БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Четенето, читателят и другите

БОГДАН БОГДАНОВ

Доколкото е възможно да се изкаже така общо, тезата на Волфганг Изер е, че четенето е външно проявеното битие на литературата. Комуникативен процес с два партньора - текст и читател, в чиито ход се съотнасят структурата на текста и структурираното от отношенията в него разбиране на читателя, индивидуалното четене е основната форма на осъществяващата се литература. В този смисъл освен правенето на текстове и структурните им особености литературата включва и тяхното ползване в хода на разбиращия акт на четенето.

Проблемът е, че този акт може да се разглежда и в по-широк фронт. На основата на херменевтиката на Гадамер, Ханс Роберт Яус развива това дейностно разбиране за литература в посоката на твърдението, че в хода на четенето, и външно опрян на културната среда, и насочван от литературния текст, читателят разбира посредством един хоризонт на очакване.   

Като наблюдава промяната на авторовия текст в текста на индивидуалното читателско разбиране, дейностното разбиране за литература търси нейната същност в отношението на два индивидуални текста, но предполага и общи хоризонти за всички читатели и по този начин търси имплицитния колективен ингредиент на индивидуално продуцираните литературни текстове. Което на свой ред насочва към по-широката теза, че индивидуално-колективната работа на литературата не е ясно разграничена от индивидуално-колективната работа на културата.

Оттук и въпросът дали не е по-ефективно, преди да се мисли за особеното четене на литературни и за още по-особеното на фикционални текстове, да се изясни характерът на "разбиращото" общуване, което се осъществява при всяко четене в по-широкото поле на културата.

Не е случайно, че авторитетите, които се занимават с темата за четенето във втората половина на 20-и век, остават при четенето на литературни текстове. Това четене привлича, защото в следващото тяхната структура читателско разбиране се осъществява "по-пълен" комуникативен акт. Структурираният в него читателски субект не просто се информира за нещо, а се променя с оглед на нова нагласа към конкретна среда и свят. Тази промяна прави общуването по време на четенето на литературни текстове по-дейностно и в този смисъл по-ефективно от онова, което става в хода на четенето на други текстове. 

В тази посока на разбиране, като остава при четенето на фикционални текстове, но като се опира на Хайдегеровата идея за време и битие в света, Пол Рикьор разглежда по-дискурсивно интеракцията на индивидуалното и колективното действие в "работата" на четенето. Индивидуалният читател получава за момента на четенето чуждото, другото и общностното. Той получава благодарение на писания текст свят, а заедно с това и идеална идентичност, придавана му от имплицитния автор чрез имплицитния читател.   

Въпросът обаче е не само за това, което става по време на четенето, но и за последствията, за разбирането на работата на четенето не като постигане на временна нова идентичност с оглед на разбирането на четения текст, а за разбиране, което води читателя до ново идентифициране с оглед на ефективна нагласа към среда, при която средата бива снабдена със свят, а читателят придобива действителност.

Тази инспирирана от подхода на Рикьор гледна точка откъсва разбирането на четенето от  връзката с литературния текст, не за да го свърже с комплекса на всички възможни четения, между тях и с четенето на екрана на компютъра, а за да помести четенето на литературни текстове в по-обхватния комплекс на всички общувания с дейностен характер, чиито резултат е промяната на средата на общуването и на общуващите субекти. С откъсването на четенето от литературата се разбира по-добре "работата" и на двете, която се изразява основно като че ли в особено общуване с оглед на промяна и постигане на ново качество.

Ако четенето е външен акт на усамотяване с текст, въпросът е с кого общува читателят по време на това усамотяване. Той общува не с текста, а посредством текста с комплексен виртуален друг, с който обменя своето "себе си". В хода на четенето виртуалният друг корелира в усложнената структурата на разбиращия субект. Пътят на това усложняване е посочен от Изер и Рикьор. С него се занимава и психоанализата на 20-и век.

Именно опитът на психоанализата най-вече помага да се схване дейностната страна на косвеното общуване чрез текст, това, че в акта на четенето субектът се усложнява не просто заради общуването или разбирането, налагано от текста, а за да постигне липсващо до момента на четенето усещане за действителност. Придобиваме действителност, когато в дискурсивна рационална или емоционална форма, най-вече във формата на убедително следване от символи, получаваме усещане, че заедно с други сме отнесени добре към определена човешка среда, която на свой ред е отнесена добре към цял свят.

Важна съставка на комплексния друг, с който общува реалният читател, е "говорещият" му посредством имплицитния читател идеален автор. Така или иначе идеалният автор и имплицитният читател се сливат в идеален разбиращ като всички, подканени да ползват текста. Този идеален разбиращ е външен и множествен, образуващ виртуална комунитас с всички като читателя, скрепена от назовими ценности и компетенции за разбиране. Но идеалният разбиращ корелира и като страна на субекта на реалния читател, става получавано по време на четенето по-високо "аз". Като го присвоява, субектът на читателя се снабдява с динамична вертикална структура. Малкото "аз" отпреди четенето започва да се отнася по време на четенето двойно към това по-висше "аз" -  то е ту друго вътре в него, ту е самото "себе си", което гледа отвисоко собственото "аз".

На тази основа читателят придобива усещане за действителност и като “се усилва”, поне за известно време се ориентира по-добре в конкретния свят. Същото става и с автора в хода на създаването на текста. Благодарение на "работата" на текста, медиатор към другите и света, и двамата получават по-ефективно "себе си" - постигат комплексния образ на другите като йерархия и идеална общност, както и корелата на този образ в собствения субект. Или казано по друг начин, посредством четенето-писането в самота, като се усложняват в себе си, четящите и пишещите развиват набор от различни "аз", от чието съотношение градят новата временна идентичност, нужна им, за да си осигурят ефективна нагласа - към света, към другите и към самите себе си.   

Четенето-писане, контактуването с текст, е по същество това, което правим насаме в своя вътрешен свят. В следването на усещания, образи и думи, ние постоянно определяме кои сме и какво е отношението ни към другите и света. Правим го в будно състояние, но и в сънищата си. При това ни занимава едновременно собственото идентифициране, това на другите, но и на различни неща и тяхното отношение към света. Ние не разчленяваме в себе си тези идентифицирания. Всяко от тях протича привидно само по себе си, но обикновено свързано, като всяко е знак за друго и обратно. Разбира се, текстът на вътрешното съзнание е неефективен. Оттук и необходимостта да се обръщаме постоянно към подобната, сякаш по-ефективна външна процедура на косвеното общуване със себе си и другите посредством писани текстове или визуални протичания.

Така или иначе, с оглед на непрекъснатата нужда от усилване ние сме постоянно заети с усилващо свързване със себе си, с другите, с вещите и света. Писането и четенето са един от видовете подобно свързване. Те са по-ефективни, защото писаният текст е по-дискурсивен и поради това се присвоява по-лесно. Можем да се усилим и с мечта и да се закачим и за чужда мечта или устен разказ, но е по-ефективно да влезем в лабиринта на писания текст.

Което не означава, че недостатъчно дискурсивният текст на "устното" вътрешно идентифициране не прави същото. Прави го и диалогичното външно, когато спираме вътрешния поток на съзнанието, за да го коригираме с протичането на като че ли по-реален чужд глас. Идентификациите на себе си, на нещо, на друг и на свят продължават и в мълчаливите действия - индивидуални или заедно с други хора. Те също са протичания и варианти на  следвания от въпроси и отговори, които се въртят около заплетения многоглав въпрос - доколко бидейки тези, които сме, сме свързани с други и как сме свързани, и доколко бидейки в един конкретен свят от вещи и на определено място, сме и вън и различни от него и доколко на свой ред конкретният свят, в който живеем, се отнася добре към евентуалния цял свят.

Заплетени в подобни вътрешни и външни "текстове", се занимаваме нечисто символично с онова, което прави по като че ли по по-чист начин Хайдегер в "Битие и време". Външният човешки свят, построен като лабиринт, плетениците на словесните и визуалните текстове, на човешките отношения и проекти, на свой ред и вътрешното ни устрояване като постоянно заети с идентифицирането си същества са намиращи се в интеракция допълващи се прояви на човешкото съществуване.

