БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

НОВА ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА

ГEOPГИ ГОЧЕВ

19.01.2013 г., Октай Енимехмедов напада с газов пистолет лидера на ДПС Ахмед Доган, докато той чете доклад на конференция на партията в НДК. Пистолетът засича и Доган е изведен от охранителите невредим от залата. 20.02.2013, Бойко Борисов подава оставка на правителството след протести на граждани. Сутринта на същия ден Пламен Горанов се самозапалва пред общината във Варна. Младият мъж настоява за оставката на варненския кмет Кирил Йорданов и ограничаване влиянието на групировката ТИМ върху управлението на Варна. Ще издъхне след две седмици. 21.02.2013, министър председателят в оставка обявява от трибуната на Народното събрание, че Ахмед Доган е поръчал атентат срещу него.

Кое свързва тези събития?

Минути след като Енимехмедов се опита да стреля срещу Доган, българското общество зае две крайни позиции по отношение на случилото се. Едната беше обобщена от Лютви Местан в емоционална реч, произнесена пред делегатите на злополучната конференция час след нападението. Станалото не е нищо друго, настояваше той през сълзи, освен знак за голямата омраза на българското общество към лидера на ДПС Ахмед Доган. Малко по-късно същия ден, когато стана ясно, че нападателят е от турски произход, националистите около Волен Сидеров излъчиха друго крайно обяснение – нападението е било театър, организиран от самия Ахмед Доган с цел личното му героизиране и всяването на тревога у електората на ДПС. След няколко дни в съда проговори и задържаният Енимехмедов. Някога бил привлечен от харизмата на Доган, после много се разочаровал от него; нападнал го, за да го сплаши и за да му покаже, че не е неуязвим. Тогава националистите промениха своето мнение. Октай Енимехмедов, заявиха те, е всъщност български герой, потомък е на онези турци, които преди Освобождението са бранели българите от набезите на злите аги.

До днес не е оповестено доказателство, че Ахмед Доган е поръчал бутафорен атентат срещу себе си. Няма и реални знаци за това, че българи и турци живеят в готовност да се хванат за гушите. И все пак в нападението срещу Доган има нещо, което намирисва и на театър, и на обществен антагонизъм. Партията, ръководена над двадесет години от Ахмед Доган, представлява типична етажирана обществена структура с много ясно изразени горен и долен слой. Горе са лидерите като Доган и Местан, долу е електоратът. Разликата между двата слоя обаче не е само формална, тя не се изразява единствено в степента на отговорност за важните обществени решения, които лидерите трябва да вземат. Тя е и разлика в начина на живот, воден от двете групи хора. Толкова голяма, че и тогава, когато политиците не са в ролята на политици, те не могат да се изравнят по никакъв начин с онези, които са ги избрали. По тази причина двата слоя на партията не се поставят едни спрямо други в отношение на реално сътрудничество. На тези долу не им остава нищо друго освен да обожават тези горе, да им завиждат и понякога силно да се разочароват от тях. Тези горе пък някак са принудени да изпитват към тези долу предимно съжалението, което изпитва един настойник спрямо недоразвитите си деца. Този вид отношение между двата слоя на партията без никакво съмнение създава вътре в нея голямо напрежение. Напрежение, което лидерите постоянно трябва да пренасочват срещу опасност извън партията.

Месец след нападението срещу Ахмед Доган премиерът Бойко Борисов подаде оставката на правителството. Въпреки някои сигнали за това от предходните седмици и дни – например оставката на финансовия министър Симеон Дянков – станалото беше толкова изненадващо, че в първия момент мнозина (в това число слагам и себе си) просто не повярваха. Хората бяха излезли на протест срещу високите си януарски сметки за ток и парно. Малко от тях искаха оставката на цялото правителство. Та наместо да се опита да разговаря с протестиращите и да разреши заедно с тях проблемите, свързани с енергийните монополи, Борисов действа като баща, който е обиден на синовете си, задето те не са оценили неговите големи добрини. „Не полагам асфалт, за да се лее кръв по него“, каза той троснато в Народното събрание по повод на сблъсъците в центъра на София между полицията и част от протестиращите. И ден по-късно, за да пренасочи напрежението от себе си към изявен обществен дразнител, обяви от трибуната на парламента, че Ахмед Доган преди време е поръчал атентат срещу него, защото управлението на ГЕРБ е възпрепятствало бизнеса, който той прави.

През цялото време, през което беше начело на държавата, Бойко Борисов се опитваше да демонстрира с думите и действията си, че никак не зачита етажирания политически модел, за който по-горе говоря във връзка с нападението срещу Доган, ами поставя себе си на едно ниво с обикновените граждани. В това приятелско поведение спрямо обществото, разбира се, имаше и много голяма доза популизъм. Но в някои моменти Борисов водеше и реален диалог с обществените групи. Поради това и не можем да не се попитаме защо именно този път не проведе диалог, при положение, че в началото на протестите рейтингът на общественото му одобрение беше останал сравнително висок? Не е изключено поради лична слабост. Навярно и поради невъзможността бързо да намери средния път между интереса на гражданите и този на енергийните лобита. Но може би има и трета причина. При очертаващия се още от края на 2012 г. нисък резултат на ГЕРБ в предстоящите парламентарни избори, единственият шанс на Борисов да запази управлението, беше с оттеглянето си да подготви критична обществена ситуация, в която отново се появява като защитник на обществения интерес и обединител на разпокъсаното обществено тяло. Той веднъж вече спечели от такова положение през 2009 г. в края на управлението на Тройната коалиция. Защо да не го направи и втори път, като засега остави обществото бързо да се върне обратно при острото противопоставяне, от една страна, между леви и десни партии, а от друга, между политици и граждани? Така че твърдението, че Доган готвел атентат срещу него, можем да разбираме колкото като израз на изпуснати бащински нерви, толкова и като израз на желанието злият обществен джин отново да изскочи от бутилката.

И той действително успя да изскочи – в образа на онзи дявол, който води бедния младеж нагоре по обществената стълба. Припомних си „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски в първите дни на протестите. Подобно на младежа, който, колкото по-отвисоко гледа към света, толкова по-нереален го вижда, тъй като за всяко стъпало е заплащал на дявола с едно от сетивата си, и аз, колкото повече гледах преките репортажи от местата на протеста и слушах изказванията на протестиращите, толкова по-малко разбирах какво става и какво желаят да променят хората, излезли на улицата. Думите не съответстваха на онова, което виждах и разбирах. Говореше се наистина справедливо за проблема с цената на тока и монополите на енергийните дружества, но под това говорене се усещаше и силна носталгия по социализма, когато – в представите на мнозина – държавата е плащала нашите лични сметки. Говореше се за „масови протести“, а по улиците не излизаха повече от десет хиляди души, при положение че София наброява над милион и половина. Говореше се за „събудено гражданско общество“, а виждах как в много градове протестиращите се карат яростно помежду си и със съвсем малки изключения трудно изразяват онова, което искат да се промени. Говореше се за „гражданско неподчинение“, а хората отиваха на протест след края на работния им ден и се разделяха на групи според това какви са исканията им. Говореше се, че единствено лявата социална политика е способна бързо да ни повиши доходите, а веднага след падането на правителството лидерите на БСП, от които се очакваше еуфорично да се захванат за работа, оклюмаха носове и се покриха. И не на последно място, говореше се за дълбока криза на държавността, докато в действителност в криза бяха не институциите на държавата, които някак продължаваха да работят според процедурите, които са си създали, а общественият модел.

Какво се беше случило с обществото? След усещането, че не виждам ставащото реално, веднага дойде усещането, че дяволът на Смирненски е престанал да изкушава бедните и онеправдани граждани с постепенно изкачване по обществената стълба, а е започнал да им внушава, че ако искат истинска справедливост, трябва да се изстрелят към недосегаемите велможи като ракети. И някои от протестиращите около Орлов мост, и Октай Енимехмедов, и особено варненецът Пламен Горанов послушаха този дявол и действаха крайно срещу реда, без да си дават сметка за ситуацията, в която действат. Но може би и ние, които наблюдаваме и коментираме отстрани, не си даваме добре сметка какво се случва в България. Някои сравниха Пламен Горанов с чеха Ян Палах, но трябваше освен това да кажат, че ставащото в управлението на Варна не заслужаваше толкова голям трагически жест, какъвто може би е изисквало през 68-ма година нахлуването на съветските танкове в Прага. Изобщо, в последните няколко седмици сякаш всички в някаква степен загубихме способността да преценяваме правилно какво ни струват и съответно какво ни носят нещата, които вършим като граждани. Дадените оставки са факт, цената на тока е намалена, енергийните дружества се отнасят сякаш с по-голямо внимание към своите абонати, но причините, които породиха социалното недоволство, останаха и видимо се задълбочиха. В момента обществото ни е по-разкъсано отпреди.

Разбирам обаче, че този модел на обществената стълба е колкото зловреден за нас, толкова и необходим. Зловреден е, защото създава антагонизъм между управляващите и управляваните, разкъсващ цялото общество. Но моделът не може да се разруши лесно. И поради много дългия обществен навик да съществуваме повече като поданици, отколкото като граждани, и поради самата форма на обществено управление, която бавно изградихме след 10-ти ноември. Управление на равни, демокрацията се нуждае от този друг план на неравенството, за да излъчи представителни субекти на властта, т.е. група от лица, които обединяват около своите възгледи различните по-малки групи на обществото и които носят отговорност за общественото благополучие. Но дали не различаваме тези две страни на обществената стълба само на думи? Склонен съм да твърдя, че е точно така. В действителност виждаме как в българския обществен живот мнозина бързо превръщат общополезното неравенство на демократическия строй първо в платформа, а впоследствие и в параван за прикриването на феодалните си интереси. В този смисъл справедливият протест срещу обществения модел би следвало да се погрижи най-напред да изрече по-точно кое е лошото в него и как то трябва да бъде ограничавано. Лошото според мен е смесването между двете обществени етики, които познаваме – старата феодална етика, наследство от робството и социализма, според която управляващите е редно да се обогатяват от властта и ако им е угодно, дори да малтретират управляваните, докато не се намери някой по-силен да ги катурне, за да им седне на мястото, и новата етика на демократическото управление, според която управляващият е неравен с управлявания само по отношение на по-голямата отговорност за общественото благополучие, която носи.

Как може обаче практически да се постигне различаване между двете етики на обществената стълба? Според мен този процес има два плана – личен и обществен. В личен план тези, които управляват, следва да осъзнават, че и те като обществото са устроени някак стълбовидно с горен слой, където живеят в официалните си публични роли, и долни слоеве, където живеят чрез по-личните си проявления. Та би трябвало всеки, който управлява, да отграничава това, което върши като обществено лице, от това, което върши като частно, и в същото време да не търпи пораждането на прекалено голяма разлика между двете. Причината за брожението срещу някои обществени фигури през последните няколко месеца беше именно тази, че те или бяха подчинили обществената си роля на някоя твърде невзрачна лична роля, или се представяха като твърде идентични на позицията в обществото, която заемат. Пример за първото беше избирането на Венета Марковска за конституционен съдия. Пример за второто бяха нервните изказвания, неуравновесените действия и болестите на Бойко Борисов през последните няколко дни от неговото управление. Прилепнал към ролята на премиер, сега той сякаш изведнъж осъзна, че има и тяло, което може да се разбунтува срещу по-високите етажи на личността му. И по всичко пролича, че не успя да овладее този вътрешен бунт, както не овладя и външния.

Няколко кратки думи и за обществения план на различаването. Не мисля, че партийните депутати веднага ще престанат да се обогатяват с обществени средства, ако в парламента бъдат поставени под надзора на независими граждани. Пък и дали именно парламентът е мястото, на което трябва да действа гражданското общество? За повечето от протестиращите отговорът е „да“. Но малцина от тях могат да кажат как един редови човек, който, да речем, има малък бизнес, ще се превърне за нула време в законодател и държавник, и как този редови човек, попаднал сега в парламента, ще се предпазва, разчитайки само на собствената си съвест, от изкушенията, които му предлагат партийното членство и следващите го бизнес лобисти. Според мен гражданското общество може да участва по-пълноценно другаде. Първо, в т.нар. регулаторни органи към държавните институции, които и до момента са около сто, но повечето, както наскоро стана ясно, не работят. Но че тези органи могат да постигат реални промени, се вижда, например, от действията на пациентските сдружения, в немалко случаи важен контрапунт на Здравната каса и Министерството на здравеопазването. Второто място за по-голямо гражданско участие и контрол върху политическите решения трябва бъде местната власт. За да се осъществи обаче, това участие се нуждае от някои предпоставки, които може да му осигури само централната власт. Между тях една е особена важна, но и трудна – децентрализацията на властта. Защото и това спомага много за негативния ефект от модела на обществената стълба – образувалата се голяма разлика в стандарта на живот между столичния град, където са концентрирани всички важни обществени власти и капитали, и останалите части на страната.

Но каквито и предложения да се направят и решения да се вземат, те трябва да се подкрепят и приложат от някого. Възниква въпросът от кого ще се направи това, при положение че в момента обществото ни е разкъсано колкото между партиите на прехода и гражданите, толкова и между протестиращите и една много по-голяма група от непротестиращи? Според мен отговорът е, че трябва да се върви към създаването и поддържането на междинен слой в обществената стълба – слой от хора, които се грижат да имат у себе си реален поглед върху обществените процеси и се държат истински обществено ангажирано в личните си планове и предприятия. В България се е създало впечатлението, че този междинен слой не съществува. Това е невярно. Но е вярно, че по някакви причини той остава невидим, нечут, а в момента и трудно разпознаваем сред масата на протестиращите. Та нека, учейки се от случващото се през последните месеци в страната ни, първо, бавно да се опитаме да назовем по-точно какъв е смисълът на гражданското общество, и, второ, да различим хората, които вече се занимават с осъществяването на този смисъл.


Изображението към текста е от дясното крило на триптиха „Каруцата със сеното“ на Йеронимус Бош, 1500-1502, музей „Прадо“, Мадрид.


ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Благодаря на Веселина за коментара. Отделното човешко същество и обществото, смятам, са естествено свързани и поради това, че всеки човек е устроен от повече лица, които, подобно на хората, участващи в обществената система, изграждат и развиват помежду си връзки, подобия, различия, противопоставяния, йерархии, а значи и бунтове. Това ми дава основание да твърдя в заглавния си текст, че когато говорим за стълбовидния обществен модел предимно като за зло образувание, трябва все пак да имаме предвид и това, че той е налице и в отделния човек – който, независимо в каква среда живее, има представителни роли и лица, стоящи по-високо в неговата вътрешна ценностна йерархия, и личностни проявления, които той поставя по-долу, крие или потиска. Затова и смятам, че всеки човек, който разбира и може да говори за това как е устроена и как се променя тази негова вътрешна стълба, е способен да разбере и да говори и за устройството на външната, обществена стълба. Всеки е малко нещо политик и политолог, докато го занимава въпросът как множеството лица, които притежава, образуват или не образуват единен субект.

Веселина говори в началото на коментара си кратко за „преплитащите се парадигми“. Това, което аз наричам с метафората „обществена стълба“, е не друго, а парадигма – т.е. образец, модел, схема за разбиране на типовата основа или структурата в една реална обществена ситуация. Давам си обаче сметка, че в обществения живот тази структура е преплетена с други. Например със структурата на т.нар. „мрежа“. Всеки, който заема някакво стъпало на обществената или политическата стълба, е едновременно с това свързан и в мрежа от отношения с равни или близки нему. Оттук и честият въпрос кого всъщност представляват политиците, в името на чие благо те управляват – това на онези, които стоят по-долу на обществената стълба и гласуват за тях, или това на някакъв кръг от лица, с които са по-пряко свързани. Та в този смисъл съм съгласен с Веселина, че ако искаме по-пълно да обясним поведението на един или друг политически субект (независимо дали отделен политик или партия), трябва да покажем по какъв начин той се явява един в отношение с една обществена структура, друг в отношение с друга и трети в отношение с тяхното едно, което те реално образуват в обществения живот.

Да, обаче общественият живот е не само плетеница от структури, в които политическият субект участва, претърпявайки една и друга промяна, но и набор от дела и думи. Тези дела и думи трябва да се назовават, знаят и помнят точно. Какво означава „точно“? Първо, да се знае кой и с каква цел причинява нещо. И, второ, това, което е причинено, да се назовава с вярната дума или фраза. Но за да се постигне тази двойна точност по отношение на обществените факти, това, че нещо е направено или казано от някой политически субект, трябва да се различи от структурите, в които този субект действа и говори, а също и от оценката, която даваме на него и на тези структури. Това различаване е практически много трудно за осъществяване. Когато например говорим за факта, че Бойко Борисов е построил толкова и толкова километра магистрали, без да искаме, веднъж смесваме построеното с ролята на премиера, който трябва да построява големи неща за благото на онези, които управлява, втори път с подозренията ни, че когато се строи нещо с такъв мащаб, някой близък до управляващите се облажава за обща сметка, трети път със симпатията или антипатията, които изпитваме към личността на Бойко Борисов, и четвърти път с оценката, която даваме изобщо за българските политици.
Тема № - 72 Коментар № - 7281 Георги Гочев - 2013-03-20 01:21:05
Здравейте,

тъй като форумът е най-посещаваната част от този сайта, влизам в темата на Георги, за да поканя всички на премиерата на книгата на професор Богданов "РАЗКАЗ, ВРЕМЕ И РЕАЛНОСТ В СТАРОГРЪЦКАТА ЛИТЕРАТУРА", която ще бъде на 21 март 2013 г., от 18 часа във Френския културен институт, ул. Дякон Игнатий № 2. Книгата ще представят Марин Бодаков, проф. Георги Фотев, Георги Гочев и Йордан Ефтимов.

***

По отношение на текста на Георги. За мен винаги е непоносимо да мисля по теми, които отразяват крайно реални неща като например - политическата ситуация. Това ми изглежда прекалено равно (като в екшън) - не като преплитащи се парадигми, а като съвпадащи означавания, от които, разбира се, могат да се разплетат парадигми - но това се случва много рядко - защото пречи крайната цел - онази, от която се изисква отново да означи един реален свят. Този тип говорене не позволява да се стигне от един минал министър-председател към друг различен министър-председател. Колкото и странични гледни точки да се привлекат - те не се развиват, защото им липсва времевата парадигма. Поражда се едно говорене, което излиза от съвпадането и търси съвпадане - т.е. истина, но тази истина по една или друга причина не става, защото тя трябва да се направи, а не да се търси - тя не съществува като налична в света и не може да се минава директно от едно в друго съвпадане. Може би това означава, че говоренето би било ефективно, ако е по-дълго, защото то би обхванало по-дългите периоди между отделните съвпадания. Така си мисля.

Скоро по телевизията случайно попаднах на предаване, в което чух интересна реплика - защо настоящата революция не е родила песни като тези от края на 80-те или тези от средата на 90-те:

45 години стигат: http://vbox7.com/play:52ead41f
Аз съм просто човек: http://vbox7.com/play:59b368ce
Последен валс!: http://vbox7.com/play:ea9d719a

Та въпросът беше защо изкуството сега не е подкрепило протестите. А моят въпрос е малко по-различен - как се съотнасят днешното политическо и литературното говорене - усеща ли литературното говорене ситуациите, в които не може да проникне в корпуса на политическото говорене? Аз съм си изградила някакви мои схеми за разбиране, ползвайки някои от текстовете на професор Богданов - като например, че има поне две горещи точки в пренасянето на устността - едната е епосът, а другата е на реторичното говорене - две говорения, които работят предимно с време и могат да бъдат говорения-правения, могат да създават модели за реалност, да проектират и да постигат нещо. Защо не е така в сегашното политическо говорене? То не допуска елементи на онова епиникийно говорене, в което заместванията на победителя са такива, че той наистина да съществува. А каква е разликата при обменянето на идентичности между общността и героя-цар? Кой играе театъра – или всичко е театър и няма публика?

Ще споделя нещо интересно. Вчера помолих Мира Майер да напише текст за 70-тата годишнина от спасяването на българските евреи за университетския вестник, защото много от хората в НБУ се включиха в различни инициативи - Етиен Леви участва в предаване, Марио Хосен свири на концерта в Зала България... Повечето медии са кръстили репортажите си така: "Еврейската общност чества 70 години от спасяването на българските евреи". Какво ми предлага Мира Майер - оказва се, че в книгата „Българската общественост за расизма и антисемитизма“, която е издадена от НБУ през 2005 г., и която е римейк на известната книга на Бука Пити от 1936 г., в която 63 български интелектуалци ярко и категорично се противопоставят на идеологията на Хитлер и неговата расова теория - специално за изданието интервю е дал Патриарх Неофит, тогава митрополит Русенски - чийто текст ние можем да публикуваме сега в Университетския дневник. Според мен, това е една истинска история с време, в която могат да се наблюдават спиранията и подвижностите - Патриархът не е бил Патриарх, но тогава единствен той от Светия Синод е дал интервю за книгата, Патриархът не е Равин, но е написал за спасяването на евреите, и материалът на Мира Майер не казва, че еврейската общност чества 70-годишнината, а носи заглавието: "Нобелова награда за българската православна църква", а освен това текстът на Мира Майер не е само текст на Мира Майер, а е увод към текст на Патриарха.

Зная, че примерът ми няма да е убедителен за всички, защото аз изхождам от една по-малка общност, тази на НБУ - но в същото време тя е също толкова голяма като интенцията, че като българин, аз трябва да отразявам онова, което се случва около мен - защото Патриархът е Патриарх на всички християни, а Патриархът, който е написал за евреите - разтваря обхвата на моята малка общност - още повече - допускайки в своята религия и други.

За съжаление не съм имала време да прочета цялата дискусия и се извинявам, ако се повтарям или ако въобще не съм в час с темата, но много ми се иска да я отместя малко – точно така, както отмества в себе си „Разказ, време и реалност“.

Публикувам и линк към плаката за представянето -
http://www.bogdanbogdanov.net/news_bg.php?newsID=106

Тема № - 72 Коментар № - 7280 vesselina vassileva - 2013-03-19 13:31:08
„…Вие можете да намерите време и свобода, благодарение големината на всички страни на вашия живот, да се занимавате с универсални проблеми. Сигурно затова светът е толкова малък за вас, щото вие вярвате, може би, че сте в състояние да се намесвате и действате навред ползотворно.
В този смисъл, вашата загриженост и вашите внушения могат да обхващат едно много по-голямо и много по-обширно пространство, отколкото моите. Защото моят свят, господин президент Рузвелт, е светът, в който ме е поставило Провидението и за който, следователно, аз съм длъжен да работя. В пространствено отношение той е много по-тесен. Той обхваща само моя народ. Но аз вярвам, че точно затуй аз мога да бъда още по-полезен на това, което е толкова близко на сърцето на всички нас: справедливостта, благополучието, напредъка и мира на цялата човешка общност.“
Така завършва речта на фюрера Адолф Хитлер, произнесена в Райхстага на 29 април 1939 г., в отговор на писмото на тогавашния президент на САЩ по повод страховете и пъзела от налагащи се избори на човечеството на прага на нова световна касапница. Тук, в това „време и свобода…да се занимавате с универсални проблеми“, според мен е вложена една стръвна ирония, един прагматично безпрекословен аргумент срещу „по-бавното“, несилово, разумно преодоляване на междудържавни и вътре-обществени кризисни състояния. Една преродена „спартанска“ идеологема за пренебрегване на „разплутостта“ на демократично-цивилизационното с бързо /блиц/ установяване на „ред-законово-производителното“ върху принципа на напълно изкривеното „макиавелианско“ – целта оправдава средствата…Изминали са едва шест години от аутодафетата на книги от еврейски автори и изобщо на тяхното изключване от…ИЗКУСТВАТА.
Защо припомням познати, „втръснали ни“ неща? Ами, то май нищо не се е много променило. На всичко отгоре, днешните бодри в подобен дух политико-прагматици, в преобладаващо си множество определено тясно-учени люде, читатели с „малки етажерки“, стигат до същите блиц-спасителни видения. Някои от тях демонстрират повечко „знание за тайната същност и кодекс“ на сливането на капиталите с енергията на решителните „утоляващи глада“ на трудещите се и лавират умело в ситуация като днешната наша. А и европейска, че и световна.
Не вярва, приятели, вашият уединен маркиз в случвали се вече „спасителни“ исторически поврати. Не вярва и в „революционно-технологичните“ преобразования, настъпващи при световни и локални военни конфликти. Не вярва и в „леснотата и щастливия шанс“ на трупането на капитал или най-обикновени спестявания. Неговата монашеско-бизнес вяра е свързана с дребни симптоми /и у нас/ на здраво „съвокупление“ между множество от законово придобити частни собствености и качествен, справедливо платен труд на хора, нежелаещи да рискуват с тегобата на предприемачеството. Темата за обгрижването на такъв /много добре познат в държави с нашия мащаб в Европа/ модел е дълга. Уважаемият д-р Гочев я тангира и прониква много умело в последните си коментари. Аз съм много удовлетворен от окото му за такива „несвойствени“ за хуманитариста, прагматични /в разумния смисъл/ послания.
Провокативната „безнадеждност“ на господин Варзоновцев ме окрили за това сегашно обаждане. Благодаря му за искреността на учен!
Накрая искам да не забравя да кажа, че съм напълно съгласен с постоянните предупреждения на Стив Ханке /и други благоразположени чужди учени и интелектуалци/ за огромното затруднение на българското общество и икономика да постигнат по-добри резултати, поради ширеща се отгоре до долу и в обратна посока корупционна лъст. Хубаво ще е и служебното правителство, дори да не е в състояние да извади каквото и да е вече „лапано“, да започне блиц-запушване на тунели, карстови тъмнилки и дупчици именно в тоя „капитализъм“. Иначе Австрия, Дания, че и Естония, ще ги гледаме още много дълго през крив макарон. А някои от най-буйстващите и честни протестиращи, може би и през решетките. Не им го пожелавам, защото са ми много на сърцето и съм им страшно благодарен! Истинските млади реформатори повдигнаха и свляклата се твърде маркизова надежда. Сега обаче внимателно трябва да преценят кои старейшини да питат за това-онова, та да не губят време в откриването на Америка /или да не вземат да открият направо Съветския съюз, „свободна“ Венецуела и пр./
ПС: Сега видях, че е дошъл нов коментар на Георги. Пращам маркизовото без да съм го прочел, надявам се да не сме в пълен разнобой.
Тема № - 72 Коментар № - 7278 Dekarabah - 2013-03-18 17:18:17
Така е, Дмитрий, имаме много сериозен проблем с това, как се говори за настоящето. Какво твърдя? Първо, че днешното свободно говорене в медиите не може да не е зависимо и от онова, което в предишния си коментар условно нарекох „Едиповия комплекс на прехода“ – невъзможността да научим открито и, следователно, без преживяване на травма, кои причини и причинители са ни направили обществото и личностите, които днес сме. И, второто, което твърдя – че поради кризата на истинността, в която протече българският преход, днешното свободно медийно говорене е до голяма степен свободно, открито и обективно само външно. Дали нещо е станало или може да стане, дали нещо е причина, повод или симптом на някакъв факт, дали е факт или е обяснение на този факт, дали думите, с които наричаме случилото се, го изразяват точно, дали говорещите казват именно това, което мислят, или друго – тези въпроси твърде често увисват във въздуха, когато слушаш как медиите отразяват ставащото в България.

Вчера предиобед попаднах на новото предаване на Люба Кулезич (по НоваТВ) със заглавие – многозначително! - „На светло“. Гостува Веселин Марешки, който представя, първо, себе си като най-заклетия опозиционер на доскорошния варненски кмет Кирил Йорданов, и, второ, партията си „Либерален алианс“ като алтернатива на двуполюсния политически модел. Говоренето му е кален бъркоч от политически клишета и емоционални лични мнения. В един момент се стига и до мнението, че еди кой си е платил неговото освиркване на митинг във Варна. „Кой точно е викал срещу вас? Кажете му името“, запитва Кулезич. „Ами, Ивайло се казва, не му знам фамилията; Ивайло, който е бивш затворник и е близък до онзи, знаете го, дето всички му викат Полковника“. „Аха“, продължава Кулезич, напипала нещо пикантно, „ама вие нали сте нарекли публично този човек „боклук“ (става въпрос за наречения „Ивайло“). „Да, разбира се“, вече облекчено отговаря Марешки, „боклук е, защото се занимава с продажба на наркотици“. Накрая на предаването Кулезич повтаря и обобщава тезите на Марешки в преизказно наклонение - „Той щял да..., партията му щяла да...“ и т.н. И да не би някой да е пропуснал иронията й, водещата се покашля и прави знаци с очи на публиката.

Кое е проблемното в поведението на Кулезич и изобщо на говорещите, които постъпват по този начин? Всеки може да си изгради лично мнение за Веселин Марешки или за който и да е крупен бизнесмен или политик. Обществената демократическа среда обаче не бива да позволява това лично мнение (или репутация) да се смесва с казаното и направеното от въпросния човек. Та наместо упорито и едно по едно да разчопли делата на своя гост, да поиска от него доказателства за онова, което твърди, и в крайна сметка да различи фактите за ставащото във Варна от обясненията, които дава една замесена в тях страна, Кулезич хитро си поигра на обществена интрига. Което може да бъде забавно и да държи зрителите пред екрана, но не им позволява истински да решат дали ще утвърдят или ще променят мнението си по даден проблем или за определен човек. Защото демокрацията е и това – самата обществена среда да ти позволява и да те стимулира да докажеш или промениш своето мнение.

Аз съм в доста отношения рефлексивен човек, премислям нещата, които съм казал или направил. Така няколко пъти премислих и мнението си за протестите. Първо не ги одобрявах, реакцията на Бойко Борисов и на медиите ми се струваше твърде несъответна на дела и думи. После различих в групата на протестиращите една по-малка група, която не само поставяше справедливи искания, ами казваше убедително и как те могат да се осъществят. След няколко дни обаче видях един от лидерите на тази група да си разговаря спокойно в централно софийско заведение и много се подразних от дисонанса. После казах на себе си, че дисонансът си е моя вътрешна представа и че протестирането на улицата не трябва да изключва и воденето на някакъв друг живот – в крайна сметка това, че по някаква причина посещаваш скъп светски бар, не те прави по-малко убеден борител на монополите. Е, да, обаче разликите между казвано и направено дразнят. Още повече тогава, когато тези разлики са у хора, които протестират именно срещу разликите в личните и публичните дела на обществените фигури. Все едно, след назначаването на служебното правителство и първите му реакции спрямо ставащото ми се стори, че нещата могат да се подредят правилно и донякъде настъпва успокоение в обществото. Вътрешно или външно беше това усещане? Колебая се да отговоря. По-късно вчера, на връщане от Рилския манастир, пуснах радиото в колата, като по зла ирония, точно преди качването на недостроената магистрала „Струма“. Новините по „Хоризонт“ в 18 часа, репортаж от протестите. Груби заплахи, крясъци, псувни – този път между самите протестиращи. „Войната на мегафоните“, както се изрази водещият.

Та какво по-общо казвам в този коментар? Че вярвам, че се нуждаем от ясно разбиране на механизмите, по които съществува и се променя демократическата ни обществена среда и затова, защото тя е способната да коригира и намалява напреженията между породените отвън и породените отвътре усещания и мнения за случващото се около нас. В крайна сметка демократическото общество прилича на съвкупен човек, който осъзнава, пази и хармонизира своите различия. И ако този човек е здрав, всеки, който участва в него, може да огледа в неговото лице собствената си множествена и променлива личност и да направи тази личност по-свързана и цялостна.
Тема № - 72 Коментар № - 7277 Георги Гочев - 2013-03-18 15:17:51
Ще си позволя да дам линк за лекция на Ноам Чомски.

http://neverojatno.wordpress.com/2012/05/09/chomskyy/
Колкото и да са спорни неговите констатации, те са своевременни и събуждат мисълта, дори и като несъгласие. Само един цитат:
"Под „корумпиране на Разума” аз визирам противоречията, които възникват в нас, когато собствената ни преценка и оценка за действителността, която ни заобикаля, се сблъска с тази налагана ни чрез медийното пространство и/или под натиска на чужди интереси, и когато в крайна сметка Разумът приема външната преценка за меродавна, прекратявайки процеса на собствен анализ в опита си да се ориентира. Искам да наблегна, че този процес се проявява не само в България, но и в целия съвременен свят. Когато нашето мислене се сблъска с готови, смлени и на пръв поглед логично подредени заключения по дадена тема, ние много лесно се отказваме да оценяваме и анализираме дадената тема въз основа на собственото си светоусещане. Тука отново искам да наблегна, че става въпрос за заключения, прокарващи вижданията на чужди интереси, и в този смисъл, когато ги приемаме наготово, безкритично, ние се отказваме да действаме и мислим в собствен интерес, заемайки чуждата позиция като своя, и то поради това, че е по-лесно да приемем това, което ни се предлага наготово, отколкото да упражним собствено мисловно усилие. Именно това е “корумпирането на Разума”
Тема № - 72 Коментар № - 7275 Дмитрий Варзоновцев - 2013-03-17 13:06:32
Да, разбира се, е важно това постепенно осветляване на мрачните тайни на миналото. Но истината за миналото не може да компенсира липсата на такава за настоящето, нещо повече за множество неистини за настоящето.
В нета мина едно фалшиво интервю на У.Еко. Та там има една според мен интересна сентенция. С постоянното вглеждане в миналото не можеш да видиш бъдещето.
Ужасява и постоянното повтаряне на едно и също по отношение на различни поколения политици-нищо не забравиха, на нищо не се научиха!
Тема № - 72 Коментар № - 7274 Дмитрий Варзоновцев - 2013-03-17 11:25:19
Това, което Дмитрий нарича „обществено ресантимантно съзнание“, може да се нарече и със синонима „масова омраза към обществената система“. Омраза, пораждана от усещане за социална несправедливост, но и от друго, за което искам да кажа няколко думи в този коментар. От хронична обществена криза на истинността. От кого беше свален комунизмът, защо преходът беше мирен, как предишните управляващи бяха в голямата си част защитени от разследване на техните престъпления, как те са повлияли при основаването на новите партии, откъде дойдоха парите за първоначалните бизнес капитали и кое породи война между техните притежатели, защо държавните средства попаднаха точно в тези, а не в други ръце, кое съсипа първото демократическо правителство на България? На всички тези въпроси беше даден един отговор през 1992 г., друг през 1997 г., трети през 2001 г., четвърти през последните пет години, когато получихме публичен достъп до много повече документи от онзи период. Излязоха на бял свят толкова неприятни и разочароващи сведения, че не може редовият български демократ да не се е почувствал в един или друг момент измамен от съдбата и историята като Едип – който е осъзнал, че почти двадесет години е спял в леглото на своята майка, бившата партийна олигархия.

„Какво се е случило в България и по какви причини?“ е единият въпрос, на който хронично не се отговаряше с истини. Но има и друг много съществен въпрос, който беше засегнат от същата болест. Въпросът „Какво мога да направя в тази страна?“. Миналото лято прекарах няколко дни в четене на вестници от периода 1988-1999 г., които майка ми педантично беше запазила в няколко огромни кашона. Първото, което ми направи силно впечатление, беше колко много вестници и списания бяха купували моите родители. Все едно маниакално са искали да знаят всичко, което става. Имали са глад за истина. Второто, което ми направи впечатление, беше колко особено, двусмислено внушение правят вестниците от първите години на прехода по отношение на разбирането за човешка възможност в настъпилите нови времена. Разделих мисловно материалите в две купчини. В едната поставих всякакви вестници и списания от типа „Направи си сам“, всякакви самоучители по западни езици и бизнес умения, всякакви съветници по готварство, пазаруване и пътуване. Всички те казваха в хор едно - „светът вече е пред теб, имаш ръце и ум, можеш да направиш всичко, да станеш какъвто си искаш“. В другата купчина поставих вестниците и списанията тип „Феномен“, всякакви мистерии и конспирации, срещи с извънземни, Царичински дупки, Рьорих, Джуна, Кашпировски, източни пророци, съвети за откриване на черна магия и съвети за привличане на късмет. Всички те казваха, противно на първата купчина, че нищо не е възможно, ако нямаш закрилата на по-висшите, невидими сили. Къде поставих всекидневниците и политическата преса от онези години? Ами, поколебах се в коя купчина, защото начинът, по който се говореше за случващото се в страната, беше повлиян едновременно от усещането за пълна свобода на индивида и усещането за съдба и магия, която тегне върху него.

След 1997 г. общественият дискурс постепенно започна да се променя. За случващото се в обществото започна да се говори по-съответно и по-точно. Но, така или иначе, никое правителство не дръзна да се занимае последователно с въпроса какво се беше случило в първите години на демокрацията, още по-малко с въпроса как беше формиран възгледът ни за човешка възможност. Ясно защо. Защото хора и интереси не го позволяваха. И това започна да се променя в положителна посока през последните няколко години. Имаме „Институт за изследване на близкото минало“, който издаде вече двайсетина детайлни проучвания по теми, свързани със социалистическия живот и годините на прехода, имаме и публични електронни архиви (два са създадени и в нашия университет). Какво обаче не е направено? Според мен не е достатъчно обяснен ефектът от тази криза на истинността върху личното поведение на българина – от една страна, твърде склонен да си затваря дълго време очите пред очевидни обществени и лични неистини, докато, от друга, склонен към голяма подозрителност и силно недоверие към другия човек, с когото заедно е участвал или ще участва в правенето на нещо. Последното в пълна степен важи и за организирането и протичането на протестите, а също и за онези, които изпълняват исканията на протестиращите. Да не би проблемът с монополите да е от днес, или може би за пръв път сме платили толкова високи сметки за ток и парно? Та това си мисля, че ако искаме да разберем защо обществото ни се разкъсва и защо маса хора ненавиждат политическата система, трябва да засегнем въпроса за истинността в нейните два аспекта – на публичната истина и на личната възможност.
Тема № - 72 Коментар № - 7273 Георги Гочев - 2013-03-17 11:08:00
Но има и негатив. Вече казах че основното напрежение идва от ресантимантно съзнание-лоши спомени без възможност да бъде наказан виновникът за тях. Но ето днес вече има виновникът-БСП и всички бивши ... Това създава днешното обществено възпаление - те са посочени, но те са навсякъзе, но най-вече активно посочващите са все същите. Това много запушва ситуацията. Буквално подтиква я към радикалните решения а ла 1933 или 1937
Тема № - 72 Коментар № - 7272 Дмитрий Варзоновцев - 2013-03-16 20:27:55
Съгласен съм, Георги. Има оптимизъм-днес някак изведнъж отпадна темата за носталгия. Май мина в миналото, защото днешното започна за обещава различно бъдеще. Не светло, но възможно различно!
Тема № - 72 Коментар № - 7271 Дмитрий Варзоновцев - 2013-03-16 20:21:34
Благодаря на проф. Богданов, че първо ме окуражи да предложа тази дискусия, а сега очерта ясно и нейната същинска тема – състоянието на демокрацията, която имаме в момента, и причините тя да бъде такава. Благодаря и на другите коментирали и особено на Дмитрий, с когото съм съгласен за почти всичко казано в последните му три постинга. За кое обаче не съм съгласен и кое според мен трябва да се разгърне повече в неговите тези?

Не съм голям оптимист за изхода от кризата, в която се намираме, но не съм и голям песимист. Защо не съм песимист? Защото, първо, имаме работещи (макар и със скърцане) публични процедури. Разписаното в конституцията беше спазено и, хубаво-лошо, имаме легитимно правителство, което ще подготви провеждането на парламентарни избори. Второ, икономиката не е блокирана от ставащото в политическия живот. А можеше да бъде, ако сравним какво се случва в Гърция и Испания. На фона на предишни кризи изобщо не е малко това, че хората продължават да получават заплати и пенсии, че процентът на инфлацията и нивото на безработицата не отскочиха рязко нагоре, че няма да се теглят заеми, само и само да се раздадат пари с цел понижаване на социалното напрежение, че нямаше публична саморазправа с частните фирми, че, въпреки отделни ексцесии, гражданският ред беше запазен. Всичко това показва, че в някои отношения кризата не е толкова голяма, колкото изглежда на пръв поглед. И че всички реагирахме толкова тревожно може би и поради привикване към относителното социално спокойствие, което имахме през първите три години от управлението на ГЕРБ.

Та бих казал, че вътре в кризата, която ни застигна, има и нещо, което не е кризисно. Трябва да се запитаме на какво се дължи то? Ясно е, че на отделни политици, които през последните години постъпваха разумно. Ясно е, че и на вътрешната юзда на валутния борд, и на външната юзда на ЕС. Но има според мен и трета причина, която не е достатъчно добре описана от социолозите. След 1997 г. повечето от гражданите като че ли започнаха да осъзнават, че превръщането на пазара в капиталистически и влизането на обществото в демократическия ред са вече необратими. Опитите за иманентен на капитализма социализъм посредством, от една страна, масовата приватизация и, от друга, раздробяването на властта между десетки партии и сдружения, се бяха провалили. Оформи се силна демократическа партия, която беше носител на новите ценности, традиционната лява партия престана да се бори за реставрация на комунизма и прие по-социалдемократически облик. Ако толкова много искаха връщането на комунизма на власт, в крайна сметка хората щяха да го направят или поне да се опитат да го направят. Съществуваше комунистическа партия, явяваща се редовно на изборите, съществуваше и все още много силно крило в новата социалистическа, съставено от ортодоксални комунисти, страдащи по загубените си привилегии.

Затова и ми се струва, че днешната силна носталгия по миналото в една част от обществото не е съвсем точно назована. Може би у по-възрастните граждани тя е наистина към годините на комунизма, но у гражданите между 40 и 60 години тя е сякаш повече към първите години на прехода, когато новият капиталистически пазар изглеждаше като Кореком, в който можеш да пазаруваш с левове, а новото управление като възможно да се състави от всички онези, които благодарение на тихия си неконформизъм се бяха запазили и от омърсяване в партийната номенклатура, и от телесно и психическо съсипване. Това бяха години, в които всичко изглеждаше възможно. Два примера от личния ми опит. Моят баща, вече десета година журналист, заврян в редакцията на в-к „Димитровградска правда“, изведнъж започна да прави преки репортажи за „Свободна Европа“, дядо ми, отскоро пенсиониран зам. директор на фабрика за работно облекло, без висше образование, намери контакти с емигрирали българи и със спестяванията си за нула време развъртя, къде успешно-къде не, търговия с Италия, Англия и Русия. После, около 1995-6 г., всичко това рухна и вероятно у мнозина – слагам дядо ми и родителите ми в това число – се превърна в тежка лична травма. Ако се заслушаме повече какво най-често се вика днес на улиците, където се протестира, ще чуем лозунгът „Българи-юнаци!“, създаден в може би последната „магическа“ българска година от първата част на прехода – 1994-та.

Когато дойде 1997 г., между управляващите и гражданите вече имаше уговорени обществени приоритети – не трябваше да се допуска гражданска война, трябваше бързо да се оздрави икономиката, да се възпре терорът над хората от страна на силовите групировки, да се върви към членство в НАТО и ЕС. И тези неща наистина бяха изпълнени. Няма да засягам сега въпроса как и на каква цена бяха изпълнени, защото той може да замъгли едно от основните реални постижения на втория български преход – това, че общо-взето политиките на всички правителства от 1997 г. следваха уговорени и приети от мнозинството граждани приоритети. Точно този елемент на демокрацията обаче видимо намаля през последните две управления. Голяма част от приоритетите не бяха уговаряни, а чисто и просто налагани на гражданите и после обяснявани с елементарни клишета за ценностите на европейския съюз и целите на глобалния свят. Ще дам пример с такъв приоритет от последните години, който лично аз не приемам. Задачата да развиваме бизнеса с високи технологии за сметка на традиционните професии и индустрии. Ще кажа и защо не приемам този приоритет. Първо, защото едно от основните условия за неговото процъфтяване тук е все още много евтината цена на труда в България и когато тя се покачи, съвсем естествено големите компании ще се насочат към други страни. Второ, защото създава предпоставка за твърде несправедлива разлика в начина на живот, от една страна, между младото и по-възрастното население на страната, а, от друга, между столичния град и останалата територия.

Така че говорейки за състоянието на демокрацията днес трябва да правим ясна разлика между нейната институционална страна и политиките при формирането и осъществяване на обществените ни приоритети. Според мен кризата не е в първото, а във второто – не е толкова в това как са изградени политическите институции и кои хора влизат в тях, колкото в това как те легитимират своите решения като обществено полезни. Тъкмо тази двойственост усложнява и преценката ни за случващото се в момента.
Тема № - 72 Коментар № - 7270 Георги Гочев - 2013-03-16 18:02:18
1  2  3  4  5  6  7 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115976

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128144

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20162

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32747

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134363

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94428

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29128

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17810

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180901

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60809

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA