БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

„Най-доброто предстои“
Идеологията на атинската и съвременната американска демокрация

 ГEOPГИ ГОЧЕВ

„Най-доброто предстои“, The best is yet to come, е фразата, с която Барак Обама завърши уводната част на речта си пред привърженици на демократите в Чикаго, в нощта на 6 ноември 2012 г., след изборната победа срещу Мит Ромни, кандидата за президент на републиканската партия. Било защото изразяваше добре осмислено лично самочувствие и заедно с това лидерска увереност в бъдещето на американската общност, било защото беше припозната, поради аналогията с едноименната сантиментална песен на Франк Синатра от 60-те, като израз на почти любовно отношение от страна на президента към неговия народ, фразата на Обама мигновено се превърна за адресатите на речта в обобщение, в надслов, в програма на съвременната американска демокрация, оттам и във водещ знак на съвременната демокрация по света. Случи се така, че в последните дни от кампанията на Обама се занимавах, в рамките на семинара на проф. Богдан Богданов в НБУ, посветен на Херодот, с „Историята“ на Тукидид и по-специално с прочутата втора реч на Перикъл в памет на атиняните, загинали през първата година на Пелопонеската война („История“, II.34-46). Така, когато в деня след изборите гледах в интернет победната реч на Обама, у мен се затвърди впечатлението, вече оформено под влияние на проф. Богданов, че идеологиите на атинската и американската демокрация споделят много общи черти, между тях може би най-вече тази, която Обама изтъква в речта си с фразата „най-доброто предстои“ - вярата в способността на либералната гражданска общност да управлява самостоятелно и благополучно своята съдба. Този текст, който сега предлагам за разискване в нашия форум, представлява сравнение на атинската и американската платформа за демокрация, или, по-точно казано, на възгледите за демокрация, от една страна, на атинския демократически елит от средата на V в. пр. Хр., от друга страна, на американската демократическа партия. Но текстът ми има и една друга цел или по-скоро преплетено с разсъжденията желание – да подтикне, посредством прочита на словата на Перикъл и Обама, към нещо като политическа херменевтика на нашите собствени, български разбирания за демокрация.

Връзката между речите на Перикъл и Обама е най-напред жанрова. Победната реч на Барак Обама и възпоменателната реч на Перикъл са, казано с гръцките и латински термини на реторическата теория, епидейктични или демонстративни слова. Тяхната цел е нещо станало в по-далечното или близкото минало да се изтъкне като красиво и твърде значимо за настоящето, да се представи като етически и естетически еталон за слушателите, да се възхвали. Затова и стилът на този тип слова обикновено е приповдигнат и много богато украсен, а атмосферата на тяхното произнасяне тържествена. В тях има повече театър и по-малко словесен реализъм и импровизация. Последното се дължи и на това, че като превръщат конкретните исторически събития или личности, за които говорят, в образцови събития и личности, епидейктичните слова винаги излизат далеч извън собственото време на обектите, темите и ситуацията на речта. Чести са обратите назад във времето, към някакво още по-славно минало, обясняващо защо станалото наскоро е логично да бъде именно такова, а не друго, още по-чести са смелите погледи в бъдещето, вещаещи какво е вероятно да се случи в него. Необвързани с едно конкретно време, тържествените речи насочват погледа към универсалното. Така, ако разглежданите от мен две слова се прочетат най-вече с грижата да се научат от първо лице автентични факти и впечатления за началната фаза на Пелопонеската война или за икономическото и политическо състояние на САЩ във втората половина на 2012 г., извлечената от тях информация ще бъде твърде оскъдна. Въпреки конкретната си цел и конкретния си исторически контекст, словата на Перикъл и Обама са всъщност един вид етически и политически есета, представени устно. Това са малки обществени философии, мимикриращи в жанра на тържествената реч. Съответно, тяхната аудитория са колкото хората, събрали се на открито, в залата или пред мониторите, за да видят и приветстват оратора, толкова и, в първия случай, изобщо всички образовани елини, а във втория – изобщо всички по света поддръжници на демокрацията.

Речите на Перикъл и Обама използват представяните конкретни събития, за да представят белезите на обществената уредба, която ги е породила. Но освен това, представяйки белезите на тази уредба, те представят и характера на хората, които са я създали и използват в настоящето. Оттук речите на Перикъл и Обама са в големи свои части и за това какви са характерните черти на атиняните и американците, какви са основанията и външните изрази на атинския и американския начин на живот. Разбира се, тези черти са нещо реално, те са обобщение на качества, често срещани у мнозинството атиняни или американци. Но са също така идеална картина, несъществуваща никъде в реалния живот – картина, стройна и цялостна, съдържаща система за разбиране на прилежащия и близкия свят, построена от интелектуалната среда на оратора. Основните функции на тази система са, изглежда, две. Едната е, може да се каже, педагогическа. Като представи характера на атиняните или американците като цялост от качества, по-свързана, завършена и хармонична, отколкото е в действителността, ораторът създава стимул у своите слушатели да се идентифицират с този красив характер и така да пожелаят да се променят към по-добро. Така той се изявява и като критик на обществените ценности и порядки. Другата цел е индивидът да утвърди вярата си в обществения дискурс и ценностите, които се излъчват от него. За да бъде една власт законна политически и етически, не е достатъчно тя да бъде избрана законно от гражданите и политиците да спазват някакъв общоприет етически кодекс. Тя трябва също така да представя с всичко, което прави и казва, позитивен образ на общността, с който гражданите могат да се идентифицират. Ако това не се случва, ако политиците нехаят каква е общността, която управляват, и съответно кое е специфичното добро и лошо за мнозинството на нейните членове, техните решения обикновено губят обществения си авторитет, големи части от политическата класа биват разпознавани от страна на гражданите като икономическо и етическо зло, а управлението на общите блага се свежда до технократско и дори императивно администриране, понасяно с недоволство от мнозинството. В този ред на мисли, като че ли следва да се запитаме дали българската и изобщо европейската, ако не чак враждебност, то най-малко хладина към политиците и политическите институции се дължи толкова на подозрението, че обществената власт се използва най-вече за лично обогатяване и контрол върху различията, колкото, както ми се струва, на това, че след падането на Берлинската стена голям брой европейски държавници се отказаха, в името на идеята за общоевропейско семейство, от по-дълбокото разбиране и развиването на локални и национални идентичности, и в резултат оставиха настрана грижата да казват на своите народи и на подгрупите в тези народи какви са те и кое е свойственото именно за тях щастие? Иначе казано, дали не се случва тъй, че като цяло ненавиждаме своите политици не поради техните кражби и лични безобразия, а поради това, че правят и обсъждат политика, която не казва какви сме ние и по тази причина не може да се разпознае като правена за нас?

Наивно е обаче да се смята, че уроците по обществена идентичност, които трябва да очакваме от демократическите политици, ще отговарят изцяло и безусловно на реалността в държавата. Да вземем за пример казаното от Перикъл за характера на атиняните и да го отнесем към историческия контекст, в който то е казано. Независимо кой точно говори в надгробното слово, представено в „История“, дали писателят Тукидид или реалният политик Перикъл, когато ораторът заявява, че атиняните използват красивите неща с простота и не гледат с ненавист и гняв към удоволствието, което някой друг си доставя, той отлично знае, че в този момент Атина е заплашвана от тежка и дълга обсада от страна на спартанците, подтикваща богатите граждани към прекомерно разточителство – тъй, сякаш всяко изпитано удоволствие ще им бъде последно, – а народът към това да разглежда своеволията на знатните като знак за въздигаща се тирания; когато пък заявява, че атиняните са търпеливи и любопитни към чуждите идеи – за разлика, подразбираме ние, от спартанците, които често изпъждали чужденците от своя полис – говорещият все пак не може да не помни, че същите тези хора няколко години по-рано с лекота и при голям обществен шум са осъдили, поне формално поради твърде либералните му възгледи за света и боговете, философа Анаксагор; когато, най-сетне, хвали атинската любов към знанието, която, както казва, не пораждала мекушавост, той едва ли забравя, че в реалността това прословуто атинско обожание на словото във всичките му проявления е също и врата, през която необезпокоявано и твърде често влиза и демагогията. Та съвсем ясно е, че словото на Перикъл не е абсолютно вярно по отношение на случващото се в Атина. Неговата цел обаче не е обективната историческа истина, не е обективната точност (на гр. akribeia), с която Тукидид, в увода на своята книга, отъждествява метода си на изследване (I.22). То цели възможната истина, точното знание не за отделните събития, а за общите, универсални условия на тяхното пораждане. При това положение характеристиката на атиняните, направена от Перикъл, е много повече и от сценичен ефект, много повече от огледало, разкрасяващо тези, пред които бива поставено. Като им казва какви са, Перикъл им казва пряко и какво трябва да вършат, за да се справят с тежкото положение, с което войната ги заплашва. Огледалото, изработено от неговата реч е всъщност такова, че онзи, който се огледа в него и приеме като свое отражение видяното, да може да проникне отвъд настоящия си образ и да се види какъв ще изглежда и в бъдеще. Така, ако се опрем на известното разсъждение на Аристотел, че историята в смисъла на историография се занимава със станалото, а литературата и философията с това, което може да се стане („Поетика“, 1451b), общественото огледало, което откриваме в речта на Перикъл, следва да разглеждаме повече като произведение на философ, отколкото като произведение на историк.

С метафората за огледалото се открива още едно, по-дълбоко основание за словесните характерописи на атиняните и американците, направени от Перикъл и Обама. Упражнявана не от един човек, а от множество хора, властта в едно демократическо общество се нуждае от представителен субект. Аристотел пише в трактата „Политика“ (IV.1292a), че когато законите на полиса, управляван демократически, са силни, т.е. когато те са съобразени с реалността в съответната общност и поради това са способни да решават справедливо голям брой случаи, тогава управляват най-добрите граждани и единичен субект на властта обикновено отсъства, а когато законите са слаби и неефективни, народът си избира водач, който да го представлява. В действителност атинската демокрация във времето на Перикъл (от 80-те до 30-те години на V в. пр. Хр.) и американската демокрация, от самото ѝ създаване преди повече от 200 години до днес, представляват сложен компромис между двете възможности, описани от Аристотел. И в двете държави са налице добре развити, гъвкави и като цяло уважани от гражданите законови системи, но народът си избира и водач – в Атина това е т.нар. „наместник“ или „защитник“ на народа, prostatēs tou dēmou, избиран неформално и без определен срок на влияние (Перикъл реално управлява Атина близо 30 години), докато в Америка той бива избиран и формално за четири години като глава на президентската институция.

От този водач и в Атина, и в САЩ се очаква да персонифицира, защитава и разпространява двете основни ценности на демократическата платформа за общество – равенството на гражданите пред законите и правото да живееш свободно и да се променяш тъй, както пожелаеш. Така той трябва да притежава, гледан през призмата на общественото равенство, събирателния образ на множеството, на народа, а гледан през призмата на индивидуалната свобода – образа на отделния член на общността. Може би Барак Обама се оказва толкова успешен лидер на американската демокрация именно защото притежава повече от всеки друг (или поне със сигурност повече от Мит Ромни) този двоен образ на демократическия лидер: цветнокож, родом от семейство на преселници, издигнал се благодарение на голяма амбиция, образование и труд до най-високите обществени постове, с уникалната си лична история той не само осъществява прословутата мечта на Мартин Лутър Кинг за равни граждански права на цветнокожи и бели, но символизира също така историческата съдба на своя, все още преобладаващо бял народ – народ, дошъл в Америка след преселение от друго място и превърнал се в световна сила след трудна борба за независимост и изграждане на национална идентичност.

Обама навярно изглежда в очите на повечето американци от средната класа на едно обществено ниво с тях, а постът, който заема – работа като тяхната, само че с повече отговорности. Затова и президентът като че ли не може да се отнася с обикновените граждани другояче, освен като към равни. Така той трябва и реално се представя за техен приятел. Докато в ролята, изпълнявана от Перикъл по отношение на атинския народ, се съдържат немалко от чертите на бащинството. По-опитен, по-образован, по-предприемчив и по-богат от повечето си съграждани, атинският държавник се грижи за прехраната на народа, напътства го, а когато е необходимо, го смъмря и наказва. Като авторитетен баща, той, казва Тукидид, повече водел народа, отколкото бил воден от него („История“, II.65). Но от тази забележка и последващото я пояснение, че Перикъл, поне външно, не бил подкупен, и освен това често казвал и решавал неща, които не се харесвали на множеството, може да съди, че неговият маниер на управление бил изключение за атинската политика. Според повечето нейни съвременници атинските държавни мъже били доста подкупни и по-често говорели и правели това, което се очаквало, от страна на мнозинството, да говорят и правят, отколкото това, което е най-добро. Затова и може би неслучайно именно във времето на Перикъл демокрацията се е превърнала в идеал за успешно обществено управление и заедно с това е станала трудно различима от демагогията.

Един от начините демократическият лидер – независимо дали в ролята му на приятел или в ролята му на баща на народа – да избегне обикновената демагогия, особено в моменти, в които трябва да вземе непопулярни решения, е този убедително да напомни на гражданите, че демокрацията е режим на управление, за който тяхната общност се е борила и продължава да се бори. Той трябва да внушава, че демокрацията не е просто даденост, а е най-важният исторически успех и оттам дълг на общността. Това внушение се усеща ясно и в речта на Перикъл, и в речта на Обама. Перикъл говори в началото на речта си за това, че днешните атиняни са длъжни пред две исторически инстанции с това да защитават и да не променят начина си на живот: от една страна, пред своите предци, които с цената на големи жертви са победили персите и така са запазили Елада от робство, от друга страна, пред своите съвременници, за които Атина се е превърнала във всяко едно отношение в пример. Що се отнася до Обама, той представя гражданския дълг пред демокрацията и като обща грижа да се спазва заветът, оставен от бащите на американската нация, и като необходимост гражданите да участват в политиката не само като гласуват за една или друга партия по време на избори, ами като следват във възможно най-голяма част от своите действия ценностите, за които са гласували. Така може да се заключи, че и двамата оратори схващат демокрацията и като обществена традиция, която има своите трайни институции и, разбира се, инсигнии, и като нещо живо, ставащо, променящо се в отношение с хората, които го упражняват.

Такъв е общественият профил на демокрацията. В казаното от Перикъл и Обама се провижда обаче още един профил. Демокрацията има претенцията да бъде и световен ред. В това е и един от парадоксите на демократическия режим, упражняван от атиняните и американците. Приела в основата си ценностите на свободата и уважението към плурализма, демокрацията, изглежда, може да бъде политическият ред, който обединява повече или всички отделни държави в обща световна държава. За да се осъществи обаче тази възможност, една силна държава трябва да застане начело и да поведе останалите държави така, както вътре в демократическата общност един силен човек застава начело и повежда останалите хора. В различни времена и атинската, и американската държава са играли ролята на такъв световен хегемон. Времето обаче, в което говорят Перикъл и Обама, е по-различно. Повече или по-малко време на криза – и в Атина, отскоро водеща нелека война срещу Спарта, и в Америка, възстановяваща се от тежка икономическа рецесия, – то налага необходимостта от едно по-умерено проявление на световното самочувствие, което имат двете държави. В това отношение обаче могат да се открият и някои разлики между възгледите на Перикъл и Обама. Твърдо вярващ в атинското политическо и културно превъзходство, Перикъл схваща въздържаното поведение на атиняните върху световната сцена като военна тактика, като временно решение, целящо обезсилването на спартанците. Атина, смята Перикъл, е призвана да победи в Пелопонеската война и рано или късно да властва над целия елински свят. Докато Обама и идеологически, и реално се дистанцира от политиката на световно господство, водена през двата мандата на Джордж Буш, предшестващи неговия, разглежда прословутата борба срещу тероризма, поведена от администрацията на Буш след 11-ти септември, повече като проблем на вътрешната национална сигурност, отколкото като глобален израз на противопоставянето между демократическия светоглед и мюсюлмански фундаментализъм, и, казано по-общо, препоръчва за Америка един вид по-камерна, по-интровертна демокрация – обърната към ценностите на средната класа, към традициите и грижите на културния, техническия и икономически двигател на страната.

Насочена към средния американец, политиката, водена от Обама, не се представя като дело на технократи и специалисти, а като обществен израз на качествата, с които гражданинът се отнася, в личния си живот, към своите близки и приятели. Оттук и впечатлението, че Обама принципно не прави разлика между семейната и националната общност. За него успешната национална общност е като задружно семейство. Всички примери, които президентът дава в победната си реч, за да каже какво е и трябва да бъде американецът, идват от образите и типичните реакции на семейната етика, изповядвана от средната класа. Обама започва речта си с обяснение в любов към своята съпруга и поучаване на дъщерите си и я завършва с разказ за срещата си, в щата Охайо, по време на президентската кампания, със семейството на осемгодишно момиче, болно от левкимия. Какво изтъква Обама в разказа за тази среща? Първо, неуморната, макар и навярно обречена борба на семейството и на самото момиче с болестта, но също и със системата на здравеопазването, погълнала почти всички средства на родителите. И, второ, кроткото съпричастие на хората, присъстващи на срещата, с мъките на болното дете и неговото семейство. Именно упоритата, понякога инатлива вяра в развитието на нещата към по-добро, а също и състраданието, заключава Обама, са това, което прави американците толкова силни и могъщи, а не богатата икономика, огромната военна мощ и високо развитата техническа и духовна култура. Тези неща са според Обама външните белези на общественото благополучие, а не неговите истински основания.

Коренно различно схващане по тази тема представя речта на Перикъл. Според идеологията, следвана от атинския държавник, човек е първо гражданин на своя полис и след това отделна личност и член на род и семейство. По тази причина благополучието на държавата се цени повече от благополучието на индивида. Ако полисът благоденства, заявява Перикъл в третата си реч („История“, II.60-64), със сигурност ще благоденства и отделният гражданин, докато ако благоденства един отделен гражданин, това само по себе си не е никакво условие, че ще благоденства и полисът. Така че когато Перикъл говори за могъществото на атинската държава и преимуществата на атинския начин на живот, той изтъква причината, която прави отделния гражданин щастлив, и съответно посочва защо е твърде необходимо той да пази общественото благополучие дори и с цената на личното си удобство и живот. Това разбиране обаче остава повече в областта на идеологията. В параграф, следващ споменатата трета реч на Перикъл (II.65), Тукидид прави дълъг и горчив коментар на казаното от политика, като заявява, че в действителност атиняните послушали съвета на своя водач с половин ухо и след като той починал, страдащи поради това, че привичният им начин на живот бил вече немалко засегнат от войната, предприели, с цел да ускорят нейния край, няколко твърде рисковани начинания и в крайна сметка докарали полиса си до истинска катастрофа.

Понеже Обама обвързва успешната държавна политика с ценностите на средната класа, той обвързва и публичния политически език с езика на тази класа, оформен под равното влияние на почитта към действието, почитта към знанието и почитта към личните емоции. Словото на Обама звучи образовано, без да бъде многословно, абстрактно или твърде реторично, и едновременно с това звучи практично, без да е лишено от общи и личностни емоции. Твърде различно е словото на Перикъл, представено от Тукидид. Макар посланията на атинянина да са адресирани към всички негови съграждани и към всички елини, поради твърде сложния си, абстрактен и лишен от емоция език те със сигурност не са били разбираеми за всички, а само за една изключително образованата и изобщо елитарна прослойка. Така обаче възниква въпросът защо именно представителят на прагматичните атиняни говори по този умозрителен и софистициран начин? Не противоречи ли неговият ораторски стил на обществения характер, който самият той описва като идеал? След всичко казано, струва ми се, че между формата и съдържанието на Перикловото слово по-скоро няма противоречие. За атинянина, пък и изобщо за елините в онази епоха многословието и умозрителността са израз на сила и могъщество. Който говори дълго и сложно, разполага със свободно време, с богатство и с влияние. Дори и да не действа постоянно, такъв човек има възможността да поражда и ръководи действията на други хора. Тъкмо тази възможност се улавя и оценява високо от слушателите на тържествени слова като това на Перикъл, не толкова самото им послание. Докато съвременната публична среда, либерална както по отношение на темите, за които политиците могат да говорят, така и на мненията, които могат да защитават, но и бдяща зорко за всяка демонстрация на неравенство, веднага разпознава твърде сложното или витиевато политическо говорене като белег на неискреност или високомерие и презрение към средната класа. Нещо повече, поради нуждата от своеобразна гаранция за добра воля към редовите граждани, от политиците се очаква да говорят на сериозни теми понякога по-свободно от приетото, както и често да осмиват елита, към който се числят.

Може би и по тази причина един от обичайните словесни похвати в кампанията на Обама беше иронията към политиците и, разбира се, към президента. Така например на годишната вечеря на кореспондентите, организирана в Белия дом, Обама показа видеоклип, заснет от неговия щаб, в който политиката му бива обсъждана и оценявана от гледна точка на кучетата, симпатизиращи на Мит Ромни. За две минути всички по-важни обществени възгледи и проекти на Обама са отхвърлени след комични кучешки възражения, а накрая на филма – посредством фразата, че четири години човешки живот, колкото трае президентския мандат, за жалост се равняват на двадесет и осем кучешки – е осмян и оптимизмът на президента. Какво постига Обама с тази шега и изобщо с честата употреба на иронията? На първо място, пряко атакува устойчивото публично клише, че дейността на политиците е нещо твърде различно от редовата човешка дейност, нещо твърде специализирано. Като иронизира своите задължения, президентът не ги принизява, а по-скоро ги приближава до онова, което хората всекидневно правят, до онова, с което трябва да се преборват в дома и работата си. Но иронията изпълнява още една важна функция в политическото говорене на Обама. Тя се явява като катализатор на обществения оптимизъм, по този начин като ефективна публична противоотрова и срещу демагогията на политическите лидери, и срещу инерцията на обществената отговорност. Благодарение и на иронията, вярата на Обама, че за Америка „по-доброто предстои“, изглежда по-балансирана, по-реална, но и по-ангажираща гражданите, отколкото оптимистичната демократическа идеология на Перикъл. Лишен от самоирония, целенасочен и последователен, атинският оптимизъм се оказва в сравнение със спартанската неувереност по-добро средство за защита в моменти, в които обществото трябва да се изправи срещу по-силен от себе си враг, какъвто в началото на V в. пр. Хр. се явява Персия, и, обратно, в стимул за саморазрушение тогава, когато врагът е по-слаб, каквито в началото на Пелопонеската война са спартанците. Вярата на атиняните в преимуществата на техния начин на живот и оттам в осигуреното проспериране на тяхната държава се изражда постепенно в самодоволство и придобива, в края на Тукидидовата книга, трагически образ.

---
Словото на Перикъл (на старогръцки и английски) тук:
http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0199%3Abook%3D2

Словото на Обама тук: http://www.youtube.com/watch?v=nv9NwKAjmt0&feature=g-logo-xit

Видеоклипът за политиката на Обама по отношение на кучетата тук: http://www.youtube.com/watch?v=3j3QRmc7fKw

Изображението над текста е на бронзова скулптура на Бари Фланаган (Six Foot Leaping Hare on Empire States) от 2002 г., частна колекция.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Дмитрий, трябва да си направим и ние семинар с теб, защото въпросите ти са много:)) Икономическата наука по същество, произход не е идеология и няма идеологически цели, а практически. Тя е наука, която обаче се използва за идеологически цели от политиците - практически. Във време на всяка криза, винаги, икономическата наука е дотолкова идеологизирана и политически хваната в капан, че е спряла развитието си.
Вярно е, че научната поддръжка на Рон Пол е от Австрийците. Но тя е само относно паричната система и нейните правила на функциониране. Но той "се явява" нео-консерватор, макар да е либерал. Всъщност такъв е и М. Фридман, чиято звезда изгрява 1972 г. Освен това и двамата се явяват неоинституционалисти, колкото и странно да изглежда, по прагматичния си и конкретен (не утопичен)подход към икономиката, в който основно място заема законът и правилото. Бернанке е пример, който е обратен. Тръгнал от стопанската история с напълно неверен анализ (кейнсиански) на Великата депресия 1929 г., той е на практика утопист и романтик кейнсианец, използван за идеологически - политически цели и превръща активно кейнианството точно в ефективна програма за стряскане на света и подлагането му на невероятен хаотичен натиск. Именно той взривява в момента паричната система, като с дейността си отнема стабилността на средството за обмен парите, с което отнема стабилността на паричното стопанство като цяло, отнема функцията им за мерило и мяра и ги превръща в нищо.
Най-ироничното е,не иронията с кучетата, а че Бернанке взривява паричната система и тя ще се взриви окончателно точно по начина, по който се взриви социалистическата парична система.
Светът на Ан Райд не може да бъде изграден. Да утопия е, либерална, както кейнсианска държавно регулативна утопия е утопията на Бернанке. Както политиците именно превърнаха в собствена за своя употреба икономическата теория на Маркс - повърхностна идеология за опиум на масите.
Защото каквито и прогностични механизми да е развила икономиката като наука в стария си вид, в който застива в кризата, действителността, която се е изграждала, винаги се е оказвала различна от прогнозите на старата наука на кризата. В общи линии, като при войната. Генералите учат войниците за следващата война с методите на предходната, а следващата война винаги е напълно различна.
Прав си, системата трябва да се взриви, защото трябва, и колкото по-бързо, толкова по-добре. Но тя не се дава, както никога не се е давала, сама.
Кой тогава ще натисне спусъка? Отговорът е точно либерален. Въпреки огромните мрежи за контрол, светът се управлява от решенията на обикновените хора. Те не са видими, но милиарди, и в крайна сметка те взимат решението и взривяват системата, те дърпат спусъка.Това са невидимите решения на производители, спестители, купувачи...Кой може да им нарежда-правителството, рекламата? Не, могат го само на повърхността и в медиите, които показват това, което идеолозите-политици искат да видят, които приспиват икономическата наука по начина, по който идеологията на политиката им изисква това. Само че не "това" е истината.

Кой поставя основите на новият свят? Това са "хората на чистото знание", както казва Смит. Точно в криза, учените активизират изследванията си и създават невиждани и неподозирани неща. Криза не се преборва с познатото, нито със стария начин на мислене. Новото мислене на учените се съчетава с невидимите решения на потребителите, спестителите, инвеститорите, спусъкът е дръпнат и старият свят е взривен.
Затова, бъдеще имат тези народи, които имат учени, а не Блаватская. Ако науката бъде заменена с Блаватская - с окултизъм на думите и черна магия, представяна за нова философия която ще ни изведе извън въртопите на кризата, няма шанс за друг, освен за егоизма на политиците и купувните стари "учени", но и той е временен. Четох едни намерения,сигурно с добри подбуди, които щели да борят кризата, анти-,срещу- а всъщност напълно и изцяло кризисни намерения. Но не са те наука, нито антикризисна. Защото по начина им на мислене-конструиране, личи, че те са "от кризата", че са самата криза, и са кризата, а не изхода от нея. Даже един от тях иска да открива (при това частично) нещо, което е направено в цялост преди над 50 години. Всичко това ще рухне, повярвай ми, каквото и да си мислят политиците и както да ни стресират, както някога, Проакта за откриване на североизточен път към Индия през 18-ти век.
Кризата пречиства и лекува, но само здравото. Не може да пречисти и излекува мъртвото, колкото и да му се иска. (Затова ми се ще да вярвам в живината на американската демокрация, т.е. американския народ,защото наистина демокрацията е народът, а не в американския президент, като Георги, който търси корените й при Перикъл в силата на съвпадението на думите.)
Ето как става това- изпращам ти линк към едно филмче, което ще ти хареса, вярвам.
http://vbox7.com/play:05125d3a
Тема № - 69 Коментар № - 7101 nkioseva - 2012-11-29 11:34:04
От мен – силна благодарност за това много навременно и новаторско есе, уважаеми г-н Гочев!
Съжалявам, че още съм улисан в транспортно-подредбени мероприятия в последните дни. Очаквам да се подхване здравословен разговор, подет от проникващата конструкция на вашите разсъждения и навързване за началата и днешните съдбини на демократичното. Който си въобразява, че демокрацията е питагорейски засекретено, познаваемо за малцина познание, или лъскав продукт за укрепване на пазарно равновесие и балансирано обществено поведение, не вярва и не посочва дългия път. Живеем във време, когато границите между елит и плебс са задраскани /по-скоро дебело подчертани заедно/ с линията на мигновената информираност. Жалкото е, че технически човечеството изпревари с възможността си да научава умението си да вниква. След финансово-еко-икономическите перипетии и религийно-общностните катаклизми от последните десетилетия и години /и преди наближаващия „край на света ни”/ най-доброто наистина е захванато. Този форум го поддържа и отглежда! Тук се работи /не без нелеко творческо самопречистване/ по парадигмата: знам, за да разберат и други. Тогава лекотата на Сократовото „знам, че нищо не знам” става поносима за мнозина. И тъй, от плътна и брулеща ни информираност вървим към семето на важното и проверяващото се в свободна диалогичност.
Чудесно илюстриране на този вървеж са и дошлите коментари. Обтягане, откровено търсачество, без границите на специфичната научна системност и задруга. Ами да, тя и самата наука /в нейната могъща цялост и широта/ е трябвало отдавна да откъсне от себе си елитарното, свойското за подбрани, небрежното подсмихване към невежественото, но търсещо справедливост, отговор, изход. И цел - осенена от разумност.
Ако някой ви каже, че тук /във форума/ се подхвърлят различни, несвързани и ненацелени в идващото неща, просто не е чел внимателно.
Оставам спокоен и ваш верен приятел.
Тема № - 69 Коментар № - 7100 Dekarabah - 2012-11-28 21:33:44
Да бе Нинел, икономическият романтизъм няма предели, въпреки че стои в основа на ужасно ефективнтеи програми за стряскане на света.
Примерно Валерстайн говори за "героизма на либералните стратегии". Въпреки съвсем ясната си идеологическа нагласа успяха да действат практически и прагматически цели сто години-1870-1970(извинявам се, но не гарантирам точно за тези граници) и успяха да надделеят както консерваторите, така и "старите" леви-социалистите от началото на ХХ столетие.
Интересно е какво всъщност е днешният неолиберализъм? Утопия!Защото за да се реализира светът на Айн Ранд наличната реалност трябва да се взриви.
Тема № - 69 Коментар № - 7099 Дмитрий Варзоновцев - 2012-11-28 21:04:36
Георги,
Твоят текст ме потресе, като изглежда ми,и Дмитрий.

Аз пък намирам идентичност между програмата на Рон Пол (за когото стисках палци в предварителните избори), и тази на великия Дейвид Рикардо "Критика на настоящата парична система". (Не съм за Рикардо от пристрастието, че е евреин и християнин).
Идентични са пък Рон Пол и Рикардо. А, де!
Накратко и на просто: Великият Рикардо доказвал, че инфлацията, която създава и ще създава (Обама) е резултат от излишните банкноти, които издава Английската банка (в твоя случай, ако си подозирал- Фед). Колко далеч вижда науката! Боже, колко далеч!
Има безусловни научни (как ли вече, и от тук нататък, да "дефинирваме" понятието "наука", май като "прозренията" на Елена Блаватска) доказателства за ефекта на Кантильон. Всеки здравомислещ приема за безусловни верен Ефекта на Кантильон.

Извинявам се (на себе си) за своя "вулгарен" икономизъм. Адам Смит, Рикардо и Кантильон да ми простят, моля.
Тема № - 69 Коментар № - 7098 nkioseva - 2012-11-28 19:45:31
Интересен текст, Георги. Но имам известни притеснения за употреба на думата идеология. От една страна в текста се визира един вид обшоприетата трактовка (от Наполеон на сам, примерно)- идеологията са идеи, които са трансцедентни на отсамната действителност.Намират се някъде ...във времето - бъдеще или минало, но не и настояще.
Така е, но по този начин идеологията много се доближава до просветителското разбиране на мита, митологията ...като лъжливо, не визиращо реалността знание и съзнание-утопия.
Манхайм уточнява, че идеологията и утопията са еднакво трансцедентни на отсамната реалност. Но идеолозите настояват , че техните идеи всъщност ..са реалистични, могат да бъдат реализирани. Утопистите твърдят, че техните идеи по никакъв начин не могат да се реализират ...при съществуващия ред. Така се очертава критическата интенция и по отношение на Перикъл, и по отношение на Обама. Един вид педагогика е и демагогия, защото идеите и на единия, и на другия са нереализуеми нито във връмето на Перикъл, нито във времето на Обама. Извинявам се за моя вулгарен социологизъм.
Тема № - 69 Коментар № - 7097 Дмитрий Варзоновцев - 2012-11-28 16:55:49
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115977

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128144

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20163

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32748

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134366

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94435

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29128

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17811

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180902

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60811

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA