БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Кукерските игри, Дионисовите празници и атическият театър и драма

БОГДАН БОГДАНОВ
       
Моето експозе засяга две теми - 1. връзката между Кукерските игри на Сирни понеделник и древните празници на Дионис, и 2. възможността в кукерския карнавал да се търси първобитната театралност, от която са се развили атическият театър и драма. Двата въпроса попадат във връзка поради утвърдената идея, че атическият театър и драма произлизат от Дионисовите празници. Оттук и възможността, ако тези празници и Кукерските игри имат родство, да се постулира исторически континюитет между тях и атическия театър и драма.

Отношението на Кукерските игри и Дионисовите празници се разглежда научно по два основни начина - исторически  прoизходно, в смисъл, че се вярва, че едното предхожда другото в някакво развитие, и типологически - в смисъл, че се смята, че Кукерските игри и някои празници на Дионис са независими реализации на подобен тип народна театралност. Днес никой не поддържа крайната историческа теза, че Кукерските игри произхождат от елинските Дионисови празници. Историческото и типологическото виждане по-скоро се съчетават, като се вярва, че кукерството е старинен ритуал, свидетелстващ за един дионисизъм, по-архаичен и по-автентичен от елинския, особено пък в сравнение с неговата проява в атическата драма. 

Нещата се усложняват от неясните граници на наблюдаваното явление. Ако кукерството е свидетелство за древния тракийски дионисизъм, се повдига въпросът, какво отношение има дионисизмът към сурвакарството и нестинарството, другите два календарни празника, които попадат в общ комплекс с кукерството като поредица от празници. Те също ли са останки на древното дионисово празнуване по нашите земи, или принадлежат на по-широка категория от празници? Това важи и за древния елински ареал. И там много от нещата, които се вършат за Дионис, се вършат и на празниците на други божества. Така че ако ни интересуват не едни или други отделни елементи, а се питаме за цялостния тип на празника, който се застъпва в кукерството, се налага опората на термин с по-широк обсег  от дионисизма.

Така е станало в книгата на Стоян Райчевски и Валерия Фол "Кукерът без маска" (1993). Като изследват Странджанския ареал на кукерството, те характеризират широко явлението и говорят за мистерийния характер на кукерските ритуали. Авторите вярват, че този празник е бил под патронажа на тракийския Дионис, вероятно Загрей, както се доказва от Александър Фол. Естествено не е без значение кой е и как се е наричал патронът на това празнуване. Но като се има предвид, че между празниците като система от ритуали и боговете, за които са те, връзката е винаги разхлабена и двете страни продуктивно не съвпадат, проблемът е самото кукерско празнуване, историческото и типологическото му съдържание. 

Твърдението, че Кукерските игри са мистериален празник, а не карнавал, е несъмнено правилно. Същевременно е редно да се запитаме за кои игри важи то - за онези в старото време, чиято система на живот е предполагала мистерийното празнуване, или и за съвременните, които  са може би мистерия на вид, но не и като функция. 

В статия, занимаваща се с описание на научната литература върху кукерството (на W.Puchner: Balkan Studies, 1983), е показано по отличен начин колко непоследователни и разноречиви  са научните твърдения по този въпрос поради недоброто познаване на емпиричния материал и на изследванията от Балканите. Същата статия убеждава и в друго - че разноречията по въпроса за характера на кукерството се дължат на различното разбиране на изследователите за значението на определени основни термини на анализа. Именно такъв термин е мистерия. Ще си позволя да го коментирам с оглед на въпроса в какъв смисъл Кукерските игри са в основата си мистериален празник.

Нужно е да се напомни, че съществуват два основни типа мистерия. По-ранният тип представлява празнуване и посвещаване на някаква органична общност, определена на основата на възраст, производствено обединение или територия. В по-късния тип, свързан произходно с първия, субект на празнуването и посвещаването е отделният човек, а сюжетът на празнуването се върти около неговото отвъдно. Елевзинските мистерии са най-добрият пример за този втори тип. Връзката между двата типа е в това, че и при мистерията, в която субект е еднородна група от хора, празнуващата общност е комунисна - индивидите са в ситуация на празнично равенство или се третират като членове на голямо отворено към вътрешната и външната природа семейство.  

По всичко личи, че съвременните Кукерски игри са развити на основата на стара общностна мистерия, в която, както е обичайно при подобно празнуване, съдържанията на засяването, жъненето, меленето на зърното се преплитат с образите на съвокуплението, раждането, сватбата и смъртта. Можем да различим в тези два реда от значения и други кодове. Същественото е, че в хода на действителното празнуване всяко  значение става образ за означаването на друго, че значенията са подвижни, обратими и натрупани едно върху друго. Бидейки сложно действие по нагласа на определена общност към основните въпроси на битието, мистерийното празнуване сплита темите на отношенията със земята, плодородието, раждането, умирането, границата между човешкото и животинското, между мъжкото и женското, младото и старото, божието и човешкото, живото и мъртвото,  коментира основните трудови дейности в определена среда, но и отношенията с предците, мъртвите, другите, като произвежда фабули за абруптни преходи от едното към другото.

Като време за вписване в целостта на света мистерийният празник може да развие и космогонични теми, както внушава това за кукерството Валерия Фол в "Кукерът без  маска". Въпросът е дали подобни теми остават на равнището на образите, или се засягат и съдържателно. За да се каже това, е нужно да се вчетем в "текста" на определено реално празнуване. Защото описаният тип на т.нар. общностна мистерия се разминава с  конкретните реализации.  Един празник може да бъде мистериален по вид, но не и по функция. Такъв е и случаят с  Градските Дионисии в Атина.

Подхождайки типологично към Кукерските игри на Сирни понеделник като към мистериален празник, разполагаме с богат материал за сравнение - и жив, можем да се обърнем към различни варианти на кукерство, а и към подобни празнувания като нестинарството. Разполагаме и с "мъртъв" материал за сравнение, ако се вчетем в изворите за древните Дионисови празници, някои от които са с изразен мистериален характер, и вземем предвид елементи от други мистериални празници в елинския ареал.

Елинското пространство познава най-малко пет Дионисови празника. Четири от тях са атински - празнуваният с процесия на Ленеите и Антестериите в Атина бог на виното, празнуваният с жертва на козел и процесия с фалос селски Дионис и Дионис Елеутереус, който идва в града с голяма процесия от север по време на честваните през април Градски Дионисии, когато се уреждат театрални състезания. Петият Дионисов празник, в дорийски и еолийски области, т.нар. Агрионии е на менадите, жени, които напускат градските пространства и се отдават на буйно тайнство с канибалски фантазии и изстъпления, които са ни познати най-вече от Еврипидовите "Вакханки".

Именно за празника на този Дионис се смята, че е най-близък до предполаганите тракийски празници, които лежат в основата на кукерството. За съжаление за Агриониите разполагаме по-скоро с литературни отколкото с етнографски сведения. Но тъй като между тях и атинските Ленеи очевидно има връзка и разполагаме със сведения с етнографска стойност за Ленеите и свързаните с тях Антестерии, сравнението на тези два атински празника с кукерството може да помогне за по-сигурното очертаване на типологическата рамка на коментираното мистериално празнуване.  

Ще обърна внимание на отделни мотиви от сценария на Кукерските игри, които допускат паралел с атинските Ленеи и Антестерии. Що се отнася до покриването с кожи и животински гугли, както и до тирса и кожения или дървения фалос, които се откриват и при кукерите, и при Дионисовите спътници, паралелите говорят за сигурно типологическо сродство. Въпросът е какъв е характерът на това смесване на човешко и животинско в двата празника. Такава ли е функцията на идващите по време на празника чудовищни предци, иначе вредителни духове, които обикалят къщите, да осигурят парадоксално доброто на плодородието и плодовитостта?  Дали разполагаме с паралел за това в атинските Антестерии, по време на които се посрещат и прогонват такива духове, като същевременно се мажат врати с вар и се дъвче бял трън за прочистване?

Друг възможен паралел е между порастващото бебе от кошницата на бабата, което иска жена, в Кукерското представление и тайнството пред бога с маска в храма на Дионис, извършвано от царицата (basilinna) на Антестериите, когато богът оживява и пожелава жена, както предполага В.Буркерт (W.Burkert. Griechische Religion, 1977). Очевидно и на двете места става дума за свещена сватба, независмо че в Антестериите тя е мистериен акт, докато в Кукерските игри това е като че ли профанно снижена. Друг сравним елемент е подскачането и клатенето на кукерите. Откриваме го изпълнявано по подобен начин на третия ден на Антестериите като клатeнe, люлеене и издигане високо (т.нар. aiora) с очистителна цел.

Не по-малко моменти от Кукерските игри намират сигурен паралел в други древни атински празници с мистериен характер. Такъв е случаят с кошницата на бабата, която носи в нея бебе.  Несъмнено той може да се свърже с т.нар. cista mystica, каквато откриване на празникa Арефории в Атина - две атински момичета, преживели цяла година на Акропола, отнасят нещо в кошница в място, посветено на Афродита. Знаем по един мит, че това е детето змей Ерихтоний. Дете, фалос или друго, отнасяното е тайно и не бива да се гледа.

Добър паралел с кукерството откриваме и в атинските Буфонии, силно театрализирания празник на принасянето нa бича жертва, в чийто край убитият бик  се възстановява, като кожата му се опъва на скеле пред едно рало. Имаме пред очи остатък от древна земеделска мистерия очевидно сродна с нашето кукерство. По подобен начин можем да привлечем и атинските Кронии, празника на обърнатите стойности, на който между другото освободените от всекидневната си тегоба роби обикалят с шум и викове града.

Голяма част от тези паралели са установени и коментирани. Първата задача е те да се съберат и да се реконструира сценарият на общия тип мистериално празнуване, около който се въртят и игрите по нашите земи, и древните елински празници. При което не бива да се забравя, че типът е идеално положение, което не е реализирано пълно в никое конкретно празнуване. Сценарият гола схема е проявен и като един вид история, която се върти около зачеване, раждане, сватба, стълкновение с противници, посвещаване във важни действия от божества и смърт. Същият сценарий може да се открие и в текстовете на "Веда Словена".

Втората задача е да се формулира разликата между елинските празници и съвременните фолклорни празнувания като кукерството и нестинарството. Докато елинските празници принадлежат на цикъл от празнувания с развита йерархия, фолклорните празнувания с театрален характер са битовизирани и отворени към съвременното селско битие. По парадоксален начин те пазят първичния си празничен синкретизъм - като неразличаването на божество, герой и жрец и струпването на всички възможни празнични функции в материята на един празник.

Кукерските игри се държат като изключителен и единствен празник. Докато в системата на атинските празници, иначе в същият сценарий, са ясно противопоставени празнуването с тайнство, което се грижи за старите земеделски общности и семейството, и новите календарни празници без тайнство, чиято основна грижа е поддържането на една или друга обществена голяма общност. Тази циклизация е усилила мистерийния елемент в празнуването с тайнство и го е превърнала в мистерия и на свой ред е откъснала театралния момент от тайнството и го е превърнала в театър в големия календарен празник. Така кошницата на празника Арефории е трябвало да бъде покрита и затворена за погледа, а, от друга страна, театралната среда на фолклорното общуване, влязло в обществения календарен празник,  е станала статична и се е разделила на възприемаща публика и играеща трупа.

Атическият театър и драма не възникват пряко от Дионисовото празнуване, а от неговия материал и от определени условия на празнично циклизиране, на йерархия от селско и градско празнуване. На стария селски празник се изявяват малките традиционни общности в една мистерия на сродяване на човешката група с природната стихия. Тази мистерия не различава участници и публика и в нейния сценарий трагедията на убития от неговите съселяни Икарий не се разбира драматично на две нива като нещо отнасящо се и за отделния човек, и за голямата общност на гражданите на полиса. Историята не се усложнява от допълнителен смисъл. Грижата да остава винаги една и съща я слива със самото празнуване, което е действителният й текст, докато тя му служи само като поддържаща го схема. Подобен е случаят и с кукерският сценарий.

На новия празник на Дионис в Атина плацовете на публиката и на представянето са разделени. Което не е без връзка с факта, че представяното се отнася двойно до някакво важно минало, но и до едно настояще. Представяното на сцената е празнично и извънвременно, но по особен начин и тукашно, и сегашно. И в двата си жанра на трагедия и комедия атическата драма е словесен механизъм за осъществяване на компромиси. Преди всичко между един селски народ, който живее в малки общности и няма друга грижа освен изхранването и добрите отношения с предците и отвъдните сили, и една вече градска общност, която има проблеми с вътрешното си консолидиране. Като стария фолклорен празник драмата се занимава с вграждането на човешката среда в цялостта на света, но по-голямата й грижа са отношенията на човека с неговото общество. Тя вече разполага с, така да се каже, сетиво за различаване на едното от другото.

В този смисъл неразличаването на старо и ново и оставането при сценария, който маркира само екземплярното време на ритуала и не се отнася към някакво настояще, не води до драма. Драмата в Атина е породена от разслояването на времена и гледни точки. Тя е революционно, а не еволюционно явление и в този смисъл не може да се твърди, че е възникнала от Дионисовите празници. Атическата драма е типична проява на започващата в древната Атина "модерна" култура. 

От типологическа гледна точка между театралните представления на Градските Дионисии и на Антестериите има подобно отстояние, каквото откриваме между градската театрална култура и Кукерските игри в съвременна България. Голямата разлика е, че те не са в действителни отношения помежду си, не си влияят взаимно и не са елементи на единен празничен цикъл, както това е станало и външно, но и вътрешно в атическия театър с развиването на т.нар. сатировска драма. Освен ако не сметнем, че театралните творби на Йордан Радичков не са по някакъв начин документ за резултата от подобно взимодействие между народната и градската култура в съвременна България.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Скъпа Лельо, замислих се над това, че “да успееш да разкажеш преживявания такива преживявания означава да спреш мистерията, да я развалиш, като я наречеш и споделиш с други, особено с такива, които не са я преживявали. Като нас :-).“

Да, има точно такъв момент на излизане от мистерията. И когато се пише за нея, това не е същият, а вече друг момент. Но самото писане, например, когато става въпрос за литературни текстове, макар да не повтаря онази мистерия, която се живее на живо, е текст, който не е изпразнен от идеята, съдържанието и функцията на мистерията. Създаването на един такъв текст в някои случаи може да съдържа много подобна идея за мистерия. Специфичността на литературните текстове е, че могат да направят така, че да се създаде мистерия чрез разказването. И когато се чете такъв текст, сякаш се докосваме до мистерията. Друг път – оставяме се направо да ни завладее.

Текстът на Веселия Тигър има претенция да ни доближи до мистерията на преживяното и донякъде успява в това намерение. Казвам донякъде не за да омаловажа качествата на текста, а обратното – за да кажа, че Веселият Тигър се пробва в едно ново поле на писане, пътеписа и го е направил доста добре. Един текст на Борхес, разбира се, е литературен текст на автор много по-опитен в това занимание и успехите там са други.

Та идеята ми е, че може би не е така лесно да се работи с опозиция разказване vs. разкукеряването. Не казвам, че няма разкукеряване. Има, но след това идва нещо много подобно по природа на изначалната идея на кукерството за да може да се напише един литературен текст. Тука всички ще попитат, а коя е изначалната идея на кукерството? И с право. Преди да помисля какво да кажа за кукерите, искам да отбележа, че нелитературните текстове не държат на този мистериален процес и авторите на такива текстове творят, когато са далече от кукерството и всичко подобно на кукерството.

Но аз се питам, ако веднъж вече си прескочил границата и си станал кукер, как така след това си същият??? Същият си, но си различен. Благодарение на дрънченето. Дрънченето може би изпразва главата от това и онова, но в същото време я настройва за по-специални неща. Предполагам, че състоянието след кукеруването трябва да е много специално. Затова мисля, че няма нужда от пречистване. Пречистването вече е станало и то на много високо ниво. Ниво, до което християнския ритуал не довежда, макар молитвата да е нещо много много специално и да прескача границите на самият християнски институализиран ритуал.

Не знам доколко имам право да твърдя това, което написах по-горе. Лельо, приеми, че просто говоря на висок глас неща, които ми идват на ум, но още не занам кое да отделя и кое да пратя в коша.
Тема № - 32 Коментар № - 3157 Aneta de la Mar - 2010-10-25 23:34:13
Да, Георги, думата "суеверие" не ми е харесала, защото има силно негативен смисъл и е неточна в конкретния случай.
"Суеверие" идва от "всуе" - напразно, и "вяра", т.е. означава "напразна, лъжлива вяра". Очевидно няма общо със ситуацията на Веси, която в някакъв момент чрез чуването на една песен си спомня нещо ценно, което силно й липсва в момента. По-добра дума, когато става дума за позитивна, ползотворна и създаваща вяра, е просто ... вяра. Макар че тук и за това даже не става въпрос.

А че имаме нужда от вяра, в това и аз нямам съмнение. Включително и вяра в измислици - ами то, ако се погледне от далеч, цялата култура е резултат от измислици, в които някой/някои/ е повярвал и е имал способностите, енергията и упоритостта да реализира. Да вземем например хляба, зехтина, грънците, буквите, думите, къщите - всичко си е измислено от човеци, не е съществувало в природата, но като вече е реализирано ни върши работа или пък е красиво.
Тема № - 32 Коментар № - 3156 Лелята на Сократ - 2010-10-25 17:26:28
Да, действително Лелята има известно право да ми възрази за суеверието. Думата, която съм използвал, не е съвсем точна. Замислих се и по-скоро сега смятам, че както в празника, така и в хубавия разказ може да се достигне до момент на пределна свързаност, в който тукашното поглежда в отвъдното и така се упрепява.

В античния празник този момент би могъл да бъде показването на статуята на божеството, дотогава скрита от събралото се множество. В един диалог на Платон - да кажем "Федър" - моментът, в който започва да се говори чрез мит. В текста, който Веселина пусна, според мен това е моментът с чуването на познатата мелодия, която за онази ситуация може да заличи временно границата между тукашното сегашно (Турция) и далечното отвъдно (България в едно минало време, когато нещо много важно за Веселина, което вече го няма, е било налице).

И все пак, Лельо, помислете дали няма и друга причина да се хванете за думата. Изобщо не смятам, че не сме суеверни. Напротив. Даже май ни иска да се бъдем, при това често, защото е направо невъзможно да се мисли и живее без постоянно да се създава и ползва идея за друг свят, който може да поправи нашия и да го нареди по-хубаво.
Тема № - 32 Коментар № - 3155 ГГ - 2010-10-25 15:27:13
Георги, самата Веси прави света й да изглежда свързан, при това съвсем съзнателно и с истинското си име. Няма скрити сили. Веси чува "познатата музика на странно място", тя я свързва с нещо и някого. Тя е силата която прави света (си) свързан. Образът на скритите сили (суеверието) е твоя интерпретация.

Доцент Варзоновцев - да се лекувате бързо и ефикасно!

Разказването прави разкукеряването.
Кукеруването е участие в мистерия. Мистериалните преживявания по дефиниция са неизречими с думи (ta arrhetа), може би защото са твърде ирационални, кой знае. Нещо като "митът, който казва истини, които не могат да бъдат казани по никакъв друг начин".
Да успееш да разкажеш такива преживявания означава да спреш мистерията, да я развалиш, като я наречеш и споделиш с други, особено с такива, които не са я преживявали. Като нас :-).
Така и Веси се разкукерява чрез нас.
Тема № - 32 Коментар № - 3152 Лелята на Сократ - 2010-10-25 03:19:33
За пътеписа на Веселия Тигър

Разказът е вдъхновен от жанра на пътеписа. Но пътеписът се вдъхновява както отвънкашното така и от вътрешното преживяване. Двете преживявания гледат от автобуса, вървят из покрайнините на двата завързани при Дарданелите континенти, стъпват на древни и не така древни камъни, поглъщат с очи морето.

Темите, които вървят, са вечните: приятелство, скъпите същества в отвъдния свят, чувствата, нещата, които никога няма да се повторят, Троянската война, Историята на Херодот и други истории. Има текстове, руини, юргани и ангели. Главният персонаж е с глас на пътник, който върви из живота и сега е пътник на собствения си перипъл. Разказвачът се идентифицира като е отделният човек, който тълкува не само себе си чрез този разказ, но и това, което е минало, минало на една култура, на един разрушен град, на едно приятелство, на една литературна традиция и т.н. Гласът на авторът е понякога критичен: “Не е добре човек да живее с толкова много текстове, но какво да се прави“. И след това идват признания като това: “не мога да разказвам за музеи“. Няма разказ за музей, но има “жълти листа, маслините са зелени, а една смокиня е скрила няколко смокинки и за нас“. Разказът добива цвят и вкус. Когато уханието на смокиня се срещне с уханието на роза идеята за мъжкото и за женското в любовта се събират в едно и няма значение дали е Ориент или не. Любовта е разказ, а разказът е един друг вид даване на форма на желание, изказано в думи реализиращи текст, думи носещи своя контекст и предназначени за читател, който е част от това желание и разбирането на самото желание.

Пътуване и вълнение. “За мен Троя е всички времена и аз вярвам в нея и се вълнувам при това“. А Троя днес е куп камъни, дори не се знае кои камъни са нейни, обяснява авторката. Следват път, богове, градове. И археология на любовта: “Имало още един влюбен, който се е загубил в любовта – и това е самият Херодот“. Пътуване и очаквания: “едно от нещата, които очаквах най-много обаче беше прорицалището в Дидима“. Защо хората се вълнуват при срещи със светилища? Нали само срещат оголени места, останали без своите жреци и предсказатели? Остава неясно. Пътуването е низ от шарени светове, усещания и представи: “една баба, която плете на земята пред къщата си ни поздравява, дядовците от един чисто мъжки квартал ни гледат с интерес, а ние се разхождаме точно като в “Индиана Джоунс и храмът на обречените”. Разказът е на път да стане разказ за екзотичното. Слава Богу, това не се случва. Идват думите: “както би казал Херодот: “Повече нищо не се случило по пътя”…“

На финала, размисли за това защо измисляме, за корабите, на които не се качваме, но които ни карат да сме щастливи когато ги срещаме, за спомените, за тези тук и за тези там.

Разказването прави разкукеряването. Мъдро заявява Леля. А защо е така? Темата за кукерите все още стои като съвсем малко разгадана.

Благодаря, В. Т. (Веселия Тигър), че сподели своя разказ със нас.


Докато четях пътеписа на Веселина, текстовете на Леля, коментара на Георги и се сетих за вдъхновението на Дмитрий и Борислав да разрешат научни спорове, спомних си и за моя разказ, та докато правих всичко това се замислих отново, че темата на проф. Богданов за празниците предизвика много вдъхновение и хубави разкази-размисли. Едно от обясненията защо това се случва, е може би скрито в това, че проф. Богданов е под знака на Дракона и есенцията на Дракона е да разбира именно от такива празнични неща: да вдъхновява, да дава огън на другите, да накара хората да виждат това, което е по-далече от видимото.


Тема № - 32 Коментар № - 3146 Анета де ла Мар - 2010-10-24 20:21:22
Това, което силно ме прободе в коментара на Крадла е контрастът в отпечатването на образа на собствената любов върху монетите на римското царство. Колко ли неща в света са оцелели по тази причина, а не заради силата на камъка? Специален поздрав, който идва от дълбочината на сърцето ми, предизвикан от всичко казано днес във форума на проф. Богданов


http://vbox7.com/play:9966833a
Тема № - 32 Коментар № - 3142 Истинският Сократ - 2010-10-24 15:53:14
Чета разказите тук с едно много странно чувство. Съчетава огромното удоволствие и почти черната завист. Аз, за съжаление, в момента съм напълно обездвижен от някакъв подъл грип.
Но все ми проблясва една идея тези чудесни разкази, въпроси и отговори, да получат "клъсически" завършек (пази Бог, нямам предвид "приключване") във вид на книга.
Но, пак и пак безкрайно завиждам и се възхищавам от това виждане на света ..
Тема № - 32 Коментар № - 3140 Дмитрий Варзоновцев - 2010-10-24 13:36:24
Много хубав разказ е изпратила Веселина! Преживяла е нещо по-цялостно и го е разказала, придавайки му свързаност, сходна с тази, която се постига от празника: много на пръв поглед различни неща и хора, различни текстове и житейски протичания, различни характери и настроения да заработят заедно, да налучкат един общ ритъм, образувайки в момента, в който тече празникът (или разказът) хомогенно цяло, каквото не съществува до този момент в света като нещо обособено и отделно, за което има дума и предикат.

Особено е хубаво това, че Веселина не бърза да ликвидира ситуацията, която описва, с няколко общи формули - като тези, които се срещат в туристическите справочници (това нещо е онова нещо, за което знаем едно и две, и три сведения, и точка), или като тези, които ползваме, за да изразим настроение и нагласа: хубаво ми е, зле ми е, харесва ми, не ми харесва. Като разказва бавно и без да загърбва детайлите, текстът постига по-нюансирани и по-точни твърдения, изказващи по-пълно сложността на едно настроение или на една съвкупност от бързо менящи се хора и предмети, каквато представлява пътуването.

Е, обаждането до Леля малко разваля описанието. Не заради друго, а защото създава усещане за суеверност: че светът е свързан, защото в него всъщност действат скрити сили, които пускат познати мелодии на странни места.

Много би ми било интересно във форума да се появяват и други разкази от същото пътуване - на някой от студентите или на проф. Димитров.
Тема № - 32 Коментар № - 3139 ГГ - 2010-10-24 12:46:03
Сок от нар и сладко от смокини,
галещи поли, глинени ангелчета-ероти,
пъстроцветни юргани,
времена като торти – торта-Троя, торти-къщи и торти-хора,
децата се радват на торти.

Благодаря ти, Веси, за този подарък от миналото ми!

Минавала съм Дарданелите, и знам, че разказът ти за това място е съвършен! Там наистина може да стане „Федър”. У мен са останали спомените за цветовете на морето – неописуеми. Никъде другаде не съм виждала такива цветове на морска вода – някакви прозрачно зелени в цялата гама на този цвят. Припомни ми да нахраня Зеления кон на Крадла.
Не мога да се откъсна от музикалната вълна, на която ме завърза професор Богданов. Коментарите ми продължават да идват с музика. Идва ми друга любима песен за море, която припява „Море и солена вода, да те забравя не мога”
Моренце мое - http://www.youtube.com/watch?v=XQYcZosOONM
Много от гръцките песни имат весела музика, а текстът представя трагични сюжети. Чудила съм се защо. В началото изглежда, че пеещата се радва на моренцето, но накрая се разбира, че не може да го забрави, защото е взело любимия на нейна приятелка. Жената била млада, и черното не й приличало.

Айвали или Айвълък е бил гръцки град преди 1922 г. Едно от пристанищата, от които напуска огромната маса бежанци. Много Айвалитски песни се пеят и сега в Елада, и много песни за Айвали имат – повечето все тъжни.

Старо Айвалитско зейбекико.
http://www.youtube.com/watch?v=JTzYRBzHzus&feature=related

Зейбекското хоро може да е гръцко, може да е турско – не е ясно, има го и у едните, и у другите. Зейбеките са били турски нередовни войски, самоорганизиращи се на дружини, ръководени от войвода и общо събрание. Нещо като турски „хайдушки чети”. Те са тези, които се бият с освобождаващите Анатолия гърцки войски и те ги спират. Как обаче зейбекските танци са едновременно част от най-типичната гръцка музика и танци? Има хипотези, че зейбеките са ислямизирани гърци, и че всъщност зейбекските танци са наистина гръцки по произход.
Тази музика и това мъжко танцуване беше първото гръцко нещо, което ме привлече, когато бях десетгодишна (тогава семейството ми се сроди с гръцко семейство и бях шаферка на гръцко-българска сватба). Нямах никаква идея, че съм малоазийка, че цял живот след това ще се занимавам с Гърция, че дори ще си взема малоазийска Гърция в къщи. В ония времена виждах по-скоро нещо такова:
Зейбекико на Евдокия - http://www.youtube.com/watch?v=KtHPHb7XkwE&feature=related

„… митът допълва логоса като друг тип реч, ИЗРАЗЯВАЙКИ ИСТИНИ, КОИТО НЕ МОГАТ ДА СЕ ИЗКАЖАТ ПО ДРУГ НАЧИН” – да се разбира това, означава да се разбира мистериалното.

Измир, „И Змирни” - Смирна. Смирненска музика пусках.
На стотина километра на изток е Сарди. От там пък идва моята малоазийска Елада, която съм си взела в къщи. Докато вие, Веси, пътувахте, ние у дома пътувахме с вас и около вас. Открихме в Гугъл Земя родното селце на рода Меймарис, точно под Сарди (който е на високо плато). Решихме да приемем рода за лидийски (името ни е персийско), в чест на твоята слабост към Крез и Ксеркс. Май не е било случайно задаването на онзи въпрос на кого от Херодотовия разказ за любовта на Ксеркс се оприличаваме – отговаряла ти е една гръко-лидийско-персийска снаха, при това без изобщо да има понятие каква точно е тя.
Има много снимки на стари къщи в селцето. Наистина, явно турците не ги рушат и ги оставят. И по тях могат да се видят пластовете на времето като в Троя, като в торта – античен, византийски, османски и съвременен градеж в една стена, и отгоре – сателитна чиния. Гръцките къщи там са като гръцките в Созопол. И Сарди е добре представен в в Гугъл Земя – огромно пространство, останки от всички епохи: античен храм със запазени огромни колони (които се виждат дори и от Гугъл), изглежда периптер, прилича на Делфийския храм на Аполон (пише, че храмът е на Артемида, ама това ще да е някоя източна богиня), гимназиум, бани, два двойни етажа от синагога от ранновизантийската епоха и какво ли още не.

За Приене, Милет и Дидима нищо не си разказала, недоволства Леля. Разкажи! Валенето на дъжд в прорицалище е мистериален любовен знак. По време на Елевзинските мистерии посвещаващите се викали към небето „Хюе!”, после викали към Земята „Кюе!”, което се тълкува като „Вали!” и „Зачевай!”. Така че – трябва да разкажеш повече. Там, в преживяното в Дидима, се крие нещо!
И за Пергам не си разказала, а там също има много за разказване. Не може да не се е случило нещо, защото това е орфически център – други мистерии. Ходила съм и знам.

Разкажи! Разказването прави разкукеряването.

Червената базилика в Пергам е особено място, свързано с една от най-ранните християнски църковни общини. Пергамската християнска община (с главен храм червената базилика) е една от седемте църкви, към които се обръща текстът на Апокалипсиса на Йоан. Християните вярват, че при Второто пришествие седемте църкви няма да загинат. Има поверие, че взелият камъче от Пергамската базилика няма да бъде осъден на вечни мъки на Страшния съд. Пазачите на базиликата зорко следят туристите да не крадат камъни, :-) че от постройката нищо няма да остане.

Вярно е, потвърждавам за всеки, който се съмнява – ти ми се обади посред нощ от Чанаккале, да слушаме заедно „Бих искал да си тук” - за твоята небесна приятелка, за всеки друг, който ти е липсвал, и за Леля, която пък искаше да е там.

Ти си усетила в Турция същото, което аз пусках от тук във вид на песни:
„… никога не се знае къде си – в Гърция или в Турция, в Лидия, в Сарди... и кое е морето”.
„На две случайни места виждаме части от антични колони, толкова този бит и дух е преизпълнен с времена, че това не е нищо чуждо за местното население – старото и новото са се смесили до кости. И аз не зная как да го разкажа.”

Там историята не е измислена - виждаш я в пълнота всеизмерно и на живо, в реални стени, предмети, хора, музика.

И турците, и гърците са като тебе – Крадльовци и Крадли. Крадат, интерпретират и сътворяват нещо ново, в което прозира всичко откраднато, без да е съшито с кръпки и без да го разваля.
Леля вярва и на измислици, защото знае, че има хора, които могат да ги правят реалност.

И за добавя, както си му е редът, към тортата от времена на Турция, Гърция, Лидия, Персия, Фригия, Хитития – Тракия и България,
пускам тази хубавка тракийска песен, изпълнена от Хронис Аидонидис, с българска музика, гръцки думи и много интересен клип за Турция през очите на непознат млад елин:
Катерина - http://www.youtube.com/watch?v=1_1rb4rooIg
Тема № - 32 Коментар № - 3137 Лелята на Сократ - 2010-10-24 06:12:56
Няма да мога да напиша свързан разказ за Йония, такъв какъвто се очаква може би, но отговаряйки на желанието на Анета и Роси - пускам това.

1.

Преминаването на Дарданелите наистина е нещо величествено – дори когато само гледаш ниския бряг на морето преди това, което в продължение на много километри почти допира пътното платно – на места се виждат малки заливи, рибарски къщи, лодки с червени или сини пояси, изтеглени на брега, изсъхнали храсти, слънчеви пробясъци – като в картина. Снимките стават неземни – дори с телефон. Този пейзаж тормози още повече, когато носиш със себе си някаква мисъл, за нещо, което не е такова каквото е, и вече нямаш програма какво точно трябва да бъде. Този път – тъй като стигнахме Дарданелите привечер – слънцето залязваше в Европа, а в Азия небето беше спокойно синьо и равно в спускащата се вечер – но не тъмно, а по-скоро като в “Улица Консервна” – опаловият час, когато светлината е такава, че човек не може да разпознае вълка от кучето. Европа блести все едно на небето някой разказваше “Федър”. Едни кораби отиват за Европа, а други за Азия и пътищата им се кръстосват. През нощта казват, че нямало фериботи и жената, която ни водеше си спомни, как за Самотраки имало само един ферибот и миналата година в Гърция ние сме щели за малко да останем там. Аз не искам да си спомням за Гърция. Много единствена – тя няма да се повтори – моята вече небесна приятелка – тогава казваше: “не се безпокой, тази Гърция ще бъде каквато искаш, защото баща ти ще ти я подари”. И тя беше. Само трябваше да останем и цяла нощ на Самотраки... винаги има какво да се желае още, да не ни достига като от онзи надпис за Нефертити – “а на мен без теб все нещо ще ми липсва и все нещо няма да ми достига”. Нещата, които не можем да постигнем и още повече нещата, които никога няма да се повторят са много важни, защото те по някакъв начин бележат общността и чрез общността се отнасят към отделните хора. Например – любовта, която изпитва един човек по същия начин се съдържа и в общността, така че един отделен човек да може да я изпита. Общността обаче не тълкува, не мисли, тя само предоставя нещата, този, който тълкува е отделният човек. Любовта не се губи - стигам до това чрез последните страници за историята в “Мит и литература”, която е с мен и я чета под правоъгълната лампа на автобуса – портокалово жълта като в ресторант: Тукидид за разлика от Херодот не разглежда нещата през погледа на отделния човек, на високия герой, на различните разкази. Херодот интерпретира, а Тукидид – отказва, но отделното и заедното се изравняват на една височина и могат да се изразяват взаимно. Отделният човек изпитва същите чувства и болки, засягащи целия колектив. Наблюдавайки движението на маси, Тукидид го представя като патос на трагедиен хор. Историята се ражда винаги с някакво разбиране за обществената природа на човека... Това което не се вижда – човешката природа – и което не може да бъде анализирано – също като любовта, тези абстрактности, точно те правят процепите през които един човек никога не може да остане крайно сам.

Миналия път пресякох Дарданелите през едно друго пристанище, същинското място, наричано “Тракийски Херсонес” – централното пристанище на Галиполи (звучи като “галещи поли”), което не беше много далеч от сегашната спирка, от която се качихме на ферибота. Галиполи обаче означава “хубав град” и също така “идеална държава” – като тази на Платон. Като се обърнеш на другата страна от морето, е планината – професор Димитров, за разлика от мен, гледа натам и разказва: че траките не напразно били избрали тези места, как някога те стоели по склоновите на планината (море, шосе, планина – такъв е пейзажът) и гледали кой минава, за да плячкосат нещо.

Напускаме Европа. Във водата има много медузи. В същата тази вода, в която е плувал Ксеркс. Напускам Европа с радост, повтаряйки си наум думите на Вим Вендерс “ЕВРОПА, ЕВРОПА, ЕВРОПА Е КОФА.”

(Не е добре човек да живее с толкова много текстове, но какво да се прави. Който иска да прочете цялата реч на Вендерс може да я намери тук: http://www.kultura.bg/bg/article/view/12416).

2.

Чанаккале е като бягство по черта – крайбрежен плац и много малки кръчмички. Нощен. Името на града Чанаккале означава “гранчарска кула/крепост”, но от европейската страна на Дарданелите, на мястото, което се нарича “Входът на Дарданелите” има една кръгла ниска кула-крепост и ние решихме, че по-скоро името Чанъккале означава “чиниена кула”, което незнайно защо ме дръпна към кучето, което имало очи като чаени чаши. Сутринта посетихме градския музей, за който няма да разказвам – защото не мога да разказвам за музеи. Някои хора могат и обичат само това, но аз не мога да разказвам толкова реални неща и да обичам камъни, ако нещо преди това и след това не ги е съживило. Дворът на музея обаче е страхотен – по земята са паднали жълти листа, маслините са зелени, а една смокиня е скрила няколко смокинки и за нас. Събрали сме се няколко колеги от НБУ и прекрасни студенти. Локвите блестят в златно - като “гниещи звезди” - се сещам, виждайки излизащата от музея Миглена Николчина. В самия музей обаче имаше много статуйки на същества с криле, приличащи на ангелчета. Всички надписи са на турски, но по песента на Леля, с която ни изпрати, зная, че това са ангелите, които летят над Анатолия и в крилата си събират рози. И че тези места, през които ще преминем, ще бъдат многопластови колкото и самата Троя, която ни предстои, колкото тези ангели, които летят над Егея и събират в образа си всички ангелски неща, които са писани през времената. Това е последният затворен музей, в който влизам. Решавам, че ще действам по-скоро като антрополог – вместо камъни – ще гледам къщи и ще говоря с хора.

Локвите блестят и сутринта е непоглеждаща към Европа.

Чанааккале минава бързо, все едно някакъв вятър ни е завъртял и ни всмуква назад – възвръщащата се устност ли, формулите на епоса... Пътуваме към Троя. Миналия път не спрях при нея, само видях в далечината троянския кон, за реванш обаче отседнах в Айвълък от чието крайбрежие се съзерцава Лесбос. А сега пътувам към Троя, и то в няколко измерения, защото докато чета “Мит и литература” сглобявам още една аргументирана парадигма: връзката между Декелейската война при Тукидид - Софанес на Херодот, който бил от дема Декелея – дем, свързан с подвиг около похитената Елена, който подвиг “останал полезен за всички времена”.

Точно в този момент чувам в автобуса, че не трябва да се вълнуваме много, защото нищо в Троя не е истинско и е много под въпрос, че е мит. Разбира се, другата страна не остава в сянка: “Троя е важно нещо, тъй като до края на Античността епосът продължава да се използва като материал...”.

За мен Троя е всички времена и аз вярвам в нея и се вълнувам при това.

“Троя е мит” – продължава да настоява професор Димитров, като че ли може да вземе този мит и да го застопори и завърже като знаме на което и да е несъществуващо място, а думите му се подемат като от ехо от другите организатори – “Троя е мит”, не се радвайте на един мит... Но ние не преставаме да се радваме. Троя е мит и професор Димитров няма какво да направи и променя темата, обръщайки се отново към планините, казва: “и тук траките са живели и са гледали кой минава, може би и сега да ни гледат и нас и да се канят да ни нападнат”.

Борей е утихнал. Като един висок герой и като една същинска човешка природа ни посреща Троя, изровена от дъното на епоса, толкова истинска, колкото дори и не съм могла да я предположа. Празник. На един от профилите са отбелязани и деветте слоя на времето, през което е съществувал градът. Когато достигаме до Троя 2 – чувам с периферния си слух, че дори професор Димитров казва: "е, тука може да има и нещо истинско"... а не от Римската епоха. Други пък разказват как Шлиман снимал жена си с накитите от съкровището на Приам... За мен, също като за Шлиман, Троя е истински празник, та ако ще всяко камъче да е измислено, да е от римската епоха или ако ще дори да е направено за филма "Троя" в Холивуд, и да е подарено, така както Холивуд е подарил Троянския кон от филма на Чанаккале. За мен двата толкова неавтентични Троянски коня са повече от доказателство за съществуването на Троя. Снимам се със всеки един пласт, купувам си всяка една туристическа атракция от дървен кон до магнитче за хладилник и - разбира се - се снимам с конете. Троя наистина е мит – “първото постигане на конкретна действителност става на равнището на разказа... митът допълва логоса като друг тип реч, ИЗРАЗЯВАЙКИ ИСТИНИ, КОИТО НЕ МОГАТ ДА СЕ ИЗКАЖАТ ПО ДРУГ НАЧИН... митологично е самото опериране с два свята, независимо какви са те...” – обаче си мисля.

(Може би – “Мит, философия и наука...” е вторият ми любим текст след “епиникия”, ако не броим “Един опит върху идеята за “себе си”...)

3.

Никой, който не е минал този път, няма идея колко е дълъг. Докато се достигне Измир минават часове. Все едно сме в пустинята. Пътуване, пътуване, пътуване. Най-перфектното пътуване, в което може да си говориш с някой. Утопия на разговора. Къде ли е живял Джем Султан? Вера Мутафчиева е ходила да го търси. Пътуване. “Това кълбенце прежда ти го праща Микаина. То е единственото, което е останало след нея... Събраните ръце са онази дума, която сме забравили – каза му тя и се усмихна. Гледаше без да мигне, пеперудката, която пърхаше над Аркадиевите рамене като снопче светлина... когато цялата прежда беше размотана, показа на Аркадий седем парички, които Микаина е криела в своето кълбенце. Онези парички, които той лееше, ОТПЕЧАТВАЙКИ ОБРАЗА НА СВОЯТА ЛЮБОВ ВЪРХУ ПАРИТЕ ОТ РИМСКОТО ЦАРСТВО... Ако отиваш във Виминациум, ще трябва да се върнеш през водата и да чакаш утре вечер сал, защото онзи вече са го откарали обратно... cras, sempre crass… Утре, утре, винаги утре. Целият човешки живот се свежда до това утре. А аз не отивам утре във Виминациум”.

Пътуваме.

На една бензиностанция разбираме, че ще спим в Кошадасъ, защото в Селджук няма вода. Селджук е много близо до Кошадасъ, както и до куп забележителности под открито небе – големия Ефес, с библиотека, през която се виждат облаците; едно от седемте чудеса на света – Храмът на Артемида, в който се е разхождал нашият Крез, както и куп християнски топоси, като мястото, на което се е провел Вторият вселенски събор, пещерата на Седемте спящи, които спали 200 г. и когато се събудили християнството било вече прието... Шегуваме се, че ако отидем в пещерата може да се събудим за 220-тия юбилей на Нов български университет. Най-новите неща, върху които се работи в момента са предполагаем гроб на апостол Лука и селище на амазонките – това го разбираме от напълно автентичен източник – от едно момче на пазара, преселник от България, който ни черпи с чай в магазина си. В района никога не вали сняг и хората са го виждали само по телевизията – разказва ни той. Хората в местността се занимавали с правене на статуйки на богове. А земята им е като деветте книги на Херодот. Когато ядем риба – през деня е слънчево, когато – не – вали. Посейдон е навсякъде. По пътя се сливат и преливат три морета и никога не се знае къде си – в Гърция или в Турция, в Лидия, в Сарди... и кое е морето. Вечерите в Кошадасъ са красиви. Вижда се Самос. А в Сарди, където Ксеркс се е влюбил в майката на Артаюнте – не отиваме, защото нищо не е останало там – казват. Престоят в Кошадасъ ме навява на мисълта, че тази история в Сарди не е никак случайна и че макар наистина на текстово ниво тя да спуска скоби пред нашето разбиране – според мен, точно на това място, освен Ксеркс е имало още един влюбен, който се е загубил в любовта – и това е самият Херодот. Разказвайки историята за Ксеркс, според мен, Херодот е бил влюбен – затова и схемите са нарушени, затова няма богове и затова изглежда, че не разбираме историята, защото четем само текстовото измерение.

4.

“Докато бил в Сарди, Ксеркс се влюбил в жената на Масистес, която също тогава била там.”

Няма да разказвам подробно, но минахме по върха на Мюкале, вероятно по пътя, по който Ксеркс се е прибирал към Сарди, (за да се влюби) (9.107), достигайки до Приене – един от най-добре запазените елинистически градове - на влизане в Приене се вижда само една каменна градина - или както се шегувахме "парчета от останки":-). След Приене достигаме и до Милет, където ни показаха фигурки от микенско време, които още не са публикувани, разказаха ни за Талес, мислихме за Милетската школа, и също така – намерихме един истински нар, от който си набрахме истински нарове.

Едно от нещата, които очаквах най-много обаче беше прорицалището в Дидима. Също като Троя то изненада всичките ми очаквания. Аз не съм ходила в Делфи, но това прорицалище и целият дъжд, който се изля при нашата среща, преминаването в забранените райони, оградени с червени ленти, кладенецът, различните изображения на всяка една колона, дупките по стените, където са стояли факлите, улеите.... Просто трябва да отиде и да се види! Дидима беше и единственото място, от което закъсняхме за автобуса и всички ни чакаха.

Не всеки може да стане жрец – това се предава от син на баща, от баща на син и само наследникът на жрец може да стане жрец – построявайки точно същия разказ, свързващ минало, настояще и бъдеще, както прави и текстът на самото прорицание. Гледаш без да говориш – изправен пред това... и знаеш, че си част от това място, защото то е времето.

Дидима беше най-южната и най-дъждовната точка от нашето пътуване. След нея – потеглихме обратно за предпоследната си спирка – града на пергамента – някогашния Пергам, който днес се нарича Бергама. Първото място, което посещаваме в проливния дъжд е Акрополът, извисен над градския хълм, до който се стига с лифт. По стар турски обичай смъкваме цената от 20 на 6 турски лири за новооткрития лифт, не защото преговаряме, а защото сме от НБУ и хората, които отговарят за лифта искат да го осветят, като ние преминем през него и дори ни питат дали имаме знаме на НБУ. Нямаме знаме но имаме разказ.

След това, в самия град, едни разглеждат музея, други пият кафе, а аз и няколко колеги решихме да разгледаме града – попадаме в пазара за юргани, където в малки приземни стаи турските дядовци, седнали на земята с кръстосани крака – по турски, шият пъстроцветни юргани точно като в “Американско сватбено одеяло”. Разрешават ни да ги снимаме и са доста приветливи. Групата ни се разпръсква в различни страни и това, пред което се озовава моята част, се оказва една руина, величествена и червена, в която разпознавам червена базилика, по-късно разбирам от интернет, че това е т.нар. Къзъл Авлу, които датират от II в.сл.Хр. и е конструиран по времето на Адриан.

Не зная дали знаете, но турците не разрушават къщи, а ги оставят сами да се слеят с земята, благодарение на тази легенда или закон, снимаме много стари къщи и сгради, без прозорци, през които се промъкват слънцето и луната, обрасли от треви и цветя, с надписи, с дух. Преминаваме по тайни улички, с къщи, които са с две черни и две розови стени - една баба, която плете на земята пред къщата си ни поздравява, дядовците от един чисто мъжки квартал ни гледат с интерес, а ние се разхождаме точно като в “Индиана Джоунс и храмът на обречените”. На две случайни места виждаме части от антични колони, толкова този бит и дух е преизпълнен с времена, че това не е нищо чуждо за местното население – старото и новото са се смесили до кости. И аз не зная как да го разкажа. Отпътуваме обратно към Чанааккале. Както би казал Херодот: “Повече нищо не се случило по пътя”…

5.

Последната вечер беше най-красива. Вече разказах за кораба. И за равносметката, която си направих, наслагвайки Омир, Херодот, прекрасните вечери, дядовците, които шият пъстроцветни юргани, холивудския троянски кон, заминаванията и незаминаванията: човек може да се закачи за нещо, което е измислил и така да го развие, че то да стане почти реално.

Искаме измислиците да придобият реално измерение, така както го показва епосът.

Написах и за това, че според мен – каквито и вреди да може да нанесе един толкова прекрасен кораб, на който не можеш да се качиш – той дава много повече неща, отколкото ако не знаеш, че той съществува. Затова го гледахме и изпращахме. И той ни беше изпратен като празник.

Това, което не разказах обаче е, че когато на отиване първата вечер в Чанааккале – след разходката край брега, се прибрахме в хотела, чух позната мелодия, която проследих (като кораб). И краката ми се подкосиха, когато се сетих откъде я познавам. Обадих се на Леля, за да я чуе и да не си помисли след това, че разказът ми е измислица. WISH YOU WERE HERE.

Поздравявам ви пак с нея – старата песен, за същия стар страх:

http://vbox7.com/play:d3869032
Тема № - 32 Коментар № - 3136 vesselina vassileva - 2010-10-24 01:47:35
2  3  4  5  6  7  8  9  10  11 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115923

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128126

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20140

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32723

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134331

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94299

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29085

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17777

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180861

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60773

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA