БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Телата на Шахразад
Образите на тялото в приказките от “Хиляда и една нощ”

НЕДЕЛЯ КИТАЕВА

Брат ми беше трогателен в желанието си да ме научи да чета преди да съм тръгнала на училище. И, разбира се, ми купуваше всички томове с приказки, които пристигаха в единствената книжарница на малкия ни град. Един ден получих “Приказките на Шехеразада”. Помня съвсем ясно лъскавата корица в тюркоазено синьо, странния шрифт на заглавието, изписаните очи и дългите коси на Шехеразада, мънистата, перлите и рубините по нея, както и цветовете на дрехите в розово, люляково, тревистозелено, червено и златно.

“Някога в Индия царувал цар Шахриар, прочут със своята жестокост. Всеки ден той довеждал в палата си нова жена и на следната утрин я убивал.” – прочетох тогава на първа страница.

“Кана хунака фий кадийми-з-заман/ уа салифи-л-асри уа-л-ауан/ маликун мин мулуки бани сасан/ биджазаири-л-хинд уа-с-син.../ Уа кана ляху уаладан/” – прочетох много години след това на един разлят, напевен и съвършено различен език.

Тогава трупах приказките на дървена лавица в старата ни библиотека – в единия й край разбърквах и подреждах тъгите, безсилията и нежностите на Андерсен, вълшебствата и коварствата на Грим, поуките на Перо, в другия – носталгиите, съзерцанията и разточителствата на Шехеразада, пропити с мирис на мускус, жасмин и кафе с кардамон. Много по-късно, когато започнах да чета историите от “Хиляда и една нощ” в арабския им оригинал, си спомних за начина, по който бях разделила приказките от моето детство върху лавицата. Едните ми изглеждаха черно-бели, другите – ярки и цветни. Геометриите на едните чертаеха прави линии, геометриите на другите следваха сложните плетеници на кръглите форми. Едните ми се струваха вкопчени в алегории и метафори, другите – изпълнени с разточителни и замайващи буквализми.

Несъмнено приказките на Шехеразада от моето детство показваха Ориента, старателно криейки тялото с неговите цъфтежи, съзерцания, болки, копнежи, пропадания и издигания. Докато Шахразад от студентските ми години вече създаваше особен свят на тялото, населен с красиви, изкусителни и цъфтящи като природата и градините млади тела. Така за мен се появи един друг Ориент, потънал в наслади и блаженства. В него Шахразад разказваше нощ след нощ и правеше телата в историите силно забележими.

Струва ми се, така усетих първата различителна линия, от една страна, между европейските и арабските приказки на “Хиляда и една нощ”, и, от друга, между приказките на Шехеразада и Шахразад. Вече като арабист, когато се занимавах с изследване на приказките, се запитах кое поражда това различие. И ми се стори някак естествено да потърся разбиране за образа на тялото в историите от “Хиляда и една нощ” в по-общия контекст на арабската култура. Стъпвайки върху него, различавам три типа тела в сборника “Хиляда и една нощ”. Първо, копнежните тела, свързани с мечтата за рая, която заема изключително място в системата на изобразителните идеи на арабските приказки. Около нея гравитират и сцените, разиграни на фона на трайни елементи с райски произход – блаженствата, телесните наслади, виното, изобилието. Второ, цъфтящите тела, чийто образ препраща към цъфтящите градини. И трето, страдащите тела, свързани с традициите на мъченическата и чувствената любов в арабската култура.


1. Копнежното тяло

... а тя била неземно красива, сякаш от бели перли изваяна, с тяло с аромат на мускус, с устни като корали, със слюнка, сладка като вино, с кожа, мека като каймак, с ръце, блестящи като ахати, с длани като тъмно сребро, с гърди като от слонова кост, с бедра като бисерни стълбове...

Натрапчивото присъствие на телата в приказките на Шахразад до голяма степен е свързано с мечтата и копнежите по рая, както и с идеята за възможното му пренасяне на земята. Мюсюлманският рай е пространство на безсмъртието и вечната младост, “Градините на вечността”, където праведниците ще пребивават “вечно и завинаги”; заедно с това е пространство на разкоша и богатството, на изобилието от дървета, цветя, плодове и сенки, храни и удоволствия, на изобилието от течащи води – “Градините, сред които реки текат” – реки от вода, която не застоява, реки от мляко с непроменлив вкус, реки от вино, от което не боли глава, и реки пречистен мед, събрал всякакви плодове. Най-сетне, и пространство на духовни наслади, или “Градините на блаженството”, където праведниците изпитват копнежа и несравнимото с нищо удоволствие да съзерцават Бога, и пространство на телесните наслади и най-вече – на сексуалните удоволствия.

Тези места, пренесени почти буквално в приказките на Шахразад, поместват мечтата за рая в нейната двойственост – раят е проектиран в миналото и назад, като сладостен копнеж за завръщане, доколкото градините са и предпочитаните пространства на греха. Същевременно е насочен към бъдещето и може да бъде разпознат безпогрешно в описанията на приказните градини с техните живителни води и цъфтяща природа. При изображенията на телесните фигури обаче приказките се отказват от тази двойна проекция и разполагат рая само пред нас. Това прави телата, населяващи райските места, повече копнежни, отколкото носталгични.

Сред персонажите в мюсюлманския рай изпъкват юношите и красивите девици, наречени хурии. В Корана хуриите са изобразени като благоуханни, чудни красавици, облечени в копринени дрехи. Те са “… прекрасни жени, недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин” (55:70, 74), “сякаш са рубини и корали” (55:58), “хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери” (56:22, 23). Според мюсюлманската традиция хуриите са изящни създания от шафран, мускус, амбра и камфор, техните ложета са от червен хиацинт, инкрустирани с рубини и други скъпоценни камъни. Хуриите не спят, не отделят секрети, не забременяват и се свързват най-вече със сексуалните удоволствия като част от наградата на праведните земни мъже, попаднали в рая. Изображенията на юношите в Корана са по-пестеливи – споменава се, че те са “вечно млади” (56:17, 76:19) и прислужват на обитателите в рая, поднасяйки им бокали и чаши с вино.

Именно тези образи според мен са проектирани върху копнежните тела на персонажите в приказките от “Хиляда и една нощ”. Предпочитаните за описание герои тук задължително са жени и мъже в “цъфтяща младост”, често във възрастта за женене, или прелестни юноши и девойки с “невиждана, неземна красота”. Свързана с идеала за рай, тази младежка красота се обрисува символно, контрастно и стереотипно: “... бузите й са румени като искрящо вино, устните й – като корал и ахати. Слюнката й е сладка като вино … нежният й корем е като изваяни гънки египетски плат, бедрата й блестят като бисерни стълбове...” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”); или: “Той водеше за ръка момче, изваяно в калъпа на съвършената красота, облечено в прекрасни дрехи. Приличаше на разцъфтяла клонка, която с хубостта си може да омагьоса всеки”. (“Приказка за хамалина”)

Приказките или изобщо не виждат телата на старостта (описанията на старци и старици са рядкост), или ги разпознават безусловно като фигури на грозното: “Един ден при мен влезе старица – потна, сополива, с проскубани вежди, изпъкнали очи, изпочупени зъби, петнисто лице, помътен поглед, краставо тяло…” (“Приказка за хамалина”) В приказката за Мааруф Обущаря отказът от старостта е заявен още по-категорично. Фатима, лошата жена на героя, е приета от него по милост, но за нея няма място в новия райски живот, който Мааруф води: “Мааруф започнал да се люби с красиви млади робини, не мислел за жена си Фатима, защото вече била побеляла старица, с грозно лице, мътни очи, с бузи с черни петна нашарени, също като петниста змия”.

Освен красотата и младостта, приказните герои заимстват от обитателите на рая също и озарения им лик (Свещения Коран, с. 155). Метафоричните обвързаности между небесните светила и телата на героите са определящи в обособяването им от тълпата. Лицата им светят, блестят, сияят, греят, озаряват мрака, заслепяват с блясъка си: Хасан е като лъч светлина, Ясмин е красива като месечина, показваща се иззад облаците, Шамса свети по-силно от слънцето и дори дворецът на Зубайда е озарен от блясъка на лицето й, Камар аз-Заман грее като ясен месец и т. н.


2. Цъфтящото тяло

... с тяло като разцъфтяла клонка, с коси като гроздове дъжд, с чело като цвете, с бузи, благоуханни като палмово масло, с устни като разлистени цветчета нар, в които се събира мед, с гърди като росни пъпки, със зърна като зърната на нар... Аллах! Езикът е безсилен да я опише с думи!...

Подобни прииждащи изображения на телесността, които подчертават синонимната обвързаност между тялото и цъфтящите градини, се срещат предимно в любовните и вълшебни приказки, доминирани от описания на жени. Те обикновено са центърът, около който се удържат мъжките страсти и копнежи. Описанията на цъфтящите женски тела обаче никога не са сами по себе си, самотни и съзерцателни, по-скоро те целенасочено активират механизмите на еротичните и сексуални желания. Това до голяма степен ги извежда от поместването им в приказните модели. Прислонени в образите на хуриите, героините се вписват успешно и в плана на техните функции – в рая те са обвързани предимно с телесните наслади.

Женското тяло в приказките е тялото на цъфтящата младост, което събира в себе си изобилието на Градините – бузите са червени малини, благоуханни ябълки, свежи рози, гърдите – росни пъпки или нарове, устните са като плода на нар, като разлистени цветчета нар, шията и челото – разцъфнала клонка или цвете, тялото е стройно като тръстика и върба. Това процъфтяване е тройно посочено – в цъфтящата младост, в цъфтящите градини, в цъфтящите сексуални желания. И ако в европейските приказки сексуалността е забулена в дълбинните пластове на символиката, тук тя е напълно откровена: “Тя разкопчала ризата му, целунала го по шията и устата ... Видяла, че е без шалвари и ръката й се плъзнала по гладкото му тяло. После се пресегнала и напипала онова между краката му. Сърцето й щяло да изскочи, тялото й се разтреперало, защото страстта на жените е по-голяма от тази на мъжете.” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”)

Женското тяло в арабската приказка силно се различава от женското тяло в европейската. Там в повечето случаи то е отсъстващо, недостъпно, несексуално. Тук е присъстващо, достъпно, цъфтящо и еротично: “ – Чуй ме, събуди се! … Виж ме само – аз съм като нарцис, като росна трева. Порадвай се на корема, на пъпа ми!” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”)

Повелителните форми, следващи описанията, могат да бъдат разпознати и като призиви за отваряне и пробуждане на сетивата към любовта и сексуалността. Така жената необичайно се оказва в зоната на действеното. Нейното тяло е едновременно раждащо и пораждащо, едновременно изкушаващо и изкушено. Фигурите на откровената сексуалност, еротиката и любовта са изведени на преден план и закриват традиционния за европейската приказка образ на майката.

Така дори и в случаи, в които основната история прелива в друга и въвлича деца като главни герои в сюжетния център, образите на еротичната женственост продължават да доминират над майчинските. Така е например в “Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”, където двете съпруги на главния герой му раждат две момчета. Тук текстът отстранява идеята за майчинството, като извежда на преден план жената с нейните сексуални желания – всяка от съпругите се влюбва в порасналия син на другата и търси начини да го съблазни и прелъсти. Идеята за проектирането на рая с неговите персонажи върху приказките се оказва работеща и в този случай: мюсюлманският рай е пространство на безсмъртието, там не се раждат деца и майката като фигура и персонаж е напълно излишна.


3. Страдащото тяло

...Тя го погледнала и погледът й изтръгнал от него хиляди въздишки ...

Телата на Шахразад могат с лекота да извършат резки преходи към телесни фигури с противоположна знаковост, да преминат границата между цъфтежа и повяхването. Преход, при който физическото смаляване на тялото е за сметка на емоционалните му разраствания в тъга, болезнена самота и лудост. Задъханите изображения на красивите тела преминават в тихи картини, описващи пагубните пропадания на тялото. Скърбящи, вехнещи, съхнещи, изнемощели, безсилни, отчаяни, измъчени, тлеещи, самотни, отвърнати от живота, обезумели, всеотдайни в обичта си, страдащи... Такива са умиращите от любов тела в “Хиляда и една нощ”.

Приказките дефинират любовното чувство нееднозначно спрямо арабската концепция за любовта. През Умаядската епоха (661-750 г.) по отношение на нейното разбиране се оформят две основни течения – умаритско и узритско. Първото е наречено така по името на поета Умар ибн Аби Рабиа, известен с това, че ухажвал дори мюсюлманки по време на хадж. То се свързва с леконравието и се разпространява сред потомците на изтъкнати сподвижници на Пророка Мухаммад, т.нар. “златна младеж” в градовете Мека и Медина. Умаритската линия лежи в основата на чувствената любовна лирика, възпяваща телесните наслади дори по време на хаджийските обреди. Второто течение е свързано с арабската концепция за мъченическата любов и идеите на целомъдрената любовна лирика. То получава широко разпространение сред бедуинските племена, живели в пустините на Наджд и ал-Хиджаз. Известно е също и като узритско, по името на племето Бану Узра, т. е. синове на целомъдрието, прочули се с това, че щом се влюбели, умирали от любов. Тази трагична любов водела до изгубване на разума и смърт. Тя се изразявала в доживотна отдаденост на единствената любима и отказ от плътските удоволствия, откъдето идва и думата за всеотдайна любов или любов до смърт – узритска. Основните чувства в нея са тъгата и копнежът по смъртта, а схемата, по която се разгръща, включва: среща между двамата влюбени, раздяла, перипетии, смърт и единение вовеки. Подобна е и схемата на любовните приказки в “Хиляда и една нощ”: среща на влюбените – раздяла – лудост/болест от любов – пътуване в търсене на любимата – преодоляване на препятствия – сватба.

За разлика от европейските приказки, където любовта е подразбираща се от действията на героите, или пък е крайна цел и награда за решаването на трудна задача, в арабските любовта е центърът, около който се движат събития и персонажи, самата тя превръща историите в препълнености от чувства, копнежи и страсти. Това, което сродява влюбените персонажи, е тяхната изключителна, необикновена, невиждана красота. Тя е първата, а много често и единствена причина за пламването на любовта. В приказките на Шахразад обаче узритските и умаритски модели почти никога не се срещат в чист вид, а смесено. Тяхната преплетеност е необходима за отстояване на познатото приказно. А неговите дефиниции зачеркват смъртта на героите, дори и да е от любов. Фолклорът би определил такива истории като сгрешени приказни конструкции. Вероятно по тази причина арабските приказки се отказват от финалната част на узритските схеми. Смъртта в тях е липсващ елемент, но единението вовеки може да бъде мислено като еквивалент на сватбата или единение в полето на телесното.

И в двата случая обаче любовните образи са поместени в границите на традиционните арабски представи за любовта като болест, лудост и безумие. Също както при узритите, любовта в “Хиляда и една нощ” сполетява героите внезапно: “любов сполетяла момъка и той се разболял от безумна страст. Не искал да яде и се залежал на легло...” (“Приказка за Ала ад-Дин Абу Шамат”); “... и щом съзрял Бадиат ал-Джамал, изведнъж паднал в несвяст...” (“Приказка за Сайф ал-Мулук”); “... а Камар аз-Заман думичка не проговарял, залък не хапвал, глътка вода не пийвал и слабеел от любов...” (“Приказка за Камар аз-Заман, сина на цар Шахраман”).

Трансформациите на цъфтящите и копнежни тела в страдащи и умиращи от любов се извършва най-често в етапа на раздялата между двамата влюбени. Именно тогава телата говорят езика на страданието, на тъгата и болката по изгубената любов. Фигурите на самите влюбени не излизат от рамките на арабските литературни представи за мъчениците на любовта. Така Камар аз-Заман прекарва дните си в страдания, а нощите си в мъки, тялото му “тлее изнемощяло”, сърцето му е обвито в “мъка и безумна страст”, той е “сразен от безумна страст”, “пленен от безумна любов”; Ала ад-Дин Абу Шамат гледа царската дъщеря “с мъка и тъга в сърцето”; Сайф ал-Мулук е преследван от “силна тъга и скръб”, той ходи “посърнал, блед, скръбен и печален”; Хасан ал-Басри лежи “с изнемощяло тяло, изтънели кости, с побеляло лице и очи, хлътнали в орбитите от глад и жажда”. Но тук влюбените не изпитват узритския копнеж по смъртта, по-скоро техните страдания и болки търсят реванш в приказния край на историята, където телата се трансформират отново в цъфтящи и изкусителни, изразяващи празника на съзерцателното, блаженственото и любовното, а съблазните и плътските удоволствия отстояват умаритските представи за любовна споделеност и отдаденост: “И техните наслади, техните сладострастия, тяхното щастие, удоволствия и радости бяха толкова наситени, че те позволиха да изтекат седем дни и седем нощи, без да забележат, че времето е избягало и се е сменило, така, сякаш седемте дни бяха като един”. (“Приказка за Унс ал-Уджуд и неговата любима Уард фи-л-Акмам”).

Разбира се, подобно групиране и подреждане на телата в “Хиляда и една нощ” в копнежни, цъфтящи и страдащи е твърде условно. Границата между тях винаги е тънка и лесно проходима, доколкото те биха могли да се разглеждат и като различни състояния на едно и също тяло – пораждащо копнежи, но и носещо в себе си дълбокия копнеж (шаук) по рая с неговите градини от перли, рубини и хризолити, с неземно красивите си юноши и девойки, цъфтящо като “Градините, сред които реки текат”, натежало от плодове и аромати, умиращо от любов и отново разцъфтяващо. И ако тук трябва да потърся една-единствена дума, с която да определя приказките на Шахразад и начина, по който те представят света на тялото, то това ще бъде думата изобилие – изобилни потоци от аромати и цветове, ритмични потоци говорене, потоци от думи и сладост, които, изработвайки фигурите на телесното, по свой особен начин апострофират отсъствието на телата, на телесните наслади и удоволствия в европейските приказки.

Забележка: изречението на арабски в уводната част на текста означава: “Някога, в древни времена, царувал в Индия и Китай един цар от рода Сасан. Той имал двама сина...” // Всички използвани цитати от “Свещения Коран” са по превода на Цветан Теофанов (София, 1997) // Цитатите от “Хиляда и една нощ” са в мой превод.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Пропуснах в тази така приказна тема да ви кажа - честит 1 юни! Представяте ли си как децата разбират приказките от "Хиляда и една нощ"! Ще използвам влизането си и за да поздравя DeKarabah, който всеки път ни пише много хубави и съживяващи коментари! Пожелавам си всички тук да срещнем поне по един джин и да имаме достатъчно желания за изпълняване:-)!
Тема № - 43 Коментар № - 4702 vesselina vassileva - 2011-06-01 23:28:32
Добра вечер, скъпи хора на Големите текстове!
Нощите и дните на Вашето мислене, на красивоумното разравяне и летеж във връзки и внезапни покоряващи систематизации "заплашват" да се напластят като разказваното от самата Шехеразада. Какво по-ведро от такова форумно чудо. Нека се случва, щом му е дадено!
Щастлив съм да долавям в спотаената сила и страст на вашето говорене и излагане толкова различни, но и тъй срещащи се в Дълбокото гмурвания в интимно поднесени тоналности. В тангиращи с академичното четене и подреждане "симпатии", от каквито, ако правилно съм разбрал, имате тревожност да е била лишена донейде висотата на този форум. Едва ли е било така. Или поне, едва ли е било накърняваща липса.
Просто ще кажа още един път: чудесен дар е за мен,като вече ревностен ваш читател, да ви открия потопени в разкошни литературни и смислови материи. И пределно наклонени и готови да бъдете чувани и разбирани от спохождащи ги сходни симпатии други.
Успех!
Възхитата ми от участието Ви, на всички, в приказната дискусия е по-голяма от възможността и подготовката ми да отчленявам и да правя избори на предпочитани визии. Захласнал съм се във вашия майсторски просветващ от Изтока до Запада, от античността и предисляма до днешна Европа творчески пинг-понг. Намирам непрекъснато отговори на въпроси, които по-някакъв начин са ме съпътствали през годините. Благодаря Ви.
Тема № - 43 Коментар № - 4701 DeKarabah - 2011-06-01 21:41:34
С голяма несигурност четох текста на Неделя Китаева, постоянно преплитайки писменото правилно "Шахразад" и моето устно вътрешно и познато произнасяне: "Ше-хе-ра-за-да!". Питах се – дали дори тези различни имена на царската разказвачка, метафорично не бележат, от една страна, по-точното и правилното в текста, а от друга страна, по-дългото, дори в буквален смисъл, и променящо се устно, което се носи от текста, когато той не е само текст, но и смисъл, който се добавя и движи и има способността да преминава през времена и култури – дори когато неговите истини се заменят от нашите необходимости.

Заменяйки истините и аз четях така - с нетърпение да достигна до третия вид тела, онези, които са свързани със страданието от любовта. Междувременно обаче бях впечатлена от това, което Неделя разказва за почти буквалното пренасяне на места от Корана в приказките от „Хиляда и една нощ“ – нещо, което християнското око, а вероятно и будисткото, а и други очи едва ли ще констатират като факт, едва ли ще открият културния код – както би се изразил Барт – но това въобще не е попречило приказките да са толкова четени, познати и пресътворявани. Четейки за реките от Корана и от приказките на Шахразад, безкрайно образно, представяйки си думите на професор Богданов за реките при Платон, си спомних за онова притеснение, което изпитват пеещите в Псалм 137:1 и в Псалм 19:14 от Библията: „Как ще пеем песните си в чужда земя?“, което пък, от своя страна, не е попречило думите от християнския свещен текст да се изпеят в негърски спиричуъл, да преходят и да се превърнат в една от най-популярните песни на Boney M – „Реките на Вавилон“… дори, когато културният код се маскира и чезне…

http://vbox7.com/play:c544560a

Свещените текстове са може би свещени именно със способността си да бъдат навсякъде - но с онази тиха невидимост, с каквато може да се похвали само Бог, прилепват се към други текстове, които ги носят и които спрямо свещените текстове изглеждат някак по-несигурни и по-неистински, така както моята Шехеразада изглежда пред Шахразад, но и така стават по-примерни, могат да се отнесат към повече хора. В тази поредица дори самият Бог (който и да е бог) е едно примерно положение спрямо самите хора.

Четейки текста, на много места, едно към едно, го доближавах до старогръцките текстове – дали пък не може един културен код да се чете, освен чрез собственото си разпознаване, и чрез друг културен код – който може да изглежда различен на пръв поглед, но пък – доста общ като устност и това да позволява измъкването на скрития друг код – например:

При Платон красивото (красивите тела) също е любовта, а нашата земна любов е припомняне на божественото красиво – във „Федър“ четвъртата лудост е точно това, което е и копнежът по мюсюлманския рая… а и го има онова „вечно и завинаги“, както и маркирането на миналото и бъдещето като: виждане/зърване – припомняне - копнеж.

Само че като се замисля, ако приложа този код, още тук излиза, че може би копнежното тяло не е едно същинско тяло, а е божественото тяло – колкото и буквално и разточително да е представено то. Възможно ли е? Не зная дали е възможно изобилните описания на телата да са само маската, която дава образа, очертава контурите на едно божествено, духовно, прозрачно тяло, което на земята не се вижда, защото е райско и на земята може да се види само ословесено, чрез словото - но това, което се изпитва към красивото (тяло) и което прави неговата красота функционираща, да е божественото… вероятно не може, защото пък така ще излезе, че тялото като тяло е един текст, а божественото като нещо много по-голямо и неотговарящо точно на това, което се вижда, чува и знае – е устността – и пак… ако наложа моите си метафори: Шахразад ще е тяло, а Шехеразада – божественото – защото не пасва точно, не е точно това, което е – т.е. – мърда.

Така или иначе обаче, обясняваме си нещата, които не знаем – с нещата, които знаем. Така и аз – на една височина поставих арабските джинове и старогръцките даймони. Разцъфтялата клонка, която може да омагьоса с хубостта си всеки, пък свързах с онзи фрагмент 61 на Сафо, за който още преди писаха Георги и Невена:

На какво, обични младоженецо, да те оприлича?
На гъвкав клон най-много бих те оприличила.

Така, вероятно грешно, свързах онова за влюбването на всяка една от съпругите в порасналия син на другата с историята на Телемах и Телегон… А всичките тези мостове за предвижване ме доведоха до най-очакваната част от текста на Неделя - тази, в която влюбиш ли се - умираш.

Странното, което стана е, че отново ме връхлетя въпросът - дали телата, за които говори Неделя реално означават тела и дали не са души. Може би от европейски инат се питах: дали тези тела не са метафори, дали не са направени така пищно – за да могат едни да остават при тях като в пещера (би казал Платон), измамно, а други - да виждат отвъд – въпреки мамещата им образност. Дали телата на Шехеразада всъщност не са въобразяващи се и въобразени, защото - първо - те са разказвани тела - Шехеразада ги разказва, което означава, че ги променя, а цар Шахраман си ги представя - слушайки нейния разказ и изграждайки своя разказ на представата… сливайки се – тези два разказа не случват ли нещо като припомняне: обръщане назад към едно минало - в което тези тела са съществували реално, към едно бъдеще - към което тези тела пораждат копнеж, но и отнасяйки се към едно настояще, в което тези тела са слово и могъщ вертикал, защото спрямо разказаните и представените тела се подреждат телата на разказващия и представящия си – телата на Шахразад и Шархаман – самата Шехеразада - докато разказвала - родила трима сина на царя (случките в малките приказки раждат голямата приказка)… към този вертикал може би се добавят и нашите тела (или слово???), който си припомнят тогавашните тела и могат да направят бъдещите тела.

Докато четях текста, отвреме-навреме се връщах и към текста на приказките, които не зная как изглеждат на арабски език, но на български съчетават прекрасно разказа с лирика, с някакви откъси от песни, така както предсказанията се дават в хекзаметър - дали защото епосът, най-вече отваря устността, която пък е движението към бъдещето. Попаднах на едно много хубаво място:

"аз влюбих се, когато незнаен я описа,
преди окото ми - ухото в обич се стъписа"

Какъв ли е статусът на тези приказки спрямо един епос? Отвъд спасяването на живота на Шахразад, каква цел има тази структура свързваща нощ и ден, нощ и ден… и може би така създаваща образа на нашия собствен живот, отнасяща ни към това, което винаги е така – все едно Шахразад и Шархаман са едни истински тела, а ние – това, което е отвъд тези тела – раят.

Когато Шехеразада спира разказа - дали наистина е защото "нежно утрото изгряло"… защо разказва през нощта… дали не е за това, защото през деня нещата сякаш би трябвало да са истински и да се виждат по-добре, докато през нощта - нещата се виждат с вътрешните очи? Как се вижда онова телесно изобилие, което описанието дава, през нощта? И защо в приказките е светло, а в голямата приказка, която може да означи както случването между Шахразад и Шархаман, така и нашето случване – е нощ? Вероятно не може да играя с жанровете и да кажа, че приказката е ден, а разказът – нощ, въпреки, че „Хиляда и една нощ“ носи тази двойна жанрова завеса?

По отношение на жанра - много харесвам продължаването на разказа в приказките – представен и чрез онази една нощ, след първите 1000, а и чрез онзи фатичен код: "Разправят, царю честити…"

Невероятно много ми хареса и как Неделя е представила границата и прехода между цъфтежа и повяхването: „физическото смаляване на тялото е за сметка на емоционалните му разраствания в тъга, болезнена самота, лудост...“, а също и онзи анализ около нарушаването на „познатото приказно“ – и ми стана интересен статутът на този избор, който елиминира смъртта и избира сватбата – също като в старогръцките любовни романи, а и ползвайки почти същата сюжетна схема.

Другото общо, което намерих – разбира се е – оприличаването на любовта с болест и с изгубване на разума, което 100% е така и в старогръцката литература, и във всички литератури – и във всички отвъд литературности. Спомнете си, например, „Любов по време на холера“ – любовта има същите симптоми като холерата (Анетка знае:). Може би – както и друг път съм писала във форума – любовта е едно от най-функционалните примерни положения, които могат да се използват като модел. По същия начин – като модел и примерно положение – виждам и телата, така виждам и онази една нощ, след която започваме ние, така виждам и сливането на седемте дни в един ден – в приказката за Унс ал-Уджуд и неговата любима Уард фи-л-Акмам… и този модел по някакъв начин е общото място на Шахразад и Шехеразада и въобще – общото ни място…

Вероятно прекалено много дръпнах интелектуалната маска и направо отидох в несериозността – както хубаво ги е свързал Велин… но съдейки по телата на Шехеразада… и буквално като събличане, и небуквално – като минаване в едно „отвъд“, където тялото е разказ, мечтание, природа, божественост и най-вече – свързване на различни тела и светове – нещата винаги имат нужда да загубят дрехата, която ги визуализира ясно.

Четейки текста на Неделя, коментарите и самите приказки от „Хиляда и една нощ“, не спирах да си мисля и за онова изречение-формула-модел за четене и за реалност, в един от текстовете на професор Богданов, за което писах и в предния си коментар по отношение на Ахил, който точно като цар Шархаман – седи и слуша разказите на тези, които ще бъдат убити, ако той не промени решението си, и който Ахил - в този момент – има лира, която вероятно е знак, че и самият той може да направи разказ. Изречението е следното:

„Епическият спомен деформира фактическата истина в името на определени примерни положения, на които държи повече.“

Но засега – спирам до тук.
Тема № - 43 Коментар № - 4699 vesselina vassileva - 2011-06-01 14:55:42
Присъединявам се към “топлото“ говорене, симпатията към Бенвенист и търсенето и намирането на онова говорене, което казва, а не затваря академичната среда в един изкуствено създаден кампус, независимо къде се намираме, за каква култура, епоха и литературно наследство разговаряме.

Четейки последните коментари мислите ми се завъртяха около това, че за арабите тялото се мисли позитивно, че дрехите се свалят, това тяло се показва без свян, че има опиянение от него... и че влезе в дискусията и понятието еротика. Но като и много други пъти, аз се питам кое наричаме ‚еротика‘ и кое ‚сенсуалност‘. Казвам ‚сенсуалност‘ мислейки за тялото, но разбира се, не само за него, но определено не мисля за инстинкт, нямам предвид нещо, с което идваме на този свят като познато, а такова, което се научава, възпитава чрез виждаме, усещаме, докосваме, чувстване... Една култура, която няма само един език и само една родина, но в нея участват всичките ни сетива и нещо повече от тях. Разбира се, за някои хора ‚сенсуалност‘ няма, има само ‚сексуалност‘. Как да се разбират представите за ‚еротичност‘ и за ‚сексуалност‘ в онзи свят, в който се появили и разпространили приказките на Шахразад? Как днес да използваме и да обогатяваме тези две понятия без да се оказваме в капана на клишетата, когато едно неразбиране и изкуствено използване на понятие напомня за една традиционнлна бурка: очите виждат, но дали това е достатъчно за да разбират?

С последното се присъединявам към хубавия коментар на Георги, който постави въпроса за еротичността, заговори чрез нея за лириката на Сафо и загатна, че всъщност тази тема ни води към една по-голяма дискусия. И аз мисля, че е така.
Тема № - 43 Коментар № - 4698 Анета де ла Мар - 2011-06-01 10:04:21
Нарочно подписвам коментара си само с кръщелното си име: в знак на това, че ще говоря максимално "топло". Благодаря много на Велин за думите, посветени на мене. Велин е един от най-добрите студенти, които съм имал в кариерата си на университетски преподавател. Бях забравил обаче, че съм му подарил книгата на Емил Бенвенист - образеца ми за лингвист и до ден-днешен. Никак не се учудих, когато Велин Белев направи своя избор и дойде в Нов български университет: той беше подготвен за Нов български университет, както и Нов български университет беше подготвен за него.
Що се отнася до това на какво професор Богданов е дал зелена улица в своя си универсум, всеки списък, претендиращ за изчерпателност, би бил непълен. С риск да разтворя стари рани - съвсем съзнателно и целенасочено през месец януари т.г. публикувах в една друга сесия на този форум серия от коментари, посветени на професор Богданов като мениджър и духовен стожер на това прекрасно "стандартно" (Б.Богданов) място, наречено "Нов български университет".
Щастлив съм, че в момента сме колеги с Велин Белев; щастлив съм, че и днес всред моите студенти в Нов български университет има бъдещи Велин-Белевци, които - странно - също така са свързани с Ориента.
Тема № - 43 Коментар № - 4695 Борислав - 2011-05-31 15:28:12
Длъжен съм да припомня един факт в знак на благодарност към Борислав Георгиев. Бях студент по арабистика в ЦИЕК, а той асистент по езикознание, когато веднъж ми предложи да направя един пилотен проект за НБУ, свързан с Ориента. Силно впечатление ми направиха тогава лекциите на Борислав по семиотика и една книга на Емил Бенвенист, коята той ми подари. Ето как, сега си давам сметка, един непринуден разговор извън клиширания тон на препарирания академизъм може да отключи някакво неочаквано поле, което по-късно да бъде култивирано. Казвам всичко това не от желание да преекспонирам значимостта на заниманията ни с Ориента или пък да лаская Борислав Георгиев, а да покажа, че когато един преподавател се държи непринудено и наред с това не изпуска от око академичния пейзаж на нещата, е възможно да бъдат свързани такива територии, които изглеждат първоначално несъпоставими.
Същото мога да кажа и за професор Богданов разбира се, който позволи на по-късен етап, на моите прекрасни колеги и на мен, да разгърнем един по-специален фронт на ориенталистичните изследвания. Простете ми, ако звуча патетично, казвам това с една строга искреност, защото има неща,които трябва да се изрекат, без да влагаме в тях каквато и да е сервилност.
Тема № - 43 Коментар № - 4694 Велин Белев - 2011-05-31 13:20:34
Благодаря на Велин Белев за въпроса. Да, според мен е възможно едното да се се свърже и съчетае с другото. В това отношение имаме известен успех и в НБУ, а още по-стабилен е успехът в нашия форум. И в университета, и още повече тук ние се чуваме и разговаряме, обменяме и възгледи и, което е още по-съществено, сме в състояние да обсъждаме и съставяме по-дълги свързани текстове. Доколкото разбирам от образованост, тя е проявена именно в това – да се работи с такива текстове. Това, Велине, ме радва най-вече – че служейки си с Интернет, особено напоследък, не само издържаме, но и се радваме на мислителни дължини.

Другото тематично, за което говорите, връзките между ориенталското и гръцкото, за да го постигнем, наистина е нужно известно отърваване от монизма на идеята, че културата е една и присъстваща във всичко. Този монизъм блокира по-специализираните хуманитарни изследвания, а и разбирането ни за конкретните хора. В нищо друго не са толкова изостанали и хуманитарните науки, и всекидневните ни идеи колкото в едрото понятие, че всяко нещо, всеки човек и всяка човешка област са идентични на себе си.

Същевременно нищо друго не поставя под въпрос толкова бързо и решително това понятие колкото натрупаното фактическо знание в подобна широка област, каквато е вашата. Когато конкретните знания са действително много, както се усеща и от гъвкавостта, с която се изразявате, тези по-елементарни идеи бързо отстъпват на моделирания, които съответстват на конкретните знания. Иначе те увисват и наистина заприличват на интелектуална маска.

Та това ви отговарям – да, говоренето тук може да се превърне в истинска симпатия. С опита, който имам от мъчното строене на НБУ, изказвам същото с повече думи ето как – дефилирането на телата на голата реторика, първо, е неизбежен вход към по-доброто на симпатията и, второ, дори, когато тя бъде постигната, ще е проявена в по-чести моменти на симпатия и по-редки на реторика. Човешки същества сме, уморяваме се и уморени, си почиваме по странен начин, продължаваме да говорим, без да казваме. Ослушайте се и ще забележите колко много се говори, а колко по-рядко се казва. Е, има, разбира се, и казване без говорене. Но тук във форума то не е възможно.
Тема № - 43 Коментар № - 4693 Bogdan Bogdanov - 2011-05-31 12:35:22
Чудесен коментар на Велин Белев. Същия въпрос, който той поставя на проф. Богданов, съм го поставял и аз под различни форми, но Велин го е задал много елегантно, бих казал "по ориенталски елегантно". Да, ние говорим академично - или най-малкото се стремим да се държим така, в една среда, която трудно приема такъв начин на изразяване. Участвам в най-различни дискусионни групи с академичен характер - най-вече в социалната мрежа LinkedIn, в която също се поддържат високи норми на изразяване. Но за да участваш в подобна дискусионна група, трябва най-напред да си се регистрирал в този сайт и след това модераторът на групата да те е одобрил. Във форума на проф. Богданов такива бариери няма. Всеки е свободен - анонимно или не - да вземе участие в дискусията, стига модераторът на форума да одобри неговия коментар. Това насочва към мисълта, че човек би могъл да възприеме и "по-фриволни" начини на изразяване, което обикновено не се случва.
Наистина е трудно да се постигне балансът между "академичната примка" и по-свободния, по-емоционалния, по-топлия - както се изразява проф. Богданов - начин на изразяване. Лично аз винаги съм отдавал предпочитание на по-топлия начин на изразяване, защото към днешна дата най-важна е според мене идеята за солидарност: аз съм солидарен със своите студенти, със своите колеги и се държа кооперативно с тях, като се стремя да не нарушавам - освен когато го експлоатирам (тоест, съзнателно го нарушавам) - Принципа за сътрудничеството на Грайс и максимите към този принцип. В максимата за начина [на изразяване] Грайс е формулирал следната норма: старай се да избягваш неясните и затрудняващите събеседника изрази. Немалко усилия положих като млад да се науча да правя това. До голяма степен дейността ми в БНР ме научи на това.
Владимир Маринов и Велин Белев ми се струва, че са в по-голяма степен на прав път как да се постигне златната среда между двата възможни начина на изразяване. Което показва, че това, което иска и Велин, и аз е напълно възможно.
Така виждам нещата аз.
Тема № - 43 Коментар № - 4692 Борислав Георгиев - 2011-05-31 12:04:41
Склонен съм да поставям под съмнение поначало, всеки мой логоцентричен жест, който има някакво отношение към академичното и това за мен е в някаква степен мъчително упражнение.
Имам един съвсем конкретен въпрос към професор Богданов, като човек с богат опит в образованието. Възможно ли да бъде постигнат някакъв устойчив модус, който да ни избавя от тежестта на интелектуалната маска, без да ни лишава едновременно с това от сериозността, която изисква от нас академичният етикет?
Форум като този, мисля си, е замислен тъкмо с едно такова предназначение, т.е да позволи разпускането на академичния възел, който често стяга шията на университетския човек и същевременно да формира определен тип дискурсивност, която да ни разграничава все пак от обичайното говорене в мрежата. Да се удържа подобно равновесие изглежда не е лесна работа, защото това изисква да се освободим от двойната примка на интелектуалния ни маниеризъм и на естественото ни желание да излагаме сантименталното в нас. По същия начин е толкова трудно да говорим премерено както за гръцкия Логос, така и за новата тема във форума, която има връзка с Ориента.
Онова, което преди години ме събра с Мариана Малинова например, беше именно интуитивното усещане, че в НБУ ние можем да актуализираме нещо, което в други западни университети са направили преди нас, а векове преди тях го е направило и ислямското средновековие – това да бъдат кръстосани успешно античните интелектуални и естетически форми с тези на Ориента. Една такава перспектива пораждаше в нас особен патос. За всички нас обаче, и ориенталисти, и античници, е съвършено ясно доколко един такъв проект, макар и привлекателен, остава дълбоко затворен в себе си. Днес е почти непосилно не просто да сношиш античното с ориенталското, но и да адаптираш поотделно тези две толкова неясни за модерния човек материи.
Ако се замислим реално дори ние, античници и ориенталисти, които уж знаем, че елинската култура е присъствала толкова силно в религиозния корпус на исляма, едва сега, след толкова години, подхващаме плахо големия въпрос за т.нар. рецепция на античността в недрата ислямския Ориент.
Колкото и да изглежда абстрактен, един такъв опит за свързване има своето дълбинно значение. Ако човек се научи да оперира успешно с подобен род масиви, той би могъл да отключи неподозирани територии, независимо от тежките теренни условия. Всичко зависи от способността с която се движим по етажите на битието. В този смисъл, ако нашето говорене тук се превърне в истинска симпатия, а не просто в някакъв подуим, където дефилират телата на една гола реторика, ние можем да постигнем на различни нива симетрията, за която ни загатва професор Богданов.
Ако имаме нужното търпение и добронамереност, ние можем да свържем с вкус „1001 нощ” с „Атическите нощи” на Авъл Гелий, Платон или Плотин с големите теми в ислямската философия, и ако щете пътуванията до Атина и Троя, с тези до сегашна Кониа (древния Икониум, ако не се лъжа), по чиито улици се е разхождал някога обезумелият от любов персийски мистик Далалуддийн ар-Руми.
Тема № - 43 Коментар № - 4691 Велин Белев - 2011-05-31 09:06:33
Разговорът пулсира между оформянето на допирни точки и оставане в собствения дом. Този собствен дом в случая е арабската култура, така убедително представена и коментирана от Неделя Китаева, Мариана Малинова и Велин Белев. Такъв собствен дом е и старогръцката култура, а и съвременният свят. Не можем без собствени домове.

В последния си коментар Неделя Китаева говори за двойствеността и разминаването в арабската култура. Всяка култура, и гледана на едро, и гледана в един нейн елемент, е непременно двойствена в смисъл, че някакво високо и идеологическо в нея или него се разминава с някакво ниско. В случая това ниско е самото всекидневие. То, разбира се, върви заедно с имплицирана в него идеология, която в определени случаи се осъзнава. Такъв е случаят в голямата култура на съвременността. За съвременната всекидневност се говори и пише широко, тя е получила много идеологии, които естествено са в караница и помежду си, а и в разнобой със самото всекидневие.

Така че, да се гледа на една култура означава да се коментират разминавия и асиметрии. Човешката култура и като цяло, и в конкретностите си е асиметрична. Затова и културата претърпява развития, в които несъвпаданията се разгръщат, а в определени случаи изпадат и в симетрии. За такава вълнуваща симетрия по темите любов и бог, говори Велин Белев. Античността също достига до такава симетрия.

Големият проблем в хуманитарната наука (защото и тя, гледано на едро, е култура), е следното разминаване – между знанието на много факти и реалии в една област, и неразгърнатото знание по една или друга обща тема. Което обикновено се поддържа от позитивисткото вярване, че фактите и реалиите сами ще доведат до нужното разгърнато понятие за това как е устроена една култура. Да, но има спирачка. Историческите идеи за арабската или античната култура не допускат активирането на определени по-общи идеи, в случая на особеното знание, че всяка култура е устроена асиметрично и многокултурно.

В тази сесия на форума не е точно така. Неделя Китаева ни запозна с едно триделение по темата тяло. После в коментарите си, особено в последния, показа как в арабската културна среда работи т.нар. двойственост. Сега аз се опитвам да я убедя в още нещо – че самото високо идеологическо е множествено, че идеологиите са повече, че се борят помежду си и се смесват. Между тях в арабската култура е и вълнуващият суфизъм, представен с толкова силен цитат от Велин Белев. А и още нещо – идеологиите, които в една културна среда са непременно повече, не само не стоят всяка в себе си и се преплитат. Те постоянно придърпват реалността, особено в литературата, в името на някакво средно, което не е нито чиста идеология, нито чиста реалност.

За такова придърпване на реалност става дума, струва ми се, в заглавния текст, за, така да се каже, осредняване в един вид идеология на реалността на тялото. Разбира се, спрямо реалността то е едновременно и прикривано, и откривано. Защото приказките са литература, опит да се свърже високото с по-ниското, вълнуващото реално-нереално на телесната красота с трудната поносимост на секретиращото, съсухрящо се и умиращо тяло. Съвсем същото в разделеността на аз-а от бога, на аз-а, който е не по-поносим от секретиращото тяло, от идеалността. Която разделеност щастливо се преодолява с вълнуваща редукция на като че ли пълна неразличност на едното от другото..

Същото, в по-реалистичен план, става в Платоновия “Федон”. С голямата разлика, че арабският суфизъм достига до вълнуващо стопяване на рефлексията във въздигащо чувство, което отделя постигналия го от бъбривия човешки свят и го свързва с бога, т.е. с големия прекрасен, потънал в светло мълчание свят. Античната среда остава рефлексивна, рационална и инструментална. Изглежда поради това от нея тръгва европейското, разбира се, забравило бога и големия свят, но занимаващо се все по-специализирано и като че ли все по-ефективно с големия свят.

Е, не всички се занимават с това, а само някои. Тези всички си живеят в какви ли не несъвременни култури за разлика от малцината, които, поне в изследванията, които вършат, са пределно съвременни. В такава рефлексивна посока по едно време поема и арабската култура, по същия начин не цялата, а една върхова нейна част. Културите искат да са цели и симетрично устроени и се мамят, че са такива, с едни или други идеологии, но в реалния си план са разноречиви и множествени.

Та проблемът в нашата малка култура на хуманитарните изследвания е в трудно постиганото равновесие между конкретно и общо знание. Изказвам това като защитник на общото, такъв е случаят, но и това знание е с проблем. Човек може да се заплесне по общото и от изследовател на конкретна област да се превърне във философстващ бърборко. И най-величаво разгърнатата схема на културата е само схема. И тя като затварянето в една култура, което неизбежно изпада в историцистка “еротика”, заорава в друга “еротика” – в тази на едно или друго генерализиране. Такива сме, живи същества, които, каквото и да правят, непременно изпадат в ероса на някакво приютяване.
Тема № - 43 Коментар № - 4689 Bogdan Bogdanov - 2011-05-30 10:29:38
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116040

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128162

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20185

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32771

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134390

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94482

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29164

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17832

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180940

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60835

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA