БИОГРАФИЯ


БИБЛИОГРАФИЯ


ОТЗИВИ


НОВИНИ

ФОРУМ
НЕДОВОЛНИЯТ ЧИТАТЕЛ

ФОРУМ
РАЗБИРАНЕ И ИНТЕРПРЕТАЦИЯ


СЕМИНАР

ОБРАЗОВАНИЕ И ОБЩЕСТВО

Една семейно-любовна история в 8-a песен на “Одисея”: ИЗНЕВЯРАТА НА АФРОДИТА

БОГДАН БОГДАНОВ

Този текст е част от голямата глава за «Одисея» в обявената преди време подготвяна от мен книга «Любов и разказ в старогръцката литература». Запознах ви с теоретичния увод, който не съм променял, както и с анализи върху текстове на Херодот и Платон. Междувременно промених озаглавяването и съответно основната тема и заглавието на книгата стана «Разказ и реалност». Надявам се да съм ви убедил, че доброто разглеждане на която и да е тема повлича повече теми. Знаете от текстовете, с които вече ви запознах, че ме вълнува и трета тема, тя се усеща и в текста по-долу - че литературният е текст операция по моделиране на динамичен смисъл.

Разказът е речева форма за моделиране именно на такъв смисъл. В нея обаче се осъществява имплицитно и другото по-трудно моделиране – на реалност и свят. Много пъти съм казвал защо различните форми на реч неуморно, по-пряко или по-косвено, се занимават именно с него. Защото, въпреки че живеем в обща реалност и свят, те се менят, а и ние, които участваме в промяната им, държим на различни проекти-модели. Затова и не спираме да говорим, четем и пишем. Есеистичните, научните и литературните текстове са такива проекти-модели.

Лошото е, че твърдя, че по-доброто казване на нещо е херменевтичното и дори изреждам правилата му, но говорейки и пишейки, по-скоро не ги следвам. Дано в текста, който предлагам сега, внушението за това да е само по линията на стила. И все пак сигурно има едно нещо, което ви съветвам да правите, а аз не правя – в това, което казвам, не намесвам себе си и своето. Изглежда поради възрастта и дългия навик съм прекъснал връзката между моето говорене и моето малко битие. Моля да ме извините за това, особено тези, които също като мен са се скрили от себе в обективизма на едно или друго говорене.



Песента на Демодок за прелюбодейната любов на Арес и Афродита е типично малко разказово произведение, което може да се прочете и като любовно-семеен, но и по-общо като сюжетен разказ. От една страна, в него става дума за събития, които не са свързани тематично с 8-а песен, така че текстът прозвучава като поезия, вложена в прозата на «Одисея». От друга страна, се откриват поне две сигурни връзки между песента и текста на поемата. Първата е, че веселата извънмерност на любовта на Арес и Афродита е своеобразен контраст на трайната устояла толкова премеждия семейна любов на Одисей и Пенелопа, а втората, че тази песенна история е съвсем на място в празника, представен в 8-а песен на «Одисея». Към което се добавя и редът от прилики и разлики, в който тази песен попада в поредицата от три песни, изпълнени от Демодок – тя е весела и се изпълнява на закрито, докато другите две песни са тъжни и се изпълняват на открито.

Ето фабулата на песента - Хелиос уведомява съпруга Хефест за прелюбодейната връзка на Арес и Афродита. Хефест измайсторява невидима клопка, разстила я над ложето на изневярата и отпътува за Лемнос. Любовниците се възползват от отсъствието му и попадат в клопката. По даден от Хелиос знак Хефест се връща, поканва боговете да се посмеят на срамната гледка и се заканва, че ще върне Афродита на баща й Зевс. Но Посейдон уговаря Хефест да освободи любовниците и да се откаже от намерението си. Арес и Афродита се разделят и всеки отива на свое любимо място.

Интригата  е като че ли любовна, но събитията на собствено любовния разказ (влюбването, уговарянето и постигането на желаното) не са представени. Показана е само постигнатата любовна заедност. Любовта се изчерпва с нея. Което, в духа на представения в 8-а песен празник, е своеобразно подтекстово определение на любовта – тя е празнично нещо. Да, но фабулата е всъщност семейна, засягаща съпруга и предизвикваща неговите действия. Което опетнява голямото семейство на Зевс и неговия брат Посейдон, намесил се поради това и променил хода на събитията.

Трите гледни точки и съответно подлинии на разказа – на Арес и Афродита, на измамения Хефест и на Посейдон-Зевс, са свързани в общ повествователен ред със следните събития - посрамваща любовна заедност, разкриване на посрамването, ответно действие на посрамения съпруг, опит за радикално разделяне със съпругата и промяна след намесата на Посейдон: срещу материално възмездяване любовниците са освободени от посрамващата клопка и бракът на Хефест и Афродита се запазва. Трите подлинии са неравностойни. За Арес и Афродита любовната заедност завършва с премеждието на голямо посрамване, което поради интереса и действията на Посейдон и Хефест е преодоляно. Освободени от коварната клопка, те се разделят, без да е ясно дали пак няма да се съберат, още повече че според митологическия контекст от любовната им връзка се раждат Хармония и близнаците Фойбос и Дейнос.

Подлинията на Хефест е по-дълга. На нанесената му вреда той отговаря с любовната клопка и намерението да върне Афродита на могъщия й баща. Клопката обаче нанася вреда и на голямото божие семейство. От което тръгва подлинията на Зевс-Посейдон. Вместо върховника, комуто не подобава да се занимава с подобни незначителни дела, се намесва Посейдон, който обещава на Хефест да бъде материално възмезден. Следвайки ценностите на йерархията и материалния интерес, Хефест приема обещаното възмездяване, освобождава любовниците и се отказва да върне Афродита на баща й.

Но, така или иначе, трите подлинии са неразличимо насложени в общата линия на получилото се малко повествование с няколко равностойни гледни точки. Разбираме защо е станало така. Защото, нарушавайки строгия модел за сюжетен разказ и по-точно изискването постигнатото да не премахва напълно проблема, от който тръгват събитията, това повествование завършва с happy end-а на пълно преодоляване на началния проблем.

Това песенно повествование има и втора особеност. Освен че е ред от събития и действия, то развива и епизоди, в които предимно показва. Централният от тези епизоди е с две сцени, едната представена пряко – на смеещите се богове, другата косвена - на вкопчените един в друг Арес и Афродита, едната гледане на нещо (любовния акт), което не бива да се гледа, другата задържане на нещо (любовния акт), което не бива да се задържа. Показвайки, двете сцени коментират косвено особен разказов момент, можем да го наречем показване-откриване на скритото. Което повдига следните два въпроса - единият по-общ,  дали е правомерно да се говори за любовен разказ, а другият по-конкретен, дали може да се говори за такъв момент в неговата структура. Изглежда може, след като, без да е същият, какъвто е в песента на Демодок, този момент е налице в толкова съвременни литературни, филмови и редови любовни истории.

Но и другото, което не е по-несъществено. Така или иначе, и в нашата фабула, и в съвременните истории, въпреки че има и случаи, в които това е единствената му функция, т.нар. показване-откриване се поражда не за да се задоволи любопитство, а за да се въвлекат и други в интрига с повече гледни точки. Поради което почти винаги любовният разказ прехожда в повествование с повече герои и събития.

Именно с оглед на подобно прехождане в разказа на Демодок се развива и пасаж на изреждане на няколко мнения за смисъла на това, което се вижда. Според първото, внушено от гръмкия смях на гледащите богове - и прелюбодейната любов, и хитрата клопка на Хефест са нещо весело и безвредно. Според второто, също непряко изказано, случилото се е срамно и осъдително. Затова Хелиос помага на Хефест, а Посейдон не се смее и в сцената на гледането не участват богини. Третото коментира парадокса, че бавноногият Хефест се оказал по-бърз от стремителнобързия Арес и че природната сила отстъпила на техническия ум. Четвъртото, изказано от Хермес, обединява любовта и клопката – Хермес е готов да се изложи на същия срам, стига само да изпита любовна наслада с Афродита.

От тези четири мнения-позиции само второто на несмеещия се Посейдон мотивира събитията нататък. За разлика от издайника Хелиос, който е просто на страната на Хефест, позицията на Зевсовия брат е по-сложна – за него случилото се е нередно и вредно, не само за Хефест, но и за семейството и авторитета на Зевс, затова семейната неуредица не бива да завършва с разтрогване на брака на Хефест и Афродита. Което задава друга посока на събитията и друг край на разказа. Засегнатият съпруг трябва да се удовлетвори, но трябва и друго - да се отстрани получилото се посрамване и бракът на Хефест и Афродита да се запази. Посейдон успява да уговори Хефест да освободи двамата и да се откаже от развода с Афродита.

Което по епически става едновременно деловито и със забавяне. Хефест се съмнява, че Арес ще му плати обезщетение, както го уверява най-напред Посейдон. Също като в подобния епизод между Хера и Съня в 14-а песен на «Илиада» уговарянето протича в два хода. След първия неуспешен следва втори успешен - ако Арес не платял, щял да плати самият Посейдон. Изгодата и авторитетът на обещаващия склоняват обидения съпруг, проблемът се решава и нарушеният ред се възстановява. Въпреки че се разгръща в повече моменти и съответно в повече събития и действия поради повечето участващи, разказът не се проточва, защото зависи от ясен контекстов ред, който налага деловит край.

Редът се определя от ясната позиция по двете естествени случвания – по-малкото на любовния акт и по-голямото на семейната заедност. А тя е, че макар и на думи да са две, тези случвания са йерархично свързани. Според насочващия разказа контекстов ред, любовният акт е допустим само вътре в семейството, и то на брачното легло. Да, но редът е едно, а реалността друго. Тя може да се отклонява от редното, да го поставя под въпрос, да го усложнява и променя. Затова и неговият смисъл и значенията на разгърнатото съдържание не съвпадат. В съдържанието може да се образува «но». Така става и в този разказ.

Въпросът е дали редът е един, или има два различни реда - за боговете и за хората. Епическата поетика допуска такава разлика, но обикновено я комбинира с приликата. В песента на Демодок образувалото се «но» е като че ли допустимо за Афродита - тя е Зевсова щерка и богиня на любовта. От друга страна, няма разлика между божието и човешкото. Независимо дали е безсмъртен или смъртен, съпругът се засяга от изневярата и търси възмездие.  Е, има разлики. В човешката среда възмездието може да бъде жестоко, прелюбодеецът може да бъде убит, а невярната съпруга върната на баща й. Възможно е и ставащото в нашия текст - засегнатият съпруг да бъде възмезден материално. Защото съпругата е имущество, което се поврежда от прелюбодееца.

Разбира се, паричното възмездяване на Хефест в песента на Демодок е весел вариант на онова, което не може да стане в божията среда – Арес да бъде убит, а и набит от засегнатия съпруг. Оттук и компенсиращото изравняване на Хефест с Арес – единият е силен и ловък физически, докато другият е такъв с ума и техническите си умения. Което има емоционални последствия - в нашата песен всичко става леко, бързо и весело. В човешката среда същото би протекло сериозно, тежко и дори трагично. Да, но литературният текст не е смислово едноредов. Заедно с веселата фабула за семейната интрига, нашият текст коментира контекстово и темата за любовта.

Според контекстовия ред любовта е любовен акт на брачно легло, любовна наслада в границите на семейната институция, нещо ценно, което поддържа по-ценното на брака. Съдържанието на текста обаче повдига въпроси. Един от тях е очевиден - дали любовната наслада не е ценна и сама по себе си и в този смисъл оправдана, когато се изпитва с красавец или красавица. Оттук и комплицираният отговор. Семейната изневяра, за която става дума, от една страна, не е на място, от друга, е на място, защото се предизвиква от красота. Така усложненият отговор поддържа контекстовия ред, но наслагва и допълнителен разширяващ го ред. При други контексти в текстове на подобна тема се твърди имплицитно и друго - че стойност има самото изпитване на любовна наслада, без значение дали обичаният е красив или грозен.

Но, така или иначе, за да се образува разказ, е нужен контекстов ред, чието твърдение да се коментира. Тази зависимост между разказов текст и контекст обикновено е разхлабена, от което се поражда и последствието, че, ако не всички, поне добрите разкази поставят под въпрос основния контекст, който коментират, като наслагват върху него други контексти. Оттук и другото последствие - че всички разкази и особено добрите протичат смислово многоредово. Тази многоредовост е проявена и във вече коментираната неравност на редуването на по-преки с по-косвени твърдения, някои от тях имплицирани в образи и метафори.

Подобна метафора, съдържаща определение за динамиката на любовната свързаност, откриваме и в нашата песен. Тя е, че любовта е редуване на двата момента - на копнеж по обичания в самота и събиране с него за потушаване на копнежа. Като хипертрофира втория момент на събирането и превръща радостната заедност в невъзможност за раздяла, образът на коварната клопка на Хефест подчертава и втори по-общ динамичен ред, отнасящ се до всяка свързаност с друг човек – колебаенето между полюсите на пълната заедност и страха от нейното осъществяване.

Разбира се, задържането на вниманието на разбиращия текста върху подобен смисъл не бива да води до обръщане на гръб на останалите възможни смисли. На свой ред разбиращият не бива да прекалява и с аналитичната амбиция за съответно точно фиксиране на протичащото означаване в текста. Защото всяко разбиране, също и аналитичното, се изразяват и в отклоняване от означаването в един текст, в наслагване върху него на вторичния текст на самото разбиране. Освен усвояване всеки прочит е и присвояване. Оттук и случващото се отклоняване от означаването в първичния текст.

Гледано откъм коментирания основен контекстов ред, в хода на разбирането на песенния разказ на Демодок разбираме и нещо по-общо – че в Омировия епос разказовото говорене за любов се подема, когато тя нарушава ред. Така или иначе, бидейки в реда, за любовта няма какво да се каже. Казването започва поради безредието, до което тя води, както е и в този разказ, и престава, когато тя се върне в реда. Което означава, първо, че говоренето за любовта винаги е по същество говорене за друго, и, второ, че с говоренето за любовта се казва, че тя и като любовен акт, а и като друго контекстово е негативно събитие.

Това имплицитно определяне на любовта като безредна и извънмерна е с две последствия - от една страна, стихията й се подчинява и вкарва в реда, от друга страна, любовта става носител на остра събитийност. Това се отнася не само за епоса и старогръцката литература, а като че ли и за дълготрайния контекст на всяко човешко съществуване. Любовта радва и се възприема като събитие, доколкото е нещо извънредно или извънмерно. Същевременно престава да е това, което е, когато се подчини на ред и стандарт. Същото се отнася и за влизането й в реда на семейната или навичната любовна заедност, но и за формите, които я определят като правилна и в този смисъл безвредна.

Съответно на това и самата любовна свързаност се възприема като събитие в степента, в която е с «кондензиран» смисъл, различен от случванията с «разреден» смисъл или без смисъл в потока на редовото живеене. В подобна зависимост влизат на свой ред любовният разказ и по-общият като че ли обхващащ го сюжетен разказ. Както семейството е редът, който поправя безредието на любовта-любовен акт-любовна свързаност, така и сюжетният разказ е имплицитният ред, който не позволява на любовния разказ да внушава  безредие.

Като казвам сюжетен разказ, имам предвид сюжетния разказ във високата старогръцка литература на епоса и трагедията, двусъбитийния ход от породен проблем и опит за поправянето му. Този представителен разказ предполага някакво оправяне и връщане към началното състояние без проблем, но не води към по-добро, което го надхвърля и не възстановява изцяло началното състояние преди възникването на проблема. Човешкото или, по-точно казано, господарското съществуване в тази среда се разбира като ценно и важно, защото е съществуване на смъртен, изложен на опасна обхватност, свързана с подчинени смъртни и безсмъртни богове и зависима от власт и богатство, които усилват, но и погубват смъртния.

Високата старогръцка литература постоянно опира до сериозен драматичен разказ за постигания, които коментират като че ли винаги неуспяващото повдигане на смъртния човек в степента на идеала. Затова и толкова високо показателни за тази литература са фабулите на достигналите до нас атически трагедии. Разбира се, в старогръцката литература се откриват разкази и с «happy end»-завършвания. Малко са обаче завършванията, които надхвърлят началния проблем. Така е и в Омировата «Одисея». Тя наистина завършва с масивен «happy end». Той обаче само възстановява нарушеното, от което се тръгва, при това компромисно, защото, както ни уверява текстът,  незатихналата злоба на Посейдон след време наново кара Одисей да напусне Итака и да заброди по широкия свят.

Още по-малко на брой, особено във високата литература на епоса и трагедията, са чистите постигания. Естествено те стават повече по-ниско в текстовата йерархия. В историческата проза на Херодот са вече достатъчен брой. Примерно в прочутата новела за изкусния крадец от втората книга на «Историята», в поредица от причудливи хитрости, героят не само задържа откраднатото от съкровищницата на фараона, но става и негов зет. Е, това е компенсирано от драматичния сюжетен почерк на високата литература в поредица от екстремни събития, а после и в това, че героят от обикновен човек става царски зет. Според онзи контекст умният трябва да е и социално издигнат.

Другият начин за поставяне под въпрос на тази сюжетна идеология е влизането в като че ли същите, но всъщност различни фабули за богове. Разполагаме с три отлични примера – любовните фабули в 14-а песен на «Илиада», в 5-ия Омиров химн за Афродита и в песента на Демодок в 8-а песен на «Одисея». И трите са с ясен «happy end». В първата фабула Хера постига с лекота каквото е намислила. Зевс наистина отменя очакваното от нея, но не и позитива на случилата им се на Ида любов. В петия Омиров химн Афродита също постига каквото е намислила, като се опазва и от строгия семеен ред, преобразувайки го в друг, отнасящ се само за нея.  И в песента на Демодок любовно-семейната неуредица също се урежда без последица за никой от участващите в интригата. 

От една страна, е приликата – също като смъртните и безсмъртните зависят от йерархия; и над самия Зевс тегне по-висша сила, а и възможност сегашното да се обърка и да се породи безредие. От друга страна, е разликата – в Олимпийския божи свят, след като по-лошото е останало назад в миналото или е отпратено далеч в бъдещето, се живее в плътно настояще. Което прави божиите фабули недраматични и в този смисъл несюжетни и отличава боговете, майстори на компромиса и влизащи без бавене в плътното настояще, от смъртните, които  смесват времената и постъпвайки радикално бъдещно, развалят настоящето, пораждайки в него драматични сюжетни редове. Затова и повечето Олимпийски божии разкази са деловити повествователни нанизи.

Те по странен начин напомнят убързения наниз на събития и действия във винаги многогеройните разкази в последните авторски филми на Уди Алън или екстравертното трупане на ново и ново случващо се в съвременните медийни повествования, в които и крайно трагичното не може да бъде това, което се казва за него. Изглежда защото устремно насоченото напред разбиране не му позволява да има свое особено време и съответно свой по-комплициран предикат.   



ADMIN СЪОБЩЕНИЕ: 
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ  И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО  ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.



Коментари по темата
Честита Цветница, честит имен ден за всички цветя и хора!
Тема № - 40 Коментар № - 4511 Анета де ла Мар - 2011-04-17 09:51:41
Сега пък професор Искро Косев разчувства мене: четейки редовете за покойната му съпруга, установих, че баща ми - да ми е жив и здрав (81-годишен е) - говори по същия начин за покойната ми майка...
Честита Цветница, колеги!
Тема № - 40 Коментар № - 4510 Борислав - 2011-04-17 06:24:13
Имам и още един въпрос - към професор Богданов:

Как се отнася любовният разказ към истинския разказ и към примерния смисъл?
Тема № - 40 Коментар № - 4508 vesselina vassileva - 2011-04-17 00:07:06
Не зная за любовта, Анетка, но аз много харесвам текстовете. И малко ме е яд, че изгубваме линията и се губим.

Иначе - и текстът, и любовта служат за разбиране, а разбирането служи за свързване - значи може да са едно и също. При Платон любовта е разбирането, щом е достигането до божественото. За това съм писала и преди, но нещо все не се получава дебат по тази тема, сигурно никой не ми вярва, че разбирането, любовта, лудостта, божественото са синонимни неща при Платон... и дори затова може би той казва, че „поетите са божии тълкуватели“. Ами, да, божии тълкуватели са, защото чрез техните по-малки примерни светове превеждат към разбирането на по-големия и вече далеч по-съвършен свят на божественото, към който трябва да се стремим, но и трябва да го разбираме. Не зная дали това може да се каже за текстовете днес? Днес е Лазаровден – един от любимите ми празници. Знаят ли хората днес, например, че каквото и да е Бог, Бог е разбиране? А текстовете днес дали служат за разбиране на нещо и дали успяваме да ги поддържаме живи, добавяйки към тяхното разбиране полагащата им се доза устност? Имам чувството, че няма по-страшно нещо от това да не добавяме към текстовете устност. Тогава те умират. Затова много харесвам текстовете на професор Богданов, защото той добавя устност. Лошото е, че много малко хора знаят истината за устността. Аз, например, до преди текста за празника – не знаех какво е празник, но – какво е празник не знаят и много хора, които си мислят, че знаят какво е празник. Същото може би се отнася и за хармонията, и за танца – за който ГГ написа. Георги, какво като най-добрите танцьори сред феаките показват пред Одисей своето умение? Нали макар и в пълен ред и Одисей ще си вземе даровете, така както ще ги вземе Хефест в безредието, за да не върне Афродита?

Сега докато си мисля за нещата, които могат да ни съживяват и за устността, която като едно обикновено наше говорене трябва да може да прониква в големите колкото епоса текстове, се сещам как на юбилейната конференция на професор Богданов бях много ужасена от това, че някой много сериозно (научно:-) каза, че професор Богданов се бил занимавал от темата за скуката и като пример преведе точно едно от местата на устността. Понякога експлицитното тематично заявено в текста няма нищо общо със самата тема. Понякога процепите за устността изглеждат като теми, но не са. И дори си мисля, че сбъркването на тематичността с устността е като да сбъркаш поезията с прозата. В Трета книга на „Държавата“... това, за което Платон говори, не е любовта, страхът, алчността или слабостта – той говори за разбирането, което е много възможности. Затова Платон казва, че Омир не е виновен, за текстовете, които той сочи като лоши примери за различни неща.

Имам един въпрос и към проф. Искро Косев, на който моля да ми отговори със силата на всички неща, които знае, но по възможност на човешки език :-) -

Какво е любовният разказ?

Нека и другите да кажат - може ли да съществува понятието „любовен разказ“ и какво означава?
Тема № - 40 Коментар № - 4507 vesselina vassileva - 2011-04-17 00:05:45
Уважаеми професор Димитров, накарахте ме да се разчувствам. Защото искрено, (по повод думи на Анета), въведохте в личните ми преживявания, неспокойното чувство за хармония. По-точно чувство за липса на хармония. За мен хармонията се постига и чрез нехармоничното. Защото на смъртните, сякаш Бог ни е отнел правото да сме хармонични. Сякаш така ни е отредено (писано).. Да се раждаме и умираме без да сме постигнали пълната хармония. А с радост, че сме я търсили неспирно. До последен дъх. Колега, хубави думи ни дарихте и за музикалната хармония. Все споделено, казано от сърце. И загатнахте за хармонията между елинското и тракийското (сиреч и за първо-българската и пра-българската сложна и прарожденна хармония -дисхармония). Сякаш сте ми взели думите от устата, с израза, че хармонично-дисхармонното е „...другата част на човешката вселена (душа), без която ние няма да сме хора”. От вас научих, че имало и богиня с име Хармония. До преди месец не го знаех. (А думата-термин „ Хармония” съм превърнал отдавна, дори и в психоконцепт – от 1995 г., по-долу ще допиша). Колко хубаво е, че смъртните не знаем всичко. За да бъдем всеки ден и „откриватели” на непознатото. Все търсещи... Но в омаите (и „екзалтациите” по Барт) на любовта и изневерите и ние сякаш досягаме и „божественото”. Взаимно си подражаваме с боговете, ако съдим по текстовете – (чуждите и нашите - преживените и разказваните). Така чета текстовете на древните елини. И на техните богове. Защо толкова приличаме на тях. И най-вече на „себе си”. Моят брак, с вече покойната ми съпруга Дина – Бог да я прости! –протекъл цели 49 години, бе реално хармоничен. Беше наистина щастливо полувековие. С опиянения... Но и то премина, оттече необратимо.... Така и тя, горката е записала в свои писма. Имали сме истински брак. В смисъл на обикновена човешка, семейна любов, пропита с много еротика, с много родителска либидност към децата и сърдечни приятелства (верности и отделни „изневери”). В смисъл на нещо красиво и истинско.Герой на Цвайг от „Неспокойно сърце”, бе казал, че „...истинските неща са противоречиви”. И ние с Дидушка, все си го повтаряхме. За да се успокояваме при дребни крамоли. Какво излиза? Че и спомените се оттичат. Едни се забравят, други остават. И за хубавото и за нехармоничното. И професор Богданов, и никой друг мислител, от познатите ми, все още не ми е подарил текст, от който да проумея магията на хармонията и дисхармонията, напр. между „статичното и динамичното” (2005). Хармонията между не, а, в самото променящо се непроменливо. И аз сам едва ли ще си подаря подобен краен текст. Той е невъзможен. Защото ще бъде „спиране” на самата мисъл, на търсачеството.

Драги колега Димитров, сега съм изцяло завладян от вашите откровения. Те ме засегнаха, някак емоционално и професионално. Едното е, че и аз също съм с катунарска душа Обичам, да отивам някъде далече, далече от себе си, и там да се търся в другостта. Но все още не съм пътувал с кораб, надалеко. Дано ми се случи. Поне един път. Преди другото, голямото, също желано вече и от мен, пътуване. За да се завръщам в своята душевна, моя си, малка и самотна Итака. Знаейки, че тя е същата, но и не съвсем същата. Другото е, че превърнах (неволно, непреднамерено ), думата ”хармония” – и в научно-хипотетичен концепт за т.нар. личностен „Хармоничен стил”. Повтарям, това го реши компютърът, (не съм имал предварителна хипотеза за някакъв предполагаем „Хармоничен стил”, нито за „Афилиативен стил” и пр.). Не съм го искал. Не съм го търсил. Огромният масив от данни ги обусловиха. Факториалната обработка стана верифицирана надеждна „реалност” (не само желан разказ-наратив, а предимно „дискурсивно структурирана„реалност”) благодарение и на отзивчивия ми приятел Енчо Герганов. И така Хармонията, като по чудо се озова в добрата (за мен) компания на други термини. И те се подредиха изневиделица в абревиатурата-етикет: „ ХАРАкИРИ” или “HARAkIRI” ( което е, съкратеното име, от първите букви на думите). Този ”буквен модел", ми хареса, защото облекчава общото запомняне, на седемте термина (опитайте сами да ги запаметите вкупом). А тези взаимосвързани седем думи са: ХАРМОНИЯ; АВТОНОМИЯ; РЕАЛИЗАЦИЯ; и АФИЛИАЦИЯ (като позитивни модалности) и неотделимите от тях ИЛЮЗИЯ; РИСК (хазартен); и ИЗОЛАЦИЯ (като негативни модалности). Всичките факторно разделени. Но и взаимно преливащи се. Ето го това, не само японско, а и побългарено „Х-а-р-а к и-р-и”. Става дума за едно мое емпирично изследване на стилове на личността (1995), отпечатано в тираж само от 8 бройки. Може би някога то ще „доживее” и до публикуване, след като ме няма. Където, „Афилиативният стил”е на личности, които над всичко поставят приятелствата (и по природа, като мен, са влюбчиви натури, от типа на повърхностните екстраверти). Бях обещал на Анета да я запозная с този си научен проект (по повод херменевтиката на приятелството). Сега и „Хармоничният стил” сам се прибави. Не се натрапва. За него думата се подхвана днес. Той, хармонично-себереализиращият стил, има друга „семантика”, друга специфика. Тя в изследването (не изобщо, не абстрактно) означава, кратко казано – три съотвествия (почти три хармонии) между значими и признати, легитимни лични успехи, както следва: (i) Първо, че те са реално постигнати; (ii) Второ, че те се приемат от и с радост и похвали от другите; и (iii) Трето, че те носят и за самия субект-индивид, духовни удовлетворения и добро самочувствие, с повишена себеоценка. Ако само едно от трите „измерения” липсва, няма я и тази, видимо условна (не абсолютна) хармония. Какъв е този мой, научен проект, без отлагане ще покажа описателно, в личния си блог.

Днес или утре, сме може би (ще проверя на календара) Цветница. Т.е. ние посрещаме своя Бог, пак с върбови клонки и с цветя. И към близките към колеги, и приятели засвидетелстваме обич. И пеем „Осанна”. След дни, обаче демонично ще се променим. И ще възкликнем –„Разпни го”. И „Освободи престъпника Варавааа”... Драги професор Димитров, и тук има някаква, все още не проумявана от мен, дисхармоннчно-демонична, все пак и по човешки греховна „хармония”. И това ли е хармонията? Едва ли. Това не е тя. Хармонията, все пак си е нещо хуманно хармонично... Може би, като взаимната- вечната-жертвената любов. И затова ли сме обречени да не я постигаме в пълнота. Но и винаги да я бленуваме – опиянени от нея. С любов, и с нейната вечна сянка изневярата. С готовност, дори до три пъти, да се отречем и от „себе си” и от вярата си. И така. Да се радваме, по детски от сърце на утрешната (току що разбрах, че днес е Лазар), Цветница. И цветята имат своята хармония (от багри, аромати, нежност и причудливи фигури; те са другата музика, пак нахлуваща в душите ни; от дете все се питам как от почти безцветната земя, малките и нежни семенца извличат и след това се прераждат в толкова много красоти-хармонии; а копривщенският здравец израства връз самите скални пукнатини; като ученик, в буковата гора, след като насичах дървата за дома, имах навик, с брадва в едната ръка, да помилвам с другата здравец, че ме е пазил да не се посеча (не го късах, защото мама бе насадила много в градината ни);там, връз скалите, той цъфти със свой приглушен цвят и вечен мирис, зеленина и благослов със знаково-символното си име, все за Здраве. А ние, родените от майки, с толкова Мъка, Надежда, Вяра и Любов – какво правим... Макар, че и те, цветята, не са вечни и като нас хората...Но ни даряват с безброй послания. Всеки божи ден ( – те са също многоречиви, също чувствителни и страдащи, уязвими и незащитени, но ... обичащи ни).
от Искро................. /16 април – София/.
Тема № - 40 Коментар № - 4504 Искро Косев - 2011-04-16 23:53:53
Веси, много хубави разсъждения остави в тези судени пролетни дни във Форума. Върху думите ти няма сняг, но тези думи светят както се случва с отразената светлина падаща върху побелеността идваща със зимата.

“И Платон, и ние използваме абсолютното минало на епоса, за да осъзнаем нашата настояща незавършеност.“ И следва една прекрасна връзка между Платон и професор Богданов.
Една твоя вметната идея спира четенето ми: “А на нас не ни достига любов ли?“.

Мислиш ли, че любовта е нещо, което достига или недостига, което трябва да бъде количество, а не качество? Нещо, което трябва да внесем отвънка, защото то е недостатъно и го няма вътре или трябва да го увеличаваме там вътре?
Казваш, че текстът е вътрешно протичане, но външно ставане. С любовта не става ли нещо подобно?
Тема № - 40 Коментар № - 4497 Aneta de la Mar - 2011-04-16 09:30:31
Анета на Морето е голяма вдъхновителка и днес хубаво и топло ме върна към това, че и Самотраки (островът се вижда голям, дори в мъглата и пушим отвън на ферибота в свобода), и второто ми минаване през Дарданелите (седя на една от пейките на палубата и съм точно така както искам) ще си останат моменти, от тези, които се случват веднъж в живота – явно някакви богове тогава са пътували с мен около мен – и са породили онова нещо, което се случва и в устността, доколкото си спомням в „Романът – античен и съвременен“, професор Богданов казва: „абсолютното минало на епоса по някакъв начин прави така, че създава незавършеното настояще на литературата“. Много съм си мислила върху тази формула – и това, че именно устната форма (или това, което се случва с текста, но и с живота) на литературата се превръща в преносител на моделите за действителност, а от това настоящето хем се прави, хем е постоянно незавършено, защото има една част от сглобката, която е абсолютно минало... винаги се оплитам, но обичам да си мисля за това и ... как текстът е нещо вътрешно протичащо, но външно ставащо. Живото говорене - в този смисъл – дали също е нещо ставащо или – не... и по-скоро живото говорене ни трябва, за да сформираме онова вътрешно протичане... Човек добива усещането, че вътрешното протичане е първо, а след това идва случването, но понякога е и в обратния ред – нещата се случват първо, а след това протичат вътрешно. Тази връзка не зависи само от коя страна на текста си – дали си автор – или читател. Невероятно е. Много съм доволна, че видях този „устен комплекс“ - уж в литературата, но и в реалността. С него си обяснявам и защо много повече предпочитам написаността, а не живото говорене, макар че малко изглежда тъжно: И КОГАТО СЪМ ЧИТАТЕЛ АЗ СЪМ АВТОР. А и каквото и да съм, аз съм в живота.

Вчера, мислейки си за интерпретацията се сетих за едно място в Трета книга на „Държавата“ на Платон, където почти под формата на практическо ръководство Платон показва как се прави интерпретация на текст, започвайки от един стих в „Илиада“, в който се разказва за Хефест, на когото боговете се смеели докато куцал из двореца си, а веднага след това се споменава и нашата история за Арес и Афродита от „Одисея“, извеждайки какви неща не трябва да се пишат от поетите, като Платон не обвинява толкова Омир, колкото възможното случване и повлияването. За Платон човек не трябва да е слаб и ревлив, още по-малко пък боговете... но той прави и една много интересна констатация за смеха, или по-скоро – за надсмиването – казва, че “човек, който се смее търси промяна” – но не в положителната страна, а все едно има маска. Този, който се смее на някой друг, всъщност иска да се настани на неговото място или пък да му вземе нещо. Според Платон – смехът на боговете вероятно означава, желаенето на тази промяна, която да ги постави на мястото на Арес и Афродита – а в текста само Хермес си признава това.

Платон двойно застрелва Хефест – първо с това, че оковаването на двамата влюбени и т.нар. от професор Богданов „задържане на нещо“ (и буквално, чрез веригите, и метафорично – чрез показването) – той всъщност изразява недоволството си и мрънка нещастен от лъжата като сам съвпада с нея, вместо да съживи положението с по-сложен, движещ се модел... и второ – с това, че е създал ситуация за смях, в която тези, които се смеят всъщност искат промяна към тази ситуация, на която се смеят.

Историята за Арес и Афродита в „Държавата“ е включена в още една тема, повдигната от Платон – тази за откупа. Макар и да са включени други истории, по които се говори за получаването на откуп, все пак в текста си остават и връзките, че Хефест не връща Афродита, защото Посейдон му гарантира откуп за срама. Платон казва: „Не трябва на младежите да се пее стихът: „С дар богове се смиряват и още царете...“. Не трябва да хвалим и Феникс, възпитателя на Ахил, като че говори добре, съветвайки Ахила да защити ахейците, ако те му дадат дарове, а без подаръци да не се отказва от гнева си. Ние не ще допуснем и не ще се съгласим, че Ахил е бил толкова користолюбив, за да взема подаръци от Агамемнон и да върне група на Хектор само след като вземе голям откуп, а в противен случай не е искал.“

Платон използва тези части, върху които интерпретираме и ние сега. И Платон, и ние използваме абсолютното минало на епоса, за да осъзнаем нашата настояща незавършеност. На много места интерпретациите се доближават. Платон интерпретира епоса, защото не му достига идеалната държава и той я прави с текстове, както и много други в онова време. А на нас не ни достига любов ли? Платон събужда с този текст темите за страха, за желанието да бъдем на нечие място, като привидно му се смеем, за нещата, които могат да се откупят – ние пък търсим любовта – но и ние и Платон бягаме от съвпадането... така бяга от съвпадането дори и самият епос, защото иначе поне Зевс щеше да е Зевс, а не Посейдон, който Посейдон, ако Хефест не получи откуп, че стане Арес...

Не може да се спре картината. Любовта не може да се задържи и да се покаже. А разказът - дали и той не е като едни здрави невидими вериги, направени от Хефест невидими вериги? Не иска ли и той да покаже така? Не иска ли да спре и затова и той се разлетява в различни посоки към любими места... както става с Арес и Афродита.

Това си мисля. Как Платон и професор Богданов се спират на един и същи текст, който е много по-стар от тях и как той протича и случва.

Днес в коректурата на новия „Университетски дневник“ прочетох много хубаво академично слово на доц. Михаил Мелтев и открих чудно изречение, в което горе-долу се казва следното: когато майка ми се е родила през 1925 г. още е имало живи свидетели на Априлското въстание, които го помнят, но постепенно с годините, то се превръща в история, в митология (вижте обратния ход в парадигмата – “действителност-история-митология”). Представих си спираловидното летене на митологията, която става абсолютно минало именно в момента на настоящето.

И Платон и професор Богданов оставят темите в интерпретациите си и на основата на текста извеждат теорията на разказа.
Тема № - 40 Коментар № - 4492 vesselina vassileva - 2011-04-15 00:45:30
Професор Димитров, радвам се, че заговорихте за “хармонията“ и казахте толкова важни неща, които освен това ми зазвучаха точно като думи с мелодия. “В Античността музиката и думите или словото вървят винаги заедно.“ А докато ви четях имах усещането, че тръгвам с кораб към Самотраки...

Може би заради това, което написахте, а може би и не само заради това, реших да продължа да се интересувам от това как Хармония е станала “хармония“. Но този път плавайки в определена посока. Казвам “плавейки, направлявайки кораб“, тъй като както на на английски така и на испански, когато някой търси нещо конкретно в Интернет, казва “navigate” и “navegar“.

До какво доплувах:

Кои са родителите на девойката Хармония не е много ясно. В едни текстове се казва, че тя е дъщеря на Афродита и Арес, в други, на Хермес и Афродита, а в трети - на Зевс и Електра. “Разказите-митологии репрезентират това или онова“, както казва професор Димитров. Но поне не се спори за кого била оженена Хармония – за Кадмос. Да, ожени ли се, но отново има проблем с това, кой точно дал сватбената огърлица на Хармония. А тази огърлица става много известна, защото донесла нещастия на всички, които я притежавали, дори години след сватбата. Дали бил Хефес, Афродита, Атина, Европа...

http://es.wikipedia.org/wiki/Archivo:Polynices_Eriphyle_Louvre_G442.jpg

Но двамата съпрузи не само се справили с нещастията, но и повели успешно борба срещу водния дракон, хидрата.

http://www.theoi.com/Gallery/M28.1.html

От брака на Хармония и Кадмос се родили четири деца, някои с много интересни съдби. Например, Смела, която умряла от страх в момента, когато нейният любим, богът на небето и гръмотевиците Зевс се явил пред девойката в цялата си сила. От утробата на Смела бил изваден и спасен Дионис. Както вече написах преди това, Хармония и Кадмос имали добър брак и станали много хармонична двойка , затова след смъртта им били изпратени на Елисейските полета, мястото на блаженство. Казва се, че били превърнати в дракони или били на колесница водена от дракони. Какви дракони, защо дракони, не знам.

Сега за значението на хармония. Доколкото разбрах, първото значение не е свързано с хармония изобщо, а една много конкретна хармония, която настъпва като споразумение за установяване на мирни отношения между две групи или двама души, които са воювали помежду си до този момент. Афродита, макар да я познаваме като богиня на любовта в елинския свят, не е от гръцки произход, напомня професор Димитров. Тя идва от Изток където е била войнствено божество. Арес е богът на войната. Между двамата има любовна връзка. Освен това става скандал, предизвикан от ревнив съпруг. Но всичко се урежда и се стига до примирие. Ражда се Хармония.
В древността Хармония била смятана близък съюзник на Афродита, Aphrodite Pandemos - любовта, която обединява хората и олицетворява реда и гражданското единство. Късноелинксите и римските автори използват “хармония“ в смисъл на съгласие и разбирателство в семейните отношения. На латински “хармония“ става “конкордия“.

Но как така се случва, че “хармония“ се свързва с музиката? Професор Димитров заговори за това, че в древността музиката е нещо изключително важно и аз се сетих за Питагор, за неговата идея за “хармонията на сферите“. Доколкото разбирам, питагоровата доктрина за “хармонията на сферите“ е квинтесенцията на идеята за разбиране на красотата в космоса. Космосът е построен чрез съгласие (“конкордия“) на аритметични и музикални пропорции и където небесните тела издават чрез своите движения звуци, които се събират в една прекрасна мелодия: “музиката на сферите“.

“Хармонията на сферите“ се е отразила на симфоничната музика и изобщо на цялата полифонична музика тръгнала от Ренесанса, барока та до днес. А в наши дни тя може да се открие в музикалните творби на Вангелис (Евангелос Одисеас Папатанасиу).

На Веселина много ѝ хареса “Memories Of Blue„. Спомняш ли си, Веси, когато беше на Дарданелите и видя онзи кораб? Ето сега нещо различно, което мисля, че е повлияно отново от идеята за “Хармония на сферите, музика на сферите“.

http://www.youtube.com/watch?v=PFx3a7KfN0c&feature=related
Тема № - 40 Коментар № - 4490 Анета де ла Мар - 2011-04-14 15:43:47
Анета де ла Мар,

Вярно е, че имам винаги влечение да се кача на кораб. Предпочитанието ми е към дългите черни кораби с глиф на кърмата. На старогръцки кърма е прюмне. Това е задната част на кораба. Там е кормилото и то се държи от кюбернет(ес). Той е първообразът на моряка от кибер-спейса.

Та както разбирам, Хармония ви е завладяла. Вие сте много права за музикалната хармония. Съгласен съм. Музиката е другата част на човешката вселена, без която ние нямаше да сме хора.
В древността музиката е нещо изключително важно. Лирата на Аполон е изобразена на много места по антични артефакти. За мене музиката като експресия е толкова важна, колото са и думите. В Античността музиката и думите или словото вървят винаги заедно. Аедите са изпълнявали поезиите си, като са си припявали с музикален инструмент, флейта, лира, по-малка китара, сиринкс и т.н. Съвременното наподобяване на античната мелодия на един поетичен текст (в поетичен размер), наричано скандиране, не може следователно да бъде успешно. С музиката се изразява едно необятно чувство, то не е само свирене и пеене. То е празник, т.е. мюстериа.

Дъщерята на господарката на Самотраки Електра или Електрюоне е Харминия, ако само искаме да следваме гръцката митология. Тя е от любовта й със великия любовник, господар на свта, Зевс. Именно на Самотраки, според тази традиция, Хармония се жени за Кадмос. На празника на Самотраки Хармония играе важна много свързваща роля – тя се представя в отвличане по същия начин както Персефона е насилена. Брат й Еетион, според тази митология бива убит от Зевс и ..т.н.

Всъщност харминията се оказва трудно нещо. Като се вземе предвид мита за Арес в Тива и този сега за Електра, се разбира, че разказите-митологии репрезентират това или онова. В случая те приобщават не-елинското, а именно тракийското.

В един сборник, който ще се издаде догодина в Англия, за първи път западната цивилизация ще се опита да представи нашата гледна точка за Арес, северния Егей, Самотраки и траките.

Какво е това, ако не Хармония?
Тема № - 40 Коментар № - 4489 Петър А. Димитров - 2011-04-13 12:33:08
Здравейте! Извинете ме, че известно време не се включвах в дискусията.

Искам да добавя нещо по коментара на Веселина, в който тя хубаво припомни мястото от речта на Аристофан в Платоновия “Пир” (192d), в което се казва как бог Хефест застава пред влюбените и им предлага да ги стопи с инструментите на своето изкуство и превърне в една сплав, така че те да бъдат и приживе, а и в отвъдното едно цяло. Това предложение на Хефест има такава висока стойност най-вече заради това, че то може един вид да компенсира разделянето, с което, както по-рано (190d и сл.) разказва Аристофан, Зевс някога наказал човешкия род заради неговата хюбрис. Което ме кара да засегна една друга тема, свързана със символа на сплетените и разделени тела в “Одисея” и “Пир” – тази за високомерието на влюбените.

Със сигурност сте забелязвали как, когато сме влюбени и обичани, ставаме високомерни и в резултат започваме донякъде да страним от местата, практиките и хората, с които сме свикнали; гледаме на света извън двойката като по-сив, по-банален и по-безличен от този, който споделяме с любимото същество; всички, които не говорят само за нашата любов като съучастници и зрители, или пък не знаят за нея, ни се струват по-глупави от преди, а също и безобразно неосведомени; придобиваме освен това надменно и даже на моменти презрително изражение пред радостите и страданията на другите; изобщо смаляваме и понижаваме патоса на света около нас в степента, в която сме увеличили и уголемили патоса на грижите, забавленията, плановете, свързани с нашия любовен живот.

Та като прочетох наскоро речта на Аристофан, си помислих именно за това поведение на влюбените. И си казах, че всъщност нещастието, което в Платоновия мит сполетяло човешкия род, задето хората, изпълнени с големи планове, решили да атакуват небето, е и донякъде здравословно и положително събитие: за да се породи по-трайна взаимна любов, която ще може и да съществува пълноценно и неконфликтно в света, който обитаваме и като отделни същества, е необходимо тя да понесе в едно или друго отношение разделеността. Така си обяснявам и защо разказът на Аристофан за разделянето на телата приключва с бог Аполон, който изцерява раните от получения срез – Аполон, който освен да лекува, покровителства създаването и запазването на ред и умереност във всички човешки практики.

С това завършвам, мисля, че досега не му обърнахме внимание: докато Демодок пее за изневярата на Афродита, която кулминира в епизода със смешно сплетените тела на двамата любовници, най-добрите танцьори сред феаките показват пред Одисей своето умение. Това, което ни се представя в песента на аеда като инцидент и нарушение на реда, се случва на фона на добре овладян ред, на съблюдавана мяра и ритъм; телата на боговете, обхванати от клопката на Хефест, се виждат по-ясно, отразени в организираното танцуване на феаките.
Тема № - 40 Коментар № - 4487 ГГ - 2011-04-12 22:02:38
1  2  3  4  5  6  7  8  9  10 
Въведи коментар
Име:
E-mail:
Коментар:
Антиспам код:

 

 
ТЕМИ ОТ ФОРУМА
 МАКСИМАЛНА СТЕПЕН НА БОЛКА
Коментари: 0 Прочитания: 115991

 545 дни на галерия "УниАрт"
Коментари: 1 Прочитания: 128149

 Как беше създадена специалност Архитектура в НБУ
Коментари: 5 Прочитания: 20165

 ДЕМОКРАЦИЯТА И НОВИТЕ „ЛЕВИ“ И „ДЕСНИ“ НЕЛИБЕРАЛНИ АЛТЕРНАТИВИ
Коментари: 1 Прочитания: 32751

 Художници и тирани. Есе за Кристо
Коментари: 17 Прочитания: 134368

 ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ С КАКВОТО БЯХМЕ…
Коментари: 79 Прочитания: 94453

 БАВНАТА СМЪРТ НА УНИВЕРСИТЕТА
Коментари: 22 Прочитания: 29136

 Червеното и черното – или защо шестобалната система на оценяване трябва да се промени
Коментари: 0 Прочитания: 17816

 Икономиката на България през последните 25 години: преструктуриране и приватизация
Коментари: 21 Прочитания: 180917

 ЗАКОНЪТ, ПРЕХОДЪТ, КАКВО СЕ СЛУЧИ И КАКВО ДА СЕ ПРАВИ?
Коментари: 19 Прочитания: 60819

 

 

© Copyright - NBU & Bogdan Bogdanov - Vesselina Vassileva
Created and Powered by Studio IDA