БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Кукерските игри, Дионисовите празници и атическият театър и драма

БОГДАН БОГДАНОВ
       
Моето експозе засяга две теми - 1. връзката между Кукерските игри на Сирни понеделник и древните празници на Дионис, и 2. възможността в кукерския карнавал да се търси първобитната театралност, от която са се развили атическият театър и драма. Двата въпроса попадат във връзка поради утвърдената идея, че атическият театър и драма произлизат от Дионисовите празници. Оттук и възможността, ако тези празници и Кукерските игри имат родство, да се постулира исторически континюитет между тях и атическия театър и драма.

Отношението на Кукерските игри и Дионисовите празници се разглежда научно по два основни начина - исторически  прoизходно, в смисъл, че се вярва, че едното предхожда другото в някакво развитие, и типологически - в смисъл, че се смята, че Кукерските игри и някои празници на Дионис са независими реализации на подобен тип народна театралност. Днес никой не поддържа крайната историческа теза, че Кукерските игри произхождат от елинските Дионисови празници. Историческото и типологическото виждане по-скоро се съчетават, като се вярва, че кукерството е старинен ритуал, свидетелстващ за един дионисизъм, по-архаичен и по-автентичен от елинския, особено пък в сравнение с неговата проява в атическата драма. 

Нещата се усложняват от неясните граници на наблюдаваното явление. Ако кукерството е свидетелство за древния тракийски дионисизъм, се повдига въпросът, какво отношение има дионисизмът към сурвакарството и нестинарството, другите два календарни празника, които попадат в общ комплекс с кукерството като поредица от празници. Те също ли са останки на древното дионисово празнуване по нашите земи, или принадлежат на по-широка категория от празници? Това важи и за древния елински ареал. И там много от нещата, които се вършат за Дионис, се вършат и на празниците на други божества. Така че ако ни интересуват не едни или други отделни елементи, а се питаме за цялостния тип на празника, който се застъпва в кукерството, се налага опората на термин с по-широк обсег  от дионисизма.

Така е станало в книгата на Стоян Райчевски и Валерия Фол "Кукерът без маска" (1993). Като изследват Странджанския ареал на кукерството, те характеризират широко явлението и говорят за мистерийния характер на кукерските ритуали. Авторите вярват, че този празник е бил под патронажа на тракийския Дионис, вероятно Загрей, както се доказва от Александър Фол. Естествено не е без значение кой е и как се е наричал патронът на това празнуване. Но като се има предвид, че между празниците като система от ритуали и боговете, за които са те, връзката е винаги разхлабена и двете страни продуктивно не съвпадат, проблемът е самото кукерско празнуване, историческото и типологическото му съдържание. 

Твърдението, че Кукерските игри са мистериален празник, а не карнавал, е несъмнено правилно. Същевременно е редно да се запитаме за кои игри важи то - за онези в старото време, чиято система на живот е предполагала мистерийното празнуване, или и за съвременните, които  са може би мистерия на вид, но не и като функция. 

В статия, занимаваща се с описание на научната литература върху кукерството (на W.Puchner: Balkan Studies, 1983), е показано по отличен начин колко непоследователни и разноречиви  са научните твърдения по този въпрос поради недоброто познаване на емпиричния материал и на изследванията от Балканите. Същата статия убеждава и в друго - че разноречията по въпроса за характера на кукерството се дължат на различното разбиране на изследователите за значението на определени основни термини на анализа. Именно такъв термин е мистерия. Ще си позволя да го коментирам с оглед на въпроса в какъв смисъл Кукерските игри са в основата си мистериален празник.

Нужно е да се напомни, че съществуват два основни типа мистерия. По-ранният тип представлява празнуване и посвещаване на някаква органична общност, определена на основата на възраст, производствено обединение или територия. В по-късния тип, свързан произходно с първия, субект на празнуването и посвещаването е отделният човек, а сюжетът на празнуването се върти около неговото отвъдно. Елевзинските мистерии са най-добрият пример за този втори тип. Връзката между двата типа е в това, че и при мистерията, в която субект е еднородна група от хора, празнуващата общност е комунисна - индивидите са в ситуация на празнично равенство или се третират като членове на голямо отворено към вътрешната и външната природа семейство.  

По всичко личи, че съвременните Кукерски игри са развити на основата на стара общностна мистерия, в която, както е обичайно при подобно празнуване, съдържанията на засяването, жъненето, меленето на зърното се преплитат с образите на съвокуплението, раждането, сватбата и смъртта. Можем да различим в тези два реда от значения и други кодове. Същественото е, че в хода на действителното празнуване всяко  значение става образ за означаването на друго, че значенията са подвижни, обратими и натрупани едно върху друго. Бидейки сложно действие по нагласа на определена общност към основните въпроси на битието, мистерийното празнуване сплита темите на отношенията със земята, плодородието, раждането, умирането, границата между човешкото и животинското, между мъжкото и женското, младото и старото, божието и човешкото, живото и мъртвото,  коментира основните трудови дейности в определена среда, но и отношенията с предците, мъртвите, другите, като произвежда фабули за абруптни преходи от едното към другото.

Като време за вписване в целостта на света мистерийният празник може да развие и космогонични теми, както внушава това за кукерството Валерия Фол в "Кукерът без  маска". Въпросът е дали подобни теми остават на равнището на образите, или се засягат и съдържателно. За да се каже това, е нужно да се вчетем в "текста" на определено реално празнуване. Защото описаният тип на т.нар. общностна мистерия се разминава с  конкретните реализации.  Един празник може да бъде мистериален по вид, но не и по функция. Такъв е и случаят с  Градските Дионисии в Атина.

Подхождайки типологично към Кукерските игри на Сирни понеделник като към мистериален празник, разполагаме с богат материал за сравнение - и жив, можем да се обърнем към различни варианти на кукерство, а и към подобни празнувания като нестинарството. Разполагаме и с "мъртъв" материал за сравнение, ако се вчетем в изворите за древните Дионисови празници, някои от които са с изразен мистериален характер, и вземем предвид елементи от други мистериални празници в елинския ареал.

Елинското пространство познава най-малко пет Дионисови празника. Четири от тях са атински - празнуваният с процесия на Ленеите и Антестериите в Атина бог на виното, празнуваният с жертва на козел и процесия с фалос селски Дионис и Дионис Елеутереус, който идва в града с голяма процесия от север по време на честваните през април Градски Дионисии, когато се уреждат театрални състезания. Петият Дионисов празник, в дорийски и еолийски области, т.нар. Агрионии е на менадите, жени, които напускат градските пространства и се отдават на буйно тайнство с канибалски фантазии и изстъпления, които са ни познати най-вече от Еврипидовите "Вакханки".

Именно за празника на този Дионис се смята, че е най-близък до предполаганите тракийски празници, които лежат в основата на кукерството. За съжаление за Агриониите разполагаме по-скоро с литературни отколкото с етнографски сведения. Но тъй като между тях и атинските Ленеи очевидно има връзка и разполагаме със сведения с етнографска стойност за Ленеите и свързаните с тях Антестерии, сравнението на тези два атински празника с кукерството може да помогне за по-сигурното очертаване на типологическата рамка на коментираното мистериално празнуване.  

Ще обърна внимание на отделни мотиви от сценария на Кукерските игри, които допускат паралел с атинските Ленеи и Антестерии. Що се отнася до покриването с кожи и животински гугли, както и до тирса и кожения или дървения фалос, които се откриват и при кукерите, и при Дионисовите спътници, паралелите говорят за сигурно типологическо сродство. Въпросът е какъв е характерът на това смесване на човешко и животинско в двата празника. Такава ли е функцията на идващите по време на празника чудовищни предци, иначе вредителни духове, които обикалят къщите, да осигурят парадоксално доброто на плодородието и плодовитостта?  Дали разполагаме с паралел за това в атинските Антестерии, по време на които се посрещат и прогонват такива духове, като същевременно се мажат врати с вар и се дъвче бял трън за прочистване?

Друг възможен паралел е между порастващото бебе от кошницата на бабата, което иска жена, в Кукерското представление и тайнството пред бога с маска в храма на Дионис, извършвано от царицата (basilinna) на Антестериите, когато богът оживява и пожелава жена, както предполага В.Буркерт (W.Burkert. Griechische Religion, 1977). Очевидно и на двете места става дума за свещена сватба, независмо че в Антестериите тя е мистериен акт, докато в Кукерските игри това е като че ли профанно снижена. Друг сравним елемент е подскачането и клатенето на кукерите. Откриваме го изпълнявано по подобен начин на третия ден на Антестериите като клатeнe, люлеене и издигане високо (т.нар. aiora) с очистителна цел.

Не по-малко моменти от Кукерските игри намират сигурен паралел в други древни атински празници с мистериен характер. Такъв е случаят с кошницата на бабата, която носи в нея бебе.  Несъмнено той може да се свърже с т.нар. cista mystica, каквато откриване на празникa Арефории в Атина - две атински момичета, преживели цяла година на Акропола, отнасят нещо в кошница в място, посветено на Афродита. Знаем по един мит, че това е детето змей Ерихтоний. Дете, фалос или друго, отнасяното е тайно и не бива да се гледа.

Добър паралел с кукерството откриваме и в атинските Буфонии, силно театрализирания празник на принасянето нa бича жертва, в чийто край убитият бик  се възстановява, като кожата му се опъва на скеле пред едно рало. Имаме пред очи остатък от древна земеделска мистерия очевидно сродна с нашето кукерство. По подобен начин можем да привлечем и атинските Кронии, празника на обърнатите стойности, на който между другото освободените от всекидневната си тегоба роби обикалят с шум и викове града.

Голяма част от тези паралели са установени и коментирани. Първата задача е те да се съберат и да се реконструира сценарият на общия тип мистериално празнуване, около който се въртят и игрите по нашите земи, и древните елински празници. При което не бива да се забравя, че типът е идеално положение, което не е реализирано пълно в никое конкретно празнуване. Сценарият гола схема е проявен и като един вид история, която се върти около зачеване, раждане, сватба, стълкновение с противници, посвещаване във важни действия от божества и смърт. Същият сценарий може да се открие и в текстовете на "Веда Словена".

Втората задача е да се формулира разликата между елинските празници и съвременните фолклорни празнувания като кукерството и нестинарството. Докато елинските празници принадлежат на цикъл от празнувания с развита йерархия, фолклорните празнувания с театрален характер са битовизирани и отворени към съвременното селско битие. По парадоксален начин те пазят първичния си празничен синкретизъм - като неразличаването на божество, герой и жрец и струпването на всички възможни празнични функции в материята на един празник.

Кукерските игри се държат като изключителен и единствен празник. Докато в системата на атинските празници, иначе в същият сценарий, са ясно противопоставени празнуването с тайнство, което се грижи за старите земеделски общности и семейството, и новите календарни празници без тайнство, чиято основна грижа е поддържането на една или друга обществена голяма общност. Тази циклизация е усилила мистерийния елемент в празнуването с тайнство и го е превърнала в мистерия и на свой ред е откъснала театралния момент от тайнството и го е превърнала в театър в големия календарен празник. Така кошницата на празника Арефории е трябвало да бъде покрита и затворена за погледа, а, от друга страна, театралната среда на фолклорното общуване, влязло в обществения календарен празник,  е станала статична и се е разделила на възприемаща публика и играеща трупа.

Атическият театър и драма не възникват пряко от Дионисовото празнуване, а от неговия материал и от определени условия на празнично циклизиране, на йерархия от селско и градско празнуване. На стария селски празник се изявяват малките традиционни общности в една мистерия на сродяване на човешката група с природната стихия. Тази мистерия не различава участници и публика и в нейния сценарий трагедията на убития от неговите съселяни Икарий не се разбира драматично на две нива като нещо отнасящо се и за отделния човек, и за голямата общност на гражданите на полиса. Историята не се усложнява от допълнителен смисъл. Грижата да остава винаги една и съща я слива със самото празнуване, което е действителният й текст, докато тя му служи само като поддържаща го схема. Подобен е случаят и с кукерският сценарий.

На новия празник на Дионис в Атина плацовете на публиката и на представянето са разделени. Което не е без връзка с факта, че представяното се отнася двойно до някакво важно минало, но и до едно настояще. Представяното на сцената е празнично и извънвременно, но по особен начин и тукашно, и сегашно. И в двата си жанра на трагедия и комедия атическата драма е словесен механизъм за осъществяване на компромиси. Преди всичко между един селски народ, който живее в малки общности и няма друга грижа освен изхранването и добрите отношения с предците и отвъдните сили, и една вече градска общност, която има проблеми с вътрешното си консолидиране. Като стария фолклорен празник драмата се занимава с вграждането на човешката среда в цялостта на света, но по-голямата й грижа са отношенията на човека с неговото общество. Тя вече разполага с, така да се каже, сетиво за различаване на едното от другото.

В този смисъл неразличаването на старо и ново и оставането при сценария, който маркира само екземплярното време на ритуала и не се отнася към някакво настояще, не води до драма. Драмата в Атина е породена от разслояването на времена и гледни точки. Тя е революционно, а не еволюционно явление и в този смисъл не може да се твърди, че е възникнала от Дионисовите празници. Атическата драма е типична проява на започващата в древната Атина "модерна" култура. 

От типологическа гледна точка между театралните представления на Градските Дионисии и на Антестериите има подобно отстояние, каквото откриваме между градската театрална култура и Кукерските игри в съвременна България. Голямата разлика е, че те не са в действителни отношения помежду си, не си влияят взаимно и не са елементи на единен празничен цикъл, както това е станало и външно, но и вътрешно в атическия театър с развиването на т.нар. сатировска драма. Освен ако не сметнем, че театралните творби на Йордан Радичков не са по някакъв начин документ за резултата от подобно взимодействие между народната и градската култура в съвременна България.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Публикувам един линк към събитията за празника на професор Богданов - тъй като форумът си остава най-посещаваното и интересно място:

http://www.bogdanbogdanov.net/news_bg.php

може и просто да влезте в раздел "Новини" на сайта:-).
Тема № - 32 Коментар № - 3174 vesselina vassileva - 2010-10-28 12:51:14
Доцент Б.Георгиев подема важна тема. Точно за форума е.
Сега е време за участниците да помислят какво да напишат и как да се развълнуват.
На мене ми е по-лесно – аз не ставам на седемдесет години. Освен това смятам да представя текст из старогръцката литература. Един поет. ГГ сигурно не го е чел на френски, но той има последователи във всички средновековни, ренесансови и модерни времена. Но най-вече във Франция. Но – както казва Херодот - няма да ви кажа сега името му. Директорката на издателството на НБУ, пентеистката В. Василева, трябва да разреши публикуването, бидейки модератриса.
Форумът е важен, нашата крепост, четат го. Поздрави на всички и до скоро.
Тема № - 32 Коментар № - 3169 Петър А. Димитров - 2010-10-27 11:44:25
Бях се приготвила да отговарям на Георги, и да коментирам купчината интересни коментари, но последния разказ на Веси така ме разтресе (с плетеници на смисли, удоволствия, сериозност и смях – едновременно и различимо), че не бих могла да пиша. Имам нужда да го погледам малко без да мърдам и говоря.

Моля, най-вече Георги, да ме извини за забавянето.
Тема № - 32 Коментар № - 3168 Лелята на Сократ - 2010-10-27 00:44:37
Много жалко, че нямаме мистериални празници и че нещата са се обърнали така, че трябва да постъпваме като Пентей - да ходим на разни пътуващи семинари, а след това да разказваме колко хубаво е било и да си представяме колко хубаво е било. За съжаление - аз не съм суеверна - преди поне вярвах в случайностите по необходимост, а сега вече единственото нещо, което съм си въобразила е, че мога да си представям и въобразявам нещата като ги написвам. Затова, например, мога да ги пиша, но не мога да ги казвам устно. Изненадвам се, че на професор Димитров му е трябвала професор Тонкова, за да разбере, че едно нещо става, ако можеш да го визуализираш. Така е - става - ама понякога - не става. При мен почти винаги не става. Защото, мисля си сега - нещата стават - ако някой друг ти ги визуализира. Вече съм към края на "Мит и литература" - чета мъчително бавно - и там попаднах на едно ужасяващо изречение - което казва, че Ксенофонт се отличава от Тукидид по това, че вкарва в "Гръцка история" разсъждаването на героя насаме (почва се усамотяването). Ето Леля и Георги спорят за суеверието - но да се обадиш на някого заради една песен посред нощ не е само суеверие - а и безпомощност. "Това са все прозаически средства за улавяне на действителна човешка среда." - пише професор Богданов. Представяте ли си литературата какво прави - прилепва се към празници, сцени, войни, истории, говорения - за да измъква от тях нещо - то не се знае какво е - но така или иначе – външният свят се губи, първо намалява, а после се губи - и това, което се взима от вътрешния свят - трябва да гради нова човешка действителност.

Та сега си мисля, че и разказването за първата среща с професор Богданов е същото нещо – да се създаде малко външен свят (от втория вид, който е изваден от вътрешния). Моята среща беше много хубава – съвсем първата ми среща беше чрез някакъв текст за епоса (устността) – сигурно "Омировият епос" или някой предговор - може би към "Одисея". Толкова ми хареса, че благоволих да погледна кой го е написал и понеже имената му бяха еднакви – го запомних. Само че това се случи във време, в което въобще не съм и допуснала, че авторите на книги съществуват реално – по-скоро - не. Много по-късно си спомням, че след няколко прочетени книги – пак така инцидентно повлияна - му видях името в “Традиция. Литература. Действителност.” По-късно, когато вече знаех, че съществува, а при това и преподава в СУ, още щом ме приеха в университета разгласих (като глашатай по Херодот) сред колегите си, че е много важно, ако някой познава и знае как изглежда Богдан Богданов - да ми го покаже като го види. Показа ми го една колежка – Събина – може би година по-късно – имахме изпит при Симеон Хаджикосев - седяхме на земята, затрупани в листа, пред кабинета му, който се намираше на един ъгъл на някой от етажите - видях едни крака да минават покрай мен, Събина ми каза тихичко: "Ето ти го Богдан Богданов..." – а той вече беше отминал и даже не можах да го разгледам добре. Не зная защо не сме имали лекции при него, а при Огнян Ковачев – ни в клин, ни в ръкав... След това писах много интересна дипломна работа за литературната теория. Първата глава се казваше “Западният канон”, втората – “Източният контекст”, а третата “Българският случай”. Много смешно! Написах две перфектни глави, а третата направо рухна. Бях си извадила един куп неща, които примерно си бях подредила, но прочетох едно нещо на професор Богданов, което трябваше да включа за структурализма, от една статия - “Аристотеловата Поетика, трагедията и някои съвременни проблеми”, “Литературна мисъл” (бр. 5, 1979 г), в която професор Богданов много ведро казва “не е нужно да се спори, Аристотел не е структуралист.”, зарових се и в други текстове и съответно – стигнах до момент, в който, за да напиша добре за Българския случай, трябваше да започна всичко наново. Но – нямах време – защото тъкмо бях започнала нова работа, която и без друго ми харесваше много повече от литературната теория – НБУ! Реших да претупам третата глава и без друго първите две си бяха супер и да забравя за професор Богданов – все едно въобще не съм го чела (сложих само предварително планираните редове по статията). И до днес си спомням – как бях дала на Искра да ми прочете текста за грешки - една сутрин влизам в стаята, това е било през първия ми месец в НБУ (1999 г.) – и тя ме пита: “А ти знаеш ли кой е направил НБУ?” - подозирам интригантска радост в очите й. Отговарям й: “Не.”. Още по интригантски тя ми казва: “Сериозно ли?”. Казвам й: “Да.”. “Богдан Богданов”- ми се усмихва Искрето – “от дипломната ти работа.”. И добавя: “Ние не сме учили такива неща по литературна теория като вас.” – силно възмутена от терора, който съм и дала за четене.

Никога не съм си мислила, че ще има смисъл да отделя толкова много време на кукерите – честно казано – за мен те са чисто празна форма – дори малко се ядосах, когато професор Богданов избра точно тях. Оказа се обаче, че не е така – празната форма, това, което не означава нищо – тя винаги е най-добра. Майката на Артаюнте също е празна форма. И третата ми глава на дипломната работа остана празна форма. Всички се чудеха – защо така – но все пак – казаха “ОК! Браво!”. После много ми се ядосаха, че ще работя в НБУ – казваха ми “с тези две хубави глави – ще отидеш и ще станеш една обикновена чиновничка?” – още си го спомням, защото раците са адски отмъстителни.
Тема № - 32 Коментар № - 3165 vesselina vassileva - 2010-10-26 23:49:49
ПРАЗНИЧНО!
Уважаеми колеги форумци,
Точно след една седмица нашият Професор изпълва своята 70-годишнина.
Екскурс: Завчера следобед един първокурсник от НБУ ме попита кой е човекът, който така съсредоточено влиза в сградата на НБУ и който е така строго облечен. Казах му, че това е професор Богдан Богданов и му обясних каква длъжност заема в НБУ. Студентът по едно време каза: „Много добре изглежда този човек за своите 50 (!) години”. Не посмях да уточня пред него, че професор Богданов е на повече от 50 години, за да не разочаровам студента; само го посъветвах да влезе в сайта на Професора, ако иска да научи нещо повече за него.
Хрумна ми идеята да го поздравим във връзка с кръглата годишнина (Нарочно не употребявам думата „юбилей”, защото в строгото значение на тази дума юбилей се празнува веднъж на петдесет години: дай, Боже, Професорът да отпразнува и втория си юбилей!), като всеки един от нас разкаже за първата си среща с проф. Богданов. Според мен би се получило интересно четиво; дано и Професорът да е на това мнение!
И така: кога за първи път животът ме срещна с Богдан Богданов?
Това стана в далечната вече 1979 г., когато бях студент първокурсник по българска филология в Софийския университет. Значи – преди 31 години...
През първия семестър на учебната 1979/80 г. слушахме лекции по антична и средновековна литература при покойната вече Людмила Стефанова – тогава доцент. Тъй като предстоеше Людмила Стефанова да ни чете лекции още два семестъра, тя явно си беше дала сметка, че е възможно да ни досади и затова от време на време канеше един или друг свой колега да изнесе лекция по въпрос, по който той е най-компетентен. Така имахме възможността да чуем и Владимир Филипов от английската катедра, и Симеон Хаджикосев.
Дойде време за темата „Старогръцка лирика”. Людмила Стефанова влезе в 160 аудитория, придружена от млад човек. Представи ни го като „главен асистент д-р Богдан Богданов” от Катедрата по класическа филология. Обяви и темата, след което излеза и се върна в кабинета си.
Знаехме името „Богдан Богданов” от задължителната литература, описана в конспекта ни по антична и средновековна литература.
Но не познавахме учителя Богдан Богданов.
Думата взе Богдан Богданов. Неговата лекция беше съсредоточена главно върху Пиндар и Са(п)фо.
Чух наистина нещо различно; нещо, което до този момент въобще не ми се беше случвало да чуя в Университета. Престанах дори да си водя бележки, защото говоренето, което чувах, буквално ме запленяваше. Представете си ме мене – излязъл, има-няма, преди два месеца от Строителните войски, където минаха две години от живота ми, да слушам такава лекция върху старогръцката лирика! Когато сега търся думите, с които да опиша своите тогавашни преживявания, ми идва наум цитат от „Амадеус” - идват ми наум думите, с които Салиери описва музиката на Моцарт.
Усетих друг свят, който невероятно много ме е привличал и който още повече започна да ме привлича след тази лекция, и още веднъж съжалих, че когато две години по-рано кандидатствах в Университета, беше обявена нулева година за специалността „Класическа филология”, а всичките ми по-сетнешни опити да се прехвърля от българска в класическа филология се увенчаваха с неуспех. Ние дори нямахме право да запишем и втора специалност...
По едно време Богдан Богданов ни попита дали искаме да чуем как звучи тази поезия в оригинал. Поискахме, разбира се. И в 160 аудитория се разнесе старогръцка реч, от която нищо не разбирахме, но която звучеше...омайващо.
Когато изтекоха първите 45 минути от лекцията, Богдан Богданов се поинтересува дали желаем междучасие. Целият курс учудващо единодушно възкликна „Неее!” (включително и все още съществуващите тогава „рабфаковци”) – никой не искаше магията да спре, защото не беше сигурен дали тя ще се случи отново... Лекцията продължи без прекъсване, а вторите 45 минути – за съжаление - изтекоха учудващо бързо.
Богдан Богданов приключи, делово си взе довиждане с нас и повече нашият курс не го видя като лектор.
Така за първи път чух и видях Богдан Богданов.


Тема № - 32 Коментар № - 3163 Борислав Георгиев - 2010-10-26 11:58:18
Преди няколко дена Дмитрий и Борислав ни “замерваха“ с цитати, а сега има дъжд от пътеписи, някои, от които не са точно пътеписи, както твърдят авторите. Дали има или няма любов в тези разкази, не може да се уточни засега, но тази есен дойде във Форума в много продуктивно-разказна форма. Пътешествениците станаха писатели.
Чудесно!!!

Тема № - 32 Коментар № - 3162 Aneta de la Mar - 2010-10-26 05:10:30
АНАТОЛИЙСКИЯТ ПРАЗНИК

Може би е по-добре нищо да не пиша за празника, който всеки изживя в Анатолия, по крайбрежието на Еолида, Йония, Лидия, че и Кария, по своему. По своему е точно – както е казал един римлянин (знам му името, но няма да ви го кажа) – колкото глави (на хора), толкова мнения.

Клепто е написала интересен текст. Но Тео я дърпа на друга страна. Спомням си, на улица Консервна (Cannery Row) в градчето Monterey как залязваше слънцето, докато аз дъвчех един сандвич със salmon [семън] (сьомга). Нищо особено – типично за Северна Калифорния, т.е. неподражаемо чисто, с особен бриз, безкрайно синьо небе. Абе, к’во да говорим. Голяма скука.

От едно известно време ме занимава една работа – какво е това редът, как се редуват добро и зло и как се отнася всичко това към необятния свят, дето му викаме Вселена.
Физиците са много по-точни – редът е особено нещо. Има нещо, което става по даден начин и а-ха! да стане пак, пък то не става – друго се случва. Защото ние не знаем много нито за законите на пространството Вселена (да не кажа почти нищо), нито как се редува една ситуация с друга и как се образуват множествата и какъв е смисълът им.
И сега една малка изненада – няма зло, нито добро. Има необятност. Има за нашите сетива нещо, което се приближава, но кога ще стигнем там? Аристотел ни е завещал понятието за добро. За злото много не казва, но то е повече.

С нас имаше и колеги археолози. Една от тях, професор Тонкова, ми каза, че е важно да “визуализираме” останките от миналото. Съгласен съм. Нека да видим, пък после да решим дали едно става за гледане и КАКВО точно означава то. Троя. Интересно място. Омир първи го описва. Авантюристът Шлиман го открива за модерността.
Мит на старогръцки ще рече “дума, разказче, приказка”. Митът за Троя е приказката на Омир. Съшита е от много по-малки разкази от професионални аеди, наричани рапсоди. Т.е. “съшивачи на песни”. А пък песните са митове, изпълнявани на малък струнен инструмент, лира, кимане. Разгледах внимателно Троя и предупредих участниците, да видят къде е било морето, равнината пред крепостните стени, къде са слезли от корабите ахейците, данайците и аргосците преди да обсадят Троя. Уж било, за да си върнат хубавата Елена, да накажат Парис-Александър. Пък то едни клопки, кръвопролития, единоборства. Печалбата – малка. Ахил(еус) получава хубавобузата Бризеида – добре, ама цар Агамеменон му я отмъква. Празникът се помрачава. Войската се бунтува, искат Агамемнон и Менелай да застанат “в средата” и да ... отговарят. Това ли им е демокрацията на тия? Ние в този случай направо го “отсвирваме” оня.
Та гледаме Троя и аз съзирам един “много древен зид”, но със знаци от древността, т.е. гръцки букви по каменните блокчета, но малко съединени, лигатури им викат епиграфистите. И се замислих – това нали е от римското време? А нали Троя е загинала към 12 в. пр. Хр.? Но после си отдъхвам и хоп – гледам едни павета, добре наредени на един вход за крепостта, за допълване на липсващи каменни блокове. Викам си – пространството тук е поизкривено. Иначе в далечината съзрях морето. Отдръпнало се е доста. А с един колега се чудихме как конете на траките и онези на троянците и данайците са стигнали пред Троя? Троя е в Азия, от Тракийския Херсонесос, който е в Европа, се минава само с кораб. А коне на тесен дълъг кораб как се прекарват? Херодот описва как персите преминават в Европа, но след като построяват понтонни мостове. И конете си минават. Не ги качват на кораби. На кораби качват само овце. Така е и у Омир. Пространството пак се закривява.
Германските археолози в днешна Турция знаят доста повече неща (за които бях чел) за селищата по крайбрежието и връзката им с елинските острови и аз визуализирах някои места. Например островите – Лесбос, Хиос, Самос. Лесбос е срещу Лариса и Асос, които са техни през 7-6 в.Лесбосците контролират пътя към Смирна, т.е. на юг, и вътрешността на Лидия и после Йония. Създават перайай, ще рече селища в близката околност в Анатолия. И пак да си кажем за Троя – тя е изоставена в 11 в. пр. Хр.! Едва след 750 г. пр. Хр. се намира там гръцка керамика и тя е еолийска. Хиос е срещу Ерютрай. Самос е срещу отсрещния нос Мюкале. Малко по-надолу на юг е Приене и река Меандрос (Меандър).

Но най-интересното се случи в древния Милетос. Само римски сгради, амфитеатър, храмове, но..доц. М.Василева урежда среща с немските археолози и там се случи нещо невероятно, та чак точно вероятно. След дълги дирения германците (!) най-накрая намират микенския и архаичен град Милет и от 30-на години го проучват. Показват уникални неща. Аз се развълнувах и проф. фон Гребе отвори вратите на депата с находките. Първо ме баламоса с един надпис от 2-3 в. Но после ни показа плана на микенските разкопки. Грижливо подредени, чакат публикуване огромен брой находки. Същото и с архаичната епоха 7-6 в. Показа ни амфори с посвещение на една богиня – аз видях буквите АФР. Е добре, обичайно съкращение за Афродита.

Но най-важното е да се знае, че по островите срещу западното анатолийско крайбрежие на юг от Троя, чак до Халикарнас се потвърждава дълго, мощно, непрекъснато микенско и критско присъствие, под пластовете от геометричната епоха (9-8 в.?).

Това видях и го разказах на любознателни студентки и на двамата студенти. Останалите гледаха скептично, като траки от стелите, други се наливаха с хубаво червено вино или друго. А пътят беще дълъг, но поучителен и много занимлив.

Днес гледах и един друг празник – концертът на Милчо Левиев и приятели. Този човек как пресъздава нотите на своя учител Панчо Владигеров! Поне за себе си съзрях нещо общо с нашите празници. Миналото се сля с настоящето. Чух мотиви, митове, разказчета, уж за отминали епохи, но като че ли за сега. Хората гледаха захласнати, Милчо импровизираше с театралната музика на Панчо. Стана дума за Венеция, та се сетих за една друга Венеция – Венис, до Лос Анджелес, където май веднъж слушах Милчо. В ума ми продължава да звучи с познат акцент един мотив ...ма’ фреенд..Чудна работа е пространството. Няма форма, не се знае накъде отива. Но празникът си го има.

Схемата, за да се успокоят онези, които обичат митовете.
Тя е следната: Минойци преди 16 в. пр. Хр. и микенци след това са населявали териториите на запад от анатолийското крайбрежие, т.е. по островите и на европейския континент. Общуват си по особен начин с азиатския континент. Борят се с местните анатолийци, обединяват местните елини, създават селища. Тези нови селища не са прищявка за туристи, а жизнено необходими места за живот, за оцеляване. Необичайното е, че създават и артефакти: малки фигурки, делви, лекити, златни маски, обеци. Почитат богини и богове. Принасят им дарове в светилища. Тези светилища по-късно стават “централни места”. Там се случват странни празнувания. Наречени са “мистерии”. Поети пишат за чувствена любов между мъж и младо момиче. Някои копнеят за малки нежни тракийки.

Такива работи, Клепто.
Тема № - 32 Коментар № - 3161 Един пътешественик - 2010-10-26 01:41:22
"Искам бързо да предупредя читателя: тази книга не е пътепис, макар че не съм в състояние да определя жанра й. Може би – обяснение в любов…" - казва Вера Мутафчиева в началото на "Белият свят", Драконче.:-)

Представяте ли си обаче наистина, ако "Бих искал да си тук" не е насочена към тези, които ги няма, а към тези, които са там (Даже Ксеркс се влюбва в някой, който е “там” – да цитираме пак: “Докато бил в Сарди, Ксеркс се влюбил в жената на Масистес, КОЯТО СЪЩО ТОГАВА БИЛА ТАМ.”). Представяте ли си... в текста да се е преплела и приплела една нова нишка на някакво друго нещо, различно от липсата и тъгата - някой, който да е там - но аз да не съм написала за него - както Херодот не е написал за себе си. Може ли авторът да бъде равен по височина на предците и на боговете чрез разбирането, което в случая с Ксеркс е свързано с любовта? Не зная как професор Богданов е открил тази история и как се е спрял на нея. Това ще е интересен разказ???
Тема № - 32 Коментар № - 3160 vesselina vassileva - 2010-10-26 01:29:04
Ще се опитам да уточня нещо, защото, изглежда, с Леля не се разбрахме, а ето сега и Дмитрий и Анета са писали по темата.

Това съвсем малко, което не ми хареса в разказа на Веселина - конкретното място с мелодията и обаждането - е същото като това, което обикновено не харесвам и в други коментарни текстове, Лельо, дори в най-хубавите като скорошния ваш за гръцката песен: че едно просторно и внимателно предадено описание (както вие бяхте описала изпълнението на песента или както Веселина описва пътуването в Турция) изведнъж се засенчва много силно от всекидневния личен текст, който в много случаи е просто банален.

Като сега в това, което сте написала за суеверието. Едно е да казвате, че вие ползвате думата "суеверие" негативно и че за вас вярата е нещо мило и хубаво като грънците и зехтина, друго е да тълкувате текста на Веселина, който текст има за референт някаква разгърната ситуация, все пак различна от ситуацията на тъжната липса, за която вие и аз по случайност знаем каква е, трето е да направите общо семантично изказване с цел извеждане на норма как се употребява думата "суеверие". Това са речи от различен ред и с различен контекст и тоналност, които са се смачкали под товара на личното ви убеждение, че вярата е това и това.

Не че тези речи могат идеално да се различават и да се ползват чисто. Но нали все пак във форума се опитваме да спазваме такива различавания и да не си разговаряме просто така, като приятелки. Още повече, че пишем под текстовете на проф. Богданов.

Та моля и да ме извините за малката бъркотия, която създадох с думата "суеверие".
Тема № - 32 Коментар № - 3159 ГГ - 2010-10-26 00:54:40
Леля, не съм все още съвсем здрав, но благодаря за пожеланието да съм.
Иначе напълно не съм съгласен с тълкуването на "всуе"верието.
Моята братовчедка - инженер по образование, беше глава на една ,тогава, подсъдна църковна общност."Сектантка". Много после го разбрах, но както и да е. Тя по някакъв странен случай, не помня и повода, ми обясни,на малкия и нищо не разбиращия, но го запомних до ден днешен, че "суеверието" е истинската вяра.Тогава го "забравих"
Сега спомних.
Люся, и беше името. Людмила. Ходеше винаги скромно, но не в черно или тъмно. И все сред хората. Иначе беше пощенски служител в "село" Раменки - бивш концлагер, "обитателите" на който посториха кулата на московския университет.
Помня едни "огороди"-картофени градини, с които се препитаваха обитателите на това "село" много после строежа.
Та те точно бяха "суеверни". Вери сори.
Тема № - 32 Коментар № - 3158 Дмитрий Варзоновцев - 2010-10-25 23:37:55
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115923

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128126

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32723

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134331

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94299

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29085

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17777

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180861

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60773

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA