БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Любов и обезсмъртяване в изстъпленията на дионисовите празници
Платон, „Федър” и Еврипид, „Вакханки”
РОСИЦА ГИЧЕВА-МЕЙМАРИ 


 „Не бъди разумен тогава, когато ще е напразно да си разумен!”

орфико-вакхически химн от Пангей
(Клитоним в Псевдо-Плутарх, За реките, ІІІ, 4, 12)


Въпреки че елински интелектуалци издигат разума като инструмент за разбиране и себепоставяне в света, елините никога не се отказват от представата, че човекът не е в състояние да разбира и контролира всичко в света. Използвайки разума като инструмент за разбиране и аргумент за действие, те не ограничават и не смаляват света си, не го свеждат само до достъпното за човешкия разум, както по-скоро прави модерният човек. Типично за традиционните общества, те настояват да живеят в голям цялостен свят, в който има и нещо друго. Дори когато се стига до възгледа, че „другото” може да е и човешко (като страстите), неразумното-неразбираемо-неназовимо продължава да се възприема и означава като принадлежащо на божественото-отвъдно-нечовешко, или компромисно – като понякога понасяно и от човека. Възможността за изпитване на „другото” от човека им предоставя от една страна механизми за свързване и общуване с отвъдното божествено (такова, каквото си го представят), а от друга - възможността човек да смята, че постига някаква степен от божественото, че се обезсмъртява. Свързването с божественото в античността, винаги се осъществява чрез ритуали в празничен контекст.

За да аргументирам и разширя представеното наблюдение ще сравня част от Платоновия диалог „Федър” и трагедията „Вакханки” на Еврипид, които ми изглеждат подходящи в допълването си при представянето и осмислянето на практиките на изстъпленията отвъд човешкия разум (състояния, наричани „екстаз” или „ентусиазъм” - излизане извън себе си или приемане на чужда същност). Ако използвам термините „репрезентиране” и „рефлектиране”, с които професор Богдан Богданов раздвижва структурата на текстовете, бих казала, че Платоновите текстове са по-силно рефлектиращи, а „Вакханки” е по-силно репрезентиращ текст. От друга страна, репрезентиранията у Платон използват ритуална терминология и образност, а действащите лица в трагедията „Вакханки” на Еврипид рефлектират върху проблемите традиция-иновация, рационално-ирационално, смърт-обезсмъртяване.

Божествената лудост и нейни видове представя Платон във „Федър” (244-257). Сократ определя лудостта като източник на „най-значителните добрини, които получаваме в дар от боговете”, „налудното състояние е нещо по-прекрасно от разумността, защото то иде от боговете, а тя е от хората”. Изведени са четири вида полезни божествени лудости: пророческа, ритуална, поетическа и еротическа. Последната е предмет на обстойно разглеждане в словото на Сократ, който иска да покаже, че не „е редно да предпочитаме разумния пред движения от страст приятел”, защото „подобна лудост се дава от боговете за най-голямо щастие на човека”.

Пророческата лудост е свързана косвено с Аполон и Зевс, заради примерите с гадателките в Делфи, в Додона и Сибила, които изричат пророчества обладани от бог (в ентусиазъм). Ритуалната лудост не е свързана с определено божество, а с очистване от божествени наказания, очистителни и посветителни обреди (вероятно мистериални - teletai). Който постига истинско ритуално изстъпление, става „невредим и в настоящето и в бъдещето” и получава „средства да се освободи от настоящите злини”. Допустимо е сред божествата на ритуално изстъпление да предположим Дионис, който е известен с неистови празници с очистителни функции. Поетическата лудост е свързана пряко с Музите, които вдъхновяват за сътворяване, но е определена и с дионисова терминология - „вакхически ентусиазъм”. Приписана й е педагогическа функция. Любовната лудост във „Федър” се свързва пряко с Ерос. Преди да я анализира, Сократ развива аргументация за безсмъртието на душата. След това определя любовта като най-съвършената от божествените лудости, защото представлява двигател към раждане в красота (в тяло или душа), към виждане на божествената красота и постигане на безсмъртие. Процесът е описан с мистериална терминология*: „Сияйната красота може да се види тогава, блажена и божествена гледка, когато ние, следвайки Зевс, а други друг някой бог, видим и станем участници в тази мистерия, за която е позволено да се каже, че е най-блажена измежду всички. В тази мистерия и ние самите участваме цялостни, далече от злото, което ни очаква в по-късно време, и посвещавайки се, сме зрители на цялостни, прости, изпълнени със спокойствие и блаженство видения, наблюдаваме ги чисти в чиста светлина, небелязани от това, което наричаме тяло …”. Посветените в мистерията чрез Ерос постигат безсмъртие и продължават да живеят в светлина и щастие, докато „близостта с невлюбения, примесена със смъртна разумност, разполагаща с оскъдни смъртни неща … ще стане причина тази душа (на обичания) да се върти глупаво девет хиляди години около земята и под земята”. Сократ прави връзки с Дионисовите лудости, когато описва видовете човешки проявления на любовта. Обладаният от Ерос обича по такъв начин, какъвто предопределя „богът, в чийто хор е участник…Вървят по следите и успяват със собствени средства да открият природата на своя бог, защото са заставени да гледат внимателно в бога. И докоснат ли го с паметта си, изпълват се с ентусиазъм от него и му взимат привичките и заниманията, доколкото е възможно човек да е причастен към божества… И като наливат постоянно почерпеното от Зевс в душата на своя любим също като вакханките, правят го да прилича колкото се може повече на своя бог”.

Трагедията на Еврипид „Вакханки” изглежда като текст-празник, синтезирал елементи на множество действителни традиционни празници с изстъпления в чест на Дионис, които никога не са се случвали заедно в едно ритуално време-пространство и в такъв порядък, в какъвто ги е събрал и преподредил Еврипид в неговия текст-свят. Театралното изпълнение на празника на „Големите Дионисии” е поставяло гражданския колектив в състояние на друг тип празнично преживяване на дионисово изстъпление – от една страна многократно усилено (поради концентриране на различни видове изстъпления), а от друга - по-малко традиционно и в някаква степен рационализирано.

Проблемът от конкретното настояще, който засяга трагедията, е отношението към варварските култове – често обсъждана тема в класическа Атина. Поставен е в рамката на мита за отхвърлянето на Дионисовия култ от Пентей в Тива – далеч от времето и пространството на атинската публика. Друга тема е отношението рационално-ирационално, която е стояла като проблем и пред тогавашните атиняни, чиито традиционни религиозни вярвания се сблъскват с рационализиращите рефлексии на малка група интелектуалци. Сред интелектуалците е и самият Еврипид, който е осъждан от съгражданите си, прекарва края на живота си в изгнание в двора на македонския цар Архелай, където пише трагедията (406-405 г. пр. Хр.). Няколко години по-късно неговият приятел Сократ ще бъде осъден и ще претърпи смърт за незачитане на традиционните вярвания, според общественото мнение.

Темите за чуждите култове и отношението рационално-ирационално са преплетени в сюжета на трагедията. Царят на Тива Пентей се противопоставя на чужденеца Дионис опирайки се на човешкия си разум – отхвърля подлудяващите празнувания, подиграва се с версията за божественото раждане на Дионис от Зевс и леля му Семела. Дионис се противопоставя чрез това, което владее – божествения ум, който за смъртните е неразбираем свръх-ум, означен като лудост. Именно с подлудяване Дионис решава проблема за налагането на празниците си в Тива.

Темата за отхвърлянето на Дионисовото празнуване е представена като колизия между царя и самия бог, в която е трудно да се определи кой от тях е герой и кой – антагонист. Дионис е дошъл в Тива, за да накаже лелите си, които не са го признали за Зевсов син и са обвинили майка му в две прегрешения: предбрачна любов със смъртен и лъжа за любовна връзка със Зевс, а след смъртта й са я наклеветили, че заради измисления светотатствен брак Зевс я е убил с мълния. Наказанието се пренася и върху братовчеда на Дионис, Тиванския цар Пентей. Непризнаването на Дионис е изразено и с обвинение спрямо вакханките за отдаване на вино и неблагочестиви развращаващи Афродитини (сексуални) страсти с чужди мъже, като че ли следващи лошия пример на леля му Семела. С човешкия си разум Пентей не разпознава бога, отнася се към него като към смъртен, като чужденец, като заплаха за властта и традиционните обичаи в Тива. Съответно на проявената хюбрис, усилена от шпионирането на вакхическите тайнства, той понася наказанието да бъде разкъсан от майка си и лелите си, които от своя страна не го разпознават, поради отнемане на разума им от Дионис. Голямата промяна, която структурира времето чрез трагичното действие, е прекратяването на Кадмовата династия в Тива и изгнанието на семейството. Проблемът поставен в началото е решен – Дионисовите празници ще се празнуват в Тива. Има и още един важен резултат - Кадъм и Хармония ще бъдат спасени с отвъден живот в страната на блажените. Кадъм е признал Дионис и е участвал във вакхическите изстъпления, което поведение вероятно е възнаградено от боговете с обезсмъртяване.

Темата за отношението разум-лудост е представена по две линии. Едната протича рефлективно в диалозите на Пентей, Кадъм, Тирезий и Дионис, а другата - в описанията на Дионис, митовете и празниците с изстъпления, представени от Тирезий, хора и вестителите. В диалога на първи епизод, Кадъм, Тирезий и хорът, от една страна, и Пентей – от друга, си разменят обвинения в безумие, като влагат противоположни смисли в понятието. Бившият цар Кадъм и гадателят Тирезий смятат за безумие осмислянето по човешки начин на божествените неща, а Пентей – излизането извън рамките на човешкия разум. Кадъм и Тирезий споделят, че само те са разумните в града, които почитат Дионис, че смъртните не бива да презират боговете нито да мъдруват за тях, защото пазенето на старите предания не може да бъде оборено дори с мъдростта на най-разумния. Тирезий многократно заявява на неразбиращия Пентей, че е загубил ума си, щом не приема Дионис: „Щом мъдрият човек открие верния предмет, е лесно да говори хубаво. А ти с гъвка реч като у мъдрите, но капка разум няма в словесата ти.”; „Защото ти си болезнено луд и с лекарства не ще намериш изцеление…!”. Хорът и Кадъм подкрепят Тирезий „Старче, с думите си не посрамваш Феб и проявяваш благоразумие, като почиташ Бромиос, великия бог”; и осъждат Пентей „Блуждаеш и макар и с ум, безумен си!”; „Не е мъдра знай мъдростта, щом забравя смъртния дял!”; „Той тръгна с греховна мисъл и с бесен гняв, враждебен на твоите обреди боже наш, … с безумна мисъл и с дух обладан от лудост, да победи в борба непобедимото!”. Пентей им отговаря със сходни реплики: „Срам ме е да гледам старостта ви смахната!”, „Не ме молепсвай с твоето безумие! За глупостта ти ще накажа аз учителя ти!” Дионис обобщава: „Глупецът смята за безумен мъдрия.”

Два вида Дионисова лудост представят вакханстващите. Дъщерите на Кадъм са вдъхновени с лудост-наказание, поради която виждат Пентей като чужд или като диво животно, и го разкъсват жив. С „лека лудост” е възбуден Пентей, за да се съгласи да сложи женски одеяния и да отиде сред вакханките. С лудост-награда Дионис вдъхновява вакханстващите по убеждение - Кадъм, Тирезий и хора от лидийски вакханки. Въпреки наложените други наказания, Кадъм ще бъде обезсмъртен в страната на блажените.

Във „Вакханки” са преплетени в един виртуален празник няколко типа действителни традиционни Дионисови празници с изстъпления, известни за различни области на източното Средиземноморие. Представени са в думите на хора и вестителите чрез описания на ритуални места, действия, атрибути, състояния, и минимални рефлексии. За разлика от празничното преживяване на театралното представление, което се случва в ума и емоциите на зрителя и общността, действителните ритуални изстъпления въвличат в цялостно телесно-душевно преживяване на нечовешкото (божествената лудост) и причиняват по-значителна промяна, както за индивида, така и за ритуалната общност. Многостранното и сложно изпитване на ритуалната лудост е репрезентирано в множество редове на ритуални текстове – пространствено-времеви, персонажен, акционен, атрибутивен, емоционален, аудитивен, образен ...

Места: извън града в планина, „планини хранещи зверове”; планинско светилище. Планината Пиерия в Македония е „седалището на Музите, където са Харитите и Страстта, където е редно да празнуват оргиите си вакханките”; „Бромиос почита блажената Пиерия, където танцува във вакхически пирове и повежда въртящите се в танц менади”. Споменават се още Китерон до Тива, Парнас - Делфи, Олимп, Критската Ида, Тмол в Лидия, фригийски планини, митичната Ниса.
Имена – оргии; оргиите се танцуват; посветителни обреди (teletai).
Време – ежегодно напролет, или в т. нар. „тригодишен” цикъл на празнуване (през година); по-често нощни, но и дневни обреди.
Лица – преобладаващо жени и девойки, служителки на Бромиос (вакханки, менади), но и мъдри мъже – гадател и бивш цар.
Приношения: козли, които се ядат сурови; мляко, вино, мед; дим от изгаряни смоли и растения.
Атрибути – жезъл-тирс, змии, небриди (еленови кожи), разпуснати коси, бели вълнени плитки, венци от бръшлян и змии; фригийски флейти, тимпани, факли, тис, дъб, ела, лотос.
Забрани: докосване до инструменти за тъкане (метафора на женското подивяване); непосветени не трябва да виждат свещенодействията.
Действия – буйни танци и песни, подскачане и хвърляне на земята; удряне на земята с тирс в дясната ръка; разтърсване на предмети и части на тялото; призоваване на бога с неразбиаеми думи (йо, йе, еуой, иакх); силен шум (викове, звънтене, бучене, гърмене).
Състояния – боговдъхновена лудост (мания, вакхия), обхващане от бога; войнственост; преследване на непосветени (неполудели), които дръзват да наблюдават.
Божествени идентификации: Богиня Майка (анонимна, Кибела, Рея), обожествена смъртна жена (Семела-Тионе); син Бромиос (от Зевс) – демон, велик демон, бог, велик бог, цар; бикорог и увенчан със змии; „бик, многоглава змия и пламтящ лъв”; водач на шествието от вакханки в обреда; войнстващ.
Рефлексии за обредите„сладка мъка, приятен труд”; Бромиос „посвещава в тиас с танци”; тайнствата „не могат да се ословесят така, че непосветените във вакханстването смъртни да ги разберат”.
Рефлексии за обредните лица – блажени и щастливи, с чист живот са тези, които познават обреда; въвеждат душата си сред вакханстващия тиас; пророкуват.
Рефлексии за бога в обреда: Бромиос дарява на смъртните виното – прекратява мъката на страдащите, дава им сън и забрава, дава еднаква безметежна наслада на бедни и богати; когато се влее в голямо количество в тялото богът става прорицател чрез вакхическата лудост; всява паника и страх; създава чудеса, предизвиква видения; „най-ужасен за лошите и най-кротък за мъдрите”.

В трагедията се говори за любовни (включително сексуални) отношения. Пентей обвинява вакханките за развращения с чужди мъже и със самия бог, вестителят оспорва чрез описание на видяното, Тирезий поучава: „Не Дионис довежда до разпуснатост жените в любовта, о, не, в природата е вложена разумността завинаги. Дори в бакхическите оргии разумната жена не се развращава”. Хорът от вакханки пее: „Да можех да отида на Кипър, острова на Афродита, където живеят Еротите, омагьосващи сърцата на смъртните!”. Пентей към Дионис: „Не си грозен в тялото, чужденецо, като за жените, за което си в Тива. Кичурите ти са дълги, разпилени покрай самите ти бузи, не като за борба, пълен си със страст. Имаш бяла кожа, за която си полагал специални грижи, не докато са те огрявали лъчите на слънцето, а докато на сянка с хубост си преследвал Афродита”. Вестителят овчар разказва: „Виждам три тиаса - женски хора, едното от тях водеше Автоное, другото - майка ти, Агава, третото хоро - Ино. Всички спяха, отпуснали на една страна телата си, едни - облегнали гръб на елхова шума, други - положили на посоки глава върху дъбови листа, с благоприличие, не ловяха, както ти казваш, напоени от кратера и от шепота на флейтата усамотени в гората, Киприда. … А когато няма вино, няма вече Киприда, нито друго някое удоволствие за хората”.

Имал ли е обредът сексуални конотации и идеи? Чрез внушаване на Пентей, Еврипид внушава на публиката, че такова съдържание няма. За да бъде убедителен образът на Пентей, обаче, Еврипид трябва да е използвал някакво сексуално осмисляне на ритуалите или вярванията. Обредните реалии не дават експлицитни данни за сексуални значения. Такива могат да бъдат идентифицирани в мита за раждането на Дионис от брака на Семела и Зевс (думата за брак gamos има сексуално значение). Сюжетът е посочен като обреден логос (рефлексия за честваното събитие) за празника в дитирамб на Пиндар (фр. 75) и в „Жените на празника Тесмофории” (977-1005) на Аристофан. Наблюдаваното несхождане между ритуален и словесен текст би станало разбираемо, ако се сравни с подобна ситуация в съвременната традиционна култура. В пролетния празник лазаруване, в който моми пеят и танцуват в специално облекло, окичени с цветя, а във варианта буенек извършват и ритуални битки, също не можем да открием елементи пряко насочващи към любовно-сексуални отношения. Известно е обаче, че обредът се прави, за да не бъдат залюбвани девойките от змей. В лазарските песни се пее за змеева сватба и раждане на змеево дете. Ритуалът е сложен свръхтекст-контекст, чиито редове и смисли са пръснати из различните ритуални текстове.

Митове-логоси, като този за любовта между Зевс и Семела, раждането на син-бог и обожествяването на смъртната майка (още лелята Ино и съпругата Ариадна) показват, че в древните религиозни вярвания, дори и в по-рационализираните представи на елините, е съществувала идея за свързване на човек с божество и в този контекст – за допускане на някаква форма на обезсмъртяване или щастлив отвъден живот. Мистериалните божества (какъвто е и Дионис), за разлика от олимпийските, могат да влизат в пряко общуване със смъртните. Това са отдавна познати идеи. Различното, към което води този анализ, е възможността описваната-преживявана връзка между човек и божество да се интерпретира и като любовна.

Богът вдъхновяващ вакханките е представен в трагедията с много лица заедно с други богове на изстъпления. Дионисови хипостази, идентифицирани по имена, топоними или обредни реалии са: Пиерийско-Тиванският Бромиос (с македонски и тракийски асоциации), Вакх (критски, лидийски и орфически асоциации), богът-змия Сабазий (тракийски, фригийски и атински асоциации), разчлененият като бик орфически Загрей, орфико-елевзинският Иакх, Делфийският Дионис на тиадите. Дионис почти винаги е честван заедно с майка си - богиня или смъртна. Във „Вакханки” са визирани фригийската планинска Майка или Кибела (богиня и смъртна), Тиванската Семела (смъртна, обожествена като Тионе), критската Реа, елевзинската Деметра, кабирическата Велика Майка. Други богове на изстъпления, визирани пряко или косвено в трагедията са: богът-дете, персонаж в мистериите на корибанти и курети (очистват от грехове в посветителни обреди с екстатична музика и танц); Зевс Бронтиос (Гръмовержец); Арес Бромиос и Атина Бромия (войната и смъртта); Артемида Бромия (зверове); Аполон Пайан (оракули и лечителство); Музи, Харити - вдъхновителки на поезия, музика и танци; Страстта, Афродита с еротите – сексуална любов.

Някои от изстъпленията означени с богове, са по-скоро интелектуални действителности (мусическите, Аполоновите, Зевсовите), други са по-скоро всекидневно-практически (войната, любовта, болестта, смъртта), а ритуалите съчетават всички изстъплителни действия и смисли във времето и мястото на празничното случване. Всички божества-патрони и функциите на божествените лудости по Платон, могат да бъдат идентифицирани в Дионисовите празнувания във „Вакханки”. Менадите и Дионис също пророкуват, богът е съвладетел на Делфийския оракул заедно с Аполон. Дионисовите ритуали са изстъплителни, очистителни и мистериални. Музите винаги съпровождат Дионис Бромиос, защото и те вдъхновяват като него. Ерос и Афродита често съпътстват Дионис в празнични и мистериални контексти. Дионис се съединява пряко телесно и душевно със своите почитатели.

Дали когато пише за любовта Платон изразява лична религиозна вяра или само използва означавания от традиционната реч за да стане разбираем? Дали е възможно да е използвал наблюдавани нелитературни ситуации и идеи, за да конструира съвършените си текстове-смисли за любовта или просто използва мистериални понятия-означения и метафори? Дали не се опитва да оправдае Сократ, като го представя зачитащ традиционните вярвания? В Платоновите диалози Сократ нерядко визира или се опира пряко на мистериални представи и разкази. Към цитираните пасажи от Федър, могат да се добавят словата на Диотима, жрицата-очистителка от грехове в „Пирът”, която нарича Ерос „демон” и „велик демон” (като Дионис във „Вакханки”), който свързва чрез обреди иначе несвързваемите богове и смъртни и осъществява вътрешната връзка на Вселената. Диотима включва в любовта творчеството – „създаването и раждане на красота и в телесно, и в духовно отношение” и „стремежа към безсмъртие”. Преподаването на знанието за любовта е наречено „посвещаване в тайнства”, същината на които се състои във „виждането на божествено красивото и общуването с него”.

Как изглеждат любовните свързвания в мистериалните обреди? В свещените логоси са представени любовни отношения между богове и смъртни, означавани в по-близка до телесното форма - Семела и Зевс, Деметра и Иасион в Самотракийските легенди. Идеята е означавана атрибутно във фалически култове, като Самотракийския или Дионисовия, или с обредно действие - ритуалният брак между Дионис и съпругата на атинския базилевс на Антестериите. В дионисовите мистерии брачна идея е означена в отъждествяването на почитателките му с нимфи (девойки-годеници-невести) или нимфи-кърмачки (невести-майки-хранителки). Има и по-отдалечени от телесните форми означения. Дионис е бог на лудостта, опиянението, вдъхновението, превъплъщенията, на „другото”. Смята се, че божествената му същност влиза в тялото и душата на смъртните и ги променя (както виното). По този едновременно естествен и свръхестествен начин Дионис се свързва с почитателите си по време на ритуални действия. Вакханките търсят и призовават бога си беснувайки в планината, той им се явява, нещо се случва, те започват да се чувстват и държат като обхванати-изместени от него. Обхванати от бога телесно и душевно, менадите са в състояние на единение с божественото (боговдъхновеност), отъждествявано с лудост – ентусиазъм, мания, вакхия, бяс, войнственост, пророкуване,. Тези състояния могат да бъдат интерпретирани и като любовно единение между човек и бог, смъртно и безсмъртно, тукашно и отвъдно. Любовта, като форма на свързване на човека с божественото в ритуала, обхваща всички видове полезни божествени лудости (по Платон), защото във всички тях се ражда нещо добро/красиво. В ритуалното единение се ражда друго човешко състояние, означено като ражданото в мистерилните обреди „дете”. Като същина на мистериалното свързване в епиграфски сведения многократно се посочва „познаването” на бога – и у Платон стремежът към познание е осмислен като любов. Елините наричат мистериалния процес „посвещаване”, смятат, че е неописуем с думи („arreton”), че променя отвъдната съдба на изживелите го (задължително с видения, както у Платон). Посветените вярват, че свързването на човешката с божествената природа в обреди е осигурявало някаква форма на щастлив живот след смъртта (Сафо, фр. 55), понякога и като обезсмъртяване-обожествяване („бог станах вместо човек” – текст от орфическа пластинка). Мистериалните обреди, за разлика от немистериалните, са свидетелство за представа за оцелостяване на света (телесно и душевно, разумно и неразумно, смъртно и безсмъртно, тукашно и отвъдно), за което и елини и варвари са вярвали, че е практически постижимо и достъпно за всекиго лично, както всъщност е постижима и достъпна любовта (неистовото привличане), чрез която то се осъществява.

                                                                        *****
Защо се занимавам с тези неща? Сигурно ми се е искало и аз да съм отворена към някакъв голям цял свят, който да включва всичкото - и „тукашното” видимо-назовимо-разбираемо и „отвъдното” невидимо-неназовимо-неразбираемо. Защото може ли да се разбере назовимото, ако не се разбира и неназовимото?

Преди много години, когато за пръв път чух от професор Богдан Богданов, че традиционните общности (като старогръцките) били по-затворени по отношение на хоризонталния свят и по отношение на съставящите ги индивиди (които не били и дотам индивиди), но пък били по-отворени към трансцедентното вертикално отвъдно като колективи, което на нас не ни било разбираемо - ми се прииска да разбера (без да знам защо). Беше ми много трудно. Стана с дълго слушане на висши семинари, включително на професорите Александър Фол и Иван Венедиков. След десетина години слушане и напрегнати неуспешни опити за разбиране внезапно ми просветна, че всъщност много добре знам за какво става дума, защото разбирането на тази отвореност към неназовимото винаги е било в мен. Аз съм била (а и продължавам да съм) до голяма степен и традиционен човек - по-затворен към другите като мен и по-отворен към различното от мен (с подобните на мен често няма за какво да си говорим, а с различното можем дори да се надхвърляме). Трудността с разбирането е идвала от думите и речите, с които учителите ми се опитваха да ословесят тези трудни за ословесяване неща. Не случайно елините са ги наричали „неизречими” (arreta). Причината да не разбирам бе, че аз идентифицирах с други образи и наричах с други думи/не-думи същите тези неща, за които говореха учителите ми. „Виновни” бяха подвеждащите думи-твърдения-текстове, които като се опитваме да разберем, провокираме живеенето да става мислене и създаване на светове, и после пак живеене.

Как разбирам? Не си представяйте, че тичам по планините, размахвам сопа и удрям дайре, крещя или дъвча бръшлянови листа и сурово кърваво месо. Тези, които ме познават отблизо знаят, че едва кретам по ниски хълмчета и то само ако горе има археологически обект, че припадам ако само ми се разказва за кръв. Дори не обичам да ми подаряват откъснати цветя. От дионисовите неща обичам виното, музиката, песните, танците, разпуснатите дълги коси и … нощното писане за обреди.

Разбирането на тези отвъдни свързвания правя по косвени и не винаги словесни начини – опитвам се да доловя нагласите на онези, които някога са се свързвали с обред и вяра с тяхното си „отвъдно”. Все още не съм напълно сигурна защо го правя. Може би си мисля, съвсем като традиционен човек, че щом някога хората са имали нужда да правят такива неща в продължение на хилядолетия, то тя не ще да е била напълно без смисъл. И продължавам да търся този смисъл, защото не ми изглежда оправдано високомерието, с което модерният човек нарича древните „първобитни” (сигурно съм пристрастна). Може да се твърди това по отношение на материалните инструменти и технологиите, но по отношение на духа и нравствеността човекът не се е променил, или ако се е променил, то е по-скоро назад, надолу и встрани. Може и да е напразно търсенето ми, но дори и да се окаже такова, то (търсенето-намиране-ненамиране) трябва да ме убеди в това.

* Преводи: „Федър” - професор Богдан Богданов; „Вакханки” – професор Александър Ничев, доцент Петя Янева.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
И аз ви благодаря, че четете, че се затруднявате и питате и себе си, и мен. Така е с разбирането, Алкивиаде. Неравно е. В своя ход е ту по-пълно, ту по-общо, ту изведнъж по-детайлно, ту отскача към друго. Има ли изход. Да, два сигурни изхода.

Единият е някаква практическа задача, която въвежда линеен ред от типа причина-следствие или проблем-задача-цел и по този начин намалява неравността му и го насочва към сигурен край. От подобен тип е научното разсъждаване в природните науки. То постулира метод, гледна точка и си поставя практическа цел.

Ето два примера. Първият - трябва да се разбере механизмът на все още нелечимата болест Алцхаймер. В Европа страдат седем и половина милиона души. Този механизъм изглежда е комплексен и сложен. Сигурно става дума и за връзка с други болести, някои от които може би нямат име. Вторият пример - трябва да се проникне в механизма на превръщането на т.нар. стволови клетки в полови, което ще реши проблемът с безплодието. Сега за сега са успели да превърнат стволова клетка само в сперматозоид, и то на мишка. Иначе ясната задача се преплита с друга задача-питане - редно ли е да се раждат хора от стволови, а не от полови клетки. Та, ако задачата се опрости и оценности, ако се спре усложняването с други задачи, може би ще се реши проблемът с безплодието.

Та това е единият начин за справяне на неравността на разбирането - вкарването му в линейната дисциплина на наука, която решава задача.

В тази връзка се питам. Как така в природните науки предметите, които се изследват, са пределно сложни и как така и работата на моя мозък е толкова сложна, а в хуманитарната област, в историята, социологията, антропологията и литературната наука, напротив всичко изглежда просто, еднопринципно и наедро ясно. И си отговарям. Така е, защото хуманитарната наука, общо взето, анализира привидно, а всъщност решава задачи, и то без да ги осъзнава и формулира. В този смисъл тя не се отличава особено от всекидневния начин на разбиране, който всъщност основно ползва. Той постъпва така – анализира някакъв предмет с оглед на решаването на задача, която не осъзнава и формулира и смесва с предмета. И всекидневното разбиране на нещо, и научното хуманитарно разбиране на някакъв предмет един вид казват – такъв е предметът, такава е неговата същност, разбирането е достигане до същности. Да, но т.нар. същност е такава, защото такъв е и проблемът, който се повдига от този предмет.

Кой е другият изход от неравността на разбирането? Той е с два варианта, които пазят и сложността на предмета, който се разбира, и неравността на самото разбиране. Единият е истински ефективният – той е на литературният текст, който моделира сложността, без да я представя открито аналитично. В този текст едно и също нещо се нарича ту така, ту иначе, ту се представя във връзка с друго, като се моделира модулно. В края на краищата добрият литературен текст се справя с неговата двойност и на знак за нещо съществуващо, но и на модел за пораждане на подобно-различно. С голямата сложност на нещото, която е проявена и като неравност на самото му разбиране, литературният текст като че ли се справя, защото хем го разбира като дадено, хем го моделира с оглед на неговото правене тепърва. Ние разбираме, Алкивиаде, не просто именно това, но и разбирайки го, се готвим да приложим разбраното за създаване на друго такова или различно.

Та това е първият вариант за справяне с неравността на разбирането. Тя е на литературата и изобщо на масата от прекрасни текстове, построени модулно, които един вид имитират сложността. Вторият вариант е тази ненаучна наука, с която ви занимавам и безпокоя, на сравнително по-открито заявяване и осъзнаване на принципната сложност на нещото и принципната неравност на разбирането. Затова и подтика да четем литературни текстове и да достигаме, доколкото може, до сложния механизъм на тяхното смислообразуване, който да ни насочва и към сложността на друго човешки предмети и, разбира се, към собствената ни сложност ако не на многоредови, поне на двуредови същества.

Това, което казвам за разбирането на Алкивиад, Росица, е подтикнато и от вашето споделяне, че имате нужда да редувате сериозно и весело. Прекрасно и напълно правомерно редуване. Хайде, опитайте друга тема, изпълнете я по този начин. Сигурен съм, че ще успеете още повече.
Тема № - 17 Коментар № - 1179 Bogdan Bogdanov - 2009-11-15 10:02:22
Аз живея моя живот и ти живееш твоя.
Не съм на този свят, за да сбъдна очакванията ти,
нито пък ти - за да сбъднеш моите.
Ти си ти и аз съм аз;
и ако случайно ти и аз се срещнем, ще е прекрасно.
А ако се разминем, нищо не може да се направи.

Това е молитвата на гещалтпсихологията, Алкивиаде, изпратиха ми я от България. Ти откъде се взе?

Проф. Богданов, всички ние, които пишем с псевдоними го правим именно поради тази причина да не ни водят контекстови грижи и не успяваме. Кажете ни, Вие, който сте толкова велик как се справяте със завистта и злото, които не са малко в нашия свят? Благодаря Ви.
Тема № - 17 Коментар № - 1178 Истинският Сократ - 2009-11-15 09:38:50
Благодаря Ви, професор Богданов,

За едновременно свръхкондензирания и разкондензиран, свръхкондензиращ и разкондензиращ коментар! Четох го десетки пъти, с прекъсвания, приливи на вдъхновения и разсейвания от реалността на всекидневието и лекциите. Прекъсваните вдъхновения направиха мислите ми не свързани, а разкъсани. Реших, след като така или иначе се е получило, тъй да ги оставя. Може пък да съм имала вдъхновение да се пробвам в един „разкъсан” жанр.

Разкъсани мисли

Пентей и Агава са насилени-наказани чрез разкъсване да „разберат” това, което отказват да разбират. По-добре е по-кротко да поискаш/да се оставиш да направят така, че да разбереш по убеждение или посредством чувство – с любов, уважение или съпричастие.

Когато си прекалено цялостен и едномерен се разкъсваш, за да разбереш, да влезеш в контакт с другия/другото (като Загрей в огледалото). А когато си много разпръснат ти се иска да се оцелостиш в някой празник (като новото раждане на Дионис от сърцето на Загрей).
Като че ли Дионисовците могат да послужат за метафора на „отделно и заедно”, като „едното” и „всичкото” в орфически и неоплатонически контекст.

Пасажът, обясняващ разкъсването. Това, което засега усещам само емоционално и несъзнателно е, че ще ми свърши работа, но е толкова кондензиран, че ми трябва още време, а и повече преживян опит, за да го смеля и, ако се даде, някога да го разкондензирам малко.

Една интензивна и кондензирана дискусия с всички форумци всеки ден щеше да бъде непосилна за мен. Върховите моменти ми действат извънредно изтощаващо, и телом и духом. Имам нужда от отдих, от смяна, от ритъм. Особено нужен ми е поне малко смях, нещо комично да се вмъква измежду свръх-сериозното и свръх-извисено интелектуалното, което да балансира напрежението на сериозното. Форумците ми осигуряваха ритъм на смяна между сериозните въпроси и разсейването, и с това ме облекчиха и помогнаха да остана в добра форма.

Правенето на този текст бе трудно за мен, както заради особености на характера, така и заради някои нови (за мен) аспекти в проблематиката (като любовта). Заради това не можеше да няма не добре аргументирано, недоизказано, неказано, не добре казано и пропуснато.
Но всъщност аз нарочно оставям недоизказано дори когато всичко, което искам да кажа, ми е пределно ясно (например когато преподавам).
Когато пиша текстове, ми харесва да давам възможност на читателите/слушателите да съучастват в правенето/довършването на текста. Правя това дори и в научните статии – винаги оставям непряко изказани (като изводи) неща. Прихванала съм го от някои мои учители, които ми създадоха вкус към недоизказаното, неказаното, премълчаното.
Доставя ми удоволствие, ако някой друг подеме нещо подхвърлено от мен, ако го развие и представи по-добре отколкото аз бих го направила. И на мен ми е приятно да подемам от друг (стига да ми остави нещо) и да правя нещо стойностно от това. Така бих описала една от най-прекрасните за мен форми на надхвърляне, която ми се е случвала и преди, макар и рядко. Прилича ми на Вашата музикална метафора за мелодии на различни гласове, само че в по-традиционен вариант на пеене – един пее една строфа, друг – следващата, и така се редуват, като от време на време пеят и на два гласа (да речем – припева). Тук, във форума ми се случи многократно, а в тази дискусия и извънредно кондензирано.

Критиката Ви върху текста ми е извънредно полезна с посочване на пресиленото, както и с подреждането, назоваването и свързването на неща, които в ума ми все още се въртяха някак хаотично. Ословесил сте неказаното пряко от мен много по-прекрасно, отколкото щеше да бъде, ако аз го бях казала пряко. В такива случаи истински и извънредно много се радвам, че съм била несъвършена! Благодаря Ви за този подарък!

Това, което казвате сухо и аналитично, има последствия, само че се случват бавно, има нужда от натрупване. Повторенията сигурно са досадни за Вас, но за нас често са необходими, понеже разбирането е труден процес. Нужен е някакъв контекст, който да подпомогне разбирането. За всеки от слушащите/четящите е по-подходящ различен контекст. Сигурно при всяко повторение само някой от форумците разбира нещо ...
Аз често се връщам да чета текстовете Ви (особено любими са ми тези за „Пир” и „Федър”) и всеки път виждам куп неща, които преди не съм била забелязала. Осъзнавам, че следващи Ваши текстове и коментарите към тях са ми помогнали в разбирането и виждам, че сте казвал нещата още в първите си текстове, и сте ги повтарял почти постоянно и след това. Така разбирам аз – много бавно, но пък сигурно.

Най-много Ви благодаря за този пасаж, който ме обнадежди, като една бавно-разбираща:
„Да, но добрият текст предизвиква чувства и буди уважение. Ако някой не успее да разбере техниката на означаване в него, емоцията може да го върне към прочит това може да се случи. А и да не се случи, остава възхитата от цялостта на текста. Възхитите са кондензирани смислови нагласи, които в определени моменти се разкондензират. Така или иначе, всеки от нас в някакъв момент става пределно умен благодарение на такива разкондензирания.”

Росица Гичева-Меймари
Тема № - 17 Коментар № - 1177 Лелята на Сократ - 2009-11-14 23:06:23
Прав е професор Богданов. Любов и наказание, любов и разкъсване, любов и надхвърляне - са различни неща, многосъставни - като тръгнем в едната посока, обаче, в другата, всичко е любов. Любов. Любов. Любов. Любовта е любов и любов е Любовта. И тази дума е толкова преизпълнена и толкова празна, колкото това, че един образ е и друг образ или не е друг образ, защото единият образ може да разбира какво казва професор Богданов, а другият образ може да не разбира нищо, нито една дума, нищо. Една част от нас може да е преизпълнена от събития, докато другата част добре знае, че тези събития не са реални. Едната част да казва - "реални са", другата да я спира и да казва "не са реални". Е, те са и реални и нереални. Голяма работа. Трябва ни точен списък какво е любовта. Списък, табличка, класифицирана информация, досие, речник, база данни, не облак, не. Дано поне да е прав професор Богданов и разкъсването да е нещо изпитвано и от разкъсващия и от разкъсвания - и от мен, и от Сократ, а не само от мен, не само от разкъсания "мен" – мен, Алкивиад 1 и мен, Алкивиад 2. Нека да е така и за този, който разкъсва, причинителя, субекта. Нека да се променя наистина онова чисто и изгладено отношение субект-обект, така щото всеки да е потърпевш от другия, надхвърлен, разкъсан, о-любовен, болен, полепнал, така че да не може да се раздели, нито да има сили да скочи, да хвърли и да надхвърли - залепен. Нека едното да е другото и другото да е първото и всичките четири заедно. Понякога си казвам - добре, в крайна сметка може би не е чак толкова трудно да събереш две неща заедно, един андрогин, и в същото време се сещам, че е много вероятно те да не са две, а да са четири, Зевс да е изпълнил заканата си и да е нарязал андрогините на по още две и тогава някоя от четирите части да си спомня, а друга - не - това, което разбира-обича, и това, което е разбираемо-обичано за една от частите да е неразбираемо и не-о-любовено за останалите три. Тази закана на Зевс реално ме измъчва. Четири части, четири опита за надхвърляне, четири пъти се скриват и си умират някъде. Дано да не съм прав. Но нищо не разбирам понякога от думите, които надхвърлят и които заедно с това подвеждат, подмамват, лъжат, съобразяват се, не казват - и още по-лошо - казват.
Разкъсването да е нещо изпитвано и от разкъсващия и от разкъсвания? Ако Зевс е разделил всички не на две, а на четири и на всичко отгоре, освен това, ако и ние сами сме се доразкъсали и разкъсали и са ни разкъсали?... Не мога да си събера въпроса, частите на въпроса.
Но “Федър”, с толкова небета, важна ли е ангело-златната му перушинеста философия, стои си някъде като облак нагоре, а долу си се разхождат Сократ и Федър – само те са истински, двамата, които стъпват по земята, вървят си и си говорят, може даже и без да ги бодат пера.
По отношение на любовта може би най-щастливи са кокошчиците, когато първо им прерязват гърлата, а след това ги попарват, за да им оскубят перата - тогава те, обаче, едва ли разбират, че се е приключило с любовта и бодежите, по-скоро стават част от друга хипотеза - копнежът към пилешката супа, нейното изяждане, бележи влизането на любовта в тялото на изяждащия супата, той започва да си мисли, че е ял кокошка, а изведнъж започват да му растат пера.
Колкото по-реално, толкова по-добре, в “Пир”, поне и аз можех да говоря, стъпвайки по земята. Всъщност тогава само аз говорех, стъпвайки по земята, докато всички други летяха по Ероса.
И аз съм на възраст вече и съм съгласен с професор Богданов, че надхвърлянето е разкъсване, нещо като да би мирно седяло, не би чудо видяло. Но имам следния въпрос: като разкъсването не е само болка на разкъсвания, не е болка по себе си в себе си, ами е и болка на някой друг - същата, ужасяваща, философска, несигурна, несъвпадаща, остра, отделна, пияна, неразбираема, някаква еднаква и за разкъсващия, тази множественост, нещо по-добре ли е? Нещо, което да ни кара да се чувстваме по-добре?
По-добре Сократ да се беше разхождал с мен във "Федър", вместо да ми скубе перата като на кокошка още в "Пир".

"Т.нар. надхвърляне – несъвпадане на думите с нещата".

Правилен отговор!
Тема № - 17 Коментар № - 1176 Алкивиад - 2009-11-14 18:56:57
"Движението е винаги абсолютно, а покоят е винаги относителен."

Изглежда наистина е така:)

http://vbox7.com/play:80b6543e&al=1&vid=

"О, миг, поспри!"
Тема № - 17 Коментар № - 1175 Тити - 2009-11-14 17:57:03
Ще кажа какво мисля за т.нар. надхвърляне, но по начина, по който разбирам значенията на думите и нещата, означавани от тях - като несъвпадане на думите с нещата и затова като нужда същото да се каже и с друга дума и, ако е дадено определение, със заменянето му с друго, което да го допълва, и то не само едно.

Това, което казвам сухо аналитично, е без особени последствия, въпреки че го казах многократно във форума. Литературният текст обаче, по-дългият добре свързан текст прави именно това – преименува и преопределя едно и също нещо, като го свързва с други неща. Опитах се да покажа как става това с предложените текстове за «Пир» и «Федър» на Платон. Е, литературният текст може да бъде прочетен лениво и тази техника да остане недоловена.

Да, но добрият текст предизвиква чувства и буди уважение. Ако някой не успее да разбере техниката на означаване в него, емоцията може да го върне към прочит това може да се случи. А и да не се случи, остава възхитата от цялостта на текста. Възхитите са кондензирани смислови нагласи, които в определени моменти се разкондензират. Така или иначе, всеки от нас в някакъв момент става пределно умен благодарение на такива разкондензирания.

Имаме текста на Росица. Хубав текст, който свързва много теми. Форумците, разбира се, се залавят за една или друга, но не се тръгват кротко по пътя на текста. Хвалят Росица, но се разсейват - в хубавото или лошо време, в това, че някой обижда някого. Не им се губи време с критика, похвална, но и поставяща въпроси. Радват се на заедността си, а повече се грижат за това да бъдат именно тези хора. Модерна грижа. Аз съм си на възраст, а и съм заразен с немодерност. Не ме водят контекстовите грижи. И ето критикувам.

Какво е направила Росица? Свързала е в този текст темата за любовта и лудостта с темата за разума и лудостта, опирайки се на «Федър» и «Вакханки». Но всъщност повече я интересува трети текст – за изстъплените Дионисови празници. Но има и четвърти текст - нейната парадигма на разбиране. Като казвам парадигма, нямам предвид прекрасния епилог, в който тя говори за себе си, а модерното мислене в опозиции, които несъзнателно се опредметяват.

Две последствия от това. Първото по-незначително - Росица говори за любовта във «Вакханки», а това е определено пресилено. И второто – в името на опозицията разум-лудост тя не е подчертала и извела като извод онова, което иначе е казала: че според текста на трагедията на Еврипид тази опозиция е всъщност преодолима. В текста първо е казано, а после и показано, че лудостта (нищо, че води до голяма скръб), е също разум. Смисловият преход между разум и лудост, премахването на границата между тях е един вид постигане на цялост.

Тази цялост не е дадена на мисълта по всяко време, не е принцип, а нещо, което се постига по време на празник. Животът е редуване на всекидневие, в което всичко е отделно и си знае мястото, и особен, така да се каже, «философски» празник на постигано субстанциално битие, в което определеностите губят своята отделност. В това битие падат всички граници - между равнината и планината, града и неграда, мъжа и жената, майката и рожбата, човека и животното.

Еврипидовите «Вакханки» обсъждат една форма на неразумен разум, т.е. на лоша лудост, за която упорито се застъпва Пентей - всекидневния ред и полисната йерархия. Тя е поставена под въпрос, казано е пределно ясно, че не може да бъде нещо постоянно, не може да бъде абсолютна ценност. Не може да бъде принцип отделността на каквото и да е.

Росица е изказала точно, че сякаш ритуалната гибел на Пентей е знак и за още по-голямата гибел на властта на династията, тръгваща с Кадъм. От Кадъм ще тръгне друга династия – от сина му Полидор, в която също ще станат кървави събития. Така е – властта е голямо нещо, ред, свързан с богове, необходим в човешкия ред. Но човешкият ред е двуредов, има и друг принцип. Така че правилното редуване и администриране на тези два реда е доброто в човешкия свят. Което, разбира се, е трудна работа.

От това извличам и представяната от мен техника на разбиране. Светската съвременност ни поставя в линейни еднопринципово, еднотемно и едноразредно изградени редове, а «Вакханки» и дори рефлексивният «Федър» на Платон свързват повече теми и принципи, като хем ги разполагат в йерархия, хем показват драмата на тяхното редуване.

Оттук и моят отговор за надхвърлянето, в който се редуват повече предикати, определения и синоними. Надхвърлянето е и разкъсване, и Дионисов екстаз, и любов. Ама не по съвременному. Защото съвременният битов човек разбира разкъсването само като разкъсване и болка, като край на оценностената определеност на индивида.

В античния несветски план, поставящ под въпрос тясно светското, разкъсването не е само нещо ужасно, както си мислим по светски свързани с тези тела, изложени на болести, болки и какво ли не, на налитащи ни настроения и прочие състояния, за които красиво капризно пише Тити. Разкъсването е и нещо философско, изпитвано и от разкъсващя и от разкъсвания – изпитване на несигурността на собствената отделност и на връзката с другото, което не е аз, но и дълбоко заложено в него. Това разкъсване е изпадане в моментна множественост и следователно и надхвърляне. Един вид мислещо изпитване на другото, за което в обикновената всекидневност на практическо разбиране по линията причина, цел, същност и промяна нямаме опит.

Та това е моят отговор за надхвърлянето, в който включих и мнението си за текста на Росица, а и за коментарите във форума.



Тема № - 17 Коментар № - 1174 Bogdan Bogdanov - 2009-11-14 12:15:39
Професор Богданов,

Преди време коментирахме във форума Вашето понятие-термин „надхвърляне”. Имаше различни предложения за разбирането му от страна на Вашите форумци – някои съгласуващи и свързващи се, други – не толкова. Напоследък пак се размислям за него – и по повод настоящата тема, и по повод темите на семинара. Бихте ли нахвърлил Ваши разбирания за неговите облаци от значения?

надхвърляне
Тема № - 17 Коментар № - 1173 Лелята на Сократ - 2009-11-14 01:09:35
Поздравче за всички!

http://vbox7.com/play:6d237ad5&al=1&vid=55341
Тема № - 17 Коментар № - 1172 Алкивиад - 2009-11-13 23:29:10
Знаеш ли, Сократе!

Мислех си един ден за това, какъв ли е точният брой на всички "шоковите терапии" и чудовищни експериментри с живи хора, които човечеството познава въобще. Всъщност, едва ли никой би могъл да го знае отнякъде! Но тъй като едва ли е и възможно някой някога дори да ги преброи, силно се надявам никога никой да не е способен да го уточни. Убедена съм, че точно това би била най-непоносимата и грозна "гола истина". Съмнявам се, че някой би бил в състояние да я понесе.
Тъжно, много е тъжно, когато за някого човекът е или просто някакво си ОСЗ№?! (т.е. опитно сиво зайче с маркировъчно клеймо на ухото и някакъв си №?!), или някакво си БМУ№?!(т.е. безмозъчно многофункционално устройство със сериен фабричен пак там някакъв си номер №?!).

А, ето с какво точно мога да се занимавам утре!

Ще изтупам от праха и ще "сканирам" скоростно по любимата си "диагонална система" - както по принцип си чета всяка обилна и напоителна проза, "Човекът машина" - Ламетри:)))




Тема № - 17 Коментар № - 1171 Тити - 2009-11-13 21:09:38
Тити,
Къде можем да четем и други твои сътворения? Не е честно ти да знаеш моите писания за куковете, пък аз да не знам къде да те чета ... Запали ме, пишеш страхотно! Нали ми знаеш мейла, прати нещо, моля те.

Алкивиаде,
Изненада ни с твоя набег към Пир. Любовта трябва да е събитието, от което наново поникват грозно изскубнатите пера на Федровите кокошчици :-).

Сократе,
Поне в лагера пак ще можем да сме заедно ;-).
Има една велика песен на Манос Хадзидакис и Никос Гацос точно по нашата тема - как бил затрит Кемал от Междуречието – „с черен мед и черно мляко преди да остави на бесилката последния си дъх”. Като отива в рая, Аллах му казва: "Мой победени умнико, времената не се менят. С огън и меч върви Светът, винаги. Лека нощ, Кемал, този свят няма да се промени никога."

Ето я тази песен, в изпълнение на едно изключително талантливо дете, Димитра Думени -
http://www.youtube.com/watch?v=DmMTlI6b4wo

Тук, оригиналното изпълнение на Хадзидакис и Алики Каялоглу:
http://www.youtube.com/watch?v=T-f-vQX942I

Дано древните са били прави, като казват, че музиката има лечителни свойства, че душата трябва да се лекува наравно с тялото (тракийските лекари на Залмоксис у Платон, не помня къде точно).
Ще пробвам да ни излекувам от нападналия ни лош бяс с любимеца ми Псарандонис, който казва, в началото на последната част от един филм за него:

„Музикантът трябва да чува какво свири другият до него, съ-музикантът му, да му дава, де взема и да дава. Тези неща днес не съществуват, не знам кога са съществували. Това крещя и казвам, това се опитвам да правя да става - да има музиканти да съучастват един с друг, да се следват един с друг, единият да чува другия. Когато не слушаш другия до тебе, седнал си да свириш и просто удряш – не свириш.”

http://www.youtube.com/watch?v=a4brQkXb8gk – трета част на филма
http://www.youtube.com/watch?v=oXBvF9QBsf8 – втората част на филма
http://www.youtube.com/watch?v=-BfNelTCCIg – първата част на филма
Тема № - 17 Коментар № - 1170 Лелята на Сократ - 2009-11-13 20:47:51
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115904

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128122

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20137

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32720

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134323

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94276

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29077

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17774

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180852

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60769

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA