БОГДАН БОГДАНОВ
Темата-проблем, която ме подтикна към “Дървото на живота”, а сега и към този по-линейно устроен текст, е идеята, че човешката духовност е нещо по-висше от по-нисшето земно биологическо съществуване. Опростявам, като казвам идея. Тя върви заедно с много представи и емоции и се разгръща в голям брой твърдения. Освен това има и варианти. Между тях е авторитетният несветски, че духовното е дар божи или проявление на божието в човека. Но независимо дали е само човешко, божие или божие по рождение, духовното e комплексен феномен. Това личи в идеята за него, в която ясно прозира друга идея - че човешкият свят е устроен йерархично.
Това е обективното основание да ме занимава темата-проблем за духовното.
Такива са повечето теми, които се обсъждат от хуманитарните науки. Хуманитаристите вярват, че проблемите им могат да се решат с научни средства. Но какво е по същество това решаване? Един вид преназоваване, което отстранява проблема с по-съответно предикатно име. Да, но редовите хора не постъпват по-различно от хуманитаристите. Също като тях те отстраняват проблемността с преназоваване, сменяйки проблемното предикатно име с друго по-градивно, обикновено необичаен ценностен аргумент, на който се облягат, за да направят или да постигнат нещо.
Темата-проблем за духовното е за мен и нещо субективно. Поради лични причини, връзки и нагласи. Първата от тях е, че искам да говоря по-искрено. Не само защото искреността е ценност, а и поради това, че тя отвежда и към по-ценния и по-ефективен според мен тип истинност на повече навързващи се истини. И другото лично основание - не ме задоволява традиционната идея за духовност, стремя се към по-точно нейно изражение, по-приложимо и за разбиране, но и за по-щастливо живеене. И третото лично основание – в научната област, в която се подвизавах, изпаднах в колебание кое от двете е по-достойно: да остана в плена на безбройните факти и професионалната реч на тази област, или да ги загърбя в името на по-точното им разбиране. Избрах второто и се откъснах от лошата привидност на специализираната хуманитарност в името на реториката на по-общото, без което специализираното фалира.
Загубата е ясна. Какво спечелих? Започнах да разбирам Платон, Херодот и Ксенофонт, без да преставам да разбирам и себе си, и съвременната среда, в която живея. Осъзнах, че специализираните научни езици са своеобразен затвор, осигуряващ благото на иначе авторитетна, но симулативна заедност, и че по-доброто хуманитарно говорене е неизбежно опряно на големия жив език. Едва ли щях да стигна до тези изводи без херменевтиката на разбирането в Платоновите диалози, което освен разбиране е и правене на модел за по-смислен живот. Но задачата не беше само в изводите, а и в намирането на реториката на по-общото, обсъждаща някаква тема-проблем по вътрешно лично усвоен начин. Тя сама ме намери при превеждането на “Към себе си” на Марк Аврелий.
Идеята за духовно, която обсъждам, има реторически характер, средство е да убедя и себе си, и тези, които четат тези редове, в нещо необичайно. Тази реторичност се познава по това, че моето духовно има две оценностени страни. Едната смятам за по-неефективна, идентичната на себе си цялостност на някакво идеално, другата за по-добра, съвместващата се в повече цялости правеща и доправяща се цялост, разгръщана в протичане-прехождане. Тази реторична идея обаче се различава от обичайните реторични понятия, които крият, че оценностяват нещо. Тя, първо, не крие това и, второ, саботира простото убеждаване, като признава и друго – че с това духовно се обозначава неединен предмет, съставен или, по-точно казано, каран да бъде съставен от два допълващи се предмета.
Приучен да смятам същността на едно нещо за неговата истина, след като изказах първото, което е нещо прието и не се нуждае от повече обяснение, бързам да повторя по друг начин второто, защото е необичайно. Това второ духовно е компромисна модулност, в която едно цяло участва и развива други цялости. Простият пример за това - дървото, тръгващо от семе, пускащо корени в земята, свързано, но, разбира се, и отделимо от нея, довеждано от земята и въздуха до какви ли не форми и цялости. Между тях и на съвсем видимата на гората.
Освен че спираме кратките си означавания в истините на убедителни предикатни имена, подкрепяме ги и с примери. И аз го направих. Е, примерите погаждат и номера. Отместват погледа към друго и ни повличат към тресавището на дългия текст.
Но, така или иначе, ако духовното е не един, а два предмета, възможностите са две – за тях да се говори поотделно, или те да се свържат. Кoгато говорим за простото духовно, то също ни се явява по два начина – като ясно едно и като поредица от проявления. Които обаче се покриват с него и го ползват за образец. Платон хипостазира това непроблемно едно и го представя като идеален идентичен на себе си ейдос. Аз по аристотеловски смятам, че той е вътре в нещата, но по съвременен семиотично-прагматистки начин съм убеден, че той не само е, но и се прави в хода на нашите говорения и постъпвания.
В зависимост от ситуацията на говорене-правене, нещата, които имат отношение към идеята-понятие за духовно, са различен брой. Ето моето изброяване. Духовни са вътрешният човешки свят, чувстването, мисленето и разбирането, разгърнатите цялостни идеи за свят в религията и философията, разбиращото представяне в изкуствата, също и заключенията, които се правят в рамките на една наука. Духовни в смисъл на човешки и неприродни са и големите трудни за назоваване цялости на човешката среда и човешкото социално устрояване. Ако сведа изброеното до две положения, духовното е проявено – 1. в прости идеи и принципи, които за разлика от преходната биологическа телесност изглеждат непреходни и стабилно дадени, поради което те се справят с нея, като я отричат и надмогват, и 2. в компромисното справяне с това преходно с комбиниране на повече принципи и идеи в текстове, ритуали, празници и обществени процедури.
Което издава, че освен комплексен феномен, духовното е и комплексна знакова идея. Това е и доброто на знаковото означаване. Тъй като казваното за феномена винаги е по-бедно от феномена, в знаковата идея има опит това несъвпадане да се улови. Как става това? Посредством два или три плана в знаковата идея. В нея непременно има преден план на дума, представа или емоция с по-тясно значение и заден план на по-широко значение. Както не съвпадат или, по-точно казано, полусъвпадат знакът и феноменът, така не съвпадат или полусъвпадат предният и задният план на знака.
Според това семиотично разбиране моето духовно е по-тясно означаващо, което представя друго, свързано с него по-обхватно означавано - човешкото. А то какво е? Може да е изразено в по-малко или повече проявления, но непременно е осъзнавано и назовимо време на промяна. Човешкото, от една страна, може да спира промяната с назоваване на нещо по прост начин, но, от друга страна, може и в речта, и в дейностите си да навързва повече прости неща в един вид динамични разбирания и представяния, модели, за следващи разбирания и представяния.
В какво е разминаването между означаващото духовно и означаваното човешко? В прекия смисъл на думата духовно означава не само просто и ясно, но и нематериално. Да, но в означеното човешко освен в речи и текстове, т.нар. моделно е проявено и в дейности, които пораждат човешка среда, пълна с посочими материални неща. Т.е. чрез означаемото човешко означаващото го духовно придобива и материален вид. Оттук и необходимостта това комплицирано духовно да се уточнява. Което аз правя по странен начин. Първо, казвам, че духовното и човешкото попадат в общ знак, в който означаващото и означаваното не съвпадат. Второ, казвам, че това несъвпадане не е грешка, а правило, защото именно по този начин се провежда намесващото се в разбирането правене. По този начин разбирам не просто семиотично, но и прагматистки реалистично. Кое е това правене в случая? Това, че означавайки човешкото с духовно, не само съобщаваме, че искаме цялото човешко да стане духовно, но и го правим с езикови средства. Не мога да спра до там, понеже като прагматист реалист знам, че говоренето и казването не са вън от неговоренето-правене. Това е и дълбинното основание Пърс да смята, че знакът включва не само означаващото и означаемото, казано с понятията на Сосюр, но и самия предмет като обект, за който се говори. Аз различавам знака от предмета, който се обозначава с него, но, следвайки разбирането на Пърс, че означаемото постоянно се върти и подменя с означаващото, казвам, че в получаващата се при това въртене неистина, че цялото човешко е духовно, вече е започнала работата, която би могла да доведе и до резултата това да се случи.
Да оставим настрана заплетеното отношение между двете или трите съставки на знака - на духовното, на значението за човешко и на самото човешко, и да се обърнем към формулираната по-горе тяхна съставеност от първо по-просто и по-лесно за казване и второ по-необичайно и по-трудно назовимо. Второто според мен има модел в онова, което прави или което се случва с всяка клетка в нашето тяло. Всяка клетка има определено време с промени и събития, или, казано с метафора, има свой малък текст. Да, но клетката се свързва с други клетки от различен вид в орган, който подменя клетките си и добавя друг “текст” към “текста” на клетката. На свой ред органите влизат в “текста” на някакъв организъм, който си има свой “текст” и т.н. В това “по-нататък” влизат големите текстове на важния орган на човешкия мозък и текстовете на закачените за мозъка външни човешки органи на предметната среда и човешкото общество.
Идеята на първото духовно е разгърната като теза и във “Федон”, и изобщо в диалозите на Платон. Тази теза е жизнено силна и ние продължаваме да смятаме така – че простото идентично на себе си е по-трайно от сложното неидентично. Именно на тази основа Платон развива своята идея за безсмъртната душа и безсмъртните образци-идеи. Разбира се, днес не мислим за идеите и принципите онтологично. Смятаме, че те са моделиращи форми, налице в нашата реч, мислене, представи и дейности. Да, но продължаваме да ги смятаме за по-висши и трайни положения, на които трябва да бъдем верни. В жизнено-морален план духовното е именно това – вярване и радикално отстояване на принципи. Един такъв радикално настроен норвежец причини наскоро смъртта на повече от 70 души.
Но да оставим този осъдителен радикализъм и да обърнем внимание на радикалностите на всяко редово говорене, към които сме причастни. Принципите и чистите идеи са непременно налице в началото и края на всяко по-разгърнато твърдене на нещо. Ситуации с начало и край, нашите мисления, говорения и правения започват от нещо просто, което изглежда непроблемно, след което то се проблематизира и усложнява, за да премине накрая в друго просто и непроблемно, обикновено приличащо, но и различаващо се от началното. От което се разбира, че случващото се в средата усложняване способства за тази промяна.
Този свръхмодел на организирано или структурирано време - е по-наблюдаем в речта, особено в записаната реч. Но той е налице и в протичанията във вътрешния мисловен и емоционален свят, и в човешките дейности. Така или иначе, това е вторият начин, по който човекът сам или заедно с други се справя с времето и промяната или, по-точно казано, със сложната среда на много времена и промени, в която живее. Той познава тази среда, като я моделира по определен начин. Което също спира времето и промяната, но като ги запечатва в протичането на преносим и приложим и в друго време модел за такова протичане. Това запечатване може да е само паметно, може да се повтори в устен разказ, може да се запише, може да бъде построено като соната за пиано, може да бъде филмът “Дървото на живота”, може да бъде “текстът” на случващото се в моето или с моето тяло или “текстът” на случващото се в световната икономика и Вселената.
Разбира се, формулираното по-горе е средното по-добро положение, в което т.нар. духовно или човешко е проявено като по-цялостна ситуация на свързано в едно първо на просто разбиране на принципи, в друго второ на тяхното преплитане и в трето подобно на първото. Разбира се, че може да се остане само в първото и да не се преминава към второто. Изповядването на принципи може да преминава във второто на радикални действия, което като че ли повтаря първото. Възможно е и друго - структурирането на време да се съчетава или да се прави косвено само с репрезентации и така да се изразява и внушава сложно устроена представа-емоция, от която да следва действие или бездействие.
Тези варианти откриват погледа към голям брой асиметрии. Асиметрията е налице и в представения по-горе среден случай на по-добро протичане. Съвсем ясно асиметрично е отношението между по-простото на принципите и тяхното свързване в динамичен модел за организирано време-реалност. Принципите сами по себе си са нещо чисто идентично на себе си, идеална ситуация на ред. Свързани един с друг, те влизат в сложното на знака, смесват се, водят до други назовавания, а и до събития, с които се представя време-реалност. Което води до влизане в отношение на допълване или конфликт на два типа разбиране. Във втория не само се разбира, но и се представя.
Освен това, понеже се моделира, не само се разбира и представя, но и се прави - веднъж с моделирането на време-реалност в самата реч, а втори път с насочването към действие. Това действие произтича от самата речева ситуация, в която отначало се разбира повърхностно и просто, за да се разбере след това по-сложно. Което е действие и което всъщност се прави не толкова за да се разбере, колкото, за да се построи модел за време-реалност с оглед на ползването му за да може ползващият го да си осигури по-трайно съществуване. Така се влиза в нова асиметрия - между разбиране и съществуване.
Ето как в това мое говорене изникват идеите за симетрия и асиметрия. Започвам да твърдя, че има симетрия между биологическото устрояване на равнището на клетката, на органа, организма и т.нар. втора духовност и че за да се разбере по-точно човешкото съществуване, то трябва да се представи не като разнобой с това биологическо, а като особена форма на временно съгласуващи се асиметрии, какъвто изглежда е и принципът на цялото земно биологическо съществуване. Духовното и изобщо човешкото според мен са особени асиметрични опити за такова пререждане на земното биологическо, които едновременно му приличат и се различават от него. Оттук и относително подходящият термин-идея асиметрия.
В нашите ситуации на казване, мислене и правене на нещо спираме в името на непроблемна истина. Аз не искам да постъпя по този симетричен начин с изстъпилия термин-идея асиметрия. Затова казвам, че е относително подходящ, въпреки че и той ме вкарва във временна безпроблемност. Което казах и в предишния текст – за да се изкажем по някакъв въпрос-тема-проблем по-гъвкаво, се опираме на пред- или след-знанията на твърди истини. Такава истина дебне и в предикатното име асиметрия. Аз обаче ще го превърна в субект, т.е. в сюжет за разглеждане. Което, разбира се, означава, че разглеждайки го по този начин, ще попадна на истината или, по-точно казано, на предистината на друго предикатно име в момента, в който се уморя или реша да постъпя практически. Виждате, че и това форумно говорене е протичане, което в един момент завършва. В него се оформи нов мотив, който ще се подеме като тема-проблем в следващо протичане.
Текстовете, които ни занимават, и животът ни е ред от ситуации. Истините-смисли, които се пораждат, и в едното, и в другото са ситуативни положения. Те са с по-висока стойност, когато са навързани в модела на протичаща реалност. Което не намалява особено нуждата от статични истини, важащи винаги и за всичко, но, разбира се, вкарващи и в капаните на измамни кратки текстове. Постоянно се люлеем между едното и другото. Това казах в резюме. Дано да е относително валидно и да не съм го казал, за да повярвате в него и така да му придадете валидността, която няма.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
