| Събитие и емпатия: „Лейди Лазар” на Силвия Плат |
|
 |
|
БИЛЯНА КУРТАШЕВА Всяко говорене за Силвия Плат е по някакъв начин и говорене за смъртта. Всеки неин прочит идва някак отзад напред, откъм знанието за края й, от което не можем да се абстрахираме. Парадоксално, в случая именно смъртта на автора не позволява „смъртта на автора”, а го държи жив и управляващ всяка интерпретация. Но това е така и защото поезията на Плат активно, отнапред пише края, устремява се към него, моделира го, проиграва го, опитва го. Самопричинената й смърт не би въздействала така драстично без драстичните образи и поанти на късните й стихотворения. Темата за събитието – чиято ултимативна форма е смъртта, – е добър повод (1) да препрочетем отново „Лейди Лазар”, едно от най-често цитираните, антологизирани и дискутирани стихотворения на Силвия Плат. Самоубийството, възкресението и Холокоста – три гранични казуса от различен порядък – са проиграни и насложени в текста по начин, който поставя на изпитание самата идея за събитие и го „разпъва” между болезнена емпатия и инсценирана повторимост.
Началото: „Пак...”
В едно свое късно интервю Жак Дерида дава кратък отговор на въпроса що е събитие, отговор, който може да се ползва като приложна дефиниция: „...събитието като непредвидимо. Защото събитие, което предвиждаме, вече се е случило, то не е събитие. Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност. То се състои веднъж, всеки път само веднъж. Следователно събитието е единствено, непредвидимо, тоест без хоризонт. Оттук смъртта е същинско събитие: непредвидима дори когато е предвидена, тя идва и не идва, понеже когато идва непридвидима, тя не се случва вече на никого.” (2) Именно тези апории са във фокуса на стихотворението на Плат от самото му начало:
Пак го извърших,
веднъж на десет години
успявам... (3)
Въвеждайки смъртта, тоест събитието пар екселенс, още първият стих едновременно с това я вади от режима на събитийност, като й вменява повторителност: „Пак...”. Апострофирана е представата за смъртта/събитието като нещо единствено, уникално. Повторението, изброяването, номерирането („Това е Номер Три”, четем по-нататък) е приложено като техника на различни равнища в целия текст. Едно от тях е да напомни – не без мрачна ирония – че „събитие” е не само екзистенциално и философско понятие, а и термин от статистиката. От втората строфа „малката” статистика на личните срещи със смъртта чрез серия от шокиращи образи започва да се наслагва върху голямата, чудовищната статистика на масовата смърт в Холокоста: „кожата ми – светла/ като нацистки абажур...” Лирическият аз, по-точно лирическата аз разказва смъртта/смъртите си, като осцилира между предвидимото и непредвидимото, между дежа вю и потресно неочакваното. Именно самоубийството събира тези крайности. Доколкото е съзнателен акт на аза („пак го извърших”), то е преднамерено, предвидено, и в този смисъл е лишено от извън-редността на събитието. Но самоубийството е и парадоксален жест, в който волевото посягане на себе си преминава в изплъзване от всяка воля, тъй като насреща е смъртта – „непредвидима дори когато е предвидена” (Дерида). Тоест самоубийството е и отвъд субекта и неговите възможни актове и целеполагания. (Впрочем отнасянето между събитие и действие е един от съществените дебати по темата и казусът на самоубийството извежда тази проблематика ад екстремум.)
(Не)прекрачването
И така, „Лейди Лазар” е стихотворение за три самоубийства: Това е Номер Три.
(...) Когато се случи за пръв път, бях десетгодишна.
Обикновена злополука. При втория взех си поука –
Реших да приключа, да не поемам обратния път. Три самоубийства – и три възкресения, в които има своеобразна градация – оцеляване (след злополука), съживяване (с чужда помощ – „наложи се да ме зоват, зоват”) и възкресение, така да се каже, от себе си. Една от мощните скрити иронии на текста е в това, че за смъртта и възкръсването също трябва да се репетира. Впрочем и Библията го прави по свой начин: възкресението на Лазар е прелюдия, подготовка за другото, голямото възкресение – на Христос. Възкресението (на което ще се върнем след малко) е ултимативният религиозен хоризонт на смъртта. За момента обаче нека останем при атеистичната визия на Дерида, според която събитието – и респективно смъртта – е лишено от хоризонт. Вероятно за да избегне всякаква религиозна метафизика, във “FINIS”, един от текстовете му за Края, Дерида избира да говори за „крачка” и за „линия”. След като многократно претегля фразата „Става дума за някаква крачка”, по-нататък заявява: „Преминаването на границите винаги се прави с извършването на някаква крачка – и то крачката, която прекрачва някаква линия. Неделима линия.” (4) В този смисъл лирическата говорителка на Плат е именно героиня в крачка. „Това е Номер Три” (к-в мой – Б.К.), казва тя – това тук и сега. Намираме се в епицентъра на събитието, на края, на самата „линия”. Тази „линия” е и пространствена, и времева. Гласът звучи някъде от или от над нея. В онзи момент, когато единият крак е още тук, а другият – вече там, където и да е това там: „Десният ми крак -/ преспапие”, но за левия текстът мълчи. Този неописуем момент на ръба на живота и смъртта е, в който се помества фрагментарният наратив на „Лейди Лазар”. В него времето и пространството едновременно се свиват („Люлях се затворена/ като черупка от мида”) и се разширяват до безкрай. Като флешбек проблясва миналото (травмите на личната история емпатично поемащи, проиграващи и травмите на колективната история) и бъдещето. Гласът се простира от началното „Пак го извърших” до „От пепелта възкръсвам” във финалната строфа. Умирането в неговата мигновеност и протяжност е във фокуса на текста, прякото разсъждение върху „изкуството да умираш” е в самата му сърцевина: Да умираш
това е изкуство – като всичко останало.
Аз го правя прекрасно. Аз го правя така, че е крайно ужасно.
Аз го правя така, че го чувствам реално.
Май имам един вид призвание. В тези афористични редове моментът на трансгресията, на абсолютното осъществяване – на изкуството най-сетне – е и обект на ирония: умирането е изкуство, но изкуство „като всичко останало”. Макар да е „призвание”, изкуството на умирането като всяко друго (по-банално) изкуство изисква практика, упражняване – оттук и повторението, необходимостта от неколкократно изпълнение, проиграна в текста. Самоувереността в тези редове, достигаща до самохвалство и самореклама, се подрива от двусмислието на стиха „Аз го правя така, че е крайно ужасно”(5) . Зад водещия смисъл „правя го така виртуозно, че постигам ужаса максимално убедително”, прозира и възможността да го схванем като „правя го ужасно (зле)”. Мятането между тези две крайности в оценката за себе си е драмата на зрелите години на Плат, на нейния все недотам постигнат успех. Но това е драмата и на изкуството по принцип, когато се изправи пред граничното, болезненото и неизразимото. Балансирането на ръба на сюблимното и баналното, на свръхестественото и всекидневното прозира в лукавия коментар на Силвия Плат при четене на стихотворението по БиБиСи: „Говорителят е жена, която има голямата и ужасна дарба да се преражда. Единственото неудобство е, че първо трябва да умре. Тя е един феникс, свободолюбив дух, каквото щете. Тя е и просто добра, обикновена, много изобретателна жена.” (6)
Третото чудо: (не)събитието
„Лейди Лазар”, както подсказва самото заглавие, е преди всичко стихотворение за възкресението. Тоест в него не само „става дума за една крачка” (по Дерида), а и за друга, обратна крачка, за пресичане на линията в обратната посока. По повод тази „неделима линия” – оставайки твърдо отсам, – Дерида казва още: „Но винаги се предполага и институцията на подобна неделимост. Митницата, полицията, визата или паспорта, идентичността на пътника – всичко това се опира върху тази институция на неделимото.” (7) Да забележим, че тази „неделимост” и тъждественост трябва да бъде удостоверена двойно – както за линията, така и за прекрачващия я. Първо, само „неудобството на умирането”, за което говори Плат, само окончателното прекрачване, сигурната смърт гарантира възможността за възкръсване. Да припомним, дори на Исус му се налага да обяснява на учениците си, че Лазар е мъртъв, а не просто заспал. (8) Второ, прераждане или възкресение има само когато завръщащият се бъде идентифициран като „същия”. Текстът на Плат неколкократно настоява на тази самотъждественост на завърналата се: Дами и господа, Това са мойте ръце,
колена.
Даже кожа и кости, аз съм същата тази жена.
Картината се усложнява от това, че при Плат (за разлика от Дерида) „митницата” е двойна – на отиване, и на връщане, към смъртта и от смъртта. За тази цел тя прибягва до две коренно различни сцени. На „отиване” институцията на Края е Холокостът, чудовищната алхимия на лагерите на смъртта. Аз съм вашето ценно
бебе от чисто злато, което се стапя в писък.
Аз вря и горя. За да остане само: Пепел, пепел –
ровите, разръчквате.
Месо, кости, Няма нищо там – Калъп сапун,
сватбен пръстен,
златна пломба. Тук последният отсамен пазител на „линията” е самият Доктор Смърт („Зо, зо хер Доктор./ Зо, хер Враг.”) А това „ровене и ръзръчкване” после е окончателната проверка, констатацията на смъртта. Обратната крачка, тази на възкресението, на „връщането” от отвъдното, също, оказва се, има своето „неудобство”. Подобно новозаветния текст (Йоан) и у Плат възкресението е представено в цялата му проблематична телесност: „Наложи се да ме зоват, зоват/ и да късат червеите от мен като лепкави перли”. Гниещата плът и преди това „горчивият дъх”, който ще изчезне за ден, напомнят притеснението на евангелската Марта, че тялото на починалия преди четири дни Лазар „смърди”(9) . При обратната крачка от отвъдното полицаи-граничари на „митницата” („институцията на неделимото», за която говори Дерида) е „хрускащата фъстъци тълпа”. В този образ прозират не толкова древните юдеи, които тръгват след Марта и Мария към пещерата-гроб, а съвременните зяпачи от новото „общество на спектакъла”. Завръщането е наречено „театрално”. Разповиването на мъртвешкия саван на завърналата се е ни повече, ни по-малко „големият стриптийз”. Една от строфите предлага визия за възкресението като обратно завъртане на кинолента: Скоро, скоро плътта,
която гробната яма изяде,
пак ще полепне по мен. Възкресението се оказва медиен фарс, зрелищен, режисиран, комерсиализиран („има такса, огромна такса/ за дума, за докосване,/ за капка кръв...”) и не на последно място – повторяем: Завръщане посред бял ден
При същото място, лице, при същия зверски
Весел възглас – „Чудо”... Тук натрупването на „същото/същия” отзвучава не само в смисъла на онази неделимост и тъждественост, за която стана дума по-горе, но и в смисъла на безкрайното превъртане, на екранното повторение. Събитието като уникално съ-преживявене, като среща на битиета, е подменено от повторима медийна, воайорска сензация. Вече няма свидетели, има зрители. Чудото е медиализирано, разомагьосано, изхабено, а оттук е изхабена и възможността за съпреживяването му, за съпреживяването на каквото и да е. Критиката по отношение на новия диктат на зрелището се усилва предвид факта, че пред нас е жена-Лазар. Бихме очаквали, че когато става дума за гранични ситуации като смърт и възкресение, полът няма значение. Но жената, която приживе неизбежно е сексуален обект, особено през окото на медията, остава такъв и в смъртта си: „лицето ми – безизразно, фино/ еврейско бельо”. Плат не само не спестява това, а го преекспонира. Героинята е безлица, сведена до разсъблеченото си тяло. При едно от поредните възкресения, както вече отбелязахме, отгръщането на възкръсналото тяло е наречено „стриптийз”. Но сцената на финалното възкресение преобръща тази позиция на безпомощност и подчиненост. От (сексуален) обект жената се превръща в някакъв свръхсубект: Хер Бог, хер Луцифер,
пазете се,
пазете се. От пепелта
възкръсвам с коси като кръв
и гълтам мъжете със стръв. Сякаш възкръсва валкирия или Медуза-Горгона. Това женско възкресение-възнесение цели не да опрощава, а да завладява и отмъщава. То е отвъд доброто и злото – Бог и Луцифер са еднакво предизвикани и застрашени и предвид това, че са мъже. Така текстът проиграва възможните образи на женствеността (жената като жертва и като отмъстителка) в техните екстремални медийно-митични крайности. Настоящият прочит отваря нови възможности в тлеещия дебат за употребата на Холокоста и образи, свързани с него, у Силвия Плат. Обвинението, накратко, гласи, че тя ги присвоява за целите на едно самопревъзнасяне като жертва, че ги приватизира и превръща в метафора, ползвана за друго.(10) Подобни твърдения обаче не отчитат, че текст като „Лейди Лазар”, както показахме, постига двойна оптика към травмата от Холокоста. Чрез своята героиня разгръща една шокова емпатия, а чрез пласта на повторителното и масовото демонстрира как тази емпатия е непостижима за колективното съзнание в едно време, когато всяко събитие е вече предварително медиализирано, неавтентично. Тук и да има „присвояване” – в отъждествяването на самоубийцата с жертва на газовите камери(11) , то е само в името на последвалото мощно критическо отстраняване: и ужасът, и чудото се оказват рециклиран образ в днешната ситуация. Което именно оголва провала. Провал на изкуството – собственото и изкуството изобщо – да предизвика автентично съпреживяване. Иронията, самоиронията и критическият потенциал на текста до голяма степен идват тъкмо оттам. *** (1) Текстът е четен на международната конференция „Събитие и безсмъртие в литературата, езика и философията”, СУ „Св. Климент Охридски”, 13-14 май 2011.
(2) Жак Дерида, „Онова, което ме интересува в събитието, е неговата своеобразност”, предпоследно интервю пред Жером-Александр Нилсберг, l’Humanité, 28.01.2004 г., прев. от френски Тодорка Минева, цит. по електронната публикация: http://grosnipelikani.net/modules.php?name=Reviews&rop=showcontent&id=16
(3) Тук и по-нататък стихотворението на С. Плат е цитирано по българския превод на Владимир Трендафилов в антологията Пир след тайната вечеря. Съвременни американски поети, София: Народна култура, 1989, 197-200.
(4) Жак Дерида, „FINIS”, Апории. Умиране – очакване на «пределите на истината”, прев. А. Колева, София: Критика и хуманизъм, 1998, 26.
(5) “I do it so it feels like hell.” - Sylvia Plath, “Lady Lazarus”, The Collected Poems. Edited and with an Introduction by Ted Hughes, New York: P.S., 2008, p. 245.
(6) Notes: 1962 - Sylvia Plath, The Collected Poems, 2008, p. 294.
(7) Жак Дерида, “FINIS”, 26.
(8) Йоан, 11: 11-14.
(9) Йоан, 11:39.
(10) Повече за това вж. в: Al Strangeways, “The Boot in the Face”: The Problem of the Holocaust in the Poetry of Sylvia Plath, Contemporary Literature, Vol. 37, No. 3 (Autumn, 1996), p. 376.
(11)Нужно ли е да напомняме, че за Плат това се оказва далеч не само метафора предвид сцената на собствената й смърт с глава, пъхната във фурната на газовата печка. Което допълнително прави текста пророчески спрямо собствения й край и заедно с това препотвърждава емпатията в него, крайното вживяване в чуждата травма. Но изумителното в стихотворението е, че то би останало пророческо и ако самоубийството й през 1963 г. беше останало само опит – все пак е текст за възкресения, колкото и те да са обект на ирония.
ADMIN СЪОБЩЕНИЕ:
ВЪВ ВРЪЗКА СЪС ЗАЩИТАТА ОТ СПАМ И СИГУРНОСТТА НА САЙТА АВТОМАТИЧНО ЩЕ БЪДАТ ИЗТРИВАНИ КОМЕНТАРИ, КОИТО НЕ ПОСОЧВАТ РЕАЛЕН E-MAIL.
|
|
| Коментари по темата |
|
Моята парадигма е атеистичната, това е ясно от самия избор на Дерида като опора на прочита. Занимава ме неговата сложна атеистична позиция (стъпките в нея бяха прекрасно трасирани от Екатерина Григорова). Струва ми се, че стихотворението на Плат се полага в тази апория на (не)прекрачването, с това удържане на текста в зоната на смъртта – едновременно като миг и като протяжност. Съгласна съм с Г.Г., че атеизмът не трябва да се мисли в единствено число. Но заедно с това мисля, че коментарите на Морис дават друг хоризонт на разговора (не само християнски). Но темата е – в най-добрия смисъл на думата – и всекидневна, както показва Йордан.
Ако се върнем на стихотворението на Плат, дали то (радикализирайки Адорно) не пита „Възможно ли е да има възкресение след Аушвиц?” и сътвотно „Възможно ли е изобщо да се вярва след Аушвиц”.
Към Г.Г.
Не мисля, че авторката на текста трябва да модерира дискусията във форума.
Няма да нарека вашите изказвания сексистки, но вие първо нарекохте текста ми „женски” (?!), след това без теза, сега „увиснал” (ха-ха). Не мисля, че лепенето на етикети помага на дискусията, нито че тя се е отклонила от началния си повод – смъртта и/в литературата. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5946 |
|
Биляна Курташева - 2011-11-21 10:27:30 |
|
|
Благодаря на Морис за дълбоко открития отговор, както и на Нинел, която освети нещо интересно, с което съм съгласна: религиозното чувство към езика у Биляна Курташева.
Да, може би е необходим известен хюбрис към езика за целите на една дискусия. Но Биляна отговори ясно и точно на въпросите. А що се отнася до тезата, нека не забравяме, че в анализирането на литературната реч "доказателственият материал" се търси не толкова с категоричността на формулата, колкото с разбиването й, а оттам и излизането „на прав път” се счита за толкова по-успешно, колкото по-сложни и противоречиви са условията да се намери такъв. Същото сега можем да отнесем към литературоведския текст, предложен за анализ. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5945 |
|
Екатерина Григорова - 2011-11-21 02:50:48 |
|
|
Странно ми се струва, че никой не реагира срещу казаното от Морис за атеизма. Срещу какво следва според мен да се реагира, независимо дали си вярващ или не? Най-напред срещу имплицитното твърдение на Морис, че има само един род атеисти. Това не е вярно. Можеш да бъдеш по принцип атеист и да не вярваш в съществуването на християнския, еврейския или мюсюлманския бог, и същевременно, мислейки по-често в общи принципи и правейки каквото правиш, облегнат силно на тях, да бъдеш фактически по-вярващ от редовия неатеист, който познава принципите на една или друга вяра, но постоянно се разграничава с действията си от тях, оправдавайки се пред себе си, че така или иначе ще бъде спасен от своя бог. Така че, Морис, прибави към атеистите и мнозинството неатеисти, за които обещаното спасение в отвъдното не е нищо друго освен софистична carte blanche за промъкване между налозите на настоящето.
Второто, срещу което следва да се реагира, е твърдението, че смъртта е истински осмислена и преодоляна само и единствено от неатеиста християнин. И то, вярно или не, е прекалено силно и набързо пуснато. Морис, та нали и атеистът, и неатеистът се интересуват от смъртта без разлика и най-вече с оглед на живота и на това, че той трябва да се живее, при това да се живее не всякак, а добре и ако може – дълго? В този смисъл за мен истински лошото атеистично поведение не е в това да не вярваш в съществуването на бога-спасител, а да не мислиш в двойна перспектива за живота и за смъртта – за живота, като за нещо, което рано или късно хем свършва, хем продължава по друг начин, и съответно за смъртта като за нещо, което те засяга най-напред като живо същество с тукашни грижи, обърнати обаче чрез резултата, който ще произведат, и по-надалеч към живеенето, когато няма да си жив.
Разбирам обаче и друго от последните коментари. Ще го споделя, тъй като по приятелски негласно, пък и гласно се уговорихме в последните сесии да си казваме какво ни изглежда добро и какво ни изглежда лошо за форума, и после да разговаряме по него. Лошо е според мен, първо, когато по една или друга причина авторът на заглавния текст не желае да се включва пълноценно в дискусията. Още повече тогава, когато самият предложен текст няма ясно изразена дискутируема теза и затова се очаква тя (или те) да се създадат в рамките на последвалия разговор. В случая текстът на Биляна Курташева просто увисна и разговорът тече без него.
Другото лошо, в което обаче има скрито и добро, е, че ясно виждаме, че не можем да минем в разговорите си без опорен литературен текст и без постоянно допълване на разбирането за това, какво е и не е литература. Като нямаме силен литературен текст, достъпен за всички участници в дискусията – текст, който да обсъждаме внимателно, ставаме категорични по лош начин. Която категоричност се изразява в това бързо да харесваме едни или други думи-понятия или едни или други техни значения, отхвърляйки другите. Каквото всъщност и аз съм направил в този коментар, в който споря с Морис.
|
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5944 |
|
ГГ - 2011-11-21 00:36:37 |
|
|
Благодаря на Морис за включване на човешкото мислене за смъртта като "коректив" на интелектуалното разтваряне на смъртта в духовната сфера. Ама има я смъртта - за съжаление тръде много напоследък се сблъсквах със смъртта на приятелите, но близките. Ужасна е - Бях в последните мигове на живота на тъста си - издишал е почти в ръцете ми. Рак!
Та за Дерида - прав е човека. Смъртта не е за коментар. Дори и на другия. Пак е праг ...за времето заедно! |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5937 |
|
Дмитрий Варзоновцев - 2011-11-20 16:28:30 |
|
|
| Много ти благодаря за въпроса, Катя. Не съм специалист по християнска етика, но ще ти кажа какво мисля. Не познавам мотивите за самоубийството на Плат, затова ще говоря най-общо. Животът е нещо, което човек не е заслужил, нито постигнал. Той е дадено, дар. Но Бог е толкова милостив към човека, че му дава свободата да се разпорежда и с онова, което не е негова заслуга. Възможността за самоубийство е доказателство за голямата любов на Бог към нас. Но самоубийството е грях, защото е насилие спрямо дара, то е връщане на подаръка, върховно неблагоразумие и неблагодарност. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5930 |
|
Морис Фадел - 2011-11-20 08:43:43 |
|
|
Искам само да поздравя Биляна с прекрасния текст, не да опитвам да разсъждавам върху него. Той е толкова филигранен като изказ и структура, а заедно с това толкова могъщо-значим като проблеми, че едва ли мога да се справя. Билянините текстове винаги са ме онемявали, замайвали, смайвали и някак като дар от изневиделица ... пречиствали. Чудно чудо е как Биляна работи със словото. Имала съм много редактори. Докато всички други са се опитвали да наложат себе си в моя текст, Биляна винаги е правила обратното, изчиствала е и е прояснявала моето писано с разбиране на моето, и заедно с това с честна и съпричастна мисъл и ръка за четеца. Тя има най-доброто религиозно чувство към словото, което е и в този текст,а и се пренася и разпростира тихо и кротко и вън от него. Ражда ли се човек с тази дарба или се придобива тази дисциплина на изкуството да не ти мръдне ръката от филигранната честност и точност на изработката - и към автора и към анонимния читател - не знам, но Биляна я има.
Този текст на Биляна отново пречиства, отнема греха и опрощава, така, както само тя може. Тя го прави по невероятен начин още в началото "Всяко говорене за Силвия Плат е по някакъв начин и говорене за смъртта. Всеки неин прочит идва някак отзад напред, откъм знанието за края й, от което не можем да се абстрахираме. Парадоксално, в случая именно смъртта на автора не позволява „смъртта на автора”, а го държи жив и управляващ всяка интерпретация". Биляна отнема с добрата си ръка и дума греха на самоубийството и изчиства мисълта за смъртта. Силвия Плат още в началото на Биляниния текст е възкресена, опростена и изчистена, ... без да е подминат греха й. Нищо не е скрито, а всичко е простено и чисто. Остава ни да мислим само за живота и поезията му. Как го правиш Биляна, не знам, но това си е божествената доброта към "другия" и словото, и най-голямата почтеност на разбирането им, което съм срещала. Толкова е честно, толкова е опрощаващо, толкова е добро. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5928 |
|
nkioseva - 2011-11-19 20:00:03 |
|
|
Съгласна съм, че самоубийството обижда. Но не е ли тук мястото на християнската етика да не се разсърди от това, че някой се е отнесъл снизходително с акта на самоубийството? От друга страна, няма ли своеобразно снизхождение и в прошката? Ами релативисткото приемане на всичко като предварително оправдано? Искрената неангажираност? Това изглежда са все лоши положения, от които трябва да изберем най-невинното. Но за какво? Да речем, че в едно извлечено оттук „пак заради себе си“ може някак да се настани равноправно и образът на самоубиеца. Колко още остава от този път, за да стане така, че самоубиецът да стане "нещо повече от мен"? Бих казала, че заповедта, формулирана от Христос, е пример също и за рационализъм: " … Да възлюбиш ближния си, както себе си". (Мат. 22:39)
Но и за умереност. Сенека, например, е влязъл в коментирания текст на Дерида със съветите за опазване и доброто оползотворяване на времето като единствена най-важна собственост на човека. За живота като собственост.
Въпросът ми към Морис е и вид извинение, че затворих с предишния си коментар пътя към дискусията. Интересно ми е да разбера как той би построил един възможен християнски модел на реакция към самоубийството на Силвия Плат и изобщо. Как да се измъкнем от парадокса хем да сме съгласни с Бога и като негови подобия да се ползваме от наследството на критиката, хем да не осъждаме нещото, което е осъдено от Него и така отново да сме съгласни (смирени) с Него?
|
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5922 |
|
Екатерина Григорова - 2011-11-19 13:10:57 |
|
|
Наистина, Йордане, аз смятам, че упованието на много модерни хора в смъртта е проява на егоизъм. Посредством това упование се утвърждава, че аз съм единствен и неповторим, защото е единствена и неповторима моята смърт. Единичността на моя край откроява моята единичност.
Също мисля, че самоубийството е проява на върховен егоизъм. Когато разглеждаме самоубийството, преди всичко имаме предвид трагичната смърт на хора, които ценим и обичаме - писатели, поети, хора на изкуството, но нека не забравяме и самоубийството на персони като Хитлер. Какво казва то? Едно нагло презрение към всичко, едно "Не ме интересувате, аз не завися от вас и си отивам!". Пълна безотговорност и арогантен нарцисизъм.
Такова нещо няма в любовта, особено в любовта на вярващия. Да, и там аз утвърждавам своята единственост, особеност като обичащ, но я утвърждавам през другия, признавайки другия като по-важен от мен. Без това признаване няма любов. Да обичаш, значи да казваш: "Ти си нещо повече от мен", "Аз съществувам, защото ти съществуваш", "Има ме, защото теб те има".
Самоубийството твърди: "Баста! Аз съм важен, щом не ме приемате, довиждане!". |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5921 |
|
Морис Фадел - 2011-11-19 09:52:53 |
|
|
Подозирам или пък имам предположение, че когато Йордан говори за егоизма и любовта, той няма предвид изключването на второто от първото и въобще разделянето им. Че може би реферира неусетно с историята на Нарцис и изгубената същност на Ехо. Това, което тя губи, всъщност е оставащото. Съществуването й в някакъв звук (от-звук).
Не, тук няма да кажа, че Морис и Йордан говорят за едно и също, макар на практика това да е така донякъде, и с риск да стана досадна, все пак ще се върна на онзи мой коментар, където говорех за ценността на съществото и вярата, че такава безмилостна (към самата нея) любов има у Плат. Има я и у Морис, има я и у Йордан, и тя е единственото, което свързва (вярата на атеизма) с вярата в Христос. Но тук това единствено е раздвоено. Когато включвам и себе си, то става разтроено. Може да се каже, че общото ни разделя. Въпросът е дали ще говорим от гледна точка на събирателното, на есенцията, или от тази на разделеното, което произтича от нея. Така е толкова повече задоволително, че мога да кажа: има един Йордан, който говори от името на своето Общо, и има един Морис, който говори от името на същото Свое. Благодарение на подобна „доказуемост” в света има любов, войни, карти и врачки - движение напред (ли) в процеса на умирането в степента на неговото удържане (живеенето). Следователно съм благодарна, без да оправдавам безобразията на човека през епохите, че все пак чувството за антагонизъм може да породи дискусия. Тя обаче е най-малкото. Но там е работата, че така човек си внушава, а следователно постига вяра, че не всичко е изгубено. Забележете, че експонирането на вярата като безусловна необходимост да съществуваш излиза толкова често от устата на онези, които са най-застрашени да я изгубят: физиците (привет от мен, Маркизе!). В това число аз добавям и философите (разбирате колко спешни могат да са аргументите за пораждането на една „спекулация”).
Това, което има Дерида, е наистина най-многото, с което живее съвременният човек. Една чувствителност. За мен е голяма заблуда да се смята, че загубата на вяра в ценностите е дошла с постмодернизма. Може би тя не винаги е била въпрос, тръшнат на тезгяха на историзирането, но липсата на историзиране не значи, че изобщо е имало такава непоклатимост. Винаги е имало един дневен ред, който пъхал продуктите си в историята.
Днес вече знаем, че исторята не е невинна. Че има всъщност много истории и че на голяма част от тези неслучили се романтизми им предстои да се случат именно като история в в „класическия смисъл” на дисциплината.
Когато Плат казва „вижте, вижте”, тя плаче и се смее, и с това се и надсмива като се люби в хода на всичкото предишно. Сякаш действително казва: „Виждате ли сега какво направихте (с мен)? Виждаме ли всички какво направихме (със себе си)?” Това Биляна много добре го е откроила. Плат е егоистка в най-чистия и благороден смисъл на тази дума. Егоизъм в нейния случай събира раздаване с отдаване. Едно „навън” с едно друго „навън”, размотавани заедно с бинтовете на ценността вътре.
Морис, все още не можем да кажем с категоричността на абстракция: „Няма смърт”. Можем обаче да уточним, че когато говорим за смъртта, ние не сме наясно за какво точно говорим. Върху това съм мислела и преди. Стигала съм дотук, но после по неизбежност съм се мятала обратно в кюпа. Все пак разбирам твоята нагласа. Да избягаш от невъзможността на своето себе си, дори само като твърдиш, че на Дерида не му стиска да преодолее Хайдегер. За това мога само да те поздравя. Но тоя свят все още е проклетият му дом. А ако ти вярваш, че не е единственият, още веднъж те поздравявам. Само вярата е (най) важна.
|
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5916 |
|
Екатерина Григорова - 2011-11-18 13:40:15 |
|
|
Веднага едно несъгласие с Морис: защо атеизмът да е егоизъм, а вярата - не? Не прилича ли това на приравняването на исляма с ислямския фундаментализъм?
Защото не е ли егоизмът много по-голяма категория? По-многоизмерна и непрекъснато в обръщение? За мен егоиизмът като ориентация на личността в света и като коефициент на обживяването на себе си и света е също толкова непрекъсната работа като производството на вар и стомана, но още повече - сравним с денонощната работа на сърцето.
Нека не внасяме пейоративна окраска нито в понятието егоизъм, нито в понятието атеизъм.
Казвайки това, разбира се, не отричам болезненото вкопчване, самоубийствения ход на егото по самосъхранение. Самолюбуването като свързано с егоизма. Любовта към другия като форма на стремежа по въздигане на егото ти. При това не мога да си позволя да кажа коя любов е правилна или не и кой егоизъм е здравословен за личността или пък обществото. Знам, че има хора, които биха го направили и сега с чувството за добре изпълнен дълг. |
| Тема № - 51 |
Коментар № - 5915 |
|
Йордан Ефтимов - 2011-11-18 11:17:01 |
|
|
|
