БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Една семейно-любовна история в 8-a песен на “Одисея”: ИЗНЕВЯРАТА НА АФРОДИТА

БОГДАН БОГДАНОВ

Този текст е част от голямата глава за «Одисея» в обявената преди време подготвяна от мен книга «Любов и разказ в старогръцката литература». Запознах ви с теоретичния увод, който не съм променял, както и с анализи върху текстове на Херодот и Платон. Междувременно промених озаглавяването и съответно основната тема и заглавието на книгата стана «Разказ и реалност». Надявам се да съм ви убедил, че доброто разглеждане на която и да е тема повлича повече теми. Знаете от текстовете, с които вече ви запознах, че ме вълнува и трета тема, тя се усеща и в текста по-долу - че литературният е текст операция по моделиране на динамичен смисъл.

Разказът е речева форма за моделиране именно на такъв смисъл. В нея обаче се осъществява имплицитно и другото по-трудно моделиране – на реалност и свят. Много пъти съм казвал защо различните форми на реч неуморно, по-пряко или по-косвено, се занимават именно с него. Защото, въпреки че живеем в обща реалност и свят, те се менят, а и ние, които участваме в промяната им, държим на различни проекти-модели. Затова и не спираме да говорим, четем и пишем. Есеистичните, научните и литературните текстове са такива проекти-модели.

Лошото е, че твърдя, че по-доброто казване на нещо е херменевтичното и дори изреждам правилата му, но говорейки и пишейки, по-скоро не ги следвам. Дано в текста, който предлагам сега, внушението за това да е само по линията на стила. И все пак сигурно има едно нещо, което ви съветвам да правите, а аз не правя – в това, което казвам, не намесвам себе си и своето. Изглежда поради възрастта и дългия навик съм прекъснал връзката между моето говорене и моето малко битие. Моля да ме извините за това, особено тези, които също като мен са се скрили от себе в обективизма на едно или друго говорене.



Песента на Демодок за прелюбодейната любов на Арес и Афродита е типично малко разказово произведение, което може да се прочете и като любовно-семеен, но и по-общо като сюжетен разказ. От една страна, в него става дума за събития, които не са свързани тематично с 8-а песен, така че текстът прозвучава като поезия, вложена в прозата на «Одисея». От друга страна, се откриват поне две сигурни връзки между песента и текста на поемата. Първата е, че веселата извънмерност на любовта на Арес и Афродита е своеобразен контраст на трайната устояла толкова премеждия семейна любов на Одисей и Пенелопа, а втората, че тази песенна история е съвсем на място в празника, представен в 8-а песен на «Одисея». Към което се добавя и редът от прилики и разлики, в който тази песен попада в поредицата от три песни, изпълнени от Демодок – тя е весела и се изпълнява на закрито, докато другите две песни са тъжни и се изпълняват на открито.

Ето фабулата на песента - Хелиос уведомява съпруга Хефест за прелюбодейната връзка на Арес и Афродита. Хефест измайсторява невидима клопка, разстила я над ложето на изневярата и отпътува за Лемнос. Любовниците се възползват от отсъствието му и попадат в клопката. По даден от Хелиос знак Хефест се връща, поканва боговете да се посмеят на срамната гледка и се заканва, че ще върне Афродита на баща й Зевс. Но Посейдон уговаря Хефест да освободи любовниците и да се откаже от намерението си. Арес и Афродита се разделят и всеки отива на свое любимо място.

Интригата  е като че ли любовна, но събитията на собствено любовния разказ (влюбването, уговарянето и постигането на желаното) не са представени. Показана е само постигнатата любовна заедност. Любовта се изчерпва с нея. Което, в духа на представения в 8-а песен празник, е своеобразно подтекстово определение на любовта – тя е празнично нещо. Да, но фабулата е всъщност семейна, засягаща съпруга и предизвикваща неговите действия. Което опетнява голямото семейство на Зевс и неговия брат Посейдон, намесил се поради това и променил хода на събитията.

Трите гледни точки и съответно подлинии на разказа – на Арес и Афродита, на измамения Хефест и на Посейдон-Зевс, са свързани в общ повествователен ред със следните събития - посрамваща любовна заедност, разкриване на посрамването, ответно действие на посрамения съпруг, опит за радикално разделяне със съпругата и промяна след намесата на Посейдон: срещу материално възмездяване любовниците са освободени от посрамващата клопка и бракът на Хефест и Афродита се запазва. Трите подлинии са неравностойни. За Арес и Афродита любовната заедност завършва с премеждието на голямо посрамване, което поради интереса и действията на Посейдон и Хефест е преодоляно. Освободени от коварната клопка, те се разделят, без да е ясно дали пак няма да се съберат, още повече че според митологическия контекст от любовната им връзка се раждат Хармония и близнаците Фойбос и Дейнос.

Подлинията на Хефест е по-дълга. На нанесената му вреда той отговаря с любовната клопка и намерението да върне Афродита на могъщия й баща. Клопката обаче нанася вреда и на голямото божие семейство. От което тръгва подлинията на Зевс-Посейдон. Вместо върховника, комуто не подобава да се занимава с подобни незначителни дела, се намесва Посейдон, който обещава на Хефест да бъде материално възмезден. Следвайки ценностите на йерархията и материалния интерес, Хефест приема обещаното възмездяване, освобождава любовниците и се отказва да върне Афродита на баща й.

Но, така или иначе, трите подлинии са неразличимо насложени в общата линия на получилото се малко повествование с няколко равностойни гледни точки. Разбираме защо е станало така. Защото, нарушавайки строгия модел за сюжетен разказ и по-точно изискването постигнатото да не премахва напълно проблема, от който тръгват събитията, това повествование завършва с happy end-а на пълно преодоляване на началния проблем.

Това песенно повествование има и втора особеност. Освен че е ред от събития и действия, то развива и епизоди, в които предимно показва. Централният от тези епизоди е с две сцени, едната представена пряко – на смеещите се богове, другата косвена - на вкопчените един в друг Арес и Афродита, едната гледане на нещо (любовния акт), което не бива да се гледа, другата задържане на нещо (любовния акт), което не бива да се задържа. Показвайки, двете сцени коментират косвено особен разказов момент, можем да го наречем показване-откриване на скритото. Което повдига следните два въпроса - единият по-общ,  дали е правомерно да се говори за любовен разказ, а другият по-конкретен, дали може да се говори за такъв момент в неговата структура. Изглежда може, след като, без да е същият, какъвто е в песента на Демодок, този момент е налице в толкова съвременни литературни, филмови и редови любовни истории.

Но и другото, което не е по-несъществено. Така или иначе, и в нашата фабула, и в съвременните истории, въпреки че има и случаи, в които това е единствената му функция, т.нар. показване-откриване се поражда не за да се задоволи любопитство, а за да се въвлекат и други в интрига с повече гледни точки. Поради което почти винаги любовният разказ прехожда в повествование с повече герои и събития.

Именно с оглед на подобно прехождане в разказа на Демодок се развива и пасаж на изреждане на няколко мнения за смисъла на това, което се вижда. Според първото, внушено от гръмкия смях на гледащите богове - и прелюбодейната любов, и хитрата клопка на Хефест са нещо весело и безвредно. Според второто, също непряко изказано, случилото се е срамно и осъдително. Затова Хелиос помага на Хефест, а Посейдон не се смее и в сцената на гледането не участват богини. Третото коментира парадокса, че бавноногият Хефест се оказал по-бърз от стремителнобързия Арес и че природната сила отстъпила на техническия ум. Четвъртото, изказано от Хермес, обединява любовта и клопката – Хермес е готов да се изложи на същия срам, стига само да изпита любовна наслада с Афродита.

От тези четири мнения-позиции само второто на несмеещия се Посейдон мотивира събитията нататък. За разлика от издайника Хелиос, който е просто на страната на Хефест, позицията на Зевсовия брат е по-сложна – за него случилото се е нередно и вредно, не само за Хефест, но и за семейството и авторитета на Зевс, затова семейната неуредица не бива да завършва с разтрогване на брака на Хефест и Афродита. Което задава друга посока на събитията и друг край на разказа. Засегнатият съпруг трябва да се удовлетвори, но трябва и друго - да се отстрани получилото се посрамване и бракът на Хефест и Афродита да се запази. Посейдон успява да уговори Хефест да освободи двамата и да се откаже от развода с Афродита.

Което по епически става едновременно деловито и със забавяне. Хефест се съмнява, че Арес ще му плати обезщетение, както го уверява най-напред Посейдон. Също като в подобния епизод между Хера и Съня в 14-а песен на «Илиада» уговарянето протича в два хода. След първия неуспешен следва втори успешен - ако Арес не платял, щял да плати самият Посейдон. Изгодата и авторитетът на обещаващия склоняват обидения съпруг, проблемът се решава и нарушеният ред се възстановява. Въпреки че се разгръща в повече моменти и съответно в повече събития и действия поради повечето участващи, разказът не се проточва, защото зависи от ясен контекстов ред, който налага деловит край.

Редът се определя от ясната позиция по двете естествени случвания – по-малкото на любовния акт и по-голямото на семейната заедност. А тя е, че макар и на думи да са две, тези случвания са йерархично свързани. Според насочващия разказа контекстов ред, любовният акт е допустим само вътре в семейството, и то на брачното легло. Да, но редът е едно, а реалността друго. Тя може да се отклонява от редното, да го поставя под въпрос, да го усложнява и променя. Затова и неговият смисъл и значенията на разгърнатото съдържание не съвпадат. В съдържанието може да се образува «но». Така става и в този разказ.

Въпросът е дали редът е един, или има два различни реда - за боговете и за хората. Епическата поетика допуска такава разлика, но обикновено я комбинира с приликата. В песента на Демодок образувалото се «но» е като че ли допустимо за Афродита - тя е Зевсова щерка и богиня на любовта. От друга страна, няма разлика между божието и човешкото. Независимо дали е безсмъртен или смъртен, съпругът се засяга от изневярата и търси възмездие.  Е, има разлики. В човешката среда възмездието може да бъде жестоко, прелюбодеецът може да бъде убит, а невярната съпруга върната на баща й. Възможно е и ставащото в нашия текст - засегнатият съпруг да бъде възмезден материално. Защото съпругата е имущество, което се поврежда от прелюбодееца.

Разбира се, паричното възмездяване на Хефест в песента на Демодок е весел вариант на онова, което не може да стане в божията среда – Арес да бъде убит, а и набит от засегнатия съпруг. Оттук и компенсиращото изравняване на Хефест с Арес – единият е силен и ловък физически, докато другият е такъв с ума и техническите си умения. Което има емоционални последствия - в нашата песен всичко става леко, бързо и весело. В човешката среда същото би протекло сериозно, тежко и дори трагично. Да, но литературният текст не е смислово едноредов. Заедно с веселата фабула за семейната интрига, нашият текст коментира контекстово и темата за любовта.

Според контекстовия ред любовта е любовен акт на брачно легло, любовна наслада в границите на семейната институция, нещо ценно, което поддържа по-ценното на брака. Съдържанието на текста обаче повдига въпроси. Един от тях е очевиден - дали любовната наслада не е ценна и сама по себе си и в този смисъл оправдана, когато се изпитва с красавец или красавица. Оттук и комплицираният отговор. Семейната изневяра, за която става дума, от една страна, не е на място, от друга, е на място, защото се предизвиква от красота. Така усложненият отговор поддържа контекстовия ред, но наслагва и допълнителен разширяващ го ред. При други контексти в текстове на подобна тема се твърди имплицитно и друго - че стойност има самото изпитване на любовна наслада, без значение дали обичаният е красив или грозен.

Но, така или иначе, за да се образува разказ, е нужен контекстов ред, чието твърдение да се коментира. Тази зависимост между разказов текст и контекст обикновено е разхлабена, от което се поражда и последствието, че, ако не всички, поне добрите разкази поставят под въпрос основния контекст, който коментират, като наслагват върху него други контексти. Оттук и другото последствие - че всички разкази и особено добрите протичат смислово многоредово. Тази многоредовост е проявена и във вече коментираната неравност на редуването на по-преки с по-косвени твърдения, някои от тях имплицирани в образи и метафори.

Подобна метафора, съдържаща определение за динамиката на любовната свързаност, откриваме и в нашата песен. Тя е, че любовта е редуване на двата момента - на копнеж по обичания в самота и събиране с него за потушаване на копнежа. Като хипертрофира втория момент на събирането и превръща радостната заедност в невъзможност за раздяла, образът на коварната клопка на Хефест подчертава и втори по-общ динамичен ред, отнасящ се до всяка свързаност с друг човек – колебаенето между полюсите на пълната заедност и страха от нейното осъществяване.

Разбира се, задържането на вниманието на разбиращия текста върху подобен смисъл не бива да води до обръщане на гръб на останалите възможни смисли. На свой ред разбиращият не бива да прекалява и с аналитичната амбиция за съответно точно фиксиране на протичащото означаване в текста. Защото всяко разбиране, също и аналитичното, се изразяват и в отклоняване от означаването в един текст, в наслагване върху него на вторичния текст на самото разбиране. Освен усвояване всеки прочит е и присвояване. Оттук и случващото се отклоняване от означаването в първичния текст.

Гледано откъм коментирания основен контекстов ред, в хода на разбирането на песенния разказ на Демодок разбираме и нещо по-общо – че в Омировия епос разказовото говорене за любов се подема, когато тя нарушава ред. Така или иначе, бидейки в реда, за любовта няма какво да се каже. Казването започва поради безредието, до което тя води, както е и в този разказ, и престава, когато тя се върне в реда. Което означава, първо, че говоренето за любовта винаги е по същество говорене за друго, и, второ, че с говоренето за любовта се казва, че тя и като любовен акт, а и като друго контекстово е негативно събитие.

Това имплицитно определяне на любовта като безредна и извънмерна е с две последствия - от една страна, стихията й се подчинява и вкарва в реда, от друга страна, любовта става носител на остра събитийност. Това се отнася не само за епоса и старогръцката литература, а като че ли и за дълготрайния контекст на всяко човешко съществуване. Любовта радва и се възприема като събитие, доколкото е нещо извънредно или извънмерно. Същевременно престава да е това, което е, когато се подчини на ред и стандарт. Същото се отнася и за влизането й в реда на семейната или навичната любовна заедност, но и за формите, които я определят като правилна и в този смисъл безвредна.

Съответно на това и самата любовна свързаност се възприема като събитие в степента, в която е с «кондензиран» смисъл, различен от случванията с «разреден» смисъл или без смисъл в потока на редовото живеене. В подобна зависимост влизат на свой ред любовният разказ и по-общият като че ли обхващащ го сюжетен разказ. Както семейството е редът, който поправя безредието на любовта-любовен акт-любовна свързаност, така и сюжетният разказ е имплицитният ред, който не позволява на любовния разказ да внушава  безредие.

Като казвам сюжетен разказ, имам предвид сюжетния разказ във високата старогръцка литература на епоса и трагедията, двусъбитийния ход от породен проблем и опит за поправянето му. Този представителен разказ предполага някакво оправяне и връщане към началното състояние без проблем, но не води към по-добро, което го надхвърля и не възстановява изцяло началното състояние преди възникването на проблема. Човешкото или, по-точно казано, господарското съществуване в тази среда се разбира като ценно и важно, защото е съществуване на смъртен, изложен на опасна обхватност, свързана с подчинени смъртни и безсмъртни богове и зависима от власт и богатство, които усилват, но и погубват смъртния.

Високата старогръцка литература постоянно опира до сериозен драматичен разказ за постигания, които коментират като че ли винаги неуспяващото повдигане на смъртния човек в степента на идеала. Затова и толкова високо показателни за тази литература са фабулите на достигналите до нас атически трагедии. Разбира се, в старогръцката литература се откриват разкази и с «happy end»-завършвания. Малко са обаче завършванията, които надхвърлят началния проблем. Така е и в Омировата «Одисея». Тя наистина завършва с масивен «happy end». Той обаче само възстановява нарушеното, от което се тръгва, при това компромисно, защото, както ни уверява текстът,  незатихналата злоба на Посейдон след време наново кара Одисей да напусне Итака и да заброди по широкия свят.

Още по-малко на брой, особено във високата литература на епоса и трагедията, са чистите постигания. Естествено те стават повече по-ниско в текстовата йерархия. В историческата проза на Херодот са вече достатъчен брой. Примерно в прочутата новела за изкусния крадец от втората книга на «Историята», в поредица от причудливи хитрости, героят не само задържа откраднатото от съкровищницата на фараона, но става и негов зет. Е, това е компенсирано от драматичния сюжетен почерк на високата литература в поредица от екстремни събития, а после и в това, че героят от обикновен човек става царски зет. Според онзи контекст умният трябва да е и социално издигнат.

Другият начин за поставяне под въпрос на тази сюжетна идеология е влизането в като че ли същите, но всъщност различни фабули за богове. Разполагаме с три отлични примера – любовните фабули в 14-а песен на «Илиада», в 5-ия Омиров химн за Афродита и в песента на Демодок в 8-а песен на «Одисея». И трите са с ясен «happy end». В първата фабула Хера постига с лекота каквото е намислила. Зевс наистина отменя очакваното от нея, но не и позитива на случилата им се на Ида любов. В петия Омиров химн Афродита също постига каквото е намислила, като се опазва и от строгия семеен ред, преобразувайки го в друг, отнасящ се само за нея.  И в песента на Демодок любовно-семейната неуредица също се урежда без последица за никой от участващите в интригата. 

От една страна, е приликата – също като смъртните и безсмъртните зависят от йерархия; и над самия Зевс тегне по-висша сила, а и възможност сегашното да се обърка и да се породи безредие. От друга страна, е разликата – в Олимпийския божи свят, след като по-лошото е останало назад в миналото или е отпратено далеч в бъдещето, се живее в плътно настояще. Което прави божиите фабули недраматични и в този смисъл несюжетни и отличава боговете, майстори на компромиса и влизащи без бавене в плътното настояще, от смъртните, които  смесват времената и постъпвайки радикално бъдещно, развалят настоящето, пораждайки в него драматични сюжетни редове. Затова и повечето Олимпийски божии разкази са деловити повествователни нанизи.

Те по странен начин напомнят убързения наниз на събития и действия във винаги многогеройните разкази в последните авторски филми на Уди Алън или екстравертното трупане на ново и ново случващо се в съвременните медийни повествования, в които и крайно трагичното не може да бъде това, което се казва за него. Изглежда защото устремно насоченото напред разбиране не му позволява да има свое особено време и съответно свой по-комплициран предикат.   



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Много хубав коментар, Ани, реших, че повторението въобще не е повторение, а истинско случване. Нали така нещата и без друго се повтарят. Вчера, след като написах коментара, мислих дали разказът може да е свят, след като е парченца, които оцеляват във времето. Ние сме тези, които се променяме и които променяме разказа. Свързвам тези неща с понятията за реалност и свят, както и с понятията за смисъл и значение... И любовта, наистина ли е повече разказ, отколкото всички други случвания? Любовният разказ тематичен разказ ли е, любовта тема ли е, след като любовта е толкова други неща - или някаква функционалност. Има нещо в любовта извънредно като в празника, така извеждащо навън, но и сякаш нещо друго.
Тема № - 40 Коментар № - 4533 vesselina vassileva - 2011-04-19 12:28:46
Извинете, за объркването с повтарянето.

Едно уточнение.
Любовта е като разказ. Но определено не е написан текст, нито сценарий, който може да се изпълни. Случването на любовта има нужда от двама, а протичането на любовта, също зависи от тези двама. Но явно ролите няма как да са еднакви, защото ако са еднакви какво ще стане със случването? Нужно е А да бъде различно от Б за да стане нещо между тях, различно като същност, но и различно като роля, която изпълнява в любовта.
Тема № - 40 Коментар № - 4530 Анета де ла Мар - 2011-04-19 10:14:33
Веси пита защо другите чудеса искат да се свържат с чудото на любовта. Може би чудото на любовта е наистина едно голямо чудо, което, когато се случва показва, че може да се случи на всекиго. Любовта хем подбира хем не подбира кого с кого да свърже, но винаги изненадва със своите проявления. Как да не стане обект на разказ, когато любовта самата е разказ. А среща Б, а пък Б... и стананало това, а след това онова и се стигнало до консумиране на любовта. После всеки един от тях разказвал на внуците си любовни истории, макар че внуците никога не разбрали за срещатат на А и Б. И дори няма значение дали внуците са внуци на двойката А&Б или на баби и дядовци взети поотделно.


Веси пита защо другите чудеса искат да се свържат с чудото на любовта.

Може би чудото на любовта е наистина едно голямо чудо, което, когато се случва показва, че може да се случи на всекиго. Любовта хем подбира хем не подбира кого с кого да свърже, но винаги изненадва със своите проявления. Как да не стане обект на разказ, когато любовта самата е разказ?

А среща Б, а пък с Б стананало това, а след това се случило онова и в един момент двамата не издъжали и се стигнало до консумиране на любовта. После и двамата разказвали на внуците си любовни истории, макар че внуците никога не разбрали за срещатат на А и Б. Но дори няма значение дали внуците са внуци на двойката А&Б или на баби и дядовци взети поотделно. Любовните истории се предават от поколение на поколение. Устно, писмено, изиграват се на театър или като театър, четат се в Интернет, намират се в забравените на тавана писма на родители, близки и непознати... Това са текстове, които странстват, завръщат се, после пак ги губим. Носим ги със себе си, но и се правим се, че не ги чуваме; сърдим се, че за завършили така, a не иначе. Спомняме си за тези текстове, когато ни посети любовта и ако пазим архива на родителите си, четем как се е случила любовта при тях. Убедени сме, че няма да направим същите грешки, понякога и така става, но правим други, дори по-сериозни и по-тежки. Всеки любовен разказ е единствен по рода си, макар всички да си приличат. Всяка любов не иска да повтори другите, а ги повтаря. Но понякога си мисля, че любовта е един от начините да бъдем оригинални в този сив, скучен, студен, еднообразен живот, в който дори една пролет не може да дойде навреме. А любовта, както знаеш, Веси, идва и по време на холера, но понякога става заразна като самата холера.
Тема № - 40 Коментар № - 4528 Анета де ла Мар - 2011-04-19 09:46:52
Бях изненадана от две неща в коментара на професор Богданов – първо, че смята моя коментар за текст, а не за коментар и второ – че вижда в него чувства, при положение, че това, което реално ме е занимавало е чистата теория на разказа и че задавайки точно тези въпроси не се интересувам толкова от някакви означаеми, които наричаме Бог и Любов, например, а напълно обратно – свеждам ги до едно нещо, което е общо за тях, но и чрез тях - множествено, така както общо и множествено нещо е онова дълбинно на собствената ни дълбина, което можем да видим едва, когато се отворим към други дълбини чрез други хора, които (може би) обичаме: разбирането.

Това, което написа професор Богданов, обаче малко ми обърна мисленето. Първо си представях любовния разказ някак като част от по-дългия сюжетен разказ или по-скоро като в плен на по-големия сюжетен разказ – разбира се, не харесвах тази връзка, макар че колкото и да го мислех – няма как да се изведе самостоен жанр „любовен разказ“ – не я харесах, защото в една успоредна парадигмата мястото на сюжетния разказ се заемаше от семейството, което подрежда любовта. Много ми се искаше да кажа, че хич не харесвам подреждането, нито семейството – което логически ме отвеждаше дотам, че не би трябвало да харесвам и сюжетния разказ. Нещо в логиката на нещата ми обаче се късаше – и едва сега след този коментар си направих един модел, в който мога да подредя нещата за себе си. Представях си зависимостта на любовния разказ от сюжетния разказ, както и на любовта от семейството - като движение, което се разпръсква – докато, вероятно, е обратното – движението е събиращо и насочващо, но не съвпадащо до идентичност – просто любовният разказ не изтънява в сюжетния, нито любовта престава да съществува отвъд семейството. Семейството и сюжетният разказ, всички случвания и свързвания са зависими от любовта. Възможно ли е тогава, след като любовта е отваряне към собствената дълбина, въпреки че възниква от свързаността ни с други хора – любовният разказ да е отваряне към същинската дълбина на текстовете, въпреки че в един сюжет могат да се случват още много неща, освен любовта?

Както добре се вижда, в старогръцката литература – изведените от професор Богданов любовни разкази – се оказва, че никак не са самостойни и просто захвърлени в разказа, че не спускат скоби, така както изглежда на пръв поглед. Много често тези малки любовни разкази, намиращи се в корпусите на големи текстове - епоси и истории – въобще не остават самостойно и отделно – включват се в изграждането както на композицията, така и на темите, които придържат сюжета, извеждат навън, интерпретират се дълго и дълго служат за разбиране.

Така както любовта и любовният разказ се подреждат от сюжетния разказ и от семейството, при Платон пък се подреждат от зърнатото божествено и последващото припомняне, редувайки пълно разгръщане на припомненото с пълна забрава и отново зърване, забрава, припомняне. Всичко това за мен бележи отделните степени в разбирането, от което зависи протичането (пълното припомяне се изравнява с разкриване на божественото, но и със смърт, а смъртта - с достигане до божественото и зърване наново, и пак припомняне... припомнянето е в отношение със знанието, разпознаването и задействането на механизмите на разбиране).

Може и да си въобразявам и наистина да изпадам в чувства и грешен прочит, но любовният разказ е особен разказ. Например, Крез – тази голяма многовремева парадигма, която започвайки от любовта – наистина достига до мъдростта (мъдростта е отваряне на собственото дълбинно), но пък това достигане се провокира от края на семейството – както това на Кандавъл (който бива убит, заради любовта си), така и това на Крез, реално погледнато (защото той губи сина си) – семейството, подреждащо любовта се премахва, но пък не се премахва разрастването на сюжетния разказ, разраснал се така могъщо, че да обхване сюжета на цяла една човешка история… Събирам двете парадигми вероятно – тази за любовния разказ и сюжетния разказ, с тази за любовта и семейството, вътрешното протичане с външното ставане, но тогава те може би са били реално нещо много по-общо…

В този ред си мисля, че не чудото на любовта гледа да се свърже с другите чуда, колкото другите чудеса искат да се свържат с чудото на любовта. Защо?

След толкова писане за любов, никой няма да ми повярва, че бих дала всичко, за да разбера не любовта, а разказа и онази странна връзка – любов и разказ – в която „любов“ и „реалност“ могат да застанат на едно и също място, докато на мястото на разказа може да има само разказ… Разказът свят ли е? Или прави свят? Ако любовта лесно може да се означи като реалност, професор Богданов, разказът по-близо ли е като форма до т.нар. "свят" - нищо, че разказите постоянно ни правят?

---

От песента на Роси страшно много ми хареса ето тази част: „… дълбоко ти благодаря, загдето ме научи да знам да заспивам където се намеря, да умирам където стъпвам и да не страдам за теб!“. Както казва Вонегът - нека някой да ме научи и мен.
Тема № - 40 Коментар № - 4526 vesselina vassileva - 2011-04-18 17:47:54
Благодаря на Росица за майчинската мекота, с която е оговорила. Радвам се, че е здрава. Ама съм упорит и само едно я карам да съобрази още - как се борим за това да бъдем именно тези, с тези "аз"-ове и имена, които смятаме, че имаме. За това са всичките ни усилия, но как и от двете страни ни поглъща по-общото - и в дълбината, към която ни отварят събития като любовта, и в тихата равност, в която заприличваме на всички други, и то не само хора. Та затова голямата литература и музиката, за да разстеле борбата за "аз"-а и поглъщанията в добре "темперирано" време. А то е добре темперирано, когато между точки има свързвания и две точки стават и една, а и се делят в себе си. Без такова време не можем. То е хем протичане, хем е сводимо до ред, който като че ли не протича, а е именно такъв - верен и завинаги даден.

Удивително стихотворение, драма на идентичността в точни метафорни преноси. Оздравявайте, Росица.
Тема № - 40 Коментар № - 4522 Bogdan Bogdanov - 2011-04-18 07:45:01
Здравейте, приятели форумци, връщам се по малко - първо само с четене, а сега вече и с малко писане.
Темата за изневярата не ми е по силите и разбирането за нея не ми достига, но нещо друго, засегнато в този заглавен текст и в коментарите в началото, дълго ме гложди – времето.

Професор Богданов и доцент Варзоновцев все казват, че времето им е много интересно, а не пишат дълго за него. И на мен ми е интересно, веднъж писах за любовта като случваща се във „време на точки”, обаче аз направо си признавам, че ми е много трудно и не съм се упражнявала внимателно в такова вглеждане.

Професор Богданов, знам, че като представяте как се прави разказ и как протича случването, показвате как се прави и време, обаче винаги го правите имплицитно. Дали не би Ви било интересно да напишете и нещо по-експлицитно, с повече свързвания и метафори-понятия-форми, което да ни помага да навлизаме по-добре в темата за репрезентиращото презентиране на времена?
Докато четях многократно текста Ви, като че ли разбрах какво ме е смущавало винаги в старогръцките разкази за божества – трудността при представяне на божественото време. Боговете нали са безсмъртни – как да им се направи убедително представяне на времето в разказ? Възможно ли е изобщо? В този разказ направено ли е убедително или аз пак си гледам в някакво мое криво огледало?

Времето ме гложди и по повод последния Ви коментар (в тази тема написахте много на брой свръх-човешки-човечни-човечески коментари – много им се радвах). С разбирането на времето аз си обяснявам това, което твърдите „проблемът ни не са по-редките моменти на силно чувстване, а потулването на тихото присъствие, в което сме като всички други, и то не само хора.” Понеже усещаме, че време има, когато се случват силни моменти, все едно дали са любовни или други, когато нищо особено не се случва, може да имаме усещане, че времето е спряло, затова в представите ни „тихото присъствие” често се мисли като да не е съществувало, като непротичане, като липса на време. Това аз наричам „време на точки”, което даже не бива да се назовава с глагола „тече”, а по-скоро „проблясва”, например.
Аз, обаче, съм убедена, че времето не ни се случва като някякво, а си го правим ние с нашето усещане за случващото се и с нашето осмисляне. И ако не искаме да живеем във време на точки, може да живеем в друго - каквото си го направим. Аз си правя времето да ми „тече”, като пълня със смисъл и тихите присъствия (и сега в тази тема присъствах тихо, четейки и мислейки си само в себе си). Онова, което нарекох „смислено всекидневие” също е начин да правя времето ми да тече непрестанно и да не е само на точки. Другото, което си мислех е, че ние умеем да живеем в много времена успоредно и пресичащо се – аз си живея и във времето на любовта на избухващи точки, и в любовта течаща спокойно по широки реки или по-буйни изворчета, понякога се катеря по време стълби-спирали (когато ме притиска отвисоко някаква външна сила и не ми дава да се движа нагоре или надолу), а понякога започвам нещо, което знам, че ще има сигурен край – това е някакво затворено време-линия. Цикличното време няма да описвам, защото то е най-познато. Във всичките тези времена, а и в много други, може би на мен непознати, човек може да живее успоредно. Това многовремево живеене сигурно се описва в разкази, сигурно в разкази е дори по-силно, защото с по-голяма сигурност може да се осъзнае, отколкото докато само се живее.

И аз, като Веселина съм смутена от „Изпитващият силно чувство не може да прочете. Под влияние на чувството чете друго.” Сигурно нарочно сте го написал, за да ни разядосвате, защото не може да не сте забелязал, че не само ние с Веселина много по-добре мислим, когато сме провокирани. Даже много хора ми изглеждат точно такива.
Вие сам давате прекрасно обяснение на това до какво може да доведат силните чувства любовни, когато предизвикват случвания – „благодарение на случващата се любов и благодарение на дълбинната разлика, в двамата се отваря заключената дълбина на онова, което може да се познае само така, дълбината на самия мъж за него и дълбината на самата жена за нея.” Аз съм убедена от собствения си опит, че това не се отнася само за случващата се любов между мъж и жена. Със сигурност се отнася и в случаите на любов, която изпитваме към неща, идеи, изследвания, практики. Струва ми се, че мотивът, който движи такива любови е същият – познаването на себе си. Ако Ви перифразирам – изпитващият силно чувство чете ... по-добре себе си (като включвам и различаването, и смесването на дълбините). Това не може да стане нито с омраза, нито с безразличие.То е хем откриване на дълбините на своето-чуждо-общо, хем е самоправене на себе си чрез смесване с дълбината на другия/другото.
Сега се запитах защо силното любовно чувство върши така добре работата по разбиране на себе си (когато личността е в състояние да осмисля разбира се). Може би защото дава много енергия (и защото е положителна енергия)? Това си е и за страх, ако енергията е прекалено много. Но, и тя може да се овладява - като всяко умение и умението да са контролира-насочва (поне донякъде) работата на енергията на чувствата се придобива с упражняване (проба-грешка-урок).
Хубавото на енергията на чувствата е, че лесно се предава на други хора, докато енергията на мисленето много трудно се предава. Затова и ние постоянно Ви караме да ни повтаряте, да се връщате на стари теми и въпроси, пак и пак да се упражняваме. Не ни се сърдете!

Ето сега едно бързо предаване на малко енергия на чувства-смисли от мен – ни в клин, ни в ръкав. На този хубав празник, Цветница, който отмина, мен ме сполетя тъжно събитие. Един от любимите ми автори и изпълнители на малоазийски тип гръцка музика, малоазиец по произход (от близката на моята Мизия - Витиния), си е отишъл от този свят ненавреме - Никос Папазоглу. А аз не намерих място да Ви го представя в онзи луд мой музикален текст. Бях си планирала, ако някой от коментиращите подхване подходящ контекст, да пусна една любима песен, но тогава не се случи.

http://youtu.be/MzhmAj1xOKA

Не съвсем точен превод, понеже няма кого да питам за някои несигурни за мен смисли по това време.

Ах, Елада, обичам те!

Браво на елина, който елинозабравя
и в Чикаго живее свободата,
онзи, който нито знае, нито обича
(може би и ти, горкичката имаш вина за това),
и в Атина живее като в чужбина.

Ах, Елада, обичам те
и дълбоко ти благодаря,
загдето ме научи и знам
да заспивам където се намеря,
да умирам където стъпвам
и да не страдам за теб!

Ах, Елада, ще ти го кажа:
преди да пропее петелът
тринадесет пъти се отричаш от мен,
насилваш ме и ми се лепиш,
като тумор ме изхвърляш,
но и отгоре ми висиш!

Най-сладката родина
е сърцето /една сълза се плъзва от лявото око на Папазоглу/ –
Одисее, върни се при мен –
и за свещената й земя/пръст
(изпитваме) болка и радост.

Всеки един е такъв,
че изпитва границоболене,
и аз съм един Никой,
който ви разходи.

Ах, Елада, обичам те
и дълбоко ти благодаря,
загдето ме научи и знам
да заспивам където се намеря,
да умирам където стъпвам
и да не страдам за теб!

Ах, Елада, ще ти го кажа:
преди да пропее петелът
тринадесет пъти се отричаш от мен,
насилваш ме и ми се лепиш,
като тумор ме изхвърляш,
но и отгоре ми висиш!

Концертно изпълнение, за да видите емоцията в пълна с елини зала. Папазоглу вече е много болен, с променено тяло и няма достатъчно сили. Този рок-вариант е оригиналният, но сложих първо другия, за да видите лицето на Папазоглу отблизо.
http://youtu.be/SUsci6DoRhk
Тема № - 40 Коментар № - 4521 Росица Гичева - 2011-04-18 06:45:11
Любовният разказ е разказ на отварянето... а чувстването води до синоними... но дали наистина този, който чувства не може да прочете и дали наистина под влияние на чувството - чете друго? Какво е това друго?! Какво по-различно друго може да намери в един текст, този, който чувства? Много хубав коментар на професор Богданов, на който ще отговоря утре.
Тема № - 40 Коментар № - 4519 vesselina vassileva - 2011-04-17 23:27:00
Връбница, Цветница, началото на разтварянето на света и на природата към слънцето и любовта. Желая на всички много слънце и много любов!
Тема № - 40 Коментар № - 4514 Мария - 2011-04-17 12:37:07
И понеже в дебатите тук по един или по друг начин става въпрос за любовта, ето виждането по този въпрос на Пучини: когато е писал това, умирал е от рак...

http://www.youtube.com/watch?v=_A6R-Gvs2tI&feature=player_embedded

Великолепната постановка на Дзефирели в Metropolitain Opera, New Yok с Ева Мартон и Пласидо Доминго в главните роли.
Тема № - 40 Коментар № - 4513 Борислав - 2011-04-17 11:51:26
Прекрасни текстове на Веселина и професор Косев, написани вдъхновено, изразяващи, изразителни и свързани. Но, водени от преживяване и бликаща емоция, те не са коментари, а текстове. Отдавна ме занимава тази тема за чувството и емоцията. Настроен съм прагматично, затова и разбирането ми за чувство е прагматично. Питам се какво прави и виждам какво прави.

Първо, предизвиква синонимни редове, водещи до внушение за стабилна истина. За такава истина се бори единият въпрос на Веселина. Да, така е “разбирането, любовта, лудостта, божественото са синонимни неща при Платон”. Само че това е само в началото или в края на Платоновите текстове. Помежду истината потича в редове от варианти на тази истина, някои от които нямат много общо с нея. Истините от този разред са подмолни радикални чувства. Самото живеене, съответно и текстовете и по-пълните разбирания са редове от отслабвания и размивания на тези истини, често пъти стигащи до сивотата на плоски твърдения и пълна безчувственост.

Затова, без да се колебая, смятам, че онези, които са в постоянна подвласт на силни чувства, губят самата жизненост. В протичането на жизнеността крайните истини и съответно силните чувства се редуват със слаби чувства и размити твърдения. Доколкото и аз казвам “ние”, проблемът ни не са по-редките моменти на силно чувстване, а потулването на тихото присъствие, в което сме като всички други, и то не само хора.

Второто последствие от силното чувство е налице във втория въпрос на Веселина, зададен на Искро Косев, а след това и на мен – за любовния разказ. Да, но аз говоря точно за това в заглавния текст. Ето какво казвам: “Това имплицитно определяне на любовта като безредна и извънмерна е с две последствия - от една страна, стихията й се подчинява и вкарва в реда, от друга страна, любовта става носител на остра събитийност. Това се отнася не само за епоса и старогръцката литература, а като че ли и за дълготрайния контекст на всяко човешко съществуване. Любовта радва и се възприема като събитие, доколкото е нещо извънредно или извънмерно. Същевременно престава да е това, което е, когато се подчини на ред и стандарт. Същото се отнася и за влизането й в реда на семейната или навичната любовна заедност, но и за формите, които я определят като правилна и в този смисъл безвредна. Съответно на това и самата любовна свързаност се възприема като събитие в степента, в която е с «кондензиран» смисъл, различен от случванията с «разреден» смисъл или без смисъл в потока на редовото живеене. В подобна зависимост влизат на свой ред любовният разказ и по-общият като че ли обхващащ го сюжетен разказ. Както семейството е редът, който поправя безредието на любовта-любовен акт-любовна свързаност, така и сюжетният разказ е имплицитният ред, който не позволява на любовния разказ да внушава безредие. “
Та кое е последствието. Изпитващият силно чувство не може да прочете. Под влияние на чувството чете друго. Та какво казва с въпроса си Веселина: “Казвате там в текста си някакви работи за любовния и истинския разказ, но аз не ги разбирам. Я, кажете пак. И без това е по-важно да върви разговорът, а не да коментираме онова, което сте казал.” Да, но аз настоявам за опасно необичайно нещо, което моля поради силните чувства да не остава незабелязано.
Мен между другото от силните чувства ме е страх, те са като пропадания в кладенеца на някакво общоприето, от което няма отърваване. Затова и безумно влюбеният и обичащият свързан с някого за цял живот може упорито да си мисли, че именно той е обичал именно някого и да не разбира, че и любовта, и обичането са особено случване, когато този един с това име живял на това място се е отворил поради любовта и обичането към дълбини, които преди това са били затворени за него. Което означава, че въпреки името и определеността си е влязъл в по-общото. Затова и за любовта и обичта се казва, че са магия и нещо божествено. Да, но това са метафори. Да мислим между другото означава да се отърваваме от плоскостта на подбни твърдения.
Това се опитвам да правя. Затова преди време ви говорих за недругото в нас. Затова още по-рано казах доста неприемливото за днешната либералност, че случващата се между мъж и жена любов, когато се случва, разбира се, е по-дълбинна от онази между две жени или двама мъже. И го казвам, без да имам особен опит в това. Вразмитите моменти, когато непрегърнат от съсипващо погледа силно чувство, мога обаче да забележа какво става между млад мъж и млада жена, които се обичат. Мога да усетя какво тече от жената към мъжа и обратно.
Наричаме го любов, знаем, че е хубаво, но си имаме друга работа и думата ни стига. На мен обаче нито думата, нито самото чувство ми стигат, а си казвам онова, което се опитвам да кажа и на вас – че, благодарение на случващата се любов и благодарение на дълбинната разлика, в двамата се отваря заключената дълбина на онова, което може да се познае само така, дълбината на самия мъж за него и дълбината на самата жена за нея. Казвам, разбира се, и другото, което не се казва често – че това става и в самия любовен акт, и във влюбеността, и в трайното обичане.
Затова усещаме любовта като прилив на смисъл и истина, защото е отваряне към собствената дълбина, при което се усещаме по-цели и трайни. Е, смятаме, че дълбината ни има име, че тялото и душата ни са наши. Наши са, но и ненаши. В това е магията – в преливането на ненашето в наше и обратно. Не че човешката среда не е породила много подобни отваряния. Да, но това отваряне има особена преднина поради преливането на биологичното телесно и небиологичното човешко общностно и предметно.
А любовният разказ? Добре, че е любовта да му придава стойност. Любовният разказ може да е тясно любовен, да се занимава с това чудо на отварянето. Но обикновено той повлича и други теми в името на това да свърже това чудо с други чуда на отваряне. Нападам по-горе Веселина за силното чувстване, което води към синонимии, а ето сега в края на този текст и аз изпадам в синонимия и казвам, че любовният разказ прехожда в разказ, че разказът е протичане-живот-реалност и че да се живее означава да се влиза в протичания. Лоша работа, имаме нужда от такива истини, но те досадяват и ги оставяме. И аз ги оставям и се заемам с много по-тихите дела на този ден.
Тема № - 40 Коментар № - 4512 Bogdan Bogdanov - 2011-04-17 10:24:01
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115989

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128148

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20165

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32750

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134367

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94451

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29136

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17816

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180916

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60818

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA