БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Истината може да е навсякъде и във всякакви различавания-смесвания на трайно и нетрайно. Най-вече, според мен, е в конкретния човек. Никой друг не знае по-добре от мен каква е истината в мен и за мен. Ако можеше някой да знае, поне един, нямаше да има нужда да разговаряме, да ползваме реч-слово изобщо. То и аз не винаги знам за себе си, какво остава за другите.
За съжаление, както отдавна е открил Сократ „Аз знам, че нищо не знам, НО ДРУГИТЕ И ТОВА НЕ ЗНАЯТ”. Нарочно цитирам цялата фраза, защото втората част, която е извънредно важна за разбирането на казаното, най-често се пропуска.

Голо и просто изречената истина не може да е особено убедителна – това много пъти сте го казвал, професор Богданов. Затова ни карате да пишем по възможност по-дълго и по-свързано. И по тази тема, както и по много други, убедителност може да се постигне с разказ – дори и само в два такта.

Как възприемат хората – различно (за едни душа има, за други – няма). На мен и само едно начало ми е достатъчно, за да хвана позитивното в тезата (да не кажа и преди началото). То е защото по начало съм настроила душата си към ловене на позитивното. Не защото си мисля, че негативното не съществува, един вид да си правя големи илюзии, а защото не обичам негативното и искам да го преборвам, понеже е или безполезно, или вредно. Вярно е, че човек се ражда с някакви генетично наследени нагласи, и че моите са по-скоро оптимистично-позитивни, но това се и постига, дори първоначалните наследени нагласи да са други. Вижда се как това е ставало, например, и между двата такта, които професор Богданов ни е разказал.

В моето настроение също не липсват тъмни нюанси - бих ги нарекла известно притеснение от допустимостта на евентуално разочарование. Но понеже имам вяра в преизобилие, тя може да ги подтиска дълго време и не ми е трудно да ги игнорирам за дълго време. И те, както и другите неразбрани неща, седят в някакво чекмедже – задно, странично и потънало в прах. Не искам и дано никога не се размърдват!

За подозрение в неискреност и невярност в случая, не може и дума да става от моя страна. Аз разбирам донякъде същината на това, което сега се случва, защото трябва да се случи: Ананке. Каква неискреност може да има пред Ананке?! От конкретността му нямам представа, както и колко точно страшно може да бъде. Затова имам и малко страх, който обаче става още по-малък, понеже сме все пак немалко хора в гнездото. За да се издържи пред Ананке трябва много сила, много. Един-двама души не стигат.
Затова приготвяме шоколад ;-).
А като свърши изпитанието-изпит пред Ананке, ще можем да се обърнем пак, но с още повече разбиране, към Ерос. Защото досега бърборехме не особено разбиращо за този лесно скриващ дълбинните мистериални тайни бог (вж. Диотима). За да разберем Ерос, за добро или за лошо, първо трябва да минем през Ананке.

Професор Богданов, в текста от 29.10.1979, макар да не знаете, „че колкото и обществено свързано и накърнимо да е от средата, в която живее, човешкото същество не се свежда до нея”, да обърквате „безредния ред на комунистическото време с човешкия ред” и да приемате „компромиса на онова време като ред и на всеки живот”, все пак ясно разбирате (и тогава), че става дума за задънена улица, че тези разбирания и поведение не са довели до нищо, че са празни обороти, (все пак, статията остава да бъде прочетена от някого в бъдеще, както Ви е казала Миглена Николчина – каквото си направил за някого, който не го е оценил, ще бъде усетено от друг), че е по-добре да не се следва този ред, който и без това нищо не създава, дори на Вас не Ви е позволил нещо да създадете.
Дали е трябвало да се бунтувате – аз не знам дали това е било възможно и дали също не е било празен, а още повече – унищожителен ход. Малко съм живяла в онова време. Най-ужасният ми детски спомен по тази тема е, как майка ми ми нареди да не споделям никога навън опасни неща, които възрастните са казали в къщи. Като я попитах как да разбирам кои неща са опасни, тя първо ми даде за пример такива неща, на които възрастните са се смяли, което тотално ме обърка. После помисли малко и каза, че е трудно да ми обясни, затова по-добре да не разказвам навън нищо от това, което съм чула в къщи. Като попитах защо, тя ми отговори, че може да вземат баща ми в затвора и да го заставят „да чука камъни” за паметника в чест на 1300 години България, чийто строеж тогава се подготвяше в родния ми град. Може би оттогава ми е останала силната задръжка да говоря каквото и да било в компания от повече хора – от ужаса че може да стана виновна да ми вземат татко и да го измъчват до смърт. Детски травми отпреди 1979 (може би 1975-1976), продуктивни и до днес.

За текста от вчера не смея да говоря – много е страшен.
Ще кажа само това.
От 1978 г. до вчера е минало вече много време - цял един Христов живот. Би било много хубаво, ако бихте могъл накрая да излезете и от филма, който разказвате - без да изоставяте другите хора (нас туберколозните и с космати твърди сърца), да живеете не само животите на други, но и със себе си, и за себе си, за собствено удоволствие и радост на своите близки.
Звучи като тъпа обикновена глазура, банален хепи-енд, но ... друго не бива да е възможно!
Тема № - 34 Коментар № - 3724 Росица Гичева - 2011-01-04 01:17:06
Очевадни са ми грешките. Но този път не става дума само до израза. Изречението-страшна работа. Та грешките в случая го правят ясно!
Тема № - 34 Коментар № - 3721 Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-03 20:37:20
А пропо- "Кастор". Не се връзвах на многото интересни и дълбокомислени разсъждения. Но в случая - много "занудливо"-т.е. натрапчиво и без необходимата свобода се носиш из форума. Защо?
Тема № - 34 Коментар № - 3720 Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-03 20:26:13
Темата, подета напослъдек във форума неочаквано ме разтрепери. 1979-тогава напуснах бивши СССР за да не се връщам никога. Така изведнъж и с голямо учудване-освобождение от някакви изцяло дискредитирани отговорностите.
Ужас!Та ние те избрахме и сега - предаде ни! Пълен разрив. Изключиха ме от всичко и от всякъде. СИСТЕМАТА. Но не е в никакъв случай поради вината. Та има ли вина влакът, който гази. Виновен е този, кого гази влакът. Идиот! Просто системата е влак, който гази навсякъде. Не е нужно да стоиш на релсите.
И все пак винаги би трябвало да има избор. Ето -1979. Заминах.
Едни мои стари приятели "пошегуваха"-защо бе, Дима спря "на сред пътя". И сега нямам отговор.
Тема № - 34 Коментар № - 3719 Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-03 20:21:26
Абсолютно се съгласявам с тезата на професор Богданов, че "реалността е и даденост, и нещо проектирано, което се наслагва върху нея."

Всяка реалност се състои от много дадености. И много наслагвания.

Като човек, живял и в предишното и в настоящето време, лесно мога да разбера тази теза.

Както и необходимостта от компромис. Макар понякога да съм бил безкомпромисен.

Колкото и да се опитваме да избягаме от тази "даденост", ние все пак сме в нея. Или пък избягваме в друга даденост. Но спомена за тази остава и в нея.

Превратностите на съдбата са много. Истината може да бъде в трайното, може да бъде и в нетрайното.

Историята се пише от победителите или от историците.

Струва ми се, че имаме повече нужда сега да "напишем" една нова история за онова минало.

История, която показва какво и как сме преживели. И с какви настроения.

Защото ако се огледаме в излезлите "спомени" за онова време, ще установим, че те са писани повече от творците на тогавашното, от онези, срещу които се бунтувахме.

И правехме компромиси. Или потъвахме. И страдахме.

Страдахме и тогава, че има или няма. Страдахме и след това, когато се опитвахме да построим "новото" време. Страдаме и сега, като гледаме какво сме построили.

Затова е нужно да говорим. За да не забравим.

А ако някой, когото смятаме за близък, бяга от настроението, още по-добре. Така ще се очистим от ненужното и ще продължим напред.

В нови теми и в нови текстове.
Тема № - 34 Коментар № - 3718 Кастор - 2011-01-03 18:26:46
Здравейте, мили!
Споменаването на годината 1979 от професор Богданов е нещо, което я превръща в знак, със своята смислова обремененост. Весето много добре показа измеренията на тази смисловост за нея, определена от връзката на годината с дневниците на професора. Когато интерпретираш един знак, ти използваш всичките си познания и асоциации, свързани със него. Щом една година участва в говоренето или писането, тя носи своята историчност – персонална и универсална. В предишното си писане , Анета, имах предвид, че тъй като усещам, че съм с най-дългия историчен опит, в сравнение с другите форумци, знакът 1979 година за мен има контекстуално историческо значение, позволяващо ми да постигна адекватно разбиране на това на мои връстници. Не зная дали отговорих на въпроса ви, така, както го очаквахте. Но, въпроса “Какво значи 1979” има мноооого отговори. Аз преди написах следното: “...от всички форумци, може би аз ,единствена зная какво значи 1979...” Става дума за универсалната историчност на този знак, за чиято смисловост вие още не сте имали съзнателна оценка. Надявам се да не засегна никого, но мисля че повечето от вас сте млади хора, за радост.
1979 в личен план за мен беше шумотивица и тревожност, а в универсално исторически – пак смут и обърканост. Зад тях има събития, разбира се или просто – случвания.

Професор Богданов, въвеждането към новата тема е нова възможност за търсенето на ненашето в нас, за трайното и нетрайното, за духа и тялото. Бързо ще се появят нови текстове. Виждам вече форумците как се втурват да пишат.Благодаря ви за създаването на тази общност!

Весе, не съм забравила за разказа за душата, но още ден -два ще поглезя тялото!

На всички желая смело, лесно и достолепно пристъпване в новата година!!
Тема № - 34 Коментар № - 3716 Мария - 2011-01-03 14:21:39
Въвличам ви в темата за компромиса, която ме вълнува по причини, които са ви известни. Едната от тях ще коментирам. Но, така или иначе, нарушавам свято правило. Защото и в любовната, и в приятелската близост, а и в топлото общуване, каквото става говоренето в нашия немноголюден форум, близостта налага дискретност.

Аз най-напред ви предложих крайно недискретната идеология, че реалността е и даденост, и нещо проектирано, което се наслагва върху нея. От което тръгва дълбинният компромис, че пишейки по някакъв въпрос, няма как с вплитане на по-нетрайното в по-трайното да не си внушаваме и да не внушаваме, че истината е в трайното. Да, но тя се получава вторично и в този смисъл не е такава.

Незнам дали сте приели тази теза. Аз обаче вече ви влека към друго - карам ви да си дадете сметка как се е достигнало до тази теза. Защото тя може да звучи убедително, но да не е убедително поражданото от нея настроение. Мои близки, които приемат донякъде тезата, бягат от настроението. Един от тях избяга и от форума.

Настроението не е без значение, защото в него е имплицирано твърдение. И когато някой се е идентифицирал с усещането си за обида и депресия и не подозира, че под тях се крие и друго, той се потриса и не приема позитива на настроението, с което върви тезата. Така че и то, а и тя му се струват неискрени и неверни.

Та затова цитираните по-долу два такта от дългата история, довела до сегашната теза. Първият е от 1979-а година, а вторият от днес. Речта им не е много различна, различни са настроенията им и скритите в тях идеи. В текста от 1979 година аз страдам и все още незнам, че колкото и обществено свързано и накърнимо да е от средата, в която живее, човешкото същество не се свежда до нея. Същевременно обърквам безредния ред на комунистическото време с човешкия ред и приемам компромиса на онова време като ред и на всеки живот. Да, но въпреки същата дума те са и достатъчно различни.

29.10.1979

Редно ли е да се бунтувам срещу един ред, за чието укрепване допринасям? Задушава ме недемократичната атмосфера, която дишам, а я поддържам – ползвам връзките, които поражда. Което се отнася и за научната ми статия, публикувана благодарение на тези връзки. Получавам хонорар, почерпвам, но статията увисва, не достига до никого. От нея не са се нуждаели, няма съответна среда, която да я обсъди подобаващо. В края на краищата тя престава да е този текст и се превръща в полутекст, указващ към друго, не към това, за което става дума в него. Мисленето ми по въпроса става моя лична работа и от речевите валенции, които ме занимават, няма полза. Така се оказва, че говорейки и казвайки това и онова, аз всъщност мълча. И се укорявам: “Поне да псувах, да говорех гадости. Дори ученикът, който грачи грапаво своите груби иронии, дори той се изказва по-точно от мен, защото поне изразява неспокойствата на младата си плът за разлика от моята отсъстваща, непознаваща радостта на избухващото казване.”


3.01.2011

З. ми даде вълнуващ испански филм «El mar». Болезнена история за деца, които не могат да се измъкнат от следата на жестокото минало и умират в убийствената вина, от която тръгва животът им. Оцелява само малкото момиче от тогавашната детска група, по-късно медицинска сестра монахиня в болницата за туберкулозни, в която протича действието. Та тя казва това, което мога да кажа и за себе си: «Религията за мен това са другите, живея техните животи.» Наистина другите ме интересуват постоянно, как са устроени, как преживяват, какво виждат и помнят. Знам защо. Чрез тяхното по-съответно разбирам своето – и като различно, и като подобно. По това подобно най-вече се досещам за по-общите проявления на живото с памет. Разбира се, не успявам особено, а и се пазя от надменността, която се поражда от контакта с по-общото.

Пожелавам ви още радост в продължаващите празници!
Тема № - 34 Коментар № - 3714 Bogdan Bogdanov - 2011-01-03 11:24:42
Познавам темата за "компромиса" от "Отделно и заедно" - и отнасянето й към връзката същност и съществуване, и при постигането на ефективно мислене, също. Много ми харесва това съчетание "ефективно мислене", защото там професор Богданов казва - че не се знае дали въобще е възможно ефективно мислене:-))). И сега набързо се сетих за това, а и заради доближаването на казваното и случващото се, спрямо което мисленето е нещо още по-начално. Е, според мен, един от хубавите варианти е: помисляне и... директно правене, макар че ... хубаво е и помисляне - казване – защото така помислянето не се губи в небитието... Това са наистина много интересни теми... В "Отделно и заедно" например се казва, че при Бог - същността и съществуването съвпадат - извън контекста на книгата - си мисля - как така съвпадат, откъде идва тогава движението - макар, че зная отговора, въпросът е страхотен... дори само като представа. Аз, например, не използвам думата "компромис" - и я заменям с други две - ако е компромис към нещо, което ми харесва - използвам "съгласявам се", а ако е към нещо лошо, с което трябва да се съглася - използвам хубавата дума "ще го изманипулирам все някак", т.е. “изманипулирам”, в смисъл – “ще им направя нещо, така че да си помислят, че съм направила компромис”. Разбира се, че съм правила и правя компромиси, нищо че винаги ги правя с мисълта за отмъщение - но компромисът, както и да се нарича той, е нещо, което засяга идентичността и промяната и не може да се мисли, че може да сме острови вътре в себе си затворени - както започва "За кого бие камбаната" на Хемингуей – “човек не е остров, вътре в себе си затворен, а е част от континента”, както и част от Бога, част от празника, част от делника – от всичко е част. Зная дори и как се прави много страшен компромис - без нито да можеш да отмъстиш, нито нищо - затова и искрено съчувствам на Кебет и Симий - никаква идеология, никакво празнично говорене за душата няма как да ги спрат да не плачат за Сократ, защото едно е същността, друго е съществуването. Компромисът е движението и много често той е начинът да може да се прескочи от празничното в непразничното, а празничното и божественото не винаги са това, което ние си мислим – всички големи идеологии черпят от тях и се правят по техен образ и подобие. Затова е много сложно разглеждането на парадигмите на божественото, празничното и идеологичното – траекториите им си приличат ужасно – ето сега, например, се сещам, защо комунистическият режим забранява религията – за не може да бъде разпознат като неистински.

Докато се опитвам да разведря малко разговора, за да не умрем в “идеологичната” парадигма – виждам, че Анетка е задала много хубав въпрос към професор Попова и аз също ще се възползвам от него, за да отговоря какво е за мен (а вероятно и за всички, които хал хабер си нямат от 1979 г., защото не са я живяли или пък са били много малки - а с това и по някакъв начин са носители на по-истинската памет за нея) 1979 г. по отношение на професор Богданов:

1. Книгата "Литературата на елинизма."

(имам две много любими места от нея, свързани с любовта:

“Любовната тема, така характерна за елинистическата литература, е нещо като език, като мит, посредством който се конципира вътрешният живот на човека. Или, казано по друг начин, човешката психология в елинистическото художествено наблюдение е засегната само косвено. Затова и вън от любовната тема тя е без опора.”

и

“Поезията на Асклепиад е бързо прехождащо настроение, уловено в детайл. Понеже прави човека субективен и емоционално лабилен, любовта е най-честият извор за настроение. Тя се търси в някаква странност, усеща се по дребното. Асклепиад тръгва от едно сравнение, за да заключи, че за влюбените няма нищо по-приятно от това, да лежат на едно ложе, покрити с една дреха.”)

2. Множеството изследвания като, например, "Проблеми на жанра в античния роман за Александър Македонски", "Орфей и някои проблеми на древната култура по нашите земи", "Гръцката цивилизация на Франсоа Шаму", от които по-късно се пораждат страхотни книги и няколко мой любими текста от професор Богданов, свързани с жанровата теория (написани от професор Богданов, а любими за мен - дано да се разбира).

3. Преводите от старогръцки на Платоновите диалози "Малкият Хипий", "Ион", "Големият Хипий", "Алкивиад", "Хармид", "Лахет" и "Лизис".

Ще е много интересно професор Богданов да разкаже и за тази 1979 г. Например - как беше издаден първият том на Платон през 1979 г.?...

Иначе... и аз вече съм се крила в 1979 г., но Платон все още не съм чела:-)!

P.S. Професор Попова и Роси бяха обещали да напишат нещо за душите?...
Тема № - 34 Коментар № - 3713 vesselina vassileva - 2011-01-03 02:35:44
Мария, позволи ме да попитам какво значи 1979?

Казваш, че от всички форумци, може би ти единствена знаеш какво значи 1979 г и аз така се замислих на този коментар, че нямам начин да не те попитам какво се крие зад тази година?

Ще ти бъда признателна за отговора.
Тема № - 34 Коментар № - 3712 Aneta de la Mar - 2011-01-03 01:24:07

След сладникаво - горчивите празненства около смяна на годината:

Бих искала да се изразя, в този момент, без красивите и изящни метафори на нашето говорене. Опитвам се да ги правя, но обичам понякога и еднозначното казване. Може би защото искам да ме разберат без замисляне за възможните интерпретации. Това което искам да кажа е: Професор Богданов,от всички форумци, може би аз ,единствена зная какво значи 1979 г.Бъдете сигурен, че за мен няма да бъде размита глазурата. Човекът е много сложно нещо, но е склонен да се усложнява още повече. Очевидно, че всеки сега и тук е такъв, защото се е съставил от множество отлагания на постижения, на скърби, на загуби, на компромиси, на радости, на усилия, на печал, на ентусиазъм, на разочарования, на осмисляния и т.н.
Без тях той щеше да бъде друг. не този, а различен от него.
Другата истина не я виждам.
Компромисът е много интересна тема. Тя предполага разглеждането на механизма на избора. Избор при неблагоприятна алтернатива.
Срещу компромиса стои комформизма - избор на благоприятна алтернатива без наличие на изискваща неблагоприятна.
Познавам изключителни хора - интелектуалци, които избраха комформизма.
Компромиса сигурно щях да избера аз, ако бях поставена в задължителните условие на избора.
Впрочем, компромиси всички ние правим ежедневно, ежечасно.Компромисна е природата на самота живеене, както казва в коментара си професор Богданов.
Вече виждам как ще се включа в коментарите по следващата тема - "компромиса". С интерес.
Глазурата на празничното и на празничността от общуването е много устойчива, професор Богданов!

Тема № - 34 Коментар № - 3711 Мария - 2011-01-02 23:46:44
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116040

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128161

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20185

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32771

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134390

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94482

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29164

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17832

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180939

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60835

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA