БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

АРХАИЧЕСКАТА СТАРОГРЪЦКА ЛИРИКА И ЛИРИЧЕСКИЯТ ДИСКУРС

БОГДАН БОГДАНОВ

Големият проблем е, че можем да се подведем от съвременните контекстуални идеи за литература и литературен жанр и да не отчетем, че т.нар. литератури като тип комуникиране днес и в епохата на архаическата старогръцка лирика се различават. Нашата литература е акт на индивидуален прочит на литературен текст, при който той става литературно произведение за всеки отделен четящ, докато онази литература е акт на обикновено еднократно устно възприемане от празничен колектив на словесно-музикална партитура, при което тя се превръща в произведение на изкуството за всички присъстващи в този момент на устно възприемане. Второто е с последствие и за онова, което днес наричаме литературни родове и жанрове.

Осведомени по-точно за елинската предлитература във второто хилядолетие пр.Хр., днес все по-определено смятаме, че наложилата се в 19-и век идея за развитието на старогръцката литература от епос през лирика към драма е невярна. Съвременни данни за по-ранното състояние на елинската словесност карат да се предполага, че лириката е по-древна от епоса. Причините за оформилия се в 19-и век погрешен възглед са две. Първата е конкретна - объркването на по-ранното записване на епоса с по-ранното му съществуване. Втората е от по-общо естество – тя е в съвременната представа, че литературата-набор от писмени текстове, дело на велики творци, се препредава от поколение на поколение.

В елинската античност, и в по-късната, когато това е вече налице за някои текстове, литературните текстове се създават за еднократно изпълнение на празник. Записванията са епизодични и не са правило. Омировите поеми са записани с оглед на по-точното им рецитиране от аеди и рапсоди, които пазят тези записи в седалищата на своите гилдии. Това допринася за писменото опазване на Омировите поеми, но не води до другото характерно за съвременната литература, до това литературните текстове да се четат от всеки, който пожелае. В античното време «Илиада» и «Одисея» се слушат по време на празници.

Наистина бъдещето на писаната литература при онези устни условия на празнично общуване посредством словесно-музикални партитури се задава с акта на тяхното повторно слушане. Но и то става винаги заедно с други слушащи и винаги не когато и да е и където и да е, а на празници и празнични плацове или по време на празнични събирания у дома, където пак слуша не един отделен разбиращ, а малко разбиращо множество.

Не разполагаме със сведения какво е накарало Архилох, Алкей и Сафо или техни фенове да се погрижат стихотворения на тези поети да се запишат и да се съберат в сборни книги. Те наистина се разпространяват, макар и и не толкова широко като съвременните книги. В античното време тези сборни книги са на разположение на филолози и поети и не се търсят от редови читатели. Записаността си казва думата за славата, с която са се покрили Алкей, Сафо и особено Архилох, когото античните коментатори сравняват с Омир. В гледната точка на тогавашната култура вниманието е насочено не към самите книги и цялостното творчество на тези поети, а към устното възприемане на стиховете им. Още по-малко се изпитва интерес към цялостността на всички творчества, която наричаме днес старогръцка литература.

Можем да се настроим по-реалистично и да приемем, че при намерението да подходим аналитично-рефлексивно към достигнали до нас елински литературни текстове не сме в състояние да изпълним това чисто и само по тяхната историческа мярка, първо, защото тя не е налице и е изработена от нас вторично, но и, второ, защото днешното ни разбиране не е само усвояване, но е и своеобразно смислово присвояване на онези текстове. Което означава, че ние го правим, като се опираме на нашите съвременни идеи за литература и литературни родове и че, така или иначе, не можем да не ползваме тези идеи. Единственото, което можем, е да осъзнаем неосъзнатото в тези идеи и да не ги разбираме като опредметени безспорни истини. Което се отнася особено за силно опредметената съвременна идея за литература.

Онова, което днес наричаме старогръцка литература, на своето време е било по-скоро набор от литератури с различни традиции. Такава литература, образувала своя по-дълга традиция, е старогръцкият епос. Лириката и атическата драма с нейните три жанра (трагедия, комедия и сатировска драма) са други такива литератури. Те, разбира се, са били отворени една за друга, цитирали са се и са се коментирали, а в много случаи са си подавали и ръка и са се опитвали да се събират в руслото на по-единна традиция.

Нищо не стимулира повече това разсъждение от ситуацията на лириката, тази условна обща област, която се дели на по-реални области. В епохата на архаиката, и то в един от лирическите жанрове, хоровия мелос, двама поети (Терпандър и Стезихор като много други поети на онова време пътуващи от място на място), започват да преназоват песенно Омирови и други митове и да хвърлят мост към епоса. Друг голям поет след тях Симонид продължава да прави това в един вид хорова поезия-работилница на сюжети, наистина захранила с фабули развилата се по-късно атическа трагедия. Така се е образувала линия на преход от епос през мелическа лирика към драма, очертала един от пътищата на привидялата се по-късно старогръцка литература. В тази линия на няколко пъти в античното време се опитва да се включи и елинската проза.

Но, така или иначе, старогръцката литература е предимно поезия. Днес ни се струва ясно защо. Защото е зададена като устна празнична словесност и за да бъде такава, е мерена реч и изкуствен или вече неговорен език. В руслото на тази литература-поезия наистина има линия на обща традиция на образци и промени, но, така или иначе, тя е далече от генералния исторически път на книжната литература така, както си я представя нашата съвременност. Така че, казано по-по същество тя е не литература, а словесност, в която отделните словесности са недостатъчно свързани. Никъде другаде тази недостатъчна свързаност не личи по-добре както в областта на архаическата лирика.

Лирика означава поезия в различни размери, пята или припявана речитативно в съпровод на лира. Със следните уточнения. Първо, че лирата е ползван и в училище по-прост струнен инструмент, при публичните изпълнения той обикновено е китара. Второ, че съпроводът може да е и на флейта. Трето, че това, което се изпълнява, може и да се рецитира без припяване и музикален съпровод. И четвърто, че има и лирическа поезия, епиграмата, която не се изпълнява, а се пише върху предмет и надгробен паметник и само се чете. Така че мълчаливият прочит, голямата контекстова стихия на съвременната литература, е все пак налице в архаическата лирика. Не се реализира обаче онова, което става в Новото време - да се чете наум. Дори когато четат сами, което е нещо рядко, античните хора четат на глас.

И когато само се рецитира, лирическият текст не е сам по себе си, както е за нас в нашия навик текстът да бъде написан и преносим където и да е. В епохата на елинската архаика лирическият текст е контекстово устно свързан с определен празник. Единственото изключение отново е епиграмата. Всички други лирически текстове са свързани с празници. Което означава, че ползват задавана от празника смислова нагласа. Всъщност, заедно с другото задавано на формите, тази нагласа е самият жанр, който, също като текста, е не друго, а устна инстанция. Това е лесно да се изкаже по принцип, но поради липса на сведения не може да се представи исторически. 

Догаждаме се за смисловата нагласа на жанра на ямба. При елегията се предполага, че някакъв музикален инструмент й е задал това име. Соловите стихотворения на Сафо позволяват да се предположи култово празнуване на Афродита в женска аристократическа среда. Соловите стихотворения на Алкей карат да се мисли, че са се изпълнявали на мъжки вечерни пирове. Повече знаем за празниците, организирани по градове, за честването на победители на общогръцките състезания, за което поети като Симонид и Пиндар, вече в ранната класика, срещу значително заплащане съчинявали хвалебни хорови песни. Но, така или иначе, в тази устна среда текстът е бил сигурно закачен за празнично протичане, от което черпел не малък дял за своя смисъл.

Жанрът преди всичко друго е това - смисловата рамка на някакъв празник. Поради липсата на данни не можем да достигнем до жанра-празник, до тази жива словесност-малка литература, приютявала устните лирически текстове.  Разбира се, онова, което се е задавало, не е било само неформално, само смисли и определени съдържания. Празникът-жанр-литература е бил и нещо дискурсно, т.е. протичащо. Нещо дискурсно и протичащо са били и лирическите текстове, зададени композиции, а и ритми. Те са тази по-наблюдаема достигнала до нас формална проява, за която имаме известно знание.

Ямбът е това, което означава и днес - редуване на неударена и ударена сричка, а тогава на стъпка от кратка и дълга сричка. Но ямбът не е само стихотворна стъпка, нито съчетания от две стъпки, т.нар. метър. Той е и малък лирически жанр. В жанра, наречен ямб, влиза и поезията в хорей или трохей (редуване на дълга и кратка), но влизат и ямбическият триметър, зает по-късно от драмата поради говорния си прозаизъм, и хореическият тетраметър, и т.нар. епод с по-сложна ритмика, която включва и дактили. Всички те са свързани смислово от нагласата към ниското, от осмиването, критиката, каламбура и карнавалната бурлеска.

Елегията е малка строфа от хекзаметър и пентаметър, която може да се повтаря много пъти. Като жанр и значи смислово елегията, особено по-дългите елегии, не се различава особено от дидактиката на Хезиод и също като «Дела и дни» е един вид проза в поезията. Елегията - тази ръка на архаическата лирика, подадена към епоса.

Ямбът и елегията са йонийско дело, такъв е и диалектът, на който се пишат. Соловата лирика е предимно еолийско творение, което върви заедно с еолийския диалект и с размери и строфиране с индоевропейска следа. Хоровата лирика е дорийско дело с големи нововъведения, направени   от Симонид, и един вече смесен диалект, изглежда по   образеца на епическия, изработен също от Симонид,  възприет по-късно и в хоровите песни на атическата трагедия. Изобщо области с отделни черти и характеристики, но и свързвания, които могат да се очертаят само наедро поради липса на данни. Към това се добавя и другата трудност, без чието преодоляване нашето аналитично-рефлексивно разбиране остава спънато – да се очертае т.нар. смислова нагласа на тези малки лирически жанрове.

За смисловата нагласа имат принос и дреболии като стиховите размери и предполаганите сценарии на празници, за които са били предназнaчени изпълненията на лирическите текстове. Но принос има и долавящата се като че ли недостатъчно оформена едрина, която се усеща в достигналите до нас фрагменти - на лирическия литературен род. Усещаме очертанията му в повлиялите се от старогръцки лирически текстове по-късни римски подражания вече в условията на съществуваща лирика, определяна все по-слабо контекстово празнично и все повече литературнородово смислово. 

Все едно как е била произвеждана, тази нагласа е към актуалното тук и сега,  обикновеното пред очите, частното, малкото и ниското, за което не се говори по друг начин, отделното и детайлното, злободневното и можещото да послужи непосредствено, краткото или не особено завършеното и фрагмента. В тази посока е и допълнителният ефект, който има днес фактът, че лириката от времето на елинската архаика е достигнала до нас във фрагменти, които един вид вторично лиризират онова по-първично лирично, което не познаваме.

Този така представен лирически смисъл става по-конкретен в темите на лирическото съдържание. Никъде другаде като в архаическата лирика не се откриват толкова изживявания на природни картини, нито толкова конкретно представяни общувания с близки хора във всички отсенки на любов, приятелство, прекарване на време, кавга, омраза и завист. Лириката е мястото за изразяване на всякакви лични грижи, хрумвания и вълнения, свързани с един живот на обикновеното заедно, който не се регистрира другаде. Лириката третира и онова, което занимава днес конкретното политическо мислене – патриотичното настроение, гражданските размирици, уреждането на полиса и воюването в определена мисия.

Тези съдържания са регионално белязани. Патриотична и граждански настроена е йонийската елегия. Но тя е и тази, която разсъждава и по темата за любовта (Мимнерм). Теогнид свързва в дълъг текст двете теми – политическата и любовната. Различни са любовните изживявания при еолийците и тези в ионийската елегия на Мимнерм и Теогнид. Няма нищо по-трудно от това да се предположи къде и в какво е проявен социолектът на малък жанр като ямба и къде и в какво си казва думата идиолектът на поета, пишещ в този жанр. Още по-несигурно е да се прецени дали не се обажда и задаващият се социолект на лирическия род, въпреки че в съвременните анализи на този въпрос се отговаря без колебание положително.

Във всеки случай на него, на този започнал да се образува, но все още неоформен лирически род трябва да се отдадат и диалогичното лирическо говорене – това, че поетът съобщава на друг онова, което изпитва и мисли, и по-рядкото монологично разговаряне със себе си. Още повече, че лирика означава казване-говорене на конкретен човек в конкретна ситуация тук и сега. Това е възможният тесен смисъл и на идеята за лирически дискурс, която използвам като реверанс към съвременното говорене за литературния текст, като я разширявам и към устното протичане на празника и добавям, че лирическият дискурс не е само формална динамическа структура на следване на елементи, а и протичане на стандартен смисъл.

Така лирика и лирически дискурс стават синоними за означаване на един вид набор от теми, настроения и субектни състояния, от който се черпи, за да се породи времева ситуация на протичане, свързваща вътрешното на текста конкретно време с външно конкретно, което се обсъжда. Лириката е вид литература-набор от текстове, теми и прочие белези, а лирическият дискурс е общото на протичането – първо, като външно време на някакъв празник, в който се рецитират или пеят лирически текстове, и, второ, като модел за строене на текст, в който някакво вътрешно лично означава някакво външно също лично, които се смесват и преплитат.
   
Това определяне чрез времето или чрез смесването на времената не изключва мястото. В лириката то е най-напред конкретното място на този празник. Такава конкретност е и въобразеното място в лирическия текст, чрез което в текста се говори за външно подобно място. В това е и особената характерност, която различава лириката от епоса. Епосът развива винаги фон на голям по-пълен свят, а заедно с него тематизира и универсалното и вечното. Докато в лириката голямото и универсалното са допустими само като моментни зървания и ценностни аргументи.




ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Не мога да сдържа горещата си превъзбуда още преди идващия пореден горещник. Уважаеми Георги, това, което ни поднасяте, си е готово за печат! Музите са били с Вас снощи.
А с Вас, Морис, ще си позволя, неспокойни мой братко по дух, сме заедно /както, имам непоколебимото убеждение, и с цялостното търсачество на форума/ в овладяването на по-разгърнат инструментариум за прочит и изказ. Тук, под диригентската палка на проф. Богданов, дори да се ограничим само в последователното вникване в литература и превод, през стилово енергизиране и утвърждаване на живостта на българския език, се върши неотложното образователно. Прелято из историко-философски и психологически дискурси, то динамизира нашето интелектуално и комуникативно /българско/ време. И личностно, и общностно. Изпълнен съм с големи и радостни очаквания. Радвам се и на оценката за превода на Ал. Балабанов, върнат в струяща и отмерена архаизираност. Но нали това са си непресъхналите извори на езика, който сме „осъдени” да ползваме. Аз също още съм под влияние на езиковата магия, пръкнала се под перото на Милен Русков. Световен е! През творчески-архаизиран език, много надникнали сигурно се убедиха, разкошен и отварящ към гъмжило от съвременни контексти и народно-психологични нива.
Но нека се върнем в агората на дневното. Да ви е усмихната и ползоносна!
Тема № - 61 Коментар № - 6711 Dekarabah - 2012-06-21 10:22:22
Разбира се, маркизе, оценявам провокативността на Вашия пример и на Вашата интерпретация. Замислям се обаче как те са станали възможни. Моят отговор е, че причина за тях е модерният контекст, благодарение на който става разпознаването на екзистенциалната тъга. А не текста, до който - убеден съм в това - нямаме директен достъп. Текстът може и да съдържа екзистенциална тъга, но нейното откриване е осъществимо в момент, когато въпросната тъга е назовима, т.е., във време, когато същетвува понятност за нея. Твърде възможно е у Омир да има постмодерност или "поток на съзнанието", но тяхното извеждане не може да стане в неговата епоха, а в ситуация, когато те са предмет на рефлексия.

Сега към въпроса на ГГ за превода на Балабанов. Не съм в състояние да оценя неговата "вярност с оригинала", но той ми се струва постижение от гледна точка на историческа вярност. Както виждам, Балабанов е архаизирал езика, с което е постигнал историческа дистанция в звученето на текста. На български текстът изглежда като произведение на древен автор. Историческата дистанция рядко се отчита от преводите днес. Струва ми се принципно погрешно древен автор да се превежда с езика на Ани Илков и Константин Павлов. Както и исторически роман да се пише на съвременен език. В това отношение днес имаме щастливо изключение - романът на Милен Русков.
Тема № - 61 Коментар № - 6710 Морис Фадел - 2012-06-21 08:04:05
Първо искам да кажа няколко думи по част от коментара на проф. Богданов. Наистина тези, които се занимаваме със старогръцка литература, дължим много на проф. Балабанов. За съжаление обаче две от най-хубавите му книги, „История на старогръцката литература“ и „Любов и поезия“, са трудно достъпни и неизвестни. Днес Балабанов е като че ли повече познат като бохем, мемоарист и литературен критик, отколкото като класически филолог. А всъщност в неговите книги и статии върху класическата литература е най-добре изявена неповторимата му литературна страст и словесен чар. Затова ми се струва хубаво и полезно да помислим как да съберем и направим достъпна поне част от наследството на Александър Балабанов като класически филолог. Още повече, че в НБУ имаме много добре развита архивна практика, която впрочем, благодарение на усилията на проф. Богданов, проф. Петър Димитров и Владимир Маринов, изработи и преди няколко седмици издаде втора книга на друг изтъкнат професор по класическа филология от близкото минало, Георги Михаилов: неговия неиздаван приживе уводен курс по антична епиграфика.

Сега по текста на Анакреон за старостта. Запазен е като цитат в късноантичната христоматия на Йоан Стобей. Според мен също като мелоса за момичето от Лесбос това е песен, предназначена за пиршество – въпреки тъжното настроение, което навява. Защо? Защото ми се струва, че леката тъга е по-скоро повод и подкана да се празнува без колебание, отколкото трайно унило настроение, че миговото замисляне в последния куплет за страшното отвъдно, от което няма връщане, е по-скоро повод да се обърне внимание на тукашното радващо, че белезите на старостта в първия куплет са скрито изтъкване на хубавата младост и изобщо на щастието да си жив. Тази песен сякаш казва по отношение на живота, това, което казва по отношение на деня един от най-красивите фрагменти на Алкей (L-P 346) и изобщо на античната лирика:

Πώνωμεν· τί τὰ λύχν᾽ ὀμμένομεν; δάκτυλος ἀμέρα.

(Нека пием, защо лампите да чакаме? Пръст е денят.)

Затова и превода на Анакреон на Александър Балабанов ни изглежда толкова пленителен – защото като оставя настрана пределната точност, той осветлява чрез ритъма си това иначе укрито и неизказано пряко подканяне да сме бодри, жизнени, свързани и празнуващи тук и сега. Друг въпрос, на който може да отговори по-добре Морис, е как Балабанов превежда, посредством точно това избрано римуване, и поетичността на Анакреоновия текст на езика на конкретна съвременна (българска и по-общо европейска) норма за поезия.

Интересно е, че една обичайна за архаическата лирика тема като остаряването и свързаните с него понижена жизненост и замисляне за смъртта и отвъдното може да претърпи различни тълкувания в зависимост от контекста, в който се изпълнява произведението. В открития през 2004 г. в Кьолн папирусен текст на Сафо, в една може би симпотична елегия на Мимнерм (фр. 1 Campbell) и в мелоса на Анакреон тя се въвежда общо-взето по сходен начин: посочват се измененията, които тялото е претърпяло вследствие на напредналата възраст (побелели коси, разкапани зъби, отслабнали сили на тялото), и след това се изтъкват последствията. При Сафо – кратко се казва за невъзможността да се танцува леко както преди поради краката, които вече не държат, а навярно чрез мита за Титон се прави и внушение за невъзможността да се участва равностойно с младите в любовни игри. При Мимнерм – малко по-пространно се казва за това, че старостта подтиска и угасява отличаващия блясък на красотата у хората, като ги прави еднакво грозни и отблъскващи.

За разлика от Анакреон и Мимнерм, които са поне външно категорични в твърдението, че старостта и смъртта са абсолютен край и никой не може да се върне от подземния свят, при Сафо на по-преден план в текста се появява уговорката, че за старостта и наближаващата смърт страда най-вече онзи, който не се е докоснал до даровете на Музите. Без да го казва пряко, Сафо като че ли влиза в един вид немистериален орфизъм, в полето на мита, че именно певецът Орфей е отишъл при Хадес, воден от любов, и после отново е излязъл жив на бял свят. Ето как започва песента от папируса от Кьолн (издаден от Мартин Уест - Zeitschrift für Papyrologie und Epigraphik 151, 2005, 1-9; в превод на български от Яна Букова):

῎Υμμες πεδὰ Μοίσαν ἰ]ο̣κ[ό]λ̣πων κάλα δῶρα, παῖδες,
σπουδάσδετε καὶ τὰ]ν̣ φιλἀοιδον λιγύραν χελύνναν·

([Живейте] за красивите дарове на Музите, момичета,
и за чистия и благозвучен глас на лирата.)

И в друг фрагмент (L.-P. 55), който цитирам изцяло:

κατθάνοισα δὲ κείσηι, οὐδέ ποτα μναμοσύνα σέθεν
ἔσσετ᾽ οὐδὲ πόθα ὔστερον· οὐ γὰρ πεδέχηις βρόδων
τῶν ἐκ Πιερίας, ἀλλ᾽ ἀφάνης κἀν Ἀίδα δόμωι
φοιτάσηις πὲδ ἀμαύρων νεκύων ἐκπεποταμένα.

(Ти мъртва ще лежиш и никой няма да те помни
нито сега, ни по-нататък. Защото ти нямаше дял
в розите от Пиерия. И дори в царството на Хадес
незабелязана ще си оставаш, когато бродиш сред бледите сенки.; пр. Я. Б.)

Нека уточня, че ако в първия цитиран откъс говорещата е „възрастната Сафо“, във втория говорителят е неуточнен и в текста не става пряко въпрос за старостта. Но, така или иначе, контекстът на двете поеми на Сафо ми се струва общ. Предполагам, че не са били предназначени за пируване – въпреки че чрез практиките, които символизират, пиерийските Музи са, разбира се, и гостенки на пировете – а за общуването между учител и ученици в някаква приятелска среда или школа на о-в Лесбос; че са били нещо като леко еротизирани протрептически картички, с които Сафо е насърчавала своите близки и приятели да се образоват и обичат повече (вж. по тази тема: Parker, H., Sappho Schoolmistress, Transactions of the American Philological Association 1993, 123, 309- 351). Дали в тази школа или компания е имало само момичета (paides в първия стих на папирусния текст, преведен от Яна, могат да бъдат и от двата пола), какви са били отношенията между тях и Сафо, е проблем на догадки и теоритически реконструкции.

Когато разглеждаме папирусния фрагмент от Сафо, можем да тръгнем по линията на тази реконструкция на контекста и тогава действително ще свием смисъла на текста и обхвата на реалността, който той представя. (Което аз направих в първото си тълкуване на Анакреон). Литературният текст обаче върви в обратната посока, той разширява реалността на конкретния си контекст. Тръгва от неназованата и неописана реалност на едни конкретни деца, paides, които в първия стих са пряк адресат на посланието, после към тяхната реалност се прибавя реалността на друга ситуация – тази, в която се намира сега вече възрастната говорителка, после и тази реалност се разширява, като към нея се прибавя с много кратки поглеждания назад и реалността на миналото, когато Сафо е била млада, и накрая, на върха на това кресчендо, се стига, посредством едно гномично разсъждение, че няма човек, който да не е остарял, до най-широката реалност, тази на мита за Зората, която се влюбила в Титон, дарила го с безсмъртие, но забравила да го направи неостаряващ (мит, който се споменава и в Омировия химн към Афродита). Целият папирусен текст гласи:

῎Υμμες πεδὰ Μοίσαν ἰ]ο̣κ[ό]λ̣πων κάλα δῶρα, παῖδες,
σπουδάσδετε καὶ τὰ]ν̣ φιλἀοιδον λιγύραν χελύνναν·

ἔμοι δ᾽ἄπαλον πρίν] π̣οτ᾽ [ἔ]ο̣ντα χρόα γῆρας ἤδη
ἐπέλλαβε, λεῦκαι δ’ ἐγ]ένοντο τρίχες ἐκ μελαίναν·

βάρυς δέ μ’ ὀ[θ]ῦμο̣ς̣ πεπόηται, γόνα δ’ [ο]ὐ φέροισι,
τὰ δή ποτα λαίψηρ’ ἔον ὄρχησθ’ ἴσα νεβρίοισι.

τὰ στεναχίσδω θαμέως· ἀλλὰ τί κεν ποείην;
ἀγήραον ἄνθρωπον ἔοντ᾽ οὐ δύνατον γένεσθαι

καὶ γἀρ π̣[ο]τ̣α̣ Τίθωνον ἔφαντο βροδόπαχυν Αὔων
ἔρωι φ̣ . . α̣θ̣ε̣ισαν βάμεν’ εἰς ἔσχατα γᾶς φέροισα[ν,

ἔοντα̣ [κ]ά̣λ̣ο̣ν καὶ νέον, ἀλλ’ αὖτον ὔμως ἔμαπψε
χρόνωι π̣ό̣λ̣ι̣ο̣ν̣ γῆρας, ἔχ[ο]ν̣τ’ ἀθανάταν ἄκοιτιν.

([Живейте] за красивите дарове на Музите, момичета,
и за чистия и благозвучен глас на лирата.

Старостта разяде нежното ми някога тяло,
вече побеляха черните ми някога коси.

Сърцето ми тежи, коленете не ме издържат,
те, които в танците бяха пъргави като сърнички.

Често скърбя за това, но какво да направя.
Нима се е раждал човек, който не е остарял?

Разказват, полудяла от любов, розовопръстата Зора
отнесла някога Титон на края на земята.

Бил млад и красив, но и там го застигнала сивата старост -
грохнал мъж до безсмъртна съпруга.)

Същото разширяване прави и Анакреон в своя мелос за старостта.

С пожелание за по-прохладни дни!
Тема № - 61 Коментар № - 6709 ГГ - 2012-06-21 01:03:48
Най-първо, благодаря на Ем Джей! Не би могло да участвам в ползотворен спор с Вас. Вашата организирана и ясна опитност на класически филолог много радващо ме респектира. Останалият далеч назад мой студентски рефлекс за ровене в речници и нанюхване на конотативни реплики ме наклони към предложението да поровим около enhasko. За мен вашият акцент на динамичното агора-езиково, „накъсаните семантични асоциации и абсурдни речеви обрати” е чудесна провокация за форумната филологическа и слово-творческа деятелност като цяло. Бих се радвал, ако се разширите, в избрана от вас сгода, в още свои наблюдения от тази древногръцкост. Убеждавате ме с лекота, възхитен съм!
Отказвам се - убеден и съгласен - и от спор с Морис. Отдавна приех с удоволствие, че той успява да формулира и представи ясно и кратко неща, които „безредно” диря и искам да укрепя в своите представи за литературност. В случая той е прав да ме измъкне от подхлъзване в литературноисторическа илюзия. Но може да допусне и малката провокативност в недоумението ми пред Анакреоновото стихотворение.
Най-после, какъв изумителен превод на Учителя Александър Балабанов! /И извинение към Борислав Георгиев за неспоменаването на авторството на превъзходния негов превод./
Професор Богданов, освен другото важно осветляване, ни хвърля направо в „зейналата паст на лъва”. Все пак, ще дочакам и коментара, а може би и повече по превода на въпросното стихотворение от Георги Гочев, и може да ми дойде нещо агорно-безобразно за казване.
Тема № - 61 Коментар № - 6708 Dekarabah - 2012-06-20 12:20:25
И аз бих искал да поспоря с очарователния маркиз, допълняйки казаното от проф. Богданов. Откриването на екзистенциална тъга у Анакреон е типична литературноисторическа илюзия. Не зная дали такава тъга е била присъща на античния поет или на пира (пък и не ограничаваме ли прекалено пира, като го мислим непременно като весел; в компания и сред приятели все пак се и плаче?), но със сигурност съм наясно, че тя е част от културата на нашия контекст. Литературноисторическата илюзия се състои в пренасянето на преживявания и идеи от едно време в друго.

Игнорирането на тази илюзия обаче често води до друга: че можем да забравим екзистенциалните си тъги и да седнем на Анакреоновия пир. Излизането от тези две илюзии, които като че в затворен кръг препращат една към друга, не е лесна работа. Но опознаването им би ни направило по-внимателни по отношение на литературната история.
Тема № - 61 Коментар № - 6707 Морис Фадел - 2012-06-20 10:43:49
Така е, Георги. Създаденият от по-късните антични учени читатели образ на поета Анакреон не се съгласува с предполагания от нас празничен контекст на изпълнението на стихотворенията му. Но също като тях и ние домислящо досъставяме този симпотичен контекст. Сега с предложеното от Декарабах друго прочуто стихотворение на Анакреон, което на него не му се струва симпотично, защото е невесело, сме изправени пред обратния риск не да разширим, а да стесним симпотичното. Фрагментите от песни на Алкей обаче, първо, убеждават, че веселото и закачливото в тях съжителстват с тъжно и заядливо и, второ, доста ясно показват шева, в който контекстът на вечерното мъжко прекарване-задяване с пиене и песни се свързва с лириката. То е в особеното време за по-свое и по-лично. В това така породено време пеещият може да сподели наистина случило му се и преживяно, но може да го изпее и като наистина случило му се и преживяно.

Боя се, че при вашия повик да се обърнем към новото стихотворение, можем да пропуснем този детайл за разликата между реалността в лирическия откъс и действително случилото се. Защото отдавна сме привикнали да четем и лириката, и всяка друга литература като свидетелство за външна реалност. А работата е друга. И древните, и съвременните автори, подтикнати от вътрешния си живот и подпомогнати от жанрови структури и речи, откриват в своето или в чуждото външно податки, по които с добавяне и свързване съставят в текстовете си измислен по-истински живот. Някои го пренасят и извън текста. Така се пораждат външни свързвания, някои радостни и празнични, други трагични.

Знаете, че Александър Балабанов в своята книга “Любов и поезия” (1939) е посветил пет прекрасни страници (с. 106-110) на лириката на Анакреон. Именно на тази знаменита книга е реплика моето “мъчилище” във втората част на съчинението, което довършвам. Реплика поради външното основание, че Балабанов е първият преподавал старогръцка литература в Софийския университет, а аз третият, той професор и аз също професор по същото в същата катедра. Но разликата е голяма. Балабанов, първо, не се съмнява, че и Сафо, и Анакреон са лирици, които споделят действително случило им се и изпитвано, второ, той не обсъжда този възглед, и, трето, пише леко, четивно и на красив български език.

В унисон с онова разбиране за лирика Балабанов превежда и стихотворението на Анакреон за старостта, не по-вярно с оригинала и не неравно като в превода на Борислав Георгиев, цитиран от Декарабах, а блестящо песенно в етиристъпни хореи, редувайки акаталектични с каталектични стихове в три четиристишни куплета с рими през стих:

“Бели къдри по главата,
Кухи зъби във уста,
Ти потъна, младост злата,
С времето във пропастта.
От живота ми, аз зная,
Не остават много дни,
И затуй сега ридая
Зарад свидни младини.
Страшно зинал е веч ада,
Зъзен, мраз и грозен звек.
Всеки, който в него пада,
Не излиза дордовек.”

Та как оценяваме този превод и изобщо какво оценяваме – посланието или и формата, която какво добавя към посланието? Или напротив оценяваме симпотичността и какво по-точно в нея? И разбирането само оценяване ли е, или е и ползване и за какво?


Тема № - 61 Коментар № - 6706 Bogdan Bogdanov - 2012-06-20 09:07:10
Благодаря на проф. Богданов за добрите думи. Благодаря и на маркиза, с когото искам да поспоря малко. Едва ли старателното проучване на речниковата рубрика и историята на етимологията на enhasko ще помогнат много при Аристофан. Там е друго – стихията на жаргона на атинската агора. В този водовъртеж са се губили не един и двама отлични грецисти.През класическата епоха атинската агора е полис в полиса. Пренаселена е, защото животът е под открито небе. В тази динамично комуникативна среда езикът е уникален, тъй като според проф. Богданов отразява хаоса и неустойчивостта на делника и на неговите форми/История на старогръцката култура: 199/. У Аристофан гъмжи от типажи на агората – колбасари, месари, кожари, долнопробни проститутки и пр.Тези негови герои с лекота разбиват езиковите норми, така както Фелини разбива представи. Филоклеон и Лизистрата говорят на сленг – нов и протестен. Оттук и накъсаните семантични асоциации и абсурдни речеви обрати. Жаргонът на агората не си служи с утвърдените конотации, а търси да ги деформира и обезобрази. Тези дни покрай форумните спорове и аз се рових в речниците и се замислих по въпроса. Ето, при Аристофан реалността на контекста нахлува агресивно в текста и го доминира изцяло.
Тема № - 61 Коментар № - 6705 MJ - 2012-06-20 04:30:50
Наистина е необходимо да се вгледаме много повече в историческото ставане на литературата и на категориите, които тя използва. В този смисъл е редно да се запитаме кога и как е бил създаден образът на лирическия поет от архаическата епоха. Процесът е трудно проследим изцяло, но, изглежда, първите авторови биографии се появяват по времето на елинизма и в ранната римска епоха. Било е необходимо първо да се появи по-обща концепция за лично авторово творчество. Тя на свой ред пък е изисквала авторът да притежава и по-особена, нередова, интригуваща биография. Която пък биография, смесица от реални факти и случки, изковани въз основа на вкуса и етическите стойности на епохата, сигурно в много случаи е послужила на античния интелектуалец, занимаваща се и с тексткритика, да избере кое произведение принадлежи на съответния автор и кое не. Може би така много автентични текстове са били загубени или просто са отпаднали, съответно много други неавтентични – като немалко от тези, които съставляват т.н. „Анакреонови песни“ – са били снабдени с по-известен автор.

Казвам всичко това, за да не оставим без внимание въпроса, дали образът на Анакреон – подпийналия, игрив и изтънчен старец, поклонник на Ерос – не е до голяма степен плод на литературно клише-норма, отговарящо на вкусовете и етическите стойности на времето в периода III в. пр. Хр. - II в. сл. Хр.? Сравнете го например с образа на Филетас от „Дафнис и Хлоя“ на Лонг: симпатично старче, изиграващо ролята на instructor amoris за младите герои. Колкото и да е виртуозен Лонг или който и да е друг автор на този пасторален роман, когато четем, разбираме, че имаме пред очи нормативен образ, нещо като образ маска, в който по-образованите римски и елински читатели ще могат да познаят и нещо от реалния поет Филетас от Кос, защо не и нещо от Анакреон, който, за да е по-близо до техния светоглед, е заменил пира в двора на образования тиран Поликрат, където, изглежда, за известно време се е подвизавал, с типичните за жанра на идилията места.

Като повечето архаически лирици и Анакреон не твори в един размер и един жанр. Писал е и ямби, имаме фрагменти, но какво съдържат загубените текстове, знаем твърде малко. И по тази причина и не смятам, че трябва да поставяме категорична граница къде завършва приличното и къде започва неприличното за Анакреон. Тази граница е отворена и подвижна и многозначността и – както казва MJ – компромисността на hasko според мен го доказва. Ако Анакреон искаше да каже, че момичето просто се е зазяпало или загледало, щеше може би да употреби някой друг глагол, при толкова много възможности, които дава старогръцката лексика. Но ако го беше направил, еротичният пласт на смисъла, поддържан само от споменаване на Лесбос, щеше да стане съвсем клиширан. Освен това, ако се проследят повече употреби на hasko, се вижда, че този глагол изразява много често близко отношение и дори контакт между субекта на действието и това, към което действието е насочено. А в нашия случай тази малка отсенка е допълнена и от предлога pros; ако беше просто гледане от разстояние, Анакреон можеше да употреби eis, без да му се измени метрическият ред.

Но това са догадки и хипер-интерпретации и, както се опитах да кажа и в предишния си коментар, държа повече не на това да изберем кое е вярното тълкуване – сигурно в крайна сметка е това на MJ, – а да не затваряме бързо смисъла на казаното в обрасналите го клишета и нормативни модели, свързана с образа, който говори в съответния текст. Както не всеки израз на иначе простоватия и циничен Филоклен е непременно вулгарен, така и нищо не пречи изтънчените шеги на Анакреон на момента да са всъщност по-солени и особени от това, с което сме свикнали.

Приветствам и аз на свой ред казаното от проф. Богданов, Морис, MJ и Дьо Караба в последните коментари във форума. Не бяхме имали в скоро време толкова свързана, жива и смислена дискусия. Ако искате, да оставим засега настрана предложения от мен Анакреонов мелос и да разгледаме текста, който Дьо Караба пусна. Аз ще се опитам да го направя в следващ коментар.
Тема № - 61 Коментар № - 6704 ГГ - 2012-06-19 13:37:45
Картината, която представяте проф. Богданов, е евристична, много интересна и аз стоя зад нея. Бих добавил едно замисляне върху позицията на литературния историк. Къде е той в литературната история, която изгражда? Безспорно, той е част от нея. Когато говорим за старогръцката лирика, изхождаме от едно вече формирано в историята на европейската литература понятие за лирика. То ни позволява да познаваме лириката, но и ни дистанцира от старогръцката лирика, защото никога не можем да забравим това понятие и да се потопим в автентичния контекст на материала, който изучаваме. Това е проблемът на всички контекстуални и исторически реконструкции: че те се опитват да се държат невинно спрямо своя обект, сякаш не знаят за неговата историческа променливост, сякаш могат да се върнат там, в древна Гърция и да бъдат като древните гърци, да станат древни гърци.

Този проблем кореспондира с друг: желанието за прочит на самия текст. Литературоведите продължават да вярват, че четат текста като нещо само по себе си. А това е невъзможно, защото текстът идва при нас променен от ситуацията, в която пребивава четящият, и от контекстите, в които преди това е пребивавал.

Това, което говоря, е част от въпроса за "нашето време". Литературният историк не бива да забравя, че е в своето време, че пристъпва към материала с формираните от това време нагласи спрямо литературата.

Какъв е изходът, решението? Вие прозорливо казвате, че на литературната история й е необходима малко теория. Това означава, че литературната история не трябва да бъде изцяло исторична. Литературният историк трябва да може да излезе от историята, от своето време и опознавайки ги, опознавайки себе си, своята литературна ситуация, да изгради теоретична рамка на обекта, който изучава. Парадоксално, литературната история не трябва да бъде литературно-исторична, а теоретична.

Тъкмо в тази посока се движи и нашият форум. Започнахме с изграждането на модел за литература и сега се насочваме към литературно-историческото приложение на този модел. Част от модела трябва да бъде и много точно определената от Вас интенция литературният текст да бъде повече от контекста, в които е произведен.
Тема № - 61 Коментар № - 6703 Морис Фадел - 2012-06-19 08:34:39
Уважаема Ем Джей,
Като новак във форума не можех да предположа, че явяването Ви в него е „прощъпулник”. И то какъв!!! Убеждавате ни с последователна, меко „обвиваща” настойчивост в невъзможността за хипервулгарна поетическа фреска у Анакреоновия фрагмент. Според мен, обръщам се и към търсещия такъв експресивен прочит Георги Гочев /подкрепен от моя импулсивна милост/, още малко трябва да се „порови” около enhasko. Колко често: „зейвам от удивление”, „зейвам широко”, „зейвам в присмех” и подобни. В кое значение най-често и чисто се среща в старогръцкото литературно наследие. Наистина трудно, то затова и маркизът не набра навремето кураж да си остане в неизбродното на класическата филология. Но много от вас са го сторили с любов и сега могат да се насладят на хубавия филологически и литературно-исторически „фойерверк”. От своя страна, аз оставам твърдо в усещането си да не заменяме „allen” с “allon”.
Дали благородният и ювелирен в песните си Анакреон ни е излъскал огледало с две лица, е въпрос, както се вижда, на дълго и несвършило до наше време вглеждане. Както много обхващащо отбелязва Морис Фадел – по-важното е, че лириката си се чувства „у дома” в този форум. Дотолкова по-пълно, доколкото повече я „разхлабим” от насложени изследователски прочити. Вижте например, друга изповед. Какъв е този сковаващ страх изведнъж у мъдрия Анакреон?

Вече побеляха слепоочията ми,
косите ми са бели,
отмина младостта щастлива
и зъбите ми остаряха –
остана малко време
от сладкия живот.
И затова тъгувам често
и се боя от Тартара –
най-тъмната и най-дълбоката
част на Ада;
защото слизането в него
е мъчително и тежко
и никой, след като е слязъл,
не се е изкачил обратно.

Няма и помен от ведрите краски, от веселия купол на живеенето „в прегръдките на мирта и лозници”. Каква е тази несимпотична /екзистенциална/ тъга, споделяна ли е от подпийналите сътрапезници. Защо към Тартара се е запътил Анакреон? Ако повярваме в контекстуалната щриховка на Георги, греховце са понатрупани и според тогавашното обичайно-морално. Ем Джей точно тук би могла да отдели тези стихове от трапезния мелос, да отправи към диахронно разчитане на лирическото настроение. Ако колегите сметнат за нужно, то нека ми помогнат с по нещо от знаенето и търсенията си. Но може и да не губят време с маркиза, в такъв симпозиум той е щастлив да присъства и мълчейки „дълбокомислено”.
Надявам се и професор Богданов да подмине търпеливо скитските ми подвиквания и понадигания в този духовен пир.
Тема № - 61 Коментар № - 6702 Dekarabah - 2012-06-18 17:20:48
1  2  3  4  5  6  7  8 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115970

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128142

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20159

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32742

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134353

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94415

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29123

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17802

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180894

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60801

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA