| ЗА РЕЛИГИОЗНАТА ВЯРА |
|
 |
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Повод за този текст е един прочит, който ме накара да се замисля по важната тема за отношението между мислене, разбиране и вярване. Вчетох се в наскоро публикуваната книга на Йозеф Ратцингер. Въведение в християнството. Изд. Communitas, София 2013 (J. Ratzinger. Einführung in das Christentum. 11 Aufl. München, 2011). Преводът от немски е на проф. Георги Каприев. Заблежителен превод на забележителна книга, която наред с други липсвали на български съчинения по теология и религиозна философия стана достъпна благодарение на специализираната грижа на Фондация Communitas. Едно от твърденията на Йозеф Ратцингер в това “Въведение” e по интересуващата ме тема. Изказано опростено, то е, че, без да бъдат равностойни, мисленето и вярването се допълват в човешкото разбиране. Това твърдение ме накара да си дам сметка за моята по-скоро неосъзната позиция, в която мисленето има почти пълен превес и едва ли не се покрива с разбирането. И все пак не съвсем, защото и мисленето, и разбирането включват т.нар. от мен редово вярване, че нещо стои така и че е именно такова. Но, така или иначе, това вярване не е религиозната вяра, за която се говори във “Въведение”-то. Редно е да призная, че идеята на Ратцингер е по-разгърната. Според нея човешкото разбиране не само не съвпада с мисленето, а благодарение на религиозната вяра го надхвърля - фундирано в смисъла за битието, който не се прави, а се получава, човешкото разбиране надхвърля човешкото мислене. Валидността на това твърдение един вид се потвърди от факта, че още преди да се запозная с книгата на Ратцингер, бях започнал да отмествам разбирането от мисленето и да го пълня с други съставки. Първото, което допуснах в него, беше редовото вярване, че нещо стои така и че е такова. После последваха представите и емоциите, за които започнах да смятам, че са важна писта в комплекса на многопистовото човешко разбиране. Но четейки книгата и приемайки тезата за многосъставното човешко разбиране, започнах и да се питам дали няма да приема, че и религиозната вяра е негов елемент, а и дали постепенно няма да стана и вярващ. Първото ще приема, защото съм убеден, че няма преграда между светското вярване, че нещо стои така, и религиозната вяра. Срещу второто обаче ще се съпротивлявам и поради първото, но и защото не приемам следната теза от “Въведение към християнството” – че за разлика от мисленето, което е винаги индивидуално, религиозната вяра е диалогична, споделена и надиндивидуална. Не приемам тази теза, защото е аргументна частична истина, спряна в двете опозиции “монологично и диалогично” и “индивидуално и надиндивидуално”. Обичайни за човешкото светско аргументиране, в словото на Йозеф Ратцингер те са станали и йерахии в смисъл, че диалогичното е по-добро от монологичното, а надиндивидуалното-заедно-колективно - от индивидуалното-отделно. Не приемам частичната истинност на тази теза, защото тя изключва другото по-реално вярно, че двата елемента на тези две опозиции – монологичното и диалогичното и индивидуалното и надиндивидуалното, прехождат един в друг и пораждат много по-комплексни значения. Което поставя под въпрос истинността на противопоставянето на мисленето като индивидуален монологичен акт и вярването като надиндивидуален диалогичен по-качествен акт. Така е в плана на парадгмата. Иначе реалното човешко мислене, не по-малко от човешката вяра, е колкото индивидуален, толкова и надиндивидуален акт. Отделния човек мисли с категории и форми, които не са негови. Както и самият той, когато мисли, определено престава да е прекалената отделност, която е бил в ред други актове. Индивидуалното и колективното не са неща, а опозитивни понятия. Употребени реално, те се усложняват и стават един вид проектирани неща. Склонен да отделя ясно нещата все едно че са понятия, Йозеф Ратцингер заделя за мисленето това, което е factum и faciendum, a за вярата онова, което не може да се мисли и трябва да остане тайна за нас. Да, но тази истина се нарушава в реалните случаи. Както по-реалното мислене не е само мислене, а и вярване, така и по-реалното вярване не е съставено само от моменти на пълна висша вяра, а включва и обикновено вярване, че нещо съществува и е такова. Така че най-напред мисленето, за да бъде мислене за factum и faciendum, трябва да включва пунктове, по които не се мисли, а само се вярва, че са верни. После и самото вярване, колкото и да се буди от висшето на бога, не може да се отнася спокойно само за тайното, което никога няма да бъде узнато. Не може, защото то е и за цялото, с което богът дарява вярващия. В това наистина нужно цяло се вярва, но то се и усеща и значи може и да се мисли за него, а и да се разбира, че вярата го прави. Йозеф Ратцингер е абсолютно прав, че така с християнската вяра се постига или, както той смята, получава висш битиен смисъл. В това твърдение обаче нещо остава без отговор. То е дали тази достойна и полезна свързаност в цялото съществува и вярващият просто получава нейното благо, или тя би трябвало да съществува, но не съществува? Така че голямата тайна на християнската религиозна вяра се оказва в отстраняването на този въпрос. В което отстраняване обаче вярата напълно прилича на редовото човешко мислене и говорене. По същия начин постъпва всяко второ човешко помисляне и казване на нещо. Те също не уточняват дали то е factum, faciendum или не е нито едното, нито другото, а само въобразено неосъществимо. Така че независимо дали се мисли светски или се изпитва религиозна вяра, човешкото същество мисли и вярва по подобен начин. Мислейки, си почива в истини, в които вярва, и вярвайки, мисли за реално както действително случилото се и можещото да се случи или да се направи, така и онова, което нито е станало, нито може да стане. Не е без висока стойност онова, което постигат и други религии, и което постига особено християнската религия с нейното лично вярване и личен досег-диалог с бога. Възникнало в едно вече универсално време в римската империя, после укрепнало в универсален средновековен и друг още по-универсален модерен свят, християнството предлага идеално средство за свързване в универсално цяло. Предоставяйки на толкова много пръснати подвижни хора достъп до бога, то хем им позволява да се почувстват по-пълни себе си благодарение на божието ти, хем ги свързва идеално, без да ги натиква в тягостно заедно. Въпросът е обаче дали благородната функция на това постигане се нуждае от неистината на символа, който помага за неговото осъществяване? Нуждае се. Първо, защото именно този символ осигурява това пълно универсално свързване, и, второ, защото в него е законспирирана отлична диалектика или, казано по-точно, диалог или още по-точно модел за прехождане от реално към идеално, от който се нуждае всяко човешко същество. Проблемът е, че колкото и да заменяме символа с подобни като че ли по-верни съдържания, няма да се отървем от фактическата му невярност. Тя обаче е необходима. Защото винаги ще има редови хора, които не могат да прозрат това съдържание, и винаги ще има нередови хора, които няма да са постоянно на висотата на разбирането, което схваща истинното съдържание. Тънката неистина на символа е неизбежност. Ние желаем да бъде мигновено, но човешкото разбиране е протичаща драма на повече истини, които само се стремят да станат една, но стават една истина единствено, когато тази драма свършва и ние оглупяваме или заспиваме. Би било катастрофа, ако човешкото говорене, мислене, разбиране, а и човешките дейности не бяха напластявания на винаги повече смислови редове, в които определени не особено истинни твърдения не означаваха други по-истинни, чието отделно изказване увисва и остава неразбрано. Въпросът е дали то все пак не бива да се прави. Може, а и трябва в една или друга умерена степен. И ето аз се опитвам да го изкажа по-пряко без помощта на символи. Човешкият свят наистина се стреми да стане по-единен, но нито е станал, нито ще престане да се стреми, нито ще постигне единството си. Няма да го постигне, защото човешкото живеене и разбиране са комбиниращи се по различни начини ходове от повече назовавания и свързвания. Затова и човешкото живеене е така сигурно проявено в толкова разнонаричания, в много различни езици и много речи, в различно организирани животи, различни вярвания и предметни среди. Знаем защо е така. Поради никога не преставащата игра или диалектика на заедно и отделно. Оттук и достатъчната разлика, но и прилика между съществуването на отделния човек, на по-малките човешки “заедно” и на цялото човечество. Всички те са временни пребивавания между пораждане и разпадане или, ако се изразим по истината на отделното човешко същество, между раждане и умиране. На тази основа и особената сила на смисъла, който се поражда от стремежа това да не стане или поне да се отложи. Що се отнася до цялото човечество, то е зависимо от две обвързани цели - към обхващане на цялата земя, но и към нейното напускане, тъй като на нея й предстои да престане да съществува. Отделното човешко същество се бори да преодолее своята смъртност, но и човечеството се опитва да постигне не просто невъзможната за постигане своя цялост, а чрез един или друг нейн вариант да замени своя край. По това, което се прави днес, е ясно към какво е насочено земното човечество - към успешен екзод на друго по-дълготрайно място. Въпросът е дали там ще отидат всички, та в едно или друго по-добро “заедно” и едно или друго по-дълго пребиваване на отделния човек по-дълго да пребивава и цялото човечество? Едва ли. За това обаче има старо решение. Понеже не може да се осъществи за всички, с един вид приемлива лъжовност това може, а и отдавна се осъществява тук на земята за малцина по-добри. Защото каквото е напускането на земята и отиването другаде, такова е и случвалото се много пъти тук - за да живеят по-добре и да оцелеят по-дълго някакви малцина, живеят по-лошо и по-кратко някакви мнозина. Така е било, така е и днес и сигурно така ще стане и в бъдещия екзод – ще се изселят някакви по-добри, някакви по-лоши ще загинат. Оттам и не много радостната, но по-вярна идея, че и всяко човешко общество, и цялото човечество се делят по много начини на реално по-лоши и по-нетрайни и реално по-добри, които оцеляват по-дълго. Затова и различността и разнонаричането не са само дадени по природа. Те са и човешкото средство за постигане на възможното по-добро. Другото по-добро на пълното заедно в безсмъртното и божието е просто символна неистина, означаваща истината за по-дългото оцеляване на някакви по-добри. Съвременността е открила светския заместител на тази религиозна идея, чрез който се опитва да я осъществи реално. Това е демокрацията. Но ако нещо пречи и на по-точното разбиране, и на осъществяването на демокрацията, то е нейното разбиране като техника за пълно равенство и справедливост. По-доброто разбиране и осъществяване на демокрацията би трябвало да е в опита да се съзре другият имплициран в нея по-стар ред – истинността на по-доброто не за всички, а за едни или други по-добри. Така че в това вярвам – че можем да съзрем и да назовем това по-истинно, неподведени от външната парадигма на демокрацията, но и от нейния религиозен образец. Защото и двете са само външни по-неистинни твърдения, които обслужват означаването на други свързани с тях по-истинни. За мен истината е нещо комплексно, в което участваме и което, както ни се дава, така и постоянно се прави от нас. Това изповядвам. Но понеже съм човешко същество и смислите ми протичат по повече писти, правя и обратното – неуморно се свързвам и отвързвам наново. А религията какво е? Не е ли такова наново и наново отвързване и свързване?
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Преди няколко дни бях на последния семинар в НБУ, посветен на университетското образование. Гостуваше Томчо Томов, член на „Българска стопанска камара“. Той представи политиката на „Националния център за оценка на компетенциите“, на който е ръководител. Не разбрах всичко от представянето, трябваше освен това да изляза преди края на семинара. Но по-късно у дома разгледах внимателно сайта на проекта (www.mycompetence.bg) и се опитах да си преведа на по-разбираем за мен език какви бяха акцентите на представянето. Какво разбрах? Първо, г-н Томов, още на самия семинар, изтъкна това, че в българските фирми има голяма липса на специалисти. Посочи и статистика – цитирам в момента по памет – че около 60 процента от работните места в България, които трябва да бъдат заети от специалисти, са заети от хора без нужните за съответната длъжност компетенции. Коя е причината за това? Едва ли е една, но на семинара беше подчертана една, за която от известно време се говори открито и срещу чиито ефекти се действа. Че връзката между висшето образование и нуждите на бизнеса не е достатъчно гъвкава. В резултат на което, каза Томчо Томов – отново цитирам по памет – над 70 процента от завършилите висше образование в България не работят по специалността си. Когато чух това второ число, реагирах с емоционалната си памет. Да, така е, рекох си, един от първите ми братовчеди, мой близък, е хидроинженер, а си губи времето – или поне така ни изглежда на нас – в американско филмово студио!
Статистиката е за това, за да убеждава. Но зад числата има процеси, които, разгледани другояче, могат да дадат други числа и оценки. Докато разглеждах сайта на „Националния център за оценка на компетенциите“, си помислих, че въпреки тези, на пръв поглед загробващи, 60 процента „некомпетентни“, в българския бизнес трябва да се е случило нещо съвсем ново. Поискал е да излезе от масовата идеология, насадена през 90-те, че успех се постига с добри връзки в държавата, и освен това е осъзнал, че не обемът, а качеството на работата и продукта са ключови. Качество, което не е абстракция и само въпрос на вкуса на потребителя, ами е нещо, което може да се определя и назовава по-точно в стандарт или серия от стандарти. А щом то може да се определя, значи могат да се определят и изброяват и компетенциите на онези, които трябва да го постигат в работата си. Тези компетенции на свой ред могат и трябва да се преподават, а също и да се измерват и оценяват. Тук някъде се появява и необходимостта бизнесът да поддържа гъвкави връзки с университетите в България, тъй че – с оглед на този желан за постигане специалист в някакъв бизнес – те да предлагат точните програми и курсове, а също така да обучават ефикасно и оценители на работните компетенции. Томчо Томов сподели, че вече се работи по тези проблеми и навярно и нашият университет ще се включи по един или друг начин в проекта.
Хубаво е наистина повече от завършващите студенти да имат нужните компетенции и да си намерят добра работа по специалността, която са завършили. Дали обаче това „хубаво“ е и възможно, дори и в най-добрите университети по света? Томов спомена за нещо, което се нарича „жизнен цикъл на компетенцията“ - израз, който казва това, че знанията (или по-точно информацията, че нещо е такова) имат срок на годност, че остаряват. И добави, че този жизнен цикъл е някъде около 6-7 години при техническите специалности и навярно малко по-дълъг в областта на правото. Което пък на свой ред означава, че колкото и напредничаво да се учи в една техническа специалност, когато студентът завърши магистратура, знанието му ще бъде остаряло. Има ли решение да се преодолее това „остаряване“? Традиционният отговор е, че има и това е т.нар. „продължаващо обучение“ или „образование за цял живот“. Има обаче и друг отговор, който, макар и по-абстрактен, е поне според мен по-верен. Той е, че университетското образование свързва най-малко два различни критерия за знание. Едно е знанието-информация, което цели конкретен резултат и наистина има срок на давност, след който срок то трябва да се опреснява и замества с по-ново, друго е знанието-мисловен процес-дискурс, което изгражда у образования обща структура за селектиране, оценяване и прилагане на научената информация. Първото знание има чисто дейктична и практическа страна, то може да се посочи, употреби, изтрие и, в крайна сметка, унищожи или забрави. Второто има и етическа страна, с него се живее, то обуславя не само прилагането на информация, но и въпроса, който изобщо ни кара да действаме – как мога да бъда благополучен в това, което върша.
Понеже съм хуманитарист, трябва да ме вълнува естествено повече вторият тип знание, което условно наричам знание-мисловен процес-дискурс. Обаче често улавям себе си и свои колеги в един вид високомерие, че, видите ли, само ние, хуманитарите, сме пазители на истинското знание. Преди около седмица попаднах, в електронното издание на в-к „Култура“, на дебат за бъдещето на класическата гимназия в София (НГДЕК). Явно там става нещо, сменят се директори и учители, има недоволство и цари усещане, че училището пропада. Нямам мнение доколко това усещане ще се развие в реално пропадане. Но все едно, то е налице и двама бивши ученици на гимназията, сега студенти в СУ, бяха написали в „Култура“ горещи защити на класическото образование. Прочетох ги внимателно и се възхитих на свързаната им мисъл и способността да защитават аргумента си. Никъде обаче те не бяха казали, че кризата на класическото образование е по-широка и тя зависи не само от нивото на българската културна среда, а и изобщо от промяната в разбирането за статута и ценността на знанията. Потопени в идеологията на либералната демокрация, сме приели и това, че днес няма или поне не трябва да има идеологически по-ценни знания. Ценността на знанието, смятаме, е в практиката. Ако нещо ти е полезно, значи е ценно, а не обратно – защото то е по презумпция ценно, винаги ще ти бъде полезно за всичко. Този принцип засяга, разбира се, и знанията за античността. Въпреки че именно тях преподавам, бих излъгал, ако кажа на някой студент, че е по принцип по-ценно за него да знае от какви срички се състои един хориямб, отколкото кои са бъговете в новата операционна система на Windows.
Та смятам, че не можем да защитим истински ценността на хуманитарното и в частност на класическото образование, ако, първо, не отделим идеологията, която го изтъква като ценно, от самите знания-факти, които днес нямат пряка практическа полза или имат полза за малцина, и, второ, не се опитаме да видим в онова, което преподаваме, знанието-мисловен процес-дискурс, т.е. общата човешка структура, залегнала във фактите. Защо настоявам над различаването между знание-информация и знание-мисловен процес-дискурс, но и добавям, че двете не бива да се отделят радикално в процеса на образованието. И защото те наистина не се отделят в редовата практика на знанието, но и защото смятам, че този двоен критерий поставя знанието най-близо до системата на човешкото поведение, обикновено комбинация от водеща роля или роли, които са социално признати и включени в обществената система на произвеждане и размяна на блага, и структура за определяне, осмисляне, изказване и редуване на тези роли. Т.е., казано с по-малко думи, смятам, че добър мениджър или добър компютърен специалист е онзи, който знае не само как да направи онова, което се иска от него да направи, но знае и защо е станал този, който е станал, кое в професията му го прави щастлив и кое не, каква е същността и целта на тази професия и как тя се отнася до останалите му роли, задължения и удоволствия, изобщо какво представлява той по-цялостно, бидейки и различен от компетентния специалист.
Нахвърлям тези мисли без особена подготовка. И осъзнавам, че не засягам много конкретно въпроса за университетското образование. Правя го обаче и защото мисля, че първо трябва да поговорим по темата за видовете знания. Което може би ще продължи – или поне опресни – и разговора за фактите в по-предишната сесия. |
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7349 |
|
Георги Гочев - 2013-04-28 00:07:49 |
|
|
Леле-мале. И Господ да слезе по земите ни, ще му наместим „бръмбар”. Имам едно предложение – да се обединят официалните и нелегитимните български подслушковци и да кандидатстват за глобален лиценз в производството и ползването на СРС-та. Така ще живнем и тръгнем напред стремително.
Вашият отегчителен маркиз се чувства тъй разбит, реалността толкова надскочи всичките му „писателски” фантазии, че му иде да сложи край на форумния си творчески цикъл и да се отдаде единствено на писане на сатирични /подслушани и подбудени без специални технически средства/ частушки. Издавайки ги саморъчно, бих пратил по един екземпляр на другаря Путин, на презокеанския /може би вече направил първите си семейни татуировки/ президент Обама и, разбира се, един в централата на ЕС в Брюксел. По този начин смятам да разведря настроението на тези важни, определящи правилните и рационални посоки на световното развитие високи инстанции в размисъла им около предоставянето на горепосочения лиценз именно на РБ.
Извинявам се най-вече на професор Богданов, а и на всички вас, но маркизът е свободна пишеща „молекула” и никога, освен увлечен в неясна сърдечна експресия, не си е въобразявал, още по-никога пожелавал, да смущава натрупващия себе си форум.
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7348 |
|
Dekarabah - 2013-04-26 20:06:28 |
|
|
Този форум е в мой сайт и аз съм отговорен за темите в отделните сесии. Вярно е, че темата за говоренето ни засяга, университет сме и обучаваме студенти, значи ги обучаваме и да говорят. За говоренето обаче може да се говори прекалено общо екзистенциално, както и аз го подкарах, но може и по-конкретно. Е, второто не направихме нито тук, нито го правим в НБУ, а според мен то е нужно.
Що се отнася до темата за религиозната вяра, разискването протече добре. Но имаме проблем. Вярата в съвременния свят е въпрос на личен избор. Така е и с щастието, и с любовта, и с ред други ценности. Добре би било те да са по-осъзнати, но, така или иначе, всеки е свободен в дейностите и комуникациите, които му се налагат, да ползва по-ефективното полуосъзнато-полунеосъзнато нагласяване към другите и към себе си с обикновена промяна на своите принципи и парадигми на разбиране.
Всички разполагаме с такива лични парадигми. Ние сме им верни и в случаите, когато временно се отделяме от тях. Затова и се различаваме един от друг и затова налагането на по-общи теми е трудно и по-често неуспешно. Така или иначе, всеки от нас държи на своята навична символно-представна-емоционална постановка на разбиране. Ако нещо е по-постижимо, то е да прозираме и да изпитваме удоволствие от различните начини на разбиране на хората край нас. Това е за мен възможното добро, до което довежда доброто образование.
Има обаче области, в които е редно да имаме обща постановка, която да приемаме без криза и загърбване от нашите атомарни символни нагласи. Такава област е знанието, значи и политиката на НБУ с неговите учебни програми, но също и обществено-политическата среда в България. По второто подехме разговор тук, не беше много успешен, опитваме се със семинар, като че ли постиганото там е по-добро. По първото за знанието сме далеч от успех. Семинарът по тази тема вече повяхна, а тук дори не сме подели темата. Затова се обаждам.
Затова се обаждам. Нека да си дадем сметка за тези две среди, които ни свързват – 1. за университетската среда с нейната голяма тема за знанието, и 2. за българската среда с нейната голяма грижа за властта, управлението и реда. Имаме нужда от двете теми. Нуждаем се от по-общо осъзната идея за съвременното университетско знание, но също и от по-съответно описание на това в какво общество живеем. Моля ви да откликнете, разбира се, без да потискате онова лично символно, образувало се във вас и провързващо ви към вашето собствено разбиране.
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7347 |
|
Bogdan Bogdanov - 2013-04-26 10:20:31 |
|
|
Порадвах се на новите редове на професор Богданов! Въздействащ, заразително ободрителен /с мен тъй се получава/ е начинът на неговото мислене-споделяне, когато е излязъл от поредното си четиво. Дали ни поздравява с вчерашния световен ден на книгата, който форумът на отметна гласно, може би. Аз се хващам за кратко казаното: „всички ние пулсираме между вяра, мислене и разбиране“.. и „голямата ни грижа е да сме един и същи на висота“. Именно то ме улеснява и връща към свързващо-отварящия въпрос на професор Младенов: „Какъв ли е духът на нашата епоха ?“, много умело и ненатрапчиво изведен от целостта на коментара на му.
Потърсих това-онова и от първите беше кратък текст на Карл Юнг по същия /тогавашен/ въпрос, където след всичко и той (сякаш влязъл във форума ни) клейми: „…непреодолимата тенденция всичко да се отчита на физическа основа отговаря на хоризонталното развитие на съзнанието и тази хоризонтална перспектива е реакция срещу изключително вертикалната перспектива на готическата епоха. Това е проява на духа на тълпа и не може да се разглежда като съзнание на индивиди.“ Тази „готика“ на индивидното-съзидателно-творческо боде и преследва и маркизовите разсъди от сегашната дискусия. Тя май, някак „омаломощен“, ме залута и към планината Монсерат онзи ден…Мисля, че, притаени и по-тихи във верското си, наистина можем отчетливо да поговорим за по-обемащия общ дух на задъханата епоха, в която имаме трудното щастие да съществуваме. И да вършим, всеки своето избрано.
ПП: Уважаемият професор Младенов, през Пърс, предполага как в готическия цъфтеж „всеки, дори второстепенен архитект е бил в състояние да създаде прекрасен проект“ (и той впоследствие да бъде вдигнат от вещи майстори и чиракуващите при тях). Не съм съвсем съгласен. Склонен съм (по занаятчийски) да приема, че тогавашните гилдии на архитекти и дюлгери са затворени, дори много строго пазещи тайните и достиженията си една от друга малки общности. Били са много подвижни екипи, нещо като съвременните инженерно-творчески ядра с висша квалификация, които напътстват и строят най-сложните обекти по днешния ни ( не по-малко опънал „шия“ към небето) свят. Натрупвали са знание и ново „ноу-хау“ в последователна практика, чиракуването при майстор е продължавало кажи-речи доживот, без обещание за заветната „диплома“…Тайни, затвореност, но общ неукротим съзиждащ дух е имало. Гледаш правеното от други, пресмяташ, превърташ през своето, ако можеш „копваш“ от чуждото. Е, сигурно са чакали и озарение, просветление тези средновековни творци… То и при нас нещата не са се много променили, освен, че гилдиите „разсекретяват“ повече и знанието е по-конвертируема „валута“.
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7346 |
|
Dekarabah - 2013-04-24 16:56:12 |
|
|
Отсъствах няколко дена и където бях, си наложих да не отварям форума. Накрая имах угризение, че си позволих да си почина от нещо стойностно. По време на почивката прочетох важна за мен книга, смея да кажа, че я преживях. Роман, историите на три жени от различни епохи с едно и също име. По медицинската терминология фригидни жени, които отказват да обичат един мъж и да раждат деца, но които преживяват различно тази особена емоционална нагласа.
Едната, най-старата от 16-и век, объркана около преживяването на природното и бога, е осъдена като вещица и изгорена, втората от началото на 20-и век достига до несъзнаватото, става адептка на психоанализата и описва в биография-автобиография преживяваваното от първата, и третата съвременна филмова актриса наркоманка, която изиграва съответно историята на първата, изпада в просветление и постига външното друго, от което иначе я отделят нейните зависимости.
Вътре пълно с твърдения, които споделям, но най-важното – в този лесен за четене роман като че ли средна литература показано великолепно онова, за което настоявам. Че литературата е добрият начин да се мисли с по-пълни представи за онова, което се случва във всеки от нас, без да се изпада в пълнопонятийната общоважима инстанция на истина, обхващаща всички. Комбинирането на тези три фабули, комбиниране и на три места-времена, е наистина в състояние да приближи подобното почти до понятие, без да го откъсва от работата на особената вътрешна представност, която работи във всеки от нас.
Благодаря на Иван Младенов за думите по темата интерпретант, но още повече на Росица, която добре разбира, че говорим не толкова за религиозната вяра, разбирането и просветлението (то спокойно може да се нарече интуиция), а за нещо, което не е лесно да се възприеме – за това, че всички ние пулсираме между вяра, мислене и разбиране, а че голямата ни грижа е да сме едни и същи на висота. За едни това е пълната вяра, за други - пълното мислене, за трети - любовта, за четвърти - отдадеността на определена идея, за пети т.нат. Но, така или иначе, всички сме редове от момент и пулсираме. Което означава, че сме постоянно с различен обхват на свят.
Затова е и безразлично дали съм се нарекъл вярващ в бог или в някаква сила над мен, след като в този момент съм се свлякъл в лошата предметност на тялото си и вярата ми е слаба светлина без значение. Редуването на състояния е това, което ни свързва. Това е големият въпрос. Защо отказваме да го забележим и да потърсим в това редуване свързващото ни и защо предпочитаме да сме залепени за различия?
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7345 |
|
Bogdan Bogdanov - 2013-04-24 12:46:00 |
|
|
Интерпретантът е нов макрознак, който възниква при съотнасяне към обекта.(1) Може и да не е в човешкото съзнание, например, а реакция в природата (затова не се казва, че е само човешко порождение, оттук и тавтологичното уточнение на У. Еко, че “интерпретантът не е интерпретаторът” издава слабо познаване на тезата). В този процес: знак – обект – интерпретант, само знакът е “непорочен” (девствен). Обектът подлежи на безкрайно обглеждане, докато се “завръща” към денотативните си проявления (безкраен регрес). Интерпретантът подлежи на безкрайно умножаване (безкраен прогрес) към намиране на все по-изчерпващи имена за обекта. Поради това, двата елемента не остават “непорочни”. Тук идват две много важни забележки: при Пърс няма “означаващо” и “означаемо”, това е при Сосюр, както посочих по-горе става дума за два процеса – на регрес и прогрес. Няма и “външно” и “вътрешно”, поради факта, че знакът обема и двете същности – той се състои от материален носител (това, чрез което означава) и нематериална същност, която е “реална” с факта на своята споделеност от повече човешки съзнания. Така напомнянията, че нещо е и нещо друго губят смисъл, това е залегнало във физиката на семиозиса.(2) Безкрайният семиозис не може единствено да протича, това би било само една самоинтерпретация, тогава нямаше да има разбиране, а безкрайно изчезване-поява на едно в друго. В един момент Пърс се самокоригира и казва, че вероятно трябва да има нещо като “трепване-спиране” на веригата. Това е, когато интерпретантите почти са изчерпали конотациите на обекта. Аз наричам тези моменти “възли на разбирането”, като, в зависимост от своята плътност (стегнатост) може да се говори за норма, догма, ритуал, каквото и да е, което се състои от по-втвърдени клишета. Така мисля, че е най-добре да се възприемат “спиранията”, за които говори проф. Богданов. При условие, че все пак става дума за наблюдения от една система върху друга, качествено различна, иначе не би могло да има никакво наблюдение-оценяване, например, говоренето да се самонаблюдава; ще се получи същото както със самоинтерпретацията. В същото време, това “спиране” е мястото, в което достигналият пълнота интерпретант се превръща в нов знак, така семиозисът продъжава. Не че тези възли-кълба са неподвижни, просто протичането при тях е по-бавно. Това е за интерпретантите, чиято роля в мисленето е като на възлите на един рабош, с напипването и наричането им нещо се “раз-познава” като нещо друго и на свой ред се самоозначава като даващо начало на нов знаков процес. Затова и няма как да се изважда разбирането извън мисленето, то е едновременно връвчицата и възлите по рабоша. (Бележка – рабошът е линеарен, мисленето – не, както винаги сравнението е несъвършено).
Най-важно за разбиране работата на интерпретанта е неговото мислене “по отношение на” (обекта на знака), всяко отделяне е само евристично, а иначе – безполезно. “Интерпретантът е ...” е погрешно изказване, което автоматично го статизира и отпраща в Кантианското “за себе си”, срещу което се опълчва Пърс. Същото е с обекта и знака (репрезентамена) от триадата. Тук Пърс, както много често, е на ръба на езиковите възможности, просто много е трудно да се говори едновременно за протичане и назоваване на елементите от протичането. “Една релата с три компонента” е предложението на Томас Шорт, един от добрите, съвременни Пърсианци. (Представена в движение, е необходимото доуточнение).
Разбира се, че не е важно кога и къде Пърс е казал всичко това, може би само е любопитно. Цялата му “твърда семиотика” се съдържа в обемистата кореспонденция с Виктория Лейди Уелби, която по този начин придобива някак славата си на третостепенен философ. Тази кореспонденция трае повече от седем години, а двамата така и не се срещат. Още по-любопитно е, че сега се откриват писма на Лейди Уелби, до различни оксфордски учени от онова време, с разказ за теориите на Пърс, като излезе предположението, че може би някои от писмата са попаднали у Сосюр, така историческата среща на двамата може и да се “осъществи” посмъртно.
Що се отнася до религиозността на Пърс, тя е много странна, няма място тук да бъде разгледана. Както при всеки необикновен ум, тя е разпръсната из цялото му творчество, ето само един пример за нейното изразяване: Пърс казва, че така както християнската любов няма свое “обратно”, тъй като вмества и омразата като своя дегенерирала форма, по същия начин фазите на тихизъм и синехизъм (спонтанност и траене) се разтварят в агапизма (любовта и милосърдието) като отделни елементи, които все пак запазват своите двигателни способности. (Това е изказано по повод на неговата космология). Така се справят, казва той, хората, които искат да примирят дарвинизма с християнството. Тази традиция на вярващи учени се е изскубнала от емпирицистите, назад до ненавременния материализъм на Дънс Скот, напред до още по-необикновения, изстуден прагматизъм на Витгенщайн и до анекдотичната вяра на Айнщайн.
Също толкова необикновени и красиви са доводите на Пърс, когато доказва, че мисленето е някак общностно, той изброява на цели две страници първите хрумнали му известни примери за едновременно откриване на едни и същи научни принципи и закони, като завършва с поредица от силни метафори. В една от тях, разказва за това, как по време на столетията, през които е процъфтявал строежът на катедрали всеки, дори второстепенен архитект е бил в състояние да създаде прекрасен проект – резултатите виждаме и днес в какви ли не превъплъщения, понякога разположени в съвсем незначителни градчета. Докато съвременните опити за имитиране на подобни начинания завършват жалко и с очевиден неуспех. Според Пърс, това е доказателство, че съществува “дух на епохата”, който окуражава съвременниците да творят и постигат близки резултати.
Какъв ли е духът на нашата епоха, би бил един впечатляващ въпрос, по който си струва да се мисли. Всеки от нас има отговор, но дали може да се изведе една обща черта, с която всички да се съгласят?
Бележки:
(1) Прилагам схема, която имам и в книгата си “Отклонена литература. Прагматистки прочит”, най-добре да се успореди с още една на Сосюр, но и така е разбираема - http://bogdanbogdanov.net/pdf/224.pdf
(2) Съвсем друг е въпросът за взаимодействието между динамичен и непосредствен обект, както и между видовете интерпретанти и тенденцията към привикване, всичко това се отнася до същността на целия семиозис, а не към моментна снимка на знаковата активност, в каквато представям работата на интерпретанта.
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7344 |
|
Иван Младенов - 2013-04-21 13:23:08 |
|
|
Преди да продължа с вглеждането из следващите параграфи от заглавния текст, ще направя малка реплика (с благодарност) към коментара на професор Богданов върху опита ми да представя просветлението като една от възможните писти на разбирането.
„Мигновено разбира бебето и запомва това мигновено, без да може да го изкаже. Но мигновено разбират и кучето, и котката и придобиват вероятно като бебето и спомен за това, който се запечатва в опита им.”
Така е, да! Ние човеците сме пълноценни животни + още нещо. Не бива, вторачени в това „още нещо”, да загърбваме напълно възможностите, които са ни предоставени чрез животинското в нас. Най-малкото това са други писти, по които можем да се движим едновременно с мисловната.
„Проблемът е наистина в това да се осъзнае, че разбирането има повече съставки, … Проблем е обаче и това да се повярва, че има промукаемост между” тях.
„Промукаемост” не само може да има, но може да има и големи ползи от нея. Възможността да се разбира по много писти дава като резултат различаващи се разбирания в ума на един човек. На пръв поглед – лошо нещо. На втори – добро, защото дава възможност за проверка на разбраното по едната писта с разбраното по друга и обратно.
И сега продължавам по следващите параграфи от заглавния текст. Бях написала, че също като професор Богданов и аз „не приемам следната теза от “Въведение към християнството” – че за разлика от мисленето, което е винаги индивидуално, религиозната вяра е диалогична, споделена и надиндивидуална.”
Професор Богданов предлага убедителни аргументи, че мисленето не е само индивидуално – „…реалното човешко мислене, не по-малко от човешката вяра, е колкото индивидуален, толкова и надиндивидуален акт. Отделния човек мисли с категории и форми, които не са негови. Както и самият той, когато мисли, определено престава да е прекалената отделност, която е бил в ред други актове.”
Аз ще добавя нещо по отношение на монологичността, несподелеността и индивидуалността на вярата. От една страна, то е свързано с (и е някак продължение на) написаното за разбирането в просветление, а от друга страна може би ще представи по-разбираемо пред мнозинството невярващи странното животно „мислещият вярващ” (а може и да не го представи по-разбираемо).
На мен ми изглежда, че тръгването по пистата на религиозната вяра се отключва с религиозно преживяване, което е изключително индивидуално, много трудно се споделя, а и силно се съмнявам дали изобщо може да се подложи на диалогичност (освен от Сократ). Религиозното преживяване е като кондензация на много просветления наведнъж, като едно цялостно разбиране на нещо отвъдно. Случва се в най-вътрешното интимно пространство, не се наблюдава от други хора, най-вероятно не се повтаря, трудно се представя с думи или каквито и да са други изразни средства, напълно неразбираемо е за други хора, които не са преживели нещо подобно и е само частично разбираемо за преживели нещо подобно. То винаги се отнася за онова нещо, което професор Богданов е нарекъл религиозна „тайна” (не е непременно само за сътворението на света). Тайна е не защото не може да се узнава (може - в религиозно преживяване), не защото е забранено да се говори за тази тайна (като античните мистериални ta aporreta), а защото много трудно се споделя, даже почти не може да се споделя (като античните мистериални ta arreta).
Религиозното преживяване може да се случи на всеки - както на въведен в някакво религиозно учение човек, така и на невъведен, на светски настроен (образован или необразован), на невярващ, на войнстващ атеист или на друговерец. Когато се случва на въведен в религиозно учение човек, естествено ще допуснем, че човекът се е стремил към религиозно преживяване, и че то е резултат от негова уплътнила се фантазна мисъл (и самият той трябва да го допусне). Но когато религиозно преживяване има рационално мислещ човек, образован и възпитан в светска семейна и училищна среда, а още повече – учен, изследовател или мислител (в сфери на рационалното) – тогава не е толкова лесно. Не му е лесно на човека – какво да го прави това религиозно преживяване и как да го вмести сред рационалните си разбирания. Или не го вмества и го оставя някъде встрани от себе си, все едно се е случило на друг, или се опитва да го вмести – чрез вяра и взаимно проверяване с рационалното мислене, или някак шизофренично прави ту едното, ту другото.
Както и да се мъчи рационално мислещият около вместването на религиозното преживяване в рационалния му мироглед, разбраното-узнато от религиозното преживяване по-скоро не може да бъде разколебано с рационални аргументи. Преживелият излизане на душата от тялото не може да бъде убеден с размишления, че душа не съществува, защото знае от собствен опит, че човекът е душа в тяло (по Сократ-Платон). Преживелият клинична смърт, който твърди, че по това време е ходил насам-натам в отвъдното и са го отпратили обратно, не може да бъде убеден, че душата не е безсмъртна, защото знае от собствен опит. Преживелият „среща” с Бог (богове или други отвъдни сили/същества и пр.) не може да бъде убеден, че Бог не съществува или че е сътворен от човеците символ. За сътворението на света не мога да дам пример – не съм чувала/чела някой вярващ да твърди, че е преживял такъв епизод ;-).
Колкото и да е убедително религиозното преживяване за личността, която го преживява, то е твърде неубедително за невярващите, а дори и за много от останалите вярващи. Затова смятам, че личната вяра следва да се характеризира и със силна индивидуалност, не особено добра споделимост и недиалогичност. На вярата й трябват хора с много остър ум, мислители, майстори на словото, назоваването, въображението и конструирането, познавачи на човешкото (такива като Сократ), за да могат да ословесят нещо от тайната и да я направят поне малко по-разбираема, споделима и диалогична.
В тази връзка, бих пробвала да отговоря на поставения от професор Богданов въпрос „дали тази достойна и полезна свързаност в цялото съществува и вярващият просто получава нейното благо, или тя би трябвало да съществува, но не съществува?” – достойната и полезна свързаност в цялото и съществува (може да бъде спонтанно изпитвана/преживявана), и се прави (не се получава автоматично наготово нейното благо) – нещо като поговорката „Господ дава, но в кошара не вкарва”.
Надявам се, че и професор Богданов, и приятелите-форумци ще разберат-приемат в този коментар липсата на иначе обичайния за мен аргумент-пример-разказ-спомен. Знам, че заради това ще увисна доста неубедително, но от една страна не държа да убеждавам по тази тема (да не вземе да стане тъй, че да проповядвам), а от друга страна – ако успея да Ви убедя, ще си оборя тезата за трудната споделимост на религиозното преживяване. ;-)
Споделям тези мисли и по повод питането на професор Богданов за Уайтхед – „не знам какво се е случило с религиозната му вяра. Защото, доколкото съм осведомен, той е бил вярващ. Ще бъда благодарен, ако някой знае нещо по този въпрос.”
Потърсих и не намерих данни нещо да се е случило с религиозната вяра на Уайтхед (не че съм търсила прекалено много) – определян е като теист, не намерих споменаване да е станал атеист. Когато някой знаменит мислител си е останал вярващ, бих заподозряла наличие на силни религиозни преживявания, познанието чрез които не е отстъпило пред знанието чрез рационалните аргументи.
Последните параграфи за бога като символ и за човешкия свят ще оставя за следващ път.
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7343 |
|
Росица Гичева - 2013-04-21 07:20:51 |
|
|
Както изглежда, религиозното вярване е много по-голямо от това - просто да вярваш в Бог, а свещените книги - много повече от Библията, могат да бъдат и научни изследвания, както религиозни могат да бъдат и човешките принципи. Явно и това е една от подмолните страни на религията, за която, в последния коментар към Георги, професор Богданов каза, че не случайно е избрала като свое важно - вярата. Напълно приемам това, че религиозната вяра поражда верно-неверни символи.
Продължих да мисля върху това дали религията забранява интерпретантите, за да запази сигурността на платформата си, защото в един момент си помислих и обратното – че тя поддържа вярата като самата работи предимно като интерпретант между различни знаци и обекти и че вярата се захранва именно по този начин и в тази междинна среда, създаваща се от усещането и впечатлението, преднамерено пренебрегвайки видимото, което може да изобрази невидимото.
Все пак, стигнах до извода, че не е така и че религията наистина изключва интерпретанта, както и интерпетацията, и се пази от тях – и стигнах до това, след като описах и двата варианта, като ключът за моя извод се оказа не друго, а сравняването на онова „верен“ – с „изневяра“.
Какво означава да си верен – означава да оставаш при едно нещо. Изневяра обаче означава – да отиваш и при други неща.
Кое е интересното – от една страна – Бог трябва да се разбира буквално, защото се забранява той да бъде изобразяван - (въпреки че в някои храмове съм го виждала изобразен - по различни начини - и като гълъб, и като светлина, но и като лице - точно на купола), следователно ни остава да мислим неговия образ без да сме го виждали и като следствие само от това невидимо. Колкото и интерпретантът да не може да се отклони от знака и обекта, все пак, при изобразяване, именно той разсейва вярата с това, че дава възможност да не се остане при невидимото нещо, а да се отиде при неговото изображение, което го интерпретира. Например – започваме да приемаме за Бог - Слънцето, светлината, крилете, или образа на белокосия възрастен мъдър човек, изографисан на най-високото място в църквата така, както си представяме Бог – като човек. Как обаче е възможен интерпретантът на нещо с таен обект и таен знак?
Можем да допуснем, че Бог всъщност е самият интерпретант - на първо място, заради Светата троица и съдържанието на три различни съставни части в нея – на Бащата Бог (на самия себе си), на по-младия син - Иисус и на Светия дух (неща, които ми напомнят за това, че в Закони Платон казва: наричаме Богове онези наши предци, които са живели толкова отдавна, че ние сме ги забравили, както и за онова, което професор Богданов казваше на семинара по-миналата година - че има нещо, което стои и над самия Зевс, с което той се съобразява), които лесно могат да бъдат видени и като символ на времето, чрез Бащата Бог и сина Бог – и много по-всеобхватната парадигма на Св. Дух, който бележи едно най-високо „винаги“ и стои над всички парадигми.
Освен това, ако Бог, който съвпада в Светата троица, не се вижда и е интерпретант, то какво е Светият дух, който също не се вижда - дали няма начин да става въпрос за отношение именно между мислене и разбиране, и съответно между индивидуално и общо - като например Бог да е символът на мисленето, осъществявано в индивидуалното, докато Светият дух да е разбирането, което е надиндивидуално и обединяващо повече мисления.
Нерушимата троичност на Бог в голяма степен наподобява Пърсовата връзка за обект-знак и интерпретант, в която взаимността никога не може да бъде само между два от елементите, които я съставят - така е и в Светата троица. Така е и при кварките обаче. Никога не можеш да изолираш само един от елементите (защото той ще е сляп).
Има и друго – връзката в Светата троица може да символизира и друго – обхвата между видимото и невидимото, наподобяващ и на обхвата между този, който говори и този, който пише, например – Сократ и Платон. Сократ и Иисус си приличат като символи – и двамата са тези, които говорят, Сократ е гранична възможност за божественост, а Иисус е гранична възможност за човешкост. И двамата няма да са умрели, когато умрат – и няма да се раждат повече. Спомням си, че Сократ в някой от диалозите, когато го питаха – кой сега ще ни говори, като теб те убият – той отвръща „ще се появи друг…“. Разбира се, нямам предвид Иисус, а безкрайния семиозис. Но, когато ние мислим за Бог – кого имаме предвид – в повечето случаи – Богът Баща, той е този и който ни говори, дори когато говори по-реално говорещият Син, а и свишеговорещият Дух. Интересно е, че също така божествено сме обвързани и с божиите светии, чиито имена носим.
И последното нещо, което си мислех по въпроса за Бога като интерпретант – ако Бог е интерпретант на Св. Дух, а Исус е интерпретант на Бог – то Светата троица видимо може да се представи като среда, в която интерпретантите се срещат, а поддръжниците на Пърс казват, че в този случай се получава ситуация, и че всяка ситуация е социална. Изводът ми е следният: имаме една сложна Аз-овост, в която срещайки се различни интерпретанти – се превръща в социална среда. Според мен, това е една от причините религиозната вяра и държавата да имат доста допирни точки. (Но и друго - довод - че и мисленето е диалогично - в един "Аз" могат да се срещат няколко същности.)
По отношение на това, че религиозната вяра е диалогична, споделена и надиндивидуална – а мисленето е винаги индивидуално – дали тогава МИСЛЕНЕТО ЗА БОГ е индивидуално и може ли да бъде религиозната вяра диалогична. Човек все пак предимно мисли за Бог (не само, защото му е забранено да споменава името му напразно), например, Св. Августин – как Бог му отговаря? Никак – освен в неговото мислене. Именно в мисленето си Св. Августин може да говори с Бог.
Написах, че съм по-скоро склонна да си мисля, че религията не зачита интерпретантите, макар че в основата си е изтъкана от тях, благодарение на обратното на верността - изневярата. Изневярата е забранена от Бог. Но изневярата е символ на интерпетацията – на не- оставането при текста, а на правенето на нов текст. В главата ми се върти постоянно онази история от „Разказ, време и реалност“ за Арес и Афродита.
Изневярата – също като Бог, е нещо, което не може и не трябва да се вижда (и жената на Кандавъл не трябва да се вижда гола). Но първите, които интерпетират изневярата на Афродита с Арес (един спрян образ от ситуация), са боговете – те първи правят интерпретациите си, някои като Хелиос и Посейдон – направо действат – други като Хермес – само си мечтаят. В изневярата на Крез пък – въобще няма богове. А любовният разказ се разпада и става повествование с повече герои. Първоначално си мислим, че се е преминало от разказ за богове към семеен разказ, обаче в края се преминава към обикновено повествование с много герои. Примерът ми сигурно не е много на място – но той е пример, че както чрез вяра, така и с изневяра може да се прави общност. А монахините със светлосини очи като тази, за която разказва така хубаво Маркизът – нямат право да стават част от любовни разкази.
Миналия път забравих да напиша, че много ми хареса метафората на Дмитрий за „невярващия Папа“ - зейваща като бездна от единия край на вярата до другия край на невярата - като една протяжна опозиция, на която като ластик – двата й края изведнъж са се събрали. Кого би засегнала тази метафора - може би вярващите, които бяха супер разочаровани от оставката на техния най-висш водач – или - неоправданите невярващи, които биха си казали "ето, ние сме невярващи, обаче се оказа, че и най-вярващият е невярващ". Аз също от медиите зная горе-долу историята на Папата, че е подал оставката си поради толкова големи връзки с мафията, че нямало вече как да поправи нещата, освен да напусне, и че гръм ударил Ватикана, понеже Папата си е подал оставката и е направил нещо, което не може да се прави. Вярващите няма да могат да му простят. Но това също е парадокс - вярващите не могат да простят на невярващите, а всъщност въобще не са сигурни дали те наистина са невярващи и по този начин рухва идеята за смирението. Аз харесвам идеята за смирението, защото смирението е мислене и неоставане в една точка – така както в една точка се остава при вярата. Тази седмица ми разказаха един виц: война, едно малко германче стои с пушка срещу едно малко поляче - от небето бързо се явява светлина и Бог проговаря на германчето - "Не го застрелвай, той, когато порасне, ще стане Папа". Германчето поглежда тъжно и казва "А аз?" - а Бог му отговаря - "И ти, и ти.". Вицът, разбира се, е създаден, за да критикува възможността за най-праведен човек, обаче той показва и едно много разумно решение на Бог. Харесвам Папата, който си подаде оставката, каквато и да е била неговата причина - защото той показа един по-голям обхват.
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7342 |
|
vesselina vassileva - 2013-04-18 13:29:04 |
|
|
Наглед откъснат, форумът пак е вътре в протичащото около и през нас. В Бостън гръмнаха взривове срещу живото – всъщност, най-висшето божие. В това нечовешко дело е имплантиран, според мен, големият, набрал гной парадокс на погрешното разбиране и очакване за демокрацията /в случая американската/ като „техника за пълно равенство и справедливост“. Професор Богданов посочва със загриженост съществуването му в заглавния си текст. Д-р Гочев пък, някак като лош „пророк“ от коментара на Веселина, отбелязва различното и „на нож“ разбиране за „мръсно и чисто“ като фундамент на терористичното мислене и практика…Да изчакаме резултата от разследването на ужасяващия акт срещу 30-хилядния маратон, прекрасен символ на мирното и хармоничното. Както изчакваме и местните наши /предизборни/ разследвания за ограничаващи личните ни права и свободи подслушвания и надзъртания. Питам се даже, а бе, технически оборудвани приятели, четете из форумите, там има далеч „по-опасни“ неща. Стига с това слухтене, стегнете и прегърнете недвусмислената законовост! Разчитайте на това, че гражданите поумняват, че ги задвижват собствени, изстрадани морални прозрения. А може би и религиозни такива.
Ходът на тази дискусия ме вдигна много, въпреки голямата ни професионална и битова заетост с маркизата в тия пролетни дни. Да не забравя, наскоро четящата ви редовно моя спътница сподели отново с мен, че близки и ясни са ѝ разсъжденията на Георги. Аз, на свой ред, пак не се поколебах да заявя – падам си по „нерешително“ откровените писания на нашите авторки. Поздравявам с открито, вярващо сърце Росица и Веселина за коментарите им!
Една историйка. За първия ми що-годе цялостен размисъл по вярата и църковното. Беше през школската пролетна ваканция на моя трети клас. Социализмът беше стигнал до позволената необходимост от патриотично опознаване на родината. Обикаляхме в няколкодневна екскурзия свети и исторически български места. Едно невръстно изживяване в Сопотския девически манастир „Въведение Богородично“ ме следва оттогава. Надничането в тайника, където монахините са крили Левски през комитетската му епопея, би трябвало да изпълни момчешкото ми сърце достатъчно. Но друго ме разклати и впечатли особено силно. По някое време, докато бяхме из метоха, чудно красива, съвсем млада синеока монахиня почука за, вероятно за молитва, по манастирското клепало. Стана така, че подрастващият ваш маркиз е бил близко и е срещнал нейния бегъл светещ поглед, помня и някаква небесна руменина, озарила бялото й лице на фона на черната одежда и забрадка… Жегна малката ми глава и душа един непосилен въпрос: Какво прави върху тази зелена трева, сред варосаните манастирски стени тази изписана, съвършена птица, по-млада и красива от нашите мили учителки, мълчалива и усмихната, в себе си?... Бил съм малък, но вече различаващ даровете на женската хубост и кротост. И досега нямам, не ми е дошъл, и не търся отговор на този въпрос. Имам само спомена. Не съм сигурен, не съм го опазил, но мисля, написах и нещо като стихотворенийце след немного време за Сопотския метох.
Такива и подобни са маркизовите религийни изживявания и самонаранявания. Сега, спестявайки и в невъзможност да изложа много друго, ще ви взема за кратко с мен в каталунските земи край Барселона. Случилото се е от преди почти две години, вече бях ви се намъкнал из форума. С обичащата широкия необгледен свят Маркиза направихме екскурзионно летуване по тия места по случай успешното й пенсиониране. Бях споменал пред вас нещо, колко много и дълго ми се стори видяното. И ето, тук ще ползвам от него… Влизаме във Фигерас, както се казва, почти във Франция сме, ала не, ето го театърът-музей на неуправляемия испанец Салвадор Дали. С огромните златисти яйца по куличките и стените на една невероятна катедрала на освободеното изкуство. С една изкривила тотално реалността, неизбродна във вселенската си насмешка и недостижима по човешката си майстория вътрешност. Който не е ходил, да отиде там на всяка цена!...Потъвайки по свой начин в католицизма /и в религиозния си пиетет към обожествената от него всеначална Гала – бивша Елюар/, Дали, към 1930-та година на м. в., загърбва съвместните си творчески търсения със сънародника си режисьор Луис Бунюел и го обявява за комунист и атеист. Според последния, художникът с безподобния надменен мустак многократно е търсил поводи за помирение с бившия си приятел и съратник във вселената на изкуството. Не се случва, двамата вървят в пътя си на абсолютни ваятели разделно-самостойно. В крайна сметка, нито религията, нито прагматично-американизираният, „авида доларс“, подход на Салвадор не накърняват правенето на изкуство над идеологиите и личните им избори на вярване и неверие… Една отминала човешко-творческа опозиция, уж поовехтяла, а толкова повтаряща се нашето днешно.
Сетне се озоваваме на планината Монсерат. Св. Игнацио Лойола, бившият разгулен благородник-воин, йезуитът-контрареформист, е вдъхнал мощна вечност в кацналия тук сред диви зъбери по-древен манастир на Черната Дева. Преданието твърди, че раненият му крак е зараснал, макар и в хромна кривина, след едно денонощие молитви пред намерената от овчарче в пещера от планината, както твърди легендата в края на 9-ти век, свята /иначе доста първично грубовата/ статуя на Божията майка. Невероятният, приличащ по гигантския замах на „длетото“ на нашите Белоградчишки скали, Монсерат наистина напомня ангелско усилие да бъде дом-замък на Девата. Редът, достолепието, тишината, огласявана навремени единствено от ангелските гласове на момчешкия хор от местната музикална школа, манастирската отвореност към изкуство, включително и сюрреалистичното на Дали, ме накараха, вече зрял, препатил, питал се дълго по вярата си, да си кажа: Велико, седящо на прага на божественото, достойно за хармонизиране на човешките придихания дело!
Нима нашият Рилски манастир и събратята му по българските гори и долини не са същото? Това са те! Да ги обгърнем с любовта си, ще ни вдигнат поне на педя от земните ни битки и тегоби.
Знам, а и вниквам заедно с вас в сложността да сме полусветски, полуговорещи с вътрешното си боголюбиво и стараещо се към повече добро и негреховно. За себе си съм изяснил – работата в искрено и освободено усилие е спасителна стихия. На моменти, докато сме най-улисани в нея, или тъжно съкрушени от неуспех и непостигане, отнейде може да надникне богът ни и да ни се усмихне окуражително и обнадеждаващо. Светкавично мило, както на невръстния ваш маркиз се усмихна онази безразсъдно млада сопотска монахиня.
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7341 |
|
Dekarabah - 2013-04-17 13:57:20 |
|
|
Веселина споделя в коментара си, че нейното разбиране на заглавния текст било подпомогнато от разбирането на лекцията на професор Лури и че това я убедило, че тя не е вярваща в смисъла на религиозната вяра. Така е. Християнската религиозна вяра си има официален интерпретант хипертекст, който насочва разбирането на вярващите. Би трябвало само да се добави, че той е полудогматичен-полулитературен наративен текст, което го прави гъвкав и широко приложим.
В коментара на Веселина има тенденция редовото вярване, че нещо е такова и трябва да бъде такова, и религиозната вяра да се покрият. Повдигането за въпроса за връзката между двете в заглавния текст се опира на тази тенденция. Обърнете внимание и на етимологическата връзка между вяра и верен на български. Религиозната вяра обаче има за предмет тайната и изобщо онова, което не се знае и не може, а и не бива да се узнава. Именно по него се създава символ, който е хипотеза и, разбиран буквално, е неверен, но в дълбочината, опираща до тайната и неможещото да се узнае, е верен.
Разумното човешко, настоявам аз, се изразява по-добре именно така – двойно, чрез едно за друго в отношение. Професор Лури говори за неистината в своята лекция и казва заедно с Платон, че и самата държава е такова затъмнение, което подпомага виждането на истината, без да може да я види, но и без да може да бъде идеална държава.
Сега за интерпретантите, за които говори Веселина. Интерпретантът е понятие на Пърс. При него то е отчленено от външния знак и нещото, което се интерпретира. В практиката на разбирането обаче то не е отчленено и се смесва и с външния знак, но особено с означаваното нещо. Което е характерно за реалното мислене и говорене. Неотчленявайки, те едновременно бистрят интерпретанта и като говорят за външния предмет, пораждат в съзнанието и мисленето негов адекват, по-използваем от реалния предмет, но и по-идеален от него, в смисъл, че е такъв, какъвто трябва да бъде.
Това е т.нар. от мен редово вярване. Какво прави то? В хода на едно мислене, говорене и разбиране, то свързва и смесва някакво “трябва” (идеално или средно статистическо положение) с някакво реално “е” и така построява едно всъщност моделно реално, което може да се отнася и към съвсем реалното съществуващо, но което има и функцията на модел. Повечето говорения, мисления и разбирания протичат именно така. Е, има философски и научни текстове, които се опитват да отделят едното от другото. Претенцията на семиотиката е, че тя е именно такъв текст. Проблемът е, че и самото отделяне, и то е редно да бъде само фаза в един добър текст, който няма как да не прави горното смесване. Задачата е и едното, и другото да бъдат по-осъзнати.
Аз не съм сигурен, като твърдя това, доколко следвам Пърс, който го казва там и там, и доколко го променям и правя различно. Надявах се, че познаващите текстовете на Пърс и Витгенщайн ще се обадят и ще кажат. Но те не го казаха. Може би защото за тях текстовете на двамата големи философи са свети книги, а моето е вулгата, което, колкото и да се сили, си остава вулгата. Та вярването в този му вид е навсякъде. Но все едно – за мен вярването е казаното по-горе, а религиозната вяра се отнася до тайното и ненанучимото, което поражда верно-неверни символи.
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7340 |
|
Bogdan Bogdanov - 2013-04-17 08:30:49 |
|
|
|