Би било наивно да се питаме кое е най-важното от тях. Защото е очевидно, че множащото се човечество, нарастващата предметна среда, трупането на текстове и усложняването на човешкото съзнание и знание се развиват успоредно. Моторът на това нарастване е необходимостта да се съгласуват по-адекватно подвижната и променящата се външна среда, отнасянето на отделния човек към нея и отношенията му с постоянно умножаващите се все по-различни други хора. Това съгласуване води до непосилна за съвременното човешко същество вътрешна задача - да се занимава неуморно с все по-комплицирано и все по-гъвкаво ново и ново идентифициране.

Така че според предложената методика, заложена във феноменологията на Изер, в рецептивната естетика на Яус и  семантиката на Рикьор, доброто разбиране на четенето налага да се опрем на прекалено общия хоризонт на Хайдегеровата "разбираща заедност на съществуването в света". Ясно е, че този хоризонт е само рамка за по-точното разбиране на реалните четения. Те не се изчерпват с него.

Но като се вземе предвид, че нито едно реално четене не свършва ефективно работата, за която става дума, и че точно това е основанието едни четения да се допълват с други, с писания и с други дейности и че поради това човешката дейност се раздипля в разнообразни нови форми на протичащо свързване, става ясно, че описаната рамка е необходима за доброто разбиране на четенето. Ако доброто разбиране на всичко е трансценденция в действие, и "природата" на четенето не би могла да бъде изцяло в самото четене. 




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Много хубав текст на Анетка, с който ни припомни за прекрасната поредица: "Що е литература", на която гледам почти като на текстове само за мен. За съжаление те не бяха готови, когато избирах "Модели за реалност. През прочита на класиците" - иначе влизаха веднага. Много ме беше яд за тях! Иначе - разбирам тънкия намек - че харесвам и предпочитам само текстове. Почти е така:-), затова не се сърдя - напротив. Когато човек предпочита само текстовете - откриването на хора - при него е незаменимо приятно. Точно това са промеждутъците на Аристотел - минаване в друга равнина, така че да се получи неравнина и възможност за различаване.

Жалко, че никой не се захвана за текста на Борислав, който показа онлайн един начин за четене на “Одисея” – и не само – начин за вграждане на един текст в собствената ти реалност. Аз също постоянно правя свои версии, защото и това е някакъв вид начин на преносимост - това правя с историята за Ксеркс, както и с Кир, който чул думите на Крез. Този начин на интерпретация понякога открива неведоми значения... Покрай текста на Борислав се сетих пак за онова стихотворение, което професор Богданов ни чете на семинара миналата година – “Итака” на Кавафис - каква блестяща интерпретация само:

Когато тръгнеш нявга за Итака,
моли се пътят ти да е далечен,
изпълнен с перипетии и знания.
От ластригоните и от циклопите,
от Посейдон сърдития не бой се -
такива в пътя нивга не ще срещнеш,
ако възвишена остава мисълта ти,
ако отбрано чувство
душата и телото ти докосва.
Ни ластригоните, нито циклопите,
ни Посейдона разгневен ще срещнеш,
ако ги сам в душата си не носиш,
ако душата ти пред теб не ги възправя.

Какви неравности – “едни казвали, че носел завързана за ризницата си котва, а други казвали, че котвата била изобразена само на щита му”... Това си мисля сега и нарушавам може би и аз темата на професор Богданов, но обещавам да се накажа с една интерпретация за четенето – върху титулния текст, текста за психоанализата от “Отделно и заедно” и един друг текст от “Европа – разбирана и правена” - “Четенето и неговата работа”, от който си спомням едно прекрасно, много важно нещо: не е важно общуването, а качеството на общуването.

В тази връзка ще си позволя да ви разкажа (последно извън темата) още една хубава история по отношение на предпочитането ми на текстовете. Когато излезе от печат “Европа – разбирана и правена”, в НБУ още нямаше книжарница, но бяха донесли няколко бройки в Студентския информационен център, където се продаваха отделни книги. Един колега ми каза за нея, отидох да си я купя – но центърът вече беше затворил, а беше петък и нямаше как да се сдобия с нея – само я гледах през стъклените стени как си стои подредена със сините си корици и жълти букви – тя вътре, а аз отвън – на стъклото. След като сто пъти се връщах безпомощно, най-накрая охраната се съгласи да ми отключи и да си взема една. Четох я събота и неделя без да помръдна. Спомням си как стигнах до “Четенето и неговата работа” и се питах – да продължа ли да си причинявам тази книга... тази ужасна книга, която ето така тихо и кротко ти казва разни неща, които се превръщат в дефиниции, като например: “Общувам, когато попадам в ситуация на промяна на парадигмата за разбиране на света.”. Колко хора и колко разговори правят такава промяна (разбира се – и колко текста)? Мразех я, като някой, в когото се влюбвам.
Тема № - 33 Коментар № - 3276 vesselina vassileva - 2010-11-17 00:30:19
Не виждам никакъв проблем, че с Веселина имаме разлика в предпочитанията ни към текста или само към текста. Но така повдигнатият въпрос за текстовете и разговорите, след това коментарът, че “ Въобще не е гаранция, че разговорите водят до повече разбиране, отколкото текстовете, които освен всичко друго – носят в себе си и разговора. Нищо не може да ни върне по-добре към устното слово вече – освен писменото.“, ме накара да се замисля, че зад тези думи стои един голям въпрос, който досега не е поставян така належащо:

Акта на четене vs. Акта на разговаряне

1. Текстовете са както различни, така и разнообразни. Но това, което е най-характерно за всички видове текстове, както казва проф. Богданов в “Какво е литература?“, е “протичането“. Разбирането на “протичането“ води до разбиране как се стига до смисъла в текста. Протичането се дава и в разговора: ако се следи нишката на разговора, може да се стигне до смисъла, който се е зародил в хода на диалога. Но, тука има едно “но“: ако събеседващите не успеят да схванат този смисъл, те винаги имат възможност да запитат и да получат нов отговор. Обясненията помагат на процеса на схващане на смисъла отнасящ се до точно този и не друг разговор. Разбира се, това е идеалното положение.

Но в един текст няма кого да бъде попитан, ако нещо не разбираме. Дори и да имаме телефонния номер на автора, в един текст авторът е отсъстващ по време на акта на четене. Но в същото време, и читателят е отсъстващ спрямо акта на писане. Казвам, че отсъстват, но не казвам, че пишещият няма като референт четящият и обратното.

2. Рикьор се пита дали всеки писмен текст е бил първо, преди всичко потенциално, едно говорене. И отговаря: изглежда, че писмеността не прибавя нищо към феномена на говоренето. Но писането довежда до нещо ново: фиксиране на говоренето и така осигурява неговото запазване във времето. С появата на писмените текстове се създава едно ново положение - това, което писмеността фиксира е един дискурс, който би могъл да бъде казан устно, но е написан и понякога е написан именно, защото не е казан устно. Така излиза, че там, където може да се даде говоренето, на това място всъщност се появява писменото слово.

И следващият въпрос на Рикьор е: дали текстът не е наистина текст, когато не се ограничава да транскрибира предшестващото говорене, ами директно изписва това, което иска да каже дискурсът?

Писането и четенето са свързани така, че първото, разбирано като действие, - акт на писането -, претендира, изисква, налага появата и съществуването на второто, акта на четенето. Но бинарната връзка писане-четене не замества другата, говорене-отговаряне. Писането не е събеседване нито диалогуване. Диалогът се дава, когато има размяна на въпроси, отговори, мнения... А между писател и читател това не се случва. Читателят може да има куп въпроси, на които текстът никога няма да отговори. И текстът може да казва още толкова неща на читателя, които той дори не е подозирал, че са възможни в света, в който живее. Рикьор твърди, че текстът предизвиква едно двойно скриване, както на читател така и на писател. Но в същото време текстът е нещо велико, защото прави възможна именно срещата на питащия с отговарящия, които, когато са в диалог, са разделени, а сега се оказват събрани в едно. В текста.

Другото е, че когато читателят се срещне с писателя, може да изпита едно вътрешно неудовлетворение от това, което казва другият. Според Рикьор говоренето не е пълно след прочитане на текста и само, когато авторът е мъртъв, връзката с книгата може да стане перфектна. Това последното е мнението на Рикьор, но аз лично мисля, че зависи с какъв автор се среща читателят и кой е читателят. Авторите са различни - един говорят така добре, както пишат, други, по-добре да не ги слуша човек. Авторите са така разнообразни както читателите. Едно от любимите ми занимания след магистъра по литература е посещение, слушане, гледане на срещи-разговори с автори. След такива разговори-срещи, например, с Кортасар, Маргьорит Дюрас, Борхес, Марио Варгас Льоса (с последния срещата беше на живо) не изпитах ни грам неудовлетворение, обратното – чета с много по-голямо разбиране и любов техните текстове. Веднъж се срещнах директно с един ужасно антипатичен автор, който трябваше да изследвам. И се замислих, доколко харесвам неговите текстове.

Защо разговорите са важни за мене? Нямам точен отговор, но ако кажа, че човешкото същество е една мистерия, а аз обичам мистериите, това е вярно, но как да обясня една мистерия? Другото е, че благодарение на тези срещи това, което читателят открива в текста (в този случай литературните текстове), продължавам да го открива и в разговорите. Сякаш няма спиране на четенето, на интерпретирането. Както казва, проф. Богданов “литературните текстове са винаги получаващо се сега и тук протичане-реалност, в което се преплитат няколко проекта, сред които, разбира се, е и проектът на автора на текста“. Разговорът е едно протичане-реалност и рефлективността на говорещите е гаранция, че намирането на смисъл става по подобен начин на онзи, когато само се чете.

Разликата между акта на четене и акта на диалогуване потвърждава, че писането може да бъде сравнено с говоренето, че това са две паралелни дейности и може би не могат една без друга. Това, което се дава чрез писането, запазва първоначалното намерение да бъде изказано, говорено с думи на живо. Но със сигурност писането освобождава дискурса и отваря път за появата на текста, писмения текст. (Тука трябва да продължа мисълта ми, но не знам как да го направя и слагам временна точка).

3. В един разговор говоренето се слива с жеста на показване, на правене да се види това за, което се говори. Затова говоренето е насочване към един така да го кажа реален референт. Референтът, за който се говори. Но не става същото, когато текстът заеме мястото на говоренето и измести думите. Диалогът е прекъснат от текста и няма показване, търсене на споменатия, така наречен, истински референт. Но текстът има референция и всъщност четенето идва като процес, чиято цел е намирането на този референт. Процесът на интерпретиране е този, който способства за това и затова се говори за херменевтическо разбиране на комуникацията в литературния текст, както каза в своя коментар Георги.

Въпреки че, могат да се кажат още много неща, ще спра до тука насочвайки вниманието на какво се дължи тази особеност на реалността на текста. По думите на проф. Богданов в “Какво е литературата?“:

“Разбира се, текстът и контекстът са с различна степен на реалност. По-реален е отделният литературен текст. Колкото и зависим да е от очертаните планове на контекстите и дискурсите и едрия план на литературата, отделният литературен текст хем ги спазва, хем ги прави, хем се измъква от тях. В това отношение той прилича на протичащото отношение на живия човек спрямо масивите на човешкото живеене и живеенето изобщо. Това, което наричам измъкване, е метафора, с която означавам особената неавтономна автономност с неравен ход, каквато е реалният или по-точно казано, ставащият реален в някакъв прочит литературен текст.“
Тема № - 33 Коментар № - 3275 Aneta de la Mar - 2010-11-16 05:54:07
Към Анета де ла Мар

"не бих заменила никакъв разговор, диалог на живо, с някой, който ме интересува, пред възможността само да чета неговите текстове и така да си мисля, че го разбирам"

аз – напротив – веднага го заменям – стига да има текстове. Въобще не е гаранция, че разговорите водят до повече разбиране, отколкото текстовете, които освен всичко друго – носят в себе си и разговора. Нищо не може да ни върне по-добре към устното слово вече – освен писменото. Но – да – ако някой ме интересува, освен да го прочета – “редом” с четенето мога да направя и други неща, за да го разбера.:-)

... сякаш вместо пръсти имам думи или имам пръсти в края на думите ... - казва Ролан Барт
Тема № - 33 Коментар № - 3274 vesselina vassileva - 2010-11-15 23:34:01
Бориславе, прочетох твоя текст с разбиране, че щом искаш да пишеш нещо, което тръгва от емпиричното мислене, така и трябва да го направиш. Сега, след като стигнах до края на текста, се питам можеш ли да направиш анализ на тебе самия като читател на Одисеята и да помислиш за четенето: аз чета, но и другите също четат. Мисля, че така твоят текст ще се впише по-добре в зададената тема за четенето, читателят и другите.
Тема № - 33 Коментар № - 3273 Aneta de la Mar - 2010-11-15 16:41:00
Не се наемам да дискутирам – тук или където и да е другаде, теоретичните и философските основи на четенето. Умозрителните разсъждения никога не са били основна част от моето амплоа – по-скоро винаги съм се придържал към реторичната стратегия, описана блестящо от Паисий: „Не учихся ни граматика, ни политика никако – по простим болгаром просто и написах”. (Навремето в сп. „Българска реч” предложих своя интерпретация на това Паисиево твърдение, доказвайки, че то всъщност означава „разказах за историята на българите така, както биха си я разказвали самите българи, а не например византийските летописци).
Очевидно спекулативно или емпирично ще разсъждаваме за това как разбираме и интерпретираме нещо, което сме прочели, за това дали влагаме и в каква степен влагаме личния си опит при разбирането на един текст, тоест за това в какъв личен контекст разполагаме прочетеното. И тъй като изразих предпочитанията си към емпиричните разсъждения, ще предложа своя интерпретация на една световно известна история, стояща в основите на нашата цивилизация. Омировият текст за нея беше дискутиран миналата година на първия семинар на проф. Богданов в 409 аудитория.
Става въпрос за Одисеята, но не и за Омировата „Одисея” (тази история, както е известно, е мигрираща – достатъчно е да се сетим за арабския епос и по-специално – за „Синдбад Мореплавателя” или пък за скандинавската версия – легендата за Летящия холандец). В случая за мене обаче е интересен старогръцкият вариант на историята, защото е балкански, от моята географска ширина. От друга страна, би било неприлично от моя страна разсъждения ми, доколкото могат да се нарекат „разсъждения”, да се основават върху български превод на Омировата поема, който съм чел внимателно в студентските си години.
Предложената гледна точка се породи у мене, гледайки многократно филма „Одисея” от 1997 г. на Андрей Кончаловски – по мое мнение, прекрасна екранизация.
http://www.imdb.com/title/tt0118414/fullcredits
http://www.youtube.com/watch?v=RuBBJxfaM58
Разбира се, екранизацията на Андрей Кончаловски е неговата интерпретация на Одисеята, но тази интерпретация – в която той показва неща, но не ги интерпретира, в известен смисъл потвърди някои мои предположения за това как още може да се разбира историята на Одисей след приключването на Троянската война.
Във филма има натрапващ се (защото постоянно се повтаря) детайл – Пенелопа работеща с пресата (не зная дали точно така се назовава този уред) за изстискване на зехтин от маслините. Този лайтмотив до голяма степен потвърди моята гледна точка, която ви предлагам по-долу.
Войната – освен всичко друго – е и забавление, типично мъжко забавление, откъсване от досадното всекидневие, в което трябва да се занимаваш с проблемите на поданиците си, с добива на зехтин, със съпругата си и най-вече – с майка си. (Така или иначе, Одисей се прибира в Итака, след като е видял сянката на майка си в Хадес, след като е разбрал, че е в състояние да се еманципира от нея, а изборът на Ирене Папас за ролята на Антиклея още повече засилва тази гледна точка)
С една дума – войната е празник - моля да ми простите за тази концептуална метафора в стила на Lakoff & Johnson: не съм милитарист. Но нека само си спомним в каква степен мъжете на Балканите (за другите – не зная) обичат да разказват казармени истории, в които винаги се случва нещо извънредно и в които, разбира се, – те винаги са победители чрез физическа сила, хитрост и/или ловкост. Когато тези истории се изчерпят или просто публиката започне да изразява досада от тях, ако мъжът е ловец или рибар, те биват заменени от съответните ловджийски и/или рибарски истории. Присъстващите жени – съпруги или любовници – обикновено нескрито изразяват досадата се от тези разказии най-вече – от тяхната вариативност, и обикновено демонстративно започват да говорят за свои си, „женски” работи...
Десет години Одисей е в празника (бих се изкушил дори да кажа „в джаза”) и е далече от безличното всекидневие на зехтина. И в един момент войната, сиреч празникът, свършва – благодарение на него - и той трябва да се върне към скучното си всекидневие. На негово място и аз бих се поколебал да направя това и най-вече – да помисля как да отложа колкото се може по-дълго във времето завръщането си в родния дом и възвръщането си към досадната рутина на владетел, без от това да ми излезе име на пройдоха и развейпрах.
И Одисей като истински хитроумник си измисля алиби – че е разсърдил Посейдон с високомерието си – типична проява на хюбрис, и го набеждава, че той му е попречил да се завърне в Итака. Никой в нищо не може да го обвини, защото срещу боговете нищо не може да се направи. Нека не забравяме, че седем от тези десет години Одисей прекарва на острова на нимфата Калипсо… Андрей Кончаловски, избирайки Ванеса Уилямс да изиграе във филма му Калипсо, еднозначно обявява своята гледна точка за това „наказание” (да не говорим пък за изключителния декор на Памуккале). Впрочем, актьорският подбор (кастингът) на Кончаловски като цяло е много интересен – Атина Палада (в ролята – Изабела Роселини) например е представена като съвършена сводница...
По въпроса за войната като празник или за празничността на войниклъка: мисля си за един свой приятел от казармата – сега известен хирург в Германия, който си беше уредил буквално да деребейства в поделението, което той по същество управляваше, бидейки негов писар. Този човек никога не желаеше да излиза в домашен отпуск. Веднъж го попитах защо предпочита да стои в казармата? „Защото – отвърна ми той - тука мангалите ми изхвърлят боклука от канцеларията. В София трябва аз да си го изхвърлям, да се съобразявам с майка си и с баща си, да не пия колкото си искам”…
По въпроса за невероятните приключения като алиби. Спомням си за това на мене какви невероятни истории ми се е налагало да си измислям за пред родителите си – особено на млади години – за да оправдая едно или друго свое „озадачаващо” отсъствие от дома; за да оправдая моменти, в които просто не ми се е прибирало в къщи, за да се превърна отново в „добрия син”, без – разбира се – никога да съм бил и блудният… То не бяха „разправии с милицията”, то не бяха „некоректни шофьори и ватмани, които не спират на спирките, за да вземат закъснелите пътници”...”та (утилитарно и прагматично обобщавах аз) се наложи да прекарам нощта там, където беше купонът”.
Неведнъж съм имал възможност да излагам в устна форма тези свои виждания за продължилото десет години завръщане на Одисей у дома. Някои се възмущаваха, други се хилеха и ме наричаха „циник”, а трети все пак приемаха моята гледна точка. На тези, които се възмущаваха и се хилеха, че профанирам Омировата епична поема и че я лишавам от всякаква героичност, отвръщах с цитат от „Божественият Клавдий” на Робърт Грейвз, отнасящ се до разпространението на християнството в Древния Рим: „Тъй като това [християнството] не е призната религия (повечето от видните евреи я отричат изцяло), култът попада под закона за забрана на пивниците и братствата; и е от ония, които забраната карат да процъфтяват”.
Не съм сигурен, разбира се, дали някой друг преди мене не е изразявал подобна гледна точка върху продължилото десет години завръщане на Одисей. Все пак класическата литература ми е хоби, а не професия. Не съм сигурен, следователно, и в каква степен е оригинална тази моя гледна точка. Най-вероятно не е. Но въпреки това реших, че форумът на проф. Богданов вероятно е мястото, където мога в писмен вид да я изложа и да я подложа да обсъждане, за да науча най-малкото дали има и други, които споделят подобно виждане.
Тема № - 33 Коментар № - 3272 Борислав Георгиев - 2010-11-15 09:29:53
Весе, написала си коментар с много въпроси и хубави размисли. Виждам, че Леля ти е отговорила за това дали можем да четем другите като текст.

Аз, докато мислих по този въпрос, се сетих нещо, което прочетох тези дни:
Преди 110 години философът Дилтей пишейки за това що е херменевтиката, коментира мнението на един друг свой предшественик, Шлеймашер, така: “Крайната цел на херменевтиката е да се разбере автора по-добре от него самия“. Рикьор прави коментар на това: “ето пример за психология на разбирането“.

Минало е много време, от както се е твърдяло такова нещо. Мисля, че малцина са тези, на които би им хрумнала подобна идея в наши дни, защото днес акцентът пада преди всичко върху текста и текста и текста. Четенето е възможно, защото текста не е затворен в самия себе си, ами е отворен към нещо друго - четенето предизвиква ставането, правенето на един нов дискурс, който тръгва от дискурса на текста. И ако в един разговор виждаме близост между говорещия субект и изказаните от него думи (психоанализа използва тези разговори), то в текста тази връзка е заместена от едно много сложно отношение между автор и текст. Аз не се наемам да твърдя, че мога да чета другите като текст. Знам, че текстовете ми помагат в много неща, но не бих заменила никакъв разговор, диалог на живо, с някой, който ме интересува, пред възможността само да чета неговите текстове и така да си мисля, че го разбирам.

Това, което не е един текст, е това, че не е жив човек.
Тема № - 33 Коментар № - 3271 Aneta de la Mar - 2010-11-15 01:47:03
Когато аз чета – гледам да не общувам буквално със себе си. Общуването със себе си е тъжна парадигма. И според мен този текст се бори с това като настоява промяната, която читателят получава по време на четенето, да е продължаваща и в конкретния свят. Четенето е преминаване в друг дискурс-дискурси, все едно преминаване в друга реалност, и дори е нещо като празника – именно защото неговите значения ще продължат като се преформатират в една друга действителност. Така между реалната реалност и четенето се образуват едни промеждутъци и както казва Аристотел в “Риторика” – чрез смяната на вечното повтаряне на едно и също нещо, водещо до установено психично състояние, се постига промяна спрямо настоящето, която промяна е приятна и приятни са нещата, които се явяват в промеждутъка. Благодарение на тези промеждутъци между реалността и четенето ние можем да забележим тези приятни неща – иначе в реалната реалност или не ги забелязваме, или ги приемаме за обикновени като не ги познаваме – дори може и да ги приемем за част от нас (важно е различаването – на различни реалности, дискурси, субекти, протичания). Според мен четенето не е обикновено обръщане към себе си, защото ние не говорим със себе си заради самите себе си – а винаги заради други. Другите хора обаче спрямо нас са вид подражание, което отново е приятно, защото не са точно нас - ние изпитваме чувства към тях, но защото те приличат на нас и по този начин са в отношение с нас – затова общуването с тях за нас е като общуване със себе си, но и израз на онова друго, което ни е подобно.
Тема № - 33 Коментар № - 3270 vesselina vassileva - 2010-11-15 01:29:04
Лельо, желая ти бързо и успешно оздравяване!

http://www.youtube.com/watch?v=pUbzK9OOjYo&feature=related
Тема № - 33 Коментар № - 3264 Анета де ла Мар - 2010-11-14 16:50:45
Струва ми се, че едно от големите качества на текста, който сега проф. Богданов публикува във форума, е в това, че се прави разлика между идеологията на четенето като едно от фундаменталните средства за хуманизиране - знаете, популярна теза, полазила дори иначе фини текстове като "Четецът" на Б. Шлинк - и четенето като средство за общуване със себе си като с някой друг, едно херменевтическо разбиране за комуникацията с литературния текст.

Може би е важно обаче въз основа на това да се допълни още едно различаване. Между читателя, който чете, за да се идентифицира по-добре, различавайки се от себе си, и читателя, който чете един вид пасивно и по принуда, понеже е заставен от модерната среда да идентифицира и следва нейните възможности да се направи ефективно едно или друго изключително посредством четенето.

Да се опише разликата между първия и втория вид четене - инструментална, а не реална разлика - навярно би позволило да се разбере 1) по-добре интеракцията между грижата за различаване и грижата за свързване на индивида с човешка среда, протичащи успоредно в акта на четенето и общуването; и 2) динамиката в начина, по който хората и нещата придобиват или губят своята идентификация.
Тема № - 33 Коментар № - 3263 ГГ - 2010-11-14 11:12:30
Преди да почна да пиша, публикувам един линк със снимки от конференцията ПО СЛУЧАЙ 70-годишнината на проф. Б. Богданов, който колеги от Катедрата по класическа филология любезно ми предоставиха.
http://kkf.proclassics.org/Vita%20contemplativa.php
Тема № - 33 Коментар № - 3262 Борислав Георгиев - 2010-11-14 11:10:16
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116051

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128164

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20189

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32773

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134391

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94485

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29165

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17834

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180944

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60843

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA