ДМИТРИЙ ВАРЗОНОВЦЕВ
Културата тук ще се разбира като особено умение, /техника, изкуство/ на индивида "да се владее", да отговаря на твърде различни, често пъти противоречиви, конфликтни изисквания и влияния, идващи не само "отвън", но и "отвътре". Както позицията на индивида в социума, така и символичната му роля и образ в комуникацията му с другите винаги се "допълват" и "преосмислят" от него, стават негови собствени проекции навън.
Всички жизнени прояви на индивида са едновременно и "свои", и "чужди”. Те са, от една страна, свои, защото той самият ги създава и проецира навън; но от друга страна, са и чужди за него, тъй като макар и да възникват във и посредством активността му, те не са “естествено” принадлежащи му индивидуални качества. И този парадокс, това противоречие се снема чрез специфичните културни навици и умения, синтезира се чрез тях в една особена, уникална за всеки индивид организация на жизнения му свят, където той се намира "у себе си" - но и "заедно с другите".
Като цяло тези умения и способности формират конкретното индивидуално съдържание на социумното пространство, осигуряват възможността му да действа върху индивида "отвътре" по начин, по който "интериоризираните" в личността външни механизми се проявяват като нейна собствена способност за адекватен контакт с другите, като умение да живее заедно с другите.
Културната способност “да се живее заедно” метафорично може да се окачестви като "механизъм", т.е. устройство, пригодно да извършва някои действия механично и автоматично - като "автомат". Не бихме могли да твърдим, че някой "притежава" тази способност - обратно, тя самата притежава индивида, задвижва го, без той да подозира това. Твърде често личностните качества, необходими за индивидуалния живот, се третират абстрактно. Изброяват се най-различни навици, ценности, норми на поведението на индивида. Но се забравя, че всъщност те не са “негови” като вид естествена заложба, а трябва да бъдат овладени - интериоризирани, разпредметени. Не по-малко опростено се подхожда към онова, което индивидът прави във всеки конкретен момент. Смята се, че всеки негов индивидуален акт, дейност, са продиктувани от собствените му желания, подбуди, намерения.
Като социално същество индивидът всъщност действа МЕХАНИЧНО, т.е.въпреки собствените си стремежи и "интенционална нагласа", нерядко и срещу инстинктивните си непосредствено физиологически импулси. Този навик да се действа въпреки физиологичния /първосигнален/ импулс е всеобщ, реализира се навсякъде там, където човекът действа като обществено същество. Разбира се, конфликтът между индивидното и общественото, между нагласата да се действа "за себе си" и нагласата да се действа "за другия" може да има различна сила, но никога не изчезва. Нито един човек не принадлежи само на себе си. В него винаги присъства "другия" - било то под формата на външна принуда, било като негово собствено нравствено изискване. В психологията този факт се оценява различно. При едни интерпретации конфликтът между "свое" и "чуждо" в индивидуалната психика се дра-матизира, при други изобщо не се визира, остава встрани от интереса на учените. Трябва обаче да признаем, че този сблъсък е фундаментален културен фактор за развитието на едва ли не всички собствено човешки способности, но най-вече на способността "да се живее заедно". Самата тази способност е културна форма на снемане на сблъсъка между "своето" и "чуждото" в индивида.
В общуването между двама индивида единият "манипулира" волята на другия, като с различни способи на внушение-принуда видоизменя, ограничава или забранява първоначалните желания и намерения, самостоятелната активност на своя контрагент, "изтласквайки" ги в изгодна за самия себе си насока. Така "другият" навлиза в индивидуалното действие, но "негативно" спрямо целевата нагласа на своя контрагент - като ограничителен фактор, "спиращ" естествената му реакция или "преобръщащ" я. В обществото тази "негативна" форма става всеобща, според Фройд, културна предпоставка на човешкото поведение. При животните, например, противоречието между естествения нагон и "забраната" би довело до срив на висшата им нервна дейност, до "фрустрация". В човека обаче, същото това напрежение, афектацията от непрестанното "нахлуване" или непрекъснатото присъствие на "другия" в аз-а, се култивира и възниква онова, което бих могъл да нарека културен афект. Често като афект се разбира прекаленото възбуждане, неконтролируемото освобождаване на емоциите. Т.е. не просто енергичен израз на едно или друго емоционално състояние, но енергиен взрив – агресия, паника, …любов.
Култивирането на афекта е цивилизованост (Н. Елиас) пренасочване на афекта в културно контролируема насока на изграждането на собствена програма за действие, която вече не е биологически детерминирана. Културният афект снема огромното психическо напрежение, раждащо се в постоянното взаимодействие на индивида с другите като прекъсва или значително отслабва биологически програмираната верига от типа "стимул-реакция". Но тъй като в този разрив навлиза "другият" - социалната забрана/разрешение - културният афект, а по-точно, енергията му, поставя този външен стимул на място на вътрешния и така пренасочва действието “в своя полза”. Така културният афект, от една страна, наистина разрушава "първосигналната" реакция на индивида, но от друга, задържа определено равновесие, балансира съотношението между естествените реакции на индивида и "чуждите" нему програми за поведение в рамките на една определена индивидуалност. Културният афект е онова необходимо вътрешно условие, благодарение на което различните планове на индивидуалното поведение не се разпадат, без обаче да се сливат, да съвпадат един с друг.
Тук обаче трябва да се уточни още едно съществено обстоятелство. Тъй като културният афект се ражда, от една страна, като конфликт между индивидуалното и културното /общественото/, а от друга, го снема, задържайки противоположните ориентации на индивида в едно доста подвижно, постоянно променящо потенциала на своята стабилност цяло, възниква проблемът за поддържането на самия този афект в определени граници. Ако тези граници се нарушат, индивидът усеща твърде силни смущения, у него възникват различни психопатологични състояния - депресии, неврози, дори психози, които могат да се развиват регресивно, превръщайки се в трайни и неизлечими болестни състояния.
Проблемът се изостря от обстоятелството, че външните, изработени както в асоциацията, така и в комуникацията средства /оръдия, норми, знаци/, първо трябва да бъдат интериоризирани от индивида, и едва след това вече могат по един или друг начин да насочват и координират взаимодействието му с другите. Условия за това предоставя културният афект. Но това не е достатъчно. Самият този афект трябва да бъде постоянно поддържан в рамките на безопасни за индивида граници, да се възпроизвежда в различни ситуации, така че да не се разруши гъвкавото равновесие между "своето" и "чуждото". Тази функция изпълняват човешките сетива. Но не "като такива", естествено формирали се, а като култивирани. Тъкмо в материала на човешката сетивност, се поддържа и се оформя културният афект като функционален културен механизъм за контрол и координация на индивидуалното действие "отвътре", но същевременно вече по социален начин. Човешката сетивност става онзи фундаментален културен посредник, който обвързва различните пластове на индивидуалното поведение в единна жизнена стратегия – способността за съжителство с другите и оцеляване въпреки абсурда на това състояние за индивида.
Способността да се живее с другите е всеобща характеристика на индивидуалното поведение, механизъм за интегрирането му в едно или друго социумно пространство.
Френският историк Ф. Артог в монографията си “Огледалото на Херодот"/Francois Hartog Le miroir d’Herodot, P.,1980 / поставя един според мен фундаментален за цялото съвременно хуманитарно познание въпрос. Какво всъщност става тогава, когато от една страна исторически преминаваме от устен код в символите на комуникации към писмен, но от друга, когато в реалния жизнен процес се основаваме не върху своя собствен опит, а върху "разказа", върху възприятието на чуждия опит символически опосредено, т.е. започваме да действаме исторически - като агенти на всеобщото социално действие, като персонажи от НЕЧИЙ сценарий, разигравайки съответните сюжети. Има и още един аспект, за който ни "подсеща" блестящият анализ на Артог - случайно ли е това, че дистанцията между "аз чух" и "аз видях" започва да се възприема тъй остро тъкмо в модерната култура, т.е. тъкмо при прехода от прото - и "пред" - исторически към собствено "исторически", т.е. цивилизован тип социумни отношения? Дори и на едно битово ниво хората, съвсем ясно разграничават чул от видял – по-добре един път да видиш, отколкото сто пъти да чуеш за същото. Но Артог забелязва и нещо далеч по-съществено – между това дори и аз да съм видял, а после да разказвам има разрив, има нещо, което не позволява да ги отъждествим – моите собствени виждания, разказване и чуване. Зрението и слухът са различни канали за връзка с реалността, а значи и реалността се възприема различно. Но какво е условието ние да отъждествяваме тези сетивно различни образи, да ги “подвеждаме” под една схема /Кант/? Без посредничество на културата това е невъзможно. Ролята на този посредник очевидно нараства, когато видял или чул един, а разказва и слуша друг и в друго време. В. Бениамин поставя този проблем по отношение на тиражираната творба-тук посредниците става не само много, но и от различно естество.
Нашите сетива не са "безплътни" - те имат свое собствено съдържание и в същността си са основни посредници за връзката ни със света.
Макар и да са култивирани, т.е. произведени в обществото, нашите сетива все пак запазват основното си свойство - да носят на организма информация за средата. Всъщност сетивата са и единственият канал за връзката на организма със средата, основна форма за взаимодействието с нея.
На пръв поглед сетивата свързват индивида със средата само като му сигнализират за нейното състояние. Но с това тяхната роля не се изчерпва. Сетивните импулси з а д е й с т в а т едни или други външни, натрапени от културата и обществото "програми" за индивидуално поведение.
Отново ще подчертая, че в обществения си живот индивидът е принуден да действа така, както не би могъл да действа, ако беше сам. Вътрешната за организма му, природосъобразна регулация и средства за контрол влизат в конфликт с обществените му форми на поведение. Този сблъсък се "отпечатва" в сетивната сфера на индивида така, че тя се преориентира. Вместо да насочва поведението към индивидуалната, природосъобразна цел, тя започва да налага неиндивидуални цели, да насочва поведението на индивида като че ли "наопаки", подменя "неговото" с "чуждото". Това става в резултат от трансформацията на сетивните импулси като кодове за включване и репродукция на биологичен тип програми /първата сигнална система/ в кодове на социален тип програми /втората сигнална система/. Така сетивата ни се оказват едновременно и наши, и ... чужди, обобществяват се (Г. Зимел).
Става така, че един и същ импулс - зрителен или слухов образ, трябва да задейства по един и същи начин поведението на различни индивиди, т.е. да бъде общ за тях. Без това взаимодействието между хората няма да е ефективно. Речта, артикулацията на човешките сигнални действия /жестовете, звуците от гласни струни и т.п./ закрепва това обобществено значение на сигналите, превръща ги в постоянно действащ сетивен механизъм.
"Чутото" и "видяното" от индивида, когато се изговори, се отделя от непосредствените реакции на индивида, обективира ги, а по този начин прави подконтролни на социума. Макар стимулът за действието може да остане непосредствено индивидуален, първосигнален, започва да ни "съобщава" не само за непосредствено физиологическите, но и за вече социализираните състояния на индивида, за съответните му "социални потребности", "целеви нагласи", та дори и за "ценности", Ето защо и "отговорът" на организма се оказва неиндивидуален, артикулиран - действието му се реализира по обществен начин, т.е. така, както го върши и всеки друг член на общността, на социума. Това действие дори и като непосредствена физиологическа реакция вече се опосредства от социумните норми и образци за "правилна" реализация.
Културният афект, постоянното напрежение, възникващо поради разминаването между индивидуалния стимул и неиндивидуалните начини за неговата реализация се материализират в "говоренето", в акта на което инстинктивните движения на гласните струни се превръщат в артикулираните, социализирани звуци - знаци. Така, например, "гукането" при бебетата не е началото на тяхното "говорене", то е естествен продукт на жизнена дейност, който трябва да бъде трансформиран. В общуването си с възрастните бебето наистина "спира" гукането си, започва да подчинява звуците на съответните "ролеви" предписания, забрани да действа "само", преориентира ги към "другия" - за майка или баща. С това човешката сетивност получава специален, вече собствено социален, общокултурен канал за обективация, става напълно предметен, материален посредник в диалога на индивида с другите. "Облагородените", "култивираните", т.е. “социализираните” сетива обогатяват връзката на човека със света, отварят пред него качествено нова перспектива за възприятие на природата.
Обаче, такова живо и органично единство не е тъждество, а цялост ...тип “матрьошка”. Китайската играчка , превърнала се в един руски артефакт. Много куклички се поставят една в друга така че остават независими, носят собствена знакова натовареност, но заедно остават една единствена кукла. Бидейки разделена тази кукла не просто „се тиражира”, но се разпада на напълно автономни персонажи. В постсъветската епоха куклата-матрьошка Брежнев „вътре” е имала цялото политбюро. Но има варианти, в които Големият Брежнев - маршал се разпадаше на множество по-малки Брежневи - ловци, шофьори и други подобни персонажи. Матрьошката илюстрира парадоксалния характер на отношенията между хората, когато те едновременно „общуват” като надарени с воля и съзнание субекти и „комуникират” като агенти на природоподобните процеси на информационната размяна. Тук природното и социалното макар и да не съществуват по-отделно остават различни. Природната детерминация на човешкото действие буквално се сблъсква със социалната така, че във връзката, установена между индивида и средата, между непосредствено получения чрез сетива - "природен" импулс и неговото обществено оползотворяване и овеществяване винаги съществува разрив. Култивираните, социализираните човешки сетива превключват индивидуалната реакция, така да се каже, в "друга верига".
Поради това социумните норми престават да бъдат "впечатвани" непосредствено в индивида, в неговата жизнена дейност и отношения към света, се отделят и получават, така да се каже, самостоятелно тяло - институционализират се, противостоят на индивида като нещо външно.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
