БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Разказът за любовта на Одисей и Пенелопа в Омировата „Одисея”

НЕВЕНА ПАНОВА

Големият епически разказ е многопластов, оплетен, многоразказен. Затова е изключително трудно неговото съдържание да се сведе до една ясна сюжетна линия. И ако все пак приемем, че основната тема на „Одисея” е изпълненото с премеждия завръщане у дома на дълго отсъствалия и прославил се цар и съпруг и възстановяването на семейния и колективен ред на Итака, то тук ще се опитаме да покажем как повечето малки разкази в рамките на големия сочат към тази тема, особено в брачния й аспект. Точно заради схемата на поддържане от разстояние и подновяване на брак със законна съпруга „Одисея” според този прочит разказва основно за съпружеската любов
 (и за отклоненията от нея) като за връзка, сама по себе си също многопланова, с не само чувствен, но и с икономически аспект, а и пряко свързана с отглеждането на наследници. За любовта като откъснато чувство в „Одисея” почти не се разказва пряко, откриваме единствено детайли, които загатват за нещо такова. В типичната геометричност и повторителност на епическия стил и брачните отношения се описват формулно и с общи прояви и елементи. Двойката на главните персонажи обаче, Одисей и Пенелопа, трябва да се представи и като уникална, като своеобразно положително изключение, за да заслужат те ролята си на герои на големия епически разказ.

Още в самото начало на „Одисея”, след като поетът е призовал музата да му помогне да разкаже за хитроумния герой, който е изстрадал много след гибелта на Троя, но и много нов опит е придобил, се уточнява неговото настоящо местонахождение:

Него единствен, бленуващ за родния край, за съпруга,
светлата нимфа Калипсо напразно задържаше силом
там в пещерата дълбока с надежда съпруг да й стане. (І, 13-15)*

Одисей е изключителен най-напред с това, че единствен все още не се е завърнал от Троя, макар да копнее да види 1. родината си и 2. съпругата си. И макар че още не е разказано нищо за положението на Итака, нека вече маркираме следното сходство между съдбите на Одисей и Пенелопа по времето, когато започва разказът: те са разделени и тяхното събиране е несигурно, защото и пред двамата лежи перспективата за встъпване в нов брак – Пенелопа е тормозена от множество женихи, Одисей само от Калипсо, но пък тя е богиня. А на основния разказ приглася и цял хор от други истории/ историйки за предстоящи или вече сключени (успешни или провалени) бракове.

Най-яркият негативен пример е съдбата на Агамемнон, убит при завръщането си от Троя от любовника на жена си Клитемнестра, Егист. Тази история всъщност донякъде обрамчва целия голям разказ, защото се споменава и в І песен, и в ХХІV песен (а се въвежда и на други места), когато за втори път се разказва от подземното царство, където пристигат душите на избитите женихи и разговарят със сянката на Агамемнон, който сам признава изхода на историята на Одисей и Пенелопа като щастливо изключение (ХХІV, 192-198) и се чувства сякаш и сам отмъстен, затова и логично тази сцена е поместена в последната песен, в която и на Итака настъпва успокоение и помирение след избиването на женихите.

А защото Одисей е изключителен, той заслужава и по-специално отношение от страна на боговете. Така същинският разказ започва със съвет на боговете, на който Зевс си припомня втория край на историята с Агамемнон: съдбата на Егист, погубен пък от сина на Агамемнон Орест. Този пример не само подтиква Атина да направи паралел с Одисей, в чийто дом боговете не трябва да допуснат да се случат такива беди, но и поне загатва за това, че разказът за Одисей също няма да се прицелва само във връщането му навреме при Пенелопа (преди тя да се е омъжила повторно), а и в извършването на определени наказателни действия.

Когато се въвлича историята на Агамемнон, винаги се набляга на вината на съпругата. Затова е необходимо „Одисея”, пак още от началото, да разказва и за самата Пенелопа като за изключителна жена, която не би съучаствала в погубването на съпруга си, който искрено копнее да се завърне при нея като при най-подходящата за него съпруга. Но коя съпруга е подходяща? И какво представлява една „подходяща двойка”? Нека привлечем своеобразното определение за щастливия брак, което самият Одисей дава пред дъщерята на царя на феаките Алкиной, Навзикая в VІ песен. Срещата между двамата маркира края на същинските му премеждия, принадлежи към етапа на уговореното между боговете връщане и също може да се разглежда като отделен разказ, потенциално любовен, но такъв той не става. Както всичко на острова на феаките е почти идеално, така и отношенията между Одисей и Навзикая остават в границите на редното романтично. Озоваването сред феаките като начало на завръщането към нормалния живот (а нормализация има и благодарение на акта на собствено разказване за случилото му се до момента), е действително завръщане към цивилизованото и спокойно живеене, каквото Одисей трябва тепърва да осигурява на Итака, като използва и модела на феаките, който опознава бавно и с удивление. Може би и затова, когато той, крушенецът, среща царската дъщеря край брега да пере с приятелки и робини, се държи почти неочаквано свенливо. Поетът вече е разказал, че Атина в съня е внушила на Навзикая мисъл за брак, тя е впечатлена от чужденеца, но нито сама, нито роднините й си помислят да нарушат онази клауза на гостоприемството (за което епосът също постоянно разказва), изискваща гостът да бъде отпратен, когато пожелае. Преди още царят и царицата да си го харесат като жених-пример за Навзикая, тя и той заедно измислят как по-деликатно да се вмъкне Одисей след нея в града, за да не заподозре някой, че тя вече си води жених. Това забавено запознаване и представяне пред феаките пък намеква за също поетапното и бавно приемане и ново запознаване с близките, което очаква Одисей и на Итака. И така, преди да тръгнат разделено според плана към двореца на Алкиной, в знак на благодарност Одисей пожелава на Навзикая (а донякъде и на себе си) истинско семейно щастие:

Нека безсмъртни изпълнят каквото сърце ти желае –
дом и съпруг, да ви ощастливят със съгласие пълно.
Нищо по-хубаво, нищо по-драго от туй на земята –
свързани с обич сърдечна, мъжът и жената да гледат
своята къща – за завист и мъка на всеки противник
и за утеха на близки. Най-много за собствена радост.” (VІ, 180-185)

Пълното съгласие, homophrosyne (причастие от същия корен стои в оригинала и за „свързани с обич сърдечна”), е в центъра на това пожелание-определение: добрият брак се гарантира от общите мисловни нагласи, способности и предели. И именно като равняваща се с Одисей по разумност и хитроумност е постоянно представяна Пенелопа. Тези нейни качества, съответно, възпрепятстват разрушаването на техния брак, затова пък с гласа на други персонажи са констатирани като по-скоро негативни. Така може да бъде разчетено и пространното оплакване на един от женихите пред Телемах (ІІ, 82-128). Антиной изрежда хитростите, разтакаването, както и лъжливите надежди, които царицата дава на женихите, и уточнява, че тя дори е станала надменна покрай своите способности, с каквито не е известно Атина да е надарявала някога друга жена.

По-специалната разумност на Пенелопа (в ролята й най-вече на слушател на разкази) се споменава и в някои разговори на Одисей със сенки в подземния свят, където той отива по съвет на Кирка. Но тук нека първо видим дали разказът представя йерархично като различни връзките на Одисей с жени, или те са напълно сходни – помежду си и с останалите приключения – негови забавяния. Магьосницата богиня Кирка влияе върху забавянето на Одисей сякаш най-вече именно с отпращането му към Хадес, откъдето той отново се връща при нея за кратко, докато желанието й да го задържи като съпруг е по-слабо от това на Калипсо. Одисей го споменава пред феаките със същата позната формула, с която представя съпружеския блян на Калипсо (ІХ, 28-36), но в сбития разказ-конспект пред Пенелопа не казва нищо подобно за Кирка, а само за Калипсо (ХХІІІ, 321; 333-337). Отново за Калипсо тръгва да разказва Одисей и към края на комплекса от разкази пред феаките, но се отказва, за да не се повтаря, което би било противно (ХІІ, 447-453), макар че той никакви подробности за нея не е разказал. Малко смутен е сякаш Одисей да разказва именно за отклонението си при тази жена-богиня. Освен това, в онази част от разказа, докато Одисей е при Калипсо (а това е единственото от същинските премеждия-пребивавания, които се описват директно, а не като преразказ на самия Одисей, без да броим престоя при феаките), откриваме един от онези сякаш небрежно добавени в описанието на хода на събитията детайли, които загатват за любов сама по себе си, а не единствено за по-обхватни брачни кроежи, нито пък за просто пожелаване на жена или мъж за отдаване на моментна наслада:

Ах, тук животът му сладък течеше в копнеж да се върне
в родния край! Охладня му сърцето към нимфата вече.
Нощите в близост до нея прекарваше той по неволя
там в пещерата дълбока – невлюбен до влюбена в него. (V, 152-155)

Разказът е пак почти формулен тук, но звучи силно, дори тъжно (и богините страдат от любов, дори ревнуват, както показват други детайли: Калипсо определено ревнува от Пенелопа повече, отколкото смъртната жена от нея), но някак съдържа и края на историята между Одисей и Калипсо, защото не може да издържи безкрайно връзка, в която липсва точно единомислието и единното, сходно и за двамата чувство (ако би издържала, тя пък не би била интересна за разказа).

Но да се върнем към онзи специфичен аспект на разумността на Пенелопа, благодарение на който с нея може да се разговаря повече, отколкото с други жени. В Хадес Одисей се среща и със сянката на починалата си от мъка по него майка Антиклея, която накрая го отпраща с думите:

Но завърни се по-скоро ти на светлината и всичко
запамети, да разкажеш на своята мила съпруга. (ХІ, 223-224)

Антиклея не се съмнява, че събирането на Одисей и Пенелопа ще бъде успешно, затова не му дава други съвети, а му пожелава просто спокойно време заедно, в което той ще разказва, а тя ще слуша. В удължената от Атина заради тях нощ след разпознаването в ХХІІІ песен действително е така: споменава се, че Пенелопа също всичко му е разказала – около себе си и около Итака, но разказът й е представен много по-сбито, за разлика от приключенията на Одисей, въпреки че неговият разказ се разказва пък не за първи път, но по-важно е, че в тази двойка разказването е част от любовта, то следва или предхожда милувките и носи сходна радост:

След като на близостта си и двамата се насладиха,
почнаха те да услаждат сърцата един друг с беседа. (ХХІІІ, 299-300)

Когато обаче Одисей се среща със сянката на Агамемнон, чува подобна, но и различна препоръка. Заради собственото си нещастие Агамемнон е пределно невярващ вече на жените, дори на два пъти (и тук, в ХІ, и в ХХІV песен пред душите на женихите по сходен начин) формулно поучително заключава:

Нищо по-гнъсно и нагло не е от жената, която
в своята мисъл крои да извърши такова коварство,
...
тя си самата навлече позор и навеки посрами
бъдните нежни жени, ако бъдат дори непорочни.” (ХІ, 427-428; 433-434)

Непосредствено след това добавя, че Одисей е щастливец като съпруг на разумната Пенелопа и че от нея не би трябвало да очаква подобни коварства, но два пъти го съветва все пак да не бъде напълно доверчив дори към нея, а да пази тайни за себе си.

За несигурната природа на жената, особено отдадената на любов, се загатва и в други случаи. Самата Атина използва лъжливото сведение, че Пенелопа се подготвя за брак, при това с конкретен жених (онзи, който предлага най-голяма зестра, разбира се), за да подкани Телемах да напусне по-скоро Спарта, където гостува на Менелай и Елена (от ІV песен), за да разпитва за баща си, а той междувременно е достигнал Итака с феакийския кораб: разбира се, това не може директно да бъде казано на Телемах, защото ще отпадне моментът с разпознаването между него и Одисей. Затова богинята аргументира настояването си принцът да се прибере с опасното настроение на Пенелопа:

Само дано не отмъкне без тебе богатства от къщи,
знаеш какво изменчиво сърце притежава жената.
Повече мисли дома на съпруга си нов да подрежда,
а за предишните рожби, за своя предишен съпруг тя,
щом е починал, нехае и никак не иска да знае. (ХV, 19-23)

Тонът на Атина може би не е толкова негативен, зад него стои логичното търсене от страна на жената на дом с мъж и деца в него, за които тя да се грижи. В тази ситуация отново няма място за любов. Когато обаче по-късно самата Пенелопа, отново фиктивно, се представя като готова да избере някого (този път след състезание, а не според предлаганите дарове) и да смени дома си, все пак прокрадва в речта си една дреболия, свидетелстваща сякаш именно за любовта, която няма напълно да признае новия дом:

На Одисея божествен огромния лък ви предлагам.
Който с юмруци успее лъка с леснина да обгърне, 75
който преметне стрелата през всички дванайсет секири,
аз ще отида след него и този палат ще напусна –
светлото жилище брачно, което изпълват богатства.
В сънища – зная – нерядко ще спомня за него сърцето.” (ХХІ, 74-79)

Следи от „чиста” любов откриваме често точно в несигурното пространство и време на съня, въпреки че текстът тук реално говори само за богатствата на стария дом, които ще се присънват в новия. Но в един по-ранен момент Пенелопа (полу)сънува и самия Одисей, и то в момент, в който той вече пребивава в палата и точно в момента, в който Одисей се замисля тя дали не го е познала, дочул стенанията й след този сън:

Тази нощ някой подобен на него при мен пренощува.
Беше такъв Одисей пред далечния поход. Обзе ме
радост – аз мислех, че виждам не сянка, а истински образ.” (ХХ, 88-90)

И още за коварността на жените. Големият разказ съдържа един тип малки разкази за по-ниски любовни връзки, които не могат да завършат с тържествен и облагодетелстващ брак, но в хода на разказването им могат да бъдат се правят отново обобщения, включителлно за цялата женска природа в негативен план. Става дума за връзки най-често на робини със свободни мъже, които могат да объркат и сериозна брачна история, както е в случая с онези робини в палата на Одисей, които стават любовници с някои от женихите. На пръв поглед обичайна ситуация, но именно те издават хитростта на Пенелопа, както се повтаря на няколко пъти с различни гласове (напр. ХХІV, 144): да тъче през деня и да разтъкава през нощта (времето в по-голяма степен заделено за любов, а тя хитрува точно заради обичния си съпруг). Дванадесетте виновни робини са обесени непосредствено след избиването на своите любовници и така разправата с женихите е разказана като още по-страшна (ХХІІ, 457-472).

Но нека погледнем към една наистина странична на основната нишка история, част от автобиографичния разказ на свинаря Евмей, който се оказва роб в Одисеевия дом именно заради робиня, завъртяла нередна любов с чужденци и отвела го заедно със себе си далеч от дома за продан:

Моят баща бе довел у дома финикийска робиня
стройна, с прекрасно лице, в ръкоделия светли изкусна.
Нея подмамиха скоро мъже финикийци коварни.
Прала до техния кораб. Един от мъжете завързал
с нея потайна любов, любовта пък замайва главата
лесно на слаба жена, ако бъде дори непорочна. (ХV, 417-422)

Робинята е представена като симпатична и сръчна, но не се казва, че е умна. Тя среща своя бъдещ любовник, докато пере край корабите – както Навзикая открива Одисей, но принцесата не е слаба и не е замаяна извън допустимите граници от Одисей: явно любовта е за разумни, силни и благородни жени.

И Пенелопа е несъмнено не-слаба жена, но в хода на разказа установяваме, че Одисей следва повече мъжкия скептичен съвет на Агамемнон, отколкото този на майка си: дори и не помисля да се разкрие на Пенелопа със самото си пристигане (разбира се, епосът не би допуснал това, защото иначе радостта от разпознаването би била много по-малка и самият разказ – по-неподреден), а и съвсем не й разказва всичко (не само за миналото, дори повече за актуалните си планове). От друга страна, точно защото много му прилича, Пенелопа също е безкрайно предпазлива: Одисей заподозирва, че тя го е разпознала, слушателят на разказа също би трябвало да се досеща за нещо подобно, но открито тя (дори наистина коравосърдечно, както казват и Телемах, и Одисей) отказва да го разпознае веднага, макар той сам да й се представя в момент, когато вече, така да се каже, е отново единственият й жених, защото е избил другите.

А красива ли е Пенелопа? Това е въпрос, по който разказът е по-пестелив, но все пак темата е въведена няколко пъти, както по формулен, така и по-открояващ се начин. Пенелопа определно е по-незабележимо красива от Елена, но и тя би могла да бъде неотразима. При определени обстоятелства:

„Ах, Евримахе, отнеха от мен боговете предимства,
хубост и прелест, откакто отплаваха в поход за Троя
храбри аргейци, и моят съпруг Одисей с тях потегли.
Ако се върнеше той да ми бъде закрила в живота,
бих била повече славна, цъфтяла бих с повече хубост. (ХVІІІ, 251-255)

Любовта не само търси красота, но и доставя и поддържа такава, казва Пенелопа. След малко пък Одисей (тоест чужденецът критянин), сам се хвали пред Пенелопа, докато тя изпитва първо него дали наистина е виждал Одисей:

Вярвай ми, всички жени го заглеждаха с пълна почуда. (ХІХ, 235)

Това е пояснение, което незадължително съпровожда описанието на мъжа, а и странно ни изглежда, дето Одисей сам го отнася до себе си, но всъщност и Пенелопа сама индиректно е признала голямата си хубост, само временно отнета от страданието, и той й вдъхва надежда да го очаква и като впечатляващ мъж (не само като цар и съпруг), за да се разхубави още повече.

Одисей и Пенелопа се събират и вероятно разхубавяват, макар радостта им да е сравнително делова в началото, тъй като трябва да се обмисля как да се избегне мъстта за избитите женихи и точно в това преплитане на прагматизъм и желание за любовна радост, те, без да искат, успяват дори да отпразнуват нещо като повторна сватба, още преди края на разпознаването помежду им, защото Одисей се разпорежда да се свири и танцува сватбен танц, за да не се разчува още за сечта, а да си мислят минаващите наоколо, че все пак сватба се случва, и планът успява:

Сигурно сватба празнува ухажвана Пенелопея.
Ах, безочливата! Тъй ли тя не изтърпя да изчака
да се завърне съпругът, просторния дом да запази?"
Казваше някой така, но не знаеха що става вътре. (ХХІІІ, 149-152)

И събирането на Одисей и Пенелопа е действително единият щастлив край на епическия разказ. Щастлив край е, защото вече сигурната раздяла на съпрузи в никой момент от разказа не се представя като ценност, за нито една от страните. Затова ще приведем и две типични Омирови разгърнати сравнения в тази посока. Те не са и толкова типични, защото и двата елемента във всяко от тях са все прояви на човешки чувства, а няма паралелизъм с емоции от животинския свят или някаква природна динамика, например. Не съвсем типична, но съществена за предлагания тук прочит е и размяната на пола. Първо Одисей е сравнен със страданието на жена, изгубила съпруга си в битка като свидетелка на неговата смърт, така че по-близък паралел със семейната история на Одисей и Пенелопа е както възможен, така и доста нестабилен. Поводът за скърбенето на Одисей е песента за дървения кон на певеца на феаките Демодок: Одисей слуша собствената си история, преди да се е представил, сякаш преди сам да знае кой е, нито дали ще има кой него да оплаче любовно (въпреки че щастливото завръщане му е вече предизвестено):

Както ридае жена над трупа на съпруга обичен,
който край своя град роден пред войнски редици е паднал,
за да отмахне от град и и семейство деня на разруха;
вижда го тя, че умира, че в тръпки предсмъртни се гърчи,
пада въз него и гръмко ридае; отзад враговете
с копия удрят без жал по гърба и по нейните плещи,
да я откарат в робия за труд и ужасни неволи;
нейните нежни ланити ще вехнат от жалостна горест –
ронеше жалостни сълзи така Одисей из очите. (VІІІ, 523-531)

Пенелопа пък – която прекарва целите тези двадесет години на Итака, без да пътува – е сравнена с крушенец, който най-сетне съзира сушата и изпитва неимоверна радост:

Както за суша жаднеят крушенци плувци, на които
здраво скования чълн, от вълни и от вихър понесен,
бог Посейдон земедържец разбил по морето пустинно,
малко от тях по вълните пенливи към твърдата почва
плуват с тела, напоени от морската пяна солена,
най-сетне стигат желания бряг от злината спасени,
тъй се любуваше тя на съпруга желан и дочакан,
без да отнемаше лакти от шията на Одисея. (ХХІІІ, 233-240)

С помощта на двете сравнения трябва да се разкаже за силни емоции: откъде идват сълзите на Одисей, колко силна е прегръдката на Пенелопа.

Оттук и като финал ето още няколко нишки от тъканта на „Одисея” като предимно семейно-любовен разказ, които заслужават собствени малки разкази и коментаторски позиции: Описанието на външните прояви на радостно или мрачно любовно чувство може да бъде отделна тема: какво значат сълзите, има ли истински и лъжливи сълзи, каквито разкази има, а и дали премаляването на колената от страстно желание по някого е същото премаляване като онова от страх? И още: каква е стойността на разказа от VІІІ песен за тайната любов на Арес и Афродита и наказанието, което те получават от Хефест, измамения съпруг – това съвсем откъсната история ли е, която Демодок изпява, за да не пее повече за Троя и да не реве повече Одисей, или има много общо с разказа за доброто и хармонично семейство и неприятностите, които идват, когато хармонията я няма? Или пък може да се разглежда като част от поредицата разкази за божествени и полубожествени любови, по които понякога се рефлектира и пряко: Калипсо е недоволна, че богините не успяват пълноценно да правят любовни двойки със смъртни, докато мъжките божества успяват (за такива успешни, но и драматични за смъртните жени отделни истории пък разказват сенките на известни жени в ХІ песен)? Доколко, ако следим линията на разказа за инициацията на Телемах като наследник на престола (развита най-вече в първите четири песни, но и доразвиваща се през цялото останало епическо време, докато се описват събития на Итака), е важна ролята на намеците за неговата предстояща някога сватба, за която самата Елена му дава предварителен дар, който засега да бъде пазен от Пенелопа? А доколко можем да открием сюжетна нишка за съперничеството между Елена и Пенелопа като две важни знатни женски фигури, но носителки на различни красоти, таланти и разумности? А какво допринася за развитието на любовните разкази особеното протичане на епическото време: кое време е дълго, кое – кратко, кое изминава бързо? Колко още би издържала Пенелопа да очаква Одисей: може би много, защото двадесетте години се оказват пренебрежим период и биват разказани между съпрузите (а чрез разказа поне частично наваксани за тях като разделена доскоро двойка) за една, макар и по-специфично дълга нощ? Или е по-силен другият вариант: Одисей се завръща в точния и някак последен възможен момент? И доколко може да се сметнат за изразители на представата за (щастлив) брак символи като брачното легло, което се явява във всяка почти брачна история, и то не само за да препрати към отдаването на любовни наслади върху него като елемент от съпружеския живот, но и като образ на този живот като цяло (тук могат да се направят интересни вглеждания по-отблизо в оригинала как и какво значат и в какви (плеонастични понякога) словосъчетания влизат думите с такъв смисъл)? И Пенелопа все пак – буквално и метафорично – изпитва Одисей чрез тайните на тяхното брачно ложе (ХХІІІ, 174 и сл.). От друга страна то явно е и най-стабилната и непоклатима вещ в дома, изградено около маслиновия ствол (детайл, който се споменава действително само при разпознаването, но не и преди това, макар да би успокоил слушателите на големия разказ, че щом то е непоклатимо, и връзката между Пенелопа и Одисей няма да се разпадне).

За една пределна стабилност говори и горното сравнение между Пенелопа (влязла в кожата на пътувалия Одисей сякаш) и крушенците: тя се успокоява и радва, защото вижда Одисей като сигурната суша (на която има и непоклатими брачни ложета), макар към тази суша да трябва да се стреми всъщност сам Одисей според предсказанието на Тирезий, че животът му, най-общо ще бъде щастлив оттук-насетне, ако забрави за морето (ХІ, 120-137; ХХІІІ, 268-283). И въпреки огледалността, характерна за епическия стил, в случая с „Одисея” можем да кажем, че началото и краят не са симетрични на всички нива на разказа, а имаме движение от динамиката и неизвестността (на движението, случването, приключението, но и на срещите, любовите, кратките връзки) към статичността (на помирението и на предсказания и избран от един момент нататък Одисеев отказ от пътувания и шавания, но при често сладко отпочиване на маслиновото ложе и стабилност на радостта от единомисления брак). Въпреки че така вече разказите за нови премеждия (поне истинските и личните, за фикционалните и за чуждите не се знае) ще са по-малко, но любовта като всекидневие – повече.

----

* Всички цитати са по второто издание на „Одисея” в превод на Георги Батаклиев от 1981 г.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Добре, Н.П., обаче в твоя коментар има две неща, които не разбирам:

1. Искаш да запазиш своето “собствено” като “особено собствено” и затова теорията, че авторът отваря чрез своето си “собствено” интерпретацията още от самия текст (“пасажите, в които Херодот сам разбира своя текст и в този смисъл излиза извън него”) - не ти харесва. Но тогава какъв е смисълът на интерпретацията, която е нарастване по битие за текста, чрез разбирането му - преливането на едно собствено в друго (още от авторовото в текста, което е първата интерпретация). Как така искаш твоето “собствено” да не е споделено и да е “особено собствено”?

2. Кое от тези две неща, които ти разделяш на “технически” и на “съдържателен” анализ, е по-обективно и кое - по-собствено? Ти казваш – “съдържателното”, но към това “кога, от кого и за какво се е ползвал” текстът, “техническото” веднага добавя: кога, от кого и за какво се/ще се ползва текстът … следователно, не е ли “техническото” мястото, в което се ражда “собственото”? Не го ли поражда този, който ползва и съответно - разбира текста? Пример: “Собственото” в съдържанието на “Одисея” ли е или в това, че “Одисея” е интерпретирана от Невена Панова през 2010 г., за да бъде коментирана от определен кръг хора във форума на професор Богданов.

Много тънки граници.
Тема № - 19 Коментар № - 1693 Kradla - 2010-01-20 18:16:59
Съжалявам, че явно краят на предишния ми коментар е прозвучал като опасна и напълно погрешна интерпертация на писаното по-рано от Крадла, затова се извинявам и уточнявам: "интересни са ми" = "харесват ми", написах "разбирания за любов", малко свободно, да, но и в нейния пасаж имаше "виждане за любов", а иначе, мисля, разбирам, че става въпрос за отражения на собственото (изобщо, не на "собственото разбиране"), и не само за любовта. А еманациите на собственото, така както са описани в този последен коментар, не са ми особено интересни (и не ми особено харесват) при интерпретацията на текст (която ги прави веднага споделени и не особено собствени), особено когато те са целта, но иначе явно неизбежно прозират и множат интерпретациите, тук бих частично и намесила и неотговорения още (и от мен) въпрос за интерпретацията на класически текст, но според мен това важи за всеки текст като цяло: ако е възможно, следва първо да го интерпретираме според (макар и собственото ни) разбиране за античен текст и антична публика, антично слушане, пеене, минимално четене и т.н., т.е. първо да го анализираме някак технически - кога, от кого и за какво се е ползвал... (нещо подобно споменах още в началото на темата), а после по-съдържателно, като тук вече повече ще се оказват привнесени по-собствено собствените ни разбирания за любов, епос, текст, свързване... така изглежда, че трябва да напластяваме няколко интерпретации, докато стигнем до "самата" интерпретация; на едно място Ницше - съвсем свободно цитирам - казал, че (класическата) филология е бавно четене, а дали не е и по-особено забавено интерпретиране?
Тема № - 19 Коментар № - 1692 НП - 2010-01-20 11:09:25
Прав е професор Богданов като казва, че любовта е опасна тема - толкова подробно обясних, че това не са разбирания за любов, а отражението на "собственото", в което може да има и любов, но не е само любов.

Както се казва - напразни усилия на любовта:

"Много интересни ми станаха "метафорумните" разбирания за любов на участниците според класификацията на Крадла."!!!!!!!!!

НП, а интересни ли са ти метафорумните еманации за "собственото" в интерпретацията на текст и собствено ли е "собственото"?
Тема № - 19 Коментар № - 1690 Kradla - 2010-01-20 09:50:48
Много благодаря на проф. Богданов за предложението-подкана да мисля за обобщаващ коментар нататък, надявам се да се справя (без да прозира този път толкова моя позиция, представа, понятийност), затова сега малко главно чета.

Но към големия коментар на проф. Богданов за разбирането за любов имам обаче нещо като въпрос: какво точно е одругостяването (покрай любовта, но и покрай другите свързвания) в епоса, колко трае самото то? Дали промените при всяко свързване и отвързване се надграждат над предишните, както е по-скоро според Платоновото разбиране за степените, или са по-самостоятелни? Да, с всяка нова своя любов Одисей се доказва, свързващо с всичко останало, като по-славен, по-интересен и т.н. герой, оттам - и като по-достоен за подреден във всяко отношение брак накрая, но, от друга страна, всяка любов или друго подобно събитие си остава и затворено и сякаш е по-грешно да го свързваме изобщо с други тематично сходни, макар и по-едри събития (като брака с Пенелопа, който обрамчва историите с богини) и да мислим, че то им влияе.

Не съм съгласна, че днес не мислим за периодите (проявленията) на любов като за одругостяване - може би наистина нямаме навик да казваме, че ставаме други, това звучи крайно, но поне казваме за себе си (или за другите), че сме/са са променени/различни, и го казваме постоянно, независимо дали имаме предвид някаква необичайна разсеяност, или напротив, съсредоточеност.

Много интересни ми станаха "метафорумните" разбирания за любов на участниците според класификацията на Крадла, макар отново да не се разпознах убедено, или по-скоро да ми се прииска да си "присвоя и преобразувам" елементи от поне още две от другите :)
Тема № - 19 Коментар № - 1689 НП - 2010-01-19 18:41:51
Георги, чети внимателно - никъде не съм казала, какво ли пък остава да съм твърдяла, че разбирането за любовта на професор Богданов е формулата за присвояващото преобразуване. Казах, че професор Богданов избира да разбира присвояващото преобразуване. То се вижда, че и примерите ми за последващите хора също не стават за любов – на всеки, според паничката. По-скоро имах предвид, от една страна, "собственото" в текста, а от друга - това, което ти каза - че не може да обичаме само хора, (аз обичам текстовете, например, повече от хората). Професор Богданов сам си казва разбирането за любовта. Но, виж, един теоретичен модел със сигурност би могъл да бъде моето разбиране за любовта. Всъщност, защо един теоретичен модел да не може да бъде разбиране за любовта, според теб? Именно в теоретичните модели в текста или около текста се реализира т.нар. “улавяне и регистриране”(разбиране). При професор Богданов извадих “присвояващото преобразуване”, защото то смени един друг текст за текста в “Любов, семейство и власт -2” и сблъска едновременно доста неща – 1. застана в сянката на въпроса “Какъв е собственият текст на самата История?”, 2. събра в една формула две фигури, много често използвани от професор Богданов, но никога преди това неизползвани заедно. Защо професор Богданов ги събира точно в “Любов, семейство и власт - 2”, близко до това, че най-лесно можем да проникнем в пасажите, в които Херодот сам разбира своя текст и в този смисъл излиза извън него...(“реч” е много опростено, понякога няма реч) Какъв е теоретичният модел: един знак-текст-човек преминава през теб и вече не е същият – а e друг, а с това и ти вече не си същият, а си друг. И това става на безброй много нива, включително на ниво автор-текст-читател, всеки от които не съвпада със себе си. Но дори да изключим всичко това и да го сведем до теоретичен модел, такъв какъвто ти казваш, то не може да се пренебрегне най-вече това събиране на фигурите. Коментарът ти е прекрасно ясен.

Тема № - 19 Коментар № - 1686 Kradla - 2010-01-19 01:38:50
Да, хубаво е да подредим нещата и както казва Ксенофонт, "на едно място да е житото, на друго ечемикът, на трето бобът"; само че с разбиранията за любовта и изобщо за всяко непредметно нещо това не може да се случи много ефективно и стабилно; няма как твърдо да кажем, че някое разбиране за любовта е само "мое", а друго само "негово" или "нейно", описвайки единствено различията.

Трябва да опишем и формите на сливанията, причините за разместванията в действията и теориите; изобщо да се опитаме да помислим за любовта и като особена система за разбиране на смесеното и смесващо мислене и действие, на несигурността, безредието и промяната, на провала на идеалните планове.

Ето, имаме "Одисея", която е на пръв поглед текст с висока степен на припокриване между идеално и реално случване; обаче имаме и собствените си текстове - те постоянно се подават от работата ни - в които, обратно, степента на припокриване обикновено е ниска и е напълно нормално и здравословно да е ниска. Хайде наистина да не ги оставяме настрана и да помислим и за техните особености.

Ето няколко бележки по напълно възможната неистина на това, което може да се нарече "мое" разбиране за любовта.

Някакво разбиране за любовта е "мое", колкото е мое тялото ми: и то като тялото ми мърда, ходи напред и назад, нараства и отслабва, уморява се, изтощава се, свързва се, разделя се, понякога и съвсем запада. Казано накратко, не стои като предмет на едно място и в едно състояние, както може да ми се иска, а живее и се променя. Когато съм писал текста си за трагедиите и вазописта, представен във форума, разбирането ми за любовта вече е било някакво и е станало по-стабилно някакво, защото се е опряло на образцови минали разбирания; сега може би е същото някакво, но и различно, защото за това време и аз съм станал различен.

Но едва ли и "моето" разбиране за любовта е толкова уникално и различно, та да е изцяло "мое"; първо, то се ползва от други хора, и второ, повлияно е от речите на други хора; то е, следователно, не чисто активно или пасивно "мое", а медиално "мое": аз разбирам любовта така, защото претърпявам чуждото разбиране, но и нося някакво свое, което мога да предам смесено с чуждото. Затова и ми се струва, че формулата за преобразуващото присвояване/присвояващото преобразуване на проф. Богданов не е, както твърди Крадла, толкова "неговото" разбиране за любовта, а по-скоро теоритичен модел, по който едно разбиране, вече изразено в реч, се конституира като друга реч на друг човек.

Най-сетне, за да е разбирането за любов "мое" аз трябва не просто да го смятам за част от моята мисловна реч, но и да действам, опрян на него. Тъкмо това е проблемът: действията ми никога не са идеално повторение на "моето" разбиране за любовта, каквото и да е то: и заради другите, които ми налагат монопола на някакво свое разбиране, с което трябва да се боря, но и заради мене самия, който не искам да направя нещата така идеално, както ги разбирам, а да ги разнообразя и променя, съпротивлявайки се на хубавата теория.

За да опростя: когато говорим за любовта, е хубаво да различаваме любовта като ставане от любовта като разбиране за начина, по който може или трябва да протече това ставане; ако в разбирането е налице силна тяга към присвояване и към създаване на "своя" теория, различна от теорията и практиката на другите хора, то, обратно, в ставането, е налице по-скоро тяга към преобразуване и разлагане на присвоеното, защото в ставането винаги се намесват повече обстоятелства и повече разбирания; според мен между двете полета обаче съществува цяла една неизследвана област на противоречия, отклонения, промени, конфликтни положения и може би малки щастия, които тепърва трябва да описваме.

Извинете ме за дългия и може би на моменти неясен текст; опитвам се и аз, подтикнат от тона на форума, да изразя, противно на това, което казвам, нещо като "мое" разбиране.
Тема № - 19 Коментар № - 1684 ГГ - 2010-01-18 23:09:45
С изненада открих, че и аз бих могъл да се включа в това коментиране на коментара на проф.Богданов. Впечатли ме не само, а може би не тъкмо патоса, колкото ясната мисъл за човешкото като движещо се, като самооразличаващо се.
Затова се върнах към Платон.
Е, признавам. Тук няма време. Любовта е цялата реалност на реалния човек. Т.е. реалното движение и удоволствие от това движение заедно с другите. Този свят на същинското човешко обвързва всички с нещо просто-любовта. И точно тази проста връзка изпълва света на човешкото със смисъл.
Така де. Но това е успореден на човешкото всекидневно присъствие свят-друг на това телесно пребиваване. Той липсва на повечето човеци, увлечени в суета на живота като такъв.
Сливането на любовта с този течащ в безвремието живот е действително, но не е същинско.
То е идеал, който се постига чрез изпитание на невъзможното.Т.е остава невъзможен за повечето

Наистина любовта е съдържанието на живота, но не е тук.
Класиката само обозначава този разрив. Романтиката се опитва да го извини, да го препредстави. Реализмът го запълва с множество детайли, но оставя зияещ. Авангардът просто сваля "булото". Но нещата стоят така, както ги постави Платон. Може би точно в това близко, успоредно съсъществуване на живота с любовта оставя надежда.
Тема № - 19 Коментар № - 1683 Дмитрий Варзоновцев - 2010-01-17 22:27:00
Хайде ... малко гордост и предразсъдъци от мен, при това с въжета:-)

http://vbox7.com/play:a310f4a1&al=1&vid=258717
Тема № - 19 Коментар № - 1682 Kradla - 2010-01-17 22:13:31
Около разбирането за любов на професор Богданов

(Темата за времето също е много привличаща по принцип, но е по-сложна и изисква специално вдъхновение)

Различаванията наистина са извънредно важни, независимо дали работим с ново и старо, или само със съвременно. Най-доброто нещо, което хуманитарните занимания могат да дадат на човека е „средство(средства) за проникване в устройството на нашето разбиране за себе си и света”, защото като имаме такива средства, бихме имали надежда да се окажем в състояние да правим и себе си, и свят.

На мен ми изглежда трудно да се правят различаванията, без уговорка за разбирането на което и да било понятие – без него ми закуцукват и различаванията. Професор Богданов избягва да говори за неговото разбиране за понятието – сигурно иска да ни остави да го схванем сами по някакъв косвен начин, или пък иска да си остане скрито, или само аз не съм го схванала (пак).

Различаванията при мен като че ли са обърнати наопаки. Много трудна работа е да различа разбиранията за нещо в древността от моите, понеже изглежда са твърде много близки (засега нямам задоволително обяснение защо така се е получило). Светкавично различавам, обаче, моите разбирания от тези, които професор Богданов и форумците наричате „съвременни”, „наши”. Давам примери от тукашната дискусия, за представени съвременни разбирания, които или ми е много трудно да разбера, или изобщо не разбирам, поради което ми е много лесно да ги различа от моите:

- „...нашето съвременно, което е зависимо от идеята, че всеки отделен човек е именно той и никой друг и че, когато обича, просто обича, но остава същият.”

- „...за нас има правилна любов и обич общо-взето само към човек...”

- „Ако кажете на днешната жена, която обичате, че тя за вас е пълен килер ... сигурно ще ви отговори: ама моля ти се, драги, ти не си истински влюбен в мен.”
Чудих се дали да не започна да се подписвам „Лелята на Сократ с пълния килер”, но ми се видя прекалено самохвално, и само заради това няма да се подписвам така.

Моето разбиране за любов е много сходно с това, което професор Богданов описва за епическия поет: „Едно особено модулно разбиране, това, че именно защото е човек, човекът постоянно се отвързва и свързва с други хора. И не само с отделни хора, но и с човешки групи, с места, вещи и идеални фигури богове, с идеали, цели, ценности и идеи. Свързва се и се отвързва, за да става друг. Затова и живеенето му е ход от такива свързвания и отвързвания. Затова и обичите, и любовите му са в дълбочина такива свързвания и отвързвания, одругостявявания, усилвания и отслабвания, повдигания в степени и прочие.” Като добавям три акцента:
1. за обичта - свързванията и отвързванията да са свободни (в смисъл не по принуда) и да са движени от стремеж за взаимна радост/благополучие,
2. а за любовта да се добавя и страст.
Като не съм сигурна, дали свободността не трябва да се мисли като нещо съвременно.

Представеното разбиране на професор Богданов насочва към още методически въпроси. Като търсим разбирането за любов в старогръцката литература, кое точно търсим – едновременно тяхното и нашето, ако сме съгласни, че разбиранията се променят във времето (аз съм напълно убедена, че се променят)?
Можем да търсим само нашето, ако първо се уговорим за него (това е по-лесно). А можем да търсим и тяхното, но и в този случай трябва да се уговорим за него (а това е много трудно, почти невъзможно, понеже всички сме съвременни). И чак след като първо се уговорим за нашето и тяхното, проверим как може да са били презентирани-репрезентирани, евентуално да сравним, различим и оприличим.
А можем да подходим и по друг начин – можем да потърсим и някакво свръх-общо разбиране, което вероятно и „ние” и „те” имат по много сходен начин, защото сме все човеци, при това обитавали едно и също пространство При някакво такова уговорено свръх-общо-разбиране, може би бихме могли в процеса на анализ на презентираното-репрезентирано в старогръцките текстове, да направим по-лесно наистина важните различавания, за които говори професор Богданов.
Тема № - 19 Коментар № - 1680 Лелята на Сократ - 2010-01-17 19:12:20
Никой не коментира разбирането за любов на професор Богданов, а на мен ми се струва важно, защото е някак по средата между това – защо разказваме истории, текста и интерпретацията.

Не само НП, но и аз описах собствената си любов в моя интерпретативен текст, ГГ също описа собственото си виждане за любовта в своя богат културологичен текст, а и другите. При мен любовта е по-разделена и е абсолютно по “разбирането за любов”, но някъде съм счупила нещо (или по принцип така се случва, когато се различава по правилата), щом тя не се улови и регистрира, при ГГ тя е в “контекстът на малката приятелска общност, съставена вероятно от знатните и богатите; средата на хората, които вече са свързани преднамерено чрез своята отличеност, чрез общите дела, които вършат, и общото разпускане, на което се отдават в момента на пируването. Затова и тези съдове имат друга задача, различна от задачата на трагедията. Наместо да разширяват визията за света, като го представят многопланово, динамично и събитийно, трябва да го направят по-малък, обозрим и уютен, по-кротък, по-приятен за живеене и същевременно не толкова строго нормативен; да допуснат в него известно нарушение, очарование и страст, които не заплашват производителните цели на всекидневието.” При НП е всичко, дори без инструменти – улавяме и регистрираме, (но това не са улавянето и регистрирането, за които говори професор Богданов и които са по-тайни). Затова коментарите на НП са по-близо до оригиналния текст, отколкото - нейният титулен текст. Според мен обаче точно такава трябва да бъде, в известна степен, интерпретацията на текста – да отразява разбирането за собствената любов, която няма да е толкова велика, колкото в оригиналния текст и по-скоро ще е като един Телемах, който също от своя страна ще се е разделил на поне още две, но в същото време ще прави един Одисей, който ще събира в себе си всички разделени, за три хиляди години напред, в едно.

Невероятно е как с различаването на точно нашата част (любов) може да достигнем до текста като средство за проникване в устройството на нашето разбиране за себе си и света (и за нашата любов). Добре, обаче, ако достигнем до това, какво трябва да направим, за да не остане то само наше средство? Как да свържем другите, или дори - не другите – а един, точно определен друг, заради когото ни е било необходимо това проникване – как свързваме другия със себе си и с Одисей? С това, че ставаме други ли?(но оставаме пак себе си) Как, ако дори двете части вътре в самия “Федър”, самият Платон не е успял да ги свърже, нито пък двете части на “Романът – античен и съвременен” са успели да се свържат – по думите на професор Богданов. Как интерпретацията върху текста, другите интерпретации и самият текст преодоляват различието, което се предизвиква от “собственото”, с което определяме любовта или разбирането ни за нещо – спрямо другите такива “собствености”. И въобще, всяко едно “собствено”, собствено ли е?

Като говорим за любов, да се върнем на текстовете до сега: Професор Богданов избира да разбира “присвояващото преобразуване”, Георги – света “обозрим и уютен, по-кротък”, Леля – своето си “отвъдно”, НП – избира да тича през цялата сигурна суша и неизвестността на движението, за да разбере любовта, може би не като “всекидневна”, професор Димитров – да научи наизуст и да си спомня “една стара разказвателна традиция”, която според него не бива да се интерпретира, Миглена Николчина – да застане на мястото на “героя” и да живее смъртта си в писането, аз – много ясно – избирам да разбирам Ксеркс, като добре го прикривам с Крез.

Това само нашето собствено ли е, спрямо текстовете, които интерпретираме и въобще? И не ставаме ли именно в това “собствено” – други (като ставаме други, значи то вече не ни е собствено спрямо “истинските” нас)?

Много точно и много тънко е казано от професор Богданов – колебаенията в зависимостта да се уловят и регистрират. Той обаче ни поставя в поне две преобръщания, ако не броим съпоставянето на античното и съвременното понятие за любов, което преминава в понятието за човек, така както понятието за текст, преминава в понятие за реалност и някак неусетно текстът съвпада с живота, особено по-дългият текст – за да ни отклони от улавянето и регистрирането, но и за да ни осигури повече време: първото преобръщане е това, че в последния абзац професор Богданов сменя говоренето за любовта с говоренето за ума, където, съвсем незабележимо прави второто преобръщане - от една любов-тема в друга - любов-реалност, казвайки “именно с такова улавяне и регистриране посредством коментиране на текстове се занимаваме в този форум.”

Това е невероятно - че понятията и нещата, въпреки че не съвпадат, остават зависими едно от друго и колебанията в тази зависимост (като в “Гордост и предразсъдъци” - не фигура, не изказ – по-скоро разбиране чрез неизказност) – като трептения – понякога улавят и регистрират неща, който ни изхвърлят на височина (като “надхвърляне”, но не казвам “надхвърляне”, защото мразя вече тази дума, с която професор Богданов замени всичките полагащи ми се коментари) от текста на голямото ни живеене – в един откъс, който пак ще се върне в големия общ текст на живеенето ни, но именно в момента на улавянето и регистрирането – ще е любов. Невероятно е, защото занимаването с любов посредством текстове, прави любовта и малко посочима.

Р. S. А иначе... темата "време" също е привличаща: (любовен) вятър във “Федър”, навлиза от историята за Борей и Орития, топла нощ в “Пирът” (но по някое време захладнява, защото Алкивиад завива с дрехата си Сократ – в по-преден разказ, от който черпим информация и ни подсеща, че любовта е “две тела, завити с една дреха” – както казва друг разказ, по-следващ, някъде от книгите на професор Богданов), Египетски жълто слънце и топло море в “Историята” на Херодот, дори по време на война... и топло време, дори в хиперборейските части (на север към Урал), покрити на длъж и на шир със сняг (като с бял пухен юрган), заради силен циклон, който се образува от атмосферните течения във “Федър” - и променливи температури в “Одисея”, заради различните географски райони, но все едно е дали ще вали над морето, когато крайната цел е скалистият, сух остров, в който корабът-легло (дали има нещо общо с Ноевия ковчег) е добре защитен и вързан, така че никакви бури да не могат да го преобърнат. (Все едно е дали ще вали и дали лотофагите ще имат богата реколта от лотосов цвят, така както е все едно за Герда от “Снежната кралица” на Андерсен, безспорно подредена по Омировия сюжет на “Одисея”, какво ще има в цветната градина на магьосницата, в която всяко цвете освен всичко друго може да разкаже и по една приказка... все едно е колко е студено в двореца на Снежната кралица, след като главната цел е завръщането в двете топли стаи с две прозорчета, на всяко, пред които има по една саксия с цъфнали рози – през лятото, а през зимата – ледената дантела на замръзналия прозорец, лесно може да бъде стопена с нагрята на печката монета, през която пролука в леда, Герда и Кай да могат да се виждат.)

Тема № - 19 Коментар № - 1678 Kradla - 2010-01-17 16:13:35
2  3  4  5  6  7  8  9  10  11 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115947

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128131

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20149

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32732

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134337

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94356

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29095

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17784

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180872

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60786

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA