БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

ЗА НЕНАШЕТО В НАС

БОГДАН БОГДАНОВ

Това би трябвало да е коментар. Но му поставям заглавие и го изпращам на Веселина с молба да го публикува като заглавен текст. Моите заглавни текстове очевидно ви смущават, понеже са прекалено свързани и безлични. А повечето от вас предпочитат личното казване. Поради което то ви се струва по-добро, когато е кратко и недотам свързано. Такъв е стилът и на редовото топло говорене, а и на Интернет. Така че специално в тази сесия на разговора се оказа невярно онова, което Борислав цитира, че съм казал.

В съзнанието ми се запечата прекрасен, издържан в пределно личен тон топъл пасаж от коментара на Борислав, в който той споделя как чете. Разбира се, личен опит е вдъхновил и онова, което аз казвам в моя заглавен текст. Само че от него съм извадил по-общото и немоето. Там е въпросът дали е така и дали в това по-общо влизаме в по-дълъг ред от малки събития, както внушавам. Та въпросът е за ценността на това по-дълго, а после и за това дали то наистина се случва, или е моя интелектуална фантазия.

Нека най-напред да коментирам т.нар. дълго. То не е особено дълго в моя текст. Казал съм, че четенето е общуване със себе си като с друг. Първото, което очаквах, че вие, които познавате по-новите ми текстове, ще продължите тази формула от преди много години с по-уточнената по-скорошна, че и четенето, и писането са един вид проектирания и моделирания на реалности такива, каквито би трябвало да бъдат за всеки от нас, разбира се, и за група от по-ценни хора, към която бихме искали да се числим.

Таза връзка между общуването със себе си като с друг и т.нар. проектиране на реалност ми се струва естествена, защото “аз” е просто субект, нещо празно, а “себе си” е нещо пълно, което се постига в акта на четенето. Аз казвам, че като чета и пиша, от празен ставам пълен и съдържателен. Е, разбира се, това става не винаги и не за винаги, а за известно време, дори само за времето на самото четене, а и не на цялото, а само в някои негови моменти.

Това ставане пълен, това постигане на реалност било със създаден от мен, било просто с четен текст става не само с четене и писане, но и със слушане на музика, с ходене на театър, с обикновено разговаряне с приятели и любими същества, с влизане в допир с прочути хора. Става и битово – с купуване на нови вещи, със запасяване, с пълнене на свои пространства с красиви предмети.

Е, последното не е същото като прочита на знаменит роман или гледането на прекрасен филм. В тях е проектирана реалност, мога да влезна в нея, да я преживея, а прекрасният голям дом с красиви места и вещи е само пътека, по която може да се породи реалност.  

Пълната реалност е нещо моментно, угасва. Затова се заемам с друга пълна реалност. Ако съм ползвал една реч – диалозите на Платон, изоставям я и влизам в друга. Фадо е такава реч за построяване на моментна реалност, очевидно монотонна като настроение, но свързана за разлика от другата несвързана, в която живея обичайно.

Та такъв е този начин на разбиране. Казвам, че четенето е това и подканвам и себе си, и който ме слуша, да продължи с други предикатни имена и определения. Защото нищо не е само това, което е в това изказване. Живото не е набор от вещи, неща и думи, а преминаване на едно в друго, и то не по един, а по много начини.

Това е и голямото противоречие, пред което съм изправен в съвременният живот, изпълнен с толкова неща в такава подвижност. Усещам подвижността, тя ме радва или потиска, трупам квалификации за нея, наричам я криза, метаморфоза, нетрайност, преходност и какво ли не още. Но практическата гледна точка или, ако се изразя по-учено, инструменталният разум ми позволява да свързвам нещата в сложни пространства и дълги линейни редове, но не и да ги откъсвам от сигурната отделност, която им придават думите.

Живея сред купища от отделности и трудно влизам в пререждането, което прави от тях други неща с други имена и ги превръща от много в по-малко и дори в едно. Спира ме уважението към отделната дума и трудно отлепям от нея нещото, което тя означава. Така и текстът става просто текст и не забелязвам, че той върви неотстъпно с другото, което е – с организираното протичане на време, каквото впрочем са и много други човешки действия, дори такива като пушенето на цигара.

В този ред на отделностите, към които ни приковава инструменталният разум, е и историческият патос, че днес смятаме себе си за дълбоко различни не само от хората преди век, но и от живелите преди 20 години. Не че не сме различни. Това повтарям на себе си постоянно – губим тази различност, защото не ни интересува в какво не сме различни. А то е толкова масивно, че ако го загърбим, ще ни се изплъзне и действително различното. По същия начин губя възможността да разбера собствената си оригиналност, като загърбвам масива на старото нелично, което върви заедно с нея.

Е, става дума за прякото разбиране, за това, което става по рефлексивен начин. Косвеното, това чрез литературни текстове, то продължава своята добра работа. В него постоянно се конструират такива оригиналности. Което, разбира се, не е оригиналността на създаващия литературния текст, а единственият начин той да се изрази за нея, като построи въображаема друга.

Та ето и въпроса, повдигнат от Веселина и формулиран от Росица. Търсейки своята оригиналност, няма как да не усетя колко крехка и повърхностна е тя в сравнение с дълбоко заложеното немое в мен. Най-напред по линията на тялото, което съм. В него има и по-близки положения, свързани с живота на родителите ми и техните родители, за някои от които се досещам, вглеждайки се в живота на моето тяло. Проблемът е с по-далечните положения. Тялото ми е със замайващо дълга история, която без всякакво съмнение излиза извън човешкото. 

От този огромен масив отвреме-навреме нещо изплува. Въпросът е да го разбера като немое, да не го спра с биографичната си памет, дори с тази на двегодишно дете. И аз виждам себе си в прегръдката на майка си в мазето на къщата, в която отраснах, разтреперена от падащите бомби през януари 1944 година. Въпросът е да си представя този страх небиографично, да забележа, че когато се прозявам, няма особена разлика между моята прозявка и прозявката на полегналото отсреща куче. Въпросът е да ме осени интуицията, че влизам с това куче в обща категория и че нейното име е и мое. Въпросът е да се оформи в съзнанието ми реалистичното твърдение, че съм многоименно същество, въпреки че имам едно име.

Линиите на чуждото в нас са много. Но нека да влезна в масива на онова, което така набързо противопоставяме на тялото и наричаме душа и дух. За мен те са свързани с паметта, усета за време, мисленето и речта. Ето сега редя думи. Не е толкова лесно да се каже кое е собствено моето в тях. Но все едно в българската реч, която съм усвоил и която съм усилил с опита на други езици, гъмжи от немои неща. Между тях е и основното, за което имам съзнание – че нито мога да говоря, нито мога да помисля за нещо, без да породя клас от други неща като него.

Написал съм книга, на заглавната страница стои името ми, отговарям за казаното. Да, но масивът на казаното преди мен е вътре в моя текст по същия начин както опитът на живота от много милиони година на земята е в моето тяло. Бих искал да имам спомени за този живот и сигурно в моменти на сънно просветление такива спомени изплуват.

Но онова, което е по-постижимо, е да схвана, че щом тялото ми е устроено по чудовищно сложния начин, за който имам толкова доказателства, не е вероятно общественото и духовното ми битие да протичат толкова просто, както ми се представя. Оттук и амбицията да гледам на своето като на бездънен кладенец, който от безкрая на времето вкарва в мен значения и стойности, които ни най-малко не се покриват с лесните опростявания и етикети на редовото всекидневно и обичайното научно говорене.

Това сложно, сигурен съм, може да се изкаже меко и просто, ако всеки за себе си, в степента, в която може, се откаже от лошото линейно еднопластово говорене. Струва ми се, че има само един възможен начин това да стане - ако усетя обективното като една или друга екзистенциална ситуация в самия мен. До което и се опитвам да се добера в особената реч, която ползвам.

И друг път съм публикувал заглавно такива текстове. Та това ви подканям с това есе. Ако не ви се пишат заглавни статии, предлагайте по-малки лични текстове. Не ви карам да имитирате това свързване на научно обективното с екзистенциалното, единственото, което ви моля, е да се опитате да бъдете по-свързани и по-дълги в личното и топлото.



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.




Коментари по темата
Сладко-горчив коментар

Много хубаво и много вярно е това, което казва Веси:
„... нашата преувеличена радост е стотици и хиляди пъти по-реална от тях (птеродактилите) и по-добра, отколкото да се преувеличават нерадостите ...” –
представям си как го извиква, а аз поставям един мегафон пред устата й.

Всеки човек, който е успявал да създаде нещо с друг/и, знае цената на компромисите. Няма начин да се живее и прави нещо заедно с друг, и да се успява без компромиси. В една от първите теми (есето на Миглена Николчина за фрагмента на Сафо) се случи да спомена нещо (Росица Гичева - 2009-03-16 23:32:41), което сега ще повторя. За мен не съществува идея, за която си струва да бъде жертван човешки живот или съдба. Никоя идея не може да бъде по-важна от съществуването и възможността за създаване, които трябва да се полагат на всеки един човек.
Темата за компромиса е важна и много на място, особено в контекста на темата за приближаването на казаното и случващото се.

Истината на глазурата не изключва истината на горчивия хап и именно заради това сладостта на първата може да облекчи/компенсира/уравновеси (поне донякъде) горчилката на втората. Имахме време да се подготвяме и да забъркваме купи със шоколадови глазури, в които може да се пускат горчиви хапове.
Освобождаването от горчилката също е радост - като свалянето на тесни обувки или като животоспасяваща операция.

Ако купите с шоколад не са достатъчно големи, кажете, докато е време, да забъркаме още ...
Музикално-танцовият шоколад, който забърквам от няколко дни, също е почти готов.
Тема № - 34 Коментар № - 3710 Лелята (от гнездото) на Сократ - 2011-01-02 02:09:38
Анетка,

благодаря ти за този толкова танцуващ, толкова спасяващ и толкова хубав коментар-поздрав! Да си жива и здрава и все танцуваща... и с една любов, която да те пази, събужда, потръпва и о-чудесява!

На всички пожелавам това!

Честита Нова Година и Честит ден на Св. Василий Велики – моя покровител!

Според мен няма нищо лошо в “глазурата” – освен, че има нещо друго – винаги се страхуваме, дали нещата ще станат толкова хубави и толкова “глазурени”, колкото искаме... Като прочетох коментара на професор Богданов направих следната асоциация – между това, което е “реалното тук и сега” и това, което е “дълбината на многото други времена” в нашия случай – първото е, както казва професор Богданов – глазура, обаче второто е както казва Дмитрий – птеродактил – ще иска да ни изкълве и нас, и глазурата, и целия Платон дори. Това си помислих – но се сетих и как Дмитрий казва, че птеродактилите така или иначе са измислени, идеология – никога не спирали да растат – казвали някои учени, но така или иначе те са изчезнали и не съществуват реално, нашата преувеличена радост е стотици и хиляди пъти по-реална от тях и по-добра, отколкото да се преувеличават нерадостите и да се преувеличават битите каузи.

Така че - да си запазим радостта и да си запазим, това, което в действителност професор Богданов смята за отношението между нашето тук и сега и другите времена във всичките си книги и в работата си по Нов български университет, и във форума, и в семинара, и въобще – истинската голяма общочовешка парадигма, обгряна от безсмъртната душа, от трайната другост и от примерния смисъл – от точно тези неща, които правят приближаването на казваното и случващото се. Не зная защо, но докато четох коментара, се сетих и за онзи текст върху “Федър”, в който се казва, че “мястото на разговора е отворено и Сократ и Федър не са сами” като нещо противоположно на любовната история на Ксеркс – като възможност за продължаване и случване - на любовта, на разбирането, а защо не и на преувеличената празнична радост.

Такива някакви неща си мисля... и как заедно с размитата ни глазура да дадем на всички, които чакат обещаните от професор Богданов текстове – и онзи ритъм на нещата, за който говори Анета и който е много по-дълговечен, от това, което се иска.

http://www.youtube.com/watch?v=Ik-RsDGPI5Y
Тема № - 34 Коментар № - 3709 vesselina vassileva - 2011-01-01 23:28:54
Да се върнем към делника след празника. Но нека да се върнем с ритъм и танцова стъпка.

Радостта, когато не идва отвънка, проф. Богданов, няма глазура. Има ритъм, който винаги започва там вътре, дори и когато не танцуваме.

Понякога този ритъм е на сон кубано примесен с леко движение на фламенко.

http://www.youtube.com/watch?v=qDHeJ-2ZXuU&feature=related

И понякога става за поздрав за някой, който има имен ден днес.

Весе, честит имен ден! Да си жива и здрава!!!
Тема № - 34 Коментар № - 3708 Aneta de la Mar - 2011-01-01 18:02:59
Благодаря ви за милите благопожелания и оценки. И аз ви честитя от сърце Новата 2011 и пожелавам нашето гнездо на успех, бодрост и разбиране да набере сила и да породи обществото, за чието устрояване вече не само знаем, но и разполагаме с реализация. Пожелавам ви, разбира се, да се сбъднат и личните успехи и радости, за които мечтаете.

Мен упорито ме интересува едно постигане, към което се стремя отдавна – приближаването между казаното и случващото се. Изглежда затова не се отдавам лесно на преувеличенията, в които изпадаме поради радост, особено по време на празник като днешния. Отлично знам, че не само поради толкова компромисното българско минало, но и поради компромисната природа на самото живеене, преувеличенията на радостите и празниците са един вид мъдрост на твърдо потъване в реалното тук и сега.

Да, но покрай този извор на смисъла има и друг, който го поставя под въпрос – усещането, че тези празнични моменти са глазури върху дълбината на многото други времена, които също са тук. Затова когато стане дума за истина и смисъл, не съм склонен да смятам, че истината на едното изключва истината на другото.

Та сега ви приветствам от сърце, но и ви напомням, че скоро ще размия глазурата на вашата радост – първо, като ви запозная с кратък дневников текст от 1979 година, и второ, като публикувам обещания заглавен материал, чиято основна тема ще бъде именно това - компромисът.

Прегръщам ви!
Тема № - 34 Коментар № - 3707 Bogdan Bogdanov - 2011-01-01 13:30:28
Честита 2011 година! За много години на всички!
Тема № - 34 Коментар № - 3706 Борислав Георгиев - 2011-01-01 08:35:57
За много години!, на професор Богданов и на всички форумци - пишещи и четящи, от едната и от другата страна на кълбото, айсберги на Северния и на Южния полюс, тукашни и отвъдни, видими и невидими.
Да ни се случват и да си правим всякакви блага!
Тема № - 34 Коментар № - 3705 Росица Гичева - 2011-01-01 01:57:55
Честита нова 2011 година! Не я очаквах такава-синът ми е в Берлин, а дъщерята - във Ванкувър. Далеч са!Доживяхме и до това "разделяне".
А животът продължава, слава Богу!
Тема № - 34 Коментар № - 3704 Дмитрий Варзоновцев - 2011-01-01 01:20:18
Където почитат Бога, там няма нищо греховно, и обратно: където не Го почитат, там няма нищо добро.

Тема № - 34 Коментар № - 3701 Св. Йоан Златоуст - 2010-12-31 23:03:24
Хубаво посрещане на Новата година! Специални поздрави за всички - особено за Анета и Истинския Сократ, които са по-далеч, но все така с нас. Спомнете си всички прекрасни неща, които са се случили през 2010, напук на всичко лошо. И само тези прекрасни неща ще продължат през 2011, защото и животът - като устността в литературата - действа на този принцип! Прегръдки и целувки от мен - за всички пишещи и четящи:-)!

И - специални пожелания за професор Богданов!
Тема № - 34 Коментар № - 3699 vesselina vassileva - 2010-12-31 21:09:46
Към професор Богдан Богданов:

"...Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш"....."

Всички хора си приличат. Малко е досадно. Но ако ни опитомите, професоре, в живота ни ще грейне слънце. Вашите стъпки ще ни викат като музика да излезем от дупките си.
Тема № - 34 Коментар № - 3698 Aedes Castoris - 2010-12-31 20:58:58
2  3  4  5  6  7  8  9  10  11 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 116039

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128161

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20185

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32771

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134390

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94482

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29164

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17832

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180939

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60835

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA