ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
 |
|
| НОВА ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА |
|
 |
|
ГEOPГИ ГОЧЕВ
19.01.2013 г., Октай Енимехмедов напада с газов пистолет лидера на ДПС Ахмед Доган, докато той чете доклад на конференция на партията в НДК. Пистолетът засича и Доган е изведен от охранителите невредим от залата. 20.02.2013, Бойко Борисов подава оставка на правителството след протести на граждани. Сутринта на същия ден Пламен Горанов се самозапалва пред общината във Варна. Младият мъж настоява за оставката на варненския кмет Кирил Йорданов и ограничаване влиянието на групировката ТИМ върху управлението на Варна. Ще издъхне след две седмици. 21.02.2013, министър председателят в оставка обявява от трибуната на Народното събрание, че Ахмед Доган е поръчал атентат срещу него. Кое свързва тези събития? Минути след като Енимехмедов се опита да стреля срещу Доган, българското общество зае две крайни позиции по отношение на случилото се. Едната беше обобщена от Лютви Местан в емоционална реч, произнесена пред делегатите на злополучната конференция час след нападението. Станалото не е нищо друго, настояваше той през сълзи, освен знак за голямата омраза на българското общество към лидера на ДПС Ахмед Доган. Малко по-късно същия ден, когато стана ясно, че нападателят е от турски произход, националистите около Волен Сидеров излъчиха друго крайно обяснение – нападението е било театър, организиран от самия Ахмед Доган с цел личното му героизиране и всяването на тревога у електората на ДПС. След няколко дни в съда проговори и задържаният Енимехмедов. Някога бил привлечен от харизмата на Доган, после много се разочаровал от него; нападнал го, за да го сплаши и за да му покаже, че не е неуязвим. Тогава националистите промениха своето мнение. Октай Енимехмедов, заявиха те, е всъщност български герой, потомък е на онези турци, които преди Освобождението са бранели българите от набезите на злите аги. До днес не е оповестено доказателство, че Ахмед Доган е поръчал бутафорен атентат срещу себе си. Няма и реални знаци за това, че българи и турци живеят в готовност да се хванат за гушите. И все пак в нападението срещу Доган има нещо, което намирисва и на театър, и на обществен антагонизъм. Партията, ръководена над двадесет години от Ахмед Доган, представлява типична етажирана обществена структура с много ясно изразени горен и долен слой. Горе са лидерите като Доган и Местан, долу е електоратът. Разликата между двата слоя обаче не е само формална, тя не се изразява единствено в степента на отговорност за важните обществени решения, които лидерите трябва да вземат. Тя е и разлика в начина на живот, воден от двете групи хора. Толкова голяма, че и тогава, когато политиците не са в ролята на политици, те не могат да се изравнят по никакъв начин с онези, които са ги избрали. По тази причина двата слоя на партията не се поставят едни спрямо други в отношение на реално сътрудничество. На тези долу не им остава нищо друго освен да обожават тези горе, да им завиждат и понякога силно да се разочароват от тях. Тези горе пък някак са принудени да изпитват към тези долу предимно съжалението, което изпитва един настойник спрямо недоразвитите си деца. Този вид отношение между двата слоя на партията без никакво съмнение създава вътре в нея голямо напрежение. Напрежение, което лидерите постоянно трябва да пренасочват срещу опасност извън партията. Месец след нападението срещу Ахмед Доган премиерът Бойко Борисов подаде оставката на правителството. Въпреки някои сигнали за това от предходните седмици и дни – например оставката на финансовия министър Симеон Дянков – станалото беше толкова изненадващо, че в първия момент мнозина (в това число слагам и себе си) просто не повярваха. Хората бяха излезли на протест срещу високите си януарски сметки за ток и парно. Малко от тях искаха оставката на цялото правителство. Та наместо да се опита да разговаря с протестиращите и да разреши заедно с тях проблемите, свързани с енергийните монополи, Борисов действа като баща, който е обиден на синовете си, задето те не са оценили неговите големи добрини. „Не полагам асфалт, за да се лее кръв по него“, каза той троснато в Народното събрание по повод на сблъсъците в центъра на София между полицията и част от протестиращите. И ден по-късно, за да пренасочи напрежението от себе си към изявен обществен дразнител, обяви от трибуната на парламента, че Ахмед Доган преди време е поръчал атентат срещу него, защото управлението на ГЕРБ е възпрепятствало бизнеса, който той прави. През цялото време, през което беше начело на държавата, Бойко Борисов се опитваше да демонстрира с думите и действията си, че никак не зачита етажирания политически модел, за който по-горе говоря във връзка с нападението срещу Доган, ами поставя себе си на едно ниво с обикновените граждани. В това приятелско поведение спрямо обществото, разбира се, имаше и много голяма доза популизъм. Но в някои моменти Борисов водеше и реален диалог с обществените групи. Поради това и не можем да не се попитаме защо именно този път не проведе диалог, при положение, че в началото на протестите рейтингът на общественото му одобрение беше останал сравнително висок? Не е изключено поради лична слабост. Навярно и поради невъзможността бързо да намери средния път между интереса на гражданите и този на енергийните лобита. Но може би има и трета причина. При очертаващия се още от края на 2012 г. нисък резултат на ГЕРБ в предстоящите парламентарни избори, единственият шанс на Борисов да запази управлението, беше с оттеглянето си да подготви критична обществена ситуация, в която отново се появява като защитник на обществения интерес и обединител на разпокъсаното обществено тяло. Той веднъж вече спечели от такова положение през 2009 г. в края на управлението на Тройната коалиция. Защо да не го направи и втори път, като засега остави обществото бързо да се върне обратно при острото противопоставяне, от една страна, между леви и десни партии, а от друга, между политици и граждани? Така че твърдението, че Доган готвел атентат срещу него, можем да разбираме колкото като израз на изпуснати бащински нерви, толкова и като израз на желанието злият обществен джин отново да изскочи от бутилката. И той действително успя да изскочи – в образа на онзи дявол, който води бедния младеж нагоре по обществената стълба. Припомних си „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски в първите дни на протестите. Подобно на младежа, който, колкото по-отвисоко гледа към света, толкова по-нереален го вижда, тъй като за всяко стъпало е заплащал на дявола с едно от сетивата си, и аз, колкото повече гледах преките репортажи от местата на протеста и слушах изказванията на протестиращите, толкова по-малко разбирах какво става и какво желаят да променят хората, излезли на улицата. Думите не съответстваха на онова, което виждах и разбирах. Говореше се наистина справедливо за проблема с цената на тока и монополите на енергийните дружества, но под това говорене се усещаше и силна носталгия по социализма, когато – в представите на мнозина – държавата е плащала нашите лични сметки. Говореше се за „масови протести“, а по улиците не излизаха повече от десет хиляди души, при положение че София наброява над милион и половина. Говореше се за „събудено гражданско общество“, а виждах как в много градове протестиращите се карат яростно помежду си и със съвсем малки изключения трудно изразяват онова, което искат да се промени. Говореше се за „гражданско неподчинение“, а хората отиваха на протест след края на работния им ден и се разделяха на групи според това какви са исканията им. Говореше се, че единствено лявата социална политика е способна бързо да ни повиши доходите, а веднага след падането на правителството лидерите на БСП, от които се очакваше еуфорично да се захванат за работа, оклюмаха носове и се покриха. И не на последно място, говореше се за дълбока криза на държавността, докато в действителност в криза бяха не институциите на държавата, които някак продължаваха да работят според процедурите, които са си създали, а общественият модел. Какво се беше случило с обществото? След усещането, че не виждам ставащото реално, веднага дойде усещането, че дяволът на Смирненски е престанал да изкушава бедните и онеправдани граждани с постепенно изкачване по обществената стълба, а е започнал да им внушава, че ако искат истинска справедливост, трябва да се изстрелят към недосегаемите велможи като ракети. И някои от протестиращите около Орлов мост, и Октай Енимехмедов, и особено варненецът Пламен Горанов послушаха този дявол и действаха крайно срещу реда, без да си дават сметка за ситуацията, в която действат. Но може би и ние, които наблюдаваме и коментираме отстрани, не си даваме добре сметка какво се случва в България. Някои сравниха Пламен Горанов с чеха Ян Палах, но трябваше освен това да кажат, че ставащото в управлението на Варна не заслужаваше толкова голям трагически жест, какъвто може би е изисквало през 68-ма година нахлуването на съветските танкове в Прага. Изобщо, в последните няколко седмици сякаш всички в някаква степен загубихме способността да преценяваме правилно какво ни струват и съответно какво ни носят нещата, които вършим като граждани. Дадените оставки са факт, цената на тока е намалена, енергийните дружества се отнасят сякаш с по-голямо внимание към своите абонати, но причините, които породиха социалното недоволство, останаха и видимо се задълбочиха. В момента обществото ни е по-разкъсано отпреди. Разбирам обаче, че този модел на обществената стълба е колкото зловреден за нас, толкова и необходим. Зловреден е, защото създава антагонизъм между управляващите и управляваните, разкъсващ цялото общество. Но моделът не може да се разруши лесно. И поради много дългия обществен навик да съществуваме повече като поданици, отколкото като граждани, и поради самата форма на обществено управление, която бавно изградихме след 10-ти ноември. Управление на равни, демокрацията се нуждае от този друг план на неравенството, за да излъчи представителни субекти на властта, т.е. група от лица, които обединяват около своите възгледи различните по-малки групи на обществото и които носят отговорност за общественото благополучие. Но дали не различаваме тези две страни на обществената стълба само на думи? Склонен съм да твърдя, че е точно така. В действителност виждаме как в българския обществен живот мнозина бързо превръщат общополезното неравенство на демократическия строй първо в платформа, а впоследствие и в параван за прикриването на феодалните си интереси. В този смисъл справедливият протест срещу обществения модел би следвало да се погрижи най-напред да изрече по-точно кое е лошото в него и как то трябва да бъде ограничавано. Лошото според мен е смесването между двете обществени етики, които познаваме – старата феодална етика, наследство от робството и социализма, според която управляващите е редно да се обогатяват от властта и ако им е угодно, дори да малтретират управляваните, докато не се намери някой по-силен да ги катурне, за да им седне на мястото, и новата етика на демократическото управление, според която управляващият е неравен с управлявания само по отношение на по-голямата отговорност за общественото благополучие, която носи. Как може обаче практически да се постигне различаване между двете етики на обществената стълба? Според мен този процес има два плана – личен и обществен. В личен план тези, които управляват, следва да осъзнават, че и те като обществото са устроени някак стълбовидно с горен слой, където живеят в официалните си публични роли, и долни слоеве, където живеят чрез по-личните си проявления. Та би трябвало всеки, който управлява, да отграничава това, което върши като обществено лице, от това, което върши като частно, и в същото време да не търпи пораждането на прекалено голяма разлика между двете. Причината за брожението срещу някои обществени фигури през последните няколко месеца беше именно тази, че те или бяха подчинили обществената си роля на някоя твърде невзрачна лична роля, или се представяха като твърде идентични на позицията в обществото, която заемат. Пример за първото беше избирането на Венета Марковска за конституционен съдия. Пример за второто бяха нервните изказвания, неуравновесените действия и болестите на Бойко Борисов през последните няколко дни от неговото управление. Прилепнал към ролята на премиер, сега той сякаш изведнъж осъзна, че има и тяло, което може да се разбунтува срещу по-високите етажи на личността му. И по всичко пролича, че не успя да овладее този вътрешен бунт, както не овладя и външния. Няколко кратки думи и за обществения план на различаването. Не мисля, че партийните депутати веднага ще престанат да се обогатяват с обществени средства, ако в парламента бъдат поставени под надзора на независими граждани. Пък и дали именно парламентът е мястото, на което трябва да действа гражданското общество? За повечето от протестиращите отговорът е „да“. Но малцина от тях могат да кажат как един редови човек, който, да речем, има малък бизнес, ще се превърне за нула време в законодател и държавник, и как този редови човек, попаднал сега в парламента, ще се предпазва, разчитайки само на собствената си съвест, от изкушенията, които му предлагат партийното членство и следващите го бизнес лобисти. Според мен гражданското общество може да участва по-пълноценно другаде. Първо, в т.нар. регулаторни органи към държавните институции, които и до момента са около сто, но повечето, както наскоро стана ясно, не работят. Но че тези органи могат да постигат реални промени, се вижда, например, от действията на пациентските сдружения, в немалко случаи важен контрапунт на Здравната каса и Министерството на здравеопазването. Второто място за по-голямо гражданско участие и контрол върху политическите решения трябва бъде местната власт. За да се осъществи обаче, това участие се нуждае от някои предпоставки, които може да му осигури само централната власт. Между тях една е особена важна, но и трудна – децентрализацията на властта. Защото и това спомага много за негативния ефект от модела на обществената стълба – образувалата се голяма разлика в стандарта на живот между столичния град, където са концентрирани всички важни обществени власти и капитали, и останалите части на страната. Но каквито и предложения да се направят и решения да се вземат, те трябва да се подкрепят и приложат от някого. Възниква въпросът от кого ще се направи това, при положение че в момента обществото ни е разкъсано колкото между партиите на прехода и гражданите, толкова и между протестиращите и една много по-голяма група от непротестиращи? Според мен отговорът е, че трябва да се върви към създаването и поддържането на междинен слой в обществената стълба – слой от хора, които се грижат да имат у себе си реален поглед върху обществените процеси и се държат истински обществено ангажирано в личните си планове и предприятия. В България се е създало впечатлението, че този междинен слой не съществува. Това е невярно. Но е вярно, че по някакви причини той остава невидим, нечут, а в момента и трудно разпознаваем сред масата на протестиращите. Та нека, учейки се от случващото се през последните месеци в страната ни, първо, бавно да се опитаме да назовем по-точно какъв е смисълът на гражданското общество, и, второ, да различим хората, които вече се занимават с осъществяването на този смисъл.
Изображението към текста е от дясното крило на триптиха „Каруцата със сеното“ на Йеронимус Бош, 1500-1502, музей „Прадо“, Мадрид.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Благодаря много на проф. Богданов за коментара. Така е, местната власт е като че ли онова поле, върху което гражданинът най-естествено може и трябва да се проявява като обществен деятел. Това наблюдение обаче ме навежда и на една друга мисъл по темата за гражданската добродетел. За да опишем политическата деятелност на гражданина - за когото казваме, че съдържа в себе си и управляващия, и управлявания - ние се обръщаме към реалностите на местната власт – разположена сякаш по средата между личната отговорност за бита на дом и семейство и държавната власт. Може би по подобен начин, за да опишем как гражданинът трябва да се отнася към благата, които не му принадлежат пряко, но от чието управление неговото съществуване е твърде зависимо, се нуждаем от понятие, сочещо реалност, която свързва реалностите на понятията „частна собственост“ и „държавна собственост“. Та защо да не добавим сега към разсъждението си за гражданската добродетел и това, че истинският гражданин се познава и по грижата, която полага за онзи вид собственост, която бихме могли да наречем „обществена“.
Обществена собственост? Ясно е, че някои блага са по-важни за обществото от други и те не бива да бъдат управлявани самоволно и безотчетно. Дали решението е тези блага да бъдат държавни? При положение, че част от тях в някакъв момент от държавни са станали частни, повторното им национализиране би засегнало сериозно основите на цялото демократическо управление на страната. Спорен е обаче и въпросът дали държавата наистина е по-добър стопанин от частните лица. Макар и в името на държавата, грижата за общополезните блага винаги се упражнява от отделни индивиди. Припомням си какъв аргумент изтъква Аристотел във Втора книга на „Политика“ срещу предложението на Платон, направено в „Държавата“, собствеността върху благата в полиса да стане обща: никой, казва Аристотел, никога не би се грижил за общата собственост толкова сериозно, колкото би се грижил за онова, което лично му принадлежи. Но да се обърнем и към един по-познат нам свят. Всичко, което е държавно, пише красноречиво Георги Марков в своите „Задочни репортажи за България“, спокойно се подритва и разхищава. Подритва, разхищава, но и краде от всички! При това държавното се краде най-често, най-рафинирано и най-прикрито, забелязва Марков, именно посредством механизмите, на които държавата се осланя, за да доказва, че е по-справедлив стопанин от частното лице – механизмите на отчитане.
Та като говоря за „обществена собственост“, говоря не толкова за правния статут на някакви реални обекти, които могат да се притежават от обществото, колкото за субектни поведения и задачи. Първо, за задача, за чието изпълнение би трябвало да бди самата демократическа идеология в лицето на конституцията и органите, занимаващи се с нейното прилагане. Независимо дали държавна или частна собственост, някои от общополезните блага и механизмите за произвеждане, разпределение и съхранение на такива блага трябва да бъдат под пряк и постоянен обществен контрол. От страна на регулаторни органи и професионални сдружения, но и от страна на отделния гражданин. Оттук и втората задача. Този обществен контрол би трябвало да произлиза не от желанието нещо да се присвои и направи по-частно или зависимо от лични интереси, а от желанието да се положи грижа като за свое за нещо, което не е напълно свое. Т.е. гражданската добродетел предполага и пораждането и поддържането на особена етика на взаимопощ между собствениците на общополезни блага и гражданите, чийто живот е зависим от тези блага.
ПП. Георги Марков говори на много места за това как се управлява държавната собственост в социалистическа България, но особено силно в един репортаж, наречен „Кражбите“. Може да се прочете онлайн ето тук: http://chitanka.info/text/2898/62#textstart |
| Тема № - 72 |
Коментар № - 7292 |
|
Георги Гочев - 2013-03-25 02:56:38 |
|
|
Идеята за гражданската добродетел е отлична, а също и различаването между нейния смисъл и съдържанието й. Cbazil е в добрата посока на античното съдържание. Но е редно да се добави и това, че броят на гражданите в класическа Атина е малък. Веднъж защото са малко тези, които имат право да участват в демократическата власт като управляващи. Повечето граждани нямат това право. Има и поданици със свобода за действие само в собствения дом-стопанство. Налице са и две по-прости власти – едната е местната общинска, а другата култово-религиозната власт, естествено неотделена от полисната власт.
По-нататък са семействата-домове-стопанства, в които покрай другите изброени свободни се проявяват свободните жени и робите, които нямат право на самостоятелни домове-стопанства. Е, не съвсем. Т.нар. държавни роби имат това право. Понеже се въртят край властващи, държавните роби оказват косвено влияние и върху политическите полисни дела. Както днешните съпруги на силни политически личности влияят не слабо на своите властимащи съпрузи.
Но робите споменавам за друго. За да подчертая, че, бидейки извън обществото, те се радват на особена парадоксална свобода - да живеят природно нестандартно. По подобен начин като много деца на родители, които не ги притесняват, и също като много хора, живеещи често несретно, но природно свободно, настрани от политическото и общественото съществуване.
Е, не без тази разлика, че днес този род хора са и български, и европейски граждани и имат право да гласуват и да се движат свободно в европейското пространство, Но, така или иначе повечето от тях упражняват единствено само тези две права. Което означава, че са граждани в широкия, но не и в тесния смисъл на тази дума. Без да са изцяло виновни за това, тъй като, и в други европейски страни, и особено в България, гражданство в тесния смисъл на думата на практика няма. Въпросът е обаче за разликата между класическа Атина и съвременна България.
Съвременното демократическо гражданско поведение е проявено в по-разгърнато съдържание, налагано от по-сложна и мрежа, и йерархия от обществени единици, които объркано сложно посредничат между двете силни общностни – малката по-стара на семейството и голямата на държавата. Именно в законовото свързване на тези две единици е проблемът. Защото след като има избори за кметове и общински съвети и е налице местна власт, въпросът е как тази междинна власт се свързва с двете силни стари институции на отделното семейство и държавата.
Междината очевидно е неразвита и остава неразгърната. Държавата лесно се смесва със съвсем частното, а и с местното по друг принцип, което е не само политическа власт, а и стопански обединения – държавни, но и частни с общностен характер, които надхвърлят отделното семейство. Това е и значителната разлика между днешна България и класическа Атина – че там властта е само политическа и че онова стопанство е изцяло вътре в отделното семейство. Тук не е така.
Сегашното гражданско общество е и екологически и всякакви други общности, тяхното множене и развитие след 1989 година тръгна. Но съвременното развито гражданско общество е и хоризонтална мрежова, и йерархия от стопански и други по-малки общности и власти, които преминават съгласувано във високата държавна икономическа и политическа власт. Съгласуването става със съгласувани или, по-добре казано, нужни да се съгласуват, но недобре съгласувани помежду им закони и наредби.
Пътуващият в България забелязва разликата между доста по-сивите български и доста по-живите помашки общини. Второто на какво се дължи? На по-здравото мюсюлманско семейство, което естествено преминава и в по-добра грижа за околното в общината. Дали това се свърза с държавната йерархия? Свързва се, но по полудържавен-получастен начин. Като голямо пространство България е все още недобре свързана в по-единна среда. Естествено няма съгласие по въпроса дали тази недобра свързаност е преодолима.
Едни смятат, че това няма да стане никога, други не се интересуват пряко от въпроса, въпреки че той е предмет на обземащи ги отвреме-навреме чувства, които оцветяват мненията им, трети – от тях се опитвам да бъда и аз, са убедени, че това е осъществимо. Защо смятам такас? Не защото сме вече в Европейския съюз, което естествено е голямо добро. А защото в предишното време българският градски живот и изобщо българската култура са се европеизирали на няколко пъти доста решително. Нищо, че в нашата многолика българска среда това европейско съжителства с не малък брой неевропейски пластове.
Та от този мой оптимизъм следват изложените няколко пункта за гражданското общество, които смятам, че е редно да се добавят към вече казаното по тази тема.
|
| Тема № - 72 |
Коментар № - 7291 |
|
Bogdan Bogdanov - 2013-03-24 12:30:42 |
|
|
Кондотиере, маркизът произведе наистина разлютен, да не кажем, приятелски огнено-мускетов залп. Дано да няма много поразени, особено сред нашите фаланги. Той е поетична душа, обича крайното, готов е да загине в дуел. Може би и на война, макар да е отдавна в запаса. Простете му млади и търсещи „безбарутни” решения, форумци. Аз също не разполагам с лично оръжие и боеприпаси, с хайдушка дружинка и пр. Аз съм с вас.
Мога да дам далеч по-подробно обяснение за „гнева си Пелеев”, той не идва само от делничната „стигма” с моята дисциплинирана майчица. Ако се наложи, ще обяснявам с още. Засега мога да споделя с вас кратичко, че въртейки се на шиш из малкия бизнес от 22 години, ми е трудно да отделя на пръстите на ръцете си успешни, безчадърни, неоплели се в корупционна паяжина фирми и смислени предприемачески начинания. Но поне стотина „успели” бизнес креатури, ако се напъна, ще изброя. Е, ясно ми е, така седят нещата и в Турция. В Китай пък бесят по 200-300 на година, заради корупционно полапване. Чувал съм, не помага осезателно. Предполагам – не вреди. Разбира се, ние няма да се бесим. Призовах, знаете, и да спрем да се палим. И без това сме малък и смаляващ се род.
Не четете обаче кряскането ми през ВоленСидеровското политическо „есперанто”. Той е гражданин-колега с ярка политическа карма /за маркиза – и със здрава идеогенна юзда/, аз не се впечатлявам от призивите му. Истинските ми приятели-занаятчии и други също не му се опияняват.
Георги, на много верен път развивате разсъжденията и гражданските си тежнения. Напред! Маркизът нека се лута, той е изгърмян мускет. Спомням си как навремето мислех същото за хората на сегашната моя възраст. Тъй върви светът. Тъй се и променя, бавно, но неминуемо.
|
| Тема № - 72 |
Коментар № - 7290 |
|
Dekarabah - 2013-03-22 17:24:10 |
|
|
Маркизе, както се казва, „опаткал“ сте всички наред в първия си днешен постинг. Емоцията ви е справедлива, още повече на фона на случката с вашата майка, която разказахте преди два дни, но вижте, ако тези настроения наистина наберат сила в България, нищо добро не ни чака в близко бъдеще. А че набират сила, това вече се вижда съвсем ясно. Охулването на цялата система, за разлика от премерените и добре назовани искания на протестиращите, си имат лице, това лице умее много добре да се нагажда към ситуацията на раздор и в резултат успя за твърде кратко време да погълне и асимилира голяма част от енергията на протестите. Ако се запитаме кой спечели най-много от тях, без да прави нищо, със сигурност ще отличим Волен Сидеров. Та ако не искаме след два месеца да го видим номиниран за премиер – както вчера в Италия Бепе Грило уверено номинира себе си за премиер – да намалим малко негативния патос.
Прав е cbazil, че съдържанието на термина „гражданска добродетел“ се е променило много от времето на Аристотел. Съдържанието се е променило, но смисълът някак се е запазил и ние го разбираме, дори и без да разбираме социалния контекст на Аристотеловото време. Кой е смисълът? Този, че гражданинът е онова средно, съдържащо управляващия и управлявания, което прави общественото цяло свързано и хомогенно. Оттук и въпросът пред нас е какви нови съдържания можем да дадем на термина „гражданска добродетел“? Впрочем, всяка политическа партия съзнателно или несъзнателно изгражда своята програма именно върху основата на избора какви съдържания ще приеме изразът „гражданска добродетел“: десните партии казват, че да си добър гражданин означава едно, левите друго, либералните трето, радикалните четвърто и т.н. Почти никоя днешна партия в България обаче не прави разлика между реалните и идеалните аспекти на гражданството, т.е. не осъзнава, че като говори за същността на гражданина, назовава и качества и поведения, които вече съществуват в обществото, и други, които предстои да се изградят. В този смисъл партиите не са само сдружения за реализиране на определени политики, те трябва да бъдат и малки граждански университети. Отношението на БСП към т.нар. „млади социалисти“, може и да ни изглежда смешно на моменти (коженото яке и моторът на Станишев!), но по принцип то е правилно с оглед на създаването на гражданска позиция. Защото тази позиция няма как да се усвоява само неформално, на улични протести срещу едно или друго.
Осъзнавам добре, че изразът „гражданска добродетел“ трябва да има, от една страна, общо съдържание, съобразено с демократическия обществен строй, а от друга страна, съдържание, съобразено с нравите и природните, икономически и исторически условия на страната, в която живеем. Така че общо казвам, че гражданската добродетел се състои според мен от две неща: 1) това да познаваш общественото устройство на страната си, да разбираш какви обществени процеси протичат в нея и как тези процеси се представят, осъществяват и променят от политическите субекти, и въз основа на това знание и да участваш в избора на управляващи политици, и още по-важното – да действаш в по-малката си, прилежаща среда – семейна, приятелска и професионална – така, сякаш си избрал да ти бъде представителна и управляваща онази част от личността, чиито ценности защитаваш като обществен субект; и 2) да говориш и мислиш постоянно за това, което е собствено българското благополучие и кои са неговите видове, и да се грижиш и политиките, за които гласуваш на избори, и личните ти действия, провеждани от онази твоя част, която си избрал да бъде представителна и управляваща, да му бъдат, доколкото може, съответни.
Защо днес сдруженията на природозащитници, за които споменава cbazil, стават все по-известни в обществото? Защото те ясно назовават кое е българското благо, разбират как са устроени законите, свързани с управлението на природните ресурси, в немалко случаи, особено напоследък, се грижат за това тези закони да се прилагат правилно, и не на последно място – това са организации, чиито членове и симпатизанти живеят и в по-личната си общностна среда до голяма степен според принципите, около които се обединяват за едно или друго обществено действие. В моите очи те наистина имат гражданска добродетел. Или по-скоро зачатък на гражданска добродетел. Защото една много голяма част от тези хора останаха напълно пасивни по проекта за построяване на нова АЕЦ и изобщо по енергийните проекти, защитавани от БСП. |
| Тема № - 72 |
Коментар № - 7289 |
|
Георги Гочев - 2013-03-22 15:59:04 |
|
|
Пропуснах да ви си похваля. Бургас отново гръмна с новината, че е най-добрият град за живеене според нашенските критерии и мечтания. Подозирам отдавна – имаше особен толеранс от страна на Гербовото „всевластие“ към настоящото кметуване и общинарство на града ни. Но не е само това. Маркизът има око и за най-малки дреболии и ухо за местни слухчета /все пак, журналистът, като ченгето, си остава такъв доживот/. Това наше общинарско мнозинство показа пъргава технократия и видима за голямата част от гражданството ни добродетелност. Въпреки, и може би именно, понасяйки и съобразявайки се с постоянната опозиционна критичност. Ще си позволя да кажа, неблизък и разсеян в табеларското си ежедневие, напоследък и във форумно бдение, че такова, поотдръпнато откъм корист и пладнешка далавера, управление „градът на ефетата“ не помни отдавна.
Това, разбира се, е моето лично гражданско мнение, доколкото и на мен ми се е щяло, и ми се ще, да съм гражданин.
|
| Тема № - 72 |
Коментар № - 7288 |
|
Dekarabah - 2013-03-22 13:24:28 |
|
|
Уважаеми Георги, въртяхме, сукахме, пак се върнахме на гражданската добродетел.
10-ти ноември 1989-та, нас, дълго билите обикновени /интимно дисидентсващи/ социалистически граждани, а с още по-голяма сигурност родово-фамилно-активистки прилагащите „техне“-то на соц-управленството и „народовластието“, ни завари в плътна забрава-незнаене и практическа неопитност по тази сърцевина на общностното живеене.
Уважаемият експрезидент Ж. Желев ни беше припомнил приликите между фашизма и комунизма, смели и подбутвани интелектуалци обговориха пламенно и „раздирайки ризи“ първите „траншове“ на демократичното от зрял /западен/ вид, под стържещите баритони и лукавите подмятания на бивши политически „демиурзи“. Кръглата маса влезе и седна във Великото народно събрание. Роди ни се новата Конституция. При нейното бабуване „неизчерпаемата“ парламентарна опитност от живковистките десетилетия дълго и с натрупваща се ловкост се сражава с неколцина /знаещи и чели това-онова/ адвокати с потомствена демократическа, радикална и социал-демократическа нагласа. Освободеното гражданство наблюдаваше с все по-отслабващ интерес по съветските си /преобладаващо/ телевизионни приемници процесите. Беше хубаво, че зад вратата и под прозореца вече не подслушват доброволни отрядници, че началниците ти в службата или цеха са сковани в страх от задаващата се „метла“, появиха се шарени вестници с изкусителни голи тела. Дребният бизнес, „закрилян“ от хитрия последен коз на Т. Ж. - Указ 56, в новите условия позволяваше „американска“ свобода за всеки в продажбата на семки, варена царевица и гевреци, първите парцалки от Капалъ чарши, пълнене на запалки и нарастващо още. Нарастващото обаче – главно в кунките на бивши соц-„индустриалци“, комсомолци, готвени за директорчета, пенсиониращи се и напускащи служба кадри на ДС и народната милиция. Самите истински идеолози и диспечери на икономо-социалната подмяна на соц-койнонията не излизаха на преден план, крачеха по странични улички с вдигнати яки на вехти полушубки. Казвам го, защото съм го виждал. И съм си мислил – горките, каква неочаквано вгорчена съдба. Наивник, проста, още сравнително млада, глава. Е, имах някои подозрения, но никога това, което сега наричаме почти пълна /дай боже, не окончателна/ победа на дивия постсоциалистически капитализъм.
Вие хубаво казвате в коментара си от 17 т. м., че „след 1997 г. общественият дискурс постепенно започна да се променя“, че случващото се в обществото почва да се обговаря „по-съответно и точно“. Но никое правителство оттогава до днес наистина не дръзна да изследва какво точно зарази труднолечимо и лиши от пайдея демокрацията ни в първите ѝ седем детски години. За да я виждаме сега като възпитаница на сиропиталище – тъжна, боязлива, необразована…Да, определени хора, кръгове и интереси, обърнати от началото, преди него, и досега единствено към „личната възможност“, скрепвана и окрупнена във фамилно-родовата и приятелско-партийната, често и в административно-технократичната, професионално-браншовата, до запълващата всяка свободна ниша пладнешка мафиотска среда, не разсъждаваха нито за миг по „възгледа за човешка възможност“. Те нямаха никакво време, още по-малко каквато и да е добродетелна нагласа, да допускат изобщо аристотеловско /и изобщо научно/ мъдруване по проблематиката на общото благо.
В резултат днес /много дълго мога да говоря за т.нар. „равен старт“, за организационното окопитване на представящото се като „изконно ляво“, за наторяването на появилите се нелеви формации с високоговорещи антикомунисти-лимонки /бушони и пр./, за умело организирания и напътстван „борчески“ бизнес-старт, за куфарчетата и контрола над прохождащото пазарно банково дело от завършили милиционерския университет в Симеоново, но няма да го правя, за това се знае, а е и късно/ имаме едно сякаш веднъж за винаги разслоено откъм практиката и добрия, правилния „възглед за човешка възможност“ общество. Държава, парламент, правителства, в крайна сметка, „независими“ власти и институции, административни шапки, до последното кметство в Крива паланка и консултантско бюрце - разпъвани и оплетени в зависимости. От Кремъл - до Белия дом, от Брюксел – до Пекин, от Сицилия – до Кейптау, от еди-кой си депутат, до портиера. Маркизът много добре си е изяснил, че всички малки са пионки. Ама за такава непосилна, шеметна шахмат-ръченица и уникалният 7/8 такт не ни е спасителен…
Това стана очевидно с внезапно възникналите /или и предизборно-хитрохаосно подкладени, и до този момент не мога да преценя/ граждански протести и искания. Склонен съм да вярвам, че на добрите, чакащи работа и възможност, образовани и почтени, по-възрастни и млади, на „незакриляните“ от партии-хранилници, от сиво до черно мафийни и местно-феодални „легиони“, им е писнало страшно. Ще видим.
Нашата работа вече е, не толкова да разсъждаваме възможно ли е или не да променим непроменимото. Умно е да се връщаме, на които не им е скучно, към вечния, подложил дори койнонията /в онзи и висок Атински вид/ на прозорливо и до наши дни тълкуване и съмнение. Уважаеми Георги, не спирайте връщанията си натам и обратно, това ни е от сигурна моментна и бъдеща полза! Не се много съобразявайте с разнопосочните лаписчета на маркиза.
Cbazil има птичи /орлов/ поглед. Не мога да определя за себе си докрай мащаба на познаването и интереса му към политическото и социалното „техне“, но го свързвам с откровен пиетет към онова „арете“, което е избавително за казуса на днешното обществено време у нас. И той вярно и загрижено насочва общото ни разсъждаване към обединителната „гражданска добродетел“. Тя не е лесна сега за определяне и словна подредба. Не прилича на онзи /пак ще си послужа/ седем-осми такт на воинска /и вдовишка/ жертвоготовност, с която България съхрани „чергата“ си от богата и тучна земя във войните от първите десетилетия на 20-ти век. Впрочем, хубав пример е, че „великите сили“ и вътрешното ни „брат брата за синор трепе“ не са /в тежки ситуации/ нашата общонародна философия на съществуването.
Та, да умуваме, приятели и съпоборници. Доброто, разумното и по-лесно насищащото се човешко не са толкова отслабени начала.
|
| Тема № - 72 |
Коментар № - 7287 |
|
Dekarabah - 2013-03-22 11:38:12 |
|
|
В търсене на „гражданската добродетел“
Георги, много е хубаво това, което е казал Аристотел (трябва да си призная, че освен Поетиката нищо друго не съм чел), но то е имало към оня момент своето конкретно измерение – ще опитам да го реконструирам с колкото знания имам - по-знаещите форумци ще коригират и допълнят. За времето на Аристотел, гражданската добродетел, вероятно е включвала списък с неща, които свободният мъж атинянин (да отбележим тази значителна разлика в съдържанието на тогавашното общество и днешното) е бил и правил:
• умело управляващ имота си;
• почитащ боговете;
• сладкодумен;
• с примерни и добре работещи роби (!);
• вярна съпруга;
• смел в боя....
но днес е много сложно да се конструира този набор без в него да попаднат кухи фрази, които позволяват тъкмо Л.Местан, например, да говори за морал, достойнство, преследване на далавери – в някакъв контекст, за някаква група той се явява добродетелен, за друга - не. Тъкмо това ми се вижда сложно в изправянето и позитивното продължаване на съществуването на „западната цивилизация“, че два фактора я удрят в основата:
1) след „победата“ над източния блок, западните общества вече няма спрямо кого да бъдат ‚добри“; опитът това да се прави спрямо лишени от граждански свободи или поддръжници на тероризма са неискрени и поради това неубедителни; т.е. липсват им компетенции към „гражданската добродетел“ ;
2) ставайки „победители“, те се заразяват от оная надменност, която им позволява да започнат да допускат отношение към „победените“ , ресурсите и природата им, което унищожава двустранно – победеният съвсем и от всякъде, победителят бавно, малко по малко, от вътре на вън.
За да не бъде този ми пост във форума от типа, който най-много не обичам –интелектуално мрънкане и оплакване, ще опитам да задам и предложение-продължение (само ако, Георги, сметнеш, че ще е полезно дискусията да влезе в тая посока). Каква ще е тая „гражданска добродетел“, която може да обедини в частност хората в България, или по-общо някакви други групирания на население?! Ако е екологична, то тя е проблематична, защото трябва да се пренесе от смешното опазване на дървета в Пирин или плажове по Черно море, към неповдиганата тема от „еколозите“ за свръхпотреблението, което тласка човека срещу природата...ако е национална гордост, как да се съчетае с мултиетническите и толерантни общества, които градим...ако е някаква друга как тя да достигне до всички?
Трябва да си призная, че до сега винаги се съм се възприемал като човек, който отговаря (т.е. знае) и съм се чувствал неловко в ситуацията да питам (да не зная).
|
| Тема № - 72 |
Коментар № - 7286 |
|
cbazil - 2013-03-21 15:33:57 |
|
|
Благодаря на cbazil и Дьо Караба за коментарите. Наистина, както казва cbazil, стълбовидният обществен модел не е само тукашен проблем. Разслоение между управляващи и управлявани е имало, има и ще има във всяко общество, независимо от вида на неговото управление. По-важният въпрос е дали това разслоение се поражда от неравенство между управляващи и управлявани, или е елемент от самото осъществяване на равенството между тях? Що се отнася до демокрацията, на теория е второто – общественото разслоение трябва да е плод само и единствено на необходимостта някой субект да бъде излъчван като отговорен за благото на група от равни. На практика обаче общественото разслоение винаги се придружава и от неравенство. Което неравенство, ако с течение на времето стане прекалено голямо и непреодолимо, поражда остро социално недоволство и разрушава самия модел. От това, впрочем, са заплашени не само отделни страни, но и обединения от страни. В този ред на мисли изобщо не смятам, че несправедливият стълбовиден модел, който сега наблюдаваме в българския обществен живот, се поражда единствено от вътрешни фактори. Струва ми се, че по сложен начин във вътрешната граница, разделяща управляваните от управляващите, е проектирана и външната граница, разделяща България от останалите европейски страни, с които би трябвало да бъде – поне по принцип – равна в цялото на ЕС.
Как може да се намали разстоянието между двата края на стълбата, пита cbazil? В крайна сметка, отговорите не са толкова много и като че ли могат да се сведат до два. Първият, който се появява през XVIII-XIX в., ни казва, че стълбата може да се срине само чрез разбунтуване на онеправданите, по численост много повече от онеправдаващите. Проблемът е, че един такъв бунт може да се ограничи дотам, да замени местата на обществените групи, които стоят в долния и горния край на стълбата. Това, впрочем, правеха повечето партии на прехода в България – наместо да променят самия обществен модел, наследен от социализма, те заменяха лицата, участващи в него. Вторият отговор на въпроса е много по-стар и произлиза от практическата философия на Аристотел. Според Стагирита общественото управление се запазва най-вече посредством култивирането на гражданска добродетел. В какво се състои тя? Аристотел схваща гражданина като особен среден род между управляващия и управлявания. В гражданина трябва да има и от двамата. Следователно, гражданската добродетел се състои в способността на един човек да управлява и да бъде управляван („Политика“, III.4.1277a-b). В края на цитирания параграф Аристотел пояснява, използвайки сравнение, че управляваният е нещо като майстора на флейти, а управляващият нещо като флейтиста, който си служи със способностите на майстора.
Да управляваш и да бъде управляван! На пръв поглед сякаш Аристотел схваща обществената стълба като колело, в което управляващи и управлявани трябва постоянно да се въртят и да разменят местата си. Но не е точно така. Защото философът вярва и в различните по качество човешки природи. В едни граждани естествено ще има повече от управлявания, в други повече от управляващия. Но ако някой гражданин по някаква причина е само едното от двете – само управляващ или само управляван – той вече не може да бъде част от общественото цяло и ще се превърне, казва Аристотел, или в обезправен и роб, или в бог. Обществото е от граждани, от управляващи-управлявани и управлявани-управляващи. Тъкмо това не се осъзнава днес. По някаква твърде перверзна обществена логика гражданите са категорично противопоставени на управляващите, а управляващите напълно са изключили от практическата си мотивация съзнанието, че, от друга гледна точка, са и управлявани. Та ако трябва да отговоря съвсем общо и кратко, кое според мен има силата да ограничава негативния ефект от обществената стълба, бих казал, че това е гражданската добродетел – в смисъла, в който Аристотел разсъждава за нея. |
| Тема № - 72 |
Коментар № - 7284 |
|
Георги Гочев - 2013-03-21 02:13:04 |
|
|
Упорити наш Георги, Вие сън не спите, брате, размишлявате пред нас, търсите! И точно това „точно“ ни трябва. Партийно-олигархично прилепнали медии и някои „улегнали“ социолози почнаха успокоително да припяват за отмаляването на протестите. Тя българската революционна и реформаторска умора си е „от пелени“. Вчера с маркизата се посмяхме по едно спомняне как навремето нашенското бебе се пакетираше по бабешки в едни плътни повои, едва поело първи глътки въздух, и така изкарваше, докато го отбият от майчина гръд, че и повече. Да му е топло, да му се изправили крачетата, ако са малко кривнати по рождение, уроки да не го ловят, ако падне от люлката, да не се претрепе…Е, така като изкараш първата година от живота си, как да усетиш, що е то свободата?...Та сега се надяваме някак, маркизата и вашият бъбри-форумник, памперсните поколения, риталите отрано и волно с крачета, да не се предават тъй лесно на вехтото „свободно“ народонаселение. С неговата обръгнала търпимост към всичко, неизпепеляващо докрай тишината зад плета му, оскъдната му покъщнина, нестъпкващо доматите и некрадящо кокошката му…Да ми прости добрият ни земеделски, набързо соц-индустриализиран и урбанизиран народ, вкаран с несменен „чип“, както отбеляза преди десетилетие експремиерът Симеон Сакскобургготски, в нова житейска реалност.
…Тъкмо дотук бях стигнал в меланхолната си „революционна песновка“ и се налага да холеризирам /благодаря на cbazil !/ текста. Обади ми се мама, ходила до съответното топлоразпределително дружество да види защо пак такава безсърдечна сметка е дошла. От много години маркизовите старци не ползват парно. Помня как трудно, на вноски и с лихви, платихме докъм 2000 лева за „луксозно-спасителното“ задължение да ни приложат това техническо „чудо“ – топломерите. Беше радост голяма – не ползваш, не плащаш. Стана обратното: зъзнеш и плащаш до живот, понеже си седял зиме хванат за топло-тръбите вкъщи и си се хилил измамнически…Мама я посъветвали сега служителките да сложим свръхчувствителни топломери и на тръбите /а те в нашия случай са си ледени/, така щели рязко да паднат сметките?! Боже, иде ми да взема една голяма тояга, че да отида да я размахам сред тия „дарители-измерители“ на топлина, нали сме в междувластие, може да ми се размине /или да ме отърве опитната юридически маркиза, изкарвайки ме луднал и пр./ Абе, какви са тези наши законодателно-нормативни маргазлъци, тъй приготвени и ондулирани, че хем да грабят наедро разни посредничещи, нищо непроизвеждащи бизнеси, хем и по-хитрият народец да се вписва с покрадване по-малко и стряскайки се насън да не го хванат. Ползващите парно се сещат за „българските потайности“ на въпросната система…Същевременно на мама и се обадили и от един мобилен оператор – да ѝ предложат за стотен път 3000 и не знам колко си безплатни минути за разговор. Аз съм и казал да не мърда и да не им се много хваща. От трета страна, трябваше да решим, започна тя по джиесемчето си, скъпа операция за напредващо очно перде ли ще правим или ще търсим също така прескъпи някакви диоптрични решения. И докато ми рече: „Ох, пак вдигнах кръвното“ – разговорът ни прекъсна. Звъннах три-четири пъти, не вдига мама, и тръгнах да гоня такси към седалището на пустия топлоразпределител, откъдето тя, разстроена, ме беше набрала. Слава богу, при поредно търсене тя се обади и каза, че взела автобуса и вече е почти до дома…Кажете ми, има ли по-голяма радост и облекчение от подобна вест! Да вървят по дяволите, да правят каквото си искат, всички едри и по-междинни монополисти, разпределители и регулатори. Но и да внимават, защото на маркиза му е много лек ангелът. А маркизата почти не губи дела в зала, все вади разни пропуски в договори, анекси и фактури. И е, не че съм ходил да я слушам, много убедителна словом. Понеже обича истинската литература, ще да е.
Хайде, стига засега, така се радвам от щастливото стечение на малкото лично премеждие, че ще отида да пием по кафенце с моя приятел-занаятчията. Да видим, ще разделяме ли лявото и дясното на две по-откровени формации или ще продължаваме да го цепим и люспим.
И казано по научному – честита ни астрономическа пролет! Току-що настъпи.
|
| Тема № - 72 |
Коментар № - 7283 |
|
Dekarabah - 2013-03-20 13:19:11 |
|
|
Понякога ми се иска да бъда интелектуалец (т.е. меланхолично-холеричен)спрямо онова, което се случва около мен, през другата половина не се сдържам и имам позиция, зная кое какво и е как трябва да се постъпи. Уча се на среден път между двете.
Искрено се възхитих на текста на Георги, прочетох го едва тази сутрин. Разбира се във възхищението ми има немалка доза нарцисизъм - написал е свързано това, което си мисля несвързано от известно време (т.е. не съм никак глупав). Освен това и успокояваща доза увереност, че общият ни модел на мислене-действане, захранен от един и същ извор, е "истинен". Опитах да обхвана в детайли дискусията след текста, но тя вече е набъбнала и съм изпуснал точния момент да се включа, затова моля за предварително извинение, ако повтарям нещо казано или повдигам приключен въпрос.
Извън това, че всички сме емоционални същества и функционираме в парадигмата на харесваме/мразим сме и разсъдъчни, достатъчно, за да знаем, че трябва да се вплита онова, което амигдалата произвежда с продукта на кортекса.
Георги в текста си за стълбата, чудесно балансира двете и показва търсения липсващ път към събиране на двата края на стълбата. Въпросът е, че едно такова събиране ще произведе определена геометрична фигура - кръг/колело. Ще се върна към една моя любима теза - за векторното и цикличното. До сега сме я разгръщали във форума, приложена върху времето, разказването и вероятно нещо друго, за което съм забравил. Осъзнаването на управляващите само като още по-отговорни от другите, с които са равни е подходящ и възможен политически модел (но например в Швейцария или Германия, дори Великобритания) и той е свързан с осъзнаване и съществуване на управляваните като отговорни и авторефлективни (пак същите държави) - и така може да се доближим максимално до деконструираната стълба. Но другаде където е вкоренено по много различни канали автоматичното израждане при промяна на позицията (тук примерите не са само от постсоциалистически, славянски и православни места - романските страни и колониите им) трябва да се случи нещо, за да се прекъсне матричният модел на възпроизвеждане на ситуацията. Тук се появява генералният въпрос имат ли цивилизациите праг и предел оттатък, който следва разруха и залез. И дали онази цивилизация, към която сме и ние (по модела на галактика със слънчеви системи - сме система в галактиката на цивилизацията на Европа) не е преминала прага си тъкмо в годините, когато е била вътрешно най-силно поляризирана? Дали за да съществува успешен социално-политически модел не трябва той да се рамкира от опростена дихотомия добро-лошо, за да могат управляващи и управлявани да стоят от едната й страна....? Разбира се, осъзнавам, че повечето цивилизации не умират, а се разпадат, за да се обособят от частите други.
Не обичам дълги коментари, затова ще се спра сега и ще чакам отговор.
Отново поздрав на Георги за текста! |
| Тема № - 72 |
Коментар № - 7282 |
|
cbazil - 2013-03-20 10:44:56 |
|
|
|
|
|
