифицирането на думите в редовата реч, му прилича, доколкото също е един вид залепване на основно значение за думата и усещане, че тази залепналост е като предмет, който като че ли може да се посочва.

В което се настанява и нашият навик (Аристотел-Пърс) да живеем в определена среда. Нашата съвременна практическа среда – на ясно очертани отделни неща с определена функция. По аналогия на тази среда и езикът започва да се възприема като набор от думи-значения-неща. Мога да продължа тази съвременна презумпция. Изглежда отту следва и разбирането на знаенето като знаене за факти, неща и предназначения, изпробвано най-добре с попълване на кръстословици.

Благодаря на Димитър Вацов за историческото поместване на изповядваното от мен предимство на говоренето в реда на двете предишни предимства – на мисленето, бих добавил и на мисълта сама по себе си и ума като негова проява, и на писмеността или написаността, свързана с другата епохална ценност – на текста и книгата. Моето изповядвано ми попречи да го кажа и осъзная.

Говорейки за говоренето, някак подчертах, че не следвам идеите за безкрайния семиозис и инфинитността на речта. Защото всяка реч и всяко говорене са конкретни речи и говорения, които започват и свършват в това говорене и тази реч. Така е и при написания текст, а и при мисленето. Те винаги започват и свършват. Мисленето е по-подвеждащо, защото като че ли мислим постоянно. Но не е така. Спирането, т.е. достигането до сигурно означаемо (значение-истина), е белег, че това мислене свършва. Затова и твърдя, че когато се разглежда едно говорене, трябва да се разглежда именно то. Вярно е, че завършило, то започва наново. Но всъщност започва друго говорене. Като се позовава на предишното, това второ говорене поражда трети ред, който се надстроява над редовете на първото и второто.

Димитър Вацов точно е казал защо държа на говоренето. Защото устното говорене въвлича говорещия и слушащия, което го прави отворено към други протичания и смислови редове. Говоренето дърпа към други говорения, което личи и в самото него. В унисон с това, то като че ли им репликира, като поражда имплицирани в себе си повече смислови редове. А при написания текст как е? Зависи колко дълъг е и дали е едно казано изречение, т.е. отделно казване, или върви заедно с реда на някакъв стил, проявен в цялото говорене.

Затова и не бива по научному спряно да се обръща толкова внимание на перлокутивното “ще ти счупя главата”. Някой може да каже този израз буквално и след това да премине и към перформацията на това счупване, но в един вид младежка реч подобни, че и по-агресивни изрази означават привързаност и дори любов. Говоренето върви заедно със стил, в който има по-сигурно отнасяне към външното, което го означава. Но истински сигурното означаване е в живата ситуация на това казване.

Затова и тези дележи на видове речеви актове, които само предполагат, че външната ситуация съвпада с тях, не са повече от теоретическа парадигма. Конкретната реч е винаги смислово многоредова. В това е и голямото предимство, съблазнило Дерида да заяви онова, което е заявил за написаността. То е, че бидейки по-дълго и имитиращо самия живот, написаното е многоредово. Не съм сигурен обаче дали Дерида е осъзнал именно това.

В това е и голямата слабост на разделянето на рефлексивното от репрезентиращото. Така е, при реалното говорене и в реалните текстове чрез репрезентациите се рефлектира и чрез рефлексията се репрезентира. По-чисто е като че ли презентирането в едно дълго описание - на място, човек или събитие, в литературен, паралитературен и документален текст, или рефлектирането в едно философско разсъждение. Но само “като че ли”. Защото както в първия случай може да е подмолно налице ценностно съждение, така и във втория случай може едно спиране на означаемото да се подчертава с репрезентация.

Оттук и не особената стойност на моето реторично разсъждение в заглавния текст, че истински текстовото в текста е рефлексирането. За да стане по-стойностно, то би трябвало да се предхожда от солидно представяне по темата кое е то рефлексивното по видове, както и кои са видовете на т.нар. репрезентиращо. В съчинение на Ролан Барт видях преди време наченки на такава класификация. Но нито потърсих друго – сигурно би могло да се открие при Хусерл, а и заразен възхитно от говорната подвижност на Барт, се гмурнах в моята и продължих с известното ви утвърждаване на неравността на говоренето.

Което е отличен пример за това как и безспорно неглупавият субект, за какъвто се смятам, някак за това се грижи – да утвърди своето. Защото то, като важи за него, ще заважи и по-широко. И все пак това мое само реторично съвпада с моето по-лично. Това мое мое е по-широко. В него има официален жест. Така аз либерално придавам стойност на всички говорения, и на най-неприемливите и глупавите. Но либералното нека само си върши работата. Аз го спирам с другото – с това, че говоренията вървят заедно и с един вид стилове и характери, които никога не са точно на този човек, който говори, и които наистина му налагат да бъде и някак различен от себе си, поне докато говори онова, което говори.

Аз все пак не съм точно този, който е написал заглавния текст и който говори в момента. Тези отсечени някак императивни мисли, тези натрупани “и”- и “които”-изречения са и нещо вторично, правещо ме по-друг, можещ да осъзнава и да казва това, което казва. Затова съм щастлив, че моят забързан към резултат текст-характер привлече Димитър Вацов с неговия различен текст-характер, който обхвана и прецени толкова детайли и пунктове, които аз, този текст-аз, който съм, не би могъл. В тези дни на брожение и разклатено слово, дърпащо към по-добро казване и говорене, не недостойно успяхме да говорим по-добре по това, което наистина ни свързва. Тук в НБУ, точно както и в страната ни, хората са по-пълноценни и стойностни поотделно отколкото свързани в екипи.

Доста косвено отговорих на въпросите, които постави Димитър Вацов. Наистина има реторически техники, които превръщат временните истини-тавтологии в по-трайни положения. В живата човешка среда тези истини, по-бързо или по-бавно, в един момент се изхабяват и загърбват. На това не бива, а и не може да се пречи. Човешкото същество, както се нуждае от истини, така и се уморява да ги поддържа. Според мен има само едно средство да се поддържа една истина – да се поддържа разбирането за благополучие, в което се чувства прислонено човешкото множество, което се нуждае от тази истина.

Колкото до парафразите, които осигуряват трайността на истината, не смятам, че има рецепта за тяхното по-дълго оцеляване. В някои случаи за това помага външното стечение на обстоятелства. Парафразите са силни винаги компаративно – спрямо други парафрази. Трудното е не във външното “ние”. Винаги има такова “ние” и такива негови истини, към които можем да се прислоним. Истински трудното е да приемем хода на непрекъснатото парафразиране в себе си и да разберем, че ценното в него е както то, така и неговите спирания. Спираме, защото то ни уморява, но и защото сме свързани с други хора, на които държим и които в своето заедно, страна и на собствената ни личност, наистина се нуждаят от това или от онова спиране.

Вие впрочем, поне засега, трябва да сте щастлив, че сте постигнал това спиране в благостта на философската рефлексия, позволяваща ви да реагирате нереторично по-точно на друг текст. Тя се е заловила за една страна на личността ви и наистина е успешна не само за вас, а и за мен, а и за общото дело, което ни влече. Разбирате колко важен е този етос на поведение и колко трудно е той да стане по-общ. Та ви благодаря от сърце за коментара ви и ви моля да ме извините, че верен на собственото и на придобития словесен характер, ви отговорих по-неравно отколкото би трябвало.
Тема № - 71 Коментар № - 7202 Bogdan Bogdanov - 2013-02-22 11:03:56
С този кратък текст проф. Богданов е направил един важен жест на обобщение на част от предпоставките на собственото си мислене и говорене. Редица интерпретативни фигури – като „говорене-правене“, „свързване-разделяне“, „протичане-спиране“, „репрезентиране-рефлектиране“ и пр. – които работят иманентно в последната му книга (Разказ, време и реалност в старогръцката литература. Пловдив: Жанет-45, 2012), но и в предишните му книги – тук са изведени по почти манифестен и тезисен начин. Така краткият текст, публикуван тук, представлява своеобразен синопсис на специфичната стратегия на Богдан Богданов за обвързване на научното говорене с правенето и тезисно теоретично разгръщане на тази стратегия. Текстът е и отлична възможност да обсъдим по-общите положения на стратегията.
Стратегията стъпва върху едно базисно положение, което и аз споделям: че науката и академията не са затворено пространство на „чистата истина“. Наука се прави, т.е. науката е практика – при това тази практика е неизбежно локална, несигурна, несъвършена, постигаща в най-добрия случай дълготрайни, но все пак временни (а не вечни) резултати. Подобна позиция, която се е сбогувала с по-стария метафизичен, но и с по-новия модерен идеал за универсално и чисто знание, вече е станала общо място на съвременната философия, на хуманитарните и социални науки по-общо, дори на управленските стратегии в образованието и науката в глобален план. Няма тук да проследявам разнородните линии на генезис (от последните сто и петдесет години) на това споделено разбиране – през прагматизма, марксизма, феноменологията и херменевтиката, философията на обикновения език, постсруктурализма и деконструкцията, и т.н. По всички тези линии – въпреки съществените разлики между тях - може да се изтегли общото положение, че научната истина не е нещо външно и неутрално спрямо „нещата, както са те сами по себе си”, а, напротив, истините са винаги моменти в правенето на неща или в справянето с неща. Ако вече сме приели това положение, тогава централният въпрос е: Каква е и каква трябва да бъде научната комуникация, разбрана като форма на живот? И по какво научната практика се различава от другите практики?
Позволявам си тук да предложа кратки коментарни бележки и въпроси към „За говоренето и неговите процедури”, след което ще повдигна отново и поставения по-горе централен въпрос. Част от бележките са обърнати във „Вие”-форма към проф. Богданов, доколкото възпроизвеждат един епистоларен диалог, който вече имах шанса да проведа с него.

Кратки бележки към текста

Към За задачата и подхода в този текст
А) Основният термин
„Задачата, която си постaвям, e да коментирам основното, което прави човешкото говорене”
„Говоренето-правене” е основното понятие, с което Богдан Богданов интерпретира човешката практика – разбрана като речева дейност, която обаче преобразува реалното, а не е нещо различно от „реалността”. Изборът на „говоренето” като основен термин-проблем и разглеждането му като основна – елементарна – черта на речта (дискурса) ми се вижда основателно, доколкото:
1. Говоренето в дискурса на Богданов е правене/преобразуване на неща. Говоренето - това „понятие-нещо”, както го нарича той, - успешно интегрира в себе си теорията за перформатива на Джон Остин – една теория, която според мен има две основни предимства: 1. привилегирова инфинитивността на речта пред готовите езикови и социални рамки; и – дори по-важно – 2. позволява да се мисли как с думи се правят неща;
Но „говоренето” позволява и повече:
2. Да се мисли за дискурса холистично, т.е. не да се привилегироват единични езикови елементи (речеви актове, изказвания, изречения, пропозиции и т.н.), - говоренето, за разлика от перформатива, позволява да се мисли по-дълго речево протичане, наслагващо и изместващо своите елементи и модули;
3. Говоренето почти еднозначно препраща към „устност” и „събеседници/слушатели”. Тук то има предимство пред два свои етаблирани конкурента – „писмеността” и „мисленето”.

- Спрямо „мисленето”, този класически стожер на модерната философия на съзнанието – защото говоренето не е скрито, не е някакъв вътрешен субективен поток, а е (по презумпция) публично и непосредствено достъпно за слушателя (говоренето не е субективно, а интерсубективно и диалогично или, аз бих казал, интерактивно). Тук се интегрират основните аргументи на „лингвистичния обрат” срещу „философията на съзнанието”.

- Спрямо „писмеността” (нека припомним, че Дерида превръщаше писмото и текста в базисни термини, с които аналитично да се обхване дискурсът; и че Дерида привилегироваше писмеността пред говоренето не просто поради инерция от структурализма, но най-вече, за да избегне прякото обвързване на устната реч с говорител и с неговата интенция, т.е. като оттласкване от „философия на съзнанието”) – та „говоренето” при Богдан Богданов има предимство пред писмеността и текста на Дерида, доколкото подчертава динамичната страна на артикулацията, нейната действеност, без при това говоренето да е пряко и буквално обвързано с говорител, автор, интенция – по-скоро последните са ефекти на говоренето. Говоренето също така е многостранно – предполага живо включване от различни страни, интерактивно е. На всичкото отгоре говоренето подчертава и генетично устния характер на културите, т.е. исторически работещо е.
Така че относно очертаването на общото поле – полето на речта, в което говоренето е прото-форма на различните видове говорене, разказване, мислене, писане, действане, като то винаги е вписано в тях – това очертаване ми се вижда напълно успешно и продуктивно. Самият аз предпочитам за същото да пазя Остиновия термин „перформация”, като го разширявам в аналогични посоки – може би от любов към спирането на темата чрез латинска дума, но и защото неутралитетът на старата чуждица има свойството да дехуманизира проблема, да го откъсва от разбирането за специфично „човешкото”. Може би обаче Вие, проф. Богданов, по-добре бихте изяснил доколко „говоренето” предполага определена философска антропология, определена визия за човешкото, или, напротив, говоренето може и следва да бъде дехуманизирано?


Б) Относно различаването на двата вида правене в говоренето: 1. „постигането на нещo, за което не става дума в неговия текст”, и 2. „внушението, което се прави в този текст, че нещо е такова, въпреки че то не е такова.”
Съгласен съм, че такива практически ефекти характеризират говоренето. Възможно ли е обаче те да се разграничат технически прецизно (под технически прецизно не разбирам „чисто”, а инструментално, като средства, които да вършат работа)? И каква точно е функцията на това разграничаване? Ето и няколко подвъпроса, които ми хрумват:
1. Косвеният или перлокутивен ефект – може ли той да се разграничи от директния локутивен или илокутивен ефект? По отношение на Остин винаги съм се чудил много по този въпрос. Дали момчешката закана „Ще ти счупя главата!” е директна заплаха, че това, което се казва, ще бъде направено, или пък е заплаха, която косвено цели обратното – съперникът да се отдръпне и предаде, така че да не се налага изпълнение на заканата? На практика – така мисля - значението на заканата не е вписано в самия текст на речевия акт, а се решава ситуативно, след като се види как реагира съперникът, към когото заканата е отправена: ако той се отдръпне, значението ще е едно, а ако посегне - друго. Така че, ако проблемът бъде отлепен от отделното казване (единичния речеви акт) и ако бъде прехвърлен към говоренето като наслагване на казвания и случвания, тогава и решението би излязло по-ясно – тогава дали дадено казване постига същото като казаното в текста му или пък постига друго, това (интерперетацията на отделното казване) ще зависи от по-цялостно разгърналото се събитие. Тогава отделните казвания ще са „действия” и „претърпявания”, в които кое значение е буквално и кое – индиректно, - не зависи от говорителя (той принципно не осъзнава цялото на ситуацията, в „грешка” е), докато накрая конкретно разгърналият се сюжет на събитието - „епосът” - налага едно или друго осъзнаване (към с. 61-64 на книгата Разказ, време…). Тук имам и колебание: все пак отделните казвания извоюват свое поле на интерпретация, доколкото имат своя собствена иманентна сила – инак трябва да вярваме на историческа необходимост тип Хегел, която мисли вместо историческите агенти. Вие не казвате това, напротив, в новата книга внимателно и разгърнато демонстрирате двойното хеременевтическо движение от част към цяло и обратно. Тук по-скоро отварям въпрос за нещо, което ми се вижда интересно.
2. „Манипулативният“ ефект – „внушението, че нещо е такова, въпреки че то не е“. – Тази формулировка може би е твърде обща, затова имам съмнения. Разбрана буквално през обичайната канава на изразите, тя ни води към това да допуснем, че има „нещо, което е, каквото е”. Това обаче не е Ваша предпоставка – и тук, и другаде работите твърде далеч от наивен есенциализъм. Може би в говоренето следва да се различават различни сили и тактики на казване и представяне, които се борят за или се промъкват покрай „приетото за действително”. Такива реторики, които успяват да променят „приетото за действително”, като се позовават на това какво то „трябва да бъде”, защото в един по-висок смисъл на действителност „е”, въпреки че в момента – актуално - „не е такова”, такива реторически тактики, когато се наложат, революционизират приетото (действителното) и го променят. Други, които търсят моментна изгода, представят нещо като такова, какво то не е, за да постигнат друго – лъжата, манипулацията и пр. са от този тип – не променят „приетото за действително”, а се промъкват покрай едно прието, за да постигнат друго прието.

Към За отношението между мислене и говорене

Тук съм съгласен като цяло, а и нямам по-конкретни въпроси. Оценностяването на „чистото мислене”, случило се в нашата култура и най-вече в модерната философия на субекта, макар и да е преодоляно чрез експлицитна критика през последното столетие и нещо, все пак латентно стои в научните реквизити – оценностяване на „собствения” писмен текст, на „собствените” приноси и пр. Впрочем „собственото” и „собствеността” са по-практическите втвърдявания във всекидневния живот, свързани с една философия на субекта, която устното или говорното начало на нашите взаимодействия поставя под въпрос, но пък все още няма изработени други и различни говорни или интерактивни регулатори на опита ни.

Към За двете основни процедури

Тук не се чувствам уверен – разликата между рефлексивно действие и репрезентиращо действие не ми е достатъчно ясна. Ясно е, че разграничението е работно. Доколкото го разбирам, под рефлексивно действие имате предвид определен тип дефинитивно говорене, което се опитва да постигне съвпадение между знак, значение и нещо в „нещото само по себе си” (макар и неизбежно съотнесено и с друго), докато под репрезентиращо действие имате предвид: „едно представяно се представя и като отделно, но и като свързано с друго”, т.е. при репрезентацията акцентът е в върху свързването и разделянето на едно и друго, а не върху нещото само по себе си. Освен това в книгата като че разграничението тече като разграничение между тип аналитичен дискурс и тип наративен дискурс – по този принцип разграничавате наративните интродукции и интермедии в диалозите на Платон от собствената дискусия върху дефинирането на проблем и понятие. Все пак не мога да си представя техническо средство за разграничаване на рефлексия и репрезентация на елементарно равнище – нали „дървото е растение” може контекстуално да играе ролята на дефиниция, но и на сегмент от разказ, който представя конкретно дърво на конкретно дете, да речем, на което разказваме приказка. Ако става дума за обща типология на аналитично и разказно говорене, тогава разбирам – тогава бихме могли да говорим за репрезентиращ и рефлексивен стил може би. Но май при Вас разликата е по-базисна. За мен допълнително усложнение в разбирането се вмъква от факта, че при репрезентацията като че се удържа и идеята за отразяване на външно – „репрезентираща процедура, която внася в текста външното на нещо реално съществуващо”. Моята философска школовка ми казва, че по-скоро рефлексивно-аналитичния тип отнасяне предполага репрезентативистка нагласа – за да дефинираш нещо, каквото е само по себе си, трябва да го отразиш съвсем точно – такова, каквото е „там отвън”. Именно в името на този неосъществим идеал на точната аналитична репрезентация наративът се оказва низвергнат от науката – поне допреди мощните критики на този тип универсалистка наука от края на ХІХ и ХХ век.

Към За процедурата на т.нар. спиране

Това, че истината е спиране – редукция на протичането, процедура по създаване на стабилни неща и значения (на – всъщност винаги временни – тавтологии) – е нещо, което ме вдъхновява и което имам намерение да разработя допълнително. Тук като че е налице базисно съгласие помежду ни. Затова просто ще си позволя да изброя няколко въпроса, които ме вълнуват оттук-нататък:
1. Какви са практическите техники по повторение, които превръщат даден израз – метафора, посочване, пояснение – в буквална истина; така че, след като една буквална истина бъде повторена многократно, в резултат „истинното твърдение” да се превърне в образцово положение (т.е. в „почти вечен“ постулат-образец)?
2. Съответно какви са практическите техники по оспорване на образцови положения чрез позоваване на актуалния опит – на сега случващото се, което образецът не може да обхване и затова то изглежда като аномалия, която аномалия, обаче, ако бъде намерен различен начин за техническо и повторимо преминаване през нея, отново става норма, т.е. образцова истина?
3. Какви са практическите властови аспекти на правенето на истина, т.е. при какви обстоятелства една парафраза на събитията надделява над друга? И нужно ли е, въпреки признатата релативност на истината, все пак да държим на истината?


Допълнително размишление: За науката и съвместния живот


Прагматисткият обрат в разбирането за науката от последните век и половина води до два отчетливи, но противоположни ефекта. От една страна, науката се усилва: науките, които успяват да предложат технически истини, работещи като средства при справянето ни с конкретни неща, се развиват мощно – най-вече практическият технологичен ръст, но и идеологиите на „ефикасността”, „приложността” на знанието, респективно „професионализацията” на образованието, са ясните индикатори за това. От друга страна обаче, науката отслабва в способността си да предлага истини от друг порядък – за рамките на съвместния ни живот, но не просто като процедурни рамки, гарантиращи правила за „конкуренция” и „ефикасност”, а като желани рамки на добрия живот заедно. Казано иначе, ако науката е практика, т.е. „форма на живот”, днес тя предлага много и различни технически средства за ad hoc справяне с живота, но не и средства за рефлексия върху самата форма на живот, върху общото. Ясен индикатор за отслабването на науката в способността й да прави истини относно доброто живеене заедно (а не просто поотделно и на парче) е девалвацията на повечето от хуманитарните и социални науки днес.
Получава се така: ако истината е моментно спиране, фиксиращо като средство едно изцяло практическо справяне с неща, тогава се оценностяват само малките истини, семплите технически инструменти, които могат да послужат в тази или онази ситуация. Но така науката губи собствената си специфика на обособена практическа сфера – вместо „слугиня на теологията”, тя лесно може да стане „слугиня на бизнеса”, ако под бизнес разбираме просто идеята за ad hoc справяне с живота. Тоталното овсекидневяване на науката, прекомерното й доближаване до практиката и обикновения език, крият този риск: да изгубим специфичното значение на думи като „наука”, „университет”, „теория”, „истина” и др.
Науката обаче е по-голямо „спиране”. Исторически тя се е оформила като сфера, чиято специфика се очертава именно от търсенето на „истината”, от опита да се назоват нещата „точно”, което предполага и да се заеме дистанция спрямо тях. И макар днес вече утопията за божествена дистанция спрямо нещата да се е стопила, все пак практическото дистанциране спрямо практиката е все още онова, което характеризира науката. Науката, ако ще бъде наука, т.е. ако няма да се слее с другите разнородни типове практики, ще трябва да бъде фундаментална: без да може да предложи вечна опора, тя ще трябва да предлага по-устойчиви опори на съвместното ни живеене заедно. Няма защо да се отказваме да наричаме тези опори „истини” или „принципи”, въпреки всички уговорки за техния оспорим и временен характер. Защото тяхната роля е да спират динамиката на практиката, да я канализират, да ограничават неизбежната флуидност в отношенията ни с нещата и с другите хора – такива временни, но все пак по-твърди истини, са както природните закони, така и морално-политическите принципи. За да може науката да изработва такива по-общи положения, тя трябва да може да се дистанцира от непосредствените и постоянно менящи се императиви на практиката, да отвоюва своята временна независимост като свободно от натиск време, като schole.
Тема № - 71 Коментар № - 7200 Димитър Вацов - 2013-02-21 16:35:37
Разговорът тръгна несъмнено по повдигнатите теми и въпроси. Темата за народното брожение и оставката на правителството се повдигна сама. Тя ни засяга, защото сме в тази страна, а и защото това брожение е и особено устно слово и говорене.

Иван Младенов е прав. Хубаво би било да може да се концептуализира т.нар. говорене. Което според мен не може да се направи веднъж за винаги. Може в определен случай, и то донякъде. Особено в този едър ракурс, който съм избрал, свързващ научното, политическотото, журналистическото, а и всяко друго говорене. Претенцията, че има нещо основно, което ги обединява, е прекалена и свързана с рискове. Между тях е и този, че така се подкопава истината на противопоставянето на по-доброто точно и по-лошото немарливо говорене.

Кое е най-необичайното в онова, което твърдя? Че всяко говорене е неравно и пулсиращо, че такова е и моето говорене, но също и записаното на Пърс и Витгенщайн. Особено в късния Витгенщайн неговото говорене е поредица от казвания. Те могат да се свързват, както понякога ги свързва и самият Витгенщайн. Така е и при Пърс, въпреки че неговите казвания са по-едри като че ли трактатно записани слова. Затова и американският философ има толкова тълкуватели, някои от които се опитват да извадят от тези негови по-малки трактати възможният трактат на Пърсовото учение. Но според мен те не са истината за казаното от Пърс, а други истини в отношение с неговите повече истини.

Не бих и посмял да скрия, че съм научил от Пърс за динамичния обект и отлично знам какво дължа на Austin и Searl за другите си тези по темата и особено за т.нар. правене. Знам добре какво дължа и на идеята за безкрайния семиозис. Насочил съм се към говоренето в този прекален ракурс, защото само в него сме в състояние да усетим работата на този безкраен семиозис. Но и да я усетим, а да можем да си дадем сметка, че всяко мислене и говорене са не просто семантично неравни протичания, а че в тях има особено и вътрешно, и външно функционално основание да бъдат устроени неравно като един вид пулсирания между едни или други по-тънки различавания и казвания наедро, без това пулсиране да е особено ритмично.

Затова не цитирам научни и философски текстове с понятия на латинска основа и тънки различавания. Не го правя, защото под тяхното усилие за трайни истини прозира едно друго като че ли по-основно усилие – така да се постига не друго, а имагинерното благополучие на трайността и непромяната. Не бих коментирал Кантовото за “себе си”, защото преди да бъде при Кант, то е в “Метафизика”-та на Аристотел. Интересува ме не толкова този кой го е казал пръв, а че то е в езика и че винаги се намира някой, който да го извади на бял свят. Както се разбира, и едното, и другото е факт, но тези два факта не са непременно свързани.

Та в неравната реч на моя коментар аз се подведох от различаването между външния динамичен обект и вътрешния на този обект в речта и обвиних горделиво в неточност Иван Младенов. Защото е така, както той казва. Но е вярно и следното – че в ситуацията на онзи пръв негов коментар той наистина не мисли за тези две страни и на факта, и на т.нар. динамичен обект. Знае, че е така, но не го казва. А аз смятам, че съществува ситуацията на казаното тогава. Защото знаенето е виртуално, а казаното е по-реално.

Няма ли факти-неща, които стоят именно така? Разбира се, че има. Но има и такива, при които подвижното отношение между външното динамично нещо и вътрешното в речта е и самата работа на речта. Така тя се намесва в реалното и, първо, го уточнява по този начин, а после и подготвя неговата по-реална външна промяна. Вярно е, че факт е и всекидневна дума, която се пояснява и със синоними – аз казах едни, в коментарите са добавени още. Но е вярно и другото, че някои науки се опитват да дадат на факт статут на понятие. Моето мнение е, че дори и да успяват, употребата на понятието за факт е изложена на опасността в значението му да се промъкнат синоними, без те да се посочват с имена.

Та затова държа, преди да говорим за значението, да уточняваме видовете неща, които се означават с него (не казвам вече “обозначават”, защото послушах Иван Младенов), но също да взимаме предвид и словесната нужда тези повече видове неща да се означават с една дума. Което впрочем се е случило и с думата факт. Затова и смятам, че съвсем на място Георги е посочил етимологическо значение на думата. Добавям само това, че това значение е активно и в случаите, когато незнаещите латински не могат да го изкажат експлицитно.

Което доста ясно показва, че употребеният словесен знак, в случая дума, се дели по-сложно на дума, значение и нещо отколкото това става в теоретическата схема на знака. Самата дума върви заедно с минимално значение, чрез което тя означава, първо, едно по-богато значение, и второ, едно богато с видове и прояви нещо. Разбира се, при едно говорене те не се посочват пряко и т.нар. по-богато значение и нещо могат да се набавят от реферирането на казаното към реалното. Докато при друго говорене те се посочват в самото говорене, като по този начин то осигурява не безкрайния, а винаги завършващия в този случай семиозис. Завършващ, защото говорещият в един момент замлъква, за да се заеме с друго или с някакво правене по програмата на това говорене.

Много благодаря за добавките, които направи Георги. В повечето случаи те са в духа на онова, което твърдя в заглавния текст. Съвсем малко той е прекалил с вида факт като нещо създадено и отделно. Ако се отпусне в онова, което прави редовата реч, Георги ще разбере, че за редица прояви на този вид, се употребяват други думи.

На Георги дължа една характеристика на моето собствено говорене, която той измъкна от мое съчинение и по младежки ми я лепна. Тя е, че се държа говорно умишлено дилетантски. Което може да се усили и да се каже, че се държа варварски. Да, така е. Като зачитам неравността на говоренето и държа да разбирам неизбежното заораване в генерализации и радикализации, които се наричат и глупости, заораване и в моето собствено говорене, значи в сравнение с едно друго изтънчено равно слово, чиято грижа е да не се допускат подобни заоравания, моето слово е именно такова – дилетантско и варварско. Наистина е така.

Но именно благодарение на така представената тема за говоренето аз разбирам, че голям брой не само метафори, но и думи-понятия, които ни занимават, само външно се държат като понятия, докато вътрешно не са повече от заоравания в сравнения. Говорим за благото и ценността с главни букви, но сме вдъхновени не от самите тях, а от това, че еди-какво си конкретно благо е по-благо от друго.

Затова и твърдя, че има такова нещо ценност по принцип, че тя съществува, а не е само словесен инструмент за разбиране. Но и добавям, че самата ценност не съществува по този начин и степен, в която съществува по-конкретната ценност. Която именно защото съществува в по-висока степен, може и да се сравнява с друга подобна на нея и може подмолно да се закача за самата ценност и да я кара да става неин знак.

Мислех да уважа и новото казано от Маркиза и да продължа с добавеното от него по темата за държавното виме, но коментарът стана прекалено дълъг и затова спирам. Ще кажа, каквото имам наум в друг коментар.


Тема № - 71 Коментар № - 7199 Bogdan Bogdanov - 2013-02-21 10:42:42
Здравейте! Започнах да пиша този коментар по темата факт и говорене в понеделник, когато стана ясно, че Симеон Дянков вече не заема поста на финансов министър. Днес правителството подаде оставка и написаното във втората част на коментара ми вече не е актуално. Струва ми се обаче, че схемата на говорене, която коментирам, не се е изменила и няма как да се измени от едно конкретно събитие. Затова ще запазя написаното и ще променя само частта, в която засягам настоящите събития. Извинявам се предварително, че ще повторя някои от нещата, вече казани по темата „факт“.

Та какво е факт? Както подсказва самата дума, фактът, factum, страдателно причастие на латинския глагол facio със значение „правя“, „осъществявам“, е нещо направено или осъществено. Фактът е нещо, което не е съществувало до определен момент и след този момент е започнало да съществува. Така се очертават и двата големи класа на фактите: този на материалните произведения и този на случките и събитията. Можем навярно да прибавим и трети клас факти: на понятията, особени езикови и мисловни произведения без посочим референт, но с трайно значение, което като че ли може да се посочва посредством прояви и предмети. Едно такова понятие-факт е например понятието „логос“. Споменавам именно него по повод на казаното от проф. Богданов в заглавния текст за противопоставянето на мислене и говорене и общото, което те споделят. В думата „логос“ мисленето и говоренето са части на общ референт. Части, които, впрочем, могат и да се разделят в реалната реч.

Следва обаче да се запитаме защо тези класове са два или три и бидейки два или три, кое е общото между тях? Общото е, че независимо дали материално произведение, събитие или трайно понятие, съществуването на нещо като факт се определя от две причини – финална и каузална. Т.е. всички факти имат, от една страна, причинител и създател и, от друга страна, цел. Смисълът на един факт, изглежда, се изказва по-пълно тогава, когато изкажем кой или какво го причинява и какво той цели или причинява на свой ред.

Какво тогава ни кара да различаваме двете големи групи на материалните факти и фактите-събития-станали неща? Първите са посочими (остензивни) предмети и обикновено можем да назовем с лично име (Георги, Иван, Петър) или с класово название (мъж, учител, майка) субекта, който е техен деятел, докато вторите са непосочими другояче освен посредством осезаемата промяна, която предизвикват върху предмети и свързани с тях тенденции. Когато ги назоваваме, ние назоваваме всъщност промяната, а не самите тях. Освен това субектът, който ги причинява, често е свързан с група от деятели, замесен е в човешко множество, понякога много аморфно. Затова и когато говорим за причинителите на исторически факти, говорим за тях правомерно едновременно като за едно лице и като за общност, която това лице представлява.

В реалността класовете на фактите се смесват, преплитат и заместват взаимно. Но нека не говоря изобщо за реалност, а за моята конкретна реалност. Стоя в стая, гледам през прозореца, пиша на компютър. Стаята, прозорецът, компютърът са все факти, които някой е сътворил и в чието съществуване аз не се съмнявам. Докато пиша този коментар, аз съм по-скоро тъждествен с тези факти, станал съм сложен предмет с функцията да мисли – функция, впрочем подобна на функцията на масата, върху която се пише. Обаче се разсейвам за момент и този сложен предмет се разпада на повече предмети с повече функции. И така би трябвало да бъде, човешкото, за разлика от простия посочим предмет, е с повече функции. Замислям се за това, което става в България. Има протести, БСП са провели конгрес, в понеделник Симеон Дянков вече не е финансов министър, днес пък цялото правителството е подало оставка. Всяко от тези неща също е факт, в чиято истинност не се съмнявам. И която истинност подобно на истинността на масата, върху която се опирам, също е свързана със съществуването ми, макар и не толкова пряко.

Така преминавам към темата за говоренето. То, говоренето е освен за комуникация и затова, защото фактите имат подвижен и множествен смисъл, т.е. имат някаква стойност за нас. Нещо, което просто присъства, но няма смисъл и стойност за нас, не е истински факт. То става факт в реалната ситуация на срещане между субекта и стойностите, които сътвореното или станалото може да придобие. Така по друг начин изказвам съгласието си с това, което проф. Богданов казва в заглавния си текст за човешкото съществуване като за усвояване на света и за говоренето като за посредник в това усвояване. Усвояването на света е именно това – разбиране на смисъла, т.е. на стойността на нещата и фактите и посредством това разбиране произвеждане и на други неща, и на друг смисъл и стойност за вече произведените. Когато говорим за материални факти, т.е. за остензивни предмети, произведени от конкретен единичен или групов субект, тази стойност е обикновено идентична с функцията на предмета. Смисълът на масата е като че ли най-вече в това да служи за това, за което служи. И все пак има и остензивни предмети, за които това правило не важи в такава степен. Смисълът на един речен камък, лежащ покрай брега на Дунав, е, така да се каже, отложен във времето до възможния момент, когато той ще влезе в нашата реалност и ще ни послужи за игра или за построяване на нещо. Заслужава си, впрочем, да се помисли върху това дали в света изобщо съществува нещо, което не можем да редуцираме до възможна функция, остензивен предмет без функционален смисъл?

Но, от друга страна, камъкът не е съвсем факт, защото никой не го е сътворил. Това е реплика към Иван Младенов, който говори за историческата промяна на фактите. Така е, фактите се променят с времето, но не защото се е променило това, което е направено – субстратът на факта, а защото е бил променен неговият смисъл. Промяна, свързана най-често с промяна на статута на създателя на това, което е създадено. Дълги векове се е смятало, че казаното за света в диалога на Платон „Тимей“ е факт. Да, защото се е посочвал несъмнен причинител на света – бог, който сътворява всичко от камъните до небето, от човешките емоции до храните и напитките. От XVIII в. насетне, поради ред причини, но и най-вече поради развитието на физическите науки, вярата в могъществото на този свръх-причинител се изменя. Но е спорно дали изчезва напълно или по-скоро се преобразува в разбирането, че всяко нещо, което не съществува поради субект, съществува поради представима структура, налична в неговия строеж – т.е. в резултат на логични процеси, които, лишени от субект, не могат да разбират и обясняват сами себе си.

Връщам се на другия клас от факти – фактите-събития-станали неща. Че техният смисъл е подвижен и по-сложен, се вижда най-напред по това, че те се назовават с повече думи. Говори се за едно нещо, а сякаш се говори за повече неща или най-малко за едно нещо, което се преобразява. Така например несъмненият факт, че правителството е подало оставка, е назован днес сутринта по много различни начини. БНТ и в-к „Дневник“ го наричат „оставка“, Росен Плевнелиев „криза“, Михаил Константинов „глупост“, Волен Сидеров „достойна постъпка“, Христо Бисеров „прозрение на д-р Ахмед Доган“, Иван Костов „абдикация“, Бойко Борисов „дело на Иван Костов“ и т.н. Но независимо с каква дума се назовава станалото, процесът на преценка и изказване е един и същ: субектът наблюдава случващото се, защото е засегнат от неговите причини или последици, преценява го и го нарича по един или по друг начин. В това наричане обаче той престава да бъде просто потърпевш и коментиращ станалото. Избирайки речта, с която да говори, той поставя по определен начин себе си на мястото на субекта, който е причинил събитие. Другояче казано, коментирайки и оценявайки станалото, причинено от друг, говорещият несъзнателно се готви да действа и заедно с това показва как би действал, ако би попаднал в ролята на причинител на сходни събития. Горе-долу така, както лъва, дори когато дреме, е готов да скочи, говорещият, когато смята, че само говори, е готов да действа.

Проф. Богданов нарича говоренето и „посредничество“. То е действително такова и в горния смисъл, който коментирам – посредничество между ролята на субекта като говорител, който се изказва пасивно, и ролята на субекта като действащ. Винаги смесени в реалното говорене, тези две роли по особен начин не позволяват на станалото, за което се говори, да се завърши като посочимия материален предмет. Когато се говори за оставката на правителството, тя се определя като нещо вече свършено и заедно с това като нещо ставащо и незавършено, придобиващо нови смисли. На свой ред реалността, в която се случва тази оставка, се представя, от една страна, като отминал, статичен отрязък от време, по който могат да се формулират наблюдения и изобщо да се рефлектира, но и като протичаща в момента на говоренето ситуация, която може и трябва да се представя и по-подвижно. Тук е и моето кратко допълнение към тезата на проф. Богданов за двете процедури на речта – рефлексията и репрезентацията. Те са две, и защото реалността е нещо статично-динамично, и защото ролите на субекта спрямо тези два плана на реалното са две – на мислещ и на действащ. Т.е. говоренето като че ли притежава и една друга процедура, която бих описал като процедура по свързване на субекта със самия него посредством свързването му с двата аспекта на реалното.

Наблягам на това, тъй като ми направи впечатление, че в публикувания във форума текст като че ли липсва една от темите, разгърната в „Разказ, време и реалност“ - тази за неидентичния на себе си човек. Казвам „неидентичен“ в смисъла на такъв, т.е. всеки, чиито мисли, думи и действия не съвпадат. Проф. Богданов действително говори по тази тема в текста си, но по-общо – за несъвпадането между думите, значенията и означаваните обекти. Това обаче е само единият план на проблема. Другият е очертан с казаното за говорещия човек като за загрижен да бъде различен от останалите и в същото време свързан с тях. Но същата тази грижа той проявява и по отношение на себе си – да бъде този, който смята, че е, и да става някой друг. Оттук и по-голямата енергия, влагана в коментирането на събитийни факти. Когато говорим за предмети, поне малко говорим и за себе си като за предмет, който е предимно този, който е. Обратно, когато говорим за случки и събития, говорим и за себе си като за някой, който може да стане друг.

Това „ставане друг“ се състои най-вече в осмислянето на финалната причина на фактите. Когато говорим за последствията от това, което е станало, ние говорим за възможности. Но тези възможности чии са? На явлението, за което се говори, или нашите собствени? И двете заедно. Оставката на едно правителство е нещо, което се е случвало немалко пъти, т.е. ние знаем по принцип какво може да последва от това. Съществуват освен това законови норми, които казват какво трябва да се случи в подобна ситуация. Но няма говорещ, който да говори само за историческата и законовата норма. Към нея се прилепва и нормата на субекта за собствена възможност да се предизвика желаната промяна, в съответствие с нея и преценка за станалото като за хубаво или лошо.
Тема № - 71 Коментар № - 7197 Георги Гочев - 2013-02-20 13:37:00
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115923

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128126

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32724

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134331

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94299

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29085

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17777

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180861

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60773

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA