БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Човекът с многото имена
ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ


Само празните ходове са печеливши.

Гаустин

Никой в градчето не знаеше нито откъде се е появил, нито какво е истинското му име. Според онова, което вършеше, той сам си избираше имена. От деня, когато осъмна в града, бяха минали двайсетина години. Някой твърдяха, че в началото, когато бил по-нормален са чували самият той да казва, че рожденото му име било Гаустин. Гаустин обаче не означаваше нищо за тукашните хора и те сами го прекръстиха на Гошо, Гошо Центъра. На центъра можеше да бъде видян винаги. Беше от онези градски луди, кротки и незлобливи, които по онова време можеха да бъдат открити като по разпределение във всяко градче. Носеше се слух, че на младини се побъркал от много четене (за всички това беше основателна причина за побъркване). Знаел гръцки и латински и бил изчел де що имало написано на тези езици. Така се говореше в градчето и този слух помагаше на хората да обяснят доброто си здраве и непокътнати способности.

Гаустин, или Гошо Центъра, освен на площада обичаше да се разхожда и по пазара (той самият именуваше пазара тържище) и да философства на всякакви теми. Често около него можеха да се видят малки групи, които се забавляваха да слушат странните му приказки. Хората от града си го обичаха, черпеха го, а той пък си плащаше черпнята с нова беседа. От това живееше и не се боеше, че ще остане гладен. Доскоро още се помнеха в градчето беседите му за мухата и червея, които били двата ангела небесни на безсмъртието и вечния кръговрат. Защото техният неблагодарен труд бил в това да връщат всичката леш обратно в земята, да разлагат органичното в неорганично, а се знае, че тъкмо неорганичното е нетленно.

Помнеше се и беседата му за розата, която неслучайно растяла по-къса от човешки ръст, за да може човек, като иска да я помирише, да се наведе, сиреч да й се поклони. Знаете ли, питаше, на кого се покланя човекът, когато се покланя на една роза. И ако някой избърза и рече, ами на кого, на розата се покланя, той пак ще запита: а на тази ли само роза се покланя, или на всички рози в градината, а може би се кланя на една идеална роза, която съществува някъде. И като те обърка съвсем, ще си признае, че и той самият не знае точния отговор, а трябва много да се търси. И можело да се окаже, че като се наведеш да помиришеш розата, се кланяш и на градинаря, отгледал тази роза, ама и на Оня Градинар, който е отгледал и розата, и градинаря й.

Ей така говореше, и от едно нищо и никакво цвете, можеше да те заведе където поиска. Хората не си даваха труда да го слушат много внимателно, пък и не всичко разбираха, но усещаха, че това, което казва не ще да е никак глупаво.

Запитат ли го наистина ли се казва Гаустин, ще отвърне, че понякога, в пазарен ден, името му е Сократ. И ще обясни добронамерено как някой си Кратил твърдял, че имената били правилни по природа, но същият този Кратил не знаел, че природата никога не е една, и според многото природи, едно и също нещо можело да придобива много имена. Или нещо подобно. Никой не можел да запомни и предаде точно думите му.

По някое време Гаустин, Гошо Центъра или Сократ, ще седне на бордюра пред Безистена, ще извади омачкано тефтерче и нагризан химически молив, ще го плюнчи, докато езикът му стане син, и ще драсне нещо в тефтерчето. И ако някой по същото време го запита: "Е, Сократе, какво пишеш сега?", той ще отвърне, без да вдига глава: "Когато пиша, аз вече не съм Сократ, а Платон."

Ей такива работи приказваше. С което не даваше голяма информация на гражданите. За тях Платон беше доста мътна и объркана работа и по-начетените го свързваха единствено с платоничната любов, нещо, което определено не одобряваха.

Ако пък някой го свареше на реката да лови риба, загледан в мътните лениви води на Тунджа, и го запиташе примерно: "Ей, Гаустине, Гошо, Сократе или Платоне, кълве ли рибата, кълве ли?", той щеше да отвърне спокойно:

"Когато съм край реката името ми не може да бъде друго освен Хераклит."

И щеше да добави, че никой не може да извади две риби от една и съща река.

Този човек със сигурност сменяше имената си по-често отколкото дрехите си, тъй като носеше един и същ пуловер лете и зиме и ходеше винаги бос. Добре, че тук зимите бяха меки. Брадата му, все още черна, растеше на воля, макар няколко пъти милиционерите да му я бяха стригали, заради нарушаване на общественото приличие, но скоро и те вдигнаха ръце от него. Нощем не спеше, а продължаваше безкрайните си обиколки из площада, слизаше до градинския мост, бродеше край реката и като нямаше с кого да си говори, изнасяше беседите си на жабите.

Покрай Нова година той беше неизменният Дядо Мраз (по-късно замалко и Дядо Коледа). Градската управа го обличаше с един съшит от юрган червен костюм, нахлузваха му обуща, ръсваха му малко трици на брадата и децата търчаха да се снимат с него. За няколко дни можеше да носи новият си костюм и новото си име и тогава усмивката не слизаше от брадата му. Разказвачът на тази история също се гордее с подобна детска снимка. И това беше снимката от последната година, в която човекът с многото имена беше Дядо Коледа. Една седмица по-късно го намериха удавен в хладните януарски води на Тунджа. Но за това накрая. Преди няколко години един приятел на семейството, д-р Асъзов, ми разказа следната история, в която участва и човекът с многото имена. Предавам тук разказа на доктора (сам участник в историята), както съм го записал в онази вечер.

Бяхме се събрали точно на първи януари вечерта при Омира да изтрезняваме. Омир държеше един гараж и му беше турил името "Илиада", а на входа стоеше стар поцинкован щит на Ахил от реквизита на театъра, който приличаше повече на капак от казан за варене на компоти, ама това е друга история. Лирическа натура. Оттам му остана и името. Късно беше и бяхме останали само тримата в гаража - аз, Омира и един приятел, редактор на хумористичната страница в местния вестник и сам епиграмист. Пием си ние по малко, приказваме си, тъкмо бях почнал да разправям една история и в гаража влезе Сократ. Така си беше решил да се казва онази вечер, така му и казвахме. Поканихме го веднага на нашата маса, поръчахме му едно червено вино, дадохме му виличка и той сам предложи тази вечер да сме си направели един симпозиум, както сме се събрали тука четиримата. Омир понечи да протестира, понеже мразеше комунистите барабар с конгресите и симпозиумите им, но Сократ обясни, че симпозиум било гръцка дума и щяло да рече нещо като пиене и приказване на няколко лица заедно, а можело да се разбира и като пир. Съгласихме се веднага и пирът започна. После Сократ раздаде на всички ни имена. "Ти ще бъдеш Ериксимах", и посочи мен. Кой е Ериксимах, Сократе, запитах аз. "Лекар като тебе", отвърна кратко той. После даде на нашия приятел сатирика името Аристофан, което наистина му прилягаше, а на Омир, демек съдържателят, даде абсолютно непознатото име Агатон, понеже така се казвал някой си домакин у Платон.

Тъй като при идването на Сократ бях вече започнал да разправям една история с мен като дете и как се бях много изложил тогава, решихме да си я довърша и после всеки от нас да разкаже също по една история за първата си преживяна конфузия или лична история за първото крушение, както го определи Сократ. Предупредих ги, че моята е малко гнусна и не е много за маса, но те настояха да разказвам. И започнах:

Като дете много мразех кисели краставички. И ги мразех не за друго, а защото, като дойдат гости, баща ми все ме пращаше в мазата да вадя от големия бидон кисели краставички за ракията. Колко страх съм брал тогава само аз си знам.

Та по това време нашето семейство беше поканено на вечеря у едни много важни тогава и по партийна и по всякаква друга там линия хора в града. Помня, че нашите започнаха да се приготвят от обед за тая вечеря. Майка ми смени три рокли, докато избере най-подходящата за една брошка, баща ми си удари две контри, поряза се под носа и псува в банята, а на мене ми сложиха костюмчето, с което свирех в оркестъра по училищните празници. За малко да закъснеем. Стигнахме най-сетне, звъннахме на вратата, звънецът изсвири "Катюша" до половината и влязохме. Няма да разказвам за обстановката вътре и за огромните кожени кресла. Усетих, че и нашите се притесняват. Аз обаче забравих всичко, като видях дъщеря им. Невероятно русо, щях да кажа руско, създание, което на всичкото отгоре се казваше Зинаида. Имаше и за нас място при големите, сервираха ни в края на масата по една чинийка кисели краставички и сок от вишни и майката на Зинка каза да си правим сами компания. Бях толкова срамежлив, че никаква дума не излизаше от устата ми и механично се тъпчех с краставичките, за да имам някакво извинение за темерутщината си. Знаех че с пълна уста не се говори. Изобщо не усещах вкуса на омразните кисели краставички. За нула време опразних чинията. Питаха ме искам ли още и аз само завъртях глава. Така и не помня как изпразних втора, после трета чиния. Зина ме гледаше стреснато и както ми се стори трогната от моите способности. Баща ми няколко пъти ме погледна особено, майка ми се опита да каже, че никога преди не съм обичал кисели краставички, но нищо не даваше резултат. Добре че майката на момиченцето предложи да отидем да си играем в детската. Този път нямах нищо против, но още като затворихме вратата на стаята усетих такава остра болка долу в стомаха, че само успях да се сгъна надве и ... с извинение, се насрах за секунда. Един миг гледах като идиот момиченцето, което се беше облещило от ужас срещу мен и хукнах към тоалетната. Заключих се отвътре, пуснах чешмата и се разревах. След малко майка ми и баща ми цъфнаха пред вратата, увещаваха ме да отворя, но аз бях пуснал непоколебимо райбера и за нищо на света нямаше да изляза. Исках начаса да умра, там, в тоалетната, да се напъхам целия в гърнето и сам да си дръпна казанчето, та да потъна завинаги. Час и половина по-късно проговорих с плачлив глас и поставих моите условия, за да изляза. Накарах всички да се махнат и да угасят лампите навсякъде. Като утихна в коридора отворих рязко вратата, с няколко скока стигнах до входа и изчезнах в тъмнината на квартала. Е, това беше историята, такъв срам, да се накензаш пред първата жена в живота си, дето се вика.

Всички се смяха до сълзи на тази история и най-вече Сократ. Така дойде ред на Омир, пардон на Агатон, да подхване историята си. Тук ще добавя, че той пописваше, ала тайно. Което ще рече, че за това му занимание знаеха много повече хора, отколкото ако беше публикувал някъде, но както и да е. Беше най-младият сред нас, току-що уволнил се, и разказа как като ученик в началните класове по време на един рожден ден на някой си от класа, след като свършили филиите с лютеница и курабийките, решили да играят на шише. Смела игра за онези години и Агатон призна, че благодарение на нея същата вечер за пръв път целунал момиче. Та тази първа целувка се превърнала в първата конфузия или крушение пред другия пол. Угасили значи лампата, Агатон тръгнал да целува момичето, намерил го криво-ляво, само допрял с устни бузата му и като запалили лампата, всички в стаята изпопадали от смях, защото мазната от лютеницата Агатонова уста се била отбелязала на бузата на онова момиче. Този случай струвал на нашия приятел осем години време до втория опит за целувка. Одобрихме историята на Агатон и подканихме Аристофан да започне. Доколкото си спомням, той разказа нещо, което лично на мен ми се струваше, че съм чувал като виц, но Аристофан се кълнеше, че наистина му се е случило и ако се е превърнало в анекдот, той даже би се гордял. Накратко историята беше от времето, когато Аристофан работел няколко години като готвач в ресторанта към хотела. Една вечер гостувал някакъв намахан софиянец, извикал лично готвача и го попитал какво може да му приготви за вечеря. Аристофан самонадеяно отвърнал, че всичко, което си помисли оня, може да му го предложи. Не щеш ли, софиянецът рекъл уж на шега: "Тогава искам камилско око с лук." Аристофан се замислил малко и отвърнал, че след два часа го има. Оня се облещил и казал, че ако му сервират след два часа камилско око с лук, веднага му брои сто лева на ръка, а ако не - Аристофан ще му се извинява цяла вечер по микрофона на оркестъра. Хванали се на бас и гостът излязъл да се разходи из града, докато стане окото. Като се върнал след час и нещо софиянецът изумен видял една камила кротко да пасе теменужките пред хотела, а едното й око превързано с черно парцалче. Влязъл той съкрушен в ресторанта, извадил парите. Аристофан обаче го посрещнал още по-омърлушен и му рекъл да си прибира парите, щото той камила намерил, обаче по това време било такава криза за лук в района, че не можал да открие кьорава глава.

Така, викаше Аристофан, загубих сто лева заради една глава лук и трябваше да се извинявам официално по микрофона на оркестъра. Добре, че не осакатих камилата на цирка, който беше тогава в града, ами само й вързах парцалчето колкото да взема акъла на онова леке.

Това му беше историята на Аристофан, но аз и досега смятам, че е съчинена. Както и да е, дойде ред и на Сократ да разкаже своята. Той помълча минута-две и когато всички очаквахме да започне, най-неочаквано се разрева. Разрева се като малко дете, сълзите му течаха от очите, а ние се чудехме какво да направим. След малко утихна, избърса с ръкав лицето си и каза, че самият той не разполага с нито една лична история. Каза, че може да разкаже историите от всички книги, които е прочел, да беседва до сутринта и да тълкува историите, които току-що изслушал, но колкото и да рови в паметта си, не може да извади нито една собствена история.

А личните ни истории са единствените ходове, така каза, единствените ходове, с които ни се удава да отлагаме замалко една партия с предизвестен край. И макар стратегически да сме изгубили играта, празните ходове на нашите истории винаги ще отлагат края. Дори това да са истории за крушения, каза Сократ и се усмихна, а очите му бяха още мокри. И тогава никой от нас не знаеше, че това ще бъде последната ни среща.

Такава беше историята за онзи страховит симпозиум, която ми разказа докторът. Няколко дни след това щяха да намерят човека с многото имена удавен в реката. Тялото му се било заплело в тръстиките близо до градинския мост. Говореше се, че в безкрайните си нощни бдения може да е станал нежелан свидетел на обир или убийство, каквито тогава не липсваха в градчето. А може просто да се е опитал да направи един изпреварващ ход и сега да лови риба с Хераклит в някоя небесна Тунджа. Още на следващия ден из града се появи некролог, който съобщаваше за смъртта на Гаустин, Гошо Центъра, Сократ, Платон, Хераклит, Дядо Мраз и Дядо Коледа.

* Текстът е част от книгата  на Георги Господинов "И други истории"

ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.

Коментари по темата
Проф Богданов доста ми "поозамисли" по повод на една моя малко пресилена реплика. Но ето Морис Фадел дава нишка как да бъде аргументирана гледната точка, а тя в никакъв случай не е "само" моя. Мой е радикалния прочит. Морис е по-точен, въпреки че е още по-кратък. Точката в която се пресичат множества възможни и невъзможни времена е "съзнанието". Но не дава, според мен, квалификация "Наше"..съзнание. Доколкото се опитам да схвана неговото послание това съзнание не ни принадлежи. По-скоро то е начин за откъсването от "нашето", на извисяването на аза. Но говори за такъв Аз отвлечено, отстранено като нечий аз, на този ...друг.
Това, според мен, отвежда директно към съвременното,но не като всекидневно очевидно и налично, а като място за среща между многото времена , можещо да бъде "видяно" само чрез рефлексия и редукция на множество наличните "нечии" времена в едно "общо" , но не и "наше" време. Това е модерността. Само в такава оптика е възможно отстраняване и извисяване. Според мен обаче не Азът определя дали се извисява, а опитът му да стигне едно таково общо сазнание/знание го "изтръгва" от множество времеви наличности. Всъщност ходът на модерната съвременност е в признаване на точа,че не съзнанието е предикат на субекта, а самата субективност се произвежда от това "чисто съзнание" (Хусерл от времето на "Идеи"). Не то "ни " принадлежи, а "ние" му принадлежим.
Извисяването не е нищо друго освен акта на чистата интуиция (Декарт). А иначе Морис е прав, без да сме се отдали на тази чиста интуиция, не можем да мислим времето.
Тема № - 55 Коментар № - 6299 Дмитрий Варзоновцев - 2012-02-14 10:42:27
Бих искал да се включа в тази много интересна дискусия с въпроса как става възможно мисленето за времето? Как става възможно да коментираме нашето време?

Струва ми се, че мисленето за времето и обсъждането на съвременността не би се случило, ако не съществуваше една точка, която е извън времето и която изказва твърдения за него. Можем да наричаме тази точка с много имена: "съзнание", "аз". Но така или иначе разговор за времето не би бил възможен, ако я нямаше нея.

За времето не може да се говори откъм самото време. Не мога да коментирам съвременността, ако съм в нея. Трябва да бъда малко отстранен, да се намирам в една извънвремева перспектива. Съвременността не е нещо, в което сме, а което наблюдаваме от другаде. Никой, който говори за своето време, не е в него. Защото времето не може да говори за себе си. Това ясно се вижда в структурата на езика. Имената и местоименията, от които произтичат изказванията, не се изменят по време. Това ясно се вижда и в прекрасния разказ на Георги Господинов, публикуван в нашия форум. Там има много времена и променящи се идентичности, но те са наблюдавани от една позиция, която е извън тях: разказващия, пишещия.
Тема № - 55 Коментар № - 6298 Морис Фадел - 2012-02-14 08:11:27
Спрях се на две от твърденията, които проф. Богданов изказа по забележителен начин в първия си коментар от сесията. Първото гласи, че „идеята за време ... е неспасяемо свързана с промяна и дискурсивност, а дискурсивността на свой ред повлича т. нар. съдържателност.” Второто е, че „преживяването [на човешкото време] има нужда от субект, който се ражда и умира,” и че в този смисъл смъртта би следвало да се приеме за предел в преживяването му, отвъд който то би било състояние да продължи само като част от друг, по-мащабен тип текст – литературния. При цялата условност на казаното, за която проф. Богданов правилно ни предупреди, посочените твърдения, струва ми се, все пак могат да се разбират като две страни на едно по-общо и свързано схващане.

Имам предвид това, че отделният човек е временен не само доколкото в рамките на своето тук-и-сега разполага с винаги ограничено време, но преди всичко защото самият му живот, изглежда, е време – особена структура на жизнено протичане, свързваща „преди” и „после” в динамичната среда на някакво наше „сега”. В античния платонизъм такава структура се нарича diéxodos или diexodikòs lógos, което буквално бихме превели с „дискурс” или „дискурсивна реч-мисъл” – специфична разгърнатост-промяна, каквато представлява и душата в качеството й на истински Аз на човека. По доста сходен начин я описва, да речем, Хераклит (В 115 DK) – душата е „lógos, който увеличава себе си”, или, иначе казано, дискурс, който с времето експанзира, налепва по себе си и смила вътрешно порции от изпречилото му се външно, очевидно с надеждата, че все някак ще стигне до нещо по-едро и завършено, с чиято помощ да превъзмогне своята крайност.

Мисля, че въпреки откровената си пародийност пирът у Омир изпълнява много сходна функция в „Човекът...”: тази на особеното напомпване или „инжектиране” на личното, както го нарича проф. Богданов. В хода на тъжното и безсъбитийно време, в което животът се свежда до серия дребнавости, за кратко се влиза в онова полуизмислено-полуреално време, където тече дискурс от значително по-голям мащаб, който е в състояние да увеличи и даже да универсализира собствения ни личен, „сив” lógos. С повече или по-малко успех един става новият Агатон, друг се превъплъщава в новия Ериксимах, а трети поема ролята на новия Аристофан – с което всички те попадат в друго, по-плътно и богато време, увеличавайки го в своето настояще, но и сами бидейки усилени от образцовото му минало (да не забравяме, че пирът е особена институция, в чието пространство почтително-сериозното и шеговито-циничното са силно смесени).

Тогава какво прави Гаустин? Не се ли опитва да ни заблуди, че няма лична история и че не може да произведе свой собствен текст? Най-вероятно може, но не иска; прави го, но се старае да го прикрие – сигурно защото се опитва по свой начин да повтори времето-дискурс на Сократ, невежия и само разпитващ знаещ, чийто начин на живот отдавна е обявен за „атопичен” (átopos: Платон, „Апология на Сократ”, 26е, и др.), издигнат някак над конкретното тук-и-сега и следователно ако не преодоляващ, то поне отлагащ максимално предела на индивидуалното време, описано като „партия с предизвестен край“. Може би Гаустин иска да бъде самият Сократ и да живее и говори като самата Идея – което си е чиста лудост, макар че по един или друг начин всички ценим представата за подобни идеализирани повторения във времето. Като пример за последното може да ни послужи както мъчната за проумяване Платонова теза, че всички живеем в кръговрата на Световната Душа, от която сме част, така и следното далеч по-елементарно наблюдение: понякога обичаме да гледаме семейните албуми и поне за кратко да се радваме при мисълта, че в много отношения сме еднакви със своите предци или пък че потомците ни са същите като нас в едно или друго. Тогава времето сякаш напуска ограничената реалност на личното тяло и намира спасение в някакво по-общо дискурсивно съдържание, пък било то и по линията на същото това тяло.
Тема № - 55 Коментар № - 6296 Владимир Маринов - 2012-02-13 12:32:26
“За какво се водеше този дълъг и задълбочен разговор? Има само едно време – съвременното. Писателят го оставя, то става безмълвно и той всъщност настройва сатирично към него, по съвременен начин като анекдот, иронично.”

Ще говоря по това твърдение. Разбира се, то е съкращение, друг текст, дори и да е същността на казаното от Дмитрий. Същността не е същата, ако се отчете добавящия се към нея смисъл на израза в текста. В този израз сатира, анекдот и ирония са почти пълни синоними. Мога да тръгна по тази писта и да опонирам, че те са много по-слаби синоними. Но са синоними и Дмитрий е прав на фона на другото си твърдение – че истината е тази, че тя може да се изкаже накратко, а останалото е губене на време.

Ако говорех за свободата и кажех, че вътрешната свобода, за която толкова лесно се твърди, че е единствената, се изразява и в това – във възможността деловитото отривисто насочено към цел, което бърза да приключи, да протича по-бавно и разчленено, Дмитрий би се съгласил. Ако продължа и кажа, че току-що казаното се отнася повече за разбирането и за словесно изказаното, той няма да ме подкрепи. Защото е човек на острото изпитване и не приема, че има и неостри изпитвания, които са по-бавни и в този смисъл подпомагат разбиранията.

Проблемът е, че острото изпитване повлича и дефинитивно разбиране с отсек. Както е и в коментара на Дмитрий. Ето неговите три отсичания - че има едно време, съвременното, че този разговор е празен и че иронично-пародийното-сатирично време на “Човекът” е съвременно поставяне под въпрос на самото съвременно. Кратка и ясна истина.

Тази истина е истината на парадигмата, с която той подхожда към “Човекът”, а не истината на по-дълъг текст, който комбинира поне две парадигми, и още по-малко е истината на “Човекът”, получила се от комбиниране на повече парадигми. Именно това комбиниране прави внушение за реалност и поражда по-съдържателно време от онова на разбиращия с една прадигма, което клони към това да бъде един миг или вечност и изобщо да не бъде време. Разбира се, и това по-сложно комбиниране не постига самото реално. Защото него никъде го няма вкупом и защото текстът прави именно това – хем го представя, хем го прави.

Това гонене на реалното, което се изплъзва, е уморително и объркващо. Със своята човешка среда човекът е открил отдавна компромисен начин да се успокоява от това гонене - като се заобикаля с предмети и идеи, като си развива среда, която разбира по-пряко и която му посредничи към средата на големия по-трудно разбиран свят. Човешка среда от предмети, несъществуващи в другия свят, но по-сигурно идентични на себе си, въпреки че и те се променят, и от идеи със същата претенция, представящи аспекти на света, но удобно спрени и разбирани като идентични на себе си.

За мене е сигурно, че във Физиката” и “Човекът” на Георги Господинов разполагаме с по-съдържателно време, получило се с преплитане на повече парадигми. А защо съм избрал тях? Не защото влизат в едрото твърдение литературни събития на световен писател. Моето етикетно рамково твърдение е по-конкретно - те са редови литературни текстове на професионален писател, който успява да конструира съдържателно време и да свърже повече парадигми, така че да улави и реалност. Вече посочих нейните петна в разказа, те не са много и казах с други думи, че този вид борба с нашето тукашно неумеене да разбираме и да моделираме нашата реалност, е според мене добър.

Изобщо всички се борим. Повечето от нас се борят с едноформатни парадигми с ясен отсек, за които вярват, че веднъж и за винаги ще свършат работата по улавянето на реалното. Други предпочитат усложненията на литературата и изкуството, като творят и се наслаждават на текстове и музика. Що се отнася до мене, аз, първо, признавам, че няма как да не изпадам в едноформатност, особено когато това се налага практически или когато някой ме ядоса. Но има и второ - боря се за относителната истинност на комбинацията от парадигми.

Затова и предложената парадигма за нашето време. Защо не място, а време? Защото времето е уловката да се схванем като различни, като различно преживяващи и осмислящи, като принципно вътрешно свободни. Което евентуално би ни доближило до по-сложния формат на реалността, до нейните повече времена, които никога не само съвременни, нито лесно се свеждат до едно време. Въпреки че времето е наистина само едно, стига само да не ни съблазнява да кажем съвременно или настояще. Защото кажем ли, то веднага започва да се дели и да се раздипля в повече видове времена и да се пълни със съдържания.

Благодаря на Дмитрий, Георги и Веселина.
Тема № - 55 Коментар № - 6295 Bogdan Bogdanov - 2012-02-13 10:02:25
Много интересен ще бъде отговорът на въпроса на Дмитрий „За какво се водеше този дълъг и задълбочен разговор?“ при положение, че има само едно време и то е тук и сега. Аз съм напълно съгласна с Дмитрий – с изключение на едно нещо: тук и сега е, но по принцип - а когато има разказ - нещата вече не са само тук и сега, а преминават. Когато професор Богданов написа в един от коментарите си „Човекът” има за време измислената биография на Гаустин“ – първоначално никак не се сетих, че става въпрос просто за съкращаване на заглавието, а по-скоро го приех като отворено означаване, в което може да се вмъкне всеки човек, а в случая - дори и двойно отворено – 1. „човекът“, който може да бъде всеки човек и 2. „измислената биография на Гаустин“, която поради това, че е измислена и е на човека с многото имена – също може да се ползва. Този разказ е такъв, че действително вмъква миналото по анегдотичен начин, но вмъква и едно бъдеще – бъдещето, на този, който ще влиза да чете разказа и който ще има диапазона на „човекът“ и на „човекът без име“, за да вмъкне своето име, своето време и своята биография. В текста експлицитно имаме един луд, но имплицитно, този луд може да бъде всеки. Аз, например, мога да се вмъкна в измислената биография на Гаустин изключителоно лесно. А времето може и да е пародийно, може да е карнавално, но може и да не е – онази част за розата е доста сериозна и някак все едно и тя допуска включването и на още имена – един градинар, втори градинар.

Мислех си, поради тази причина, че лесно мога да се вмъкна в измислената биография на Гаустин, дали не мога да го спася като отговоря на казаното от професор Богданов „Краят на текста е край и в този смисъл – умиране.“ пак с казаното от него „Недейте да взимате за дълбоки мисли заключителни истинни положения, които казват: „Край. Дотук.“, текстовете заключват с етикетни истини, които лесно могат да се променят, песента спира само за време, защото следващия аед ще пее различно. Умирането, в случая на Гаустин, означава и раждането на разказа. Разказът ражда личната история на Гаустин (личната обща история) и това не е нещо обикновено, а едно многоизмерно казване на различни неща, включително означаването на правенето на време, означаването на общото заедно, означаването на словото, което е ейдос, което се знае предварително, после се среща посочимо, а след това трябва отново да се изрази, да се припомни и губейки телесността на живота да се открие пак телесно-видимо. Има податка за това в текста именно в онази неиронична част, от която е и този откъс: „а на тази ли само роза се покланя, или на всички рози в градината, а може би се кланя на една идеална роза, която съществува някъде“.

Защо обаче е умрял Гаустин? Първата част на разказа трудно се свързва с втората, която изглежда повърхностна, но логична и някакси се раздвоява между това, че 1. може да се е самоубил, защото е осъзнал, липсата на своя собствена лична история, каквато всички имат и 2. може да е станал нежелан свидетел на обир или убийство, която версия няма връзка с разказа, но много повече е логична под небето на една голяма парадигмална истина, в която истинските истории принадлежат на онези, които могат да прехождат през различни имена и да запълват безвремието на другите, с неща които от идеологията и истината могат да правят модели за реалност. Всъщност тук е мястото да кажа, че много ми хареса комбинацията „идеология-истина“.

Хубаво ли е да нямаш собствено име и лична история, но да можеш да влизаш в чужди имена и в чужди истории и да имаш много такива? Ако трябва логично да се потърси къде двата края на разказа се свързват – е съвсем видимо – там където в първата част се казва, че Гаустин е полудял от много четене и пак поради това четене, изградило в него множество чужди истории, до степен, че изгубил своите – е умрял. Това обаче животът-версия на Гаустин ли е? Или е мнението на една друга парадигма, живееща под голямата парадигмална истина, в която голяма парадигмална истина Гаустин участва заедно с Омир, Платон, розата и градинаря и с Оня Градинар, който е отгледал и розата, и градинаря й? В началото, когато става въпрос за полудяването – някак си се чувства общото мнение, с изключение на мнението на този, който разказва и който е като отворена врата, възможност да се избяга от идентичността на неразбирането, но в края – когато се търси причината за самоубийството, именно този, който разказва, също се присъединява към общото мнение и това някак грозно затваря парадигмата на безвремието – в този момент, всичко, което е било смешно сякаш става страшно. Страшно, но не и неспасяемо – защото ще се роди нова историята - "Човекът с многото имена". И дори не просто една история, а разказ с възможности да включи и други имена, и други разкази, включително и историите на този дълъг и задълбочен разговор.

От една страна, може да допуснем, че тази друга парадигма, която е именно парадигмата на едно почти наше време, тя е по-скоро самото безвремие, но тя е и един контекст и затова пълни голямата парадигма, онази на времето. Вижте колко е интересно – в това безвремие на малки разкази за краставички и камили – хем има един, който директно взима от голямата парадигма, взима имена, и пълни нашата парадигма с идеологии-истини от нея, хем чрез него нашата парадигма дава разказ и образ, който да може да прави бъдеще, защото „текстът веднага прави контекст, в момента, в който се чете или се говори за него“. На друго ниво – представете си, от една страна, предметите, хората и нещата, които мислим, че могат да се назоват само с едно име и от друга страна, ейдосите – дали тези две видимости-определености могат да бележат двата края на един вертикал, между истинското и неистинското, грозното и красивото, между назоваването на нещо и нещото, което трябва да се назове... и дали движението между тези две определености, съставено и съдържащо много имена, не бележи всъщност времето? Времето на преживяване?

Винаги съм се чудила кое е по-добре – дали да имаш име или да нямаш име и да ползваш по-големите означавания и означаванията по различни начини. Колкото повече нямаш име толкова повече може да не си конкретен и да бъдеш какъвто си пожелаеш. А и толкова повече можеш да си в реалността. Представете си какво прави „неличната история“ – тя може да се говори от Сократ (който може да я е чул от Диотима), да се пише от Платон, а да носи името на някой от онези, които я разбират в момента на говоренето – този, който разбира, винаги има различно име. Диалозите на Платон, метафорично погледнато, могат да се казват като нас, човекът с многото имена – също.
Тема № - 55 Коментар № - 6291 vesselina vassileva - 2012-02-12 02:29:54
Продължавайки написаното в тази сесия от В. Маринов и проф. Б. Богданов, си мисля върху няколко проблема, свързани с обсъждането на темата за „нашето време“.

Първият е правото да имаме лично (субективно, индивидуално) преживяване на времето. Възможността да се превръщаме за себе си в календари и часовници, да ползваме ритъма на своя мисловен и чувствен живот като мяра и истина за скоростта и силата на промяната, която претърпяваме – ние, но и средата около нас, да разгръщаме усещането за причастност към дадена ситуация в обективна историческа норма. Възможността да твърдим, подобно на Маргьорит Юрсенаровия Адриан, че една утрин в Атина трае повече от десет години във войската.

Та „Физика на тъгата“ на Георги Господинов е и това: пътепис на правото да притежаваш свое пластично време. Утвърждавайки това право, Господинов създава герой-общност, герой с много идентичности, който се движи много свободно между различни исторически епохи и места. Незаключен в едно време и на едно място, този герой сякаш разполага с времето изобщо.
Но колкото и да е пластично, субективно притежаваното време на всеки е все пак ограничено. От какво? Георги Господинов като че ли отговаря на пръв поглед необичайно на този въпрос. Но ми се струва, че дава силен и убедителен отговор, като твърди имплицитно, че подвижността и пластичността на личното време са ограничени на първо място от имената на нещата, после от личното и фамилното име, най-сетне, от личната и семейната история. Сякаш от едно друго право, исторически появило се заедно с правото на свое време – правото всеки човек да притежава собствена идентичност и биография.

За да запази пластичността на личното време и чрез него пластичността в идентифицирането на своите герои, Господинов решава да остави повечето от тях без твърдо лично име и без представителна лична история, превръщайки ги по този начин в търсачи и събирачи на чужди имена и чужди истории. Какъвто е случаят в „Човека с многото имена“, а също и в „Естествен роман“ и „Физика на тъгата“.

Не знам дали Георги Господинов ще се включи в дискусията, но ако се включи, бих го попитал нещо, което сега ще изкажа като наблюдение. В постмодерната литература и кино се е оформило и постепенно наложило разбирането, че животът се представя по-вярно не в свързани сюжети по модела на класическата елинска трагедия, описан от Аристотел, а чрез фрагментарно, „фасетъчно“ (като очите на мухата, ако използвам една от метафорите на „Естествен роман“) пресъздаване на отделни случки, свързани без логическа необходимост помежду си единствено посредством общото протичане, което им осигурява времето на творбата. Казано с термин, постмодерната литература вярва, че животът, оттам и текстът са повече синтетични, отколкото хипотактични протичания.

Всяка отделна случка, включена в протичането на романа или разказва, става по такъв начин ядро за възможно разрастване на текста; прозорец или коридор към друга история. Очевидно е, че Георги Господинов желае да остави в своите разкази множество подобни прозорци и коридори „незазидани“. Още в миналата сесия Дьо Караба цитира мястото от „Физика на тъгата“, в което това желание е заявено направо и като писателска платформа. Но въпросът е какви по-общи основания стоят зад нея.

Ще изтъкна едно, свързано с темата за своето време. Читателят на Господинов, изглежда, е оставен сам да моделира ритъма на случване в разказа въз основа на индивидуалното си емоционално състояние и знания, сам да управлява важни ситуации в реалността на текста – в много по-голяма степен, отколкото би управлявал подобни в живота, изобщо да излезе от пасивната си роля на наблюдател на събития и да се превърне в действащ, в автор.

И ето какво се питам. Дали в крайна сметка постмодерният жест на свобода спрямо разказването на историите не е толкова неестествен (използвам тази дума, разбира се, неслучайно), колкото и несвободата на свързаните по необходимост ситуации във времето на сюжета? Може да ми се възрази с големия авторитет на Мишел Фуко, че това, което ние наричаме логическа необходимост, е просто диспозитив на властта, следователно наложена ни конвенция, а не универсалия на мисленето. Но по сходен начин може да се репликира, че и позволението на автора читателят да стане, докато чете, като него, се заплаща от последния с това, че той става автор не в своя свят и своето собствено време, а в света и времето на другия, чийто текст чете.

Моля никой да не се засяга от това, което ще кажа, но ми се струва, че от тази гледна точка, която се опитвам да изразя, авторът, изчезващ в ролята на разказвач, който просто събира истории, е неискрен. Това, което ми липсва във „Физика на тъгата“, за да обикна този текст истински, е неизказването на една проста истина: всеки, който пише, особено който пише роман, иска да нарасне, да излезе извън своя малък свят, да получи име на автор и накрая да си спечели и славна история като автор. И се радва съвсем заслужено тогава, когато като Георги Господинов го направи.

В този ред на мисли първо се изкуших да напиша, че Георги Господинов е успял да прокара в текстовете си много убедителна разлика между това, което прави разказвачът, и това, което прави авторът. Разказвачът, античен и съвременен, събира и усвоява чужди имена и истории, като добавя малко свое към тях. Той е повече колекционер, съшивач и рецитатор, говорещ вдъхновено поради някаква божествена сила. С представянето на тези роли си обяснявам и често срещаните списъци, каталози и вдъхновени преки речи в романите и разказите на Господинов. Докато авторът, напротив, обсебва, управлява и монополизира имената и историите. Навсякъде решава той, навсякъде говори само и единствено той.

И щях да защитя това различие и да твърдя, че действително Георги Господинов го следва последователно, ако не бях забелязал, особено в края на „Човекът с многото имена“, че разказвачът, който не може да стане автор на история от свое собствено име, е толкова тъжен. В целия иначе пародиен текст, това е единственото място, което не е пародия, в което няма насмешка, което говори сериозно и изглежда изказва една по-висока истина. Тази, че все пак е добре да имаш собствено име и собствена история.

Накрая обаче се замислих, че би било глупаво да желая някой, обикновен човек, герой или писател, да бъде винаги това, което казва, че трябва да бъде. Романът и разказът пораждат светове, в които тази, всъщност доста конформистка, етика на пълната идентичност със себе си и собствената теория не би следвало да важи. Още по-малко пък би следвало да важи в пародиен текст. Защото какво прави по същество пародията? Като граби от чуждите текстове, имена и ситуации, първо, разрушава мита, че живея само тук и сега в моето историческо и физическо време; и, второ, разрушава границата между автор, разказвач и читател.
Тема № - 55 Коментар № - 6290 ГГ - 2012-02-12 00:35:08
Да, замълчах. Трудното е говоренето на безмълвните теми. Време.
Писателят е много смел да играе с времето. Защото като говори оставя времето безмълвно-настояще.
Играе с миналото в това безмълвие.
А в същност остава в съвремието. Овсекиднява.
Какво имам предвид. У днешното има много съвременните времена. Те са равно представяни - но литературата ги посрежда по свой начин. Карнавално.
Това са извинения за следващото преиначаване на разговора за времето.
Няма много времена! Има само едно - съвременно. В него античните образи имат съвскем ясно и твърдо присъствие като всекидневни анекдоти - "Платон ми е приятел но истината е по-скъпа" и така нататък. Смее се авторът на това време и го представя съвременно като анекдот, като модерен стереотип. Неговият герой-самият той-, който би трябвало да "представя" миналото време остава съвременно ироничен. Т.е. тук и сега.
За какво се водеше този дълъг и задълбочен разговор?
Ето това е въпрос.
Текстът на разказа изобщо не оставя почва за питането-сатиричен е към сегашното. Вери сори!
Тема № - 55 Коментар № - 6289 Дмитрий Варзоновцев - 2012-02-11 21:27:15
Бърза хвалебствена реакция от маркиза.
Този Комски планинец с бургаски загар отдавна ми пълни душата. С всяко негово, което ми е попадало. За мое голямо и отдавнашно съжаление, разликата във възрастта ни /и моето предварило слизане на глухата гаричка на свободното пазарно занаятчийство/ възпрепятстваха възможността да попътуваме в един и същ журналистически вагон.
Ясен, чист и дълбок бързей е Митко Новков и в тази си рецензия. Както и в многото си публицистични „психологии” по същините на случващото се българско. Използвам форума, за да отправя личната си благодарност за авторското му дело и енергия!
Що се отнася до напористите маркизови хвалнословия. Не ми се иска да ги приемате повече прекалени и неуместни, отколкото са. Нека си остана в ръкавичката на тази мъничка кауза, въобразена във форумното ми усърдие, смущаваща и мен самия често, но, честен кръст, ненатежаващо ми добронамерена. Сега ми олекна малко.
Утре ще прескоча до Хеликона за „Възвишението”-то. И едва ли ще съжалявам.
Тема № - 55 Коментар № - 6288 Dekarabah - 2012-02-11 20:47:24
Позамлъкнахме. Не е лесно да се коментира нито по зададена тема, нито по разказ. Наистина предпочитаме да бъдем тези, които сме, независимо с какъв текст, но да бъдем ние. Помагам. В "Литературен вестник", последния брой, е публикуван безупречен текст на Митко Новков по следната тема - сравнение на "Физика на тъгата" на Георги Господинов и на "Възвишение" на Милен Русков. Моля тези, които искат и имат време,да прочетат и да реагират, ако решат.
Тема № - 55 Коментар № - 6287 Bogdan Bogdanov - 2012-02-11 08:16:29
Препрочитайки вчера "Зуи" от Селинджър - (нещо, към което ме подтикна именно началото на разказа на Георги Господинов) - попаднах на фразата на мисис Глас от "Зуи" за "умението да разговаряш с хората". Ето и откъса:

"- Не е хубаво - добави тя сериозно, с тъга. - Толкова много приличаш на Бъди, когато беше малък. Дори баща ти го забеляза. Ако за две минути не харесваш някого, той вече не съществува за тебе. - Мисис Глас погледна разсеяно над покрития с плочки под, към синьото килимче за баня. Зуи стоеше неподвижно, за да не смути вдъхновението й. - Не можеш да живееш в този свят с такива силни симпатии и антипатии - каза мисис Глас на килимчето за баня, после отново се обърна към Зуи и му хвърли продължителен поглед, който говореше, че няма или почти няма желание да чете морал. - Независимо какво мислиш ти млади човече."

И се замислих за Гаустиновите "пристрастия" – (наличието или отсъствието в героя на Георги на „симпатии и атгипатии”), и доколко и как те биха повлияли реалното времево протичане на измислицата в отворения "край" на обсъжданата литературна творба. И за онзи "изпреварващ ход", празен от време и съдържание, но преливащ от ледените води на избора, който не е ясно, дали му принадлежи, но е „инжектиран” (метафора на проф. Богданов) от него, от човекът без име, в празното, спрялото време на неговите толкова много имена.

"А може просто да се е опитал да направи един изпреварващ ход и сега да лови риба с Хераклит в някоя небесна Тунджа. Още на следващия ден из града се появи некролог, който съобщаваше за смъртта на Гаустин, Гошо Центъра, Сократ, Платон, Хераклит, Дядо Мраз и Дядо Коледа."

Така, казаното от професор Богданов за тези „Две непознавания, монтирани в особеното време на “Човекът”, ме накара да се замисля за субективизирането на проекцията на преживяното от Гаустин време в събитийността на нашето време или липсата на обективна събитийност, но белязано от пристрастието му да избере Тунджа като безкрайно протичане на един отворен край. Или по думите на професор Богданов:

„Защото живеенето е разказване за себе си.” ... „с двойната неизвестност защо...”, засягащо „Две непознавания, монтирани в особеното време на “Човекът”.”

Та, уважаеми г-н Янкович, за мен „алгоритъмът” на протичането в разказа на Георги Господинов, е по-скоро с „... с двойна неизвестност...” на автентичността на времевото протичане. И пак ще цитирам нашият домакин, професор Богданов –

„Разбира се, с пропадане във времената-моменти на още три истории. Така е и извън литературните текстове. И в нашето живене ходът на някакво време пропада в моменти, които си развиват свои особени времена.”.
Тема № - 55 Коментар № - 6285 Надежда Искрова - 2012-02-10 14:36:51
1  2  3  4  5  6 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115923

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128126

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32723

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134331

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94298

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29085

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17777

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180861

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60772

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA