БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

За превода и за българския превод на едно стихотворение на Кавафис*

БОГДАН БОГДАНОВ

Когато казваме „превод“, имаме предвид основно превеждането на текст от един на друг език. Аз обаче обръщам внимание на друго по-широко значение на превод - постоянното превеждане-преобразуване на един текст в друг текст, което става в границите на един и същ език. Наричаме го разбиране и тълкуване, но то може да се нарече и превод, още повече че преводите са винаги разбрани и изтълкувани текстове. Като казвам превеждане-преобразуване в границите на един език, имам предвид най-вече предаването на смисъла или съдържанието на един литературен текст, който се представя по-накратко в друг текст.

Знаем добре родния си език, когато умеем да преобразуваме един текст в друг и да изказваме казаното в една реч в друга реч. Позволявам си да разширя това още повече и да кажа, че тази повратливост в речите кореспондира с един вид повратливост в настроенията. Понеже настроенията са и вътрешни и външни речи, има и такова нещо – хора, обвързани с една реч и едно настроение, или напротив леко преминаващи от една към друга реч и от едно към друго настроение. Подобна повратливост наблюдаваме и при преминаването от един към друг език. Затова смятаме за полезно едно дете да се оформя в двуезична или многоезична среда.

Разбира се, лекотата или трудността да се преминава от един към друг език зависят и от индивидуалната паметна реактивност. Има хора, които усвояват добре чужди езици и в зряла възраст, и други, които забравят наученото на млади години и предпочитат да ползват един език. Има и среден най-чест случай – на текстова и речева подвижност в границите на един език и само практическо владеене на един или два чужди езика. И все пак разликата в подвижността остава. И при професионалните преводачи някои са подвижни само в определен вид реч, но има и такива, които се придвижват леко между повече видове реч.

Всекидневната практическа реч е като че ли най-лесна за усвояване. Но дали няма разлика между онова практическо, което казва новонаучилият един език и когато не греши, и същото казано от човек, за когото езикът е роден? Има разлика. Новонаучилият езика обикновено се изразява чисто експлицитно и трудно го заменя с друг вариант на същото, когато това се налага, докато онзи, за когото езикът е роден, разполага с повече варианти и може да ги употреби, когато е нужно. Така че и в случаите, когато се казва нещо просто, то се казва на фона на липсващ или наличен език. Затова и никой никога не казва само това, което казва. То винаги е свързано с фона на имплицирани значения.

Това в още по-висока степен се отнася за казваното в литературата и поезията, при които развиващата се многозначност между експлицитно изразеното и имплицираното, което се подразбира, е теоретично безкрайна. Това поражда и голямото удоволствие от досега с добър поетически текст, естествено на човек, добре знаещ езика, на който е написан текстът.  Което обаче не се гарантира стопроцентово от самото владеене на езика. Разбирането и изпитването на удоволствие от прочита на един поетически текст зависи и от ред други фактори, но също и от начина, по който четем текстa.

Можем да прочетем едно стихотворение в една стихосбирка отгоре-отгоре, да преминем към следващо и по-следващо и да спрем в повърхностна констатация – примерно, че тази поезия не е по вкуса ни или че е по тема и от време, които не ни интересуват. По опасна е другата беда – на изпитано само културно познавателно, но не и на собствено поетическо удоволствие от този прочит. Попаднали на стихотворение, привлякло погледа ни в една стихосбирка, отскачаме към второ и трето и набързо приключваме с едно или друго контекстово заключение, без да сме достигнали до особеното сложно твърдение в първото стихотворение.

Това е като че ли естествено. Търсим същественото, а то винаги е нещо по-общо и кратко. Но, така или иначе, сме разбрали, каквото сме разбрали, без да сме си дали сметка кой е текстът, който е било редно да  разберем. Без да се колебая, аз смятам, че това е текстът на отделното стихотворение, особено на онова, което ни е привлякло и накарало да се задържим при тази стихосбирка. Особено при Кавафис, това е непременно нещо случило се, породило този текст. Стихосбирката е текст от втори ранг. Друг текст от друг ранг е цялото творчество на Кавафис. Както стихосбирката, така и цялото творчество на Кавафис са само контексти, които насочват и помагат за разбирането на отделното стихотворение. Но собственият текст е именно отделното стихотворение.

Това е сериозен проблем при разбирането на литературните текстове – подмяната на разбирането на текста с разбирането на други текстове, които в повечето случаи са контексти и които ни привличат, защото не са пряко наблюдаеми и лесно се свеждат до по-прости кратки текстове. А ние, като практически настроени и бързащи към друго, сме наклонни да виждаме в по-краткото същностното и истинното.

Изправени сме пред стихосбирка на Кавафис на български в превод на Стефан Гечев**. Без да е пълна, в нея се откриват почти всички големи стихотворения на Кавафис. Разбира се, те могат да бъдат прочетени контекстово. Опрени и на други сведения, приведени в увода и бележките в превода, можем да достигнем до относително вярна представа за поетическото творчество на Кавафис. Можем да отидем и по-нататък, да добавим от други източници още знания за контекста на гръцката поезия от 19-и и началото на 20-и век, за живота в Александрия, за гърците там и в Мала Азия. Естествено е, когато разбираме или превеждаме един поетически текст, да сме осведомени за възможните контексти, които го определят.

Разбирането обаче не опира само до осведомяване за факти и реалии. Те трябва да се свържат в мрежа от контексти, а и да се осъзнае, че са именно контексти, че придърпват към себе си текста на стихотворението, но че същественото в него не са те, а уникалната логика на протичането на текста в това стихотворение. В това се проявява основното умение на добрия преводач – осведомен за контекстовите реалии и отлично разбиращ езика стихотворението, той достига до особеното случване на неговия текст и успява да го предаде по съответен начин в своя превод.

За съжаление за това обикновено не се говори, освен ако не се казва, че преводачът е не по-малко талантлив от поета. За какво се говори? За това, че преводачът се е справил с несъвпадането между многозначностите на езика на оригинала и езика на превода и че е открил адеквати, в които това разминаване е минимално. Адекватът е идеалът на всеки добър превод.

Еднакво неточно е обаче да се твърди, че преводът на оригинален текст е адекватен на този текст, както и че е по принцип неадекватен на оригиналния текст и че е друг литературен текст. По-точно е компромисното твърдение, че, от една страна, определени езикови форми и образи в него са непреводими и затова неадекватни на езиковите форми и образи в оригинала, но че, от друга страна, в превода има напълно преведени елементи на оригиналния текст като съдържанието, ходът на протичането и основния смисъл и че в този план той му е адекватен. Оттук и леко противоречивото по-точно заключение, че макар и да е неадекватен тук и там, като цяло този превод е адекватен и може да се смята за текстов вариант на оригиналния текст.

Такова е и моето заключение за избраното от мен стихотворение на Кавафис. В него е развит обичаен за много негови стихотворения едър ход на твърдене: някой казва нещо, но то не стои точно така. Несъмнено този ход е преводим и значи е преводимо и посланието на това стихотворение. Но дали е преводимо особеното меланхолно-носталгично настроение в него? Не съвсем, защото то е постигнато с реч, която не може да се предаде на български. В духа на старогръцкото поетическо говорене и по-сетнешната гръцка култура Кавафис се изразява архаизиращо невсекидневно.

Преводът би трябвало да намери адекват не само за това, което се твърди в оригинала, но и за самата реч, на която то се твърди там. Но преводът е на български, а на български поетичното говорене не предполага такова отклоняване от редовата реч, каквото прави Кавафис. Няма и не може има български адекват за този особен гръцки в голямата си част старинен, неестествен и неупотребим, но оцветен и достатъчно съвременно и в този смисъл внушаващ доста точно меланхолно-носталгичното настроение на поета.

За „зная“ Кавафис предпочита да каже не всекидневното „ξέρω“, а по-литературното „γνωρίζω“. Въпросът е дали тези, които четат Кавафис, разбират и „ξέρω“, и „γνωρίζω“, и знаят каква е разликата между тях, т.е. дали са гърци, или са българи, за които “зная” е винаги само зная. Онзи, който превежда на български, в случая Стефан Гечев, се колебае какво да каже – дали „разбирам“, „зная“ или друга дума. В това стихотворение, озаглавено с цитата „А мъдрите това, което наближава...“, речев проблем се поражда и от него. На старогръцки цитатът е част от по-пълна фраза от съчинението на късноантичния писател-философ Филострат “Животопис на Аполоний Тиански”. Фразата се цитира в самото стихотворение:

“Познават хората това, което става в този миг.
А бъдещето знаят боговете –
Еднички, пълни притежатели на всяка светлина.
От бъдещето мъдрите познават само
това, което наближава. Някой път
във часове на съзерцание дълбоко
слухът им се смущава. Тайнственият тътен
на идващи събития до тях достига.
И те с благоговение се вслушват. А навън
Тълпите улични не чуват нищо.”

Филострат е казал: „Защото боговете знаят бъдещето, хората – настоящето, а мъдрите – онова, което наближава“, или на старогръцки “Θεοί μεν γαρ μελλόντων, άνθρωποι δε γιγνομένων, σοφοί δε προσιόντων αισθάνονται. Въпреки че казаното е точно преведено от Стефан Гечев, на български гръцкото “усещат” е заменено със “знаят”, което води до отпадане на синонимната игра между знаене, усещане и разбиране. Затова пък отнасящото се за хората е разширено с “това, което става в този миг”. Само косвено адекватно, защото при липсата на адекват на старогръцката реч на български Гечев усилва по друг начин – с поетическа фраза.

За боговете в оригинала е казано “πλήρεις και μόνοι κάτοχοι παντών των φώτων”. Мъчна за превод фраза, която Стефан Гечев е предал с “Еднички, пълни притежатели на всяка светлина”. „Φως – φωτός“ на новогръцки „светлина“,  но, както и на български, също и „знание“. Би могло да се преведе и “на всяко знание”, но преводачът е предпочел по-буквалното значение. „От бъдещето мъдрите познават само това, което наближава“ – абсолютно точно и адекватно преведено, както е в оригинала –  “εκ των μελλόντων οι σοφοί τα προσερχόμενα αντιλαμβάνονται.

Нататък. „Някой път в часове на съзерцание дълбоко“ – както в първия стих, така и тук Стефан Гечев прави поезия, както е прието на български с нарушаване на обичайния словоред. На гръцки е казано – „εν ώραις σοβαρών σπουδών“. Разбира се, „εν ώραις“ е учена литературна фраза, която е преведена редово нелитературно, а „σοβαρών σπουδών“ „сериозни занимания“ е смислово усилено с „дълбоко съзерцание“. То върви заедно с друго неизбежно побългаряване - на гръцкото „σοφοί“ с “мъдреци”. Недолавяната разлика е, че гръцките мъдреци са винаги говорещи, а българските са вглъбени, съзерцаващи и значи потънали в мълчание. 

Та „в часове на съзерцание дълбоко, слухът им се смущава“. На гръцки е казано – „Η ακοή  ταράττεται“ – „слухът им се смущава“, което точно предава оригинала. От какво се смущава? „Тайнственият тътен на идващи събития до тях достига“. Прекрасен превод, защото „μυστική βοή“ означава точно това, въпреки че „βοή“ е „вик”. „А навън тълпите улични не чуват нищо.“ На гръцки по-просто – “Ενώ εις την οδόν έξω, ουδέν ακούουν οι λαοί”. На български – “тълпи” като казано от Смирненски. И с доста право, гръцкото „λαοί“, “народ” в множествено число съответства на тълпи. Но, общо взето, Стефан Гечев се отклонява от простота фраза в оригинала и додава поезия, за да произведе онова, което на гръцки се постига по друг начин. Не го е направил, за да бъде похвален или отличен, а в името на максимална и все пак непостигана адекватност, при която превеждащият неизбежно става от съавтор и автор. 

Какво може да се резюмира по двете теми за езика и настроението в това стихотворение. Езикът е непреводим. Гръцкият се пее в цели фрази, не е нашето българско говорене, което основно съобщава. Езиците са не само речници и складове, от които се черпи, те са и цялости с нагласи и дори настроения, често съвсем ясни като получилото се настроение в това стихотворение. Въпросът е, че никога не ни стига една цялост. Затова цялостите са напластени. В цялостта на това стихотворение пулсира и цялостта на гръцкия език, която за съжаление е непреводима.

Непреводимо е и настроението на Кавафис, тази особена тяга към нещо случило се в миналото – в своето лично или в голямото историческо. Остро усещане за липса сега, но и особено събуждане на спомен, в който случилото се някога се разгръща пълно и свързано, пълно и свързано минало, постигано сега. Защото, за да бъде свързано, то трябва да се свърже със сегашното и да стане споменно. Така влизаме в съществото на поезията на Кавафис, тази хармония в спомена, постигана за момента пълнота и поради две закачания – за целия език и цялата литература. Закачил се за Филострат и неговата биография на Аполоний Тиански поетът се закача и за цялата гръцка литература. 

В повечето свои стихотворения Кавафис строи три едри ситуации. Или представя и тълкува нещо минало, или само го тълкува, както е в нашето стихотворение, или влиза в спомен за нещо, което е преживял – любовно и еротично странно- особено. И в трите случая, настроен меланхолно-носталгично, той влиза в досег и постига липсващ смисъл. В наистина знаменитото стихотворение, което започва на гръцки „Θυμήσου, Σώμα...“, разговаря с особеното себе си на своето тяло, кара го да си спомни не за физически изпитаното, а за по-тънкото невъзвратимо, когато някакви очи са го гледали влюбено, а той не е успял да постигне любовта на този поглед. Невъзвратимо е и онова някогашно изживяване на любов в бедна стаичка над шумна кръчма, сюжет на друго негово знаменито стихотворение.

Но, така или иначе, почти винаги остро изпитвана липса и меланхолно-носталгично постигана пълнота на показани предмети, цветове и звуци, на събран свят, който липсва на поета, но липсва и на евентуалния читател. Той пише поради тази липса, но и евентуалният читател търси и чете написаното поради нея. Е, нито читателят може да четем винаги така, че да изпитва удоволствие, нито поетът е можел да твори винаги, когато е пожелаел. Можел е в моментите на вдъхновение, на постигана по-пълна личност, на закачане за целия език, литература и история.  

Та това е моето разсъждение по темата за превода, което се опитах да направя по-конкретно с предложения прочит на преведено на български стихотворение на Кавафис.

* Словото е произнесено от професор Богдан Богданов на първата среща на Клуба на младите преводачи, НБУ, 16.12.2009 г.
** Константинос Кавафис. Итака. Превод от гръцки Стефан Гечев. С., Хр.Ботев, 1995.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Лично аз съм благодарна на проф. Богданов за публикувания тук текст. Някак си той ми "приляга" и мога да го чета и чета и чета и пак и пак.
Не само съм благодарна на проф. Богданов за този текст. Благодарна съм му и за това, че направи тези усилия, данакара и хора като мен, които са си мислили винаги, че само числата могат да говорят, да се замислят, размислят и научат, макар и късно, неща за езика, литературата, и за почти божественото и богоборческо опитване, (след случая с Вавилонската кула), да се разберат езиците един друг и един в друг- т.е. преводът.
Наистина вярвам, че истината могат да ни казват числата, или поне много повече и неизменно по-точно от думите- от речта.
Речта е чудо, върху което ползайки я постоянно, не се замислят хора като мен, но чудо е и преводът на реч в реч.
Дмитрий, с това, че е руснак, ме сети за един превод на български от руски, който дори, мисля си, прави преведената книга в някакъв смисъл текст повече на преводача, отколкото на автора...преводът на български на "Един ден на Иван Денисович". Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, дори превеждайки великия Солженицин, преводъчат, следвайки автора, тук прави текст, който е негов и авторов в едно, но повече негов...а и напълно авторов.
Допада ми проблема за превода. Налага ми се непрекъснато да превеждам, уви. Напоследък на португалски части от националните ни счетоводни стандарти, за работята на моя дипломант Карлуш. Случва ми се термин да се нуждае от поне 5 изречения пояснение. И то за да се постиине неатакуемата от закона точност. Измъчих се. А какво е да превеждаш поезия, в която една дума трябва задължително да носи вселена от смисъл...?Вярно, тук няма опасност да сгрешиш така, че да те подведат под отговорност, но пък ако не го направиш, обезсмисляш работата си и отговаряш наказателно пред себе си и пред ... тълпата, която само на пръв поглед изглежда глуха и безмълвна.
Цитираният горе в текста стих и интерпретацията на преводача е наистина емблематична. Най-напред - мисълта-теза изглежда да е много стара, вероятно превърнала се в някаква норма, предавана през вековете, имаща защитна функция. Подобно е казано и в Талмуд. В Талмуд така пише:"Ако окото можеше да съзре демоните, които обитават вселената, съществуванието щеше да бъде невъзможно."
Това също има защитна функция - не опитвай да видиш демоните, а сегашните психиатри казват - Мисли позитивно, имай позитивна нагласа. Така е по-добре, наистина.
Усетът, а не понятието-знаенето на някакъв калъп те прави майстор, наистина. Калъпът има кратък живот. Затова винаги съм имала желанието в програмите ни по икономика, да има курсове, които дават не калъпа, теслата и длетото, а и усет. Усета е това, което ти дава възможност да се адаптираш в постоянно и бързо прменящия се свят, да еволюираш с адаптиране, а адаптирането и еволюцията е формулата на оцеляването и на съществуването . Това е мъдростта. Само че в паспортите на курсовете ни има изискване за знания и умения, усет да се създва - не се изисква. Защо? Защо сме пропуснали възможността да предадем освен калъпа, теслата и длетото на студентите си, и някаква мъдрост-усет, следователно начин за оцеляване и съществуване следователно?Защо сме дали превеса на оръдията, които бързо стават непотребни, а не на усета?
И накрая за глухата тълпа и адаптирането. Това, че тълпата не е нито глуха, нито няма вече, вярвам сме убедени. Извършва се някаква революция, тиха и безмълвна, контрирана от АКТА, слухове и насаждан страх. Социалните мрежи в нета, блогове, роуминг-мрежи...(ето такава роуминг краудсорсинг мрежа ме насади на пачи яйца с Карлуш) в които тълпата не само не е глуха, но чете, пише и демонстрира и знание и мъдрост и идеи.
Crowdsourcing- използване ресурсите на тълпата и човека от тълпата, "анонимния". Режисьори използват ресурсите на тълпата, за да направят филмите си, банки използват ресурсите на тълпата, за да направят нови продукти, фирми използват ресурсите на тълпата, за да си осигурят финансиране. Една странно проявила се в България малка банка, Данске банк, вече има два проекта за краудсорсинг. Елитите губят божественото си положение, те по необходимост се допитват до тълпата и чезнат в сянката й, топят се и избледняват. "Страшна", пълзяща, тиха революция на тълпата. Не по Ортега - и- Гасет. В този револяционен процес е нужен именно усет, за да се адаптира, за да избяга от виденията на демони, човекът и чрез извадената на яве мъдрост на тълпата.Няма нищо случайно на този свят, всичко се случва по Божията воля и промисъл. Лъжата, от която толкова векове страда светът, вече, полека лека, става невъзможна.
Тема № - 60 Коментар № - 6610 nkioseva - 2012-05-11 10:23:45
Може би избързвам с реакцията, но новият текст на проф.Богданов е много точно "попадение" в дискурса на форума. Точното обозначаване на темата, където се срещат питанията и отговорите, но не като дидактика, а като диалог.
За мен точката, където съм изцяло субективен е точно поезията. Маркиза ми подхлъзна в отношението към поезията.
Прав е. Не мога да кажа че съм чужд, по-точно съм чувствителен към поетичното в различните му явления. И често ми огорчават имитациите. Това е едната страна.
Но другата, ясно акцентирана от проф.Богданов, е богаството на поетичния дискурс, неговото многоезичие. То изисква освен общата култура и познаване на тези езици. Не в смисъла дидактичното им преповтаряне, а в смисла разбиране, вчувстване. Което не се дава от само себе си, изиква огромна работа ... Е, "малко" съм мързелив.
Тема № - 60 Коментар № - 6609 Дмитрий Варзоновцев - 2012-05-10 15:08:03
Не искам да пропуснем това, което се случва, тази борба за стилове и свои текстове. Виждате, карам Декарабах да напише заглавен текст в т.нар. от мен среден стил – споменен, но и подемащ понятия.

Идеята дойде от текста на Дмитрий, на който най-вече по моя вина обърнахме гръб, на този особен стил на остро изживявано общо, поставил темата за града. Споменното говорене на Декарабах, вдъхновено от случване в един град, от идване в него от различни места, пооткри актуалното в широк смисъл, което ми се стори, че е редно да ни интересува – българските градове, особеното им ставане на големия кръстопът между планинския Котел, зает с абаджийство, но и с говедарство, и по-равнинните Пловдив и Бургас, развило постепенно толкова поминъци. Не е лесно обаче да се отлепим от личното споменно, с което сме свикнали, и да отидем по-нататък към неличното.

Борба между стилове, между видове реч, която, както не случайно казвам, е и борба за различни настроения. Не за пръв път ви моля да се замислите за приликите и разликите между двата стила и двете различни настроения - на Декарабаховите коментари, с които той ни засипа и дано да продължи, и няколкото писателски споменни пътеписа на Георги, първото на Декарабах реторично-поетично пулсиращо от външни и вътрешни събития, но и от субект ту с някого, ту някъде, ту виждащ, ту спомнящ си, и второто на Георги, чиято грижа е да свърже, да има биография и да бъде автор на текст-есе. Казах това толкова окръглено, че то няма как да е много точно.

С друго искам да ви занимая – с кратката история на сегашния заглавен текст. Ситуацията - Декарабах пише и пише коментари, а аз развивам обичайната грижа, че ни липсва заглавен текст. Веселина е казала, че не е настроена споменно и че средният понятийно-споменен стил е невъзможен. Аз също не съм настроен споменно, но смятам, че този стил е възможен. И ето Веселина, която готви по мое настояване трети том на “В градината на розите”, е записала моето слово за Кавафис от 2009 година и ми го изпраща с предложение да го включим в “В градината”.

Какво ми изпраща? 16 страници разбъркано казано-полуказано, скокливо полусвързано. Моето говорещо “аз”, което чувства понятийно, но допуска и споменни пасажи. И се заемам да изясня, да поправя и да подредя. Заема се моят писмен “аз”. И се получават публикуваните 7 страници. Изхвърлям, намалявам и включвам и по-късни, а и съвсем скорошни твърдения. Сигурен съм, че предишното харесва повече на Веселина, сегашното обаче е онова мое “аз” или, казано по-точно, онова мое “себе си”, което респектира, също и мен, защото в него понятията са усилени и по-свързани, усилено е безвремието, опитващо се да спре ерозията на промяната.

Та виждате, че и аз се колебая между двете настроения на два вида реч. Не че в тях не се е образувала кората на свързващо ги общо, деликатен опит от двама да стана, ако може, един.
Тема № - 60 Коментар № - 6608 Bogdan Bogdanov - 2012-05-10 09:48:10
Бързам, бързам да не би случайно някой да ме изпревари / това форумът отдавна не го е дочаквал и май му свикна/. Бързам и защото маркизата пак е на седмичната си среща с приятелки, ще им разказва за Кападокия, ще им раздаде по едно „истанбулско око”-ключодържателче. Може би ще им разкаже и за историята-грешка с чинара, в която постигнахме такива хиперболи, които направо започнаха да се разрастват в страховити символики. Но може и да не скрие това метрично недоразумение само зад стените на маркизството и в пределите на форума. Като и да реши да подходи, там /на тази мила и от години редовна, потвърждаваща смислите и небрежните потайности на градскосттта, среща/ ще цари облекчително веселие и приятна раздумка, мила и вече нетъжна Веселина.
Преди да се е върнала маркизата и да ме е попитала, какво правя пак, надвесен над нейния собствен лаптоп, трябва да успея да ви съобщя някои развития при маркиза.Приключих с първия етап от ремонтите на хотелски табели и пр. Тъкмо се връщам. Бяхме с моя приятел-майстора светец, за когото вече ви казах малко. Оправихме се добре. След нас нещата „светват” и придобиват нова туристическа перспектива. Взехме и нови поръчки. И някой лев. За пореден път се убедих, че ремонтната дейност в нашата икономическа реалност е нещо неотменно и донякъде приходно.
Преди да направя една хрумнала ми връзка с ремонтното, като майсторство и не по-незначително от съзиданието след срутване до основи, искам да поздравя Георги Гочев с последния му текст от предходната /В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕЗАВЪРШВАЩА, А ПРОНИКНАТА преди, сега и непременно дълго в плътта на нашето говорене-заедно/ дискусия. Вашите вниквания, уважаеми колега, имат предимството да наслагват и въвеждат в широта, модерност и разпознаваема за младите форумци образност, които маркизът аплодира и намира за вярното и точно комуникативно „преобръщане” на един устроен изрядно класически филолог. И човек с поетическа „физика” на духа. Не й изневерявайте, ще Ви донесе повече от други важни посоки!
Константинос Кавафис е любимият поет на Маркиза. Неведнъж се видя /в този учтиво понасящ форум/, да има общо /като ритмика и самотно-сконфузено, несдържано намерение/ между стихчетата, проронвани през годините от бившия журналист и приятел на истински бургаски поети, и неговите, в превод на „адекватния” преводач-поет Стефан Гечев, чудодейни словесни бездъния.
Преди дни, несъзнателно и извънмерно подхванат от „хюбрис-а” на своето, и като опит за последователност в получилото достъп и свободност маркизово излизане от лабиринти, подхвърлих нещо за „стъпки и поетичности”, небудещи разбиране в „здрача” на академичното, в тихите стаи и между претрупаните лавици на познанието за литературно. Знаех, да е глупаво, знаех, че не знам.
Сега, дълбокият, непреставащ да свързва, познавач на поезиса, нашият загрижен за красива българска знаковост и уместност на съпоставяне радетел, професор Богданов, с разсъждението си само по едно стихотворение на Кавафис, /с което форумът застига маркиза точно, когато му е нужно/, отново се оказва, предварил хода на времето. От една страна, на „малкото” вътрешно време на форума, от друга – на голямата нужда от промяна в говоренето ни и търсенето из езика, който ни е даден /единствен и само на нас/, за да влизаме с повече в други изкази и образност, възможно сродни, възможно обхватими.
Кое е важно за маркиза. Забравил съвсем или несъвсем своя старогръцки или смесения, почти виртуален и отшелно-световен, език на Кавафис, маркизът ще си даде труд в тази посока. Той отдавна, прозорливо и непарадно, е чел брилянтните преводи на Стефан Гечев от гръцки език. Това го е спасявало от самотност, житейско късогледство и хладно безучастие.
Бог да бди над такива дела, а и ние.
И честит ви всеевропейски ДЕН, ПРИЯТЕЛИ НА ДУМИТЕ !
Тема № - 60 Коментар № - 6607 Dekarabah - 2012-05-09 21:56:44
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115961

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128136

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20154

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32737

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134344

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94394

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29110

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17795

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180885

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60794

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA