| ЗА РЕЛИГИОЗНАТА ВЯРА |
|
 |
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Повод за този текст е един прочит, който ме накара да се замисля по важната тема за отношението между мислене, разбиране и вярване. Вчетох се в наскоро публикуваната книга на Йозеф Ратцингер. Въведение в християнството. Изд. Communitas, София 2013 (J. Ratzinger. Einführung in das Christentum. 11 Aufl. München, 2011). Преводът от немски е на проф. Георги Каприев. Заблежителен превод на забележителна книга, която наред с други липсвали на български съчинения по теология и религиозна философия стана достъпна благодарение на специализираната грижа на Фондация Communitas. Едно от твърденията на Йозеф Ратцингер в това “Въведение” e по интересуващата ме тема. Изказано опростено, то е, че, без да бъдат равностойни, мисленето и вярването се допълват в човешкото разбиране. Това твърдение ме накара да си дам сметка за моята по-скоро неосъзната позиция, в която мисленето има почти пълен превес и едва ли не се покрива с разбирането. И все пак не съвсем, защото и мисленето, и разбирането включват т.нар. от мен редово вярване, че нещо стои така и че е именно такова. Но, така или иначе, това вярване не е религиозната вяра, за която се говори във “Въведение”-то. Редно е да призная, че идеята на Ратцингер е по-разгърната. Според нея човешкото разбиране не само не съвпада с мисленето, а благодарение на религиозната вяра го надхвърля - фундирано в смисъла за битието, който не се прави, а се получава, човешкото разбиране надхвърля човешкото мислене. Валидността на това твърдение един вид се потвърди от факта, че още преди да се запозная с книгата на Ратцингер, бях започнал да отмествам разбирането от мисленето и да го пълня с други съставки. Първото, което допуснах в него, беше редовото вярване, че нещо стои така и че е такова. После последваха представите и емоциите, за които започнах да смятам, че са важна писта в комплекса на многопистовото човешко разбиране. Но четейки книгата и приемайки тезата за многосъставното човешко разбиране, започнах и да се питам дали няма да приема, че и религиозната вяра е негов елемент, а и дали постепенно няма да стана и вярващ. Първото ще приема, защото съм убеден, че няма преграда между светското вярване, че нещо стои така, и религиозната вяра. Срещу второто обаче ще се съпротивлявам и поради първото, но и защото не приемам следната теза от “Въведение към християнството” – че за разлика от мисленето, което е винаги индивидуално, религиозната вяра е диалогична, споделена и надиндивидуална. Не приемам тази теза, защото е аргументна частична истина, спряна в двете опозиции “монологично и диалогично” и “индивидуално и надиндивидуално”. Обичайни за човешкото светско аргументиране, в словото на Йозеф Ратцингер те са станали и йерахии в смисъл, че диалогичното е по-добро от монологичното, а надиндивидуалното-заедно-колективно - от индивидуалното-отделно. Не приемам частичната истинност на тази теза, защото тя изключва другото по-реално вярно, че двата елемента на тези две опозиции – монологичното и диалогичното и индивидуалното и надиндивидуалното, прехождат един в друг и пораждат много по-комплексни значения. Което поставя под въпрос истинността на противопоставянето на мисленето като индивидуален монологичен акт и вярването като надиндивидуален диалогичен по-качествен акт. Така е в плана на парадгмата. Иначе реалното човешко мислене, не по-малко от човешката вяра, е колкото индивидуален, толкова и надиндивидуален акт. Отделния човек мисли с категории и форми, които не са негови. Както и самият той, когато мисли, определено престава да е прекалената отделност, която е бил в ред други актове. Индивидуалното и колективното не са неща, а опозитивни понятия. Употребени реално, те се усложняват и стават един вид проектирани неща. Склонен да отделя ясно нещата все едно че са понятия, Йозеф Ратцингер заделя за мисленето това, което е factum и faciendum, a за вярата онова, което не може да се мисли и трябва да остане тайна за нас. Да, но тази истина се нарушава в реалните случаи. Както по-реалното мислене не е само мислене, а и вярване, така и по-реалното вярване не е съставено само от моменти на пълна висша вяра, а включва и обикновено вярване, че нещо съществува и е такова. Така че най-напред мисленето, за да бъде мислене за factum и faciendum, трябва да включва пунктове, по които не се мисли, а само се вярва, че са верни. После и самото вярване, колкото и да се буди от висшето на бога, не може да се отнася спокойно само за тайното, което никога няма да бъде узнато. Не може, защото то е и за цялото, с което богът дарява вярващия. В това наистина нужно цяло се вярва, но то се и усеща и значи може и да се мисли за него, а и да се разбира, че вярата го прави. Йозеф Ратцингер е абсолютно прав, че така с християнската вяра се постига или, както той смята, получава висш битиен смисъл. В това твърдение обаче нещо остава без отговор. То е дали тази достойна и полезна свързаност в цялото съществува и вярващият просто получава нейното благо, или тя би трябвало да съществува, но не съществува? Така че голямата тайна на християнската религиозна вяра се оказва в отстраняването на този въпрос. В което отстраняване обаче вярата напълно прилича на редовото човешко мислене и говорене. По същия начин постъпва всяко второ човешко помисляне и казване на нещо. Те също не уточняват дали то е factum, faciendum или не е нито едното, нито другото, а само въобразено неосъществимо. Така че независимо дали се мисли светски или се изпитва религиозна вяра, човешкото същество мисли и вярва по подобен начин. Мислейки, си почива в истини, в които вярва, и вярвайки, мисли за реално както действително случилото се и можещото да се случи или да се направи, така и онова, което нито е станало, нито може да стане. Не е без висока стойност онова, което постигат и други религии, и което постига особено християнската религия с нейното лично вярване и личен досег-диалог с бога. Възникнало в едно вече универсално време в римската империя, после укрепнало в универсален средновековен и друг още по-универсален модерен свят, християнството предлага идеално средство за свързване в универсално цяло. Предоставяйки на толкова много пръснати подвижни хора достъп до бога, то хем им позволява да се почувстват по-пълни себе си благодарение на божието ти, хем ги свързва идеално, без да ги натиква в тягостно заедно. Въпросът е обаче дали благородната функция на това постигане се нуждае от неистината на символа, който помага за неговото осъществяване? Нуждае се. Първо, защото именно този символ осигурява това пълно универсално свързване, и, второ, защото в него е законспирирана отлична диалектика или, казано по-точно, диалог или още по-точно модел за прехождане от реално към идеално, от който се нуждае всяко човешко същество. Проблемът е, че колкото и да заменяме символа с подобни като че ли по-верни съдържания, няма да се отървем от фактическата му невярност. Тя обаче е необходима. Защото винаги ще има редови хора, които не могат да прозрат това съдържание, и винаги ще има нередови хора, които няма да са постоянно на висотата на разбирането, което схваща истинното съдържание. Тънката неистина на символа е неизбежност. Ние желаем да бъде мигновено, но човешкото разбиране е протичаща драма на повече истини, които само се стремят да станат една, но стават една истина единствено, когато тази драма свършва и ние оглупяваме или заспиваме. Би било катастрофа, ако човешкото говорене, мислене, разбиране, а и човешките дейности не бяха напластявания на винаги повече смислови редове, в които определени не особено истинни твърдения не означаваха други по-истинни, чието отделно изказване увисва и остава неразбрано. Въпросът е дали то все пак не бива да се прави. Може, а и трябва в една или друга умерена степен. И ето аз се опитвам да го изкажа по-пряко без помощта на символи. Човешкият свят наистина се стреми да стане по-единен, но нито е станал, нито ще престане да се стреми, нито ще постигне единството си. Няма да го постигне, защото човешкото живеене и разбиране са комбиниращи се по различни начини ходове от повече назовавания и свързвания. Затова и човешкото живеене е така сигурно проявено в толкова разнонаричания, в много различни езици и много речи, в различно организирани животи, различни вярвания и предметни среди. Знаем защо е така. Поради никога не преставащата игра или диалектика на заедно и отделно. Оттук и достатъчната разлика, но и прилика между съществуването на отделния човек, на по-малките човешки “заедно” и на цялото човечество. Всички те са временни пребивавания между пораждане и разпадане или, ако се изразим по истината на отделното човешко същество, между раждане и умиране. На тази основа и особената сила на смисъла, който се поражда от стремежа това да не стане или поне да се отложи. Що се отнася до цялото човечество, то е зависимо от две обвързани цели - към обхващане на цялата земя, но и към нейното напускане, тъй като на нея й предстои да престане да съществува. Отделното човешко същество се бори да преодолее своята смъртност, но и човечеството се опитва да постигне не просто невъзможната за постигане своя цялост, а чрез един или друг нейн вариант да замени своя край. По това, което се прави днес, е ясно към какво е насочено земното човечество - към успешен екзод на друго по-дълготрайно място. Въпросът е дали там ще отидат всички, та в едно или друго по-добро “заедно” и едно или друго по-дълго пребиваване на отделния човек по-дълго да пребивава и цялото човечество? Едва ли. За това обаче има старо решение. Понеже не може да се осъществи за всички, с един вид приемлива лъжовност това може, а и отдавна се осъществява тук на земята за малцина по-добри. Защото каквото е напускането на земята и отиването другаде, такова е и случвалото се много пъти тук - за да живеят по-добре и да оцелеят по-дълго някакви малцина, живеят по-лошо и по-кратко някакви мнозина. Така е било, така е и днес и сигурно така ще стане и в бъдещия екзод – ще се изселят някакви по-добри, някакви по-лоши ще загинат. Оттам и не много радостната, но по-вярна идея, че и всяко човешко общество, и цялото човечество се делят по много начини на реално по-лоши и по-нетрайни и реално по-добри, които оцеляват по-дълго. Затова и различността и разнонаричането не са само дадени по природа. Те са и човешкото средство за постигане на възможното по-добро. Другото по-добро на пълното заедно в безсмъртното и божието е просто символна неистина, означаваща истината за по-дългото оцеляване на някакви по-добри. Съвременността е открила светския заместител на тази религиозна идея, чрез който се опитва да я осъществи реално. Това е демокрацията. Но ако нещо пречи и на по-точното разбиране, и на осъществяването на демокрацията, то е нейното разбиране като техника за пълно равенство и справедливост. По-доброто разбиране и осъществяване на демокрацията би трябвало да е в опита да се съзре другият имплициран в нея по-стар ред – истинността на по-доброто не за всички, а за едни или други по-добри. Така че в това вярвам – че можем да съзрем и да назовем това по-истинно, неподведени от външната парадигма на демокрацията, но и от нейния религиозен образец. Защото и двете са само външни по-неистинни твърдения, които обслужват означаването на други свързани с тях по-истинни. За мен истината е нещо комплексно, в което участваме и което, както ни се дава, така и постоянно се прави от нас. Това изповядвам. Но понеже съм човешко същество и смислите ми протичат по повече писти, правя и обратното – неуморно се свързвам и отвързвам наново. А религията какво е? Не е ли такова наново и наново отвързване и свързване?
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Георги, вярнo е, че различаването между добро и зло е високият принцип на човешкото в човека. Проблемът е, че доброто и злото са оценъчни опозитивни понятия и съответно два едри класа, които побират какво ли не. Няма пълно съгласие по нещата, явленията и събитията, които са добри или лоши, нито има норма какъв трябва да е броят на съгласията, за да се каже, че едно или друго нещо, явление или събитие е добро или зло.
Вие сте избрал за пример аборта. Той е зло поради голям брой «защото». Защото е болка за абортиращата, отнемане на човешки живот (голям спор точно от кой месец на плода е убийство) и т.нат. Да, но абортът е добро за майка, която не може да си гледа детето, и за отрудено семейство с много деца и т.нат. Дали все пак нещо не е зло за всички? Вие казвате, че това е смъртта. Дали е така? Когато човек е неличимо болен и животът му е мъка, смъртта е по-малко зло от живота и става добро. Така е и за някои много възрастни хора, които не само искат да умрат, но и посягат на живота си.
Според философите стоици животът и смъртта не зависят от нас и не са нито добро, нито зло. Доброто зависи от нас, от свободния ни избор и от възгледа, че след като човешката природа е смъртна, значи смъртта не е зло. Истинското зло е един възрастен човек да не знае, че смъртта не е зло. Някой може да възприеме тази идеологическа истина и да основе на нея и собствения си живот. Моят възглед е различен. Аз смятам, че понятията са парадигма за разбиране и че нещата, явленията и събитията не съвпадат с понятията. Затова и нещо, което за някого е добро, за друг е зло. Да, но смятам и друго в тази насока. Че никое по-реално нещо, явление или събитие не бива да се разбира само чрез едно предикатно име или понятие.
По-точното му разбиране налага комбиниране на повече имена и понятия. И абортът, и смъртта освен добро или зло са и цял ред други предикатни имена. А ако искаме да си представим тези имена като качества на аборта и смъртта, трябва да кажем, че те имат голям брой качества, че референтите на тези две имена са мрежа от значения и че тази мрежа започва да се държи като проект за реалното, което означава, без да става самото реално. Ето че се изказах по страната на мисленето във вашето мислене-вяра. Проблемът е, че вие, Георги, смятате, че високото морално съзнание може да подмени вярата. Не може, дори да наречете това и вяра, и религия.
Не може, защото вярата в бога или във висшата сила, както полусветски се отървават от бога мнозина, тя осигурява значението, че светът е цял и че вярващият зависи от този свят. Поради загърбването на символа на бога, вие преставате да имате такъв цял свят. Вашият свят е разделен на две – на добро и лошо, и вие, като зависите от тези две половини, всъщност не зависите от тях. Защото мислите и сте въвлечен в горното добро и зло като в парадигма и в неща, които не са само добри и лоши. В това е и функцията на религиозната вяра – да удържа света цял и да не допуска лошата множественост на наречими по много начини неща, които дърпат и към това всяко да бъде различно и особено.
Вярата впрочем затова става най-важното на религията, която иначе е и ритуали, и празници, и институция, че и религиозно учение. За да може религията да стане нещо по-определено. Е, реалната религия никога не е нещо определено, а е ту едно, ту друго и пулсира между изброените по-горе проявления. Каквото впрочем става и с всички човешки неща независимо от думите, с които ги наричаме и които се опитват да им спрат пулсирането. Но и думите, и изреченията, и те са човешка работа. Човекът избира и непременно допуска и това – спира пулсирането. И вие, Георги, във вашия последен коментар сте го направил. И аз това ви карам да разберете - че сте го допуснал.
Веселина вчера е предложила великолепен коментар. По него ще говоря отделно.
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7338 |
|
Bogdan Bogdanov - 2013-04-16 10:21:38 |
|
|
Това, което предизвиква в текста на професор Богданов, според мен, е връзката между религиозната вяра и нейния земен интерпретант – демокрацията. Професор Богданов ги събира така, както религиозната вяра – не би позволила – защото онова, което би трябвало да остане невидимо за очите – лесно започва да се вижда чрез свеждането му до демокрацията.
Ще се спра на няколко места от текста на професор Богданов, върху които мисля през последните дни.
Първото от тях е връзката между мисленето и вярването, която ги прелива в разбирането – от една страна, вярването е вярване в нещо, което стои така и е именно такова – т.е. не подлежи на съмнение, че нещо е такова – от друга – това вярване се прави, за да се стигне до тази даденост. По някакъв начин самото вярване съдържа в себе си онези две функционалности: на нещата каквито са – от една страна, а от друга – на нещата такива каквито трябва да бъдат. Религиозната вяра обаче е особена имено с това, че се опитва да стагнира реалността на нещата, такива каквито трябва да станат, представяйки онова, което трябва да се проектира, за да се случи, като случено веднъж за винаги – т.е. няма реалност – има свят, няма смисъл - има значение, има презентиране представено като репрезентиране и ред други такива маскирания.
Това води до следната ситуация – в една точка Х има един със сигурност съществуващ Бог – в една точка Y има едни сигурни добри вярващи – между тях няма движение – тези точки се иска да съвпадат. Наблюдавала съм в такава точка Y как хората знаят свещените текстове наизуст – но винаги само ги цитират – никога не ги интерпретират – а ако случайно някой външен за тяхната среда се опита да им каже нещо, позовавайки се на интерпретацията на текста – реакцията е свръхостра. „Вярващите“ трудно допускат в тяхната общност, сякаш предварително знаят, че колкото по-малко праведни на този свят – толкова по-малко души ще се блъскат и настъпват, за да зърнат само за миг Бога. Говоря за православни християни, не за секта – сектите, се опитват да привлекат повече хора – не за друго, а защото те си имат някаква съвсем различна цел, а не онази, която имат официалните религии. Важно е и друго – специфичността на българските религиозни общности - които в голяма степен са повлияни от това, че се развиват в (пост)комунистическа държава с тоталитарни примери за общностност.
Специално за себе си – не мога да се определя дали съм вярваща или не. По-скоро съм – дотолкова, доколкото аз вярвам, че Бог е постигане на по-висша степен на разбиране, което винаги е движение и проекция – но вярвам в повече Богове – в Боговете на всички религии, в древните Богове, и в посредниците – тези интерпретанти, каквито са даймоните – а това ми вярване, според праваславната вяра – автоматично ме прави нарушител – и грешник – и невярващ, защото не зачитам един от главните закони (заповеди). Докато проф. Лури беше тук, си говорихме по неговата лекция и той обобщи нещо много интересно – връзката между вярата и държавата – каза „не може да има закони, без да има вяра“ – затова в своите „Закони“ Платон обширно включва Боговете. Това, което е сложно обаче, е - какъв обхват има понятието за вяра – доколко редовото вярване се препокрива с религиозното – преходът между различните религиозни вярвания от какво се обхваща – от едно по-голямо религиозно вярване, което покрива всички религии – или от по-голямото на редовото вярване – така както да „вярваш в Бог“ препокрива да „вярваш в човек“. И отново противоречието – ако вярваш в човек като в Бог, то тогава не нарушаваш ли две от заповедите:
„да нямаш други богове, освен Мене“
„не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят“, което е написано и по друг начин в Библията „Не си прави кумир и никакво изображение на това, що е на небето горе, и що е на земята долу, и що е във водите под земята“.
Още от тези заповеди (закони) се вижда, че създаването на интерпретант е в разрез с религиозната вяра. Доколкото си спомням, тази забрана съществува и по отношение на ангелите – божествените посредници – въпреки, че те са онези, които правят връзката между човека и Бога – има предупреждение да не се възприемат като свръхбожествени. Логично е, защото те са едно по-нисше разбиране, а човек трябва да се стреми към по-висшето на Бог, което никога няма да достигне - докато за ангелите се предполага, че като посредници ни достигат. Така или иначе тази забрана спира усещането за прехождане и движение.
Такива забранени за мисленето интерпретанти са и тукашните малцина, които живеят по-лошо и мнозина, които живеят по-добре, подложени да вярват, че живеят еднакво и имат един и същи шанс пред Бога – който ще се промени.
Ето това за мен е странно в религиозната вяра, а както се оказва и в различни други парадигми, стараещи се да създадат общества – забранените за мислене и виждане интерпретанти, които освен, че правят прехода и показват прехождането в процес – поставят под въпрос и самото надхвърляне, което, ако се мисли по силата на тези правила, би означавало, че вярата винаги е над мисленето – докато се оказва, че онова, което раздвижва е мисленето. Сигурно и затова мисленето-интерпретация не е изгодно за вярващите цитиращи, които твърдят, че Библията не бива да се интерпретира от простосмъртни и че тяхната интерпретация е някъде вътре в тях като даденост – като налично, вродено разбиране. Интерпретацията на Библията не може да достигне до висината на първенството на този Божествен текст – по същия начин, по който ангелите не могат да бъдат мислени на честотата на Бог, макар че на пръв поглед, тяхната йерархия го прави – шестокрилите серафими са най-близо до Бога, следват херувимите, престолите, господствата, силите, властите, началата, архангелите, ангелите – като йерархията намалява толкова повече, колкото тези междинни същества са по-свързани с хората. Не е чудно и защо Сатаната произхожда от херувимите, които са разпространителите на познанието – от една страна, те са достатъчно високо в йерархията – на второ място – от друга – именно там се случва пробоят така, както с познанието не се справят и Адам и Ева.
Ангелите имат една подобна йерархия, каквато е тази на разбирането-мисленето-вярването - „Човешкото разбиране надхвърля човешкото мислене“, а човешкото мислене – надхвърля човешкото вярване. В един от коментарите професор Богданов говори именно за мисления-дълги рефлексии, неспрени от вярване.
Самото вярване, такова каквото го изисква религията, също е един вид забранен интерпретант – то е вярване за нещо налично, вярване за свят – докато реалното незабулено вярване е придвижване към нещо идеално и модел за реалност.
Понеже така се случи, че подложих на успоредно четене новия текст на професор Богданов и лекцията на професор Лури - се получи диалог. В лекцията си професор Лури казва: „пещерата е самата държава, мястото, където насъщната вяра в определена интерпретация на света, придобива формата на закон и където в полумрака философът се пита за текста, чиято интерпретация е законът“.
Философът търси текста, но тъй като философът знае, че живее в пещера, той знае и нещо друго – че търси онова, за което се копнее – и че всъщност няма даден свят, даден Бог, даден текст – а всичко е интерпретация. Това, че живее в пещера – държавата не може да го знае, защото не би могла да бъде едно цяло – ще си развали общността. Лури казва, че именно заради това философът е атеист, а държавата благочестива.
Начинът, по който професор Лури казва, че философът може да постигне общност, ми се стори много познат и хубав – нещо, за което сме говорили и тук, и което обратно на логиката на забранените интерпретанти – ще припомня:
Философът (отделният човек) може да потвърди необходимостта от откровение, но не и неговото съдържание. Това е постижимо само за пророка. ВЯРВАЩИЯТ вярва, че откровението е законът, който Бог дава на човека с посредничеството на пророка. ФИЛОСОФЪТ знае, че пророкът е човекът, способен да изпълни със съдържание необходимостта от откровение, защото познава човешките потребности и може да предложи на всички хора необходимите истини за живота.
Пророкът е заедното.
Ето така чрез единия текст разбрах другия и обратното. Нещо, което религиозната вяра не би позволила, вярвайки в наличието на Текста, а не на желанието. |
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7337 |
|
vesselina vassileva - 2013-04-15 15:13:42 |
|
|
Покрай темата на проф. Богданов се зачетох в една малка книжка, която някога бях разгръщал, но без особен интерес - „Вяра и знание“ на Жак Дерида. Тя и книгата, от която Дерида тръгва в разсъжденията си - „Религията в границите на самия разум“ на Кант – ме накараха да се замисля в какво най-общо се състои светското разбиране за вяра. Като че ли в това вярата да се разглежда не посредством въпроса за съществуването на бог, а посредством въпроса какъв е висшият принцип (или висшите принципи), по който трябва да се живее. Оттук и връзката с мисленето или разума: разбирането, че съществува висш принцип, който, ако бъде разбран и последван в практическите ни действия, ще направи живота ни тук или някъде другаде щастлив, зависи най-вече от фундаменталното за човешкото битие и мислене различаване между добро и зло, то пък на свой ред – от мисленето за голямото зло на смъртта, на крайния човешки живот. Или ако трябва да се назове един, тъй да се каже, субстанциален корен на вярата в самото мислене, това би трябвало да бъде замислянето за смъртта. Проф. Богданов го е казал със свои думи в текста си, към неговия край, когато заговаря по темата за демокрацията и онези по-добри, които ще намерят изход от планетата ни, обречена в някакъв момент да престане да съществува. Та ми се струва, че някъде тук трябва да се вмести и темата за различаването между доброто и злото, един от най-ясните маркери на мисленето-вяра.
Изобщо мисленето-вяра мисли в ясни опозиции. Добро-зло, чисто-мръсно, правилно-грях, смърт-безсмъртие, душа-тяло, тукашно-отвъдно и т.н. Всяка от тези опозиции е освен това ценностно натоварена – тя има един положителен и един отрицателен член. Въпросът е обаче дали един и същ човек може да бъде и от страната на положителния член на опозицията, и от страната на отрицателния? Отговорите, които днес познаваме, са два. Първият е на т.нар. „фундаментализми“, за които мръсното и чистото никога не могат да се смесят, доброто и злото са напълно изключени, грехът и богоугодното дело са винаги на нож. От подобно мислене навярно са водени онези, които някъде по света извършват терористичен акт. За тях това, че отнемат човешки животи, изобщо не се смесва с грижата да изпълнят религиозния си дълг и да заслужат райско място в отвъдното. Вторият отговор на въпроса е онзи, който се дава от идеолозите на либералната демокрация, по същество политически израз на реформирането християнство. Той казва, че онзи, който е извършил нечисто и престъпно дело, все пак има в себе си потенцията да бъде и друг човек, да се промени и да изкупи извършеното още тук, в настоящия си живот, стига да се разкае и да приеме да бъде полезен на обществото. И знаете в колко много и сериозни конфликти влиза този принцип на либералната демокрация с ретрибутивните системи на правосъдието, особено в страни, в които смъртното наказание се прилага, например в някои части на САЩ.
В либералната демокрация това компромисно мислене по отношение на опозицията добро-зло е възможна и затова, защото при този обществен режим, първо, идеите за това, кое е добро и кое е зло, са изобщо повече, и, второ, тези идеи се дебатират, често се основават на консенсус и променят от самата практика. Пример за последното е това, че католическата църква донякъде промени през последните няколко години отношението си към абортите и използването на презерватив, и двете неща възприемани по традиция като прегрешения. Но, така или иначе, всички тези либерални стратегии на вярата ни изправят пред голямата тема за това, че общественото съществуване на човека вече не се мисли като пълен синоним на религиозното съществуване. Това дали си вярващ или не си, е част от обществената ти идентичност, но не е водеща част, ами по сложен начин е превърнато в лична работа на индивида, закриляна от обществото дотолкова, доколкото вярващият няма да престане да бъде обществено полезен. Оттук и много силната тенденция от началото на XX в. вярата и вярванията да се разглеждат като психологически феномени, в някои случаи, когато засягат обществената полза, дори като болести (масови психози и прочее). Тенденция, която е дала и един много особен плод в лицето на психоанализата: вътрешната човешка динамика да бъде представяна – някак си теологично, но без участието на термина бог – като противопоставяне между разумното съзнание, каращо аз-а да сътворява добро, и несъзнаваното, бездънен кладенец на наследени и придобити грехове.
Та мислене в опозиции и важният въпрос как да се избегне то, без да се жертват онези спирания в истина – може би неверни, но полезни за действието – за които пише проф. Богданов. Може би чрез въвеждането на трети термин, който обединява противопоставените – решението на класическата философска диалектика. Склонен съм да приема, че този трети термин, който снема опозицията между вяра и мислене или религия и наука, е терминът разбиране. Разбирането? Може би едновременно вяра, че нещо по принцип е такова, каквото е – добро или зло, и че може да стане някакво друго в конкретна ситуация; едновременно сигурност по отношение на някаква истина, мълчаливо безгрижие за нейния произход и процес на обяснение, в който онова, което се обяснява, невидимо за самия разбиращ се променя; едновременно засягащо ме вътрешно чувство или мисъл и имперсонална докса, която бавно ме е проникнала, понеже посредством езика съм част от този свят; едновременно нещо, което мисля и моделирам, и нещо, което ме мисли и моделира; в този смисъл, едновременно действие, на което съм субект-божество, и действие, на което съм обект от страна на други божества-принципи. |
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7336 |
|
Георги Гочев - 2013-04-15 01:44:18 |
|
|
Ето, виждате, Дмитрий изказа позицията си по пълен начин – с ясно формулиран принцип. Мисленето е, казва той, хипостаза на вярата и не разбирането приютява мисленето и вярата, а всички те се приютяват в човешката жизнена дейност, която е творческа по образеца на творчеството на действителният творец. Затова и само изкуството може да представи тази дейност. Дано като съкращавам и преименувам, не променям.
Колкото до мисленето, готов съм да приема твърдението на Дмитрий. То е толкова изпълнено с вярване и готови мисли-истини, че според мен малко мисления са мисления в точния смисъл на думата – дълги рефлексии, неспрени от вярване. За тях без особено приближение мога да према, че са хипостази на голямото вярване и голямата всеистина. Ако тя стои в началото и края на един опит да бъде уточнена с разделяне на по-малки истини, който не успява, нищо не пречи да се сметне, че това мислене е хипостаза на вярването.
В края на своя предишен коментар развих махнах следната мисъл. Бях казал, че човек, след като смеси двата елемента на една опозиция, поражда в разбирането си усложнено понятие-проект. Своеобразна мислителна плътност, това понятие е модел за плътността на бъдеща вещ. Опитах се да кажа как мислите-думи стават неща направих паралел с бога творец, който създава света от своето слово. Никой теологически текст не би си позволил да мисли разгърнато по чудото на това превръщане на словото в неща.
Да, но в органичният живот, в който сме, влизат и мисленето, и разбирането, които са това - преобразуване, ставане и заместването на едно с друго. Те са и преборване - между кратко или по-дълго сегашно, в което има отделни неща, и друго бъдещо, в което те стават други или представат да съществуват. В този органичен живот организми като нас създават от нуждите и мисълта си свой временен сегашен свят - предметен, но включващ и неосъществени и просто идеални или, както казваме, духовни предмети. Сред тях е и този силен образ-символ – бога, създаден от нас по наше подобие заедно с ритуалите, празниците и институциите, които се грижат за неговото почитане.
Удобно лъжовно сме прекалили с неистината, че богът е създал света. Но сме прекалили полезно, защото се нуждаем от такъв цял свят, а светът някак ни се измъква. Затова и тази наша нужда е и вяра, че има такъв свят. Такъв свят като че ли има и тази истина е като че ли по-малко неистинна. Но тя има и следното още по-вярно проявление – самият човешки начин на мислене, който си служи със символни неистини, за да прокарва закачени за тях по-трудни за възприемане истини. Някои са действително верни, за други има вероятност да станат верни за в бъдеще, било като се случат, било като бъдат сътворени от самите нас.
Та това органично, което сме, достига и до мислене-замисляне, разбиране и творене, но и постоянно спира във вярване в истини, а изпада радикално и в свръхвярване в свръхистини. Такава е свръхистината, че самите ние сме направени от някой, който ни прилича, без да ни прилича напълно, защото е самият свръхидеал за съществуване без време. Да, но този свръхидеал е един вид хиперстаза на онова, което, поне сега за сега, не сме в този човешки свят-лаборатория за хипо- и хиперстазиране на своето, което разбира именно така символно своята трудна за еднопистово схващане и представяне органична природа.
Или в края на краищата една малка отлика между моето вярване и онова на Дмитрий, Според него човешкото творчество е по образеца на божието, а според мен е обратното и то дотам, че и самият бог е сътворен от нас. Но и една по-голяма разлика – че творчеството не е нещо тайно, което не може да се обясни, а просто е отличният начин за изразяване на заплетената философия на органичния живот.
Това, което твърдя, не е ново. То се твърди от Уайтхед. Но понеже нарочно не чета този знаменит мислител от първата половина на 20-и век, за да не се влияя и да не заменя енергията на своето мислене-преживяване с научно цитиране, незнам какво се е случило с религиозната му вяра. Защото, доколкото съм осведомен, той е бил вярващ. Ще бъда благодарен, ако някой знае нещо по този въпрос. Но какво си мисля, като сравнявам своята позиция и тази на Дмитрий? Разлика несъмнено има, но тя е дребна на фона на по-голямата прилика, която затова и заслужава повече внимание. А тя е, че, както и да разбираме отношението между вярване, мислене, разбиране и творене, те са налице в човешката конституция.
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7335 |
|
Bodan Bogdanov - 2013-04-13 11:23:57 |
|
|
Продължавам да мисля за стъпката на Ратцингер. Някак е несвоевременна-тя е на Новото Време. Гражданска!
Рационална! Морална! Но не е "църковна" Поставя дори и моята биографична вяра на изпитание.... |
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7334 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2013-04-12 21:17:54 |
|
|
Разбирането крие нещо много неприятно от гледна точка на мисленето-легитимация и оценка. Това са въпросите какво трябва, какво може и какво не следва да бъде разбирано. Разбирането в контекста на публичното поведение е свързано и с акта на квалификация, който няма пряка връзка с мисловните процеси - "онзи не разбира!" "този пък разбира".
Точно тук според мен е нужно сериозното рамкиране на "разбирането". Има комуникативната релевантност в социални взаимодействия. Има когнитивна релевантност. но има, разбира се, и полет на душата. Научният план на разбирането не се слива и не се развива от херменевтичния. Но и в двата плана присъства неотклонно един или друг момент на вярата.
Тук все пак поводът е Ратцингер. Институционално и публично нелегитимно той напуска допустимото пространства за разбиране.
Човешки той има право на това и по този начин, според мен, срива христианството. Защото той не е "само човек", но е и ипостась на Петра. Няма никакво право да бъде човек МИСЛЕЩ различно от църковния канон.
Това че преди да извърши този едва ли не престъпен акт, е позволил да разкрие своята дистанция към вярата в институционалните й граници може да послужи за аплодисменти. Но все пак тук има точно този комуникативно-публичен момент на легитимно и нелегитимно действие. Смелост или грях - това сигурно още предстои да бъде разисквано от компетентните и не до там среди. Но проф.Богданов предвосхити тази перспектива като постави Ратцингер извън ...границите, които той и сам напусна.
Точно тук за мен е въпрос- на какво дължи това приемане и разбиране? Не съм сигурен че тук са достатъчни "чисто" мисловните аргументи. |
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7333 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2013-04-12 18:25:45 |
|
|
Последният коментар на проф.Богданов манифестира за мен едно антично разчитане за вярата и знанието. Не мога да аргументирамтова мнение, както би го направил един класически образован филолог. Но има и други начини за разбиране, в които божественото присъствие може да бъде по-човешки усетено. В същност това, което научавам за Ратцингер в текста на проф . Богданов (за което той, разбира се, няма отговорност), разкрива едно далеч от баналното негово отдалечаване от вярата в нейните ...да речем институционални граници. Това надхвърляне за мен поставя преди всичко нравствени, а не познаваталени въпроси, които може би и не съвсем издържано подсказах в първия ми постинг.
Вярата не е мислене!?? Да, credo........ Но днес знаем за мисленето много неща, които съвсем не изключват, то да бъде и мислене за абсурдното, дори и абсурдна мисъл.
Според мен мисленето е друга ипостас на вярата. Някак ми се струва "измислена" диалектическата тройка - мислене-вяра-разбиране. Още повече тяхната йерархична постройка. Вярата е мисленето и разбирането, както мисленето е вярата и разбирането, както разбирането е мисленето и вярата. Точно това ,според мен, е въпросът за нещо надхвърлящо тези тавтологични линии. Човекът. За мен е очевидно, че той не се редуцира в тази верига нито до една от нейните съставки. Патосът, който чета тук е в едно изискване. Човешкото е опит за разбиране , който го отвежда до божественото. Но Възраждането започна модерното мислене точно с това, че предпостави на всяко мислене богоравната природа на човека. Оттук започват най-различните осмислени и не до там редукции на тази предпоставака. За мен е най-далечна тази за институционален ред на връзките "между" вярата, мисленето и разбирането. Същностната им връзка е в акта на човешкото действие, което поради богоравната си природа е конструктивно и конститутивно, а поради тази "причина" определяща конкретното "разположение" на трите ипостаси на едно единствено човешко присъствие в света-уникално. То ест не е нито в пределите на религията, както и не в границите на науката, а в изкуството на живия живот.Както и в моралното отношение към живота като отговорност за деянията. Тук се проблематизира и самият въпрос за разбирането - кой и от каква позиция , перспектива в света го поставя. Т.е. това не е безпредпоставен въпрос. Има своята, да кажа, човешка история. Без това проблемът вече е решен в съвременните информационни системи на изкуствения интелекет. |
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7332 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2013-04-12 17:09:01 |
|
|
Мислех по това какво да добавя и как да коментирам трите по-дълги коментара – на Георги, Декарабах и Росица. Първото, което ми хрумна и което не съм правил, беше да предам в десет реда казаното в заглавния текст, за да помогна на коментиращите да не пропуснат някои твърдения, но и да проверя доколко казаното от мен е наистина свързано.
По обичайния начин вчера коригирах това-онова в текста, промених думи, на едно място добавх изречение. Усетих измамата, която съм допуснал – че аз невярващият съм нанизал аргументите си като в проповед и че съм разчитал и на мисленето, но и на повярването, които, така или иначе са свързани и се означават помежду си. От съкращаването обаче се отказах поради идеята, че истината на един текст не е в краткото по-ясно казване на същото, а в неговото разбиране от други текстове, които го допълват и отместват.
Така е и в случая - разбирането и на тримата коментиращи открива пролуки, вмесва се, отмества и присвоява. Георги е развил тезата за светското вярване. Споделил е своя опит, запазил е големия обем на онова, което е редно да попада в доброто разбиране, но е загърбил тайната. И аз я загърбвам в т.нар. редово вярване, че някак всичко може да бъде наречено – и по-пряко, и косвено, и в кратка и в по-дълга реч, и в своя реч, но и в продължаваща чужда, която я допълва и критикува.
Росица, в рядка по плътност реч, заговорвайки за просветлението, е разгърнала онова, което аз съм казал неразгърнато и съм отрекъл, като съм настоял, че то се случва не по краткия, а по дългия начин на всички нас. Но Росица кротко и убедително се изключва от това “ние”, което при мен е обикновен реторически аргумент, представящ моя опит като общочовешки. Кой е моят опит? Това, че аз нямам идея за разбиране-просветление. А кой е опитът на Росица? Това, че тя има такава идея, подкрепена знаменито със спомени от безречието на бебешката възраст.
Аз съм възхитен от коментара на Росица. Тази възхита ме дърпа към мои интуитивни отривисти заключения, които обичам да повтарям. Ами да! Мигновено разбира бебето и запомва това мигновено, без да може да го изкаже. Но мигновено разбират и кучето, и котката и придобиват вероятно като бебето и спомен за това, който се запечатва в опита им. Но тази възхита ме дърпа и към друго, което ме занимава отдавна. Проблемът е наистина в това да се осъзнае, че разбирането има повече съставки, както и че сред тях е и представеното от Росица мигновено и цяло разбиране, ставащо изведнъж като просветление. Проблем е обаче и това да се повярва, че има промукаемост между него и мисловно по-разчлененото.
Доказва го коментарът на Росица. Мисловното е в състояние да откъсва това и онова от мигновеното и цялото и хем да не го постига и то да си остава, каквото е, хем да му придава друго по-дискурсивно битие. Моята лична грижа е те двете да не се противопоставят рязко едно на друго, а да се предполага, а и да се наблюдава тяхното прехождане, което е и големият извор на човешкия талант. Не че обичайното редово човешко напротив не гледа те да стоят далече едно от друго в толкова дълъг ред от опозиции – между интелект и чувство, интуиция и разбиране, наука и религия, духовно и материално, душа и тяло и прочие други двойки, в чийто край е и тази – тоталитарно демократично.
Е, това правя основно в този форум. Твърдя, че не можем нито да мислим, нито да действаме без тези толкова много опозиции. Те обаче в по-чистия си вид са в началото и в края на едно разбиране-действане. Докато в неговата среда, първо, опозициите стават синоними една на друга, и, второ, опозитивността на двата им елемента отслабва и те проникват един в друг и се смесват. Именно това тяхно смесване е мисловният модел за ред бъдещи човешки неща, които се пораждат от него.
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7331 |
|
Bogdan Bogdanov - 2013-04-12 11:22:19 |
|
|
Много се зарадвах, че след дълго протекло време, отново се появява текст на професор Богданов, който като да стои в ненаписаната му (все още) книга, която съм нарекла (за себе си) по негов цитат „Многоименното същество”.
Тази седмица не ми се отрежда време за дълго писане. Ще нахвърля някакво начало, за да се опитам поне да не изтърва първото вдъхновение от четенето на заглавния текст.
Аз (ще) пиша от позицията на вярващ човек, не че не съм я заявявала много пъти тук. Е, мисля си, че съм и мислещ човек, без да се слагам сред висините на мислителите - причислявам се към средно-редово мислещите (тя, и вярата ми такава - средно-редова и с леки отклонения от догмите). По параграфите "разбиране, мислене и вяра" съм плътно заедно с Йозеф Ратцингер по отношение на твърдението му, че „без да бъдат равностойни, мисленето и вярването се допълват в човешкото разбиране” и „човешкото разбиране надхвърля човешкото мислене”.
Както може да се очаква, за мен разбирането никога не се е покривало-съвпадало-изчерпвало само с мисленето. Мисленето е един от многото ми възможни начини за разбиране. Вярването е друг начин. Много се радвам, че професор Богданов е намерил мястото на вярването и в светските начини на разбиране, а дори и в неговия личен начин на разбиране. Засмях се на реторичното притеснение, да не би като е включил вярването сред начините на разбиране, да вземе да стане по някое време и вярващ (религиозно вярващ, предполагам има пред вид) – засмях се при опита да си го представя, да го визуализирам (което означава, че не си го представям за реално възможно).
Към представите и емоциите, като други писти на разбирането, освен мисленето и вярата, не мога да се въздържа да предложа за добавяне още една писта, която се използва пълноценно от множество религиозни начини на разбиране (не знам дали Йозеф Ратцингер е говорил за нея по отношение на католицизма). В различни религиозни учения въпросната писта се нарича: просветление, откровение, сатори, нирвана, бодхи, мокша (най-вероятно бъркам с употребата на някое от понятията – никак не съм спец по далекоизточните религии, моля за снизхождение). Сигурна съм, че и нерелигиозно разбиращите, напълно светски настроените, а и войнстващите атеисти също не са лишени от способността за такова внезапно, моментално и с нищо необяснимо, като че ли тотално разбиране на нещо (може и да е нещо дребно). Предполагам, че поради нагласите си, не забелязват тези моменти, или, ако ги забелязват, не им обръщат внимание, или ги игнорират като недействителни-невъзможни.
Като аргумент ще изтъкна, че вярата и просветлението (внезапното моментално и необяснимо разбиране) са вероятно най-първите инструменти за разбиране за всеки човек, когато е в бебешка или ранна детска възраст. Тогава той няма реч, няма налични слова, няма език, следователно не мисли така, както мисли зрелият човек – с думи и изречения, с представи и сложни емоции, даже и с образи не мисли бебето. Към такива заключения ме насочва припомнянето и разследването на моите най-ранно датирани спомени, във време, в което не зная да ходя (седя си търпеливо, където са ме поставили), не зная да говоря и различавам само няколко думи от говоренето на заобикалящите ме, с които многократно са се обръщали лично към мен (затова и ги различавам – това бяха думи само за мен). Различавах образи, хора, предмети, действия и някои звуци (не различавах артикулирани думи, говоренето беше като един непрекъснат шум, произведен от околните подобни на мен). Умът ми беше зает с едно и също нещо, всъщност - питане по отношение на всеки забелязан обект. Питането не беше формулирано в думи (по-скоро беше формулирано в очи-поглед-пулене), но бих го превела така: „Какво ли е това чудно нещо?” Това се чудех, например, по отношение на половинчатото същество в кутията върху бюфета, което произвеждаше шум – разбирах, че е като мен и другите подобни на мен наоколо (по вид, форма, мърдане и произвеждане на звуци), въпреки че долната му част липсваше, но също така разбирах, че не е точно като нас, защото е някак плоско. И като се взирах-пулех в обекта на интерес, чаках дали ще ми се изясни нещо. От време на време ми се изясняваше - внезапно, моментално, както се казва – като да ми „просветваше”. И като не ми хрумваше да обмислям просветналото (как да ми хрумне, като не можех да мисля) – приемах го, т.е. вярвах. Та, за говорещия половин-човек в кутията (вероятно четящият новините по телевизията) в някакъв момент внезапно схванах, че е образ - на жив човек, който в действителност не е при нас, а ние го гледаме отдалеч (разбира се, без да съм си мислила с думи, като тези, които сега употребявам за да опиша ситуацията).
Как си обяснявам факта, че съм вярваща от тогава и до сега? С това, че никога не ми омръзна да се питам (пуля) какво е това чудно непознато нещо, което се е появило пред взора ми. И в това отношение съм запазила умението си за бебешки начин на разбиране. Не хуквам да питам някого другиго, какво е това, не търся веднага какво дава Гугъл, а постоявам пред нещото, взирам се и се пуля, или го опипвам (ако е триизмерен предмет), питам първо и дълго себе си (или не знам кого). Питам се, опипвам го, и чакам някакво разбиране или усещане да ми се появи внезапно и моментално. В повечето случаи нищо не ми се появява, всъщност много рядко се появява. И чак когато никакво „просветление” не се появява, започвам да ровя в книги, в Гугъл или да питам хора, без да изключвам опцията очакване на "просветление". Ако се появи, да съм в готовност и да не си позволя лековато да го изпусна. Има и разлика от бебешкото време-стратегия – сега не приемам веднага на доверие, ами дълго изследвам внезапно разбраното, понякога и десетки години може да го проверявам и да го мисля, сигурно някои просветления ще ги проверявам-мисля цял живот. Но не ги захвърлям като глупости. Помня много добре, че това е първоначалният ми (начален като „архе”) начин на разбиране и той някога (и досега) не ме е довел до лоши резултати. Обратното – доверяването на това, което други хора ми налагат като разбиране, наобратно на мое усещане-просветление, почти задължително ме е водило до лоши резултати (да не кажа - винаги).
По следващите параграфи съм заедно с професор Богданов – и аз не приемам „следната теза от “Въведение към християнството” – че за разлика от мисленето, което е винаги индивидуално, религиозната вяра е диалогична, споделена и надиндивидуална.
Но за това – следващ път. Вече стана доста дълго.
Благодаря много, с взрени-опулени очи,
за текста-какво-е-това-чудно-нещо,
и с винаги-готовност да се залови просветление
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7330 |
|
Росица Гичева - 2013-04-12 05:13:53 |
|
|
Доколкото, въпреки далеч по-частично и непълно от мнозина от вас, съм страстен читател на написаното и развиваното във все по-дълбока и самобитна философска есеистика от професор Богданов, ще си позволя да определя този му текст като фаустовски, „сатанински“ оплождащ. Идващ по повод на теософската книга на Ратцингер, той очевидно е по-рано възникнал в непотулваната пред нас мисловна и моралистична „космогония“ на автора му – един от най-безкомпромисните български интелектуалци.
За себе си винаги съм се опитвал да ловя и навървям спорадичните /уж случайни, но винаги много лични/ казвания на проф. Богданов по паралелния свят на вярата и християнското. Свят, съществуващ у нас в някаква усложнена дисперсия, много особена, трудно овладяна дори в работещия синхрон на клира, сред искреното мирянство, а още по-нерешително и уклончиво и сред „хаоса“ на светските ценности. Тази незаместима, по-точно неизмествана от светските идеологии и пропорции, система, да я назова, религиозното битие, не стъпва и не вирее в подобна на нашата разпиляност и небрежност сред католическите и протестантските общества и общности на Европа. В източно православния ѝ образец и живот я виждаме силна и непресъхнала в Гърция, може би в Сърбия. Русия /дори и Путинска/ хвърли пари да възстанови и лъсне забравени църкви. Из тях по репортажи ще видите забрадени, кръстещи се пред чудодейни икони обикновени бабушки и дами от висшия петролно-газов „клир“. Светът, стресиран от светското безредие и гълчава, кратко казано, се връща в храма. Има такова усилие, поражда се, търси своята нова, по-облекчена, омодернена каноника за разговор с Бога и небесните „неистини“. Разбира се, най-добрият начин отново е из старите европейски пространства. В този разговор, който ни предлага Професорът, и който, надявам се, да ни изкара от личните ни монашески и професионални скални ниши, вече имам предвид няколко историйки за нахвърляне. Свързани са с висшия досег между четенето на библейските текстове и невинната светска широта на младата личност. Други – с умението и грижата от религийната културно-материална реалност, от нейния блясък в образност, изкуство и предметност да се стига до лъчиста изоморфност на духовното и светското…
Увличащ в парадоксалното и този път е гласът на нашия домакин. В края на есето си той ни запраща и в друга необичайна аналогия: регигия и демокрация – две постройки с единна идея за надеждно човешко приютяване от раждането до умирането, с еднакъв промисъл за устойчиво пристъпване към пълната неизвестност на „екзода“… Страшното време на марксистко-ленинския атеистичен ступор по тази проблематика е много назад. Църквата ни и тя се вглъбила и, убеден съм, вече се интересува от светските размисли по духовните си проекти и теологически визии. Да отделим от ценното си време, да говорим, приятели. Тока все ще го платим някак, но токът на „премислянето-преговарянето-събирането отново“ си е само наша /безплатна и нерегулирана/ работа. Благодаря на Георги за ползотворната предишна сесия! Сетих се за много /по-точни/ неща, които бих могъл да драсна в нея. Ама то на българина акълът му, нали си знаем, идва като събранието се е разотишло.
Здраве и хубав екзод на деня за вярващи и неверници!
ПП: Чудя се, как успявам винаги да бъда тъй обобщителен и нравоучителен във всичките си казвания из форума. Това ще да е от комунистическо-журналистическата ми /доста атеистична/ младост, от „свещеническата“ служба в онази религиозност. Е, на известна, все още млада, възраст се простих /те си ме и изритаха опитни „каноници“/ от тази „църква“. И слава богу! Защото казано е: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята. Не им се кланяй и не им служи“…Що се отнася до сложната и истинна вяра в Него, засега ще споделя плахо, че в живота си съм имал немного, но мощно-отрезвителни и спасяващи ме съприкосновения със загрижения за бедната и непостоянна моя милост, всеопрощаващ, връщащ ме обратно в тленния ни и непрестанно разцъфващ свят, мой „неистинен“ Бог.
|
| Тема № - 73 |
Коментар № - 7329 |
|
Dekarabah - 2013-04-11 15:11:54 |
|
|
|
