БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Ученият, интелектуалецът и политическата дейност
Борислав Л. Георгиев


Върху проблема, на който е посветен този текст, мисля отдавна.

Провокираха ме някои размисли на Паул Файерабенд в „Срещу метода” (който съветва, че науката - подобно на Църквата - трябва да бъде отделена от държавата; а тогава все още отъждествявах „учен” с „интелектуалец”) и Пол Джонсън в „Интелектуалците”. Провокира ме също така и есето на проф. Богданов „Европейският интелектуалец в профила на античното време” (в книгата „Европа: разбирана и правена”).

Тези размисли са и резултат от самовглеждане (какво да правя със своето знание и със своите умения, има ли изобщо някаква полза (обществото) от мене и т.н.), а са и провокирани от възклицания, отправяни ми често във връзка с основната ми специалност: „Кога ще научите този народ на български език???”, като най-често се има предвид кога ще науча „народа” на българския, който питащият харесва, но съвсем не е сигурно дали умее да го употребява...

Андре Мартине – виден френски лингвист – в началото на своя труд „Елементи на общата лингвистика” – пише, че науката се основава върху безпристрастното наблюдение на факти. В този смисъл научното се противопоставя на предписващото. „Ученият – казва той – трябва да се въздържа да препоръчва избор на едни факти за сметка на други, воден от морални или естетически принципи”. Когато започва да предписва, ученият престава да бъде учен - е изводът, който се налага от разсъжденията на А. Мартине. Но не казва в какъв точно се превръща.

Това по-късно ни го съобщава Цветан Тодоров. В увода на „Завладяването на Америка – въпросът за другия” той има интересно твърдение: когато съобщава, че възнамерява да ни разкаже една история, Цветан Тодоров твърди, че се интересува от нея не толкова като историк, а като моралист (!) – „настоящето ме интересува повече от миналото” Всъщност Цветан Тодоров задочно и (предполагам) непреднамерено допълва Андре Мартине: когато ученият престане да описва, а да предписва, от учен се превръща в моралист, който „научно” подплатява напътствията си по оста „добро-зло”.

Едно заключение на проф. Богданов в споменатото по-горе есе прави връзката между учения – моралиста и интелектуалеца: „Същевременно [Тукидид] е интелектуалец. Обществената актуалност го интересува повече от миналото, но най-важното е, че историята му гъмжи от концепции – между тях и за това, как се е породила войната”. Така трябва да заключим, че Цветан Тодоров ни разказва историята за завладяването на Америка като интелектуалец (а не като антрополог – в днешно време въпросът за другия, за другостта има преди всичко морални измерения).

Преди десет години Михаил Неделчев беше написал похвално слово за проф. Богданов по случай неговата шестдесетгодишнина, озаглавено „Богдан Богданов – един класик с поведение на интелектуалец” (Литературен форум, бр. 3 (444), 23.01-30.01.2001 г.), което също ме накара да се усъмня в първоначалното си виждане, че  всеки учен по подразбиране е и интелектуалец. В текста си М. Неделчев противопоставя „учен-хуманитарист” и „интелектуалец”  (синоними в този контекст) на „учен-експерт” – противопоставяне, което срещаме и в споменатото есе на проф. Богданов.

В текста си смятам да засегна следните въпроси в следната последователност: интелектуалци и интелигенция, учени и интелектуалци, интелектуалците и политическата дейност.
1. Интелектуалци и интелигенция

Авторитетни речници сочат, че думата „интелектуалец” се е появила някъде през ХІІ – ХІІІ в. В основата й стои глаголът intellegere – „разбирам”. Редовите хора обикновено се отнасят подозрително към интелектуалеца, най-вече защото рядко разбират какво точно им казва. Дори са изобретили и презрително назоваване както към интелектуалците, така и към хората, които виждат нещата твърде релативно (в тяхното виждане – които твърде много се колебаят да вземат решение) – „интелектуал!/интелигент!”

Интелектуалецът изкарва хляба си чрез своя интелект, чрез способността си да мисли, да наблюдава, да обобщава и да анализира; чрез степента, в която се е издигнал над единичното и атомарното, и чрез уменията си от тази позиция да обедини факти, хора и идеи било в логическа последователност, било в система, тоест - като ги структурира. Другояче казано – интелектуалецът е винаги на „мета” равнище по отношение на нещата и хората. В Античността първообразът на днешния интелектуалец е ораторът, според проф. Б. Богданов, - противопоставен по този начин на философа.

Всичко това дава на интелектуалеца съответното самочувствие, това му дава основание – както се изразява Пол Джонсън – да си позволи да направлява живота на хората, да ги съветва какво да правят и как да го правят.

Пол Джонсън твърди, че при появата си интелектуалецът е имал претенцията да измести от живота на хората духовника, духовното лице, тъй като някъде от ХVІІ век насам вярата в Бога (и в духовника) в Европа значително се разколебава. Б. Богданов пише, че на моменти интелектуалецът се изживява като жрец, като шаман, осъществяващ връзка между всекидневната и трансцедентната реалност. Докато обаче духовникът е бил ограничен от религиозните норми и догми в този си дейност, интелектуалецът – пише Пол Джонсън – не е ограничен от нищо, той дава свобода на волята и на духа си и според Пол Джонсън нанася повече вреди на човечеството, отколкото да допринася ползи за него в качеството си на нов негов духовен водач. Най-големият грях на интелектуалците според Пол Джонсън е фактът, че те доразрушават вече разколебаната вяра на хората в Бога. Макар и да не го казва изрично, от тук следва, че интелектуалците преобръщат света наопаки и вкарват в него хаоса - Великата френска буржоазна революция, първообразът на всички по-сетнешни модерни революции, вдъхновена от френските интелектуалци, е ярко доказателство за това. Впрочем, Ленин също възприема себе си като интелектуалец...

Проф. Богданов извежда друга много важна характеристика на интелектуалеца – безотговорността му – смелост, до която не стига дори и Пол Джонсън и която още повече допринася за по-скоро отрицателния образ на интелектуалеца.

Пол Джонсън пише, че героят на интелектуалците е Прометей; обаче аз си мисля, че пък техният първообраз е Одисей, който измисля начина как да бъде превзета Троя, но като типичен интелектуалец проявява след това хюбрис към Посейдон и бива наказан от него.

Типична илюстрация за стремежа на интелектуалеца да заеме мястото на духовника в съзнанието на хората е фигурата на психоаналитика, появила се доста късно като водеща обществена фигура – през ХХ век. Психоаналитикът обединява в себе си фигурите на духовника, интелектуалеца и на учения. Психоаналитикът се стреми да измести изповедника, защото голяма част от решаването на даден психичен проблем, зависи от неговото правилно артикулиране и назоваване, което позволява проблемът да се обективира, да се опредмети, за да излезе от вътрешния свят на човека и да стане предмет на разговор и евентуално да се стигне до лечение. Приказката „Цар Мидас има магарешки уши” никак не е случайна. Навремето най-интимните проблеми са се споделяли с изповедника, който ти дава или не ти дава опрощение – най-често ти го дава, ако направиш това и това. Психотерапевтът и психоаналитикът, разбира се, не ти дават опрощение, но използвайки научни теории и научни методи, ти показват, че като тебе са и още много други, че твоят проблем не е уникален, че най-вредното в твоя случай е да изпитваш чувство на вина. И изповедникът, и психотерапевтът/ психоаналитикът са обвързани от „обет” за мълчание, което дава сигурност на „изповядващия се”, че това, което е споделил, няма да стане достояние на останалите хора около него в близкия половин час.

Пол Джонсън анализира моралните основания интелектуалецът да има претенцията да съветва човечеството какво да прави, като анализира живота на известни интелектуалци: от Жан-Жак Русо до Ноам Чомски. Извода, до който стига, е, че всеки един от тях е достатъчно неморален и твърде непочтен във всекидневните си отношения и дела, за да си позволи подобна претенция.

За съжаление, не подлага на същия тип анализ и живота на известни духовници, при който вероятно би стигнал до точно същия извод - homo sum, homini nihil a me alienum puto е казал Теренций. Надявам се в крайна сметка, че Пол Джонсън няма предвид духовници от типа на Хорхе от Бургос в „Името на розата” на Умберто Еко.

*

Идеята за интелигенцията е руски артефакт. Думата не се превежда на други езици, а просто се транслитерира. Дефиницията й в речника е „Дума, с която се обозначава класата (!) на интелектуалците в царска Русия”.

Не е задължително даден представител на интелигенцията да принадлежи към аристокрацията, нито към едрата буржоазия. Интелигенцията е градско съсловие със стремеж да стане отделна класа, която да поведе неуката народна маса – тълпата  - към по-светло бъдеще. Онзи откъс от „Старицата Изергил” на Максим Горки, известен като „Сърцето на Данко”, е може би най-добрата алегория в това отношение: Данко разкъсва гърдите си, изважда светещото си сърце, което разпръсва мрака и извежда народа от тъмния лес.

Именно съсловната идея, развила се в класова идея, пречи обаче на интелигенцията да осъществи мисията, която сама си е възложила – спомнете си филма на Никита Михалков „Незавършена пиеса за механично пиано”, в който наистина е показана неспособността на интелигенцията да се справи с какъвто и да е реален, всекидневен проблем.

Съсловната идея пречи на комуникацията, защото отрича идеята за диглосност, отрича това, което в днешната лингвистика се нарича „кодово превключване”. Един (добре) образован човек би трябвало по-лесно да се справя с този проблем от един необразован. Но в Русия всъщност е  ставало въпрос за билингвизъм: висшият език е бил френският, а руският е бил като че ли само за домашни нужди. За да се разграничи този руски за домашни нужди от руския на по-голямата част от населението на Руската империя, се въвежда идеята за простолюдие, за просторечие, идеята за „обикновените хора”. Същевременно се създава значителна литература на висок руски език (според класификацията на Ломоносов) – руската класическа литература, която в крайна сметка поставя в равностойно положение руския и френския.

Позицията на интелигента, изключваща идеята за диглосност, за кодово превключване, за съжаление, не вреди само на комуникацията. По принцип интелигентът мисли за народа си като за неука и необразована тълпа, като за стадо, което трябва да бъде оглавено и водено. Някои интелигенти виждат себе си в ролята на овчаря, други – в ролята на овчарското куче.

Спомнете си само как всички ние в различни степени се възмущавахме през 1990-те години от изборните резултати, когато те не ни харесваха (а те май почти никога не ни харесваха, с изключение на 1997 г.): „Прост народ (сме си) – какво можеш повече да очакваш от такъв народ” беше най-често срещаното заключение. Най-неприемливото за мене беше когато „сме си” отсъстваше... Когато веднъж плахо се опитах да възразя по националното радио на подобно умозаключение, казвайки, че всеки, отишъл да гласува, има своите основания да гласува по един или друг начин (включително и от страх, и от икономическа принуда, както, изглежда, се случва с електората на ДПС), бях буквално оплют и „наврян в миша дупка” с аргумента „народът мисли само за ракийката и туршийката (салатката) си вечер и нищо друго не го интересува”. Не отричам валидността и на подобно твърдение, но то не е в състояние изцяло да обясни защо хората не гласуват по начин, по който на нас би ни се искало да гласуват.

*

България, както винаги, е на кръстопът – все още не можем да решим дали при нас става въпрос за интелигенция или за интелектуалци. Историята сочи, че при нас през ХІХ век по-скоро е започнала да се формира интелигенция – група образовани хора, готови да станат съсловие и водачи на народа, тъй като мнозина от тези хора получават образованието си в Русия. Парадоксално е, че част от интелигенцията започна да се превръща в нещо като класа чак по времето на Тодор Живков.

Това смесване между идеята за „интелигент” (представител на „интелигенцията”) и интелектуалец обаче се оказва доста злокобно за българската действителност: народът, възприемащ по-скоро идеята за „интелигенцията” отколкото за „единака” интелектуалец, продължава да очаква интелектуалците да поведат хората, да решат проблемите им, да им помогнат да престанат да се чувстват фрустирани. Когато кажа, че не се виждам в ролята на „водач на народните маси”, повечето хора учудено ме питат: а каква тогава е обществената полза от такива като тебе? Да задаваме такива въпроси – отговарям най-често аз – които никой друг не се е сетил да задава”...

2. Учени и интелектуалци

Заглавието на този текст изключва валидността на презумпцията, че всеки учен е интелектуалец.

Всеки учен, всеки човек на науката, който иска да надскочи ограничаващите го рамки на науката и да екстраполира знанията и опита си в един свят, който не се интересува особено (за на кажа „никак”) от научния метод, но който чака бързи решения на един или друг всекидневен, „злободневен” проблем, най-малкото има претенцията да бъде интелектуалец, защото по този начин той смята, че носи добро на хората, като предписва, налагайки им своите парадигми, какво да правят. Ако обществото започне да им вярва и да изпълнява техните предписания, тогава те вече наистина са се превърнали в интелектуалци.

Всъщност, най-големи претенции да бъдат интелектуалци в посочения смисъл имат философите и поетите, за които Фридрих Велики Пруски  казва: "Винаги когато искам да накажа някоя от моите провинции, пращам философи и поети да я управляват".

Ако приемем гледната точка, че изследваме интелектуалците на България, а не българската интелигенция (спомнете си за прекрасното иначе есе на Боян Пенев), ще кажа, че първият български интелектуалец е Търновският патриарх Евтимий, който върши доста нетипична за един патриарх дейност – организира отбраната на Велико Търново и на практика измества фигурата на царя. Интелектуалци са и хилендарският йеромонах Паисий, който ясно декларира своите политически намерения, пишейки „История словеноболгарская”, Врачанският епископ Софроний, който е най-активният разпространител на Паисиевата История, частично и отец Неофит Рилски, който пише граматика и организира светски (!) училища и така все пак относително остава в рамките на това, на което изначално се е посветил. Панайот Волов, един от апостолите на Априлското въстание, е учител по професия. Като типичен интелектуалец обаче той отстъпва водачеството си в Четвърти революционен окръг на напористия Георги Бенковски (Гаврил Груев Хлътев), според когото, за да си успешен търговец, трябва да умееш да лъжеш (по думите му, изречени пред Захарий Стоянов). Типичен интелектуалец, без да е човек на науката, е Христо Ботев. Но той е поет и публицист и обзет от месиански настроения (характерни в различни степени за всеки интелектуалец), става прототип на днешния камикадзе. Васил Левски е политик, без да е интелектуалец, и може би затова е националната икона и до днес. Същото може да се каже и за Захарий Стоянов, който post factum става и мемоарист. Политик, който не е интелектуалец.

За да обобщя – за мен, всеки човек на науката (включително и учителите), осъществяващ бурна обществена и политическа дейност, като предписва идеи и поведение, пропагандирайки своите парадигми и картини на света, се стреми да бъде възприеман от хората като интелектуалец, като морален коректив на обществото.

За да илюстрирам какво точно имам предвид, моля изгледайте следния клип:

http://www.youtube.com/watch?v=uZkOQo6EMLQ

В частта си, отнасяща се до диагнозата на днешното българско общество, разговорът е адекватен, макар че от позициите си на психиатър и на писател д-р Любомир Канов не казва нищо ново. Но говори с тона и със съзнанието на обреченост на Касандра, че никой няма да го чуе. Но не съм съгласен, че промяната на парадигмите в България може безапелационно да се метафоризира като „болест”, „маразъм” и т.н. Забележителна е втората част от интервюто, в която водещата Мариета Фидосиева иска рецепта как да се излекува българското общество. Тоест - иска от лекаря да даде политически решения как да се реши предполагаемият глобален проблем на българското общество. Рецептата, както вероятно сте забелязали, не крие нищо оригинално. Всеки един от нас, без да психиатър и без дори да използва тежката терминология на д-р Канов, би могъл да формулира аналогични рецепти, ако е убеден, че те наистина биха свършили работа.

3. Интелектуалците и политическата дейност

Ученият (най-вече в областта на хуманитарните и социалните науки, който най-често има претенцията да бъде провъзгласен от обществото за интелектуалец) е често изкушен да прекрачи границите на научното (такова, каквото е описано от Андре Мартине) и да попадне в значително по-суетния свят на политическото. Като прекрачва тази граница, той придобива обществена известност, хората започват да го разпознават по улицата. Край на анонимността! Това го окуражава да даде израз на своите лични пристрастия и предпочитания. И напуска света на научното, т.е. на безпристрастното. Започва дори да изразява мнения и по въпроси, които не са от неговата компетентност. Прави оценки, най-вече по скàлата „добро-зло”.

Пол Джонсън в книгата си „Съвременността: история на света от 20-те до 90-те години” твърди, че нито една от големите политически и социални промени в света през 1980-те и 1990-те години не е станала с активното участие на интелектуалците. Нещо повече – той дори говори за краха на интелектуалците в опитите си да променят света към по-добро. Университетите – според него – са “традиционните домове на изгубените каузи”.

След 1989 г. един драматург и един философ от Централна и Източна Европа станаха президенти на своите държави: Вацлав Хавел в Чехия и Желю Желев в България (който много държеше да го титулуват „доктор Желю Желев”). В САЩ ученият, разбунил духовете в областта на лингвистиката и психологията през 50-те и 60-те години на изтеклия век – Ноам Чомски (някои все още предпочитат да го назовават „Наум Хомски”), – започна да пише на политически теми и дори стана пророк на анархизма в Щатите. Жан-Пол Сартър активно се включва в студентските вълнения във Франция и Западна Европа през 1968 г., отрича имперската политика на Франция по отношение на Алжир и така (неволно?) подкрепя генерал дьо Гол. Юлия Кръстева става маоистка, след като емигрира във Франция и се свързва с кръга около авангардното френско литературно списание Tel Quel и по-специално с Филип Солерс; по-сетне, през зимата на 1989 г., я виждаме вече като член на френската делегация, посетила България, оглавявана от тогавашния президент на Френската република Франсоа Митеран. От маоизма й нямаше и помен... Поетесата Блага Димитрова стана вицепрезидент на Република България през втория мандат на Желю Желев, но своевременно се оттегли поради несъгласия с президента, но като една истинска балканска жена прокле депутатите, подписали конституцията, да им изсъхне ръката, с която са я подписали... Да не говорим пък за това колко хора на науката станаха и продължават да бъдат народни представители.

В България все още битува мнението, че преди всичко човек от дадена гилдия трябва да стане министър на гилдията. Дали има политически качества, е на втори план. Много малко хора си дават сметка, че министърът всъщност трябва да внедрява в ресора си политиката на правителството, към което принадлежи, и да следи дали тази политика се прилага съответстващо, без непременно да е необходимо да бъде експерт в този ресор. Бившият френски президент Валери Жискар д’Естен беше (преди да спечели срещу Ф. Митеран през 1974 г.) министър на икономиката и финансите, като е завършил френската Политехника и две години е специализирал във Висшето училище по публична администрация. Всички във Франция смятат, че той повече или по-малко добре се е справил със задачите си като министър, тоест бил е успешен министър.

Постмодернизмът и деконструктивизмът, пропагандирани от ляво ориентирани интелектуалци, в някаква степен довършиха започнатото преди векове от Жан-Жак Русо, като внушиха на хората, които ги четат и им вярват, недоверие както към всички разкази (митове), имащи нормативен характер, така и към мета-разказа (Големия Разказ). Човек загуби упование в Бога, загуби упование в митовете - загуби устоите си, които са го крепели векове и са му давали сили да издържи и да продължи напред; изчезна „културата на текстовете”, както се изразяват Ю. Лотман и Б. Успенски. Днешният човек не може дори да се уповава и във вярата си в светлото бъдеще, защото комунистическата идеология разруши и това. Като че ли му остава да вярва само в силата на парите, които са в състояние да решат всякакъв проблем, и по този начин да се уповава на тях.

Американските катастрофични филми от последните няколко години насаждат идеята, че само глобалното сътрудничество между държавите е в състояние да спаси света от всякакъв апокалипсис. Дали това не е поредната трансформация на идеята за глобализация на света?

Интересен е все пак стремежът да се възстанови изгубената митология. През 1981 г. Джон Бурман пресъздава в прекрасен филм загубения за поколенията и известен само на специалистите основополагащ мит за корените на Британската империя („Екскалибур”). По същото време и в България се правят подобни опити: честваме 1300 години от създаването на българската държава, създава се филмовата трилогия за хан Аспарух – жалко подобие на това, което би трябвало да бъде един основополагащ мит за корените на държавата ни (особено сбитата американска версия, повече известна като 681:The Glory of the Khan). Правят се – дори приживе (!) – филми за видни политици: в момента Мерил Стрийп се готви да пресъздаде на екрана баронеса Маргарет Тачър; Хелън Мирън успешно пресъздаде във филм кралица Елизабет Втора по време на гибелта на лейди Даяна; „Речта на краля” се готви да грабне „Оскар”... Впрочем филмът наистина обра повечето Оскари за 2010 г., включително и за най-добър филм за 2010 г. (допълнението е мое, 28 февруари т.г.)

Да си спомним и за киноепопеята „Освобождение” на Юрий Озеров, където на екрана „оживява” Йосиф Висарионович Сталин и по време на прожекцията на първата серия немалка част от публиката в киносалона започна да ръкопляска при първия кадър със Сталин... Моите родители, които ме бяха завели на филма, се хванаха за главата. Тогава не разбирах защо...

Мнозина европейски политици обявяват, че мултикултурният европейски проект (наложен до голяма степен от интелектуалците) е приключил, след като се е оказал неработещ. Национализмите – освен на стадионите – намират все по-голямо място и в истинския политическия живот. Може би се връщаме към (пред)модерната епоха?

Всъщност обществената и политическата дейност на учения-интелектуалец би трябвало да се изразява предимно в областта на преподаването, защото преподаването е вид обществена и политическа дейност – най-важната, може би... Може би е вярно твърдението, че (учените)-интелектуалци(те) нямат никакво пряко участие в промените от края на ХХ век. Но нали тези, които промениха света, са били обучавани не само от експерти в дадена област, но и от интелектуалци? Интелектуалците са тези, които са им посочили къде да намерят интересуващите ги идеи и как да ги интерпретират. Вярно е, че академичната свобода и автономия може да допусне и това да обучаваме Осама бен Ладен, като по този начин сами му връчваме оръжията, с които е възможно да ни унищожи. Такъв риск обаче никога не може да бъде избегнат именно поради спецификата на университетите като особена институция и поради либерализма, характерен да повечето (днешни) интелектуалци. И да оставим истинската политика на професионалните политици.


* Средната снимка е на Жан-Пол Сартър по време на студентските протести в Париж през 1968 г.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Борислав, мисля че по темата за интелектуалците единствения подход, който може да ни доведе до нещо ново, различно, богато на смисли и интересно за пишещите и почитателите на Форума, е нетрадиционият подход. Това беше причината да заговоря за небългарски интелектуалци, но за които можех да построя образ чрез разказ пълен с мисли и въпроси. Това, че завърших с думите на проф. Богданов и се опрях на неговата статия, не беше следвано от желание да затворя кръга в темата за това, което се случва с него и около дискусията за досиетата в България. Направих го, защото, както и друг път, именно неговите мисли на учен-интелектуалец ми помагат да мисля, да виждам неща, които са били далечни или непознати за мене по друг начин. И да мисля на глас, да намирам съмишленици в тази нелека задача да се говори с разум в един свят, в който това, за което се претендира да е истината не е никак лесно да се отдели от това, което е разбирането за тази истина и начина, по който тя стига до хората донасайки трайни смисли за живота ни.

Останалите форумци сигурно не се включват в разговора, защото май не го отваряме, а го затваряме с нашите коментари. Затова нека да направим нещо за да потръгне разговорът. Връщам се на мисълта си, че аз не мога да говоря за интелектуалците по традиционен начин. Не мога, а и съвсем не искам да го правя така. Но примерите, които могат да подхранят тази тема са навсякъде, пред на си в нас. Вчера се зачетох в един коментар на представител на журито за избор на най-влиятелните жени в България и той казваше, че не е искал да гласува за жени политици, защото е сметнал, че в този момент това не е, което трябва да се направи. Но ето, че жена-политик е спечелила гласовете на журито. Аз знам много малко по темата за конкурса, а като видя снимки на тези жени така известни на на българите, разбирам колко съм била далече от България, защото изобщо не знам как битуват тези образи в българската действителност. Но се питам нещо по-голямо от темата за този конкурс: защо хората искат да сложат на първо място жена-политик, а не жена-интелектуалка, която не е професионален политик? Защо влиянието в обществото се измерва предимно или само като политическо влияние?

Тема № - 38 Коментар № - 4288 Анета де ла Мар - 2011-03-09 06:33:10
Благодаря, Анета, за прекрасното допълнение и за явната връзка, която правиш между моя текст и "онзи" текст на проф. Богданов, който аз наричам "изповед". При мене тази връзка е скрита, но който умее да чете между редовете, несъмнено ще я долови. Един колега англицист ме попита във Facebook дали този мой текст случайно не е и "апел за забравяне на агентурното минало [на проф. Богданов]"? Не му отговорих във Facebook. Сега обаче ще направя това: въпросното минало, разбира се, трудно може да се забрави, но важното е да не забравим и другото - това, което проф. Богданов изгради със своя интелект и със своя хъс.
И още нещо, което съм пропуснал в текста си: ако трябва да кажа кой за мене е перфектният интелектуалец - такъв, какъвто не се вмества в описаните от мен схеми - това без съмнение е Хорхе Луис Борхес, когото други интелектуалци и студенти четат и който формира у приемащите го съответната картина на света.
Тема № - 38 Коментар № - 4287 Борислав - 2011-03-08 15:37:01
За интелектуалците и политиката

...може да се напише много. Не само защото интелектуалците не пасват на схемите, но и защото политиката, макар да има в повечето случаи твърде плосък дискурс, и тя не влиза в едно определение. Затова не знаем какво да чакаме от политиците, които творят политика и объркват живота ни така често и така нескопосано. Рядко нещата са наред, това е само привидност или временно явление.

Борислав дава пример за интелектуалци и техните политически убеждения как се навързват с работата им. Ще последвам примера му, защото както казах, всеки интелектуалец е случай сам по себе си и не е лесно да се вадят общи правила. Но има общи съдби. И те се виждат, когато се ходи по света нагоре-надолу или се чете по-внимателно между редовете на написаното в Интернет, например.

I. Много от вас свързват имената на Гарсия Маркес и Варгас Льоса с магическия реализъм и големия бум, който направи известна и обичана латиноамериканската литература от 70 години на миналия век насам. Преди няколко месеца Нобелова награда за литература най-сетне стигна до великия перуански писател Марио Варгас Льоса, а другата новина е, че Гарсия Маркес отново ще бъде издаван в България след няколко години вето наложени заради неспазване на правилата при публикуването му.

Ето нещо за политическите възгледи на двамата и как им са се отразили на живота и общественото мнение. В началото на седемдесет години Варгас Льоса, вече автор на няколко много добри романа, е дълбоко впечатлен от таланта на колумбийския си колега по перо, станалия световно известен по това време Габриел Гарсия Маркес. И посвещава на него едно изследване направено под формата на докторската дисертация, но излязло след това като книга. “Сто години самота“ се превръща в един от перфектните романи за Льоса, а двамата тартори на бума на латиноамериканската литература се превръщат в много близки приятели. Сближават ги също така и левите им разбирания, типични за онези години за Латинска Америка потънала в диктатури, безредие, насилие и външно заробващо влияние.

През 1976 година след прожекцията на филм в Мексико, Маркес се приближава да поздрави своя приятел, но неочаквано получава едно круше, което го сваля на земята пред онемелите присъстващи. И досега се спекулира каква е била причината за тази агресия на перуанския писател, но следващите години политическите различия между двамата приятели се задълбочават не на шега. Варгас Льоса не само критикува режима в Куба и се дистанцира от позицията на Маркес, но навлиза в политиката, става кандидат за президент на страната си през 1990. Днес е един от представителите на неолиберализма в Латинска Америка и неговото име се свързва с както с либерализъм, така и с десните партии и десните разбирания. Къде останаха левите идеи на Льоса? Не питайте, но левите идеи в Латинска Америка не са като тези по нашите ширини. Без да влизам в подробности ще кажа, че в Перу световно известният писател оставя следи с това, че не само губи изборите 1990 година, но и че тази загуба помага за идването на власт на диктатора Фухимори, управлявал страната с толкова беззаконие повече от 10 години. В това време Льоса приема испанско поданство. И така получи Нобеловата награда според испаснката преса – още един испанец, от латиноамерикански произход, донесал ни голямото призвание.

Гарсия Маркес е привърженик на комунистическия режим в Куба, ще си спомнят някои. Не знам дали ден днешен Габо е толкова ляв, колкото в онези години, знам, че все по-малко се интересува от политика. И все по-малко говори публично. Мрази пресата. Макар да е създател най-добрия семинар в континента за млади журналисти-писатели. Последният му опит да бъде в политиката беше, когато се водиха разговорите за примирие между правителството и партизаните (ФАРК) в Колумбия. Това се случваше през 1999 година. Преговорите започнаха в столицата Богота и Габо обикаляше с едно тефтерче из стария квартал Канделария за да събира мнението на участниците в голямото събитие, ставащо на площада пред президенството. Там имаше партизани, политици, чужди журналисти, граждани и любопитни. Аз също обикалях Канделария, мопт квартал за да се срещна с Гарсия Маркес, да го заговоря. Знам, че не обича журналисти, не обича да бъде изненадван с разговори. Не го срещнах. И макар всички да бяхме убедени в добрата кауза на ставащото и че Габо ще съдейства за разговор с партизаните и чрез своите леви разбирания ще дойде най-сетне нещо хубаво за Колумбия, дойде поредният провал и през следващите години настъпи една от най-жестоката войни от първото десетилетие на 21 век. Колумбия падна под диктатопска власт подобна на тази на Фухимори в Перу, ако не и по-страшна. Габо не искаше да знае повече за своята родина, от години живее в Мексико и гледа да не се връща много в страната си.

Дали Габо продължава да има леви разбирания след дискредитация и на кубинския режим на Кастро и на излязлата на яве тоталната мизерия на идеалите на партизанското движение в Колумбия (на което бях свидетелка през последните 10 години), не знам. Но мисля, че е по-удобно днес да не се говори за тези неща. Новините от Либия се тълкуват далея по-лесно, отколкото онази война в набедената за лоша страна Колумбия.

Но Льоса съвсем не се държи като Габо в тези последни 20 години. Все повече се чува неговият глас критикуващ така наречените леви управления в Латиноамерика а (Венецуела, Бразилия, Боливия, Еквадор...). Макар да е съвсем не точно и неподходящо да се сложат всички управници под общ знаменател, в публикуваните мнения на Варгас Льоса в престижни западни издания все излиза, че лявото е много ляво, а че неолиберализмът е спасението на света. И още. За съжаление понякога това, което казва писателят-интелектуалец не е политическа критика, а нападения на ръба на злословието. В Европа интервютата с Варгас Льоса са любимо занимание на пресата, но в Латинска Америка, където авторът не живее от 60 години на 20 век, понякога случайно казани или не случайно казани думи отекват с много сила и се поражда недоволство от мнението на престижния интелектуалец, смятан все повече за европец забравил откъде идва.

Последното в този стил е коментарът на Льоса за президентката на Аржентина, Кристина Кишнер. Няма да ви занимавам с клюки, само ще кажа, че Льоса е на път да получи вето за да не говори на предстоящото изложение на книгата в Буенос Айрес, а е бил избран от международен комитет за да я открие. Причина - обидил аржентинското национално достойното с думите си, че “Кристина Кишнер е пълна катастрофа, а гражданските протести и движения в Аржентина са популистки и антидемократични“. В отговор на анложенето вето да говори, Варгас Льоса отвръща, че не се плаши от дебатите, че е минало времето на цензурите, че свободата на словото е най-голямото завоевание на демократичното общество и ще отиде в Буенос Айрес за да говори и то за политика.

Защо интелектуалците си пъхат носа в политиката и създават безредие там, където има диктатури или искат ред там, където има безредие или ...? Защо някои от тях се самозабравят и смятат, че без техните умни думи светът не може? Защо вредят и защо помагат на обществото да се развива и никога не стоят мирно, като например толкова безгласови граждани, които чакат да слезе някой гуру от планината за да ги поведе към друга планина и след това да го обвинят, че сбъркал пътя или името на планината, та затова е виновен за всички нещастия сполетили нацията, държавата, човечеството?

II. Преди 13 години слушах един германски учен-преподавател от американски университет да говори за книгата си посветена за случилото се през 20-те години на 20 век в Германия. Книгата е била написана с цел да покаже как прилагането на принципът на синхронността помага да се построи и разбере историята. Оказа се, че конференсистът е бил асистент на известния немски учен Ханс Роберт Яус от Университета в Констанц. В един момент се задеде въпрос за историята, но не тази в книгата, а как се е чувствал той, говорещият, когато се е разкрило, че неговия научен ръководител, уважаван учител и преподавател в Университета в Констанц Ханс Роберт Яус е бил привлечен в SS службите на фашистка Германия по време на войната? Не си спомням името на коференсиста, времето го е заличило, но си спомням какво каза:

“Беше много тягостно. Вие знаете, че тази тема беше много трудна в онези години за нас в Германия. Трябваше да се излекуваме от миналото, аз бях млад и исках нещата да бъдат други в страната ни. Но Яус с нищо не се промени, когато излезе наяве компрометиращото го минало. Нападнаха го от всички страни... Аз се страхувах... “.

Яус - един от най-забележителните учени, развил теорията на рецепцията, колега и приятел на Волфанг Изер, преподавател от престижния университет в Констанц създаден през 60 години на миналия век, награден и почетен от толкова много университети по света, автор, който е превеждан на толкова езици и четен от млади и не млади хора днес. Кои са тези обстоятелства, които са накарали този бъдещ брилянтен учен да стане част от онези зверски служби? Как му е повлияло това? Като на човек, на учен, на интелектуалец?

III. Не знам какво да кажа и за Льоса, и за Маркес, и за Яус. Или ако казвам нещо, не го казвам за да построя своята завършена представа за тях. Избягвам да затварям истините във фиксиран думи, текстове. Но се опитвам да разбера и тримата. Чета и тримата и ще ги чета и занапред. Да не кажа, че това са автори, които седят в билблиотеката ми и ще седят там, няма значение какво ще разбера за тях сега или утре. Бих ви заговорила и за Борхес и за неговите политически разбирания, ала оставям време и за другите пишещи. Моля, Борислав, да ме извини за дългия текст.

Но ето с какво завършвам. Какво ми помага днес да разбера тези учени, писатели, интелектуалци? Защо ги мисля и ги виждам така актуални за да пиша тези редове? Текстът на проф. Богданов за безредния ред, компромиса и мълчанието ме ориентирва в задачата ми да мисля за съдбите на тези хора и да разбирам по-добре света, в който живея.

“…допуснах да влеза в тогавашния безреден ред ... Много по-късно разбрах в какво се изразява основно безредният ред – във външна приемлива привидност, преиначавана от нещо вътрешно, което не може да бъде външно, защото е морално недопустимо. Постъпих безредно защото бях принуден от обстоятелствата, а и защото така постъпваха и други. ... Избрах по-безвредното с надежда, че бидейки умен и честен, ще обезмисля безредието. Да, но освен че това е несигурно, има и пределно ясен негатив – влязъл съм в самото безредие, като съм приел, че нещо може да изглежда някакво, но да е всъщност друго“.

Единственият начин да познаеш безредния ред, да го разбереш, да го осмислиш и след това като учен и интелектуалец да търсиш начин да се опълчиш на безредието, е да го видиш отвътре. И ако не го видиш сега, ще го видиш утре или може би някой друг ден. Няма значение за кой безреден ред става въпрос, на каква географска ширина вирее, с какво се храни, кого подтиска и в кое историческо време се случва.
Тема № - 38 Коментар № - 4286 Анета де ла Мар - 2011-03-08 13:35:08
Към Орлин. Има схващане, че човек, когато за нищо друго не става, става политик и това би трябвало да са професионалните политици. Аз обаче не споделям това схващане. Да бъдеш политик, е дарба, която не е дадена всекиму. Вече написах какво смята Аристотел, че прави от политика добър политик: да е умел в стратегията, икономиката и реториката. И просто както добрите учители се раждат и никаква педагогика, дидактика и методика не може да ги направи (може само да ги направи по-лоши), така и добрият политик просто се ражда такъв. Затова малцина са добрите професионални политици.
Тема № - 38 Коментар № - 4283 Борислав - 2011-03-06 21:20:38
Най-силно ме заинтригува написаното от тебе във връзка с интелектуалците и политическата дейност. Може би, защото се интересувам най-вече от политика.
Странно ми е било, когато някой учЕн или интелектуалец се захване с политика. Но въпреки това, почти винаги възлагам големи надежди, че най-сетне един способен човек ще предложи интелигентно решение по даден въпрос. Но за мене е важна политическата принадлежност, затова мнението ми за съответната личност спада рязко, ако ли тя влезе в политиката, и политическата сила, към която принадлежи, не съвпада с моите разбирания.
Считам, че България е имала голяма полза от това, че Желю Желев, Блага Димитрова, са влезли в българската политика в такива трудни години - макар те да са противоречиви личности. Всеки интелектуалец, в каквато и среда да се намира той - дори да е в политиката, неизменно създава различно усещане за присъствие.
Въпреки че е хубаво да има някой интелектуалец в политиката на всяка една държава, по-добре ще е учените-интелектуалци да изказват мнения относно политиката в процеса на преподаването - така те са защитени от лоши влияния, лицемерие и пр., и най-вече, защитени са от липса на свобода на словото, няма го толкова силно притеснението "това не бива да се казва, ще обидим еди-кой си". Затова с това твое мнение съм принципно съгласен. Но ако оставим учените и интелектуалците извън политиката, ще трябва да се наслушаме на не особено умните и наситени с богатство на езика и общата култура изказвания и мнения на останалите политици - много от тях, главно в България, са доста зле интелектуално.
Направи ми впечатление последното ти изречение и те моля да ми го разясниш - "И да оставим истинската политика на професионалните политици" - кои са тези професионални политици?
Тема № - 38 Коментар № - 4281 Момчил О. Шопов - 2011-03-06 20:30:31
Благодаря ти, Георги, за оценката, за коментара ти и за въпросите, които ми задаваш.
Първо: за безотговорността. Мисля си, че всеки уважаващ себе си интелектуалец действа или има желание да действа като просветен абсолютен монарх по отношение на последователите си. Най-малкото, поради мета позицията, в която се намира, проявява хюбрис (както в този форум написа Martialis), който вече е безотговорност. В академичния свят например този хюбрис понякога има печални измерения и е на махленско равнище: професорът Хикс, който забранява на студентите си да четат учебника на професора Игрек само защото двамата професори не се понасят. Много частен случай, но показателен. В този смисъл от днешна гледна точка не виждам особена разлика между двете разбирания за безотговорността, както и не виждам особена разлика между Зевс и Ксеркс. По-благородният тип безотговорност ми припомня максимата „Пътят към ада е осеян с добри намерения”. Но наистина от тебе научих за двете разбирания на безотговорността.
Второ: интелектуалецът би се превърнал в догматик, ако не беше гъвкав както в изразяването си, така и във възгледите, идеите и убежденията си. Мисля си обаче, че в крайна сметка всеки интелектуалец рано или късно се превръща в догматик, и това става тогава, когато той изобщо престане да разбира какво се случва около него. Ще дам пример от моята област: професор М.Я., който през 60-те и 70-те години беше винаги в авангарда на интелектуализма и който беше пророк на ползата от компютрите в езиковите изследвания, към края на живота му идеята за компютъра до такава степен го беше обсебила, че той смяташе безапелационно една дисертация за добра, стига да е използван компютър – както при написването й, така и при изследването на даден езиков проблем. Нещо повече – това беше единственият критерий, който можеше да го накара да гласува „за” в специализирания научен съвет по езикознание. Друг пример. Професорът Вл.М., когато стана професор, реши да възвърне практика, характерна за 30-те и за 50-те години на изминалия век: остро да осъжда употреби на българския език и неологизми в него, които нарушават неговата представа за добър български език. Самият той възприема себе си като нормативист в езиковата естетика и като последна инстанция, която отсъжда какво е хубаво и какво е грозно в днешната езикова практика. Друга гледна точка обикновено не се допуска. А иначе блестящо превежда от немски...
Що се отнася до последния въпрос – немалко учени смятат, че Алберт Айнщайн е в основата на всички обществени беди през ХХ век със своята теория за относителността. Теорията за относителността разрушава идеята за непроменимия свят, в който всичко работи като швейцарски часовников механизъм, и вкарва хаоса в живота на хората. Така поне мислят немалко консервативно настроени мислители. Изявените хора на науката винаги са искали - по-прикрито или по-явно – да имат обществена и дори политическа тежест. Така например професорът от Софийския университет Н.Г. след 1990 г. за дълго изостави своите научни занимания и се отдаде на политическа публицистика и така вече в някакъв смисъл се включи най-малкото в актуалния политически дебат.
Тема № - 38 Коментар № - 4280 Борислав - 2011-03-06 20:30:27
Искам да благодаря на Борислав за хубавия и информативен текст, който представи! Първо ще допълня нещо по темата "интелектуална безотговорност", която той засяга, и после ще го помоля да разясни в две отношения тезите на своя текст.

Борислав споменава възгледа на проф. Богданов за безотговорността на интелектуалеца, но не го представя с нужния контекст, от което и вероятността казаното да се отплесне и лесно да си намери обстоятелствата, чрез които да се изтълкува засягащо.

В античното мислене това, да си безотговорен, има две значения. Първото значение е негативно: да правиш каквото решиш, без да спазваш никакъв ред и без да даваш отчет на онези, които биват засегнати от твоите действия. Така действат тираните, осланяйки се единствено на силата и богатството, с които разполагат. Второто значение е позитивно: безотговорността се разглежда като външен белег на развита вътрешна разумност, позволяваща на този, който трайно разполага с нея, да не зачита правилата, на които се подчиняват останалите, и дори да ги коригира. Изразител на този втори вид безотговорност се явява аристократичната полисна прослойка, така наречените kaloi kai agathoi или epieikeis. Тях не можем да представим нито само като политически, нито само като интелектуален елит, защото двете качества - да разполагаш с достъп до властта и да имаш високо развито разбиране за нещата - вървят свързано.

Думата, с която на старогръцки, изглежда, може да се изрази "безотговорен" - anypeuthynos (букв. "безотчетен"), носи и двете споменати значения. И в някои случаи те са много сложно преплетени. Например в трагедията на Есхил "Персите", където, от една страна, anypeuthynos е наречено царстването на Ксеркс, който, разчитайки на абсолютната си власт над персите, самоволно е повел огромна войска срещу Елада, и след като армията му е била унищожена, е причинил на страната си голямо бедствие; от друга страна, anypeuthynos е наречена и властта на Зевс, който, надарен с изключителна разумност и проницателност, сам решава как да бъде устроен редът в света, и, съответно, опазването на този ред, който Ксеркс се опитва да разруши с похода си срещу Елада, е гаранция за благополучието на всички, които участват в него.

Покрай темата за безотговорността се появява и нещо, което моля Борислав да изясни. Той казва, че интелектуалецът се познава по по-богата, гъвкава и многомерна реч, която ползва, но същевременно се възмущава от разни примери, в които интелектуалец сменя речта си и чрез друга ред или някакво действие изоставя това, което външно е приличало на убеждение. Та първото необходимо уточнение според мен е: дали Борислав смята, че истинският интелектуалец (трябва да) има твърди, последователни и непроменими убеждения, или, напротив, интелектуалецът (трябва да) разполага с гъвкавост и лекота в ползването на речи и идеи.

И накратко второто нещо, което ми се струва малко неясно. Борислав посочва опозицията наука-политика и сякаш смята, че първото винаги включва по някакъв начин и второто. Обаче, ако го включва и тази опозиция е доста изкуствена - каквато аз бих приел, че е - как науката, дори и най-точната и фундаментална наука, се явява свързана с политиката и по-точно с обществения ред, без да е пряко ангажирана в актуалния политически живот?
Тема № - 38 Коментар № - 4278 ГГ - 2011-03-06 14:33:07
Благодаря на Martialis за коментара. Ще припомня какво казва Аристотел в "Никомахова етика" (І книга,ii): We see also that under this science [politics] come those faculties which are most highly esteemed; e.g. the arts of war, of property management, and of pubic speaking. (The Ethics of Aristotle; The Nicomachean Ethics, Penguin Books). За съжаление, не съм класик по образование и не мога да цитирам в оригинал, но от критиката на преводите зная, че това е един от най-точните преводи на "Никомахова етика".
Тема № - 38 Коментар № - 4277 Борислав - 2011-03-05 13:54:47
Добър текст. С този линк обаче ме съсипа. Трябваше да слушам тия глупости; ще ми обяснява торпор какво значи. Не ме разбирай погрешно, не се изнервих, защото се чувствам избран и знаещ заради латинския, а защото изобщо той употреби думата т...орпор. Това е все едно ти да излезеш и да кажеш, че е налице ценностна метатеза (примерно). Сега публично трябва да показваме чия специалност има по-интересни термини ли?
За мен интелектуалецът не бива да е политик. Следователно не бива и народен представител да става. Точно заради хюбриса. Дори и когато хюбрис не е налице, човекът може да се окаже неспособен в политиката. Политиката дори не е толкова наука, а изкуство, или ако изходим от факта, че едноименният Аристотелов трактат "Политика" всъщност е озаглавен в мн.ч., то политиката е набор от изкуства и способи, които според мен не са научни. Политиката е обвързана както с взимането на рационални решения, така и със способността да се предвижда нерационалното, емоционалното (как да прокараш едно непопулярно решение на разгневена тълпа народ, без да те линчуват? само един истински политик може да го постигне, но ако в подобна ситуация проговори научно, неуспехът му е почти сигурен; ученият вероятно ще го ударят с тухла по главата, еле пък ако излезе за торпор да обяснява).
Всички сме обвързани с политиката, но не е необходимо да се опитваме да я практикуваме "професионално".
Ето, направих "епикриза" и дадох своята рецепта, пардон!, "прескрипция".
Тема № - 38 Коментар № - 4276 Martialis - 2011-03-05 12:22:41
Пламене, не Ви познавам, но това няма значение. Осама бен Ладен ли имате предвид? Това е последното име, което споменавам в текста си.
Тема № - 38 Коментар № - 4275 Борислав - 2011-03-05 11:22:58
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115969

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128140

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20158

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32741

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134350

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94412

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29120

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17801

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180893

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60800

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA