ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО
 |
|
| Четенето, читателят и другите |
|
 |
|
БОГДАН БОГДАНОВ
Доколкото е възможно да се изкаже така общо, тезата на Волфганг Изер е, че четенето е външно проявеното битие на литературата. Комуникативен процес с два партньора - текст и читател, в чиито ход се съотнасят структурата на текста и структурираното от отношенията в него разбиране на читателя, индивидуалното четене е основната форма на осъществяващата се литература. В този смисъл освен правенето на текстове и структурните им особености литературата включва и тяхното ползване в хода на разбиращия акт на четенето. Проблемът е, че този акт може да се разглежда и в по-широк фронт. На основата на херменевтиката на Гадамер, Ханс Роберт Яус развива това дейностно разбиране за литература в посоката на твърдението, че в хода на четенето, и външно опрян на културната среда, и насочван от литературния текст, читателят разбира посредством един хоризонт на очакване. Като наблюдава промяната на авторовия текст в текста на индивидуалното читателско разбиране, дейностното разбиране за литература търси нейната същност в отношението на два индивидуални текста, но предполага и общи хоризонти за всички читатели и по този начин търси имплицитния колективен ингредиент на индивидуално продуцираните литературни текстове. Което на свой ред насочва към по-широката теза, че индивидуално-колективната работа на литературата не е ясно разграничена от индивидуално-колективната работа на културата. Оттук и въпросът дали не е по-ефективно, преди да се мисли за особеното четене на литературни и за още по-особеното на фикционални текстове, да се изясни характерът на "разбиращото" общуване, което се осъществява при всяко четене в по-широкото поле на културата. Не е случайно, че авторитетите, които се занимават с темата за четенето във втората половина на 20-и век, остават при четенето на литературни текстове. Това четене привлича, защото в следващото тяхната структура читателско разбиране се осъществява "по-пълен" комуникативен акт. Структурираният в него читателски субект не просто се информира за нещо, а се променя с оглед на нова нагласа към конкретна среда и свят. Тази промяна прави общуването по време на четенето на литературни текстове по-дейностно и в този смисъл по-ефективно от онова, което става в хода на четенето на други текстове. В тази посока на разбиране, като остава при четенето на фикционални текстове, но като се опира на Хайдегеровата идея за време и битие в света, Пол Рикьор разглежда по-дискурсивно интеракцията на индивидуалното и колективното действие в "работата" на четенето. Индивидуалният читател получава за момента на четенето чуждото, другото и общностното. Той получава благодарение на писания текст свят, а заедно с това и идеална идентичност, придавана му от имплицитния автор чрез имплицитния читател. Въпросът обаче е не само за това, което става по време на четенето, но и за последствията, за разбирането на работата на четенето не като постигане на временна нова идентичност с оглед на разбирането на четения текст, а за разбиране, което води читателя до ново идентифициране с оглед на ефективна нагласа към среда, при която средата бива снабдена със свят, а читателят придобива действителност. Тази инспирирана от подхода на Рикьор гледна точка откъсва разбирането на четенето от връзката с литературния текст, не за да го свърже с комплекса на всички възможни четения, между тях и с четенето на екрана на компютъра, а за да помести четенето на литературни текстове в по-обхватния комплекс на всички общувания с дейностен характер, чиито резултат е промяната на средата на общуването и на общуващите субекти. С откъсването на четенето от литературата се разбира по-добре "работата" и на двете, която се изразява основно като че ли в особено общуване с оглед на промяна и постигане на ново качество. Ако четенето е външен акт на усамотяване с текст, въпросът е с кого общува читателят по време на това усамотяване. Той общува не с текста, а посредством текста с комплексен виртуален друг, с който обменя своето "себе си". В хода на четенето виртуалният друг корелира в усложнената структурата на разбиращия субект. Пътят на това усложняване е посочен от Изер и Рикьор. С него се занимава и психоанализата на 20-и век. Именно опитът на психоанализата най-вече помага да се схване дейностната страна на косвеното общуване чрез текст, това, че в акта на четенето субектът се усложнява не просто заради общуването или разбирането, налагано от текста, а за да постигне липсващо до момента на четенето усещане за действителност. Придобиваме действителност, когато в дискурсивна рационална или емоционална форма, най-вече във формата на убедително следване от символи, получаваме усещане, че заедно с други сме отнесени добре към определена човешка среда, която на свой ред е отнесена добре към цял свят. Важна съставка на комплексния друг, с който общува реалният читател, е "говорещият" му посредством имплицитния читател идеален автор. Така или иначе идеалният автор и имплицитният читател се сливат в идеален разбиращ като всички, подканени да ползват текста. Този идеален разбиращ е външен и множествен, образуващ виртуална комунитас с всички като читателя, скрепена от назовими ценности и компетенции за разбиране. Но идеалният разбиращ корелира и като страна на субекта на реалния читател, става получавано по време на четенето по-високо "аз". Като го присвоява, субектът на читателя се снабдява с динамична вертикална структура. Малкото "аз" отпреди четенето започва да се отнася по време на четенето двойно към това по-висше "аз" - то е ту друго вътре в него, ту е самото "себе си", което гледа отвисоко собственото "аз". На тази основа читателят придобива усещане за действителност и като “се усилва”, поне за известно време се ориентира по-добре в конкретния свят. Същото става и с автора в хода на създаването на текста. Благодарение на "работата" на текста, медиатор към другите и света, и двамата получават по-ефективно "себе си" - постигат комплексния образ на другите като йерархия и идеална общност, както и корелата на този образ в собствения субект. Или казано по друг начин, посредством четенето-писането в самота, като се усложняват в себе си, четящите и пишещите развиват набор от различни "аз", от чието съотношение градят новата временна идентичност, нужна им, за да си осигурят ефективна нагласа - към света, към другите и към самите себе си. Четенето-писане, контактуването с текст, е по същество това, което правим насаме в своя вътрешен свят. В следването на усещания, образи и думи, ние постоянно определяме кои сме и какво е отношението ни към другите и света. Правим го в будно състояние, но и в сънищата си. При това ни занимава едновременно собственото идентифициране, това на другите, но и на различни неща и тяхното отношение към света. Ние не разчленяваме в себе си тези идентифицирания. Всяко от тях протича привидно само по себе си, но обикновено свързано, като всяко е знак за друго и обратно. Разбира се, текстът на вътрешното съзнание е неефективен. Оттук и необходимостта да се обръщаме постоянно към подобната, сякаш по-ефективна външна процедура на косвеното общуване със себе си и другите посредством писани текстове или визуални протичания. Така или иначе, с оглед на непрекъснатата нужда от усилване ние сме постоянно заети с усилващо свързване със себе си, с другите, с вещите и света. Писането и четенето са един от видовете подобно свързване. Те са по-ефективни, защото писаният текст е по-дискурсивен и поради това се присвоява по-лесно. Можем да се усилим и с мечта и да се закачим и за чужда мечта или устен разказ, но е по-ефективно да влезем в лабиринта на писания текст. Което не означава, че недостатъчно дискурсивният текст на "устното" вътрешно идентифициране не прави същото. Прави го и диалогичното външно, когато спираме вътрешния поток на съзнанието, за да го коригираме с протичането на като че ли по-реален чужд глас. Идентификациите на себе си, на нещо, на друг и на свят продължават и в мълчаливите действия - индивидуални или заедно с други хора. Те също са протичания и варианти на следвания от въпроси и отговори, които се въртят около заплетения многоглав въпрос - доколко бидейки тези, които сме, сме свързани с други и как сме свързани, и доколко бидейки в един конкретен свят от вещи и на определено място, сме и вън и различни от него и доколко на свой ред конкретният свят, в който живеем, се отнася добре към евентуалния цял свят. Заплетени в подобни вътрешни и външни "текстове", се занимаваме нечисто символично с онова, което прави по като че ли по по-чист начин Хайдегер в "Битие и време". Външният човешки свят, построен като лабиринт, плетениците на словесните и визуалните текстове, на човешките отношения и проекти, на свой ред и вътрешното ни устрояване като постоянно заети с идентифицирането си същества са намиращи се в интеракция допълващи се прояви на човешкото съществуване. Би било наивно да се питаме кое е най-важното от тях. Защото е очевидно, че множащото се човечество, нарастващата предметна среда, трупането на текстове и усложняването на човешкото съзнание и знание се развиват успоредно. Моторът на това нарастване е необходимостта да се съгласуват по-адекватно подвижната и променящата се външна среда, отнасянето на отделния човек към нея и отношенията му с постоянно умножаващите се все по-различни други хора. Това съгласуване води до непосилна за съвременното човешко същество вътрешна задача - да се занимава неуморно с все по-комплицирано и все по-гъвкаво ново и ново идентифициране. Така че според предложената методика, заложена във феноменологията на Изер, в рецептивната естетика на Яус и семантиката на Рикьор, доброто разбиране на четенето налага да се опрем на прекалено общия хоризонт на Хайдегеровата "разбираща заедност на съществуването в света". Ясно е, че този хоризонт е само рамка за по-точното разбиране на реалните четения. Те не се изчерпват с него. Но като се вземе предвид, че нито едно реално четене не свършва ефективно работата, за която става дума, и че точно това е основанието едни четения да се допълват с други, с писания и с други дейности и че поради това човешката дейност се раздипля в разнообразни нови форми на протичащо свързване, става ясно, че описаната рамка е необходима за доброто разбиране на четенето. Ако доброто разбиране на всичко е трансценденция в действие, и "природата" на четенето не би могла да бъде изцяло в самото четене.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Много се смях на текстовете на Леля и Анета - за разбирането, но те не са никак смешни, за съжаление (също като темата за “българската литературна теория”). И все пак, за да добавя още малко смях, ще кажа, че бях на разговора за списание "Следва" и тогава проф. Христо Тодоров - понеже не знаеше, че аз съм Крадла - каза, че всъщност най-зле от всички във форума е една Крадла. Безобразно възмутен! За съжаление разбра, че съм аз – и повече не каза нищо, освен, че не е редно “крадли” да пишат във форума на професор Богданов (възмутен от името). Това е редактирано в текста, но и за другото, което не е редактирано, по принцип това не е лично отношение – според мен, това е общото отношение – защото хората са свикнали на едно и всяко друго нещо започва да ги притеснява. Въобще как така ще се смесват наука и форум!!! Само през трупа на технократите... както би казал Хемингуей.
Трябва да знаете обаче, че по време на разговора професор Богданов много ни защити – не с някакви специални думи – просто много категорично, въпреки всичко казано, много категорично им каза: “Форумът продължава!” - не зная дали това го има в текста – но тогава беше много хубаво. |
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3261 |
|
vesselina vassileva - 2010-11-13 22:58:46 |
|
|
Много хубав и много подходящ за форумното ни време титулен текст на професор Богданов!
Какво друго би могла да каже една от виновниците (с липсата на готовност за текст) за появата на този прекрасен титулен текст във форума … че е много виновна, че не смогва нито с времето, нито с мисленето и делата, нито с вдъхновението, а за капак - и със здравето.
Леля се върна преждевременно от „Градът” – болна. Но пък вече си е пак тук и започна да се оздравява с приемане на лекарството „Форум”.
Изтощеният мозък успя да се зарадва на темата за четенето. Обичам тази дума!
Както са казали разговарящите с професор Богданов по време на голямото му интервю, публикувано в сп. „Следва”, форумците се били залавяли за някоя дума и до повече не го докарвали. Ами ... толкова можем, немощни сме си, но поне си го знаем.
Обичам думата ЧЕТЕНЕ. Използвам я за какво ли не, комай за всичко:
четене-разчитане на полуизтрити (или грешно изписани) надписи, четене-превод от стари езици или писмености, четене-рисуване, четене-пеене, четене-правене, четене на мисли, разчитане на действия, четене на глас, четене на ум, четене на сън (и на сънища), четене на лекция (не четене от лист), четене-интерпретиране, четене-разбиране.
Последното наистина е най-важното и обема всяко ментално действане.
Бях си помислила вече, че писането е четене на себе си, когато Веси зададе страшния въпрос „... да може тези други да бъдат прочетени като текст – да четем тях, а не себе си – дори не текстове, а текстовете ни да бъдат само примерно положение за четене на други (други хора). Това възможно ли е?”
Понеже знам моя отговор, ще си го кажа, въпреки че Веси ще бъде натъжена. Обаче аз не обичам да баламосвам хората с напудрени красиви и лъжливи отговори.
Не, не е възможно да четем други хора.
Можем да четем-разбираме само себе си и то не винаги, не напълно, а освен това не всеки успява дори и това да се научи да прави.
За другите можем само да предполагаме какво можем да им четем, и то много внимателно. Пък те, ако имат благоволение и приятелско настроение, може да потвърдят или отхвърлят нашето предположение.
Не е ли това „споделената действителност”?
Затова мисля, че устността и устното общуване са много важни. Само чрез тях можем да получим обратна връзка по отношение на нашето четене на други хора.
Затова и много се радвам, че професор Богданов направи форум – за да можем постоянно да го питаме, правилно ли го разбираме. И той, разбира се, най-често да ни отговаря „Разбира се, че не”.
Когато вляза по-внимателно в текста и дискусията, и на по-здрава глава, ще пиша повече и по повече теми и коментари. Засега съм отворила огромни уши, като на приятеля-композитор на Анета – и се мъча да хвана повече тонове и ритъм.
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3260 |
|
Лелята на Сократ - 2010-11-13 21:58:05 |
|
|
Винаги съм чела този текст през фигурите на читателя и на четенето, но винаги ме е преследвала и идеята – че другите са по-важни и че самите теоретични постановки са важни именно заради другите. Затова сега първото, което видях е многоглавият въпрос: “доколко бидейки тези, които сме, сме свързани с други и как сме свързани, и доколко бидейки в един конкретен свят от вещи и на определено място, сме и вън и различни от него и доколко на свой ред конкретният свят, в който живеем, се отнася добре към евентуалния цял свят?”
Авторът е нещо като първи читател на това, което преди да се превърне в текст е друг вид текст-действителност. В друг момент от контекста читателят и авторът, и героите съвпадат и са ту отвън в действителността, ту се преобразуват и влизат в текста. Това до някаква степен е обмяната между смисъла и значението – 1. това което вече се е конструирало и 2. това, което придобива значение за този, който чете в момента и се прибавя към вече конструираното, като го променя. Може би и това означава предполагането на общи хоризонти за всички читатели, а и функционалността на т.нар. разбиращо общуване.
Съвсем скоро достигнах до един конструкт, с който всички живеем, но на който не бях обръщала внимание: имаме виртуална реалност, имаме въображаема реалност - която е по-въображаема от виртуалната, имаме и реална реалност, но имаме и една друга – по-истинска от реалната реалност - споделената реалност, която не е реално реална предикатно-референтна, но се отличава с това, че в себе си може да съчетае и реалното и въобразеното, което става реално, по силата на нещо общо – споделено. Представяте ли си - СПОДЕЛЕНА РЕАЛНОСТ!!! Споделената реалност е точката на събирането на две значения и моментът на превръщането на двете отделни значения в общ смисъл. Смисълът е по-устойчив от отделното значение. Смисълът може да пренесе в себе си значението. Същото се получава и с литературата - и тя събира реални и нереални неща - и в комуникационната връзка текст-читател - "индивидуалният читател получава чуждото, другото и общностното". В четвъртък на семинара професор Богданов каза, че текстът е начин за произвеждане на съдържателно време - а по време на юбилейната конференция каза, че любовта е начин за набавяне на съдържателно време. Спокойно пак можем да поставим знак за равенство между текста и любовта - точно за това, че те са такива практики, в които се слива значение със значение или значение със смисъл – крайният резултат е един и същ – с еднаква цел.
Интересна в текста е и още една парадигма, която се построява от това, че в акта на четенето се достига до една продължаваща ситуация, в която "средата бива снабдена със свят, а читателят придобива действителност":
среда-отделен човек / смисъл-значение / свят-действителност
или ако я преформатираме:
среда-смисъл-свят / отделен човек-значение-действителност
За мен едно от най-странните неща е, че: устността се носи от това, което е по-статичното – от средата-смисъл-свят, но макар и по-статично, влизайки в контакт с по-динамичното на човека-значение-действителност, което е и носител на моделите за реалност – именно статичното също се променя, а динамичното пък от своя страна става по-трайно. Макар че постоянно се чудя дали първата част от парадигмата носи устността или носи моделите за реалност и дали не е напълно обратното?
Продължителността, с която се ползва получената нова идентичност на разбирането не е само моментна, защото разбирането в акта на комуникация започва да носи белезите на смисъла. Извеждайки четенето на нивото на комуникацията и най-вече на разбирането - то лесно става част от "по-обхватния комплекс на всички общувания с дейностен характер", в който и смисълът и значението се променят и в който се променяме самите ние – извън текста (защото и текстът е извън самия себе си).
Моите многоглави въпроси са следните: Каква е тази динамична вертикална структура, в която ние самите започваме да приличаме на текст - сбор от някакви аз-ове, които са самите нас, ту вътре в нас, ту вън от нас – или текстовете просто приличат на хора? Защо идеалният автор говори посредством имплицитния читател – доколко той също е читател и какво го отличава от читателя, ако и читателят чрез собственото си значение всъщност пише друг текст? Позицията на идеалния разбиращ не е ли колкото външна, толкова и вътрешна за текста?
Иска ми се някак си да отворим повече място за другите – в следването си на усещания, образи и думи, определяйки кои сме и какво е отношението ни към другите и света – да може тези други да бъдат прочетени като текст – да четем тях, а не себе си – дори не текстове, а текстовете ни да бъдат само примерно положение за четене на други (други хора). Това възможно ли е? Възможно ли е, щом текстът е по-ефективна външна процедура на косвено общуване не само със себе си, а и с другите – по-ефективна от мечта, сън, мълчание и разговор?
Докато четях текста се сетих за нещо много интересно. Преди в текста на професор Богданов за “Пирът” на Платон съм пропуснала едно възлово място, в което се казва - “копнеж по събиране с друг човек, любовта е и нещо по-съществено – копнеж по възстановяване на изгубено по-старо себе си”, което е и отварянето на човешкото към извънчовешкото (извънчовешкото е и разбирането) и по някакъв начин бележи първата точка от едно по-следващо отваряне и усилване на темата за любовта във всички посоки – и в текста на “Пирът”, и в текстовете на всички слушащи този разказ, и четящи този диалог.
“Любовта не е безброй положения, които могат да се объркват символично, а две определени неща – копнеж по друг човек и осъществяваща се или, по-точно казано, възстановяваща се заедност.” (това е велико, защото представяте ли си, че точно любовта не е символично продължаване, а е конкретност – конкретна точно с това, че е по някакъв начин и продължаваща символичност – така се мисли – все едно любовта е литературен разказ, зад който се крие конкретно положение)
Не стои ли така въпросът и с читателя?
"Разберете вашата лудост": такава е била заповедта на Зевс, когато наредил на Аполон да обръща лицето на разделените андрогини към разреза, “та като гледа разреза си, човек да се държи по-благопристойно". Не означава ли разбирането да се разцепи образът, да се разглоби азът, великолепният образ на незнанието?”
Не стои ли така въпросът и с читателя, който чрез всичките си неща, си търси другите? |
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3259 |
|
vesselina vassileva - 2010-11-13 21:09:42 |
|
|
Така е, проф. Богданов: не винаги четем внимателно, избираме това-онова и често пропускаме дори и най-същественото. Давам си сметка, че същото казвам на моите студентите и от горе на това се опитвам да ги науча да се съсредоточават, да четат и да схващат важното в текста. Сега осъзнавам, че всъщност аз самата някой път имам нужда някой да ме стимулира и аз да се съсредоточа, да не пропускам думите, нещата, мислите, идеите, структурите... в текстовете.
Преди години един мой приятел музикант ме научи да слушам нова класическа музика – двамата се съсредоточавахме и не пропуснем нито един тон, проследявахме протичането на музикалния текст от начало до край, колкото и да беше странен за сетивата ни (става дума за нова класическа музика). И след тази новост за мене започнах да слушам познати музикални произведения сякаш никога преди не съм ги чувала, а музикалните инструменти сякаш бяха са настанили в ухото ми и от там свириха. А ушите на моя приятел композитор бяха огромни. Не знам дали бяха пораснали от толкова слушане, но той ме научи да слушам всеки тон, звук, няма значение, че не съм музикантка и още по-важното – даде ми пример как да не изпускам нишката до края на произведението, защото в това е част от магията на музиката и вживяването в нея.
Музикалните текстове са невидими в сравнение с писмените. Не можеш по време на концерт да поискаш да се върнеш назад и да “прочетеш“ каквото си изпуснал. Но ние хората правим текстовете (няма значение какъв жанр са) да оживеят чрез нас, за нас и за другите. Текстовете могат да се четат в усамотение, но те са, които ни свързват с другите, с нещата, със света. Текстовете, като че ли са най-човешкото (human), което създаваме.
Много ми хареса коментара на Дмитрий. Вярно е, че стойността на четенето може да бъде различна за един и същи човек.
Весе, няма да изкажа мнение за българската литературна теория. Стана ми така познато това, което каза, че по-добре и да не се замислям повече над този въпрос, но над теорията по принцип - да. Що се отнася за диалектиката на истинския разказ и на истинското положение, тя наистина е вълнуваща.
Поздрави за всички. (Бъдете спокойни, няма да ви затруднявам с нова класическа музика. За разлика от моя бивш приятел, аз слушам доста разнообразна музика).
http://www.youtube.com/watch?v=RIZdjT1472Y
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3258 |
|
Анета де ла Мар - 2010-11-13 21:00:03 |
|
|
Анетка, много правилен коментар прочетох рано тази сутрин от теб - и много хубав. Точно така е - веднъж четем като пишещи, втори път като четящи, а това, което е най-интересно, е, че създавайки един текст, ние понякога в него влагаме една най-важна за нас самите истина-реалност - в която и другите хора могат да намерят своя истина-реалност – т.е. ние пишем и четем като хора, които са изживели и изживяват нещо, което и другите хора изживяват. В миналата тема с голямо любопитство проследих развитието на една своя фраза - тази, че искаме измислиците да се превърнат в реалност - Леля каза, че това е същинската мистерия, ти написа прекрасно нещо, в което сблъска несбъднатите неща, които ще се сбъднат със спомените, ГГ написа за бързо менящите се хора и предмети, за красивото в сложността на настроението... някак всеки намери нещо в това - както веднъж ми се случи с едно друго изречение - за устността, която прави моделите за реалност използваеми. Чрез това преминаване през тези изречения - по някакъв начин се визуализира развитието на контекста на нещо, което за мен е било много конкретно и въобще не е било примерно положение – макар и така да изглежда...
Достигах до едно много важно заключение - човек може да се прилепи към истинския разказ, когато зад него се крие едно маскирано примерно положение (както е при Ксеркс) и може да се прилепи към измисления разказ, когато зад него стои едно маскирано истинско положение (както беше при мен с измислицата, която искам да превърна в реалност). Може би в живота е така с всичко - затова и постоянно намираме начин да свържем собственото си значение с общия смисъл.
***
Под “българска литературна теория”, ако живееш в България - разбираш "Катедрата по литературна теория на СУ":-) - това е официалното разбиране, по простата причина, че например класическата филология не се занимава с литературна теория, както пък литературната теория не се занимава с класическа филология. Всичко е много идентифицирано. Вчера например на представянето на нашето списание “Следва” един преподавател от СУ много категорично каза, че той е преподавател по литературна история, а не по литературна теория. Няма такива неща като диалог за любовта и словото (заедно като при "Федър"), може да има само или едното, или другото. Но това, което имам предвид, не е единствено проблем на българската литературна теория. Професор Богданов, който винаги толкова лошо пише за нас, че не го разбираме – постъпва по-добре - благодарение на него, аз научих доста неща за литературната теория - до които не бях успяла да достигна по официалния начин. |
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3257 |
|
vesselina vassileva - 2010-11-13 18:32:03 |
|
|
Закъснях с коментара си и сега се налага да пиша след мощната интервенция на проф. Богданов.
И аз имам грях, занимавах се с четенето, но съвършенно под друг ъгъл на зрението, в съвсем различна перспектива.
Проф.Богданов поставя четенето/разбиране в центъра на една може да се каже базисна човешка ситуация - тази на общуването. И с особен акцент върху общуването не с друг, а със самия себе си.
Бих казал това е една вертикална перспектива, оставяща в периферия не само липсващи в общуването, немите, не говорещите, неразбиращите, т.е. тотално другите.
Но, според мен, от съвсем наивна социологическа позиция четенето е поставено не само във въртикала на общуващото разбиране, но и в хоризонтала на жизнения свят. Редом с четенето стоят много и различни действия, дори и не само предметно-вещните, но и мисловни, миследействия, както казва проф.Богданов. Те наистина могат да бъдат текстуализирани и отно върнати в кръга на четенето, но техния смисъл не може да бъде редуциран до тази вторична функцаия, тази на разказаните неща.
Животът е сложен и богат. Четенето не го изчерпва и не може да го изчерпи. Въпреки че и днес много хора спасяват се като се затварят в света на четенето.
Ценността на четеното е проблематична, защото не се самоопределя, не е самоочевидна. Системна е. Стойността на четенето може да бъде различно за един и същи човек. Хората четат доста отдавна, но как се различават техните светове, а съответно и техните четения.
Според мен разкриването на пространството РЕДОМ, а не вместо или ПРОТИВ четенето е особено актуално днес.
Къде е това место в редицата на същностни и не можещи да бъдат пропуснати моменти в живота на човека- любов, раждане, работа, отдих и отмора, досада и така нататък. |
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3256 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2010-11-13 15:28:15 |
|
|
Някои уточнения по текста. Той е публикуван в току-що появилата се моя книга “Минало и съвременност. Научни есета”. В бележка в книгата е обяснено как е възникнал текстът и какви са негови варианти в други мои публикации.
Става дума за отдавнашна работа, която не бих публикувал като заглавен текст в нашия форум, ако тези, които уговарям да представят свои текстове, бяха готови и можехме да публикуваме друго. Защо настоявам за текстове на други участници във форума? По две свързани причини.
Първата причина - нужна е промяна на парадигмата за известно време и в името на почивката, но и в името на поставянето под въпрос, за да може парадигмата да се подобри и да стане по-широко приложима. И втората причина – харесвате и възприемате текстовете ми, хвалите ги, но не ги четете внимателно, избирате това-онова и често пропускате често най-същественото. Не го казвам критически, просто констатирам онова, което упорито повтарям напоследък – четем неравно. И аз чета така.
Което е парадоксално свързано с този текст и неговата теза. В нея се представя, така да се каже, идеалната ситуация на четенето. Говори се за този обичаен човешки акт чрез по-общото на т.нар. общуване със себе си. Някога Александър Кьосев разви точни аргументи, че тази идеалност на практика по-скоро не се осъществява. Първо, защото голям брой нелитературни текстове просто осведомяват този, който чете, и не водят до никаква трансформация в неговия “аз”, и второ, защото и четенето на литературни текстове може да бъде немарливо и повърхностно и да няма последствията, за които говоря с такъв патос.
Да, така е. Става дума за идеална обща ситуация, за нещо желано, към което се стремим, а не за реалността на четенето. Благодарение на тази критика, а и на собствения ми опит сега твърдя, че не само нашите реални четения са неравни, но и всичките ни преживявания и действия. Те са протичания с хлабаво свързани неравностойни моменти. Само в някои случаи – при писане и изказване на по-кратки текстове влизаме в благото на по-свързано построяване на цялост. Имаме такива цялости в любима музика, в любими текстове, които четем.
Но разбирането на тази реалност не изключва идеалните модели, към които ние се стремим. Четем наистина неравно и разсеяно и в този смисъл четейки, всъщност не четем. Което обаче все пак ни се случва при някои текстове и поради тяхното качество, и поради нашата нагласа да ги прочетем по-пълно и цялостно. Не че тази пълнота и цялостност е непременно тяхна, а не им я пришиваме ние. Това ворочем е четенето – поведен от един текст да му добавиш своето разбиране, да добавиш към реда му провокирания от него свой ред и така да достигнеш до моментното нетрайно благо на цялостта.
На конференцията миналата събота Александър Кьосев представи като отглас на старата тема за четенето голямо социологическо проучване за четенето в България сега. Много полезно разгърнато проучване. Броят на постоянно четящите естествено не беше голям. Това и казах в репликата си. Ако проучим социологически тази група, сигурно ще се окаже, че и тя е делима на такива, които четат, докато четат, и на други, които четейки, правят по-скоро друго.
Това и казвам в публикуваната във форума работа. Именно защото е човек, човек никога не прави само това, което прави. В моя идеален план докато чете, общува със себе си като с друг, а в многото реални планове на четенето прави какво ли не друго – най-често чете, защото така правят интелигентните хора, т.е. защото е редно, защото така се попада в по-доброто човешко. Това друго може да бъде и простотото “защото е свикнал и не може да отвикне, а навикът е втора природа”.
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3255 |
|
Bogdan Bogdanov - 2010-11-13 09:42:24 |
|
|
Мисля, че е много добре, че проф. Богданов ни предлага текст за четенето, читателя и другите. Мога да изброя най-малко три основания за това:
1. Всички сме читатели, особено тук във Форума и, слава Богу, че сме читатели, защото представите ли си, ако си разговаряхме в SKYPE с конференции – какво щеше да остане и стане с Форума? Текстът носи идея за нещо трайно и демократично – всеки глас е достатъчно силен, когато твори слово в писмен текст.
2. Досега във Форума може би всеки от нас е писал по нещо свързано с темата за четенето и читателя. Затова, това не е нова тема. И още - това е тема вече поставена в други текстове на проф. Богданов обсъждани досега.
Но сега вниманието към тази тема е по-различно.
3. Различното е, че могат да се обсъдят както идеи, постановки и размисли на проф. Богданов, така и на споменатите от него автори (Гадамер, Яус, Рикьор, Хайдегер...), които може би много от нас познават, но не са обсъждали на висок глас.
За текста
Това, което разбирам от първите ми две прочитания (аз читател) е, че проф. Богданов насочва вниманието към това, че четенето не трябва да се разбира така тясно, а да се проумее чрез характера на “разбиращото“ общуване, което “се осъществява при всяко четене в по-широкото поле на културата“. Акцентът пада върху ставащия “по-пълен“ комуникативен акт, в който читателят достига до ново идентифициране, защото общува посредством текста с един виртуален друг. Общуването е един вид обмяна на “себе си“.
Спирам до тука и се замислям за това, което се написа в последните седмици във Форума и как разказващите, които оставиха своите истории за преживявания, пътувания и знаменателни събития, построиха текстове двойно насочени. Веднъж към другите – читателите във Форума и освен това, към тях самите, пишещите, които след написания текст отново стават читатели. Но когато тези автори отново прочетоха своите текстове, някои погледнаха сякаш с друг, различен поглед на себе си, дори критичен.
Те, авторите видяха в своите текстове този виртуален друг, но идентифициращ се като “себе си“, който се оказва, че не е еднакъв с този, който чете сега текста. Има две идентифицирания – на читател, който чете и на пишещ, който докато пише е едно “себе си“ несъвпадащо с този, който чете. А са един и същ човек. Писването на преди всичко литературни текстове сякаш ни кара да бъдем, да станем други. Прочитането – също. Ние сме един сбор от много идентифициращи се “себе си“.
Но мисля, че разликата между нас, които само понякога пишем някой друг личен разказ и професионалните писатели е, че те, които творят с литературния дискурс са свикнали с тази ситуация и дори знаят как да я използват за да създават своите текстове-творби.
***
Весе, имам един въпрос, който се появява като такъв, защото съм се отдалечила от нашата българска среда и понякога някои неща не са ми ясни, не ги знам или ми изглеждат така странни, че се налага да попитам, за да се ориентирам преди да стигна до някакво заключение.
Когато казваш, Весе, “българска литературна теория“ какво точно имаш предвид: оригинална теория създадена изключително в България, литературна теория, която е актуална в България в този момент или нещо друго?
***
Днес, докато пресичах близо 9 милионна Богота, се зачетох с огромен интерес в хубавата книга посветена на годишнината на проф. Богданов. Не можах да я прочета цялата, но ето до какъв извод достигнах:
Между проф. Богданов и Джон Ленън има най-малко две съвпадащи принципни положения, до които и двамата са достигнали по различни непресичащи се пътища. Става въпрос за неща, които се практикуват с вътрешно съзнание и увереност и затова дават смисъл на това как думите да съответстват на делата.
Известният девиз на Джон Ленън “There's no problem, only solutions“ (от песента Watching The Wheels) е като че ли девизът за работа на проф. Богданов.
Девизът на НБУ “Ne varietatem timeamus“ „Да не се боим от разнообразието“, е сякаш фраза, под която би се е подписал Джон Ленън, а животът му - доказателство за това как се живее следвайки това принципно положение.
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3254 |
|
Анета де ла Мар - 2010-11-13 06:10:49 |
|
|
Много интересна ще бъде тази тема. Никога не съм подозирала колко много хора има извън текста и как тези хора ту стават част от текста, ту излизат от текста. Представяте ли си "осъществяващата се литература" и "разбиращото общуване". За литературната теория читателят е абсолютно важен - но литературната теория (не само българската) много бавничко трябва да мине през античните текстове, за да се разбере "Кой говори в литературната творба?" и да се разбере, че хоризонтите на очакването имат много общо и дори - започват от - и затова носят в себе си - хоризонтите на Платон - от "Федър", от "Федон"... За мен боговете продължават да бъдат разбирането...
Ще има време за писане, а сега искам само да публикувам един линк към книгата с текстове за професор Богданов, за която ви разказах в миналата тема -"Да осъществиш промяната":
http://bogdanbogdanov.net/pdf/186.pdf
|
| Тема № - 33 |
Коментар № - 3253 |
|
vesselina vassileva - 2010-11-12 15:03:38 |
|
|
|
|
|
