БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Събитие и емпатия: „Лейди Лазар” на Силвия Плат

БИЛЯНА КУРТАШЕВА

Всяко говорене за Силвия Плат е по някакъв начин и говорене за смъртта. Всеки неин прочит идва някак отзад напред, откъм знанието за края й, от което не можем да се абстрахираме. Парадоксално, в случая именно смъртта на автора не позволява „смъртта на автора”, а го държи жив и управляващ всяка интерпретация. Но това е така и защото поезията на Плат активно, отнапред пише края, устремява се към него, моделира го, проиграва го, опитва го. Самопричинената й смърт не би въздействала така драстично без драстичните образи и поанти на късните й стихотворения.

Темата за събитието – чиято ултимативна форма е смъртта, – е добър повод (1) да препрочетем отново „Лейди Лазар”, едно от най-често цитираните, антологизирани и дискутирани стихотворения на Силвия Плат. Самоубийството, възкресението и Холокоста – три гранични казуса от различен порядък – са проиграни и насложени в текста по начин, който поставя на изпитание самата идея за събитие и го „разпъва” между болезнена емпатия и инсценирана повторимост.

Началото: „Пак...”

В едно свое късно интервю Жак Дерида дава кратък отговор на въпроса що е събитие, отговор, който може да се ползва като приложна дефиниция: „...събитието като непредвидимо. Защото събитие, което предвиждаме, вече се е случило, то не е събитие. Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност. То се състои веднъж, всеки път само веднъж. Следователно събитието е единствено, непредвидимо, тоест без хоризонт. Оттук смъртта е същинско събитие: непредвидима дори когато е предвидена, тя идва и не идва, понеже когато идва непридвидима, тя не се случва вече на никого.” (2) 

Именно тези апории са във фокуса на стихотворението на Плат от самото му начало:

Пак го извърших,
веднъж на десет години
успявам... (3) 

Въвеждайки смъртта, тоест събитието пар екселенс, още първият стих едновременно с това я вади от режима на събитийност, като й вменява повторителност: „Пак...”. Апострофирана е представата за смъртта/събитието като нещо единствено, уникално. Повторението, изброяването, номерирането („Това е Номер Три”, четем по-нататък) е приложено като техника на различни равнища в целия текст. Едно от тях е да напомни – не без мрачна ирония – че „събитие” е не само екзистенциално и философско понятие, а и термин от статистиката. От втората строфа „малката” статистика на личните срещи със смъртта чрез серия от шокиращи образи започва да се наслагва върху голямата, чудовищната статистика на масовата смърт в Холокоста: „кожата ми – светла/ като нацистки абажур...”

Лирическият аз, по-точно лирическата аз разказва смъртта/смъртите си, като осцилира между предвидимото и непредвидимото, между дежа вю и потресно неочакваното. Именно самоубийството събира тези крайности. Доколкото е съзнателен акт на аза („пак го извърших”), то е преднамерено, предвидено, и в този смисъл е лишено от извън-редността на събитието. Но самоубийството е и парадоксален жест, в който волевото посягане на себе си преминава в изплъзване от всяка воля, тъй като насреща е смъртта – „непредвидима дори когато е предвидена” (Дерида). Тоест самоубийството е и отвъд субекта и неговите възможни актове и целеполагания. (Впрочем отнасянето между събитие и действие е един от съществените дебати по темата и казусът на самоубийството извежда тази проблематика ад екстремум.)


(Не)прекрачването

И така, „Лейди Лазар” е стихотворение за три самоубийства:

Това е Номер Три.
(...)

Когато се случи за пръв път, бях десетгодишна.
Обикновена злополука.

При втория взех си поука –
Реших да приключа, да не поемам обратния път.

Три самоубийства – и три възкресения, в които има своеобразна градация – оцеляване (след злополука), съживяване (с чужда помощ – „наложи се да ме зоват, зоват”) и възкресение, така да се каже, от себе си. Една от мощните скрити иронии на текста е в това, че за смъртта и възкръсването също трябва да се репетира. Впрочем и Библията го прави по свой начин: възкресението на Лазар е прелюдия, подготовка за другото, голямото възкресение – на Христос.

Възкресението (на което ще се върнем след малко) е ултимативният религиозен хоризонт на смъртта. За момента обаче нека останем при атеистичната визия на Дерида, според която събитието – и респективно смъртта – е лишено от хоризонт. Вероятно за да избегне всякаква религиозна метафизика, във “FINIS”, един от текстовете му за Края, Дерида избира да говори за „крачка” и за „линия”. След като многократно претегля фразата „Става дума за някаква крачка”, по-нататък заявява: „Преминаването на границите винаги се прави с извършването на някаква крачка – и то крачката, която прекрачва някаква линия. Неделима линия.” (4)  

В този смисъл лирическата говорителка на Плат е именно героиня в крачка. „Това е Номер Три” (к-в мой – Б.К.), казва тя – това тук и сега. Намираме се в епицентъра на събитието, на края, на самата „линия”. Тази „линия” е и пространствена, и времева. Гласът звучи някъде от или от над нея. В онзи момент, когато единият крак е още тук, а другият – вече там, където и да е това там: „Десният ми крак -/ преспапие”, но за левия текстът мълчи. Този неописуем момент на ръба на живота и смъртта е, в който се помества фрагментарният наратив на „Лейди Лазар”. В него времето и пространството едновременно се свиват („Люлях се затворена/ като черупка от мида”) и се разширяват до безкрай. Като флешбек проблясва миналото (травмите на личната история емпатично поемащи, проиграващи и травмите на колективната история) и бъдещето. Гласът се простира от началното „Пак го извърших” до „От пепелта възкръсвам” във финалната строфа. Умирането в неговата мигновеност и протяжност е във фокуса на текста, прякото разсъждение върху „изкуството да умираш” е в самата му сърцевина:

Да умираш
това е изкуство – като всичко останало.
Аз го правя прекрасно.

Аз го правя така, че е крайно ужасно.
Аз го правя така, че го чувствам реално.
Май имам един вид призвание.

В тези афористични редове моментът на трансгресията, на абсолютното осъществяване – на изкуството най-сетне – е и обект на ирония: умирането е изкуство, но изкуство „като всичко останало”. Макар да е „призвание”, изкуството на умирането като всяко друго (по-банално) изкуство изисква практика, упражняване – оттук и повторението, необходимостта от неколкократно изпълнение, проиграна в текста. Самоувереността в тези редове, достигаща до самохвалство и самореклама, се подрива от двусмислието на стиха „Аз го правя така, че е крайно ужасно”(5) . Зад водещия смисъл „правя го така виртуозно, че постигам ужаса максимално убедително”, прозира и възможността да го схванем като „правя го ужасно (зле)”. Мятането между тези две крайности в оценката за себе си е драмата на зрелите години на Плат, на нейния все недотам постигнат успех. Но това е драмата и на изкуството по принцип, когато се изправи пред граничното, болезненото и неизразимото.

Балансирането на ръба на сюблимното и баналното, на свръхестественото и всекидневното прозира в лукавия коментар на Силвия Плат при четене на стихотворението по БиБиСи: „Говорителят е жена, която има голямата и ужасна дарба да се преражда. Единственото неудобство е, че първо трябва да умре. Тя е един феникс, свободолюбив дух, каквото щете. Тя е и просто добра, обикновена, много изобретателна жена.” (6) 


Третото чудо: (не)събитието

„Лейди Лазар”, както подсказва самото заглавие, е преди всичко стихотворение за възкресението. Тоест в него не само „става дума за една крачка” (по Дерида), а и за друга, обратна крачка, за пресичане на линията в обратната посока.

По повод тази „неделима линия” – оставайки твърдо отсам, – Дерида казва още: „Но винаги се предполага и институцията на подобна неделимост. Митницата, полицията, визата или паспорта, идентичността на пътника – всичко това се опира върху тази институция на неделимото.” (7) 

Да забележим, че тази „неделимост” и тъждественост трябва да бъде удостоверена двойно – както за линията, така и за прекрачващия я. Първо, само „неудобството на умирането”, за което говори Плат, само окончателното прекрачване, сигурната смърт гарантира възможността за възкръсване. Да припомним, дори на Исус му се налага да обяснява на учениците си, че Лазар е мъртъв, а не просто заспал. (8)  Второ, прераждане или възкресение има само когато завръщащият се бъде идентифициран като „същия”. Текстът на Плат неколкократно настоява на тази самотъждественост на завърналата се:

Дами и господа,

Това са мойте ръце,
колена.
Даже кожа и кости,

аз съм същата тази жена.
 

Картината се усложнява от това, че при Плат (за разлика от Дерида) „митницата” е двойна – на отиване, и на връщане, към смъртта и от смъртта. За тази цел тя прибягва до две коренно различни сцени. На „отиване” институцията на Края е Холокостът, чудовищната алхимия на лагерите на смъртта.

Аз съм вашето ценно
бебе от чисто злато,

което се стапя в писък.
Аз вря и горя.

За да остане само:

Пепел, пепел –
ровите, разръчквате.
Месо, кости, Няма нищо там –

Калъп сапун,
сватбен пръстен,
златна пломба.

Тук последният отсамен пазител на „линията” е самият Доктор Смърт („Зо, зо хер Доктор./ Зо, хер Враг.”) А това „ровене и ръзръчкване” после е окончателната проверка, констатацията на смъртта.

Обратната крачка, тази на възкресението, на „връщането” от отвъдното, също, оказва се, има своето „неудобство”. Подобно новозаветния текст (Йоан) и у Плат възкресението е представено в цялата му проблематична телесност: „Наложи се да ме зоват, зоват/ и да късат червеите от мен като лепкави перли”. Гниещата плът и преди това „горчивият дъх”, който ще изчезне за ден, напомнят притеснението на евангелската Марта, че тялото на починалия преди четири дни Лазар „смърди”(9) .

При обратната крачка от отвъдното полицаи-граничари на „митницата” („институцията на неделимото», за която говори Дерида) е „хрускащата фъстъци тълпа”. В този образ прозират не толкова древните юдеи, които тръгват след Марта и Мария към пещерата-гроб, а съвременните зяпачи от новото „общество на спектакъла”. Завръщането е наречено „театрално”. Разповиването на мъртвешкия саван на завърналата се е ни повече, ни по-малко „големият стриптийз”. Една от строфите предлага визия за възкресението като обратно завъртане на кинолента:

Скоро, скоро плътта,
която гробната яма изяде,
пак ще полепне по мен.

Възкресението се оказва медиен фарс, зрелищен, режисиран, комерсиализиран („има такса, огромна такса/ за дума, за докосване,/ за капка кръв...”) и не на последно място – повторяем:

Завръщане посред бял ден
При същото място, лице, при същия зверски
Весел възглас –

„Чудо”...

Тук натрупването на „същото/същия” отзвучава не само в смисъла на онази неделимост и тъждественост, за която стана дума по-горе, но и в смисъла на безкрайното превъртане, на екранното повторение. Събитието като уникално съ-преживявене, като среща на битиета, е подменено от повторима медийна, воайорска сензация. Вече няма свидетели, има зрители. Чудото е медиализирано, разомагьосано, изхабено, а оттук е изхабена и възможността за съпреживяването му, за съпреживяването на каквото и да е.

Критиката по отношение на новия диктат на зрелището се усилва предвид факта, че пред нас е жена-Лазар. Бихме очаквали, че когато става дума за гранични ситуации като смърт и възкресение, полът няма значение. Но жената, която приживе неизбежно е сексуален обект, особено през окото на медията, остава такъв и в смъртта си: „лицето ми – безизразно, фино/ еврейско бельо”. Плат не само не спестява това, а го преекспонира. Героинята е безлица, сведена до разсъблеченото си тяло. При едно от поредните възкресения, както вече отбелязахме, отгръщането на възкръсналото тяло е наречено „стриптийз”.

Но сцената на финалното възкресение преобръща тази позиция на безпомощност и подчиненост. От (сексуален) обект жената се превръща в някакъв свръхсубект:

Хер Бог, хер Луцифер,
пазете се,
пазете се.

От пепелта
възкръсвам с коси като кръв
и гълтам мъжете със стръв.

Сякаш възкръсва валкирия или Медуза-Горгона. Това женско възкресение-възнесение цели не да опрощава, а да завладява и отмъщава. То е отвъд доброто и злото – Бог и Луцифер са еднакво предизвикани и застрашени и предвид това, че са мъже. Така текстът проиграва възможните образи на женствеността (жената като жертва и като отмъстителка) в техните екстремални медийно-митични крайности.

Настоящият прочит отваря нови възможности в тлеещия дебат за употребата на Холокоста и образи, свързани с него, у Силвия Плат. Обвинението, накратко, гласи, че тя ги присвоява за целите на едно самопревъзнасяне като жертва, че ги приватизира и превръща в метафора, ползвана за друго.(10)  Подобни твърдения обаче не отчитат, че текст като „Лейди Лазар”, както показахме, постига двойна оптика към травмата от Холокоста. Чрез своята героиня разгръща една шокова емпатия, а чрез пласта на повторителното и масовото демонстрира как тази емпатия е непостижима за колективното съзнание в едно време, когато всяко събитие е вече предварително медиализирано, неавтентично. Тук и да има „присвояване” – в отъждествяването на самоубийцата с жертва на газовите камери(11) , то е само в името на последвалото мощно критическо отстраняване: и ужасът, и чудото се оказват рециклиран образ в днешната ситуация. Което именно оголва провала. Провал на изкуството – собственото и изкуството изобщо – да предизвика автентично съпреживяване. Иронията, самоиронията и критическият потенциал на текста до голяма степен идват тъкмо оттам.

***

(1) Текстът е четен на международната конференция „Събитие и безсмъртие в литературата, езика и философията”, СУ „Св. Климент Охридски”, 13-14 май 2011.
(2) Жак Дерида, „Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност”, предпоследно интервю пред Жером-Александр Нилсберг, l’Humanité, 28.01.2004 г., прев. от френски Тодорка Минева, цит. по електронната публикация: http://grosnipelikani.net/modules.php?name=Reviews&rop=showcontent&id=16
(3) Тук и по-нататък стихотворението на С. Плат е цитирано по българския превод на Владимир Трендафилов в антологията Пир след тайната вечеря. Съвременни американски поети, София: Народна култура, 1989, 197-200.
(4) Жак Дерида, „FINIS”, Апории. Умиране – очакване на «пределите на истината”, прев. А. Колева, София: Критика и хуманизъм, 1998, 26.
(5) “I do it so it feels like hell.” - Sylvia Plath, “Lady Lazarus”, The Collected Poems. Edited and with an Introduction by Ted Hughes, New York: P.S., 2008, p. 245.
(6) Notes: 1962 - Sylvia Plath, The Collected Poems, 2008, p. 294.
(7) Жак Дерида, “FINIS”, 26.
(8) Йоан, 11: 11-14.
(9) Йоан, 11:39.
(10) Повече за това вж. в: Al Strangeways, “The Boot in the Face”: The Problem of the Holocaust in the Poetry of Sylvia Plath, Contemporary Literature, Vol. 37, No. 3 (Autumn, 1996), p. 376.
(11)Нужно ли е да напомняме, че за Плат това се оказва далеч не само метафора предвид сцената на собствената й смърт с глава, пъхната във фурната на газовата печка. Което допълнително прави текста пророчески спрямо собствения й край и заедно с това препотвърждава емпатията в него, крайното вживяване в чуждата травма. Но изумителното в стихотворението е, че то би останало пророческо и ако самоубийството й през 1963 г. беше останало само опит – все пак е текст за възкресения, колкото и те да са обект на ирония.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Бих продължил разговора с Георги за атеизма и неатеизма по следния начин. Признавайки това, че има различни видове атеизъм, смятам, че са налице принципни различия между атизма и неатеизма, което ни дава възможност ясно да ги разграничаваме. Георги развива позицията на един модерен атеизъм, който макар и невярващ в Бога, почита определени религиозни норми, определени общи и общностни схеми. Вярващият се намира в съвсем различна ситуация: за него има не норми и идеализации, а друго Същество, с Което той е в общение. Така вярващият избягва присъщата за модерния човек податливост към идеологизация и нагаждане на нормите към субективния интерес, в крайна сметка той избягва от безотговорността, защото каква отговорност мога да имам към незасягащи ме норми?

От гледна точка на откритостта си към това Същество вярващият формира отношението си към живота и смъртта. То не се състои в това да цениш живота заради самия него, като нещо свършващо и продължаващо, а да си отворен към една перспектива, която е извън този живот, без тя да бъде смъртта.

Тема № - 51 Коментар № - 5961 Морис Фадел - 2011-11-21 22:02:54
Бързам и аз да се извинявам. Но ... нямам тази хуманитарна търпеливост, която се демонстрира тук ВЪВ ФОРУМА. И все се оправдавам с някакви екстралингвистични обстоятелства- с грузинската ми душа, например. Днес по същия начин се спречках с проф. Фотев за неща, които съвсем спокойно могат да бъдат успокоени в една обичайна ситуация на разговор. Ама не ми се дава това спокойствие. За което искрено се извинявам! Но за кой ли път?
Защо е това "коленопреклонено встъпление"?
Днес ужасно ми липсват искрените ИНТЕЛЕКТУАЛНИ сблъсъци. Искренният сблъсък не е моето вагабондско нахлуване. Но въпреки това предизвиква връщане към тезите и аргументите - дали за прецизиране, дали за отказване. Тази дискусия, пак повтарям, благодарение на Морис поставя нещата в друг ракурс.
Не да се знае екзистенциалното "повествование" за смъртта.
Има, сигурно, други далеч по-подходящи подиуми за подобни декларации.
Същинският екзистенциален въпрос е - какво следва като няма никаква перспектива за следването, последването и продължаването.
Пардон, има една отворена газова КУХНЕНСКА печка. Какви смислови конотации с този ...факт се съдържат в поезията. Не знам. А и неведнъж съм казвал, че не съм поетичен.
Въпросът ми е към Биляна - какво място в нейното построяване заема собствено поезията? Та да не Ви обиждам Биляна-не социологизирате ли?
Тема № - 51 Коментар № - 5956 Дмитрий Варзоновцев - 2011-11-21 20:22:08
Изпълнен докрай от своята научна „девственост” откъм всяко и всичко,
Маркизът не сдържа своята благодарност към (май наистина) Истинския Сократ!
В същото време търси Хабермас (този път наистина, уважаеми доцент Варзоновцев) и не е несъгласен с него. Тук, със закъснение, но във форума. За което, Ви благодаря!
И очаквам всяко Ваше inter-view, в което фалшът е измит със замах.
Маркизата непрекъснато ме определя като слагач и подлизурко (във форума).
Не ми пука много. Затова ще продължа.
Биляна си върши работата точно, мирно и смислено.
Йордан, Георги и Морис са императорите на нашето очакване.
Екатерина ( в тази дискусия) е велика!
И, маркизовата ми възхита към доц. Кьосева!

Е, това е положението. Пак съм си като чисто нов.
Тема № - 51 Коментар № - 5955 Dekarabah - 2011-11-21 20:20:04
Голите науки за факти създават голи хора на фактите - Хусерл
Поне това, Сократе, би трябвало да ти върне съм днешната реалност.
Ценностната перспектива побира ли се ...чен анализ?
Тема № - 51 Коментар № - 5954 Дмитрий Варзоновцев - 2011-11-21 19:34:57
Съгласен съм напълно с казаното, Истински Сократе, и сърдечно ви благодаря, че ми помагате да помоля Биляна Курташева за извинение за известната острота, с която снощи писах за нейния текст. Ще се опитам сега да кажа по-меко и по-сдържано какво съм имал предвид.

Не смятам, че самият автор на заглавния текст трябва да модерира дискусията и не съм го казвал никъде в коментарите си. Но е редно авторът да участва, независимо дали към него има пряко отправени въпроси, или не. Едно от нещата, които като че сме постигнали във форума, е да отговаряме лично за интелектуалните позиции, които заемаме. Те, разбира се, не могат да бъдат изцяло наши и изцяло лични. Опираме се на авторитети, които и често назоваваме в речта си. Въпросът е докъде просто ползваме тези авторитети, без да се замисляме за добавеното към тях свое, и докъде мислим редом с тях, критикуваме ги и така описваме как в чуждото съучаства и нашето? В този смисъл подкрепям въпроса в последния коментар на Дмитрий.

За да ограничим първото – механичното позоваване на авторитети – и да дадем повече простор на второто – херменевтика на своето разбиране чрез чуждото, което обичаме – трябва, струва ми се, да можем да формулираме и по-кратка, и по-разгърната теза за какво всъщност пишем и говорим. Обикновено тезата представлява кратко твърдение по темата на нашия текст. Тази тема пък извеждаме с една или няколко думи понятия в неговото заглавие, за да се ориентира читателят какво ще чете.

Каква е темата на Биляна Курташева? Темата, ако тя се намира изведена в заглавието, както аз смятам, е събитие и емпатия. Има добавена и трета тема, смъртта самоубийство, която обаче не присъства в заглавието на текста. Тези теми Биляна Курташева изследва и ни представя, разглеждайки поетически текст на Силвия Плат и интервю на Жак Дерида. Анализите и коментарите на Биляна върху Плат са много силни. Няма какво да се добави или критикува по това, ако си редови читател на поезия, какъвто съм аз. Проблемът, на който обърнах внимание, е, че въпреки прекрасния анализ върху Плат Биляна Курташева не събира в своя теза, първо, какво е събитие, второ, какво е емпатия, и, трето, какво е отношението между събитието, емпатията и смъртта в конкретния поетически текст на Плат, а и в поетическите текстове изобщо. Може би аз не съм чел достатъчно внимателно и ако е така, това лесно може да се поправи в самата дискусия чрез повтаряне на основната теза на заглавния текст.

Вярно е, че Биляна донякъде направи това в двата си коментара – и в първия, и във втория тя поставя централно въпроса как известни европейски интелектуалци мислят за Холокоста. Но дали това е темата и на заглавния текст – употребите на Холокоста? Според мен не е, въпреки че в последния параграф на текста се казва, че той е и за това.

Един, общо казано, философски текст, разбира се, може да се въздържи от теза по едно или друго. Именно това прави в много свои текстове Жак Дерида – оставя тезите да се оформят сами в прочита на текста, като пише самия текст не под формата на свързан аргумент, а под формата на поетическа игра със значенията на думите, в които може да се настани по-сигурно някаква тема. Така авторът действително остава мъртъв, но кой точно автор е мъртъв, Биляна? Остава сякаш мъртъв авторът оратор, който композира своя аргумент в класическата форма, съставена от теза, антитеза, доказателства и изводи. Да, обаче вашият текст е оформен не като поетическо есе в духа на деконструкцията, а по-скоро като ораторски текст анализ, макар и неговата реторика да е много дискретна. Красива дискретност, която в най-положителен смисъл и със симпатия съм нарекъл женска.
Тема № - 51 Коментар № - 5953 ГГ - 2011-11-21 19:07:28
Добре де, не съм съгасен за "атеистичната парадигма". Ето аргумент на Хабермас:
"След като културата приема стокова форма, с което едва тогава се разгръща в действителност като „култура" (като нещо, което се върши заради самото него), тя се превръща в предмет, с който се ангажира субективността, съобразяваща се с публиката, за да постигне разбирателство със самата себе си."
От "Структурни изменения на публичността"
Тема № - 51 Коментар № - 5952 Дмитрий Варзоновцев - 2011-11-21 18:16:56
Сократе, просто искам малко човещина в това разискване за смъртта. Морис се опита. За това го поздравявам. За атеизма и агностицизма - нямам желание.
Смъртта не е предмет ...само на лингвистичен или някакъв друг ...чен.
Какво друго освен текстовете на Плат - в т.ч. и преводите на де Карабах- се съобщава?
Да комнтираме ли текстовете?
Тема № - 51 Коментар № - 5951 Дмитрий Варзоновцев - 2011-11-21 18:07:21
Дмитрий зае една позиция, която преди време беше заета лично към него. От други хора във форума. А ГГ зае същата позиция, която зае към участниците преди. Форумът се извиси и придоби научен вид не без тази позиция. Срещу тази научност започва битка Дмитрий. В момента чакаме форума да закрепне. Какво е най-редно да се прави сега? Да се превеждат стихотворения каквато позиция заема Декараба. В тежки моменти. А аз чакам онзи сложен анализ на текстовете на Плат и Биляна, който ще бъде като анализа на проф. Богданов в началото на форума. Щях да напиша още в ранните часове щом прочетох коментара на ГГ. Въздържах се. Аз съм от друг свят и не долавям вашите вътрешни договаряния. Затова не се бъркам винаги. Макар че страдам. Нека да не изправяме Биляна Курташева с пистолет до стената да отговаря на въпроси, които едва ли са интересни за нея. Щом не е отговорила. Нека се подложим на самокритика. Иначе ще достигнем онова което нарекох "разказ без разказ". Нека ГГ да не забравя колко мекота имаше в неговите текстове! И каква чувствителност! Разговорът сам може да модерира. Но той трябва да бъде естествен.
Тема № - 51 Коментар № - 5950 Истинският Сократ - 2011-11-21 17:39:49
Уважаема Биляна! Малко ме "изуми" отговорът Ви. Личностен. Не мога да казвам "тук във форума" и т.н. Но, наистина, има въпроси-за съжаление все още не са много - за Позицията Ви.
А, може би, и най-интересния за мен, - за жанра на Вашето "повествование". Много е трудно да се раздели "наратива" Ви от чисто аналитични констатации за обследваното тяло.
Поетесата остава някак "обект на разследването"
Тук Морис има право да пита - има ли душа този обект.
Е, Ваше право и да не отговаряте независимо дали сте атеистка, агностичка или възпитана интелигетка.
Просто се губите от погледа в тези мощни проекции на Дерида и Адорно. А къде сте ВИЕ?
Много се извинявам.
Тема № - 51 Коментар № - 5949 Дмитрий Варзоновцев - 2011-11-21 17:00:14
Здравейте уважаеми,
За да не си помислите, че нещо съм се разсеял и „свил опашка” пред красивата екстремност на тази дискусия, ви пращам още един опит за превод. Избрах това (може би не много популярно) стихотворение на Силвия Плат съвсем напосоки. Да го припишем на споделената преди време наклонност на Маркиза да се заиграва в човъркане по твърди повърхности.
Разбира се, нямам никакъв умисъл да отклонявам на сантим дискусията от нейното богато русло. Не чакам никакво милосърдие към опита си. За мен ще е добре дошло да видя къде съм пропаднал в невъзможната за „обяздване” Силвия Плат.

Сърдечни поздрави и възхита към ВСИЧКИ!


КАМЪНИТЕ

Това е центърът за ремонт на човеци.
Лежа връз грамадна наковалня.
Сплесканият син обръч-небе

Отлетя като шапка на кукла
Докато изпаднах от светлината. Влязох
В стомаха на безразличието, в долапа на безсловието.

Майката на всички чукала ме стовари и изтъни.
Превърнах с в спящо купче чакъл от бряг.
Облите камъчета откъм корема - смирени,

Камъкът на главата, стихнал, спасен от бъхтане.
Само отворът на устата нещо скрибуца,
Настойчив и отегчителен щурец

В каменоломна от мълчания.
Хората от ремонтния център го чуват.
Претърсват стръвно тихия, необщителен камънак,

Немлъкващата уста издава местоположението ми.
Пияна като ембрион
Смуча от бозките на тъмнината.

Прегръща ме пъпната връв. Гъби с целувка отмиват лишеите ми.
Майсторът-бижутер търси с длето да отлюспи
Отвор за око в камъка.

О, Адът ми свърши: Виждам ви светли небеса.
Някакъв вятър отпушва прохода
На ухото ми, пълно със стари притеснения.

Вода наквасва и кротва кремъчните ми устни,
А дневният светлик попива по същия начин в стената.
С охотна веселост подкупници

Извъртат следствието, вежливо потропват с чукчето при търга.
Потокът на тока вибрира по жиците
Волт върху волт. С хирургическа жица са подшити раните ми.

Работник, понесъл розово торсо, минава наблизо.
Хранилищата са пълни догоре със сърца.
Тук е централният склад за резервни части.

Повитите ми крака и ръце сладко дъхат на гума.
Тук с лекота могат да ти скърпят глава, или нужния крайник.
В петъчниците идват дечицата

Да изтъргуват куките на протезите си за ръце.
Умиращи даряват очи за чакащи.
Моята плешива медсестра носи престилка от любов.

От любов са костите и жилите на проклятието ми.
Вазата, също слепена наново, подслонява
Изплъзващата се загадка на розата.

Десет пръста пластят бокал за сенките.
Сърбят ме шевовете. Какво да се прави.
Връщам се като чисто нова.


Силвия Плат


ПП: Влязло е в първата й книга „The Colossus and Other Poems”. Завършено вероятно през септември 1959 г. , когато Силвия вече е започнала да се спихва полека от живеенето с Тед. В същото време изглежда е бременна с първото им дете, Фрида. Според мен, тук са вписани както нейните по-стари депресивни крушения, така и провиденията на бъдещата майка. А сигурно и много друго.
Което ме хваща най-силно, е първичният човешки глас на тази крехка жена.
Тема № - 51 Коментар № - 5948 Dekarabah - 2011-11-21 15:56:56
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116037

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128161

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20185

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32771

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134389

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94482

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29164

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17832

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180939

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60835

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA