БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА ГОВОРЕНЕТО И НЕГОВИТЕ ПРОЦЕДУРИ

БОГДАН БОГДАНОВ

За задачата и подхода    
Задачата, която си постaвям, e да коментирам основното, което прави
в този текст       човешкото говорене. Като казвам “прави”, имам предвид следните две положения, често свързани в едно говорене – постигането на нещo, за което не става дума в неговия текст, и внушението, което се  прави в този текст, че нещо е такова, въпреки че то не е такова. Защо се заемам с този коментар? Защото говоренето е типично човешко действие, което посредничи към ред други действия и в този смисъл подпомага тяхното разбиране.
      Като казвам “посредничи”, имам предвид подобен ход - от една по-непосредствена проява на говорене към самото говорене, после към свързани по-опосредствено с него други подобни човешки действия, примерно като четене и писане, а после преминаване и към още по-опосредствени действия като разбиране, мислене и правене. Това е като че ли смисловото основание и за прехода от говорене към правене във формулираната по-горе задача. Разбира се, към нея ме насочва и обикновеният мотив, че приемам съвременната научна теза, че човешкото говорене е и правене, и искам да внеса уточнения в нея.
      Тезата може да се изкаже и просто, и по-разгърнато, както постъпих и аз, като казах, че правенето се дели на две правения. Също и за самото говорене казах просто, че то е правене, а после, като добавих едно “и”, казах, че реалното говорене не е само правене. Така с тази добавка вече казвам, че освен споменатото по-горе двояко правене, ще коментирам и другото, което не е правене в говоренето, но което също е нещо определено и едно. Да, но и в така уточнената задача има проблем. Той е, че свеждам по-реалното повече до едно или две. Говоря за говоренето в единствено число, докато говоренията са повече, и казвам, че основното в тях се свежда до две проявления, докато те са повече.
      В какво е по-точно проблемът? В това, че в тези твърдения не правя разлика между съществуването на едното и двете и съществуването на повечето. А те съществуват по различни начини. Разбира се, има естествено решение, тъй като казването е само момент в едно говорене. В следващите след него други казвания допуснатото неразличаване може да се коригира. Може, но само компромисно. Първо, защото никое реално – и нещо, и място, и събитие, не може да се изкаже по съвпадащ с него начин, и, второ, защото никоя същност и основно положение не съществуват по начина, по който се говори за тях.
      Това се отнася и за разликата в съществуването на едното говорене и на двете негови проявления. Те са по определен начин по-близо до реалното, за което говорят, отколкото е говоренето за едното. Затова и замених в поставената задача едното на говоренето-правене с по-доброто на ставащото в него, което според мен е устроено бинарно. Нататък ще предложа и работно определение за това тaка устроено говорене. Веднага се повдигат следните два въпроса. Първият е защо наричам това определение работно? Защото според мен то ще е по-валидно в този текст. Вторият въпрос следва от този отговор. Той е дали има общовалидни определения? Има, когато става дума за естествено по-константни явления, вече сведени до понятия.
       Докато говоренето не е обичайно понятие и означава подвижно явление-нещо и в по-реалния си план като практика на говорене, и като говорене, което представя тази практика. Което означава, че в определени моменти говоренето се ограничава и става по-еднозначно, докато в други се изпълва с повече значения. Така че всъщност редуването на първото с варианти на второто е онова по-точно, в което е проявено едно говорене, а то трудно се подава на общовалидно определяне.
       Как би постъпило по въпроса редовото научно разбиране? Би опростило тази динамика до една или друга константа-същност-трайна истина. Или казано с парафраза, би разбрало това подвижно понятие-нещо чрез спирането му. Което би било стопроцентово говорно правене. Докато аз следвам не особено популярния принцип, че ако не всички, поне повечето обекти в човешкия свят, особено обектите в нашето говорене, са динамични и променливи. В тях, разбира се, има и константи с различна трайност, които обаче са само моменти в тяхната променливост.
      А как е устроена тази говорна променливост? От тройното съотнасяне между самите подвижни думи и словесни изрази, които постоянно се заместват помежду си, техните подвижни значения, с които става същото, и самите подвижни обекти, означавани и правени чрез думите, словесните изрази и техните значения. Като говоря за “подвижни обекти”, естествено различавам тяхната подвижност като обекти в речта на едно говорене от подвижността им като предмети във външния свят. Които две подвижности отвреме-навреме съвпадат. Това е и най-стабилното значение на думата “истина”. По-често обаче те не съвпадат. Което именно избягваме чрез т.нар. говорно правене.

За по-основното, което става     Както и при ред други понятия-неща с действен характер,
в човешкото  говорене     говоренето е понятие, но е и динамично нещо, което се дели на вътрешна и външна проява в отношение на свързване и отделяне. Говорене е и вътрешното на изричан протичащ текст, но и външното на протичаща ситуация, която ту влиза, ту не влиза в него. Някой казва и говори нещо, но прави и друго, което не е изразено в говорения текст. Говоренето освен това влиза и в отношение с други възможни говорения в цяло, което също се нарича говорене.  
      В подобно разширяване влиза и съвременната научна теза, че говоренето е и правене. Разработена по няколко несъгласувани начина, тезата се изказва и декларативно като кратко твърдение. Именно във втория случай тя е типично говорно правене. По-активно е обаче друго говорно правене - практическото противопоставяне между по-неточното редово и по-точното научно говорене. Защо казвам, че е говорно правене? Защото скритото в него твърдение е във висока степен нереално - т.нар. научно и редово говорене повече си приличат отколкото се различават.
      Ако едното в говоренето е т.нар. външно и има и друго вътрешно в него – самото казвано от него, това вътрешно също е устроено бинарно от допълващите се и наслагващите се в него едно рефлексивно назоваване-разглеждане на нещо съществуващо, съществувало или трябващо да съществува и друго репрезентиращо казване-представяне също на нещо съществуващо, съществувало или трябващо да съществува. Обръщам внимание на това, че и в двата случая говоря за едно нещо. В реалните говорения-нанизи обаче се говори рефлексивно и репрезентиращо за повече неща едновременно, които се изреждат, наслагват едно върху друго, а и се свързват в мрежи-модели за свят.
      След като умножих нещата, за които се говори, за да се приближа до реалните говорения, поради същото основание трябва да разгърна и пункта на онова, което нарекох “трябващи да съществуват”. По горните няколко начина по-реалните говорения говорят като за съществуващи и за неща, които не съществуват или които съществуват не така, както се говори за тях. Така правенето във външната ситуация на говоренето влиза и в текста на самото говорене.
      Но какво представлява едно говорене в плана на реферирането към съществуващи, съществували и несъществуващи неща, за които се смята, че трябва да съществуват? То е ред-наниз от моменти на съвпадане и несъвпадане на следните три страни - на по-пряко дадените думи и езикови изрази, на по-косвено дадените техни значения и на още по-косвено дадените неща-обекти, които в хода на това говорене стават ту по-вътрешни благодарение на значенията и употребяваните думи и езикови изрази, ту се възприемат и като външно съществуващи.
      Оттук и последствието, че при всяко говорене се редуват моменти на пълни покривания-съвпадания, на частични покривания и на пълни несъвпадания на тези три страни. Това редуване е основното съществено, което става в човешкото говорене - говорещият говори по този неравен начин с редуващи се моменти, защото има работа с външен свят, който постоянно усвоява, в който участва, но и който прави, външен свят, който и сам се променя, но който променя и самият говорещ.
      В името на това подвижно означаване-правене на неща говорещите правят и нови значения, думи и езикови изрази, а и езици. Ползват един или друг съществуващ език и се отнасят към един или друг съществуващ свят, като за да ги ползват и за да се отнасят към тях, те ги моделират и променят. Затова човешката реч е и набор от модули, които способстват за това променяне.
 
За отношението между мислене    Добър пример са двете думи “говорене” и “мислене”.
и говорене    Те са две и като думи, и като значения, и като неща-обекти, които означават. На равнището на самите думи мислене и говорене вече се свързват от наставка, която вкарва и в двете значението протичане. Това значение ги успоредява и поставя в отношение. Говоренето е и мислене, както и мисленето е и един вид мълчаливо говорене. Така влизащи в един вид пулсиращо отношение, двете стават отвреме-навреме страни на динамично нещо, останало не само на български без име.
     Това не отменя следната разлика между тези две страни - че говоренето не се е оценностило, от което не е последвало и свеждането на повечето негови проявления до едно най-добро, както е станало с мисленето, което се е оценностило и чиито повече проявления са се свели до най-доброто на чистото мислене. Естествено с последствие и за говоренето, тъй като това мислене е започнало да се смесва с говоренето, в което то се осъществява. По-големият проблем обаче е, че другите видове мислене са престанали да се смятат за мислене и са се слели с говоренията, в които стават.
     Но, така или иначе, по-малко в съвременната философия и наука и повече в съвременното редово говорене се е наложило улеснението, че и в писаните, и в устните текстове,  и в нашето мислене има и трябва да се търси един смислов ред. Това улеснение на свой ред е наложило следните две бинарности – първата по-осъзната между мисленето и говоренето, а втората по-неосъзната между доброто говорене, в което се мисли, и другите говорения, в които се мисли по-частично. Кое е по-реалното истинно положение? Че смисловите редове в устните и писаните текстове са винаги повече и че те стават още повече при естествено наслагващите се над тях контексти. Като казвам контексти, имам предвид, първо, контекста, който се поражда от самия текст, второ, външния контекст, към който текстът се отнася, и, трето, контекста, който се наслагва допълнително, когато някой се заема с разбирането на този текст.
      Не съществува обаче и е трудно да се изработи методика за отделянето на тези винаги повече смислови редове. А това би било полезно, защото от преплитането на тези редове се поражда всъщност комплексният смисъл на тези устни и писани текстове. Който смисъл при това не е просто вече изграден, но продължава да се доизгражда в хода на тяхното разбиране.

За двете основни процедури    Редно е да повторя защо ме занимава не друго, а говоренето.
в човешкото говорене     Защото с него не се е случило намаляващото обсега му оценностяване, станало с мисленето, и защото като добър посредник към други човешки дейностни форми, в по-добра степен от мисленето, то позволява да се осъзнае основното, което правят човешките същества в своята идеална и реална среда - те я разбират и усвояват, но и постоянно я доправят и правят наново.  Именно това обслужват двете т.нар. основни процедури в човешкото говорене. Едната от тях е предимно рефлексивно действие, свързано с означаване и разбиране, а другата е предимно репрезентиращо действие, свързана с показване и представяне.
       Доколкото и двете са налице в текста на едно говорене, те обикновено се редуват в него. По-честият случай обаче е, че се смесват и наслагват. В реалните говорения се редуват моменти на различни комбинации от двете с предимството на едната. Това комбиниране става, защото тези две процедури си приличат по функция - и двете имат  за прицел не друго, а справянето със ставащото двойствено говорно нещо при човешкия допир с реалното, за което се говори.  При т.нар. рефлексивна процедура то е, че нещо се разбира и само по себе си, но и заедно с друго, а при т.нар. репрезентираща процедура то е, че едно представяно се представя и като отделно, но и като свързано с друго. Освен това и при двете, макар и с различни средства, и едното, и свързаното с друго се разбират и представят статично, но и динамично като ходове на промяна.
      Разбира се, определени говорения са по-цялостно репрезентиращи или по-цялостно рефлексивни. Това не отменя правилото, че във всяко от тях е налице и другото, което не се сочи от името му. В по-чистото рефлексивно говорене, първо, рефлексирането се редува с паузи на репрезентиране, и, второ, рефлексирането в него пулсира между свои прояви в различна степен. В този пулсиращ ход става и спиране на рефлексирането в по-константни значения и истини, като на свой ред те било само се утвърждават със синонимна замяна на думи и идеи, било се подкрепят с примери. Т.е. и в двата случая спирането не отпада и не се влиза в по-активно рефлексиране.

За процедурата на спирането при     Това спиране в определени значения и истини се налага
рефлексивното говорене     от външната ситуация, която мотивира контекстово това говорене. Към тази външна неподложена на рефлексия нужда това говорене да протича именно така се добавя още една нужда – то да бъде вярно навсякъде и винаги. Тези две нужди се индуцират взаимно от голямата цел да се отстранят следните две екзистенциални  затруднения – човек да живее, говори и мисли в променяща се среда и да мисли за себе си не като за оригинално непроменящо се, а като за пулсиращо свързващо-отвързващо се с други като него същество. 
      Всеки от нас е различен. Имаме грижа да пазим своята различност. Но имаме и противоположна грижа - актовете на разбиране и правене, в които участваме, да са и общи дела поради общия език и общите стандарти на правене. Така, бидейки различни, ни се налага да бъдем, и то по много начини, и други. Това затруднява и ни изправя пред необходимостта да парираме това пулсиращо свързване-отвързване.
     Говоренето предлага радикално решение - добър брой константни значения и истини, които пораждат един вид константна среда, в която, бидейки различни, сме и идеално като че ли по непроменящ се начин свързани. Това отстранява и другото, което ни тежи - че нашето “себе си” не е чак толкова безапелационно различно, а е пулсация между по-скоро относително различното наше и редуващите се моменти на свързване с различни по обхват всички. Ето и един от генералните инструменти за осъществяване на това говорно правене - личното местоимение в множествено число “ние”.
     Ясна непроменима по форма дума, то винаги е с различен обхват, разбира се, при условие, че не уточняваме кое е човешкото множество, означавано в този момент. Оттук и последствието, че “ние” е толкова ефективен инструмент за говорно правене. И научното говорене, и голям брой редови говорения го ползват постоянно. И аз го ползвам в този текст. Пиша го мотивиран от извънтекстовия аргумент, че ако бъде изложено това основно, което обсъждам, познаването и усвояването му ще доведат до по-добър ред в човешкото говорене, а оттук и до благо за някакви всички с неясно какъв обхват.
      Което между другото потвърждава вече казаното - че никое говорене не протича смислово само в текста си, а че непременно включва и контекст-паратекст-свят, от който черпи аргументи за едни или други необходими истини. Те, разбира се, не са истини, но вършат следното добро - спират неправомерното разгръщане на текста и правят от него именно този текст. Така че това т.нар. спиране е важен термин за разбиране на механизма на правеното в едно говорене.
      Аз коментирах по-горе външните спирания, които стават в ситуацията на говоренето, но актът на спирането е налице и в текста на говоренето. Спирането е във второто на т.нар. репрезентираща процедура, която внася в текста външното на нещо реално съществуващо. Универсален механизъм на пауза, репрезентирането е и спиране на рефлексирането, т.е. на онова, което е по-собствено текстовото в едно говорене. Което е и един вид скрито твърдение, че няма и не може да има абсолютно текстов текст и че всеки текст развива паузи за представяне на едно или друго външно реално. Защото по-истински съществува реалното, докато рефлексията и значи и самият текст не съществуват така истинно.

Заключение     Та какво излиза, че е говоренето, според тази теза или по-скоро хипотеза? Процедура по справяне с двойственостите, пораждани от нашия речеви досег с реалното.
      Но дали това определение не изравнява двете основни процедури, които се комбинират в по-цялото на всяко говорене? Изравнява ги само донякъде. Защото, допълвайки се, посочването-представяне и рефлексирането правят и нещо, което другото не може. Кои са тези неможения? Посочимото винаги е предметно изразено и може да се представя. Същевременно има безброй непосочимости. Те могат да се представят в определен род текстове. Което обаче не е репрезентиране, а е, казано по-точно, презентиране на въобразено.
      Друг е режимът на справянето с непосочимото при по-рефлексивното говорене. Залепено за думата и фразата, които го означават, непосочимото става предмет на обикновено твърдение, че предметът съвпада със своето значение. Това е и проста репрезентация поради опредметяването на това значение и внушението, че думата-значение-нещо съществува реално. Което, разбира се, е невярно. Но не става дума само за казване. Казването е и недовършено правене, което може и да завърши.
      И то наистина отвреме-навреме завършва с реално произвеждане на посочим предмет. Толкова многото посочими предмети, които ни заобикалят в човешката среда, не са съществували по-рано. Някой някога ги е произвел, първо, словесно, а после и реално. Веднъж произведени, те са продължили да се възпроизвеждат и ето че сега съществуват и могат да се посочват. Което е доста сигурно доказателство колко размита е в човешката среда границата между само мислимото непосочимо и предметно осъщественото посочимо, а и  между мисленото, казваното и правеното. Това на свой ред позволява да се направи следното заключение.
      Говоренето не само външно се аргументира от едно или друго последващо правене, то е и вътрешно пропито от правене горе-долу по същия начин, по който и човешкото правене е пропито от толкова степени и форми на говорене и мислене. От това следва и възможността да се твърди, че и самото човешко съществуване може да се разбира като един вид бавен неравен ход на свързване на тези пръснати негови дейностни проявления, които постоянно се свързват и отделят и поради друго, но и с оглед на евентуално по-добро свързване. Съществуването ни в говорно и всякакво друго правене е и за евентуално постигане на по-добри свързвания.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Четох текста на проф. Богданов, преди да пусна своя кратък текст върху факта, но не го прочетох два пъти, както правя, когато пред мен е напълно непознат текст. Този не беше такъв поради това, че познавам заниманията на проф. Богданов с говоренето и съм убеден, че мисли върху “факта” напълно пасват към този обект. Сега реших да мина текста параграф по параграф с критически прочит тъкмо поради същото убеждение. Тази дискусия отваря множество писти за колеги от всички специалности. Още срещу първия параграф отбелязах “Витгенщайн”, за да направя връзка с темата на проф. Богданов, но в хода на работа си дадох сметка, че няма да ми е по силите в един коментар и я изоставих. А и без това, дори без да споменавам името Пърс вече съм отъждествяван с негов адепт, тъй че примирявам се с едно напомняне, че прагматисти са наричани английските емпирицисти, Виенските логици, да не говорим за изказване на самия Пърс: “Първият прагматист е Исус с неговото ‘по плодовете им ще ги познаете’”.

И така:
Б.Б.Човешкото говорене (Витгенщайн)
Б.Б. Говорене-четене-мислене (разбиране). Бел. – не непременно протичат в този ред.
Б.Б. Говоренето – подвижно явление (естествено)
Деленето на говоренето на външно и вътрешно, респективно, на протичащ текст и на протичаща ситуация.
- И.М.: много тънко наблюдение. Въпрос: как се постига, освен, чрез “спиране”, което е определено като “редово научно”, т.е някак нединамично? Мнение: – не “научността” прави това спиране, а необходимостта нещо да бъде проблематизирано. Както естествено е станало и в случая.
Говорене и правене (перформативност)
Б.Б. Говоренето е и мислене, както и мисленето е мълчаливо говорене.
- И.М. Мнение: мисленето е полифонично като даденост, но най-малкото е диалогично. Моят Аз (съвкупността от всички ефекти на моето съзнание) диалогизира (но много по-точно е: “води множество разговори”) със “сведенията” от всички свои ефекти и с резултатите от външните възприятия.
Б.Б.Търсенето на един (по-добре “единен”И.М.) смислов ред
– И.М. да, така е, тъкмо това е развития навик за мислене, който след време се изхабява и заменя.
Б.Б. Говоренето – в по-добра степен от мисленето то позволява да се осъзнае основното ...
И.М. Тук имаме директно ценностно съждение, с което не бих се ангажирал. По-нататъшното развитие на проблема от същия параграф откроява вечния недостатък на ценностните съждения.
Следват детайли по концептуализиране на говоренето с много добри наблюдения, например за външните спирания, където все пак има недопустимо смесване на реално и истинно (Б.Б. “по-истински съществува реалното, докато рефлексията не съществува така истинно”). Същото са твърдели емпирицистите от 18 век и най-вече Бъркли: реално и съществуващо са изравнени. Възражението е също оттогава – ако на рефлексията (абстрахирането) не се признае реалност, то тя не може да съществува и като партикуларност, с други думи, не може да обобщава “реално”. Нещо повече, на процеса на абстрахиране трябва да се признае “реалност”, иначе и рефлексията на може да съществува. Все пак имаме уговорката за нещо доминиращо, а не всеобщо валидно, от проф. Богданов.
Б.Б. “Това е и проста репрезентация поради опредметяването на това значение и внушението, че думата-значение-нещо съществува реално.”
- И.М. Тук е кулминирана грешката от смесването на реално съществуващо с “истинно/репрезентирано” от думата. Всъщност, “внушението” е точно: думата-значение-нещо съществува (е истинна), без да е непременно реална (предмет от реалността), това е съвсем очевидно. Нима е реален кентавърът като “нещо” и нима е неистинен в нашите умове, при положение, че думата извиква у всекиго приблизително еднакъв образ?


Фактът

Сега ще се насоча към своите две “грешки”, според проф. Богданов.
- Първата (обобщено): факт не е обработено понятия, а развива поредица от редови значения, те я уточняват, като я заменят със синоними. -- Добре, факт е обработено понятие поне в литературознанието, а доколкото ми е известно и в точните науки. Но не с това ще възразя, а ще изкажа учудването си, че като недостатък на думата е посочена нейната поне трояка “пропускливост”. Нали тъкмо това беше изтъквано като качество на говоренето? И още нещо: за мен факт и термин са почти синоними, не по значение, а по начин на конструкция – и едната и другата дума са възли от втвърдени значения, които във времето се “размотават” и “навървят” като клишета. Какво са били поредицата от думи “сам за себе си” преди Кант да направи от тях твърдо понятие? И какво са отново днес, когато никой не свързва тази подредба с Кант?
- Втори неточен пункт, илюстриран с пример за раждането в античността (защо само там?) Цитат: “Външното раждане обаче и отбелязването са две различни проявления на факта.” Така е, как иначе, как бихме отбелязали, да речем “Непорочното зачатие”, ако не бяха различими и в интерпретацията? Все пак за една трета от човечеството (вярващи католици) непорочното зачатие е факт. Но къде е неточността ми, къде развивам противоположно мнение?
- Следва пасаж за Пърс, който не успях да разбера дали е критика, следваща от посочения недостатък. Професор Богданов казва, че несъвпадението между външния динамичен обект (между другото, точен термин на Пърс) и на същия обект станал вътрешен (“immediate object”, в същата терминология) е съществен подтик за мислещия човек да изгражда своя предметна среда. Идеално описание на “безкрайния семиозис” според Пърс, но къде е тук критиката (втората неточност)? Къде аз твърдя нещо различно? Двете страни на факта остават два факта при тяхната интерпретация или метафоризация, моментната им несъвместимост е “снета” в перспективата на непостижимата “крайна истина”, това е моето твърдение.

И така: “говоренето” – винаги съм имал резерви, че е възможно то да се концептуализра, защото това би се осъществило пак в говорене или алтернативно – в подценяваното “научно говорене”. Но знам, че не съм прав, след като Витгенщай все пак е извършил този опит, макар и с леко иронизираните “езикови игри”. Мнението ми е, че ако проф. Богданов успее да създаде проверима теза за говоренето, то това ще е повече от значителен принос към неизброимо множество от дисциплини.

Тема № - 71 Коментар № - 7196 Иван Младенов - 2013-02-20 13:15:43
Уважаеми професор Богданов,
уважаеми многоопитни и по-млади хора на форума,
С риск да не премисля повечко и уплътня тези редове, а и да изпреваря нечие по-нужно и точно казване, споделям. И започвам с това. Когато преди малко изчетох толкова интимно-граждански откровен и открит гласа на Професора, аз се усетих успокоен. Знаете колко отдавна пописвам сред вас. Но аз съм далеч от вашия голям университет и София. Далеч и моя някогашен Учител в древното, а и в хуманитарното изобщо. Като изключим онази наша сладко-иронична, ненаучно-дружеска разговорка (ако си спомняте, за крайцера “Аврора“ ), ние не сме разменили дори имейли. Освен че се съобразявах с творческата и лидерската заетост на г-н Богданов, аз проявих и собствено „творческо“ упорство. Пишех дописките си без да се допитам, (а съм сигурен, че щеше да ми бъде отговорено и от полза), на своя глава, често смущавайки друг възможен форумен порядък и замисъл. Инатях се. Професорът устойчиво-мъдро ме допусна в такава (нерядко глуповата и пропуснала мярката) освободеност. А и, предполагам, е обирал пасивите и нечия умно уместна насмешка от маркизовото свръхактивно „писателстване“…
Защо ви открехвам тази подробност, в такъв форумен момент, спиране, придихание? За да го свържа с това, как в един виртуално-епистоларен, анонимно-мрежови, недоизказващо-многостилов свят човек би могъл да търси, намира, оголва и кондиционира спрямо другостта своето себе си. Това правеше познатият вам маркиз. От това донейде „пострада“ и милата, по-малко позната ви маркиза.
Няма да ви отнемам повече време в това Време-разделно. Убеден съм, то не е такова за този форум! Маркизът по стара журналистическа привичка тия дни „слухти“ какво казват по-обикновените и образованите хора, бозаещите от държавното виме и честните частни аргонавти. Мога да ви сбера интересни неща, но искам и чакам да чуя и вашите визии и репери. Съжалявам обаче, че преди месец и повече не ви пратих онзи мой наукообразен трактат за съдбините на земите и селското стопанство у нас. В него „пророчески“ съм предположил, че когато се зададат бързо самосъздалите се(?), едри български латифундисти с тежките си трактори, съпътствани от свръхмощни джипове (такива не видях из Европа и Острова, където с маркизата, знаете, много скромно поразгелдисахме неотдавна) нещата ще се усложнят и охаосят. Тези странни дебеловрати и чинно партизирани нашенски „земеделци“ няма да пуснат лесно общонародното, а сега вече – и европейското виме. Не че само от тях ни зависи хлебеца, и че само те бозаят от голямото търпение и обърканата ядовитост на България…
Преди време ви бях драснал нещо, че умните, образованите, разсъдливите са, за да помогнат на вървящите по-бавно и в по-малко поднебие. В далечния Изток го правят с хилядолетното си тяхно, в по-близкия – с Корана, на запад от нас – с културност, духовен нрав и як закон. Нашата, българската, никога не е била лесна. Но с някое едно-друго не сме толкова за изхвърляне и безпаметно отчаяние! Битият е по-надежден от петима небити. Милион и половина прекрасни, умни и работни българи намериха „хранителна среда“ по света, други - в свястно работещи фирми. Средата, братя и сестри, там да насочим знаенето, морала и взискателността си – нашата българска среда, от научната, през държавната, властовата, до най-малката производителна или селска общност. Иначе пак ще ни запеят баюшки, че всичко ще ни уредят, омиротворят и подсигурят. Само да не се притесняваме и да не надничаме много-много в управническата, родово-номенклатурната и чисто разбойническата паница. Видели сме го много пъти.
Думата е ваша, свободни мои! (А думите не са по-слаба ракия от друг вид средства и способи.)
Тема № - 71 Коментар № - 7195 Dekarabah - 2013-02-20 13:02:14
Благодаря, Маркизе, за думите ви, както обикновено точно коментиращи общата ситуация, в която сме. Виждате, че и аз се опитвам да свържа темата, по която се надявам да заговорим, с външните обстоятелства. И упорствам, че е налице връзка. Защото нищо нито може, нито трябва да се прави, преди добре да се назове кой е проблемът. Имам предвид проблема за всеки от нас. Затова харесвам, Маркизе, че преди да кажете “ние”, точно представяте ситуацията, в която сте. Казвали сте го и друг път, но в този коментар казаното е особено стойностно. Докато сте бил по-млад, животът ви е дърпал към това и вие да бъдете на държавното виме. После сте се отделил и сте се опитал да сте по-далеч от него.

Но става все по-трудно, защото държавното виме продължава да е силно. Силно е, защото за него са заловени много хора. И понеже държавното мляко не е много, като се пие частно от толкова много хора, няма как то да отива за развитие на нечастното. Но като не нараства това нечастно, в един момент намалява и самото мляко. Така че изходът е да се черпи отвън. Знаем кои са трите източника – фондовете на ЕС, инвестициите и подаянията, които правят на близките си, живеещите в чужбина българи. Аз го казвам накратко така, друг ще го каже по друг начин.

Големият въпрос е дали един гражданин, един журналист и един политик трябва да обясняват и на себе си, и на другите, това, което се случва, само с отделното. Сметките за тока са високи, това е непосилно, хората се юрват навън и протестират срещу виновния. Е, този виновен е държавата, т.е. държавното виме, от което сучат неввръстните подрастващи. Или трябва да има и хора, които да могат да свържат това отделно с по-общото, а и да съобразят кое е то и добре ли се назовава. Не за да прикрият отделното. Защото сметките за тока трябва да се оправят, при това и при тях причините са повече и не е толкова лесно да се изложат. Но, така или иначе, това отделно винаги ще зависи от по-общо. Та там е въпросът – кое е то.

Е, за мен, Маркизе, това по-общо е споменатото от вас държавно виме. И дори в тази наша страна да има такива, които биха управлявали по-добре, ако и те управляват, като закачат за държавното виме толкова много хора, нищо по-добро няма да стане. А те ще управляват именно така. Защото са неизброимо повече от досега управлявалите и несравнимо по-опитни в изсмукването на държавното мляко, което при това представят за народно благо. Защото последните два пъти, когато оставиха държавата, в единия случай тя беше във фалит, а в другия той предстоеше.

Аз казвам това, което си мисля лично по този конкретен въпрос. Нелично обаче, като професор надхвърлил седемдесетте, настоявам за другото – че само умението да се свързва конкретното с по-дълготрайното и общото, което е и умение да се казва и да се говори, е в състояние да ни предпазва от наистина не малката беда да се постъпва наслуки и несъответно на реалните обстоятелства.
Тема № - 71 Коментар № - 7194 Bogdan Bogdanov - 2013-02-20 10:20:59
Здравейте уважаеми учени и учещи!
С остатък от целогодишната си драконовска „енергийност“ издигащият ту либерални, ту сякаш клонящи наляво призиви маркиз ще се шмугне и в сложния, дискурсивно богат професорски диалог. По няколко причини. Първо, за да не сметнете, че заради митингуване и жив протест съм забягнал от форума. Второ, драконската година изтече и неусетно влязохме (ведно с великия китайски народ и всички по-малки източни дракони) в характерните с интелектуална дълбочина мочури (ето ги пак тия наши „общи места“, уважаеми професор Димитров) на Черната водна змия. И трето, в последните дни всички сме свидетели на ставането-факт на една силно разбудена, оживяла и омладена гражданска воля за промяна на норми, модели и посоки на развитие. В нашия български вариант – търсене на общо оцеляване по справедлив за най-ощетените и обезверените начин.
Откровено ще ви кажа, приятели, маркизът и повечето от неговите приятели и партньори, предимно хора на малкия собствен бизнес и занаятите, не си падаме много по колективните протести. Ядем си ядовете сами, а ако падне работа, благодарим богу и на пазарното оживление. Не че не знаем това-онова за правдата и кривдата и кой как пипа из общественото като из бащиния. Ние, казано кратко, сме отбити от държавно-бюджетното виме, залисани в клиентските си поръчки и капризни изисквания трудещи се. Това не е безрадостна съдба. Стига да се намират поръчки и да не ни ги връщат заради лошо качество на изпълнението… Защо ви разсейвам пак с този общо-политически лаф моабет?
Най-вече за да приветствам избора на размисъл за говоренето и неговите процедури, отправен ни от уважаемия професор Богданов в критично и обтегнато българско обществено време. Вие, (а и маркизът покрай вас), уважаеми форумци, не сме се отдръпвали в нищо от предизвикателствата на пластовете в обговарянето на всяка проблематика, било литературно-историческа, философско-хуманитарна или в сферата на социо-психологичните разпътици, наспорила от интересното, усложнено, понапреднало, както основателно отбелязва проф. Богданов, време, в което живеем. Ако можем да го догонваме, ще спечелим всички!
Свята памет и вечна българска слава на чистия наш Апостол на Свободата – Васил Левски!
Точно днес си мисля, че има искра от Делото му и в свободата моя отнесена, объркана (бивша журналистическа) милост да вмъква дописките си в този форум.
Тема № - 71 Коментар № - 7193 Dekarabah - 2013-02-19 15:55:39
Благодаря на Иван Младенов за неговия коментар. Не си представям обаче, че го е написал, като е прочел текста за говоренето, без да забележи моя последен коментар от предишната сесия, в който свързвам темата за факта с темата за говоренето. Та това го моля - да прочете и да пообсъди и казаното от мен в коментара, но и нещо от заглавния текст. Темата за факта е наистина важна. Ако Иван Младенов я разгърне, следващият заглавен текст ще бъде неговият.

Няма да постъпя така, както се постъпва в тези дни на радикално говорене по улиците, при което хора, виждащи реално постигнатия ред и чистота в София, поради друго и заради друго буйстват, чупят и обръщат котейнери с боклук. Т.е. няма да внуша, че е ясно и прието от всички какво означава да се говори прагматистки. Защото не е ясно и не е общоприето.

Какво смятам по този въпрос? Че говорещият прагматистки, като говори за факт, би трябвало да осъзнава, че тази дума означава и свързва повече външни неща, които би трябвало да се изброят. С думата факт на български означаваме нещо съществуващо, което може да се посочва, но и нещо станало. Станалото може да е раждане на дете, но също и да е голямо събитие, засягащо много хора. Иван Младенов е съвсем точен, че всички външни факти в човешката среда са нещо социално, което зависи от говорна и значи от ментално поддържана норма.

Ето двата пункта, в които той е неточен. Факт не е обработено понятие, а редова дума и значи е с повече значения. Редовото говорене я уточнява, като я заменя със синоними. Така факт означава и събитие, и обикновено случване без събитийност, а също и ред други външни отделности. Няма обаче гаранция, че този, който говори за факт, не говори всъщност основно за една от тези три прояви, без да я назовава. Та затова преди да се говори за факт е редно да се изброят тези външни неща, които се наричат факти.

Вторият неточен пункт. Ясно е, че в човешката среда външните факти са нещо говорно и нормативно. Раждането на дете в класическата античност не е факт и затова обичайно не се отбелязва. Външното раждане обаче и отбелязването са две различни проявления на факта. Едното, макар и също да е белязано говорно и речево, е различно от другото, от самото му отбелязване в някаква реч. Думата факт се употребява и за двете – и за външното, и за говорното му отбелязване. Но ако при раждането няма особена разлика, при ред други случаи има.

Именно в това е недостигът на прагматизъм според мен, когато някой не различава външния факт от вътрешния на говоренето за него и бърза към тяхната неразличност в метафорността и на двете. Да, но те са все пак две проявления – едното е на външен динамичен обект, а другото е на същия този обект, станал вътрешен и по някакъв начин различен от външния. Именно това несъвпадане е същественият подтик за мислещия, имащ памет и говорещ човек да изгражда своя особена предметна среда.

Така че Пърс е наистина е отцът на съвременното прагматистко говорене, но също наистина това не пречи той да не е достатъчно прагматичен в своите текстове suma sumarum. Бидейки значителният мислител, който е бил, той е зависел от менталната среда на своето време, както и аз, много по-незначителният, съм също зависим от своето понапреднало време, което някак ме оправдава за това мое горделиво твърдение. Но нека все пак се накажа за него, като се отнеса критически към моя заглавен текст.

Писах текста бавно с много поправки, добавки и съкращения. Съкратих го доста, за да не бъде по-дълъг от 10 страници. Пострада средната част за двете процедури. Донякъде с право, тъй като тя не беше разработена, както трябва. Какво се получи? Дълъг относитено свързан увод, недоизяснена средна част и бърз речитативен край, отговарящ на дългото начало само донякъде. Съзнавам този недостатък на текста, но също и това, че в него има разбираеми твърдения за важни неща, които ни засягат и заслужават да се обсъдят.

Виждате, опитвам се да свържа в едно и нашето умозрително говорене тук, и т.нар. правене на наука, и говоренето на журналистите и политиците, а и всяко друго казване и помисляне на нещо, като настоявам да се замислим за правенията в тези говорения. Но за да можем да се замислим, трябва да си дадем сметка особено за тази процедура - на сочене на външно, което става говорно вътрешно, за да стане след това наново друго външно, и то не едно.
Тема № - 71 Коментар № - 7192 Bogdan Bogdanov - 2013-02-19 10:25:13
Преди да публикува този текст проф. Богданов беше обявил, че ще разсъждава върху факта, тема, по която ми се струва, че имам какво да кажа. Сега виждам, че по-скоро е обобщил идеята си за “факт” в по-широката тема за говоренето. След като идеята за “факта” се съдържа в новата тема, се решавам да я предложа във форума.

Фактът е възел от гледни точки. Парадоксално, но фактът е историческа категория. До 15 век е било “научно” доказан факт, че земята е плоска (въпреки че, в “Тимеус” Платон казва, че светът е сферичен и дори, че се върти около себе си). След това е доказан факт, че земята е кръгла, въпреки че и днес съществуват хора, според които светът е плосък, а сферичността му е погрешна гледна точка (след като те строят къщите си върху плоскост, а не върху сфера). Дори виждането на едно и също нещо не е факт за някои видели го едновременно – заради това се правят криминални разследствания.
Какво тогава е съществено при факта? Според мен, начинът, по който група хора стигат до общо твърдение, че нещо е факт. Пътят, който изминават, разсъждавайки, е образуван от навиците на мислене и поведение плюс отклоненията от тях, с други думи, от клишетата, по които се плъзга мисълта и от “завоите”, с които се сблъсква на места. Това, че рано или късно навикът спира при факта е по-малко съществено от модела, по който се стига до него. Именно, осъзнаването на модела (навика) на придвижване на мисълта може да познае (предвиди) появата на факта. Пример: напоследък имам шанс да водя дълги и плодотворни дискусии с японски математик и американски физик. Техните проблеми са универсални за моментното състояние на двете науки. Формулират ги така: истината (решението) на една и съща задача при двете дисциплини е различна, нямат допирна точка, например за произхода на вселената, дискутира се “струнната теория” за вселената. Как да се справят с “двете” истини? Представих им една от доктрините на прагматизма (фалибилизма), според която не е възможно постигане на крайна истина (“no final truth is ever achievable”). Доказателството на това твърдение, макар и да изглежда очевидно, не е лесно. Но при положение, че не е възможна крайна истина върху нито едно твърдение, става безпредметно обсъждането на “две истини” и противоречието се “снема”. Двете истини са етапи в движението към имагинерната “крайна”. Разбира се и това не е в абсолютни стойности на твърдението, но е “приемливо доказуемо”, и достатъчно за удовлетворяване на постулата. Така с нещо от формулите за творене на метафори е разрешимо противоречие, създадено от “втвърдени логики”, каквито са математиката и физиката. Странното е, че този процес на доказване е съвършено приемлив за физѝка и математѝка, но е съмнителен за литератора, свикнал с неустановената подвижност на своите тези. “А зря”, както би казал Димата Варзоновцев. Проблемът е, че свикналият да метафоризира е по-малко доверяващ се на метафорите като “навик на разума”, отколкото тренирания логик, предпочитащ формулите на силогистичното мислене.
Обобщавам: изложеното върху факта може mutatis mutandis да се пренесе като разсъждение за нормата, която също е възел, по-скоро от правила, но още по-ярко, отколкото факта има ограничено траене. И нормата, и факта са жалони по пътя на “навиците за разсъждение”, обречени да задържат и натрупват значения, след което да отминават, превръщайки се на свой ред в хлъзгави клишета – нови навици. Преносител и на двете е метафората, като тяхна обвивка, доколкото всяка дума, дори всяка буква е метафора (Иконичен знак на какво в природата е буквата)? Разбира се, че с говорене, т.е. метафоризиране можем да създаваме “факт” (Searl, Austin), това не е толкова интересно. Според мен, вълнуващо е, дали фактът е също вид метафора, пренасящ в ембрионален стадий значения, които, щом бъдат развити, разчупват обвивката на своя преносител, за да се превърнат на свой ред във възли- преносители. Изглежда е така, но само помислете за такова съчетание: “този факт е метафора на...” Какво толкова, така е.
Разбира се, развивам един прагматистки в основата си възглед с лични напластявания.

Иван Младенов
Тема № - 71 Коментар № - 7191 Иван Младенов - 2013-02-18 11:32:55
1  2  3  4  5 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115923

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128126

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32723

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134331

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94298

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29084

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17777

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180861

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60772

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA