БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА СТАВАЩОТО И ЗА ОНОВА, КОЕТО МОЖЕ ДА СТАНЕ

БОГДАН БОГДАНОВ

Свикнали сте с моите послания по подобни теми, както и с тази цел на нашето писане тук – т.нар. свързване. Разбира се, четящите са много повече от пишещите, а пишещите макар и станали повече, остават разделени от вкусовете и стиловете си, а и от различните научни области, в които работят. Свързването е достойна цел, но то става едновременно на повече нива и в посоки, които не се съгласуват напълно.

По-добре да не ви вкарвам в моята усложнена парадигма за разбиране. Затова направихме тази средна част в сайта. Там ще откриете и току-що публикувания текст на главата за Хезиод в книгата за разказа. Тази глава завършва със заключение по темата време. Ако успеете да прочетете, ще придобиете по-точна представа за т.нар. парадигма. От два дена слушам най-късния струнен квартет на Бетовен, който завършва с т.нар. Голяма фуга. Дисонантна и объркваща, тя прилича на това есе за времето. Казвам го критично за моя текст, не за фугата. 

Задачата в случая е по-проста. Искам да ви убедя, че е добре да се намесим в нашето т.нар. свързване. Защото въпреки че напредва, то се нуждае от убързяване. Какво постигнахме? Появиха се нови екипи – на ориенталистите и българистите. Във форума стъпи Екатерина Григорова, обади се Яна Букова. Големият принос за тези събития е на Георги Гочев. Е, разбира се, някои млъкнаха, ориенталистите изчезнаха вкупом. Дръпнаха се и античниците.

Какво стана по същество? От прекалено общата теоретичност, задавана от мене, се влезе в по-конкретни прочити на литературни творби и в един вид теоретизиране по темата литературен текст, в което припламнаха искри. Защото аз дърпам към екзистенциално отворена херменевтическа, но по изказ догматична теория, а Йордан и Георги, както може би и необаждащите се други, смятат, че теориите са излишни заоравания.

Затова изнесох извън форума теоретизациите в друга рубрика на сайта и дори свалих от там “Какво е литература”. Направих го, защото Йордан и Георги са прави в някаква степен. Но и неправи. Изискването им за леко декориране с теория по избор на иначе стилистично хубавото и правилното влече към рецензенство, а и към по-лошото - на красивоста, чиято единствена сила е в това, че е авторова изява.

Оттук и моето предложение да се пооткажем от свободата всеки да избира сам онова, което го интересува, и в името на това свое да не забелязва пластта на нашето в него и още по-лошо да загърбва това наше в общия ни живот. Така постепенно се убедих, че по-доброто е да имаме обща свързваща  тема. После се зачетох във “Физика на тъгата” на Георги Господинов и решението ми намери подходящия текст, който би могъл да ни насочи към търсената обща тема.

Разбира се, веднага ви предпазвам от обичайната плоскост, в която бихме влезли по линията на ценността литературно творчество, творба, творческа свобода и прочие затваряния в темите лично постигнато, писателска изявеност и успех. Тези теми се сипят отвсякъде и от всички усти дотам, че вече сме привикнали, когато някой хвали нещо, хвалбата да прикрива въпроса, на който обикновено не се отговоря – какво му е хубавото на това нещо.

Тук сме университет и точно това е редно да можем да кажем – какво е постигнал Георги Господинов в този свой романен опус, в който, по особения романов флуиден начин, той обсъжда именно това, което ни интересува - нашето време. Разбира се, наше, доколкото е общ коефициент за времената на всеки поотделно, а и на времето на Георги Господинов, както се разбира от текста на “Физика” на тъгата”. Е, да, негово в много пунктове, но и отместено негово, разширено символично, значи отнасящо се и за други.

Разбирате защо предлагам да започнем с “Физика на тъгата” тази сесия по темата нашето време, като при това не казвам нищо за постигнатия в нея убедителен прост, и същевременно модерно насочен стил. Искам да се вмъкнем в механизма на това прехождане на нашето в мое и на моето в наше, защото той действа и в самите нас. Моля да не обръщате внимание на мисловните ми фликфлаци, нито да ги следвате, критикувате или хвалите. Влезте във вашите вътрешни логики и формулирайте подтемите, които биха събудили собствените ви начини на осмисляне. Аз сам ще го направя в коментар към този заглавен текст.

Но и най-важното - не се стъписвайте от текста на Георги Господинов. Както аз се дърпах да прочета и като прочетох, харесах отначало силно, хвалейки и карайки други да прочетат, а после уних и започнах по моему да страня от радикалната, но всъщност мека формулност на почерка на Георги, така и вие си позволете лукса да се настроите дори негативно.

Това, към което ви моля да не се настройвате негативно, е темата “нашето време”. Ако искате, говорете по нея отделно от книгата. В НБУ има поне два отлични колектива, които я разработват. Ако искате, привлечете вниманието към други съвременни литературни произведения, а защо не и към есета и научни творби. Но се включете. Разбира се, не забравяйте моята прагматистка теза по въпроса. Изказвам я за тези, която не са я чували. Тя е, че има такова нещо “наше време”, но че то по-скоро се прави да бъде наше отколкото е такова.
 



НАШЕТО ВРЕМЕ

Обявих и за семинара, който започва на 1-и март, тази тема и наистина е нужно да уточня защо се спрях на нея и защо посочих “Физика на тъгата” за начален текст, по който ще говорим. “Нашето време” е двусмислена тема. Това й е доброто. Събира, а не разделя, позволява да се влезе в нея с различните аспекти на живота-време, наш избор-навик на всеки, но и естествено  редуващи се в по-конкретното ни време.

Спрях се на “нашето”, тъй като под него се крие най-мощният аргумент на всекидневната и научната реторика на доказване или опровергаване, с която си служим и с която си служа и аз – аргументът “ние”. Това мое “ние” сега изглежда пределно широко. Хубавото му е, че никой не пита за него, а проблемът, че то е ту с един, ту с друг обхват. “Ние” може да бъде всички българи, може да бъде само умните, жените, мъжете, рокаджиите или феновете на “Левски”.

Та от това “ние” идва и двусмислието на “нашето време”. Защото веднъж означава всички “аз-себе си” в някакво множество, а втори път “аз-себе си” на това множество като огромно заедно с лице. В моите теоретически въображения има и теория, на която никой не е обърнал внимание. И добре, че не е обърнал, защото и при мен тя е спасителна обективност, която чака да й повярвам по-лично.

Та коя е тя. Че всяко голямо “аз-себе си” реализира имагинерния си характер в героически лица. Защото човешката среда не търпи неличностите. Така се поражда тягата към героизиране, повдигане в степен и обезсмъртяване. Някога така са се повили Ахил и Христос, зад които няма никаква пречка да се крият и реално съществували хора. За означаване на заедното голямото “ние” на българите тази тяга е породила Левски и Ботев, а и умиращия на Балкана герой. Заедното има нужда от герои. Знаем добре каква блъсканица за героизиране и обезсмъртяване има в съвременния отворен свят.

Като говоря за заедно и за “наше време” не това имам предвид, нищо, че то не е лесно отделимо от другото. Имам предвид “нашето” на всеки от нас, което поглъща и се храни с различни “ние” на голямото заедно. Оттук и последствието, че на това “наше време” не може да му се постави опреддлено общоважимо начало. Е, има такова научно-политологическо въображаемо (термин на Ролан Барт, аз казвам “идеално”), според което нашето общо време заедно започва в 1990 година. Това въображаемо обаче не става по-реално с догматично определяне, че започва именно тогава.

Ние имаме такова общо време, но всеки от нас го поглъща и обхваща по различен начин. Някой може да изследва обхватно българската политика с малцинствата, да знае много по тази тема, което и да го обогатява лично. Не е сигурно обаче, че това знание участва в неговото вътрешно време. Давал съм друг по-лесен за възприемане пример. Това, че един лекар, който познава функционирането на човешкото тяло, не е предпазен, ако се разболее, от изпадане в ипохондрията, която го дразни при неговите болни.

Та не за обективното въобразено “наше” говоря, а за по-истинното “наше” на възприетото от това т.нар. обективно. Това е и евентуалната задача – да осъзнаем механизма на поглъщането, при който “нашето” приема едно, а оставя настрана друго от обективното, да разберем повече и за това въобразено обективно, което и може да стане някак по-наше. Защото то не е твърдо зададено, а се задава по много различни начини и, което е големият проблем, се поглъща винаги само частично.

Мога да заговоря с гласа на учен-политолог и да кажа: “Има такъв проблем в българското време – че то не се поглъща достатъчно в нашите времена, че повечето българи живеят отстранено, че тази среда тук е партикуларна.” Но добавям с този малко подобрен глас и това, че никъде по света и по местата, които са много по-непартикуларни от това място, което се разбира и от външния им вид (Германия), та никъде нашите времена на всеки не са достатъчно свързани с въобразеното цяло. Навсякъде, ама наистина навсякъде, това е оставено на грижата най-вече на политически герои. А те в тази грижа няма как да не намалят цялото (е, не по този по-краен начин като у нас) до живота на своята партия, своята прослойка или бизнес-средата, закачила се за тях, а другите, редовите хора няма как да не ги санкционират при избори, а после да се затварят отново в “своето”, което отново да не съвпада с цялото.

Боя се, че ще прочетете току-що казаното като политическа критика към нашия живот или като критика към буржоазното държавно устрояване. Не е критика, а грубо-наедро изказване на реалното отношение на отделните хора и постоянно правеното изплъзващо се цяло-заедно.

Та защо при всичко това “Физика на тъгата”? Защото тя е достоен личен опит за правене на своето време с именно това частично поглъщане на обективното заедно. Това свое време в романа-нероман на Георги Господинов е също нещо въобразено, но въобразено, реализирано в текст. Реализирано частично поглъщане на общото “наше”. Убедително спряно в този текст и в тази особена средна реч, можеща да назове и обективното въобразено общо време и дори да го анализира литературно с аналогии, парадокси и силни формули, но и също литературно да се отклонява от тези анализи във всякакви истории и поглеждания към реални места.

Темите, които прозират в текста на тази книга са много. Разширяващият се “аз-себе си” до бащата и дядото, но и до един минотавър, смесен гръцки-български мит, общо на отделянето, отстраняването на детето от родителите, мит, който се преборва с мита за Едип. Бик-човек, но и бивол, вегетарианец като бащата и парадоксът на човекоядеца-вегетарианец, разместванията на езика. Особеният опит - структурата на стихотворението да прерасне в структурата на романа-нероман-проза.

Бих могъл да налетя с моето научно въображаемо на реализираното въображаемо на Георги Господинов във “Физика на тъгата” и да му викна: “Ей, човече, ти защо не си музицирал по най-важната тема на българското време на преселението – голямото преселение след 9 септември 1944 година на толкова селяни в София и на толкова софиянци към провинцията. Защо не си казал, че и ти със своето семейство си се преселил в София, а след промяната като толкова много като нас си пътувал яко тук и там, както и ние сега пътуваме яко екскурзионно, а някои и по други начини?”

Той би ми отговорил: “А ти защо ме питаш? Ти може да си се родил в София, но и твоите родители са се преселили тук от сивата провинция. Ами тя наистина е сива.” А аз бих му казал: “Прав си, ама ти си писател и е добре да пишеш за по-актуалното, за това, че от десетина години насам в тази страна наистина се поражда онова, което по-рано го нямаше – нови провинциални центрове със свой особен живот, за който е редно да се знае.”

Той би ми отговорил: “Добре е, но да се направи лично преживяно, както съм направил и аз във “Физика на тъгата”, не че това е перфектното лично. Не е, моето още по-лично е по-малко от това и същевременно се допълва от обективистично по-отворено. Така е и при всички, които споделят спомени за миналото на социализма. Аз имам право на това реализирано свое време във “Физика на тъгата”. Него мога. Проблемът, ако изобщо има проблем, не е в мене, а в особения път на българската литература. Така или иначе, тя не е преминала през реализма на пластичното виждане на тукашното и не е изработила инструмента за подобно забелязване на многото места в нашата страна.”

Аз моля, Георги, ако случайно прочете горното, да разбере, че използвам името му в мой вътрешен диалог, който не ангажира нито него, нито който и да е друг.

Но мога да изкажа и най-положителното постигнато в тази книга. То е в лабиринта-текст. Не в лабиринта, в който има само пътища, завои и отклонения без изход, а в този и с пропадания и потъвания по-за дълго. Стихотворенията са кратки текстове. И кратките текстове не четем с еднакво внимание. Дори и тях съкращаваме или удължаваме, превръщайки ги на дело в друг текст. Но кой може да прочете наведнъж “Физика на тъгата” и да не позволи тя постоянно да става ту едно, ту друго. Освен някой рецензент догматик.

Какво впрочем може? Четящият може да потъва ту в една, ту в друга част или глава, които и затова си имат заглавия. Може да се заема ту с една, ту с друга тема, която да свързва с други и така да продължава своя текстов път и своето време, погълнало, доколкото може, повече лабиринтно време от тази книга. Това е лабиринтът на текста. На всеки по-дълъг текст, но особено на текста, който ползва въображенията на литературата. Другото е бързане към други задачи или, както започнах да казвам ругателно, рецензентство.   



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Ще напиша първо няколко думи за книгата на Георги Господинов, няколко общи впечатления от прочита, по-нататък, когато проф. Богданов изложи своя прочит, ще се включа и с по-дълъг коментар по „нашето“.

Та кратко за „Физика на тъгата“. Тези, които не са чели нищо от Георги Господинов, навярно са прочели новата му книга възхитени. Биха имали всички основания да го направят. Да, но Георги Господинов е вече утвърден, известен, много превеждан автор. Въпросът тогава е по-скоро как са прочели „Физика на тъгата“ другите му читатели, които познават неговите поетически, прозаически и драматургически текстове. Поставям себе си между тях и споделям моето първо усещане, което в по-късен момент, когато прочета отново, спокойно и с радост бих променил: струва ми се, че чета разширената, „авторска“ версия на „Естествен роман“. Повторното откриване на нещо, което съм харесал много преди десетина години, ми доставя бърза и силна наслада. Но по особен начин съм и недоволен от повторенията, автоцитатите, изобщо от непреборването с образувалата се около автора лична митология.

Разбира се, самият Георги Господинов е оправдал блестящо повторението вътре в книгата си. То не е просто жест, а разгърната екзистенциална теза. Ние всички сме повече или по-малко повторения, някак заявява той. Затова и можем да влизаме така лесно в чуждите истории; да приемаме чуждите идентичности и местоименни роли; да участваме едновременно в две субективни позиции на действащи (например на дядото язватик, който поглъща охлюв) и претърпяващи (на погълнатия охлюв). Тогава е съвсем логично да влизаме лесно и в чуждите книги, още по-лесно в своите собствени и да ги повтаряме.

Не съм съвсем сигурен в това, което казвам, но все пак ще го кажа. Да не успееш да нарушиш границата, която си поставил (или са поставили) на собствения си образ и реда от символи, които обичаш, е може би един от най-дълбоките и упорити източници на тъга. Целият роман ми изглежда изграден около този неуспех. Детето-дядо-разказвач, който се лута по собствените си следи и не може да има собствена история, която да пробие напред, да потече в негово време. Знаменит образ от първата част на романа – образ и на залутания във вътрешните си герои герой, и на оградения от вътрешните си метастази писател: „ако очертаеш с пръста си кръг около една мравка, тя ще се блъска в тази невидима граница, сякаш си построил стена“ (стр. 59).

Обаче осъзнавам и друго. Повторението, което мнозина виждат екзистенциално само като сивота и блато, Георги Господинов е видял в есенни тонове, като топлещо събуждане в прегръдката на същото, като забавено време. И веднага ми се иска да разпозная едномерно източника на това усещане, да образувам с „моето“ на Георги общо „наше“. Подобно на него съм роден и израснал в южна България и познавам по собствени спомени и по спомените на роднини местата, които той описва. По-богати от останалата част на България, но и по-мудни, по-топли, но и по-нерешителни, повече меланхолични и сангвични, отколкото холерични, тези области, чието богатство е най-вече земята, превръщат живота на редовия местен човек, а и на неговите потомци в естествено и уютно вкопаване на себе си и на богатството от неща и спомени, което с времето си натрупал. Та в този смисъл поглеждам към лабиринта-мазе, в който се развиват някои от действията на романа, като към присадък върху някоя дълбока тракийска изба – особено място на първи лудории, скривалища, изоставяния, поуки.

Но „нашето“ е хлъзгава и също доста обща категория. Първо, защото освен статично съществуващо като социална норма, „нашето“ е и динамично ставащо в ситуации на срещи, прочити, опознавания. Едното е обаче много трудно за различаване от другото. Трудно е да се каже къде свършва личното „наше“ и къде започва нормата за „наше“. Затова и гледам донякъде подозрително на една иначе красива друга книга, на която Георги е съставител, „Инвентарна книга на социализма“: защото в нея личната носталгия по предмети и образци от социалистическия бит е смесена с нормата за бит от онова време.

Но се улавям, че и аз допускам същото смесване. Ето, чета „Физика на тъгата“ и не мога да кажа дали влизам във вече готов, станал, нормативен ред от „наши неща“, или ги правя, воден от моя спомен и моята чувствителност. Ще изброя някои от тях: каталозите на Некерман – първите ейдоси на възжелания западен бит, сексуалната възбуда от обладаването, описано в страницата от романа на Марио Пузо, страхът от изоставяне и изгубване, дъното на дядовото чекмедже, в което дебне свидетелство за любовна история, разводът, разходките из сладкарници и гробища на големи европейски градове и т.н.

И второто хлъзгаво поле в това „наше“. Това, че в него има и големи, трудно разграничими области и елементи „чуждо“. Така е без съмнение и във „Физика на тъгата“. Очаквам коментара на проф. Богданов, за да сравня с моето впечатление кое той припознава като собствено и силно българско в романа. Може би най-напред езика, този прекрасен, среден български език – без интелектуални фасони, но и без фалшивата, иронична посредственост ала „Тилт“ или „Мисия Лондон“. Навярно после идват описанията на българските места и особено на българския провинциален бит. Но как да отделим от българското на езика и на бита например това, че още заглавието на романа присвоява нещо чуждо - „Анатомия на меланхолията“ на Робърт Бъртън; това, че в началната глава „Епиграфика“ има цитати само от чужди автори и... от Георги Господинов, преоблечен като чужд автор; това, че описанието на Берлин е много по-реално, плътно и фактово от описанието на Тополовград или Ямбол?

Завършвам с това, че във „Физика на тъгата“ има много малко от актуалното „наше време“. Георги Господинов говори за времето на късния социализъм и първите години на прехода, за което говори и в „Естествен роман“. За изминалите междувременно десет години няма почти нищо, а те в действителност не са празни. Та молбата ми към проф. Богданов е да насочи в своя коментар и какви ще бъдат (ако, разбира се, има такива) общите хронологични рамки на темата „нашето време“. Дали времето на живота на един в момента зрял човек, дали само настоящето, или пък времето от периода на късния социализъм до годините на прехода (преходите)?
Тема № - 54 Коментар № - 6208 ГГ - 2012-01-25 15:44:57
Професор Богданов, благодаря за новината, че от началото на март започвате семинар с тема, посветена на времето - за нашето време и за “Физика на тъгата”.

Благодаря и на всички, пишещи тук, защото споделеното във Вашия форум, лично за мен, е жив източник на вдъхновение. Спомням си думите на Алек Попов, който ни призоваваше "да извличаме щастието от възобновяеми източници като думите, образите, звуците". Есето ви за времето е сравнимо с титаничната музика на Голямата фуга. Този текст може да прозвучи някому "дисонантно и объркващо", но лично за мен е пределно ясен и силата му е в неговата яснота.

Помня, как Георги Господинов ми надписа преди време "Естествен роман", който прочетох чак през 2010 г., за да бъде една от книгите, които обичам. "С кеф!" - гласи автографът. Така че и аз ще прочета "с кеф" новата му книга, която има много хубаво "минотавърно" заглавие. Но преди това бих искала да прочета, "Какво е литература". Бих искала да чуя пак, и пак, Веселина, Екатерина, Георги, Яна, Йордан, Милен, Биляна..., всички форумци, които не мога да изброя, но които не "интелектуалстват" тук (цитат ваш), а които изявявайки "собствената си свобода" в този форум, правят тяхното, "чуждото" време наше. И някак „отделно и заедно” българско в другостта. Карат ме, да позабравя стиха на Николай Лилиев - "Моята родина не познава своите рождени синове".

Съвсем естествено, вашият форум приютява толкова родини на времето, колкото "физики на тъгата" можем да обозрем. Защото мисля, че само и единствено в "безвремието" на "Аза" има време - и национално, и общочозначимо. Творчеството като процес и фактология на безвремие е рожденото време на „нашето” време. На личната съдба и време на всеки един от нас. А за всеки един от нас тя е толкова различна. Има едно „сега”, което никога не е било, (а цялата ни същност е в него!) и едно друго "сега", което вече Е, - дори не днес или утре, не оттатък, а отвъд настоящото. Прехвърлило е (и прехвърля всеки миг, непрекъснато, непрестанно) и нашето бъдеще дори, и всички окови на "тук и сегашното", защото в творческата си непрекъснатост е доближило същността ни. Най-близко е до нея. Истинската и художествената ни същност и насъщия на „най-малко двутекстови същества”(цитат ваш). "Усетим" ли себе си, ние ставаме „време", изпитваме потребността да прогледнем и в нашето време, да се съизмерим с него. То "нас обръща" и ние овладяваме музиката му - неравноделно, дисонантно или хармонично. Защото "времето" не съществува реално. То е държава без граници. Извън тригълния камък на време-пространството, където така уютно сме приседнали. И е добре, че ни изтръгвате от инерцията на този уют, защото ние сме склонни повече да слушаме и да чуваме себе си. А "неоткриваемите истини" не подлежат на "препрочитане и преинтерпретация" от страна на индивида, както сподели при разговор с мен проф. Умберто Еко. Те се „контролират от консенсуса на общността”, „общността е техен гарант”. Същата тази общност, обаче, която „е в невъзможност да бъде техен субститут”. Колкото до реториката, за която споделяте, "обществото няма опит в производството на навика", пак според вашият колега, който несъмнено е от големите съвременни хуманисти. Но за мен е по-важно това, което вие ми казахте за различните степени на безизмерността или буквално, че: „ЧОВЕК СТРУКТУРИРА ВРЕМЕ”. Това, според мен, е един от ключовете към формулата на нашето време – "отделно" и "заедно" живяно и изживявано, като екзистенциално протичане на индивидуално и общо осмисляне на реалността в разгърнатата й, многопластова, паралелно протичаща едновременност.

Помня, когато Ви попитах буквално, дали Вашият интегрален подход, който обосновава и потребността от единство на емпиричните познания, научните теории и различните обществени практики е и херменевтика в действие, но издигната на нивото на общообразователна стратегия, вие ми отговорихте:

„– Обосновах потребността от приближеност, а не от единство. Единството е нещо радикално, към което можем да се стремим, стига да не забравяме, че единствата и пълните симетрии са само принципни положения, които реализирани са непременно нетрайни. Нашият свят, а може би и светът изобщо са устроени асиметрично.”

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=479&WorkID=17538&Level=2

Мисля, че сега вече, за себе си, съм готова да прочета „Физика на тъгата” в контекста на нашето, а не само на моето време. Благодаря ви!
Тема № - 54 Коментар № - 6207 Надежда Искрова - 2012-01-25 14:11:28
Благодаря на Нинел Кьосева и на Надежда Искрова за коментарите им, а и за това, че са прочели текста за времената и го коментират. Но ги моля да разберат защо няма да влеза в разговор по тази тема. Защото е прекалено обща и защото би имала смисъл, ако влезем в темата, която предложих - за нашето време. Разбира се, не е сигурно, че това ще стане. Навикът да си избираме сами темите, които да бъдат изява и на собствената ни свобода, е силен, усили го и този форум, да не говорим за другите Интернет-форуми.

А и тук има доста обидени, и от по-рано, а и от наскоро. Те, въпреки че, като ги попиташ, ще отговорят разумно проспективно, в себе си не отговарят така и поведението им се насочва от обидата рецесивно. Така е при всички, така съм устроен и аз. Затова твърдя, че сме най-малко “двутекстови” същества. Разбира се, има нужда и от време, за да може темата за нашето време да се съгласува с романа на Георги Господинов. Само, моля, не отсичайте като Нинел Кьосева, прочетете. Не се подавайте на гъдела “ами, понеже ме карат, няма да го направя”, нито на още на по-лошото “някакво си там българско нещо, глупости”.

Нашето започва с това – с принципното подценяване на тукашното. Разбира се, не само поради елементарно чуждоманство, но и поради ред позитивни основания ние гледаме все навън. Искаме децата ни да се изучат навън, искаме да се оженят и да се омъжат навън и да останат навън и като стотици днешни българи, живеещи навън, да се връщат регулярно в България и с парите, спечелени навън, и натрупаните там знания и умения, да ни помагат. И те наистина помагат на съвременното ни държавно устрояване, а и на своите семейства тук. Вижте само величината на валутната сума, която вкарват във все още скромния български бюджет.

Усещате как навлизам в негативното, което не отменя буквално позитивното. Някои от тези българи-чужденци изпитват удоволствие и радост, че говорят с чужд акцент и че са почитани от нас, които по начало се чувстваме като чужди тук, а и дори чужденци. Не сме ли един вид чужденци, дори и тези, които не ходят по екскурзии в чужбина, след като уредбите в тази страна са толкова заплетени, че мнозина предпочитат да живеят неграждански и дори необществено като имигранти в собствената си страна.

Тази негатвност е лесно и бързо доказуема с примери. Моето разсъждение обаче, и това по-горе, което не е съвсем кратко, само повдига въпроса за нашето. И само напомня за ситуацията на говоренето, за това, че, когато ни интересува нещо конкретно, набързо съставяме прекалено общо твърдение, постановяваме наум, че то е истина, и си служим с него като със същност, която илюстрираме с примери. Така постъпваме и с нашето тук. Постоянно облепваме едни или други набиващи се в погледа негативни примери с мързеливи кратки съждения за истина. За съжаление грижата ни е за истинността на тези кратки съждения, а не за примерите и още по-малко за цялата реалност.

Сега обаче, след като ви изгубих толкова време с разсъждения по говоренето (при мисленето положението е още по-лошо) и след като от това ползата беше малка, ви казвам. Моля да оставим говоренето и мисленето изобщо, защото тази тема е толкова обща и толкова изложена на ненаше, че бързо ни завлича в по-конкретното на научната и метологическата чуждомания, и вас, но и мен не по-малко.

Та ви казвам - да оставим говоренето и мисленето изобщо, и да се обърнем към това толкова занемарено “наше време”, с което се справяме наедро. Казвам ви да се заемем с него по-разгърнато без спирания и пропадания в ямите на краткото изобщо, подмамени от чувствата и настроенията си. Които какво са впрочем? От гледната точка на доброто разбиране те са обикновени неразбирания (нищо, че ни радват, защото са наши, а и ни служат). Същото може да оцвети терминологично и да се каже, че чувсвата и настроенията не са нищо повече от обичайни спирания-запирания (epochai).

A имаме и на какво да се опрем при този повик за по-разгърнато разбиране - на “Физика на тъгата”, в която, през цедилката на своето по-лично Георги Господинов е прекарал успешно нашето или обратно. Показал е какво се случва в един текст-роман-нероман с краткото на толкова стихотворения с прозаичеки паралели в неговите стихосбирки, ако то се разгърне. Разгърнато вече веднъж в “Естествен роман”, сега то е още по разгърнато в “Метафизика на тъгата”. Прекрасен текст, на който опрени, занимаващи се с по-дългото на нашето време, бихме осъзнали и как всеки от нас гради своето собствено по-кратко.

Е, повечето от нас го правят с отчуждения. Нинел се занимава с историята на икономиката, с грандиозен човешки текст, Росица Гичева е написала дисертация за един вид празници, съществуващи и до днес, в които прозира Дионис, аз знаете какво правя. Но не правя едно, а повече неща, защото моето време ми се изплъзва и аз го гоня по няколко писти. Лист, чиято музика слушам напоследък, обича да тича по чужди писти, които присвоява. Извинете, че споделям и какво мисля за своето.

Ако упорствате и не обръщате внимание на предложението ми, ето какво съм намислил. От началото на март започвам и семинара и там темата ще бъде същата – нашето време и “Физика на тъгата”. Ако не успея и там, ще измисля друго. Разбирате, че патетиката на тази заплаха е реторика. И пататетиката, и реториката са стилистически паралели на по-реалното на обемното начинание. Така че, ако не те, поне то ми подхожда.

Завършвам по-кротко със споделяне на същото, което не изпълних и отлагам за следващият коментар – да ви занимая с по-конкретните видими теми във “Физика на тъгата”, които прерастват в страничната по-обща тема за нашето време, която за романа не е нищо повече от пролука, позволяваща да се вмъкнем в книгата.
Тема № - 54 Коментар № - 6206 Bogdan Bogdanow - 2012-01-25 10:46:01
Уважаеми професор Богданов, една художествена творба може да „събере”, да концентрира времето на епохи, на епохални събитийности. Но може и да спре един миг, да го „затвори” знаково, символно, като отломък от безкрайно протичане, и този миг, навеки да обезсмърти човешкото пребиваване на присъствие или отсъствие във времето. Да обобщи привремието ни. Бих искала да ви благодаря за прочита на Хезиод, който, ако трябва да бъда откровена, в отреденото ми тук и сега време, не бих могла да достигна. Особено за онази част от него, която засяга разбирането за свят и реалност, за съществуването като време, но не само според човешкото, „разчленено разбиране за време”, като вътрешно безвремие, а като независимо протичащо, реализирано и субективизирано в литературния текст „реално” време. Защото действителното време е не само авторовото, но е „неделимо”. И субективно и обективно протичащо, дори в контекста на твърдението на Алберт Айнщайн, че „отвъд границите на времето и пространството започва действителността”. Вашите разсъждения ме карат да мисля, че истинската ни прародина е реалността на „художественото време”. Което е строго и ненакърнимо субективно, като всяко „художество”. Няма как да не изпаднем в „идеализация на безвремието”, за което говорите в блестящото есе за Хезиодовите поеми. Аз моля да ме извините, че се отклоних от темата, все още предстои да прочета книгата на Георги. Исках да благодаря за предизвиканите размисли за „моделираното в изкуството, поезията и литературата време” от дълбинния ви анализ на времевото протичане в двата богати антични текста – „Теогония” и „Дела и дни” на Хезиод.

Казвате, че „общата теория на текста би трябвало да се замисли над дискурса на предразказа.” Тръгвайки от разказа за Прометей в „Теогония”, за „реалния и нереалния разказ” – „особен разказ, който си служи едновременно с два кода”, засягате проблема, „че литературно-поетическото, стихия на разсейването и частичността, не допуска и разгърнатото разглеждане на символите”, че „добрият разказ трябва да показва, че дълбинното основание за събитията в разказа е промяната на реда.”, че в херменевтически смисъл, „разказът се определя не от формалната си постройка, а от свързаното с нея дълбинно смислово структуриране на време и реалност в средата на зависещ или независещ от това структуриране свят.”

И оттук възниква донякъде реторичният въпрос, дали поетическото казване е вариация, която зависи от онова, което следва? Защото „следващото” (настоящо) „предстои” в поетическия ред. Кога миналонастояще преминава в бъдещенастояще? И дали преминава. Може би в това хипотетично линеарно, но и „вертикално” протичащо илюзорно „припокриване” на времевото осмисляне в един текст е препотвърдена многовремевостта, за която говорите.

„Но анализите показват, че никой разказ не е сам по себе си и че руслото на протичането на разказа в наративния литературен текст се комбинира с други протичания, които също моделират време. В един поетичен текст има протичане и когато няма разказ. Така че силата на литературните текстове е в тяхната внушаваща живот пулсираща многовремевост.

Но, както показах, време е и безвремието, което се моделира в науката. Оттук и високата стойност на Хезиодовите поеми, които по особен обхватен начин свързват по-прякото структурно мислене с по-косвеното на един текст, в който се мисли и по-скрито, а и не само се мисли, но и се показва, т.е. се постъпва литературно.”

Ценното лично за мен бе и осъзнаването, в контекста на „моделираното в изкуството, поезията и литературата време” че по думите ви „никой литературен текст не е литературен изцяло, както и обратно - защото никой нелитературен текст не провежда последователно своя нелитературен режим на разчленено и осъзнато разбиране. А и поради друга причина. Защото всичко е някакво в сравнение с друго.”

Или, иначе казано, позволявайки си, да цитирам на пръв поглед произволно, „триизмерно” прекъснато вашите думи, - „в хода на непрекъснатото познаване-правене и на «себе си», и на един лично-неличен свят-реалност-време”, където „митът се стреми да бъде без контекст или да указва в себе си възможен траен контекст на разбиране”, където „текстът... влиза в обмяна с реален жив контекст”, и е създаден, „за да бъде текст сам по себе си...”, стигам, метафорично, до субективиране на петия знак в символната четириизмерност на литературно протичащото време – до субекта, до „Аза”. Творящ и "дотворяващ"... Защото, „в легендата за петте века на смъртните не се полага безсмъртие, но се полага време”.

Да, „Изкуствата, поезията и литературата се опитват да представят свързано онова, което е несвързано и отделно” и вашето есе ме кара да мисля, че голямата литература е може би, субститут на времето, защото постига автономно, надличностно и еманийно протичане на времето в един единствен миг. Тогава, може би, „ставащото” е „онова, което може да стане”.
Тема № - 54 Коментар № - 6205 Надежда Искрова - 2012-01-24 13:27:51
И още нещо за размисъл относно Аз Ние, и Ние Аз, за властта и обществото, за контрола върху бъдещето и други "наше", но от друга, не литературна гледна точка, което бих помолила да коментирате. Едно изследване, което използвам в нещо, което сега пиша, ....но на никъде не върви, направо се омотах. То е на Геерд Хофстед.
http://geert-hofstede.com/bulgaria.html
http://geert-hofstede.international-business-center.com/
Тема № - 54 Коментар № - 6204 nkioseva - 2012-01-24 11:19:45
Жертвам се. Заради всички, които замълчаха. "Белким", казваша баба ми, "белким" не знам точно какво е, но да вляза в тона на романа, май е "дано" , да проговорят. Аз обичам да ви чета покрай многото си работа. Все едно заставам на терасата и дишам чист въздух.
"Физика на тъгата". Няма да го прочета до край. Не му е сега времето да го чета. Може би след години, ако даде Господ, когато ще ми е станал ненужен. Сега просто съм вътре в него, а това е "неестествено". Странно, но първото нещо, което ми хрумва е за заглавията на този автор. Естествен роман и Физика на тъгата. Това са двете главни течения и в развиието на икономиката като наука. Първо - естествената "физиократична" икономика, а после тази, която е по модела на физиката. Третият роман на Г.Господинов по тази логика на развитие на икономическите течения, трябва да се казва "Законът на причастието", но не му е дошло времето, защото нито закон има, нито причастие могат да вземат българите, защото причастие се взима след изповед, покаяние, пречистване и опрощение. Не го казвам с ирония, казвам го съвсем, съвсем сериозно. Господинов е безспорен и дълбок ерудит, много ми се иска да си поговоря с него...макар, че не казвайки, казва повече. Какво да кажа пък аз за непрочетен роман? Че е книга-игра, “Амаркорд “ на Фелини, контра-хронологичен (много ми харесва точно това, също).(Но проф. Богданов не иска да се увличаме по харесването). Харесва ми и теорията за прегъването на времето. (Да, векторът може да тръгне по погрешен път и няма връщане, както е станало в последните 140 гдини с икономиката). Прегъването на времето е шанс! Обаче ми харесва и друго. Той е онова нещо, което е на границата на пълната грозота със зашеметяващата красота, моментът, мястото, в което абсолютната грозота се превръща в абсолютната красота - има и други такива неща- обикновено ги правят френските дизайнери. Но всичко това на едно място...в роман за тъжното, онова, което ни натъжава, при това е натъжавало и натъжава постоянно всеки от нас, и за тъгата,която просмуква живота, това е непоносимо Искам да ми е леко и щастливо на сърцето. А всъщност, това, което ни натъжава сега е онова, което ни е правило щастливи, а също и ни прави щастливи и ни олеква на сърцето сега. Това е "антивремето" на романа, май. Има обаче и нещо абсолютно тъжно. Това е разпадането на “нашето”, което е безусловно. Всъщност разпадането на човешката общност в България, атомизирането й и невъзможността да бъдат свързани отново атомите в молекули. Липсата на "наше" или липсата на връзките на "нашето". Тъжно е, не искам да чета. Защо съчувстваме на кучетата повече, отколкото на хората, отколкото на себе си дори? Бели мишки ли сме станали? Само те не съчувстват на себеподобните си и на себе дори, когато ги вадят от клетките, за да ги подложат на ужасни експерименти. Кое ни докара до тук? И има ли по-страшно нещо от това. Смъртта на човешката съпричастност, разбягването на частиците и отблъскването помежду им, вместо всеобщия закон на привличането? Че това е разпада на Света, на Нашия Свят! Някаква "колективна безсъзнателност" като в Амаркорд! Единственият изход е "Не тъгувай и не бъди бяла мишка, който и да го иска от теб, който и да те принуждава!Съпротивлявай се!" Това може би ще възстанови закона на гравитацията между хората.
Тема № - 54 Коментар № - 6203 nkioseva - 2012-01-24 09:33:20
Най-напред моля Веселина да добави едно "не" в последното изречение на първия абзац. "Които се съгласуват напълно" е "които не се съгласуват напълно". После отговарям на Истинския Сократ. Така е, както казвате, затова времето става наше. Работата е да внесем уточнения в това "наше", което е по-скоро неясна представа-усещане, а след това, не само с думи, а и с действия да увеличим възможното общо, което ни свързва. Това е смисълът на тази прагматистка теза. Тя е в дисонанс с онова, с което сме свикнали - да ни занимава как стои едно нещо и да сме преубедени, че, след като стои така, нищо повече не можа да се направи.
Тема № - 54 Коментар № - 6201 Bogdan Bogdanov - 2012-01-23 08:45:05
Много ме натъжи коментарът на Искро Косев. Това е то нашето време. Понякога си припомняме минали неща, които ни карат да тъгуваме за миналото. Питам се как се чувстват сега в този момент хората, които вече не пишат във форума? Те от нашето време ли са? Въпросът ми както би казал някой, не е реторичен. Натъжи ме обаче не само коментара на г-н Косев, а и този текст на проф. Богданов с казаното: „Влезте във вашите вътрешни логики и формулирайте подтемите, които биха събудили собствените ви начини на осмисляне.“ Върна ме към онова наше време, когато проф. Богданов ни прикани всеки да напише за своята любов. И ме обвзе носталгия. Бърза и обхващаща носталгия. Рових, рових и открих темата – септември, 2009 г. Тогава проф. Богданов написа за мен: „Прочетете внимателно прекрасния коментар на Истинския Сократ за неговата любов-липса на любов, а и цитирания привидно стихотворен текст на Маркес. Какво е любовта според тези два текста? Ред от сигурни състояния на влюбения и случващото се с него. Особено силно е казаното за допира. Любовта е чувство, интимност. В тази посока е и тревога, мъка от непостиганото. По-скоро е нещо моментно, което се губи. Моментността може да бъде и остра голяма радост, възторг, един вид събуждане и излизане от сивата равност. Може да бъде горчиво или напротив радостно разклащане на идентичността, което води до друга идентичност, друго знание и изобщо друга реалност.“. А после следваха още коментари, всеки разказа. Помня разказа на Леля, от който ще цитирам само това: „17.11.88 – Старогръцкото ораторство, реторика. Устен характер на културата.
„Ние нямаме нужда като цял колектив да изпитаме мистерията на отваряне на света за нас. Ние не разбираме основната функция на тази (епическата) поезия. Не можем да постигнем отвореността и континуалността. Ние сме камерни хора.” И разказа на Веселина, който дойде много по-късно след всички разказа. Сякаш след дълго мислене беше решила да говори: „А в миналата тема, когато всеки трябваше да разкаже любовна история - нищо не написах, но много се впечатлих от нещо, което професор Богданов каза към края: Любовните истории могат да бъдат като прочит на Херодот, в който трябва да се изтриват тъмните петна на мълчанието, на премълчаното от Херодот или по-скоро на онова, което той не може и не иска да каже, прочит, в който да разбираш движението на собствената си любов, и като свързваш онова, което си изживял може би недостатъчно свързано да проектираш бъдеща свързаност, която може би ще изживеете.“ Спомних си за бащата на Дмитрий. Сегашният текст на проф. Богданов ми припомни тази дискусия. Всеки път се опитваме да правим "наше време" и всеки път го правем по някакъв начин наше, но и ненаше. В нашето време има толкова много неща, които не могат да се видят. Какво му е нашето на времето. Надявам се екипите от НБУ да се обадят. Кое ни определя като собсвеници на едно и също време? Моя приятелка често казва, че не иска да живее в нашето време. Нейно ли е то? За какво ни е нашето време, от което толкова често бягаме в други времена? И все пак имам отговор. Времето е наше, защото в него се познаваме. Какво щеше да е, ако не се познаваме? Моето мнение е, че едно време е „наше“, доколкото ние в него се познаваме. Но кое е онова, което може да стане, проф. Богданов?
Тема № - 54 Коментар № - 6198 Истинският Сократ - 2012-01-22 19:25:05
Този малък текст започнах предварвайки официалната подкана на проф. Богданов за новата дискусия.
От дни е на върха на езика ми и ще си позволя да го кажа. Очаквах обещания друг коментар на г-н Гочев. Професор Богданов сам спомена преди време, че във форума се пише нещо като обща книга. Току-що, с адмиралтейски опитна воля, проф. Искро Косев потвърди същия курс на форумно плаване. Тогава – да не изпускаме нищо от дошлото върху връхчетата на перата ни. Така постъпват и ловците на бисери. Първо събират мидите, после ги отварят…А пътят до големите борси започва оттам-нататък.
Разбира се, това е само мое мнение и беше мое очакване. Породено от връщането ми към текстовете от последната дискусия, представящи ми се като попълващи общо в тяхната протичаща приповдигнатост и търсеща втвърденост.
След прочита на новия увод на проф. Богданов типичното за маркиза „дихание” за свързване със себеподобни във вдъхновеното „самоудавяне” в текстове се поуспокои. И как би могло да е иначе след казаното толкова отвътре и „безмилостно” в новия заглавен текст: „… харесах отначало силно, хвалейки и карайки други да прочетат, а после уних и започнах по моему да страня от радикалната, но всъщност мека формулност на почерка на Георги, така и вие си позволете лукса да се настроите дори негативно.”
Пак се оказвам чевръст, вероятно дразнещ мнозина, но потвърдената вече с месеци моя позиция на ревностен читател на форума ме тика към това. Пък и не виждам сред оголения океан към кой друг форумен кораб да отлетя за кратък отдих. Като уморен буревестник, в кръга на шегата.
Тема № - 54 Коментар № - 6197 Dekarabah - 2012-01-22 18:26:39
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115916

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128124

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20138

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32721

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134329

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94294

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29083

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17775

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180858

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60770

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA