БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Мобилността между реалното и идеалното - минало и съвременност

БОГДАН БОГДАНОВ

Предлагам текст, който ще представя на предстояща научна конференция във Варна, в която участвам вече много години. Предлагам го на вниманието ви, защото в него разгърнато по съвременна тема съм изяснил някои от идеите, с които съм ви запознавал и по други теми, но също и при тълкуването на текстове на старогръцката литература. Една от тези идеи са трите прояви на човека, друга идеята за същност и необходимостта тя да се ограничи като само работна същност и трета известното ви мое твърдение за това какво става, когато говорим по определена тема. Имате пред очи отново и различаването, което правя между мислене по някаква тема и научно обсъждане. Ще бъда благодарен, ако реагирате критически, т.е. опровергаващо, допълващо и отместващо. 

***

Темата Мобилният човек: културни традиции и перспективи продължава насоката на предишните разговори на този авторитетен вече 18-и научен форум в рамките на фестивала Варненско лято. След ред подобни вече обсъдени теми тази година организаторите ни насочват към друга представителна проява на съвременния човешки живот -убързеното развитие, обхващащо все повече и повече подвижни хора.

На пръв поглед заглавната идея Мобилен човек ограничава този широк комплициран предмет, като го свежда до по-тясна и по-лесна тема. Да, но понеже мобилен човек не е научно понятие, а по-скоро метафора, широкият предмет всъщност остава. Както и в други подобни изрази, и в тази метафора идеята за човек тихомълком свързва отделното човешко същество с другите две проявления на човешкото – социално споената група от човешки същества и идеалните и реални предметни среди, в които тя се осъществява. Тази връзка е проявена и в нашата тема - в интересуващия ни съвременен свят човешките групи и човешките предметни среди не са по-малко мобилни от отделните хора.

Разбира се, мобилностите обикновено се разминават. Отделният човек може да е мобилен, а средата, в която живее, да не е, или обратно. Налице е и разминаването, на което обръщам внимание в заглавието на този текст – отделният човек може да е реално мобилен, но да не е такъв в своите представи и идеи. Към което се добавя и затруднението да се различат по-точно съвременният мобилен човек и като че ли исторически предхождащото го подвижно човешко същество на миналото. На български разполагаме с на пръв поглед сигурно езиково решение за справяне с тази трудност - наричаме по-голямата съвременна подвижност мобилност, а по-малката на човека от миналото подвижност. Същата разлика се прави  и на немски – едното е Mobilität, а другото Beweglichkeih. Един вид термин, първото е чуждица, образувана на латинска основа, докато второто е редова дума.

Говорим за транспортна, професионална, трудова и студентска мобилност и знаем, че тези и ред други мобилности са проявления на по-общото на т.нар. социална мобилност. Не казваме обаче мобилност за подвижността на всяко човешко и още по-малко за подвижността на всяко живо същество, нито наричаме мобилност груповата подвижност на хората в миналото. Не го правим, защото мобилността е нещо съвременно. Говорим обаче за увредената мобилност на инвалида или възрастния човек, тъй като в съвременния план на живот има грижа за тяхното равно с това на всички други право на придвижване. 

Приютената в представата за мобилност идея за съвременност издава ценностния смисъл на думата-термин, чието съдържание и значения обсъждаме. Мобилността е белег на по-добрата съвременност. За разлика от йерархично устроеното, социално неравно и уседнало минало, съвременността и особено модерното и постмодерното време са нейерархични, либерални и мобилни. Което между другото означава, че в тази по-добра съвременност всяко човешко същество има достъп до всичко. Разбира се, и до информация, в което е и революцията на разгръщащата се мрежа на интернет. Големият американски социолог Рифкин представи съвременния свят чрез темата за достъпността.

Но, така или иначе, човекът с достъп е и достатъчно мобилен. Говорейки за мобилността, ако говорим по-разгърнато, неусетно навлизаме в мрежа от думи-термини, сочещи различни прояви на съвременния живот. Разбира се, за тях може да се говори и отделно. Но това, че всички имат и общо ценностно значение, придавано им от идеята за съвременност, прави от тях един вид синоними. Мобилността е и достъп, и човешки права, и конкретни свободи, и глобалност. Големият въпрос е дали, бидейки всичко това, съвременният живот е нещо достатъчно обособено със своя същност.

Изглежда не е така. Бидейки съвременен и достатъчно различен, този живот е все пак и живот в по-широкия смисъл на думата. Въпреки вътрешните си различия съвременният живот продължава не само 12-13-хилядолетното цивилизовано човешко съществуване, но и много по-дълговременното битие на човешкото същество преди историческото време на цивилизацията. Оттук и очевидно двете умни езикови решения – първото, да няма специална дума за т.нар. съществено на съвременния човешки живот, и второто, това съществено да се означава или множествено в мрежа от синоними, или посредством формули-метафори като homo oeconomicus, semioticus, politicus, а ето в нашия случай и mobilis.

Съвременният човек несъмнено е мобилно същество. Което не пречи съвременният свят да е пълен с хора, които не живеят мобилно. Съвсем естествено общото понятие за съвременен човек не се съгласува с много по-разнообразния реален план на съвременното човешко съществуване. Проблемът е, че при практическата употреба на езика говорещите обикновено не правят разлика между едното и другото. От което се поражда и парадоксалното заключение, че щом като мобилността е типов белег на съвременния живот, немобилните наши съвременници, които не са малко на брой, не са съвременни хора. Това, разбира се, е проблем на разбирането и говоренето. Но има и друг вече реален проблем. 

Тези т.нар. несъвременни наши съвременници все пак се движат. Не пътуват далече, но ходят примерно на годишен празник, който се устройва на брега на Ганг. Проблемът е в това, че тяхната не особено динамична подвижност е в отношение с много по-динамичната на изучилия се специализиран информатик индус, който живее и работи в Лос Анжелис. Разликата между първото и второто отбелязваме, казваме, че работещият на Запад индус е мобилен човек, докато неговите роднини по поречието на Ганг са само подвижни хора. Да, но приликата между подвижността и мобилността остава неназована. Така между другото се поражда погрешната идея, че мобилността е нещо само по себе си със своя същност.

В реалния план на живота човешката редова подвижност и съвременната мобилност преливат едно в друго в редовете на усложнени явления, за които няма точни думи и които, за да се изкажат по-коректно, имат нужда от по-разгърнат текст. Когато искаме да се изкажем по-кратко, говорим не за тях, а за реалния човек. Какво е реалният човек в този план? Времеви ред от редуващи се състояния на подвижност, преминаващи и в мобилност, навремени и в неподвижнст. Добавяме и второ определение не в динамичен, а в статичен план - реалният човек е неустойчива мярка между подвижност и неподвижност.

Разбира се, можем да оставим настрана това усложнение и да се насочим към самата мобилност. Говорейки за нея, ако говорим по-пълно, неизбежно навлизаме в споменатата мрежа от синоними, изразяващи по-общото на изплъзващата се съвременност. Мобилност е един от тези синоними. Да се говори добре по темата означава основното значение на мобилност да се преплете и усложни с основните значения на темите на останалите синоними. Но има и по-лошо говорене. То е, когато тези синоними бъдат налетени от прекалено ясния твърд ценностен смисъл на идеята за съвременност. Тогава от частични те се превръщат в пълни синоними и говоренето става прекалено общо и неефективно. Това имам предвид, като казвам «по-лошо». 

Кое е по-точно лошото? Неразличаването на идеята за ценност от реалната ценност. Една ценност може да се разглежда сама по себе си и да се сочи основното й значение. В реалния план на живота обаче ценностите не са отделени една от друга, а винаги са напластени. Което добре се разбира, когато решим да определим една ценност. Веднага изстъпва друга, която й става предикат. Изстъпва не от другаде, а от тази ценност, която само на повърхността е тя, докато в дълбочина е констелация от повече ценности. Това, разбира се, е теоретично обяснение. Има и по-прост начин да се каже същото, като се дадат примери. Което и ще направя - ще покажа с пример, че мобилността е несигурна и двусмислена ценност. 

Пътуването за удоволствие, и то все по-далече, е несъмнено ценно в съвременния свят, при това достъпно за все повече хора. Именно пътуването, преместването в името на удоволствието, любопитството и познанието са подтиците за толкова многото съвременни технически открития, довели до такова разрастване на световната транспортна мрежа. Тази мобилност е с ясен положителен знак. Да, но в съвременността има друга нарастваща мобилност, ценна не поради интенцията да се види и преживее. Говоря за миграцията. Хората се изселват не защото не искат да останат у дома, а защото там са затруднени да се препитават. Изселват се, за да живеят другаде по-добре.  Изселването, т.е. мобилността им, е означено по човешки двойно – като беда, защото мигрирaйки се откъсват от родните места, но и като благо поради вероятността за по-добър живот на новото място.

Така са се образували Съединените американски щати – от преселници, които заживявават там и стават американски граждани. Породени от мобилност, Съединените щати продължават да се обновяват със съзнателно провеждана и поддържана имиграция. Те са устроени и вътрешно мобилно, поддържат местенето и промяната на статуса на живот на своите граждани. Тази характерна за съвременния живот двойност на външната и вътрешната мобилност ясно сочи САЩ като едно от големите огнища на мобилността в съвременния свят. Разбира се, има и много други. Техният мотор обаче е по-прост, поддържа се от нарастващата пренаселеност, но и от типичната за съвременния свят по-добра и по-пълна информираност за това как е другаде, достигаща до всеки човек. В това е и разликата между съвременната и древната миграция – съвременната е индивидуална или засяга по-малки групи от хора, докато древната е предимно групова и етническа. 

А ето и другото по-съществено, характерно за мобилността в САЩ – тя е по-разгърната в подвидове. Задвижва я не пренаселеността и нуждата или стремежът към по-добър материален живот, а една интенция за разгърнат живот, проявен в непрекъснато нарастване на всичко. В което влиза и материалното благополучие, но в особен разширен смисъл - и на нарастваща жизнена среда, умножавана и усъвършенствана с уреди, машини и транспортни средства, и на игрово законно спекулиране с парични средства, излагащо на двата крайни риска на бързата загуба и бързия успех. Така че предметно-вещна, технологическа и финансова материалност-потенция, динамично благополучие на бърза промяна към по-лошо и по-добро. 

Един вид крайно мобилно благополучие. Но все пак не в такава степен, ако към него се добави значително по-управляемата от отделния човек идеална мобилност. Наричам идеална мобилност най-напред нарастващото култивиране на отделния човек като нагласа за промени и приспособяване към нови места и форми на живот. Добавям и нейното второ по-трудно проявление. То е вече изцяло в плана на вътрешния живот – мисленето и разбирането на света посредством повече идеи и ценности, свързани по различен начин в зависимост от обстоятелствата и променяни без криза. Именно тази вътрешна променимост на идеите и представите за също променимия свят не по кризисен, а по градивен начин прави смислена и разбираема реалната външна мобилност. 

Това, което казвам, е идеология, нещо желано и очаквано, а не реалност. Гласа на тази идеология дочуваме в постоянното американско говорене за щастие. Да, но в съвременния свят идеологиите не се налагат, те са въпрос на избор. Между другото и защото става дума за милиони хора. Не малък брой от тези милиони в САЩ допринасят за формулираното по-горе многоелементно материално благополучие, още повече са тези, които пасивно ползват неговите блага. Но и те, и другите, които допринасят активно за нарастването на това благополучие, не съгласуват с него идеологиите, които са избрали или на което са попаднали. Само едно малцинство опира до другото на това мобилно благополучие, до т.нар. вътрешна или идеална мобилност.

Има такова малцинство в САЩ, което наистина се приспособява без криза към нови места, нови дейности и нова човешка среда. То може би нараства. Не е толкова сигурно обаче дали нараства особено бързо броят на наистина малцината, за които е станала достъпна т.нар. идеална мобилност. Наличната външна реална мобилност не води от само себе си до разгърнато позитивно вътрешно движение към промени, нови идеи и ценности.

Даваме си сметка защо е така. Защото и при съвременните модерни условия на живот отделното човешко същество е комплицирано и забавено в реакциите си от масивно минало. Имам предвид не просто личното свое, миналото на своето семейство или на по-голяма група от хора, с която е свързано, нито миналото на страната, в която живее. Говоря за нещо, което не наричаме минало и смятаме за природа и от което сме силно зависими –  «хардуера» на смъртното човешко тяло. Към него се добавя и второто, което поради сигурното първо ни засяга по-слабо – смъртната планета Земя, на която живеем и която ни тревожи със своята неустойчивост не по-малко от нашето неустойчиво тяло.

Та поради тези две природи или две минали времена не можем да добавим безпроблемно въпросната идеална мобилност към много по-лесно постижимата реална. Оттук и другото последствие, че в реалния план на съвременния живот, също и в САЩ, културата на мобилността е недостатъчно разгърната. Което води и до недостатъчно осъзнаване на смисъла на т.нар. нарастващо благополучие. Той не е в самото нарастване, а в неговата интенция към пребъдване на човешкото битие. Първите стъпки нататък са като че ли направени - бързо усложняващата се технология, вътрешното глобално отваряне на света, нарастващата реална мобилност, опитите да се надхвърлят очертанията на земята и слънчевата система. 

Разбира се, няма гаранция, че те ще продължат плавно напред, нито че вътрешна човешка, външна природна или космическа катастрофа няма да промени фатално техния ход. Движи ни  споменатият висок смисъл на пълната мобилност, насочена не само от миналото, но и от възможното бъдеще. Но все още силно зависими от толкова видове минало, сме в полето на ограничената мобилност и частичните стойности. В погледа постоянно се набиват недвусмислени проявления на водещи до щастие немобилности, както и на мобилности, които водят до нещастие.

В този свят на сравнения и относителни стойности аз твърдя, че моделът на живот в САЩ е единственият, в който мобилността има по-пълна проява и който би могъл да доведе до коментираните положителни последствия. Да, но тамошният реален живот е сложен и непоследователен, силно зависим от глобалния живот на земята, чийто модел за живот е неясен и по същество различен. И още една пречка – дори частично осъществен, моделът за живот се разминава с редовия живот. От друга страна, аз съм европейски гражданин и въпреки че живея в недостатъчно европеизирана страна, съм длъжен да преценя в този план на мислене съвременния живот в голямото пространство на Европейския съюз, още повече, че в него наистина е не само в добра степен осъществена, но е и упорито поддържана мобилността на толкова хора и институции.

Реалистическата преценка е с относителна валидност и двойствена. Европейската мобилност е по-неразгърната и по-частична от тази в САЩ. Особено защото иначе разрастващата се външна мобилност, основно поради един вид социална политика на поддържано равнище на блага, не се съчетава с нарастваща идеална мобилност. Благополучието в съвременна Европа се разбира окръглено като сигурно битие тук и сега с идея за трайно съществуване в именно тази култура на това родно място. Същото, което казвам с негативен смисъл за ситуацията в Европа в гледната точка на устрема на промяната и нарастването, може да се изкаже и положително – този по-малко мобилен, по-бавно нарастващ живот в Европейския съюз не е с по-малък шанс да води до щастие отделния човек поради солидната противоположна гледна точка на ценността на непромяната и на разумно ограниченото и задържано нарастване.

Несъмнено най-трудният въпрос, който се повдига, когато мислим по темата, е в какво точно е ценността на живота в мобилност. Както вече казах, тя не е в самата мобилност, а в нейната връзка с по-сложно устроената идея, че добрият човешки живот е в непрекъснатото нарастване с интенция за човешко пребъдване. Различно пребъдване - по реален начин, в хардуера, а не в софтуера, не само в социални и идеологически промени, както в досегашната човешка история, а по-цялостно в самата жива материя. Но както и да го изкажа, изпадам в идеология. Да, но имаме пред очи началото на тази реална промяна, прехода от миналата подвижност към съвременната мобилност, реалното задвижване на толкова човешки същества, които са като че ли са вече тръгнали по пътя на това по-цялостно надхвърляне. В моите очи то е започнало отдавна в прояви, които не наричаме така.

Имаме основание да наречем именно надхвърляне обичайното прехождане от отделното човешко същество към човешката групoвост, която в съвременния свят е така умножена и която, за да уравновеси това множество от групи, се опитва да стане огромна, да обхване не само цялото човечество, но и животинския свят. Надхвърляне е и другото прехождане - от отделното човешко същество през човешките групи към местата, вещите, уредите и машините, тези неживи предмети, които движейки се като че ли се опитват да станат живи. Говоря футуристично призивно, но твърдя и нещо с реалистичен смисъл. Тази паралелност между отделното човешко същество, човешката група и човешката предметна среда е силнно подвижно поле - от една страна, за прехвърляне на субектност и очовечаване, от друга, за пълнене със съдържание и усилване на слабия жив човек.

Очевидният субект е отделният човек. В дълбочина той прави това - прехвърля субектността си върху групите и човешките предметно-пространствени среди, които на свой ред му прехвърлят своите съдържания и качества. Групите и предметно-пространствените среди получават имена, развиват институции, пораждат роли на определени повдигнати в степен усилени субекти, които ги представят. Такива усилени субекти представят вече надхвърлилото милиард и половина огромно човешко множество, което живее и работи в Китай - ясен свят от нарастващо човешко множество и ясна среда от места, предмети, уреди и машини, чиито брой и качества също нарастват, бидейки не по-малко вътрешно и външно мобилни от самите китайци.

Щом като отделният човек, човекът като социална единица в групи от хора и човешката предметна среда са три страни на едно и също нещо, което едновременно в по-пряк и по-косвен смисъл наричаме човек, един от въпросите, който се повдига, е дали нашето говорене за мобилността няма да се подобри, ако се опрем на формула за същността на човека?

Говореното чрез същност е изложено на голямата опасност за тази същност да се мисли като за природа и тя да се използва като реторичен аргумент за истина. Съвременният човек няма такава същност. Същност няма и човекът изобщо, и живото същество, в чийто по-общ клас влиза човекът. Това е и едно от големите основания в съвременните обсъждания да се предпочита игровата модулна множественост на твърденията по повече предмети, които имат вътрешно и външно отношение към обсъждания предмет. Предметите се определят от функционирането си, а функционирането е и отношение, което променя и самите предмети. Да, но този като че ли по-гъвкав начин на мислене също води до негативно последствие - поражда се спиращото мисленето имплицитно твърдение, че нещата са сложни и възможните мнения са безчет. Оттук и по-добрият среден път на опиране до, така да се каже, работна същност. Което ще направя и в случая.

Разбира се, за да бъде в по-висока степен същностно основана, тази работна същност ще се отнася не за съвременния, а за цивилизования човек, без да го откъсва и от предхождащия го нецивилизован човек, но и от предхождащото и него живо същество на земята. Това работно разбиране за същност обаче ще отчита не само историята и миналото. То ще включва и евентуалното бъдеще, онова, към което цивилизованият човек е вече насочен. Защо го включва? Защото е абсурдно да мислим за човека само в плана на причината и следствието без плана на интенцията и целта. Човешкото същество има идея за време и съответно за смисъл и в двата плана. То е такова, защото е станало от някакво това, но и защото е насочено към друго. Затова и смятам, че коментираната подвижност-мобилност зависи от предстоящи за земното човечество усилвания и надхвърляния, които могат и трябва да бъдат означени и с други имена.

В плана на тази работна същност обясних защо човешкото същество е тройно проявено. Така то очовечава по-малко човешкото на човешката група и на пространствено-предметните среди, в които живее, правейки ги субектни и получавайки от тях съдържания и значения, които няма. При това субективиране на несубектното, което се изразява и в един вид тяхно примъкване към себе си, отделното човешко същество става многосубектно. Оттук и постоянното съдържание на неговия живот. То неуморимо се занимава с ново и ново свързване и отвързване в нови и нови комбинации на субекти и съдържания и значения с оглед на ново по-добро усилване и в крайна сметка опит за относително достатъчна, а, ако може, и пълна трайност.

Отделното човешко същество отдавна се опитва да направи само това, към което сега, вече по друг начин, се отправя цялото човечество. Но, така или иначе, и в трите си проявления, и във външния реален, и във вътрешния идеален план, човекът е същество, което постоянно се усилва. Да си човек означава постоянно да ставаш друг било със свързване, било с отвързване, като се свързваш с други хора, предмети, идеи, ценности или като се отвързваш от други хора, предмети, идеи и ценности. Това свързване и отвързване, неуморно присвояване на нови съдържания, влизане в различни цялости, които налагат и промяна на субектността, е по-сложно, по-пространно и по-точно изказаното комплицирано предикатно име на онова, което ни се иска да изкажем накратко с идеята за мобилността и елегантната метафора мобилен човек.

По този въпрос няма и не може да има една задоволяваща формула. Същото може да се изкаже и с идеята за идентичността. Поради своята социалност, поради речта, паметта и съзнанието си за време, човешкото същество е с нестабилна променлива идентичност. Тя е добре проявена в лутането между себе си, другите и местата, на които живее, в постоянно новото и ново определяне кое е, но и в непреодолимата несъгласуваност и разминаване между това, което е, и онова, което мисли за себе си.

Лутане и разминаване на български са думи с по-скоро отрицателен смисъл. Оттук и по-доброто, което предлага думата-термин мобилност и особено метафората мобилен човек. И двете са с неутрален и дори положителен смисъл. Моето убеждение е, че в тях е вече монтирана идеята за по-добро и по-трайно битие, което според мен е нужното conditio sine qua non за осмислянето и на този разговор, но и на всеки човешки живот. Но може и само да ми се струва, че е така. Добре знам, че да говорим означава да смесваме, да смесваме преди всичко друго предикатите «е» и «трябва». Аз също говоря и, както и да подреждам и каквото и да осъзнавам, също смесвам това, което е, с онова, което искам да бъде. Нелечима неизбежна особеност на всяко човешко казване и говорене.    
 



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Наистина, за една справедлива към автора на текста дискусия, не е най-щастливо текстът му да не е представен изцяло. Но то е само ако няма да има друга дискусия, ако това е единствената дискусия, която ще се проведе върху конкретния текст. Във форумния случай не е така - имаме надежда че ще сме живи и здрави да преминем през времето и на следващата дискусия върху следващата част на текста.

Представянето на половината текст от друга страна дава шанс да се експериментира върху една реална ситуация на възприемане и разбиране на всеки текст изобщо. В ситуацията на реално четене ние не възприемаме целия текст наведнъж, а го възприемаме на порции, разделени-оформени-отграничени от моментите на мислене върху парчета от вече прочетеното, преди още да е възприето цялото. Не можем да се възпрем да мислим върху частично прочетеното (Или пък можем? А дали е полезно да го правим?) Мислите ни върху текста на порции, се променят докато се четат следващите порции, защото постоянно откриваме, че нещо не сме забелязали или недоразбрали, което следващият текст изяснява донякъде. Ситуацията ми прилича на редене на пъзел, в което откриваме, че ни липсват някои парченца, а после пък ги намираме (или не ги намираме). Струва ми се, че тези изненади и емоции, предизвикани от противоречиво течащите ни мисли, синхронни с четенето на текста и предизвикани от самото четене, имат важна роля за разбирането. Дали изобщо не е по-полезно да се чете неравно? Неравното четене не е ли живото четене, четене със създаване (за себе си и за автора), четене-познание, четене правещо нещата да стават, а не просто регистриращо факти и аргументи? На мен изглежда неравното четене ми харесва повече – то е дълго, вълнуващо, отлагащо се в ума, удовлетворително (като си намериш някое липсващо парченце), откривателско (дори и когато “открива” топлата вода), и най-важното – дава шанс да се разговаря и с други.
Това харесване на неравното четене не ми пречи да старая да се упражнявам да чета равно някои текстове. Вярно е наблюдението, че “равното” четене е много по-трудно.

Напълно прав сте, професоре, че Леля първо не е забелязала (по-осъзнато отграничаващо) Вашето разсъждение за ценностите (“реален план ценностите са винаги натрупани една върху друга, че няма отделни ценности”. Най-вероятно, защото напълно го споделя (поне така си мисли). В разговори по близки проблеми съм употребявала израза “няма абсолютно валидни ценности”. Така мисля и за ценността “мобилност”, за което Вие пространно говорите и давате много подходящи примери. Така е и с моето бягане от телевизия – когато бях в Гърция гледах много (по моите стандарти) телевизия (вярно, че с известно отвращение), защото не намерих по-подходящ начин да си помагам да уча езика по-добре.
На второ четене (след коментара си) вчера, обаче, го забелязах по-осъзнато, защото вече се бях концентрирала около ценностите. Казал сте го съвсем убедително – най-вероятно затова не ме е спънало. Спъвам се в нещо (със сигурност на първо място по някакви причини в моите крака), което не непременно не приемам – още не знам дали го приемам или не. Спъването не е непременно лошо нещо – в случая то ме спира и ме кара да се вгледам.

Тръгвам от мястото на съгласието, че няма отделни ценности, че ценността сама по себе си няма същност, че няма абсолютна ценност валидна във всеки реален контекст (включително ценността “мобилност”).
И тук се спънах и в собственото си разбиране, по-скоро неразбиране-незнание. Какво е ценното в ценността, която от една страна не може да е абсолютна, но от друга страна защо и как тогава я отличаваме като ценност - едно стабилно и силно отношение, клонящо към абсолютност?
И тук се хванах за много важното (за мен) Ваше твърдение в този текст “Какво е реалният човек в този план? Времеви ред от редуващи се състояния на подвижност, преминаващи и в мобилност, навремени и в неподвижнст. Добавяме и второ определение не в динамичен, а в статичен план - реалният човек е неустойчива мярка между подвижност и неподвижност.” И си казах, че ценното в ценността сигурно е в добре премереното й отношение с нейното противоположно. Нещо е ценно за мен, но допускам в някой конкретен случай то да може да бъде (временно) пренебрегнато в името на друга реална ценност въвлечена в постигане на цел.

В този смисъл ми се видя, че в идеалната мобилност, представена от Вас съвсем наедро и кратко във втората част на последния абзац на това парче от целия текст има (може да има или трябва да има) някакъв елемент на неподвижност, за който да се закачи мобилността така, че да бъде разбрана въобще, да съществува и отделно. Такъв по-неподвижен, по-статичен елемент в двойката “идеи и ценности” ми се видяха ценностите.
Ценностите (на един човек или група хора), разбира се, също могат, а понякога и се налага да могат да бъдат променяни/сменяни/заменяни с противоположностите им, макар и не чак толкова свободно и удобно, колкото идеите и представите. Това, в което се спънах е, как това може да става без криза. Не защото не го приемам или не бих го приела, а защото не знам (не се досещам) как би могло да се случва това. А бих искала.

Благодаря Ви за съпричастния и помагащ разбирането отговор!
Тема № - 28 Коментар № - 2467 Лелята на Сократ - 2010-06-23 14:29:47
Докато търсех къде е снощният ми коментар, за да го публикувам, професор Богданов е публикувал много интересен коментар, който дава зелена светлина на темата за текста – която и според мен е много силно свързана с темата за мобилността на човека. Все пак през времето най-сигурно се придвижва с текстове.
Тема № - 28 Коментар № - 2466 Kradla - 2010-06-23 11:17:38
Скоро си мислех, че един текст на съвременна тема не може да се анализира така, както един античен текст, защото анализът на античния текст, колкото и да е несигурен, създава усещането, че извлича тайни, отнасящи се и за нас. В миналата тема стигнах до извода, че всъщност анализът е интересен, не в зависимост от това дали тълкува стар или нов текст, а дали тълкува текст – който е културна практика.

Колкото повече един текст е културна практика, толкова повече анализът е интересен. Може да вградиш собствен свят в него и да моделираш жанра спрямо собствената си социална ситуация, защото жанрът го позволява, самият той възникнал от социална ситуация. Затова въпросите, които си поставям сега се въртят около това – дали аз съм мобилен човек и с какво една метафора за мобилен човек би ми била полезна за мен. Първоначално си казах, че тази първа част на текста, не става и че по-скоро финалните фрази загатват едно продължение, в което ще мога да се включа към идеалната мобилност, но след това местата на реалното и идеалното се преобърнаха – те просто не са равнопоставени – реалното е подчинено на идеалното – един от малкото случаи, в които това е възможно. Мобилният човек не чертае една истинска пространствена траектория, неговото движение се отмества една стъпка нагоре по вертикала, отново е хоризонт, но по-особено пространство – това на времето, което е животът (човекът извървява време, а не пространство)… В темата е казано, че мобиният човек ще бъде изследван в траекторията на “културните традиции и перспективите”, което означава движението и придобиването в минало, съвременност и бъдеще, ясно се обособява и промяната, но същевременно и ясно се прилепва към предметната среда, още със самата дума, така както изведнъж пространството се заменя от времето – човекът се променя от “придвижващ се” към “мобилен” – приписвайки му едно движение, подобно на това на автомобилите, физично и някак присъщо като даденост - без да се изисква отношение. Смисълът обаче е друг, по-сложен, не става въпрос за някакъв тип механично движение - мобилният човек зависи от времето, даже не само от времето, а от еволюцията... Еволюцията е усещането за механичност.

В един от томовете на “В градината с розите” имам един любим текст на проф. Джефри Елман, който казва “желанията и потребностите не могат да бъдат усвоени. Те са в истинския смисъл на думата част от това, с което ни е надарила природата. Продукт са, но не на ученето на индивидите, а на промени, осъществили се в течение на съществуването на даден животински вид. Или казано по-просто: смея да твърдя, че целите и потребностите са продукт на еволюцията.” Ситуацията в този текст изглежда сходна - желанията, продукт на еволюцията, означават – от една страна, че не носим кой знае каква отговорност за нещата, които желаем (същото може да се каже и за любовта), но от друга – отговорността е голяма, защото за да продължи еволюцията ще трябва да има един винт, едно зъбно колело, което тежко и сигурно да придвижи, да създаде мобилност във времето, да не спре, а същевременно ние може и да не го усетим.


Защо да е толкова важен един homo mobilis – рапсод, който малко променя текста, завоевател, който отмества течението на реката, преграждайки пътя й, събеседник на Сократ, който докато върви иззидва покрай себе си стените на една държава, демон – движещ се между небето и земята… Много харесвам съществата, които имат криле на краката, все се сещам за една фраза на Ролан Барт – “кракът и е крилат – докосва лекичко”, но в този стил се сещам и за ахилесовата пета на Ахил – дали това не е било знак за неговата мобилност…. както и да е… мобилността обаче никога не може да бъде само реална. В този план, в текста на професор Богданов, това което прави впечатление е полисемиотичният конструкт – отделен човек/човешка група/предметна среда, който като го прокарам през “Отделно и заедно” извиква връзки с отношението име-среда, а също и със създаването на човешката разказност – като резултат от поемането на обществени означавания от отделния човек. В “Отделно и заедно” я няма робокопската метафората “мобилен човек”, но съм запомнила едно много фино и функционално отделяне - ”носеният от отделния човек мобилен субект“… Това е, за което ще ми е интересно да напише професор Богданов тук.

На мен ”носеният от отделния човек мобилен субект“ ми прилича на - образ в действие, в постоянна динамика на отнасяне към подвижно значение, в процес на смислово осъществяване. Прилича ми на определенията за мит, но и на отношение между светове (движението на мита и литературата към отделността и заедността). Една постоянна недостатъчност на смисъла... Нормално е той понякога да компенсира с нарастваща предметно-вещна среда, със седене на едно място и непомръдване, с метафорично мислене, способно да заменя, с безпаметност, и с...

http://www.youtube.com/watch?v=WsqBZ31wqHM&feature=related
Тема № - 28 Коментар № - 2465 Kradla - 2010-06-23 10:53:24
Благодаря за коментарите. Те повдигат въпроси и бих отговорил. Но текстът има продължение - някои от отговорите са в него. Това разделяне на текста на две не е особено щастливо. Зачита се едно, но се нарушава друго. То е повод обаче да подема наново темата за текста.

Големият въпрос – може ли някакъв текст да бъде пределно свързан и цял. Може. В това «може» обаче се намесва и «трябва». Цялостността е желано и в този смисъл не напълно изпълнимо качество. Който и да е текст, колкото и премислено да е построен, дори кратък текст като стихотворение, постоянно клони - било част от него да стане текст, а останалото да е контекст, т.е. само да насочва към смисъла на текста, било цялото да е контекст спрямо друго извън него, което смятаме за текст.

И в този рефлектиращ аналитичен текст по темата мобилност, ако нещо ви е направило впечатление и сте го възприели като текст, останалото сте възприели като контекст към него. Е, в целия текст може би е произведена нужната контекстовост, за да се разбере по-точно това, което ви е направило впечатление. Да, но няма ред по този въпрос. Четем и разбираме неравно.

Наистина може да се положи усилие някакъв текст да се прочете и разбере равно. Човек може да се научи донякъде на това. Това беше основанието да настоявам участниците в семинара да напишат курсови работи по определени обозрими текстове. Никой не го направи. И неколцината, които написаха по-добре организирани работи, се насочиха към повече текстове. Ясно защо. Защото е по-лесно да се говори за контекст отколкото за определен текст.

Да се говори за определен текст означава представящият го като текст да го различава от контекст, и то от няколко контекста. Означава освен това да различи и признае кое в този текст е текст за него и кое не. Упорствам за това и обучавам да правим това. Разбира се, за сега по-скоро неуспешно, което се дължи естествено и на начина на обучение. Подтиквам към това и себе си, особено когато става дума за текстове, в които окото ми не е тренирано да се вглежда.

Постоянно гледам и коментирам филми и почти никога не успявам да видя един филм по равнотекстов начин. Винаги пропускам важен детайл. Преди две вечери гледах прекрасен английски филм. След прожекцията Георги Дюлгеров меко и пълно представи филма. Установих от думите му, че съм пропуснал много важен детайл и че поведен от линията на разказа така, както съм го разбрал по време на гледането, съм насложил върхи текста на филма доста по-различен текст от този, който е развил Георги Дюлгеров. Естествено знаещият много повече от мен голям филмов режисьор е разбрал филма по-равнотекстово от мен. Да, но няма как и неговото по-равнотекстово разбиране да не е било в някаква степен не просто разбиране, а и ситуация на пораждане на несъвпадаща с филмовия текст контекст.

Подобна контекстовост се е породила и при прочита на моя текст от Лелята на Сократ. Тя е направила своето разсъждение по темата за ценностите, незабелязала моето разсъждение, че в реален план ценностите са винаги натрупани една върху друга, че няма отделни ценности. Напълно възможно е да не съм го казал убедително. По-вероятно е другото – че Лелята не го приема. Затова я моля да обърне внимание на това мое твърдение, че в реален план няма отделни ценности, и да повтори коментара си. Ама не като отстъпи, а като се опита да влючи моето мнение в нейното.

На другите коментари ще реагирам след продължението.
Пожелавам на всички хубави хладни летни дни!
Тема № - 28 Коментар № - 2464 Bogdan Bogdanov - 2010-06-23 10:44:58

Толкова често се случва да срещнат хора, които, носят своята култура така със себе, че все едно са се сгушили в нея и нищо не виждат и не искат да видят от останалия свят. Няма значение на каква географска ширина се намират и какъв език говорят.
Веднъж в Канада срещнах една студентка от Англия, която каза, че от година и половина обикаляла по света нагоре-надолу. Каза, че не знае какво да прави със себе си, а баща ѝ плаща това пътуване. Тъкмо беше дошла от Гранд Каньон и аз и моите приятели я попитахме как ѝ се е сторил. Никой от нас не беше го виждал и зачакахме нещо да каже, разкаже за там. Отговорът беше само от една дума: big.

Прав е проф. Богданов, когато казва, че “отделният човек може да е реално мобилен, но да не е такъв в своите представи и идеи“. Опасявам се, че има хора, които и десет пълни обиколки да направят на Земята и да живеят години в други държави сред други хора, да говорят други езици, пак няма да видят къде са и какво става около тях. А други, може само до нашето море да са ходили, но са отворени за света и готови не само да го опознаят, но и да се опитат да го разбират, макар да не са излизали от държавата си.

По отношение на темата за САЩ като едно от големите огнища на мобилността в съвременния свят, държава създала се от преселници. Мисля, че е редно да се изкаже мнение и за другата страна на така създадения образ на Щатите, който все повече се налага днес и се отдалeчева от това, което е било преди. Става дума за нещо много актуално, което включително се случва в този момент там: голямата дискусия сред обикновени граждани и политици как да се проведе миграционната реформа за да се реши съдбата на 12 милиона емигранти без визи, които в 98% от случаите са влезли в САЩ за да работят, за да издържат семействата си, а не защото са престъпници или хора противници на законите и реда. (Престъпниците обикновено имат визи и не влизат в САЩ мокри прекосявайки реката Браво). В щата Аризона (едно от най-расистките места в САЩ) от септември тази година ще влезе в сила вече приет закон за правото да се прави полицейско преследване на всички незаконни емигранти, в по-голямото си число, както разбирате, латиноамериканци. Макар САЩ да е държава спечелила слава, че е отворена за емиграция и че планира нейното идване (лотарията за зеленикави карти), това е и държава, в която по-голямата част от населението е загубила връзка с идеята за правото на човека свободно да реши къде да емигрира или работи. Сиреч, отдавна Статуята на Свободата, която символизира създаването, просперитета и примера, който е дал САЩ на света в края на XIX и началото на XX, е само традиционно място за посещение на туристите, но не и символ, който съответства на ценностната система на това общество. Днес, САЩ има проблеми с нелегалните емигранти, защото не може да погледне назад в миналото и да види спокойно това, което се е случило: че не е само англоговорящото общество, което я е построило, че има и хора с други расови и етнически характеристики, които са участвали в това изграждане и днес те са работна ръка без която страната, по-точно икономиката ѝ, не може. А някои от тях дори готвят вкусно: една мексиканска енчилада е далеч за предпочитане пред един бургер: има вкус.
Тема № - 28 Коментар № - 2462 Aneta de la Mar - 2010-06-22 08:02:36
По-лесно и очевидно по-полезно е да оперираме мобилно с повече идеи. Но как да се справим с все повечето ценности, с които да оперираме по-мобилно?

Ценността ми изглежда отношение, определено от силна привързаност към нещо (прилича ми на любовна страст), за разлика от отношението, което поражда една идея, което допуска да е по-хлабаво, нестабилно и променливо. Все в някакъв момент на нарастване на броя на ценностите, те ще започнат да се противопоставят, да си противоречат и да се сблъскват в нас неизбежно кризисно, особено ако се откажем от „йерархията на ценностите”, което също изглежда неизбежно при увеличаване броя на ценностите, чрез които да се мисли и разбира света.

Как бихме могли да мислим и разбираме света с повече ценности без криза?

Едновременното или редувано използване на различни (и противоречиви) ценности не таи ли опасност да бъдем доведени в някакъв момент до ситуация на практикувано лицемерие спрямо лица и/или групи (реални и идеални) от различните и противоречиви контексти (например, ако се случи да попаднат едновременно в един контекст с нас), а понякога това лицемерие да се насочва към самите нас?

Пример (по-скоро забавен).
Привърженик съм на антителевизионните ценности - казвала съм и друг път, че никога не съм имала телевизор още от преди пълнолетието си. Как да се отнеса към телевизионните ценности сега, като ще ме задължат и аз да плащам данък за БНТ, при наличното мое доста старо и твърдо ценностно разбиране (силно идеологическо!), че не искам да имам телевизор и да го гледам, дори да ми плащат много повече, отколкото искат аз да им плащам?
Дали да си плащам данъка безропотно и да не им обръщам внимание (лицемерно към тях), което няма да е никаква мобилност (нито реална нито идеална), но пък ще си имам спокойствието?
Или да си купя телевизор и да гледам каквото ми пускат, защото така или иначе ще плащам данък, което изглежда доста по-мобилно (и идеално, и реално), но ще е лицемерно и насилно спрямо мен?
Или да пиша протестни писма до Народното събрание и ако не ми отменят данъка, да съдя България в Страсбург, което ще е реално доста мобилно, идеално – никак, ще ми струва повече отколкото да си плащам ТВ данъка, но пък няма да е лицемерно към никого?
Тема № - 28 Коментар № - 2461 Лелята на Сократ - 2010-06-22 01:12:34
А придвижването от една точка до друга – мобилност ли е, ако се остане там? Мобилността зависи ли от реалното ниво, означава ли постоянно отиване от едно място на друго, или отиване и връщане до безкрай. На идеално ниво, дори оставането някъде без реална мобилност може да означава мобилност, а връщането на идеално ниво е невъзможно, дори когато има реално връщане. Най-прекрасен пример е Одисей – корабът и леглото съвпадат – съвпадат най-подвижното и най-неподвижното?

По отношение на САЩ - сетих се за тяхната литература на бегълците и мобилността в това винаги да си по Мисисипи – мобилност до аутсайдерство...
Тема № - 28 Коментар № - 2458 Kradla - 2010-06-21 23:26:22
Всички гледат футбол, но дори и не гледат се оправдават с футбол ...за да не се прави нищо!
И ето едно съвсем провокативно налагане на необходимост от постоянната мисловна работа.
Дотук с необходимите ритуални жестове. Колкото съм съгласен, толкова съм и несъгласен с това "Наричам идеална мобилност най-напред нарастващото култивиране на отделния човек като нагласа за промени и приспособяване към нови места и форми на живот. Добавям и нейното второ по-трудно проявление. То е вече изцяло в плана на вътрешния живот – мисленето и разбирането на света посредством повече идеи и ценности, свързани по различен начин в зависимост от обстоятелствата и променяни без криза. Именно тази вътрешна променимост на идеите и представите за също променимия свят не по кризисен, а по градивен начин прави смислена и разбираема реалната външна мобилност."
Съгласен съм, защото цялата т.н. модернизация е начин за култивиране на автономността на човешкото действие, на нейната фрагментация и диверсификация. Налага се именно със силата на модерните процеси.
Не съм съгласен с това, че става дума за индивида ...като такъв.
Това, разбира се, е много по-дълъг разговор. Просто ми се случи да ме питат за Николас Кар. Признах, че нищо не знам за него.
Но намерих в мрежата блога на Н.Кар. И открих една важна подробност. Статистиците маркират една връзка между притежаване на компютъра вкъщи и по-висок успех на изпити у учениците. Да, но Кар забелязва - не за всички важи тази връзка, а само за тези, които ОТ ПОКОЛЕНИЯ знаят да учат.
Разбира се днешната виртуална среда създава масови условия за ...принудителната мобилност. Но ако тя не е подготвена от домашното, съсловното, груповото обучение да се ползват именно машинните, т.е. абстрактните средства, индивидът нищо не печели. Напротив губи, защото натурализира околното, присвоява го като природна даденост, не се обучава, но просто продължава виталната си агресия върху новите територии.
Същият Кар съвсем не крие, че подобната връзка между индивидния и социумния опит съвсем не е автоматична, не е безпроблемна. Тук, според мен, са въпросите и на проф. Богданов.
Тема № - 28 Коментар № - 2456 Дмитрий Варзоновцев - 2010-06-21 18:04:47
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115958

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128136

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20154

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32737

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134344

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94384

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29109

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17792

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180882

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60793

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA